Текст книги "Гибелта на „Аякс“"

5

Не знам как се е чувствувал екипажът на „Аякс“ през първите десетина години. Но за мен те течеха едва ли не като в приказка. Аз учех, забавлявах се, спортувах. Може да ви се види странно, но не чувствувах липсата на Земята. Не чувствувах никаква нужда и от връстници. По-скоро се чувствувах като спасен от тях. Що се отнася до Земята, Безсонов ми я показваше непрекъснато, все по-непозната и различна. А за моето момчешко въображение, за моята млада, непохабена душа илюзията и действителността почти се сливаха. И все пак с течение на годините интересът ми към сеансите на Безсонов започна да намалява.

– Знаеш ли какво съм ти приготвил днес? – заявяваше той още от прага. – Гладиаторски игри в Колизеума…

Звънките удари на оръжието гърмяха в ушите ми. Падаха облети в кръв хора. Но понякога се улавях, че не внимавам. Зрелищата вече не караха да тупти по-бързо сърцето ми. Зрелището си е зрелище и колкото да беше занимателно, в края на краищата съзнавах, че не е истинско.

– Май че не ти хареса? – огорчаваше се Безсонов.

– А, не – защо?

– Така си мисля… Май че следния път ще ти покажа султански харем… С одалиски… Знаеш ли какво е одалиска?

– Знам, разбира се!

– Има си хас нещо да не знаеш – мърмореше Без-сонов, докато прибираше апарата си.

Но не ми показа одалиските. Сигурно смяташе, че не са съвсем подходящи за моите осем години.

Имаше един много дълъг период от момчешките ми години, когато гледах само научнофантастични филми. Те наистина бяха от преди два-три века, но това ни най-малко не ме смущаваше. За дълго време тия филми се превърнаха за мен в истинска страст. Виждах най-невроятни светове, преживявах изумителни приключения. И най-важното – срещах такива форми на живот и съзнание, които ме смайваха, които възбуждаха до крайност моето детско въображение. Мислещи облаци, влюбени риби, гигантски подземни червеи, които разсъждаваха бляскаво за проблемите на своя беззвезден космос. Но тия зрелища ме огорчаваха в същото време. Колкото и да бях млад, вече ясно съзнавах, че не е възможно да намерим нещо подобно в непознатите светове, които търсехме. Вече чувствувах, че нищо не може да бъде по-богато и по-интересно от човешкото въображение. И по-красиво от него, и по-замайващо. Понякога гледах по два-три филма на ден. Моят пряк наставник до дванайсетгодишна възраст Герд Крул, доцент от Цюрихския университет по педагогика, започна да се тревожи.

– Въображението не бива да се развива само в една посока! – каза ми веднъж той, когато бях на десет години. – Има и други филми… С истинско и дълбоко изкуство…

– Но Земята е много далече! – отвърнах аз. – Мене ме интересува светът, в който отивам…

– А според мен това са зле измислени светове! – възрази той.

Изобщо виждаше ми се малко сухар тоя бележит доцент. За това подсказваше и неговото прекалено сухо и прекалено сериозно лице. И желанието му непременно да обяснява и поучава.

– Трябва да четеш повече книги! – продължи той. – В края на краищата аз отговарям за твоето всестранно и хармонично възпитание…

– Добре! – реших да го послушам.

Работата беше там, че той ми избираше книги от библиотеката, той ми ги носеше. Навярно си правеше с мен свой личен експеримент. На Земята можех да чета каквото си искам. Спомням си как преди една година ми донесе „Том Сойер“. Нещо затаено тържествено имаше в погледа, му. Навярно си мислеше, че кой знае как ще ме смае. Но книгата не ми хареса и той много се огорчи, като му го казах. Попита ме, разбира се, какво не ми е харесало. Обясних му простичко, че не ми са симпатични такива дребни лъжци и измамници. Той си отиде замислен и ми донесе „Спасителят в ръжта“ – сега не мога да си спомня как се казваше авторът. Тая книга ми хареса малко повече. Поне тия две деца – братчето и сестричето – наистина се обичаха. И поне научих няколко интересни думи. Но почтеният Крул много се затрудни, докато ми обясни какво означава думата „копеле“. Останах с впечатление, че е нещо, което може да се каже и най-приятелски. Но като нарекох веднъж Безсонов „копеле“, той здравата се ококори. Едва тогава разбрах, че на педагози много-много не бива да се разчита.

