Текст книги "Гибелта на „Аякс“"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 13 страниц)
Павел Вежинов
Гибелта на „Аякс“
ПРЕДГОВОР
Често литературните критици твърдят в своите отзиви и рецензии, че поредната книга на някой писател съдържа неминуемо автобиографични елементи – както и всичките му предишни творби, – че едва ли не той, авторът, пише цял живот книгата на своя собствен живот – разбира се, непрестанно допълвана и обогатявана, както се развиват и обогатяват животът и душевността на всеки човек. Да приемем, че това твърдение е вярно до някаква степен за реалистичната литература. Ала за фантастиката?… За каква автобиографичност може да става дума? Възможно ли е да си спомняме за нещо, което изобщо не се е случвало, което е изцяло плод на фантазията на своя автор?…
Потърсих отговор на въпроса си в книгата „Гибелта на «Аякс»“, която бях редактирал при първото й издание преди петнадесет години, и съвсем естествено бях позабравил. Отворих я случайно на седемнайсета страница и зачетох нататък, след малко се върнах в началото и късно вечерта затворих книгата, прочетена от начало до край. Имаше повторение, имаше и връщане към миналото, макар че то надали можеше да се нарече автобиографично. Верен на себе си, Павел Вежинов отново се връщаше към теми, разисквани надълго и нашироко в предишни негови творби (сборникът разкази „Сините пеперуди“). Отново и отново писателят се връщаше към най-главната тема на своята фантастика: „…че нищо по-отмъстително няма в природата от самата природа… Тя нищо не забравя, нищо не прощава, нищо не отминава безучастно по пътя си… И всичко безжалостно и безмилостно наказва, колкото и на пръв поглед да ни се струва равнодушна… Тия, които мислят, че я владеят или направляват – само ускоряват гибелта си…“
Тема актуална, безкомпромисна и съдбоносна дори и днес, а не в някакво отвлечено бъдеще. Не случайно само през миналата година в София се събраха представители на над трийсет държави от Европа и взеха решения за опазване на атмосферата от отровните азотни окиси; предприемат се съвсем конкретни мерки за съхраняване на най-важното нещо – жизнената среда на човека. За да не се превърне нашата малка планета в една безжизнена пустиня, за да продължава Земята да бъде люлка ни Разума и Цивилизацията. Когато правителствата на толкова много държави се занимават с въпросите на екологията, това вече е някаква гаранция за бъдещето, за съхраняването на това бъдеще. А какво по-добро признание за прозренията на един писател от този факт!
Спомних си онези години, когато Павел Вежинов пишеше своя роман, а аз, редакторът на още ненаписаната творба, уверявах ръководството на своето издателство, че в уречения срок романът ще бъде представен.
Една вечер през зимата на 1973 година го заварих особено доволен от написаното. „Седни – киза той и ми прочете току-що завършения откъс. – Кажи на какво ти прилича!“ „На «Илиадата» от Омир“ – отвърнах, без да се замислям, но и леко смутен. „Нали!“ – зарадва се Павел и явно беше поласкан от „откритието“ ми. Защото той бе търсил това сходство (става дума за десетина стиха), бе разчитал и на интелигентността на читателя, за да осмисли по наш, чисто земен начин, драматичните събития, които се бяха разиграли на онази далечна планета. И да им придаде космически, но непременно и чисто човешки смисъл и значение.
Може би точно тогава се досетих за онова особено автобиографично, което Павел Вежинов влагаше в своя научнофантастичен роман. Той не пишеше роман, а „изживяваше“ повторно своето собствено детство; той не пишеше, а мечтаеше наяве тази негова измислица някога да се е случила (или поне някога да се случи в бъдещето!), за да добият истинска плът философските му прозрения за бъдещето на човечеството, за неговите далечни космически цели и постижения. И вярваше на своята собствена измислица, както детето вярва на приказките…
Тези мисли важат още повече за второто произведение в книгата, повестта „Над всичко“. Асистентката по древни славянски езици Ина Богомолова пристига с Машината на времето в далечното минало – малко преди да бъде образувана българската държава на Балканския полуостров – и попада в един от капаните на горския ловец Баян. След ред перипетии, по-скоро романтични, отколкото трагични, младата жена достига до една страшна истина, забравена от нейното далечно, цивилизовано, високо развито в техническо отношение общество – че истински силни и чисти чувства може да изпитва само човек, който живее в една съхранена и неподправена природна среда.
