Текст книги "Следите остават"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 13 страниц)
– Ти чуваш ли какво казах? – обади са недоволно Веселин.
Пешо вдигна глава.
– Чувам много добре – отвърна той малко сухо.
– Е, и какво мислиш?
Пешо обърна тъмните си очи към Чарли.
– Кога Тороманова ще вземе новите си рокли от майка ти? попита той сдържано.
– Идущата сряда!
– Тъй – значи след шест дена! Тогава защо са тия паники? Още никой не ни е опрял нож до гърдите!
– Не е точно така!
– Напротив, точно така е! Има две възможности: или това, което казвате, е вярно, или не е вярно. Ако е вярно, Тороманови нищо няма да предприемат, докато не са готови или поне докато Тороманова не си вземе поръчаните рокли. Това вярно ли е?
– Вярно е – каза Веселин.
– А ако това, което говорите, излезе само празни предположения, тогава няма защо да се паникьосваме и да си променяме старите решения. Аз ви предлагам следното: в тоя ден, в който Тороманова си вземе роклите, ние ще отидем в милицията и всичко ще разкажем… Така добре ли е?
Веселин и Чарли бързо и радостно се спогледаха.
– Как да не е добре! – каза Чарли и стана възбуден от мястото си. – Това е по-хубаво от халва на конец!
След тежкия разговор тримата по момчешки весело и широко се усмихнаха, сякаш някаква канара се бе откъртила от гърдите им.
ИЗЧЕЗНАЛ…
През следните няколко дена се случиха две дребни на глед събития, които здраво стреснаха момчетата.
Една сутрин в малката квартална градина се бяха събрали освен дежурните наблюдатели и неколцина доброволни помощници в очакване на сутрешното излизане на Тороманов. Към осем часа от кооперацията на Тороманов излезе висока слаба жена с тъмни очила, на която първоначално никой не обърна внимание. И изведнъж Чарли, на който се стори, че във фигурата и има нещо познато, изненадано възкликна.
– Ами че това е Тороманова!
В първия миг никой не се досети защо не я бяха познали изведнъж. Едва като се загледаха в нея, те разбраха поразени: косата! Тороманова беше боядисала русата си довчера коса в най-обикновен кестеняв цвят, който, макар да нямаше естествения си блясък, неузнаваемо бе променил вида и. Като се вгледаха добре, момчетата разбраха, че косата освен това е била намалена и подстригана, по веждите и клепачите не личеше изкуствената чернилка, устните бяха съвсем слабо начервени. Изобщо видът и бе станал значително по-скромен и човешки, не правеше това очебиещо и отблъскващо впечатление както до вчерашния ден.
– Видите ли? – възкликна тържествуващо Чарли. – Аз какво ви казах?
– Интересно кога е успяла тъй да се промени!
– Снощи – измърмори тихо Веселин – ние рано вдигнахме поста, не я дочакахме да се върне…
Тороманова скоро зави на близкия ъгъл, улицата обезлюдя.
– Сменила си е дори обувките – каза Чарли, – Сега носи обувки с ниски токове…
– Готвят се за нещо! – заключи Пешо, като оглеждаше сдържано цялата компания. – Трябва всички да бъдем нащрек, да си отваряме очите на четири!
На другия ден тревогата се увеличи. Като следяха сутринта Тороманов в неговата кратка обиколка, те видяха, че топ се отби в работилницата за туристически погреби, която бе посетил преди няколко дни. Но тоя път Тороманов не излезе оттам с празни ръце – една голяма нова туристическа раница висеше на рамото му.
– Готвят се! – решиха твърдо момчетата. – Не може да има спор по това!