В края на краищата стигнахме да известен компромис с моя настойник. Съгласихме се да намаля филмите до два седмично, пък той ще ми носи в замяна на това и някои научнофантастични книги.

– Добре, ще почнем от Бредбъри!  – предложи Крул. – Все пак той е класикът на двайсетия век…

И ми донесе „Марсиански хроники“. Тая книга наистина ме потресе. Изведнъж киното започна да ми се струва плитко и глупаво. Прочетох всичко от Бредбъри, до последния ред. И когато го приключих, струваше ми се, че вече съм друг човек. Юношеството си беше отишло, в душата ми се утаи някаква тиха печал. Аз мислех и мислех. Бях и тъжен, и щастлив. И все пак колко беше радостно, че най-мрачните предчувствия на тоя велик човек не бяха се сбъднали. А е било толкова възможно, толкова близко наистина да се сбъднат.

Тогава Крул ми донесе „Пармският манастир“. Положи я тихичко на моята нощна масичка, без думичка да ми каже. И си отиде. И нещата започнаха отново – постепенно и бавно разбрах, че най-тъмният, най-загадъчният и най-неизследван космос е човешката душа. А една година по-късно Достоевски направо ме уплаши. Аз знаех, че вече не съществува на света това, което Балзак описваше. Но не бях сигурен, че не носим в душите си нещо от света на Достоевски. Самата мисъл за това ме потискаше и аз отново и отново се връщах към Стендал и Чехов.

На единадесетгодишна възраст Крул ми каза:

– Нямаш нужда повече от наставник!… Пускам те да летиш!… Макар че тука просторите са доста теснички…

Сега разбирам, че той беше един от най-милите хора на „Аякс“. Макар че Толя го намираше за доста старомоден.

Моите литературни занимания никак не пречеха на университетското ми обучение. Аз великолепно напредвах и в биологията, и в молекулната хирургия. Но в първите курсове особено много ме занимаваше това, което се нарича биологични основи на душевността. Смътно усещах, че сме едва в подстъпите да разкрием същността на тая мощна и деликатна енергия. Принципните основи на биологичното остаряване и на биологичната смърт бяха вече разкрити. Но никой не можеше да каже нито една свястна дума за същността на душевното остаряване. И за душевната смърт, която няколко години по-късно така жестоко се появи като проблем пред нас. В каква лаборатория се изявяваха тия процеси?… И какъв смисъл имаше борбата против биологичната смърт?

Професор Потоцки се занимаваше с мен индивидуално, макар че имаше и други студенти. Чувствувах, че това му прави удоволствие. Беше много деликатен човек, с такава изящна външност, сякаш бе взет направо от някаква старинна миниатюра. Но на моите най-парливи въпроси той отговаряше лаконично.

– Не бързайте!… Ще стигнем и до това!…

Беше единственият човек на „Аякс“, които ми говореше на „вие“. Всички други все още ме третираха малко нещо като момче.

По това време постиженията на направляваната наследственост бяха наистина забележителни. И все пак далече не отговаряха на представите на най-разпалените фантасти. И най-великолепните хирурзи – става дума за клетъчните и молекулни хирурзи – извънредно предпазливо работеха с тая материя. И се намесваха само в крайни случаи, когато ставаше въпрос за хора. Дори една невъобразимо малка грешка можеше да превърне изведнъж гения в урод. На наследствеността се действуваше главно с отлично проверени стимулаторни и потискащи биохимични средства.

Веднъж запитах Потоцки в какви насоки е действува-но върху моята лична наследственост. Знаех, че медицинските досиета са в известен смисъл полусекретни, но в края на краищата нали бяхме нещо като колеги.

– Няма нужда да знаете! – отвърна той. – Вие сте един великолепно развит, нормален младеж…

Мъчех се да проникна в погледа му, но очите му както винаги бяха много спокойни и ясни. И понеже няколко пъти настоях, той най-сетне ми каза:

– Но защо ви е нужно това?

– Защото искам да познавам себе си.

– Но вие се познавате по-добре от всеки друг.

– Искам да знам моето биологично минало! Искам сам да поправя това, което науката може би не е успяла да поправи…

Потоцки се поколеба, после каза:

– Всъщност няма нищо особено… Имали сте обременена наследственост по отношение на някои страхови усещания… Но имам чувството, че малко са ви предозирали… Инстинктът за самосъхранение у вас е много слабо проявен.

Това ме заинтересува повече, отколкото Потоцки би могъл да предполага.

– От какъв тип страхови усещания? – запитах аз.

