Текст книги "Следите остават"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 13 страниц)
– Другарят Андреев ли е? – попита полковникът, като си преправяше шеговито гласа. – Моля говорете!
После като се обърна, пъхна ласкаво слушалката в ръцете на Пешо.
– Дръж!
Дълбоко развълнуван и смаян от неочаквания ход на събитията, Пешо взе слушалката и я долепи до ухото си.
– Татко… – каза той тихо, с прегракнал глас – аз съм.
В СИГУРНИ РЪЦЕ
През тая нощ почти никой не можа да спи. Само Юлия бе изпратена с една от колите до дома. Преди да тръгнат, стана спор как да влезе в апартамента – през входа ли, или отново през прозореца. Разбира се, Юлия настояваше енергично през прозореца! Полковникът се развесели, играта му хареса.
– Така да бъде – каза той, като потупваше бащински момиченцето по слабичките плещи. – Само че утре ще кажем на татко ти, не може иначе!
– Моля ви се, другарю началник, не му казвайте! – примоли се Юлия с безпомощен изглед.
– Как може да не му кажем! – усмихна се сдържано полковникът. – Длъжни сме да му кажем!
Юлия се сбогува с Пешо, който трябваше да отиде с другата кола в Министерството. Съвсем внезапно тя му протегна тясната си бяла ръчичка през сваленото стъкло, очите и плувнаха в сълзи.
За пръв път им се случваше да се ръкуват така, като възрастни?
– Ти не ми се сърди! – каза тя почти разплака—на. – Виж, че не съм виновна!
Пешо смаян усети, че и неговите очи го сърбят.
– Аз да ти се сърдя? – възкликна той развълнуван. – Няма за какво да ти се сърдя!
Колата потегли. След малко на пустата улица, където живееше Юлия, един случаен минувач видя отдалече необикновена гледка: двама млади офицери със сини шапки и двамата доста смутени от необикновената си мисия, помогнаха на едно момиченце да се прехвърли през прозореца в стаята си.
Като влезе вътре, Юлия внимателно се ослуша. Тихо! Тя махна с ръка на двамата си нови приятели, които продължаваха да гледат отдолу, усмихна им се и изчезна в мрака на стаята След малко по улицата запърпори тихо моторът на колата им.
През това време Пешо вече подробно разказваше в кабинета на полковник Филипов историята па подхвърления ключ. Полковникът често го прекъсваше, разпитваше понякога за най-малките дреболии, задаваше допълнителни въпроси. През цялото време един стенограф старателно записваше целия разпит или по-точно целия разговор. За полковника не остана скрито почти нищо – дори най-дребния продавач, при който Тороманов се беше отбивал, или пък промените в тоалета на госпожа Тороманова.
На първо време две обстоятелства привлякоха повече вниманието на полковник Филипов – посещенията на Тороманов в антикварната книжарница и среднощното му пътуване с кола. Докато разчепкваха най-малките случки и епизодчета от антикварната книжарница, телефонът позвъня. Полковник Филипов вдигна слушалката, послуша известно време с невъзмутимо изражение, после късо разпореди.
– Добре! Продължете издирванията!
След това, като погледна момчето, замислено добави:
– Тороманов е офейкал заедно с жена си! Друго, разбира се, не можеше и да се очаква!
Що се отнася до колата, с която Тороманов бе пътувал през нощта, Пешо можа да му даде пълни подробности за всичко – марка, модел, външни белези – освен за номера. Колкото и да му се виждаше чудно, номера той бе забравил, макар да помнеше някои цифри. Стана нужда да викат посред нощ Чарли и един офицер замина с кола, за да го вземе от квартирата му.
– Тоя въпрос е извънредно важен! – каза сериозно полковник Филипов, сякаш разговаряше с някой от помощниците си – Според мене диверсантите са избягали от града с кола! Предполагам, че това е същата кола, с която е пътувал Тороманов!
– Не чух никакъв шум от мотор! – каза Пешо. – Аз се вслушвах много внимателно, дори чух как отвориха и затвориха долната врата, но никаква кола не мина!