Васил Райков
ПЪРВА ЧАСТ
1
Седяхме със Сеймур край брега на езерото и гледахме как се стрелкат в далечината черните изящни фигурки на лястовиците. Те летяха ниско, почти докосваха гладката зеленикава повърхност на езерото и отново хвръкваха нагоре. Познавах вече тая игра, случваше се понякога, макар и рядко, наистина да я докоснат и тогава там само за миг блясваше слаба слънчева искра. Както винаги беше неизмеримо тихо, от склона на хълма, обрасъл с престарели борове, слизаше лек дъх на смола. Просто мълчехме и гледахме, сякаш бяхме отвикнали да говорим. И все пак за мое учудване Сеймур се обади пръв, макар и тихичко и неохотно. Не беше в негов стил да започва пръв някакъв разговор.
– Чувал съм от моя дядо, че когато лястовиците летят ниско, ще вали дъжд…
– Няма такава опасност – отвърнах аз.
Той замълча, не откъсваше поглед от езерото. По синия грунд на небето наистина не се мяркаше никакво облаче. Пък и да се мяркаше – какво от това?
– Това е най-старият ми детски спомен – продължих аз. – Трябва да съм бил двегодишен … Навън валеше чудесен пролетен дъжд… Като сега виждам как се пукаха водните мехурчета в локвите… Дъжда помня, а баща си не помня…
Сеймур сякаш не ме чу, погледна часовника си.
– Трябва да вървя при Толя – каза той. – Искаш ли да дойдеш с мене?
– Не.
– Защо? – Сеймур се обърна и ме погледна учудено.
– Не знам… Все ми се струва, че тая болест е заразителна…
– Но не и за теб – отвърна уверено Сеймур. – В никакъв случай. Просто няма причини.
Може би наистина е така. И все пак не ми се ходеше. Струваше ми се съвсем безсмислено. Бях ходил при него три или четири пъти и винаги излизах от стаята му необикновено потиснат, с някакво непознато за мен тягостно чувство.
– Хайде, Сим! – каза той меко. – Хайде да вървим… Все пак вие сте си приятели… Това ще му подействува по-добре, отколкото някои хапчета…
Станахме мълчаливо и тръгнахме. Вървяхме бавно по тясната пътека между свежата жилава трева, която навярно само на мен не ми вдъхваше отвращение. Тук всички се движеха бавно, макар и да не съзнаваха. Вървяха бавно и малко отпуснато, не се оглеждаха, никога не се обръщаха назад. Това все още не ме дразнеше, даже се радвах, че не ме дразни. Иначе може би щях да стана и аз като другите. Не вървяхме дълго. Скоро се изправихме пред изящния блок, в който живее Толя. Знаех, че е направен от суперлеки материали, толкова леки, че ако по някоя невероятна причина домът изведнъж се срутеше, никой нямаше да загине под развалините му. Толя живееше на четвъртия етаж, в стая, мебелирана като ловджийска хижа. Поне така казваха. Никога не бях виждал ловджийска хижа на тоя свят, може би никога нямаше и да видя. Но имаше там и дървен гредоред, и камина, и еленови рога, и къси ножове, и дори прастара ловджийска пушка с ония – как се казваха? – барутни патрони. Но, разбира се, всичко беше изкуствено, от най-гадни синтетични материали, всичко освен може би пушката. Асансьорът почти мигновено спря на етажа, ние слязохме. Бледосинкав коридор, бяла лакирана врата. И на вратата – като на всичките – само един-единствен скромен надпис – Анатолий Викторов. Ключалката беше автоматична, но аз знаех, че има дръжка само отвън – отвътре тя много отдава нямаше ни ключ, ни дръжка.