Следният ден бе неделя. Обикновено в празнични дни момчетата се събираха и отиваха заедно някъде на екскурзия. През лятото любимото им място беше Искъра – там те се къпеха по цял ден, печеха се на слънцето, ловяха тайно риба и се връщаха късно вечерта с увеселителните влакове, доволни и щастливи за цялата седмица. Разбира се, тая неделя никой дори не помисли за тихите сенчести вирове на Искъра – трябваше да стоят в града и да наблюдават Тороманов. Постът бе поставен в най-ранно утро, но до късна вечер никой от Тороманови не се появи на улицата. В следобедните часове момчетата се разтревожиха – да не би през нощта Тороманови да са офейкали? Когато тревогата им стигна до своя връх, решиха да проверят на място: в къщи ли са Тороманови, или са изчезнали? С проверката бе натоварен Коста. Той трябваше да позвъни на вратата на Тороманови или по-право да звъни дълго, тревожно и настойчиво, докато му отворят. Щом отворят, Коста трябваше да попита за доктор Найденов, когото уж викали по спешен случай в съседната кооперация. В същност доктор Найденов живееше на по-горния етаж и Коста трябваше да се престори, че е сбъркал етажа.
Сложната разузнавателна операция бе веднага проведена, но не даде никакъв резултат. Напразно Коста звънеше, напразно чакаха пред входа с разтуптяно сърце – никой не му отвори, не се чуха никакви стъпки зад мълчаливата врата. Дали не бяха заспали? Не, не беше никак възможно – та кой спи в пет и половина часа следобед, Коста позвъни за последен път, почака, после омърлушен слезе при другарите си.
Цялата компания се разтревожи не на шега. Ами ако през нощта Тороманови са избягали нанякъде? Разговорите постепенно пресекнаха, момчетата се умълчаха, гледаха се виновно и нищо не говореха. Когато се стъмни съвсем и всички прозорци на зданията светнаха, прозорците на Тороманови останаха все така тъмни, с неподвижно спуснати пердета.
– Ясно е, че не са у дома си! – каза с горчивина Коста. – През нощта са офейкали!
– Не се знае! – каза Пешо сдържано, но очите му бяха не по-малко разтревожени, отколкото на другите.
– Сигурно са отишли на екскурзия! – обади се с тънко гласче Юлия и погледна със съчувствена нежност към Пешо. – Не може да бъде друго!
Тая възможност бяха вече обсъдили, но никой не и вярваше сериозно.
– Вятър работа! – махна с ръка Коста. – Кой ходи на екскурзия посред нощ!
– Разбира се, че ходят! – опъна се Юлия, но не защото само вярваше, а защото горещо и се искаше да утеши по някакъв пачи и Пешо. – Някои дори тръгват още преди полунощ.
– Вярно, има и такива – малко злъчно се обади Чарли, – само че не са като баба Тороманова…
– Всички мрънкате. – презрително измърмори Пешо. – Като че ли не сме момчета, а баби.
Към десет часа започнаха вече да обсъждат въпроса как най-лесно да влязат във връзка с милицията. Изсипаха се куп предложения, дори откриха някакъв вуйчо, който работел във Вътрешното министерство. Само Пешо и Веселин мълчаха, поглеждаха с надежда към улицата – все не им се вярваше, че така хубаво започнатата работа ще пропадне.
Най-после към единадесет часа дойде развръзката. От долния край на улицата се зададе лека кола и когато мина край градинката, всички видяха, че е необикновено прашна и дори опръскана с кал, макар времето да беше сухо и отдавна да не бе валял никакъв дъжд. Пръв Веселин се досети, че вътре могат да бъдат Тороманови и погледна мигновено в прозорчето на колата. В полумрака пред очите му се мярна женска глава, забрадена в копринена кърпа, светна огънче на цигара.
– Тороманови! – възкликна той радостно, макар да не беше съвсем сигурен, че е видял добре.
Всички наскачаха и едва ли не се втурнаха вкупом към улицата.
– Стой! – извика остро и властно Пешо. – Само двама!
Когато излязоха с Чарли от градинката, колата вече беше спряла пред зданието, в което живееха Тороманови.
Разбираш ли от коли? – тихо изшептя Пешо.
– Разбирам!
– Запомни и марката и номера! Аз ще наблюдавам хората!
Докато приближаваха, от колата излязоха бавно съпрузите Тороманови, също такива прашни, с уморени от пътуването лица. Излезе и шофьорът – около четиридесетгодишен, с дълго—мрачно лице и с черни, подстригани мустаци. И високата му, доста стройна фигура, и панталонът от хубав плат, и дори добре скроената спортна карирана риза не напомняха за обикновените шофьори на леки коли. Високият мъж мина зад колата, извади от задния капак голямата зелена раница и мълчаливо я подаде на Тороманов. Жена му беше вече отминала. Тороманов кимна мълчаливо в знак на благодарност и без да каже нито дума, се упъти към входа на кооперацията.