Полковникът се усмихна.
– Нищо чудно – отвърна той. – Бандитите са взели мерки пътуването им с кола да остане в тайна! Те обаче не са съобразили една дреболия!
Очите на Пешо заблестяха от любопитство.
– А на мене ще ми кажете ли каква?
– Разбира се, наля си мой помощник! Те не са съобразили дъжда! Пък и надали са очаквали да те намерим в апартамента още тая нощ…
– Как тъй дъжда? – не разбра Пешо.
– Много просто! Колата, която е взела диверсанти—те, е спряла не пред кооперацията на инженер Дончев, а на съседната напречна улица, за да не чуеш шума на мотора! Докато е чакала, е завалял лек дъждец – има—няма пет минути! После колата си е заминала! Разбираш ли?
Пешо мисли само един момент, после възбудено възкликна:
– Разбрах! Колата е тръгнала, а там, където е била, мястото е останало сухо!
– Браво! – искрено възхитен, се обади полковникът и потупа момчето по гърба. – Браво, така е.
Пешо целият поруменя от похвалата.
– В случая – продължи полковникът – те са могли да не допуснат тая грешка. По улицата растат доста големи акациеви дървета, под тях също е сухо. Шофьорът е могъл просто да вкара колата под някое от тях, но не се е съобразил!
– Ама сигурно ли е, че сухото място е оставено от автомобил?
– Съвсем сигурно! – поклати глава полковникът. – Ясно личат отпечатъци от гумите, ние дори знаем тяхната марка!
– Ох, че интересно – възкликна съвсем по момчешки Пешо.
– Има нещо още по-интересно, което преди малко ми съобщиха! – продължи полковникът. – Пред кооперацията на Тороманов е спирала горе—долу по същото време лека кола с абсолютно същите гуми! По овлажнения паваж съвсем ясно личат отпечатъците.
– Значи са заминали заедно?
– Да, заедно! Ако знаехме номера, след малко щяхме да разберем дали лека кола с такъв номер е напускала през нощта София и в каква посока е заминала! Разбира се, много по-вероятно е престъпниците да са сменили номера на колата си.
– Сигурно са го сменили – поклати разочаровано глава Пешо. – А, другарю полковник, знаете ли откъде са дошли диверсантите?
– Може да се досети човек, пък и ние открихме разни дреболии в апартамента, които те са изоставили в бързането си. Групата е безспорно на американска. Била е сформирана в Западна Германия, после е била прехвърлена в Гърция… А как е преминала в България – това ще научим по-късно…
– Кога по-късно?
– Ами че когато ги заловим!
– Трябва да ги заловим, другарю полковник! – възкликна Пешо с такава горещина, че полковник Филипов се поусмихна. Разбира се, той не знаеше каква буря бушуваше в душата на момчето. Пешо разбираше, че със своята необмислена постъпка, бе станал причина престъпниците да избягат, това го измъчваше и той с цялата си душа желаеше те да бъдат заловени колкото се може по-скоро. Само такъв край би облекчил съвестта му и би измил, макар и не напълно, вината му.
Докато чакаха Чарли, полковникът излезе за малко и донесе в кабинета си няколко албума със снимки.
– Ако видиш диверсантите на снимка, ще ги познаеш ли? – попита той.
– Ще ги позная! – отвърна Пешо твърдо.
Той дълго прелиства коравите листа на албумите, дълго се взира в лицата, докато най-после възкликна:
– Ето го!
Полковникът трепна и се наведе над рамото на момчето. От една снимка сякаш ги гледаше със студените си мрачни очи диверсантът с грубото лице.
– Сигурен ли си?
– Напълно съм сигурен! – отвърна възбудено Пешо. – Бих го познал между хиляда души! Това е диверсантът, който постоянно мълчеше и само сумтеще с нос.
– Добра птица! – – каза полковникът замислен. – Рядък главорез!
Ако го заловим ще бъде чудесен успех!