– Малко е трудно да ви обясня… Както ви е известно, в далечното минало вашият народ е бил петстотин години под турско робство… Сам виждате – ужасно голям срок… Това е наслоило много дълбоко в душевността и подсъзнанието на вашата общност някакъв страх пред силата и насилието… И оттук почват разклонения – известна склонност към несамостоятелност и подчинение… В най-лошите случаи – сервилност… Но дори най-меките прояви на подобно съзнание, да кажем; преклонение пред авторитета, никак не са подходящи за един млад учен като вас…

Кой знае защо, тия думи много ме огорчиха.

– Струва ми се, че в тоя случай никак не са ме предозирали! – казах аз. – И досега изпитвам голямо преклонение пред авторитетите.

Потоцки едва забележимо се усмихна.

– Не е точно така!… Крул ми е говорил за вас – то се отнася единствено за писателите… И това е така, защото вие сте повече литератор, отколкото учен… Имате повече въображение от най-високия съвременен стандарт в това отношение… И сте прекалено емоционален.

Емоционален ли? Това наистина не знаех… Пък и литератор на всичко отгоре! По мое време тая дума заместваше понятието писател, което се употребяваше предимно за творците от миналите векове. Но на борда на „Аякс“ нямаше писател, нямаше литератори: Отначало това доста ме учудваше, тъй като в нашия Ноев ковчег имаше всичко. По-късно, като се запознавах с най-съвременната литература, донякъде си обясних това явление. По мое време писателите твърде малко се интересуваха от обстоятелствата и от активните действия на хората. Техният поглед беше съсредоточен главно на душевността и нейните най-дълбоки и най-тънки изяви. Изкуството им беше аналитично по метод, изящно по форма и много скучно по същество. Те не се занимаваха особено с външния свят – това беше работа за учени и журналисти. Така че пътешествието на „Аякс“ ги интересуваше само като отражение в душевността на техните съвременници на Земята. Не искам да съдя много строго, но смятам, че по отношение на „Аякс“ бяха решително сбъркали. Навярно някой от тях би могъл да напише много по-добре тоя дневник.

Но независимо от това аз продължавах да чета, да уча, да спортувам. Времето ми течеше неусетно. Дори се страхувах, че ще пристигнем на Сигма, преди да знам всичко, което исках да знам. Сега ми се вижда странно, че най-малко от всичко се интересувах от хората на „Аякс“. Наистина ги познавах всички и по лице, и по име. Много често те ме канеха на гости тук или там. Държеха се с мен извънредно сърдечно и мило. Бях дълбоко убеден, че за „Аякс“ са подбрани наистина най-съвършените хора, доколкото, естествено, може да бъде съвършен човекът. Най-стабилните, най-здравите духом. Най-разбиращите нашата голяма цел. Затова всичко, което се случи по-късно, представляваше за мен истинска изненада.

Първите признаци на тия трагични заболявания, които едва не погубиха „Аякс“, се появиха около десетата година, когато бях едва шестнайсетгодишен. Бях завършил университетския курс, готвех аспирантура. Колкото и да бях млад, все пак усещах, че нещо около мен се е променило. Хората като че ли не бяха съвсем същите – всички освен Безсонов. Станали бяха по-замислени, по-бавни, по-инертни. Рядко се събираха помежду си, още по-рядко се смееха. Започна бавничко да гасне и въодушевлението по научната работа. Като че ли космическият студ зад стените на звездолета проникваше по някакъв начин в самия „Аякс“ и изстудяваше сърцата на хората. Всичко това, разбира се, се очакваше, но никой, даже и Сеймур, не знаеше, че ще достигне такива остри форми.

Вече се бяхме сближили със Сеймур. Той наричаше двете основни заболявания най-общо „меланхолия“ и „херметизъм“. По това време медицината основно се беше справила с всички видове заболявания, включително и психическите. И най-тежките форми на шизофренията, и най-острите неврози се лекуваха ефикасно, понякога за удивително кратки срокове. Но с новите заболявания и Сеймур беше безпомощен. Никакви познати медицински средства не им въздействуваха.

Сеймур наричаше меланхолията „бяла логика“. Получаваше се нещо непонятно и странно. Човешкото съзнание сякаш се откъсваше от всички връзки с околната среда. То почваше да работи само за себе си, да осъзнава само себе си. Абстрактната бяла логика започва някакво бурно самостоятелно развитие. Промишлявай-ки за своето собствено съществуване, съзнанието стига до неговата абсурдност, до неговата обреченост и безсмислие. Целите изведнъж загубват своето значение, задачите – своя смисъл. Въпросът – защо? – никога не намира удовлетворителен отговор. Категориите преходност и относителност се абсолютизират до такава степен, че всяка посока и всяко движение стават напълно безсмислени. Безкрайността започва да се разбира като липса на начало, т.е. като несъществуване. Вечността, раздробена в многообразието на всички свои преходни форми, напълно отрича себе си като понятие.