Момчетата бавно отминаха. Сърцата им силно биеха от любопитство и възбуждение. В следния миг те видяха по полутъмното платно на улицата светлите следи от фаровете на колата и чуха засиленото бучене на мотора, който тъкмо даваше газ. Колата ги настигна и отмина, после с доста бърз ход зави вляво на първата напречна улица.
– Видя ли всичко? – запита Пешо.
– Видях…
– Марката на колата?
– Добре запомних всичко – петместен „Шевролет“
– Сигурен ли си?
– Как тъй да не съм сигурен! – погледна го обиден Чарли. – „Шевролет“, доста запазен, боядисан в черен цвят, десният заден калник чукнат и след това ремонтиран, на прозорчетата пердета, задното от които спуснато, отпред на стъклото автоматична чистачка и козирка от цветно стъкло… Това достатъчно ли е?
– Ами номера? – досети се изведнъж Пешо.
– Всичко е наред – колата има софийски номер 1150!
След преживените тревоги момчетата се разотидоха по домовете си разведрени и с облекчени сърца. На другата сутрин първият пост си зае мястото към шест часа, а към осем часа в градинката се събраха почти всички – включително и Юлия, която тайно се бе измъкнала от дома си. Сутринта не донесе нищо особено. Тороманова купи мляко от кварталната млекарница и се върна у дома си, а Тороманов отиде само до будката за вестник и цигари. Тоя ден магазинчето на Тороманови по всяка вероятност щеше да остане затворено – стопаните навярно се бяха здравата изморили от неделната екскурзия.
Към четири часа следобед Тороманов излезе от дома си със своята голяма пазарска чанта под мишница. След него тръгна Коста, а Юлия и Бебо бяха веднага изпратени да чакат пред дома на зъболекаря. Почти цялата останала група се пръсна по улицата, за да следи отдалече своя неприятел. Никога досега Тороманов не се бе движил с такъв грамаден конвой – бяха взети всички мерки тоя път да не се изплъзне из ръцете им. След всички събития през последните дни момчетата смътно чувствуваха, че са наближили решителните часове.
Но Тороманов дори не подозираше, че се намира в такова плътно окръжение. Той се движеше спокойно, по ъглите на улиците хвърляше бръз поглед назад, но нито веднъж не обърна внимание на момчетата, които си вървяха по пътя, без да поглеждат към него. Като стигна до първия голям колониален магазин, той влезе вътре, разгледа, без да бърза, витрините и започна да купува. Първата му поръчка бе половин пита хубав балкански кашкавал, след това няколко стъкла конфитюр. Коста, който уж небрежно оглеждаше витрината, усети как сърцето му ускори биенето си. Покупките отново бяха започнали.
В КАБИНЕТА
Бебо и Юлия пристигнаха задъхани от бързането пред дома на зъболекаря. Според предварителния план те трябваше да причакат тук Тороманов, в случай че по някакъв начин се изплъзне на другите преследвачи. Бебо при това беше длъжен веднага да се качи при зъболекаря и като обикновен пациент да разузнае какво се върши горе. Тля мисъл никак не го съблазняваше и той дори чувствуваше вече изтръпнал своя наяден зъб. Няма никак да му бъде лесно, когато непознатият зъболекар го натисне здраво върху стола и вкара в кухината на зъба му противното свределче.
В ранния следобеден час улицата беше пуста… Някъде далеч се чуваше обикновеният шум на големите столични булеварди – звънът на трамваите, клаксоните на автомобилите, тънкият писък на милиционерските свирки, които регулираха уличното движение. Отнякъде излезе сива охранена котка и лениво се запъти към отсрещния тротоар. Юлия, очарована от нейната гъвкава походка и от големите и жълти красиви очи, поиска да извика след нея „пис-пис!“, но изведнъж си припомни, че е вече голямо и сериозно момиче, че е натоварено тук с важна работа, и засрамено затвори уста.