Скоро Пешо откри между снимките втория член на диверсантската група – бившият майор с небръснатото лице. Но третия диверсант, който имаше такова лесно запомнящо се лице, той не можа да открие, макар да прерови два пъти албума. Не можа да намери портрета и на шофьора на диверсантите, но това беше лесно обяснимо, тъй като в тъмнината не бе успял да го разгледа достатъчна добре. Но и тия открития не бяха малки. Сега вече те имаха портретите и имената на двама от престъпниците, а това щеше извънредно много да улесни тяхната по-нататъшна работа.
Вече беше започнало леко да се развиделява, но улисани в работата, и двамата още не усещаха никаква нужда от сън. Небето порозовя, от прозореца влизаше прохладен утринен въздух. По улицата забучаха с моторите си първите автомобили, зачатка с железни шини каруца. Докато полковникът даваше по телефона нареждания за проследяване на леката кола на диверсантите, в кабинета въведоха Чарли.
Щом го видя, Пешо радостно стана от мястото си. Чарли изглеждаше малко смутен от неочакваното нощно повикване, но щом съзря приятеля си, лицето му светна.
– Чарли – започна веднага Пешо развълнуван, – помниш ли номера на леката кола!
– На коя лека кола? – вдигна учуден вежди Чарли.
– Ами че на тая, която миналата нощ доведе Тороманов у дома му?
Чарли и насън можеше да и каже номера.
– Разбира се! – отвърна той, като по навик весело намигна. – 1150!
Полковник Филипов бързо съобщи номера по телефона, после се запозна с новия си помощник. Макар да знаеше вече доста подробно цялата история с преследването на Тороманов, той отново разпита Чарли за всичко, което сам бе видял и преживял. Между другото той си записа всички подробности; за роклите, които Тороманова бе шила при майката на Чарли – цветове, модел, шарки, – но тоя път момчето не можа да му помогне много, отговорите му бяха доста неопределени.
– Май че кола и рокля не е едно и също! – пошегува се полковникът.
– Не е! – въздъхна Чарли. – Виж, да беше Юлия, всичко щеше да каже!
Телефонът отново позвъня, полковникът вдигна слушалката. Както винаги, по лицето му не можеше да се познае каква, новина е чул – важна или съвсем маловажна.
– Продължете търсенето! – каза той кратко и затвори телефона.
После, като се обърна към момчетата, добави със сериозен глас:
– Кола с номер 1150 е излязла от София към 2:30 през нощта!
Пешо и Чарли бързо се спогледаха.
– Казвам ви го – продължи полковникът, – понеже разбрах, че сте сериозни момчета, достойни за пълно доверие, които на всичко отгоре умеят добре да пазят тайна!
– Ще ги хванете ли, другарю полковник? – попита Пешо тоя път едва ли не умолително.
– Разбира се, че ще ги хванем, мойто момче… Полковникът отиде до прозореца, постоя малко там загледан в далечното румено небе, после хвърли загрижен поглед на часовника си.
– Вие сте уморени, трябва да си починете! – каза той топло, с бащински тон. – Моята кола ще ви заведе по домовете.
– Няма ли да ви потрябваме за нещо, другарю полковник? – попита Пешо със свито сърце.
Полковникът го шляпна по бузата.
– Ако ми потрябвате, веднага ще ви извикам! Разбира се, вие не трябва да се отделяте много далече от дома!
– Ще бъдем на пост! – отвърна с гордост Чарли.
– Все пак най-хубаво е да поспите! Тая сутрин аз ще поговоря и с останалите ваши другарчета, за да попълним съвсем картината!
– А след това? – попита Пешо.
Полковникът го изгледа с дълъг внимателен поглед.
– След това за тая сутрин ни остава още една работица – да посетим антикварната книжарница!
* * *
Посещението в антикварната книжарница беше съвсем кратко, но – както се шегуваше после полковникът – доста съдържателна. Скоро след отварянето на книжарницата в нея влязоха най-напред двама цивилни мъже, после още един мъж, придружен от момче. В книжарницата нямаше никой, касиерът нещо дращеше с молив върху парче хартия, една от продавачките нареждаше по лавиците книги. Край тезгяха стоеше прав главният продаващ, около петдесетгодишен мъж с проредяла сива коса, в доста добри, макар и износени дрехи и тъмносиня папионка на яката. Той изглеждаше малко нещо недоспал, разсеян и почти не погледна групата хора, която бе влязла в книжарницата.