Толя лежеше на своя широк диван, покрит с изкуствена меча кожа. Беше скулест и много мургав – от облъчванията с кварцова лампа, разбира се, косата му беше ленено светла. Имаше много хубави, ясни сини очи, сега доста угаснали. Като ни видя, той дори не помръдна, само в тях се появи някакъв едва зебележим блясък. Миналия път, когато бях при него, дори тоя блясък не съществуваше и те изглеждаха съвсем като мъртви. Навярно и Сеймур веднага бе забелязал това, надали можеше нещо на тоя свят да се изплъзне от погледа му. Ние стояхме двамата прави сред стаята, гледахме го и не помръдвахме. Много ми се искаше да му се усмихна насърчително, но нямах сили. Пък и да имах, сигурно не бих го сторил. Никога не правех пред него нещо, преди да го е направил Сеймур. Така се бяхме уговорили още първия път.
– Седнете! – покани ни тихо Толя.
Ние седнахме на ниските трикраки столчета – дяволски неудобни за дългите ми крака. Толя въздъхна и се загледа безучастно в дървения таван. Както очаквах, Джек не бързаше да заговори.
– Как си, Толя? – запита най-сетне Сеймур.
– Добре – отвърна равнодушно Толя.
– Да, виждам, че си добре! – каза Сеймур. – Днес си много по-добре… И аз много се радвам, че е така…
Но Толя дори не помръдна от мястото си, все тъй безучастно зяпаше в дървения таван.
– Искаш ли да ти дам храна?
– Не! – в гласа му прозвуча истинско отвращение.
– Защо?
– Ти много добре знаеш защо… Просто не мога да я приема…
– А не искаш ли все пак да опиташ?
– Не!…
– Тогава, Толя, ще бъда принуден да те приспя… И да те храним изкуствено… Виждаш ми се вече съвсем в края на твоите физически сили…
Едва сега Толя обърна глава и ни погледна. Бях готов да се закълна, че нещо уплашено имаше в тоя миг в очите му.
– Нали сам каза, че сега съм добре?!
– Да, виждам… Но аз знам защо си добре… Защото най-сетне си взел решение…
Толя мълча дълго, после запита:
– Какво решение?
– Ти си взел решение да се убиеш… Няма нужда ни да отричаш, ни да го потвърждаваш… Зная, че е така… И защо?… Наистина защо, като сме толкова близко…
– До какво сме близко?
– Как до какво?… До целта…
– Ти си глупав! – отвърна Толя с отвращение. – Ти не знаеш какво значи цел.
– А ти знаеш ли? – запита спокойно Сеймур.
– Аз знам само това, което някой ден всички ще разберат… Че не може да има цел… Никога, никъде, никаква…
Толя сякаш се бе събудил от някакъв сън, сега гласът му, отслабнал от дългото гладуване, звучеше едва ли не пискливо.
– Добре, добре! – каза Сеймур. – Това е много по-добре, отколкото съм очаквал… И знаеш ли кое е най-хубавото? – Сеймур просто впи в своята нещастна жертва спокойните си сиви очи. – Това е, че се вълнуваш… Ако знаеше, че наистина не съществува цел, изобщо нямаше да се вълнуваш…
– Аз не се вълнувам!… Аз се дразня!… – отвърна Толя троснато.
– И така да е!… Но то е почти едно и също… А сега, Толя, ще ти кажа какво точно те дразни… Ти се дразниш не от липсата на цели изобщо. А от нашата обща цел… Която смяташ за празна, безнадеждна и глупава… И искаш със своята смърт да ни отмъстиш… Или да ни накажеш…
– Не тебе!… А цялото ваше човечество!… Чието съществуване е изобщо някакво идиотско недоразумение.
– Така, така! – зарадва се Сеймур. – Много добре, Толя!… Може би няма да те приспя… Защото вече наистина имаш цел… Макар и да ни накажеш…
И все тъй не го изпускаше от погледа си, сякаш искаше да го хипнотизира. Но Толя вече не гледаше в него.
