355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Павел Вежинов » Следите остават » Текст книги (страница 2)
Следите остават
  • Текст добавлен: 8 октября 2016, 14:05

Текст книги "Следите остават"


Автор книги: Павел Вежинов



сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 13 страниц)

– Ами било е сърдито, хвърлило го – отвърна Пешо. – Такива работи стават… Тримата се замислиха.

– Знаете ли какво? – пръв предложи Коста. – Ще проверим от портиерите на съседните кооперации, дали там живее такъв човек!

– Много хубаво! – съгласиха се почти в хор в другите двама. – Да отидем веднага!

Коста заключи портиерската стаичка и тримата се—упътиха навън. Тъкмо излязоха пред външния вход и спряха като заковани на прага.

Срещу тях по тротоара идваше човекът с белите дрехи. Пълното му лице изглеждаше подпухнало, очите му зачервени. В ръката си той държеше грамадна чанта за пазар.

ТУК ИМА НЕЩО

Тримата приятели бяха така стреснати от неочакваната среща, че не успяха дори да гъкнат. Докато Коста и Веселин си разменяха бързи учудени погледи, Пешо не сваляше очи от странния човек с бели дрехи. В тоя момент и непознатият погледна към него, но само за миг и бързо отмести погледа си. Все пак колкото и бърз да беше тоя поглед, Пешо усети, че онзи го позна – нещо неприятно и студено се мярна в зеленикавите му очи. В следния миг той вече отмина, без да се обърне повече.

Пръв се съвзе от смайването Коста.

– Този ли беше? – попита той тихо, като все още се взираше в широкия равен гръб на човека с белите дрехи.

– Този! – отвърна Веселин.

– Този! – тихо се съгласи Пешо.

– Ами тогава защо не го спряхте?

И двамата не можеха да обяснят защо. След всичко, което те бяха мислили за него, сега за миг се бяха почувствували и гузни, и виновни, неочакваната среща просто ги бе заковала на местата им.

– А интересно защо той се направи, че не ни познава! – замислено запита Пешо.

– Може да не ни е видял! – предположи Веселин. Не, видя ме и ме позна – каза намръщен Пешо. – Пък се направи, че не ме познава!

– Значи още не знае, че ключовете са сменени – намеси се Коста. – Това е доста чудно…

– А най-чудно е, че за пръв път го виждам по нашата улица…

– Не, не! – енергично възрази Коста. – Виждал съм го, той живее в съседната кооперация… Още сега ще питам бай Ламби за него…

Бай Ламби бе портиерът на кооперацията, която се намираше вляво от тази, в която живееше Коста. Когато отидоха при него, той миеше с голям парцал мозайката на стълбището и нещо тихо си мърмореше пред носа. Мършавото му лице бе както винаги обрасло с гъста четина, погледът заядлив и лош, но момчетата не се сърдеха, защото знаеха, че боледува от стомашна язва.

– Бай Ламби – започна внимателно Коста, – как се казваше тоя дебелият човек с бели дрехи, дето мина оттук преди малко?

– Какво ти влиза на теб в работата! – сърдито измърмори бай Ламби.

– Ей тъй – питам…

– Питай тогава тоя, що духа…

Момчетата се спогледаха. Коста се позамисли, после хитро подхвърли:

– Едно писмо има при нас с погрешен адрес… Мислех си дали не е негово…

Едва сега бай Ламби погледна момчетата.

– Асен Тороманов се казва… Отскоро живее тук…

– Май че беше нещо журналист? – хитро подхвърли Коста.

– Какъв ти журналист! – отвърна сърдито бай Ламби – Има там някакво дюкянче за брошки и карфици…

– Ааа, да не грешиш нещо… Щом има дюкянче, защо не си стои в дюкянчето? Сега е работно време…

– Ти нали за тоя питаш – дето сега мина, с белите дрехи?

– За него де…

– На дюкянчето стои жена му…

– Ами кой му гледа детето?

– Какво дете?

– Ами нали има едно малко момиченце?

– Я ми се махайте от главата! – отново се разсърди бай Ламби. – Какво момиченце! Няма никакво момиченце!

– Ама, бай Ламби, сериозно те питаме! – каза учудено Коста. – Аз знам, че той има момиченце!

– Щом толкова знаеш, хващай пътя! – кресна нервният портиер и отново се наведе над стълбището.

Момчетата мълчаливо се спогледаха. Да изкопчат нещо повече от портиера им се струваше безнадеждно, но и това, което им каза, не беше малко. Значи човекът с белите дрехи ги е излъгал и за момиченцето, той няма никакво дете. Или пък бай Ламби не знае? Тримата стояха смаяни край мълчаливия портиер и не знаеха какво Да предприемат.