Момчето бе доста височко, със сухи, почти мършави крака, обути в евтини нови сандали, пепелявата му коса бе подстригана кажи—речи домашно. Това беше Коста. Единствено неговото лице изглеждаше необикновено сериозно и напрегнато.
– Този е! – прошепна Коста, като посочи едва забележимо с глава възрастния продавач.
– Добре! А сега излез! – каза тихо полковник Филипов.
Момчето явно без желание се върна обратно. Два—Мата мъже, които първи бяха влезли в книжарницата, приближиха до главния продавач, който все така разсеяно гледаше навън през стъклената витрина. Там минаваха хора, мяркаха се автомобили, звънеше с все сила по тясното улично платно трамвай. Животът си течеше обикновен и делничен както винаги.
Продавачът погледна двамата мъже едва когато те се изправиха пред тезгяха му. Още щом зърна сериозните им лица, в сърцето го бодна смътно безпокойство.
– Не мърдайте! – каза тихо единият от мъжете. – Вие сте арестуван!
Продавачът изведнъж пребледня като смъртник – в лицето му не остана нито капка кръв.
– Всяка съпротива е безсмислена! – все така тихо каза другият мъж. – Книжарницата е обкръжена!
Продавачът кимна като насън и започна да смъква с разтреперани пръсти високите си до над лактите сатенени наръкавници.
– По-спокойно! – каза сърдито единият от мъжете. – Съдбата ви зависи от вас, а не от нас!
Без да каже нито дума повече, главният продавач се качи в мощната черна кола, която чакаше малко настрана от входа. „Тоя ще каже всичко!“ – помисли полковникът, като тръгна сам по слънчевия тротоар на улицата. Около него все така бързаха хора, все така звънтяха трамваи, все така бляскаха на слънцето леките коли.
Беше съвсем обикновена делнична софийска утрин.
СЛЕДИТЕ СЕ ГУБЯТ
Въпреки очакванията на полковник Филипов издирването на диверсантската група внезапно стигна до мъртва точка. Леката кола, която бе напуснала през нощта София заедно с диверсантите, сякаш бе пропаднала в земята. Тя не бе минала през нито един от следващите постове, никъде не бяха я забелязали, макар всички органи на властта да бяха навреме уведомени. Разбира се, скоро се установи, че номерът на колата е фалшив. Една стара камионетка за разнасяне на зеленчук притежаваше единствена законното право да носи тоя номер. Най-интересното в случая бе, че колата с номера на бандитите бе влязла в града същата нощ по същото шосе. След приблизително един час тя отново бе напуснала града и бе изчезнала без—известно. Допълнителната проверка бе установила, че два дни преди това, точно през нощта, когато Тороманов бе пристигнал с колата у дома си, тя бе влязла в града по същото шосе и бе излязла от него на същия пункт няколко часа по-късно.
Всички тия данни бяха подробно анализирани през следните два дни. Проследени бяха внимателно маршрутите на всички коли, които през тая нощ бяха излезли и влезли в София – от тяхното тръгване до тяхното пристигане. След това бяха проследени маршрутите и на колите, които през същата нощ са били в движение из околните, съседни на София градове. Изследването не донесе никакъв резултат. Оказа се, че това са без изключение държавни коли, които бяха правили точно установени служебни рейсове. Всякаква възможност за измама със смяна на номерата се изключваше.
Тогава къде бе изчезнала колата с престъпниците? Оставаха две възможности. Първата от тях бе, че колата е изчезнала някъде по малките междуселски пътища, като е избягвала грижливо контролните пунктове. Втората възможност се виждаше на полковник Филипов по-вероятна: колата се крие някъде в близката околност на София или най-малкото между двата съседни по шосето контролни пунктове. В подкрепа на тона предположение идваше и следният факт: колата на диверсантите бе пристигнала пред дома на инженер Дончев много скоро след нейното възможно повикване.