– Но това е познато! – казах аз веднъж на Сеймур.

– Познато е като упадъчна философия! – отвърна Сеймур. – Особено в началото на двадесет и първия век… Нейният най-виден представител е Богарт… Аз съм изучавал много внимателно биографията на тая знаменита на времето личност. Всъщност той е бил много жизнерадостен мошеник и крайно суетен човек. Отличавал се е на всичко отгоре и с изключително чревоугодничество…

– И все пак е разбрал нещичко… Щом сега то реално съществува, макар и като болест.

Сеймур се намръщи.

– Като обществен процес това нещо наистина е съществувало, макар и в много слаба форма. Хората тогава са били прекалено примитивни и алчни, за да се отказват от каквото и да било… Но като остро душевно заболяване то не е нито познато, нито описано в каквато и да е медицинска литература. И е нещо съвсем различно от досега познатите душевни заболявания… Именно затова не му действуват никакви медицински средства.

– Как така – различно? – запитах аз. – Доколкото знам, меланхолията е едно от най-старите душевни заболявяния…

– Де да беше така! – рече Сеймур с горчивина. – Аз съвсем условно наричам това меланхолия… А всъщност е съвсем ново космическо заболяване…

Сеймур наистина беше много загрижен. Или пък бе съвсем уплашен, но в никой случай не даваше вид, че това е така. Но неговите болни бавно гаснеха, без да дават никакви външни признаци на ненормалност. Те умираха душевно, изчерпваха се и изстиваха до своята биологична смърт. Имахме вече един смъртен случай – почина Мауро, нашият старши астроном. Като не знаеше какво да прави, Сеймур ги приспиваше – прекарваха в летаргия с месеци, дори с години. Събуждаше ги от време на време – наистина малко освежени и годни за живот. Но след време те отново започваха да гаснат. И от всички възможни лечебни средства Сеймур откри, че най-доброто е това, което той сам наричаше „терапевтични разговори“. Най-трудното в тоя случай беше да се предизвика болният към разговор, да му се обясни абсурдността на неговите идеи за абсурдност.

Но всички тия неща ги узнах много по-късно – отначало старателно ги криеха от мен.

Сравнително по-леко беше заболяването, което Сеймур наричаше „херметизъм“ – отвращение и непоносимост към затвореното пространство. Това заболяване беше и малко по-старо – леки симптоми бяха наблюдавани и при миналите далечни космически пътувания. Но на „Аякс“ то се изрази с пълната си сила. Според Сеймур „херметизмът“ нямаше нищо общо с клаустрофобията – познатата страхова невроза от затворено помещение. Болните от новата болест не се страхуваха да останат сами – дори го предпочитаха. Външните им прояви не се отличаваха съществено от тия на меланхолиците. Но за разлика от тях „херметиците“ изобщо не размишляваха, те просто не можеха да понасят затвореното пространство на „Аякс“.

– Всъщност това надали е болест! – говореше загрижено Сеймур. – Това по-скоро е съвсем естествен протест на човешката душевност против затвореното пространство и изолацията… Милиони години човекът е живял на открито и дълбоко свързан със Земята… Не може да го захвърлиш безнаказано за десетки години в пустошта.

Може да звучи парадоксално, но в най-добрия случай „херметизмът“ се превръщаше в бурни пристъпи на шизофрения. Лекуваха ги като обикновени луди и ги лекуваха съвсем успешно. След известно време те се възвръщаха към нормалния живот така естествено, сякаш нищо не е било. Но в обикновения си вид заболяването представляваше много тежко, почти непоносимо страдание. Временно ги облекчаваха с ефикасни еуфорични средства, но след като действието на лекарството преминаваше – те отново се връщаха към страданието. Тогава Сеймур се принуждаваше да ги приспи. След известно време те се възвръщаха към живота, макар и не напълно излекувани, но все пак почти нормални.

Времето течеше бавно, а положението не се подобряваше. Появяваха се все нови и нови случаи. Над „Аякс“ надвисваше необозрима и грозна опасност. А ние още не знаехме, че ще се появи и нова…