– Това не е никаква цел – отвърна мрачно той. – Това е просто ликвидиране на мнимите цели…
– Да, да – може би си прав! – каза Сеймур. – Но аз все си мисля, че няма да го направиш… Щом нещата стоят така… Защото, драги приятелю, ти не си глупав човек… И много добре знаеш, че дори в пълната безсмислица има някаква вътрешна логика… Ти няма да го направиш, докато и ние не разберем, че целта ни е била глупава и фалшива… Все едно да се сърдиш на Джемини… За това, че се старае да ти измисли най-пикантната и най-съблазнителната храна…
Толя мълчеше. Но като че ли блясъкът в очите му ставаше по-яростен. Сам аз се чувствувах много зле в тоя миг, усещах се нестабилен върху ниското столче, виеше ми се свят.
– Да, така е! – продължи със своето премерено, противно спокойствие Сеймур… – Ти няма да изпуснеш тоя хубав шанс да се изсмееш някой ден в очите ни…
Много добре разбирах смисъла на думите му. Той просто се опитваше да му внуши нещо с неумолимата си логика. Беше налучкал вярна следа и знаех, че ще върви по нея докрай. Не, никога нямаше да попадна в ръцете му. Защото, макар и ненужно чувствителен, аз бях просто здрав духом. И усещах как Толя не иска повече да го слуша.
– Виждал ли си Ада? – запита ме той внезапно.
– Да, преди няколко дни…
– Къде?
– Както обикновено – в спортния басейн…
– Как ти се видя?
Тоя въпрос ме намери неподготвен. И все пак почувствувах, че отговорът го интересува.
– Не успях да поговоря с нея… Тя плуваше май пет хиляди…
Това беше вярно, наистина не бях успял. Но ние плувахме в съседни коридори, няколко пъти срещнах очите й. И може би затова скъсих моето разстояние. Тя ми се стори възбудена, почти весела, очите й необикновено силно блестяха. Това някак си ме обиди. И сега не знаех дали трябва да кажа на Толя истината. Според теориите на Сеймур навярно трябваше. Сега всеки шок за него можеше да бъде само полезен.
– Ада много те харесва! – рече внезапно Толя.
Аз не отговорих нищо, но усетих как Сеймур леко се повдига на пръсти – духом, разбира се. Но не последва никакъв нов въпрос или нова забележка. Ние мълчахме дълго, най-сетне Сеймур се отчая и стана. Станах и аз. И отново почувствувах, че леко ми прилошава. Изглежда, че Толя забеляза това.
– Защо си взел момчето? – запита той рязко.
– Заради тебе, разбира се… Защото знам, че сте добри приятели.
Толя го погледна презрително.
– Лъжеш се, Джек! – каза той мрачно. – Може би несъзнателно! – той продължаваше да го фиксира. – Не заради мен, заради себе си… Защото те е страх от мен. Страх те е от моите истини. И когато си сам, се чувствуваш по-неуверен и слаб.
– Довиждане, Толя – кимна спокойно Сеймур.
Той бръкна в джоба си и извади оттам дръжката. Вратата безшумно се отвори и затвори зад гърба ни. Вървяхме по синия коридор и мълчахме. Аз го погледнах дискретно – лицето му в тоя миг ми се видя доста измъчено. Или може би само изморено. Не виждах очите му, за да разбера истината. Доколкото е възможно да се проникне в Сеймур, разбира се.
– А ако все пак го направи?
– Не вярвам! – отвърна Сеймур.
Но сега гласът му не беше ни така уверен, ни така спокоен, както при Толя.
– Сега той не е безразличен! – продължи Сеймур. – Сега той е афектиран и гневен… Това е хубаво… И ще бъде още по-хубаво, ако можем да прибавим малко масълце в огъня…
– Да, логично е – измърморих аз. – Но представи си, че все пак го направи?