Вероятната картина на бягството се рисуваше на полковник Филипов така: след като залавят момчето, диверсантите разбират, че техният престой в града е вече много опасен и решават същата нощ да избягат. По телефона те извикват колата да дойде и да ги вземе. Леката кола пристига, взима ги, след това се отбива при Тороманови, взима и тях и изчезва по същото шосе, по което е влязла в града. Разбира се, връзката е могла да стане вместо чрез телефона с радиопредавателя, ако колата на диверсантите е имала също така радиопредавател, но това се виждаше на полковника по-малко вероятно. Цялата тая операция бе траяла приблизително два часа – твърде къс срок за да може колата да пристигне отдалече в града, да натовари пасажерите си и отново да изчезне.
След като стигна до това заключение, полковникът стовари почти цялата тежест на издирването върху района на шосето и близките до него селища. Особено внимание той обърна на телефонните центрове, от които шофьорът на леката кола би могъл да приеме нареждането да тръгне веднага за града. Но въпреки най-грижливите издирвания неговите хора не можаха да открият ни най-малката следа от изчезналия автомобил – нищо, което да им покаже, че са на верен път. Никой не беше видял автомобила, никой не беше чул нищо съмнително, никаква следа от автомобилни гуми по меките пътища не ги окуражи в техните издирвания. Преследването на диверсантите като че ли доби съвсем безнадежден вид, но полковник Филипов, верен на своя търпелив и твърд характер, нито за миг не се отчая, нито за миг не се сломи у него вярата в сполучливия край на делото.
До задънена улица стигна и следствието със заловения в антикварната книжарница шпионин, Той не отрече вината си. Още при първия разпит книжарят разказа всичко, което знаеше, но то не беше много. Един непознат човек донасял често в антикварницата книги, в чиято подплата били скрити шифровани сведения. Книжарят бил длъжен да ги предава на Тороманов, на който дори не знаеше името, а Тороманов от своя страна – както предполагате полковникът – ги е отнасял в квартирата на инженера. Там по всяка вероятност сведенията са били препращани с радиопредавателя на вражеската централа. Сам продавачът не знаеше нищо нито за нелегалната квартира, нито за леката кола, нито за бъдещите намерения на диверсантите.
Така изминаха в безплодни дирения пет дена.
През тия пет дена и момчетата не се чувствуваха добре. Преследването бе свършило, но обикновените игри вече не ги задоволяваха. Друго е да кроиш остроумни планове, да разгадаваш трудни загадки, да следиш опасни престъпници, а пък съвсем друго е да седиш върху някаква кофа за боклук и да сваляш мними вражески самолети. Момчетата почти не играеха – събираха се в градинката или в портиерската стаичка на Коста и прекарваха времето си в приказки. Но за каквото и да приказваха, какъвто и разговор да се поведеше – неговият край неизбежно стигаше до това, което наскоро бяха преживели. Те си спомняха различни епизоди, обясняваха си разни случки, които тогава им се струваха необясними и скрито тъгуваха, че всичко това бе свършило.
Когато разговорът се изчерпваше, те тръгваха на далечни разходки – било в парка, било покрай коритото на реката. Тия разходки като че ли бяха по-весели, но и в най-веселите моменти Пешо чувствуваше в поведението на другарите си известна сдържаност. Той започна да става все по-нервен и по-мрачен, често безпричинно избухваше, но никога не отваряше дума за своята голяма вина. Дълбоко в себе си Пешо бе сигурен, че дори да има някаква вина, той многократно я е изкупил със своето твърдо мъжко държание при диверсантите. Сам полковник Филипов, към когото Пешо силно се бе привързал, се държеше с него като с голям младеж, открито се възхищаваше от геройството му, хвалеше го пред неговите другари и нито с една дума или с един жест не бе го укорил за прибързаната му постъпка.