Мина четвърт час и нищо особено не се случи. От време – на време някой случаен минувач прекосяваше улицата, някой велосипедист подрънкваше разсеяно със звънчето си и отново наставаше тишина. Горе прозорците на зъболекаря бяха отворени, но на тях не се мяркаше никакъв човек, сякаш и в стаите, и в кабинета нямаше никой. През цялото време от входа на бялата кооперация излезе само някаква прегърбена бабичка и никакъв човек не влезе вътре. Да се чака така, беше доста скучно.
– Слушай, Бебо, хайде да поиграем на дама! – предложи внезапно Юлия.
На Бебо, който през цялото време мислеше за своя зъб, не му беше до игри.
– Глупости! – каза той презрително. – Да не съм нещо момиче?
– И момчетата играят на дама…
– Играят, но малките…
– И ние трябва да играем! – каза настойчиво Юлия. – Ако някой ни види горе от прозореца как стоим и чакаме, може да се усъмни!
Бебо с въздишка се съгласи, че това е действително така. Юлия извади от джоба на престилката си парче тебешир, начерта дамата и скоро играта почна. От много време – откакто бе влязла в компанията на момчетата – тя не бе играла никакви игри и сега се увлече, очите и радостно заблестяха. Тъкмо в разгара на играта някой край тях се обади:
– А не може ли и аз да поиграй?
Юлия сепнато се обърна. На тротоара бе застанало високо слабичко момиче е две дебели, лъскаво черни плитки отпред и нова алена пионерска връзка върху бялата си блузка. Това беше момичето, с което миналия път се беше запознала, докато чакаше тук на улицата Тороманов.
– Ох, ти ли си? – зарадва се Юлия. – Ами разбира се! Трима е по-интересно!
Но Бебо се намуси. Да играе с едно момиче на дама, както и да е, но да играе с две момичета – това вече на нищо не приличаше. И после… ако се появи внезапно Тороманов, как ще се откачат от нея? Той скачаше без желание на един крак по квадратите на дамата и чувствуваше как настроението му падаше все по-ниско и по-ниско. Изправени край него, двете момичета внимателно го следяха.
– А не ви ли е страх да играете тука на нашата улица? – запита внезапно Живка.
– Защо да ни е страх?
– Как защо? Ами ако дойде Крум?
– Кой Крум? – не разбра Юлия.
– Този, дето го бихте миналия път.
Юлия съвсем бе забравила за него. Бебо престана да скача и както бе сърдит за играта, гневно измърмори:
– Ще дойде той, ама като го перна, еей там ще хвръкне?
Юлия с уважение погледна пръста му – той сочеше не по-малко от средата на улицата. Живка, която бе по-голяма, не се увлече от хвалбата, бавно поклати глава:
– Не го знаете вие какъв е, затуй приказвате…
– Нека само припари насам! – храбро възрази Бебо, макар да не се чувствуваше така сигурен в юмруците си, както личеше от тона му.
– По-хубаво да не припарва – скептично забеляза Живка.
– Не, не, по-хубаво нека припари! Тъкмо да го откажем да се закача повече!
– Във всеки случай много лошо момче! – забеляза с тон на голямо момиче Живка. – Представете си, хванали го в училището да рисува с тебешир хакенкройцери!
– Какво, какво? – смая се Юлия.
– Пречупени кръстове! – важно обясни Живка. – Фашистката емблема!… Представете си, не вярвах, че има такива момчета! Просто… фашист!
– Пор такъв! Само да ми се мерне! – закани се мрачно Бебо.
Но не минаха дори пет минути и той горчиво съжали за заканата си. Тъкмо в разгара на играта някъде из дворовете излезе червенокосият нехранимайко и бавно се запъти към тях. Беше както винаги бос, в къси панталони, в едната си ръка държеше жилава пръчка, в другата парче от старо желязо. Като видя въоръжението му, Бебо усети как кръвта му застива, лицето му едва доловимо пребледня. Червенокосият се приближи и като забеляза Юлия, втренчи в нея малките си злобни очички. Беше съвсем сигурно, че е познал стария си враг.
– Я се махайте оттук! – заповяда той грубо и мрачно. – Хайде, дим да ви няма!
– Ти се махай! – също така грубо му подвикна Бебо, но гласът му като че ли трепна и лицето му за губи своя решителен израз.
Все пак резкият тон направи впечатление на червенокосия.