– Няма да му дам възможност! Ние непрекъснато го наблюдаваме… Там, от нашите кабинети… Ден и нощ… Няма начин да го направи…
Ние се качихме в асансьора. Когато излязохме навън, от езерото и от боровата гора нямаше и помен. Пред очите ни се простираше прекрасна планинска долина, спокойна и тиха, с толкова кристален въздух, сякаш беше замръзнал. Виждах в далечината кафявите скали с върхове, леко огрени от слънцето, виждах неподвижни дървета, виждах реката, която ромолеше и искреше между влажните папрати. И все пак сърцето ми беше празно.
– Безсонов може да е гений – казах аз. – И все пак прекалява…
– Защо, Сим?
– Нима не разбираш?… Всичко е прекалено красиво… И прекалено точно и истинско.
– А ти какво би желал да видиш? – попита малко безучастно Сеймур.
Никога не вярвах на гласа му. Никога не бях сигурен какво става в душата му. Никога не знаех до каква степен умее да се владее. Той много рядко издаваше своите истински чувства, и то обикновено пред мене. Само пред мен като че ли малко повече се отпускаше. Може би защото ме смяташе за прекалено млад или глупав.
– Знаеш ли какво? – възкликнах аз раздразнено. – Искам да видя една най-обикновена пустиня… Истинска пустиня, нагрята до бяло от слънцето – безкрайна, грозна и пуста… Само пясък и пясък, без нито едно-единствено камъче…
– Това ли е всичко, Сим?
Раздразнението ми изведнъж се изпари, аз измърморих:
– Може би и някаква дръглива камила… Или пък лъв… Да, по-добре лъв – с мощни плещи и сънливи очи…
– Още ли пишеш стихове, Сим?…
– Много рядко…
– Там е работата, че Безсонов не е виновен! Аз съм му дал всички сюжети… Сам съм ги избирал между най-прекрасното на нашата най-прекрасна Земя… Сега виждам колко съм се лъгал…
В гласа му се усети горчивина, той млъкна. И без това беше казал повече, отколкото гордостта му позволяваше. Но пак продължи, все тъй неохотно…
– Ти искаш да видиш пустиня?… Да, аз те разбирам… И на мен ми се иска да видя нещо още по-грозно… Лапавица например. Знаеш ли какво е лапавица?
– Мисля, че знам…
– Лапавица е, когато вали мокър и лепкав сняг… Тогава винаги е противно кишаво, вятърът е особено пронизващ и неприятен…
– Мисля, че те разбирам.
– Да, ти си умно момче… И съвсем нормално при това… Човешката душа има нужда не само от прекрасното, величественото и спокойното. Това, което уж безмерно ни възвеличава… Човешката душа, изглежда, има нужда и от грозното, от пречещото, от противоречивото… Иначе как ще определиш стойността на прекрасното?
Той отново млъкна. Все така вървяхме по пътя между свежата жилава трева, тая проклета трева от леки синтетични материали. Но когато излязохме на открито, пред нас се показа голям планински вир, почти окован от посивели каменни блокове. Бях го виждал и друг път – сега в него се къпеха три млади жени, и трите съвсем голи. Не беше твърде възпитано да вървим по-нататък, макар че обикновено го правеха. Те продължиха спокойно да се къпят, без да ни обръщат внимание. Само едната от тях, най-тъмнокосата, се смееше високо и предизвикателно. Беше Ада.
– Да седнем, Сим.
Настанихме се под дървото, което не правеше никаква сянка, проклетото дърво с лепкаво свежи листа, направени от синтетични материали. Сеймур се разположи там със светлия си панталон, по който в никой случай нямаше да остане зелено петно от истински зелен сок на истинска трева. Кръглото му лице – винаги спокойно и безстрастно и сега – бе загубило бързо изражението на обида и горчивина. Погледът му бе съвсем безучастен, макар да гледаше трите голи жени.
– Това не е ли Ада? – запита той.
– Да, тя е. Можеше поне да не се киска толкова.
– А какво да прави?