Веднъж момчетата се прибираха от парка. Беше привечер, в далечините на запад пламтеше огненочервеното небе, но между дърветата се бе спуснала вече синкава сдрачевина – спокойна и чиста като залез, тук-таме по алеите се мяркаха хора, старци седяха на пейките, подпрени на дървените си бастуни, по алеите тичаха деца и във въздуха кънтяха крехките им гласове. Постепенно голямата група се разкъса. Дори Юлия, която постоянно се навърташе около Пешо, тръгна напред с Чарли, като нещо оживено и весело му разказваше. Последни останаха Пешо, Веселин и Коста – „вечната тройка“, както ги бяха кръстили в училището, командирската тройка на цялата компания. Те вървяха бавно и мълчаха – нещо, което преди рядко се случваше. Изобщо напоследък в разговорите им често се промъкваха необичайни паузи, чувствуваше се в тях нещо недоизказано, на отношенията помежду им като че ли липсваше прежната сърдечност.
Пръв и някак внезапно започна открития разговор Пешо. Той погледна под око приятелите си, поизчерви се и рязко запита:
– Вие май че нещо сте ми… сърдити?
– Сърдити ли? – Веселин смутено го погледна, изненадан от внезапния въпрос. – За какво да сме ти сърдити?
– Знам ли защо? Вие по-добре знаете!
– Така си мислиш – отвърна Веселин и забоде поглед в земята.
Настана неловко мълчание.
– Все нещо ми се цупите! – каза Пешо с истинска дълбока горчивина в тона си. – Като че ли кой знае колко съм виновен! Пък и да съм виновен – защо не кажете!
Коста, който до тоя момент мълчаливо щрапаше с босите си крака в праха, внезапно спря и го погледна. В зеленикавите му умни очи се бе утаила някаква необикновена за възрастта му, не момчешка сериозност.
– Може пък и да си виновен! – каза той троснато.
– Кажи де, кажи! Изкажи си всичко! – подкани го Пешо, малко накриво усмихнат. – Мислиш, че няма ли! Ако искаш да знаеш, всички момчета те смятат за виновен, всички до един!
– Задето ме гориха с електричество ли? – попита Пешо язвително. – Задето нищо не издадох?
Суровината в погледа на Коста внезапно изчезна, лицето му се смекчи.
– С тебе не може да се приказва! – каза той огорчено. – Ти всичко обръщаш!
– Добре, няма да обръщам! – трепна Пешо и в тона му като че ли се мярна нещо едва ли не умолително. – Кажи ми за какво съм виновен!
– Знаеш добре за какво си виновен! – намеси се Веселин, все още без да вдига поглед от земята. – Избягаха ли диверсантите? Избягаха! Ако не беше отишъл при тях през нощта, нямаше да избягат, полковникът щеше да ги залови там като… зайци!
Пешо не отвърна. Изречена от чужди уста, вината му се стори отново толкова убедителна, че наистина беше трудно да отвърне.
– Та аз нима съм искал да стане така? – отвърна той съвсем тихо. – За добро го направих – да не се изложим! Как можех да допусна, че някой ще стои зад вратата?
– А нали имахме решение? – поде Веселин. – Ти защо не го изпълни! Защо направи всичко на своя глава?
Пешо замълча. В тоя миг горещо му се искаше да признае вината си, но нещо го спираше – нещо неприятно и чуждо.
– Добре, да кажем, че е така! – отвърна той с въздишка. – Вярно, така е! Ами вие като сте ми приятели, защо веднага не казахте това, ами толкова време мълчите и се цупите!
Момчетата погледнаха смутено приятеля си.
– Хайде, защо? – подкани ги Пешо.
– Който е виновен, трябва пръв да почне! – каза понамръщен Коста.
– Трябва, ама не почнах! А вие защо се спотайвате? Това другарско ли е?
Веселин въздъхна.
– Там е работата, че отначало не, ти бяхме сърдити! – каза той разколебано. – Като се спаси, ние всички се зарадвахме и забравихме за лошото! Ти се държа така хубаво с диверсантите, че лошото тогава дори през ума ни не минаваше!
Веселин се почеса смутено по носа и продължи:
– Добре, ама после какво стана? Диверсантите избягаха. Сега нас ни е яд и ни е мъчно! Там е цялата работа!