– Ти много знаеш! – каза той с поомекнал глас. – Като ти ударя един, ще се залепиш като гербова марка за стената!
– А пък аз като ти Лепна един, ще ти изхвръкнат и двете очи!
– Колкото и да беше грозна заканата, тонът на Бебо беше доста примирителен, видът му He предвещаваше нищо такова.
– Брей, брей! – злобно измърмори червенокосият. – Много си страшен!
– На тебе май ти дойде малко боя миналия път!
В очите на червенокосия се мярна омраза и любопитство.
– Ааа, ти от тях ли си? Затуй ли си толкова лют? – Той завъртя многозначително пръчката в ръката си. – Ела, ела, че ми трябваш!
– А другите трябват ли ти?
– И те ми трябват…
– Тогава почакай само две минути! Те ей сега ще дойдат!
По лицето на червенокосия се мярна ясно забележимо безпокойство.
– А те къде са?
– Тука са… горе при зъболекаря! Ако искаш – може да им свирна! Докато кажеш „гък“ – и ще дотичат!
Червенокосият изгледа с дълъг, пълен с омраза поглед Бебо и след това, без да каже нито дума повече, също така бавно се запъти по улицата. Останалият на полесражението победител тържествуващо погледна към момичетата – тия, заради които той не бе офейкал още в първия миг. За негово учудване лицето на Юлия се оказа неприветливо, дори навъсено.
– Много хубаво го перна! – каза тя горчиво. Просто му посиня бузата!
– Чакай де, ама…
– Ако беше тук Пешо – прекъсна го сърдито Юлия, – досега да му беше видял сметката…
Бледото лице на Бебо тоя път поруменя от внезапен приток на кръв.
– Ясно, че не бива да се вдига шум! – каза той засрамен. – Нали знаеш каква ни е задачата!
Юлия замълча. Но последната фраза изглежда бе направила впечатление на Живка, защото тя след малко запита:
– Ама вие защо идвате тука? Нали живеете далече!
– Тъй… идваме! – все още обиден и недоволен от въпроса измърмори Бебо.
– Сигурно тук плочките са по-хубави за дама! – с лек тон на подигравка забеляза Живка.
– Глупости – дама! Аз просто идвам на…зъболекар!
– Аха!
– Правя си един зъб.
– Е, да, но зъболекарят живее горе…
– Чакам да мине време! – сърдито се начумери Бебо. – Имам определен час…
Живка се усмихна, мургавото и лице сякаш засия.
– С други думи, малко те е страх – каза тя, но в тона и имаше повече съчувствие, отколкото подигравка.
– Не, не че ме е страх, ноо…
– Знам, знам… Във всеки случай всички казват, че зъболекарят е просто – чудо! Работи без „ох“!
– Ти познаваш ли го? – запита внезапно Юлия.
– Как да не го знам!… Нали живеем в една кооперация… Аз съм си правила и зъб при него, виж! – тя зина застрашително срещу новата си приятелка. – Този, пломбирания, виждаш ли го? Много добър човек и чисто пипа, казвам ти!
– Добър ли? – недоверчиво попита Юлия.
– Ами че добър…
– А ти сигурна ли си?
– Как да ти кажа – сигурна съм, разбира се! – но гласът и не беше толкова сигурен. – Изобщо почтен човек.
Юлия я изгледа продължително.
– А пък аз съм чувала, че е фашист! – внезапно изтърси тя.
Силната дума постресна новата и приятелка. Тя примигва, дори се замисли за миг, после се поусмихна.
– Не е фашист… Дума да не става, не е… Отде накъде пък фашист? Ти просто си го измисли!
– А ти много ли си сигурна? – запита Бебо. Сигурна съм! – тоя път по-решително каза Живка.
– Откъде знаеш?
– Ами че татко ми каза.
Бебо се замисли за миг.
– Баща ти какъв е?
– Татко ли? Татко е офицер…
– Сигурно от старите офицери.
– Не е – малко нетърпеливо възрази Живка. – И ако искаш да знаеш, той е следвал в Съветския съюз, преди две години завърши… Ама защо питате?
– Нищо, тъй си приказваме! – измънка вътрешно удовлетворен Бебо. – Само че ние забравихме дамата… На кого беше ред?