– Не зная – отвърнах аз искрено. – Наистина не зная… Но струва ми се, че това не е съвсем човешко…
– Нищо при нас не е съвсем човешко, Сим! И все пак е неизмеримо човешко… И трябва да знаеш още, че нищо по-отмъстително няма в природата от самата природа… Тя нищо не забравя, нищо не прощава, нищо не отминава безучастно по пътя си… И всичко безжалостно и безмилостно наказва, колкото и на пръв поглед да ни се струва равнодушна… Тия, които мислят, че я владеят или направляват – само ускоряват гибелта си…
– Това не може да бъде вярно!
Сеймур трепна и ме погледна.
– Да, сигурно си прав! – каза той. – Или поне трябва да бъдеш прав… Но и аз понякога като всички други почвам да мисля, че „Аякс“ не е нищо друго освен една малка лудница.
Ние мълчахме дълго. Жените все тъй се къпеха, без да ни обръщат внимание, дори Ада съвсем утихна.
– Имам една молба към тебе, Сим… Кажи ми едно твое стихотворение…
Доста се поколебах.
– Добре – кимнах най-сетне. – Ще ти кажа едно от най-първите… Защото е най-късо.
В тая огромна бяла пустиня от светлина,
в тая черна огромна пустиня от нищо
има безброй живи и мъртви слънца,
има безброй планети, изобилни и пищни.
Има безброй уродливи тела, има безброй очи —
кървави, хищни или празни, сълзящи и блудкави.
Само едно не виждам – как ще ми кажеш ти:
„Събуди ме, мили, навън е такова ясно и топло утро.“
Стори ми се, че Сеймур едва забележимо се усмихна. Й беше напълно прав, разбира се, никак не се разсърдих.
– Малко е старомодно. Но иначе си е хубаво…
– Ами какво да правя, като на „Аякс“ няма други поети – отвърнах аз. – И съм просто без конкуренция…
2
„Аякс!“…
Още не съм бил роден, когато започнал строежът на тоя изключителен звезден кораб. Наистина и преди е имало звездолети със субсветлинна скорост, но все пак техният район на действие е бил доста ограничен. Най-бързият и най-съвършеният от тях, „Полярна звезда“, прекара в космоса единайсет години по своето вътрешно време и се завърна благополучно на Земята. С това се изчерпаха всичките му постижения. Защото, казано на практичен език, той намери по своя път само три мъртви планети.
В моя безкраен път с „Аякс“ няколко години съм изучавал аналите на космическите пътувания. Това, което ми е направило най-силно впечатление, бяха прекалено оптимистичните прогнози през далечните минали векове. Човек може само да се усмихва на предвижданията от края на двайсетия век например за бъдещите космически пътешествия, или за така наречените фантастични романи, чийто дълбок упадък в края на двайсет и първия век ги бе поставил извън рамките на сериозната литература.
Повече от шестстотин години бяха минали от великата капсула на Гагарин до първия звезден кораб със субсветлинна скорост. Това стана благодарение на откриването на тая енергия на елементарните частици, която сега наричаме „терциална“. За нея по времето на Гагарин не са имали дори най-далечна или най-обща представа. В сравнение с термоядрената енергия нейната мощ е наистина неизмерима. Но дори при изумителния напредък на всички науки и особено на техническите близо триста години са били нужни, за да бъде заключена тя в реактори – нещо, което поначало се е смятало дори неосъществимо. Първият субсветлинен звездолет се е наричал „Антей“ и е представлявал по външен вид едва ли не някакво митическо чудовище. Представете си например един грамаден орел с разперени крила. Само човката му е могла да бъде използувана за полезни цели. Всичко друго е заемала сложната система на реакторите. Той е отпътувал, както трябва да се очаква, за Проксима. И никога не се е завърнал, нито пък се е разбрала причината за неговата гибел.