– Полковникът ще залови диверсантите! – отвърна Пешо с такъв сигурен глас, че другите двама мълчаливо го погледнаха. – Това е ясно като две и две четири! Вие не знаете какъв човек е полковникът!
– Ех, като ги залови, ще ни олекне! – каза с въздишка Коста.
– А това на теб да ти е за урок!
Пешо сам разбираше, че такъв горчив урок никога не се забравя! Действително, ако беше послушал приятелите си, сега на плещите му нямаше да тежи тая тежка отговорност. Той наистина дълбоко вярваше, че диверсантите ще бъдат разкрити, но сега за пръв път ясно почувствува – грешката си оставаше грешка! Общото решение трябваше да бъде за него задължително!
– И на мен ще ми бъде за урок, пък и на всички! – отвърна Пешо зачервен. – И това е ясно като две и две четири!
След като тия дълго премълчавани думи бяха казани, мъглата между приятелите като че ли се пръсна. Това стана някак неусетно, но когато се върнаха в своя квартал, момчетата бяха много по-весели отколкото когато тръгнаха. Между тях се бяха възстановили старите другарски отношения и сега и смехът бе по-искрен, и усмивките по-сърдечни. За пръв път след толкова дни те чувствуваха в сърцата си необикновена лекота. Когато стигнаха пред дома на Пешо, пръв забеляза голямата черна кола специалистът по колите Чарли.
– Я вижте! възкликна той учудено. – Това е колата на полковника!
През цялата компания мина тръпка на възбуждение. Дали не се е случило нещо? Дали диверсантите не са заловени?
– Сигурно полковникът е отишъл у вас! – предположи Веселин. – Иначе защо колата ще чака тук?
Първата мисъл на Пешо беше да се затича нагоре по стълбите, но той подтисна нетърпението си и като се обърна към другите, спокойно каза:
– Вие чакайте в градинката! Ако има нещо интересно, веднага ще сляза да ви кажа!
След това, без да бърза, тръгна нагоре по стълбите. Полковник Филипов наистина беше при бащата на Пешо.
Той бе пристигнал близо преди един час, но все още търпеливо чакаше. За тая вечер на него му беше необходимо още един път да поговори с Пешо и другарчетата му.
Чакането не беше досадно – имаше за какво да поговорят с бащата на Пешо. Отначало стана дума за миналото – общи приятели, общи спомени, след това разговорът неусетно се прехвърли върху момчетата. Полковник Филипов още веднъж изказа своето възхищение от остроумния начин, по който момчетата бяха разрешили всички загадки, от тяхната находчивост и изобретателност при преследването на Тороманов, от бистрия им ум и трезвите им решения и особено много от храбростта, която бяха проявили в последните дни.
– Ние не познаваме нашите деца! – каза Андреев замислен. – Струва ни се, че са прозрачни като стъкла, а те постоянно ни изненадват!
– Туй е, защото те за нас винаги си остават деца – отвърна полковникът. – А те не са вече деца, те са разумни момчета!
– Да, вярно е! – с неочаквана за тона на разговора им горещина се съгласи Андреев. – И да ти кажа право – именно заради това не се сърдя на моя син!
– За какво да му се сърдиш? – учуди се полковникът. – Само това остана – да му се сърдиш!
– Е! Как да няма за какво! Ами да речем за тая негова доста глупавичка постъпка – да се намъкне по-среднощ при диверсантите!
– Не си прав! – замаха с пръст полковникът.
– Чакай, нали казах, че не му се сърдя!
– Няма място за сърдене! В края на краищата все пак това са момчета и каквото са направили до тоя момент, е повече от много!
– А благодарение на него диверсантите не избягаха ли?
– Това е вече съвсем друг въпрос! Пък и диверсантите все още не са избягали!