– Мой! – отвърна Юлия без настроение.
В същност тя имаше право да загуби настроението си. Първо, Бебо се бе изложил пред нея, и второ, отде накъде пък зъболекарят ще бъде добър човек! Ако е наистина добър човек, ще рече, попаднали са на невярна следа, а те всички толкова разчитаха, че при зъболекаря ще се разнищят всички загадки! Не, не може да бъде, сигурно Живка се е излъгала! Къде може някакво си момиче да проникне във всички тайни на шпионите! Нали шпионите затова са шпиони, защото умеят хубаво да се преструват! Понякога могат да живеят десет години под носа ти, да вършат най-големи предателства и ти нищо да не разбереш!
Но макар да се успокояваше сама, Юлия усещаше сърцето си тревожно. А дали Тороманов не е посетил случайно зъболекаря? Може би не при него ще се разкрие загадката на подхвърления ключ! Ето и сега – толкова време мина, а никой не идва насам, нито Тороманов, нито преследвачите му. Дали не си губеха напразно времето тука?
Но безпокойството излезе напразно. След половин час по улицата се зададе Тороманов с претъпканата чанта в ръка. Щом го забеляза, Бебо изостави играта и неспокойно се обади:
– Трябва вече да ходя! Зъболекарят сигурно ме чака!
– Добре, иди! – кимна Юлия. – Аз ще играя тук с Живка…
На края на улицата се зададе Коста, а след малко и Пешо. Точно в тоя миг Тороманов спря пред входа на кооперацията, хвърли бегъл поглед назад и хлътна вътре. Бебо се поколеба за миг, после и той се запъти бавно към голямото бяло здание.
Щом влезе вътре, Бебо се огледа и потегли по стълбите. Не беше никак спокоен, макар че нямаше нищо страшно в това – посред бял ден да направи визита на някакъв си зъболекар. Беше съвсем забравил за зъба си всичките му мисли сега бяха отправени към човека с белите дрехи и към неизвестния тайнствен зъболекар, които навярно вече горе нещо заговаряха.
Като излезе на третия етаж, той видя табелката на зъболекаря и нерешително спря. Не, няма връщане назад! Пръстът му натисна бутончето на звънеца, някъде в дълбочината на стаите се дочу едва доловим звън. Измина една цяла дълга минута на напрежение после вратата безшумно се отвори.
Бебо преглътна със сухо гърло. На прага се бе появил нисичък широкоплещест мъж с широко, кръгло добродушно лице. Пъстрите му очи се спряха на смутеното, почти уплашено лице на момчето и в тях се появи насмешлив блясък. Зъболекарят, види се, по своему бе изтълкувал страха на малкия си пациент.
– Какво има, момко? – попита той шеговито.
– Аз… аз… имам един зъб – смутолеви Бебо.
– Ууу, имаш само един зъб! – засмя се зъболекарят. – Как ще бъде тая работа!
– Не, не! Имам един развален зъб! – посъвзе се Бебо.
– Хайде де! А пък аз се басирам, че са най-малко четири! Е, хайде влез!
Бебо покорно влезе. Минаха през късичко тясно коридорче и влязоха в чакалнята, също такава тясна, гола, без прозорец и само с няколко стола и ниска кръгла масичка, по която бяха разхвърляни стари списания с окъсани корици. Първото нещо, което видя Бебо в чакалнята, това бе грамадната чанта на Тороманов, оставена между масичката и стената. Привлечен като от гигантски магнит, Бебо седна на един стол, съвсем близо до нея.
– Почакай малко, имам само един пациент! – каза зъболекарят и влезе в кабинета си.
Бебо любопитно погледна след него. Зъболекарят не затвори вратата на кабинета и от мястото си той виждаше всичко, което ставаше вътре. Върху грамадния, грижливо излъскан зъболекарски стол бе седнал Тороманов, свободно отпуснат и нехаен, сякаш се бе изтегнал на дългия шезлонг в лятната си вила. Тороманов бе с гръб към вратата, така че Бебо не можеше да види лицето му, но това беше удобно – нямаше да бъде никак приятно, ако човекът с белите дрехи го наблюдаваше през цялото време.
– Отворете си устата! – каза зъболекарят и взе някакъв дълъг никелиран инструмент. – Така! Имаме още малко работа!