След съвсем безуспешния рейс на последния звездолет „Одисей“ на Земята настанало ако не пълно разочарование, то поне повсеместно униние. Все повече се увеличавало числото на гневните противници на далечните космически полети. Обяснението на това явление е твърде просто. Космическите кораби стрували извънредно скъпо. И не толкова цената смущавала земните жители. Едно благоденствуващо безкласово общество с общи цели и ресурси е могло да си позволи известни лишения в името на велика цел. Въпросът по-скоро се е отнасял до природните запаси. За субсветлинните звездолети са се употребявали редица изключително ценни суровини и материали, чиито земни източници са били и без това съвсем обеднели. И дали наистина е имало смисъл последните резерви да се хвърлят напразно в космическата пустош? Най-разумните предлагали тия средства да се инвестират в пълното разкриване и усвояване на природните богатства на най-близките планети. Мощна група учени физици твърдели, че може да се намери принципиално съвсем нов начин за космически пътувания – субпространственият – дълго време смятан за нереален от друга, не по-малко мощна група учени. В крайна сметка Световният съвет на републиките се принудил да прибегне до всеобщ референдум. Резултатът бил точно такъв, какъвто се очаквал – петдесет и девет процента гласове против далечните космически пътувания, четиридесет процента за продължаването на опитите, един процент въздържали се или негласували. Сто процента от гласувалите са били на мнение, че тая мярка трябва да бъде временна.
И тъй минали още шейсет години. Човечеството наистина постигнало много сериозни успехи в усвояването на нови ресурси, особено на Марс, където тяхната експлоатация била най-рентабилна. Изключителни успехи завоювали химията и физиката в откриването на нови, ефикасни синтетични материали. Бил проведен нов референдум. Тоя път огромното болшинство от гласувалите отговорили утвърдително.
Така се пристъпило към изграждането на „Аякс“. И това било наистина най-великото постижение на човешкия гений. Близо шейсет хиляди души са били заети в производството и строителството. Естествено, целият строеж и груб монтаж били извършени в космическото пространство – в орбита, по-близка от лунната. Всеки може да си представи тоя човешки мравуняк в черната паст на космоса. Именно човешки. Защото един от големите идеали на фантастите и футуролозите за използуване на човекороботи, механични и дори биологични – се оказа едно от най-неефикасните и безсмислени човешки дела. При пълната автоматизация на почти цялото производство проблем за човешкото съществуване се оказа не как да се освободи човешки труд, а как и по какъв начин да се ангажира. Идеалът за лениво и бездействуващо човечество се оказа по-опасен от най-песимистичните прогнози. Направо щастлив можеше да се сметне този, който се домогнеше, да речем, до длъжността пастир. По един пастир едва ли не на всяка крава ние имахме особено във високопланинските пасища. И никакви всеумни механични кучета. Кандидатите за тая служба бяха готови дори да лаят, макар че вече не съществуваше никаква нужда от лай. И съвсем не произвеждахме синтетично мляко от изкуствени крави, както някога са си въобразявали. Трудът се оказа не само въпрос на чест, но и въпрос на самосъхранение.
Преди „Аякс“ да напусне Земята, роботи – много съвършени човекоподобни устройства – свръхустойчиви на студ или крайно високи температури, работеха предимно на планетите, където условията за човека бяха непоносими. Всяка мисъл за биороботи се смяташе едва ли не кощунствена. Разбира се, изключително съвършени електронноизчислителни машини и разни видове запомнящи устройства имахме в изобилие. Но не ги използувахме за игра на шах, нито за писане на симфонии. Впрочем в складовете на „Аякс“ имахме и дузина роботи, не много големи по размер, но със свръх-мощни двигателни способности. Никой не знаеше какво точно ще ни потрябва, ако открием някъде нови светове.
Строежът на „Аякс“ продължи близо десет години. Размерите му бяха наистина гигантски и в това отношение той превъзхождаше всичките си предшественици. Звездолетът беше около хиляда и осемстотин метра дълъг, около осемстотин метра широк, най-високата му част беше към двеста метра. Въпреки неправилните си форми той изглеждаше хармоничен и изящен. Не беше просто космически кораб, а едно градче, така съвършено конструирано, че представляваше наистина безподобен шедьовър.