– А ето – аз отивам дори по-далеч – каза разгорещен Андреев. – Дори да избягат! Нищо, пак няма да му се сърдя! За нас диверсантите не са кой знае какъв проблем, пък и да са проблем – той е временен, утре вече няма да съществува! Но за нас съществува друг остър и най-жизнено важен проблем – да възпитаваме истински достойни граждани на републиката… А това аз го разбирам така – да възпитаме смели и силим младежи, самостоятелна и храбри! Да звънтят те като най-чиста стомана, да се гордеем с тях! Да имат свое лице, своя глава на плещите, своя физиономия! Ето това ми се иска! Да си кажа право, никак не харесвам такива препарирани педагози, които превръщат послушанието в покорност насаждат в децата ни тоя дух на подчиненост, на които те сами робуват от десетилетия! Та какво може да излезе от такава деца!
– Дявол да го вземе, ти си прав! – каза полковникът. – Не съм мислил по тия въпроси, но така ми се струва – ти си прав!
Андреев замълча.
– Разбира се, това не е всичко – каза той след малко, вече не с толкова повишен тон. – В смелостта трябва да има разум, иначе ще върнем всичко назад. Трябва да има съзнателна дисциплина… А ето че тука моят син сериозно се провини… Тъкмо в тоя момент в стаята влезе Пешо. Като вадя полковника лицето му светна.
– Заловихте ли ги, другарю полковник? – попита Пешо радостно.
Полковникът поклати глава.
– Все още не сме, мойто момче! Но ще ги заловим!
И като се замисли за миг, добавя:
– Ако помогнете още малко, непременно ще ги заловим!
Пешо целият пламна. Какво по-хубаво от това – отново да се включат в работа, да се притекат на помощ с всичките си сили.
– А как можем да помогнем, другарю полковник? – попита той възбудено.
Полковник Филипов отново се замисли.
– Като ся припомните всичко, но абсолютно всичко, което се е случило между вас и Тороманов. Вие, разбира се, много разказахте и извънредно много ни помогнахте, но данните се оказаха недостатъчни. Бандитите пропаднаха като че ли в земята, не можем да от крием от тях никаква следа. Аз искам отново всичко да премислите, всичко да си припомните дори най-малката и най-незначителната подробност! Може да се случи тъй, че някоя дреболия, на която досега не сме обръщали никакво внимание, да ни посочи макар и крайчеца на вярна следа… Разбираш ли ме какво искам да кажа?
– Разбирам, другарю полковник! – отвърна Пешо поразочарован.
Той очакваше, че работата ще бъде по-сериозна – ще следят някого, ще пътуват нанякъде с мощните коли на Министерството. Полковник Филипов сякаш усети какво става в душата на момчето и побърза да каже.
– А доловим ли вярна следа, отново ще ви потърсим за помощ. Важното е да получим някакво указание, макар и най-дребното, да се заловим за нещо. Сега сме буквално като с вързани очи…
– Другарю полковник, момчетата чакат долу! – каза Пешо.
– Чакат ли?
– Като видяхме колата, помислихме, че се е случило нещо важно!
– Браво! От вас нищо не може да се скрие! – засмя се полковник Филипов. – Добре, иди и поговори с тях… Нека тая вечер всички отново да помислят, пък утре към обед трима души от вас ще дойдат при мен да поговорим!
– Веднага, другарю полковник! – отвърна Пешо стегнато, почти по войнишки и побърза да излезе.
– Имам надежда в тях – каза полковник Филипов, когато останаха сами. – И като че ли именно в тях е най-голямата ми надежда… Убедих се, че момчетата виждат шиха, за конто възрастните понякога са слепи.
На другия ден към обед Пешо, Веселин и Чарли влязоха в кабинета на полковника. Момчетата бяха сериозни, лицата им имаха делови изражения и полковник Филипов веднага се досети, че разговорът няма да мине напразно. И тримата се разположиха в удобните кресла, извадиха листове хартия, после Пешо запита:
– Можем ли да почнем, другарю полковник:
– Цял съм внимание! – каза полковник Филипов напълно искрено. Пешо започна доклада си, другите двама от време на време нещо допълниха или прибавяха. Когато след половин час завършиха всичко, което имаше да кажат, лицето на полковника изглеждаше оживено, в очите му се се появил радостен блясък.