Бебо се замисли. Не, работата никак не приличаше на тайнствен заговор. Тороманов току—що беше седнал на стола и ако имаха нещо да си кажат, биха затворили поне вратата между кабинета и чакалнята. А защо тя стоеше отворена? Навярно защото в чакалнята нямаше прозорец и единствената светлина в нея влизаше от големите слънчеви прозорци на кабинета. Освен това в обноските на зъболекаря се чувствуваше нещо официално като в обноските на всеки обикновен зъболекар към всеки обикновен пациент. Дали нямаше напразно да му човъркат тука зъба? Не, не! Не бива да бърза със заключенията! Шпионите, разбира се, никога не се издават, че вършат помежду си някаква опасна работа!
Щом зъболекарят се наведе с инструмента над устата на Тороманов, Бебо внимателно разгледа голямата пазарска чанта. По всичко изглеждаше, че тя е претъпкана с хранителни продукти – подаваха се край—чета на луканки, дъхаше на пресен кашкавал, съблазняваха със златистата си кора няколко големи бели хляба. Бебо, който не беше ял нищо от обед, мълчаливо преглътна. А дали нямаше и няколко романа? Не, не се виждаха никакви книги! Внезапно Тороманов се размърда на мястото си и Бебо предпазливо се дръпна назад.
Докато зъболекарят работеше, не си размениха почти никаква дума. Най-после зъбът бе пломбиран и Тороманов облекчено се повдигна на мястото си.
– Свършихте ли? – попита той малко нетърпеливо.
– С това свърших… А моста?
– Не, не сега! – поклати едрата си глава Тороманов. – Бързам, имам работа.
– Няма да трае дълго – каза зъболекарят. – Поне да подготвим работата.
– Не, не… Няма смисъл сега!… Пък и заминавам тия дни, когато се върна – тогава!
– Както искате! – любезно се усмихна зъболекарят. – Но най-добре е, като се почне една работа, да се свърши докрай.
Тороманов стана, извади от джоба си пачка дребни банкноти и плати. След това той затегна колана из панталона си, който бе временно разпуснал, и бавно се упъти към чакалнята. Бебо наведе нос над списанието, което бе взел в ръце, но въпреки това внимателно следеше всичко. Тороманов взе чантата с продуктите, измърмори разсеяно „довиждане“ и все така бавно напусна чакалнята. Бебо отлично видя как вратата се затвори зад гърба му и меко тракна автоматичната ключалка.
Един момент Бебо остана неподвижен и смаян на мястото си. Това, което така внезапно се беше случило, никак не отговаряше на техните предварителни предположения. Всички смятаха, че Тороманов носи пълните чанти с книги и продукти на зъболекаря, че тук, в неговия кабинет, се крият разгадките на всички тайни, а излизаше, че горчиво са се лъгали. Тороманов изнесе чантата с продуктите и кой знае накъде щеше да отиде, кой знае по какви други нови тайни пътища щеше да ги отведе. Обзе го горчиво разочарование, гняв, огорчение – до такава степен, че той дори забрави къде се намира.
– Хайде, момко – чу се отвътре гласът на зъболекаря.
По дяволите тоя зъболекар! Сега, след всички други беди и нещастия, той трябваше да изтърпи и жестоките му мъчения. Бебо стана като осъден от мястото си и безропотно приближи до никелирания стол.
– Да седна ли? – попита той с угаснал глас.
– Ами как? – усмихна се зъболекарят. – Прав, то се знае, не може!
Бебо седна като на електрически стол и отправи умоляващ поглед към зъболекаря.
– Ама, моля ви се, господин докторе, направете тъй, че никак да не боли!
– Леле, божке, какъв юнак! Разбира се, че няма да боли! Стига, естествено, да стоиш мирен и да не мърдаш!
Наистина не болеше. След прегледа се оказа, че има два развалени зъба, но зъболекарят започна само единия. Той работеше ловко, предпазливо, от време на време хитро намигаше на малкия си пациент.
– Е, болеше ли? – Запита зъболекарят, когато привърши работа.
Бебо въодушевен стана от стола. Той бе забравил за Тороманов, бе забравил тревожните си мисли – бе изпълнен целият с радостното чувство на спасението от мъките.