Грамадната част от кораба бе заета от складовите помещения, от хангарите, лабораториите и преработвателните инсталации. Науката бе достигнала много високо ниво и успя да вмести основните материали и продукти на минимални пространства – особено водата и въздуха. Но в замяна на това всички храни щяха да бъдат естествени – консервирани и запазени по такъв начин, че по нищо нямаше да се отличават от пресните продукти. Що се отнася до зеленчуците и до някои плодове, ние щяхме да ги отглеждаме в естествен вид в доста обширната оранжерия. Изобщо обемът навсякъде играеше дотолкова роля, доколкото беше свързан с те-жест. И при това на звездолета като абсолютно затворена и изолирана система твърде малко неща се губеха – дори изпаренията отново се превръщаха в течности. Хиляди специалисти бяха предвидили всичко, което е нужно за обикновеното всекидневие на човека при норми, за които не може да се каже, че са прекалено пестеливи. Гравитацията и атмосферното налягане бяха съвсем като земните, да не говорим за биологичната среда. Особени грижи бяха положени за нашите развлечения.
Най-голямата гордост на „Аякс“ не бяха нито неговите реактори, нито последните гениални открития за икономично добиване на терциална енергия. Най-сложната и най-съвършена апаратура бе радарната, която трябваше да ни запази от нежелани срещи в космоса. Не случайно три от нашите предшественици бяха загинали в космоса. Най-голям проблем в това отношение беше огромната ни скорост, която правеше радарното предупреждение в някои случаи едва ли не символично. И при това имахме всички основания да смятаме, че най-голям враг за нас бяха не метеоритите или други блуждаещи тела, а микрочастиците. Така или иначе за борба с тия невидими за нас врагове бяха предвидени огромни запаси от енергия.
Най-сетне след десет години напрегнат труд „Аякс“ бе готов. Могъщ и прекрасен като древния Аякс, нашият „Аякс“ не слизаше ни от страниците на вестниците и списанията, ни от видеопредаванията. Всички мислеха за „Аякс“, всички говореха за него. И, разбира се, с най-голямо нетърпение се очакваше денят на отлитането му.
Накъде щеше да полети гигантът? Това вече се знаеше, преди да започне неговият строеж. След дълги дискусии астрономите се бяха спрели на звезда от съзвездието Касиопея, наречена скромничко Сигма. Тя бе изучена като система благодарение на едно епохално откритие в областта на астрономията, наречено неутринов телескоп. Неговото невероятно скъпо и сложно устройство бе причина по мое време да бъдат построени само два такива телескопа – и двата върху кратери на Луната. Разбира се, бе необходима изумителна изобретателност не само да бъдат заловени тия неуловими и всепроникващи частици, но да бъдат изградени от тях образи, видими за окото. И ненапразно астрономите се бяха спрели именно на Сигма. Преди всичко тая звезда беше по размери почти еднаква с нашето Слънце и имаше приблизително същата възраст и мощност на лъчение. Най-близката до Сигма планета имаше приблизително орбитата на Меркурий. Втората по големина и по орбита – приблизително като Марс – учените, кой знае защо, бяха нарекли Регина. Те не можеха да кажат нищо ни за нейния състав, ни за наличието на атмосфера. Но всички обективни данни говореха, че ако някъде наблизо в тоя адски космос можеше да има живот, то шансовете на двете планети около Сигма бяха най-сериозните. И при това не се намираха много далече – едва на 27 години – за възможностите на „Аякс“. Отиване и връщане с максималния престой – не повече от 60 години. Не беше кой знае какво, като се има предвид средната продължителност на живота по онова време – около 350 години.
Кандидатите за пътуването с „Аякс“ естествено бяха безброй. Но след дълги проучвания и изследвания най-сетне бяха избрани 273 души великолепни специалисти от всички клонове на човешкото знание и дейност. Толкова хора бяха необходими, за да може да функционира нормално и без никакъв риск тая огромна машина, завод и лаборатория. Между тях имаше 133 брачни двойки. Пет мъже бяха заявили, че могат да прекарат тоя срок и без съпруги. Една жена, навярно с повече основание, бе на такова мнение по отношение на мъжете. Най-възрастният човек от екипажа беше едва на 116 години. Най-младият – на шест. Това бе и първата проба за пътуване на дете в космоса.