– Утре пак ще дойда! – великодушно обеща той и просто изхвръкна от кабинета.
Докато слизаше по стълбите, веселото му свирукане огласяваше всички етажи, той леко прескачаше стъпалата със спортните си гуменки. Изведнъж на последния завой на стълбите Бебо спря. Стори му се, че за миг нечий бял гръб се мярна на входната врата и изчезна по обляната от слънце улица. Тоя гръб той би познал дори насън. Краткият миг, за който го зърна, му беше достатъчен, за да разбере, че това е Тороманов. Едно само Бебо не можеше да си обясни – къде ce е губил Тороманов през тия десетина минути, през кои ги зъболекарят работеше зъба му. Но сега нямаше време за мислене. Бебо бързо изскочи на улицата – тъкмо в момента, когато Тороманов вече завиваше по пресечката. На отсрещния тротоар вървеше осторожно Коста, пъхнал с привидно нехайство ръцете си в джобовете.
– Няма да ни убегне! – с облекчение въздъхна Бебо.
Той знаеше, че малко по-далече, до черквата, две момчета играят със завидно увлечение на топчета. Но това само така изглеждаше. Това бяха момчетата, които само чакат да се зададе Тороманов, за да поемат от Коста по-нататъшното му преследване.
Бебо се озърна и забеляза Пешо, който сърдито го гледаше. По-настрана стоеше Юлия, и нещо оживено се разправяше с Живка. Пешо приближи намръщен.
На сърдитото му лице като че ли имаше нещо от гнева на възрастните хора.
– Какво си се залепил за него! – със сдържан яд Каза той. – Нали бяхме решили, че ще останеш при зъболекаря, А ти… тичаш – да не би да изпуснеш нещо!
В първия момент Бебо се обърка от сърдитото лице на другаря си и несправедливото му обвинение.
– Пешо, чакай да ти обясня…
– Какво ще ми обясняваш, всичко е ясно!
– Но аз наистина останах при зъболекаря… и стоях около десет минути след него. Честна пионерска, ето гледай. – и той показа дупката на зъба си.
Пешо с недоверие погледна зъба му:
– Да не искаш да кажеш, че Тороманов десет минути се е смъквал по стълбите?
– Не знам къде е бил, аз го настигнах на входа.
– Зелен си още, братко! – отново се ядоса Пешо. – Ловко са те измамили! Докато ти си стоял с отворена уста на стола, зъболекарят го е превел в друга стая, уредили са си работата и малко преди да си излезеш, го е изпратил до вратата на апартамента.
Тук вече и Бебо се ядоса:
– Ако много бързаш да ругаеш, нищо няма да ти кажа! Само това да знаеш – зъболекарят е почтен човек…
– Ха, и таз хубава! – удиви се Пешо. – Щом като почтените хора дружат с тъмни личности и складирват в домовете си купища продукти, тогава какви ли пък ще са непочтените!
– Ако ме беше изслушал, щеше всичко да разбереш! Аз не изпуснах от очи Тороманов, докато не излезе от вратата на апартамента. Сигурен съм, че зъболекарят смята Тороманов за най-обикновен пациент.
– – А тогава защо прибира продуктите?
– Там е работата, че той… – тук Бебо се поспря, за да бъде ефектът по-голям – той не носи продуктите на зъболекаря!
– Сигурен ли си? – смаяно възкликна Пешо.
– А как не! – с гордост каза Бебо. – Аз надникнах в чантата му, всички продукти бяха вътре… След малко той взе чантата и я изнесе пред очите ми, както си беше натъпкана!
– Къде я изнесе?
– Как къде? Изнесе я навън, автоматичната ключалка щракна зад гърба му!
Лицето на Пешо доби съвсем смутено и забъркано изражение.
– Това не може да бъде! – каза той и в гласа му за пръв път, откакто бе почнала тая история, трепнаха нотки на безпомощност.
– Как тъй не може да бъде! – на свой ред се учуди Бебо.
– Не може да бъде, защото… защото Тороманов излезе от кооперацията със съвсем празна чанта!
Сега пък Бебо впери в него опулен поглед.
– Вярно ли?
– Абсолютно вярно! – Погледът на Пешо внезапно се проясни.