Пръв Пешо се досети.

– Да проверим в списъка! – каза той тихо. – Нали всяка къща има списък на хората, които живеят в нея?

Списъкът се намираше до входната врата на кооперацията, върху голямата дъсчена кутия, в която бяха заключени електромерите на всички апартаменти. Не беше много трудно да открият името на Асен Тороманов и да прочетат всичко, което бе написано за него. Той живееше на четвъртия етаж, вход номер три. Беше петдесет и три годишен, женен, по професия търговец. Освен неговото име бе вписано и името на Възкресия Тороманова, четиридесет и пет годишна, женена, съпруга на Асен Тороманов, домакиня. За апартамент номер три не беше споменато никакво друго име – нито на дете, нито на възрастен.

Трите момчета мълчаливо излязоха от кооперацията и се върнаха в портиерската стаичка на Коста. Макар да мълчаха, и тримата усилено размисляха, но мислите им до никъде не можеха да ги доведат.

– Казах ли ви аз на вас! – промърмори най-сетне Веселин. – Виждате ли?

Другите двама го погледнаха сърдито. Какво им бе казал? Нищо не им бе казал.

– Тук има нещо! – тържествено заяви Веселин.

– Какво нещо? – мрачно попита Пешо.

– Не знаем какво е, но работата на тоя човек не е чиста. Той непрекъснато ни лъже. Най-напред ни излъга за кооперацията, после и за момиченцето. Ясно е, че няма никакво момиченце! За какво лъже тоя човек?… Тук има нещо!…

Тримата отново замълчаха, потокът от странни и объркани мисли просто ги замайваше.

– Тука и една друга чудна работа има – обади се Пешо. – Кой е хвърлил тогава ключа? Щом няма момиченце – или човекът, или жена му. Мене не ми е ясно защо един човек ще си хвърля ключа през прозореца, пък после ще ходи да го търси. Ако ключът му трябва – той няма да го хвърля, а ако не му трябва – няма да го търси. Не е малко дете, че да не знае какво прави!

Това последно заключение беше така ясно и просто, че тримата ококорено се спогледаха.

– Тук има нещо! – отново тържествено заяви Веселин и очите му сякаш светнаха.

Действително тоя път и тримата се увериха, че тук има нещо, но какво? Може би нещо интересно и важно, но може би и нещо съвсем случайно! Как да разберат, как да проникнат в тая доста чудна история?

– Кой знае! – усъмни се Коста. – Може да е нещо съвсем глупаво!

– Не, не, не! – енергично се възпротиви Веселин. – Според мене тук има нещо лошо! Защо ни излъга тоя в коя къща живее? Мислиш – за удоволствие? Сигурно не е искал да знаем къде живее! Значи бил е гузен, не му е била съвсем чиста работата!

– А интересно е защо преди малко човекът не си потърси отново ключа – попита Коста. – Право да ви кажа, цялата работа ми се вижда страшно заплетена!

– Заплетена ами! – с удоволствие възкликна Веселин. – Нали ви казвам!

– Сега ще видим, като се върне, как ще си отвори! – малко ехидно забележи Коста.

– Може жена му да отвори отвътре! – каза Пешо.

– Жена му ли? – тържествуващ възкликна Веселин – Ами нали жена му е в магазина. Нали тя продава там… брошки!

– Вярно! – съгласи се Коста. – Сега на обед ще разберем всичко!

Но до обед имаше още два часа. Тия два часа момчетата прекараха в малката квартална градинка, която се намираше точно срещу жилищните сгради. Времето изтече мъчително бавно. Разговорът им не вървеше, мислите им постоянно се връщаха към чудната история с ключа. От време на време Коста отиваше до своята портиерска стаичка, но не го свърташе там, отново се връщаше при приятелите си. Когато мина един часът, момчетата почнаха да се безпокоят. Време беше за обед, навярно ги чакаха вече по домовете им, навярно майките им отваряха прозорците, за да ги търсят по улиците. Трите момчета се притулиха още по-тясно зад люляковите храсти, но нито за миг не изпускаха из погледа си улицата.

– Знаете ли какво? – предложи Коста. – Вие вървете да обядвате, пък аз ще пазя!

Пешо и Веселин енергично отказаха. Макар времето да течеше бавно, на тях им беше интересно тук, чувствуваха се едва ли не като ловци в засада. Особено възбуден и развълнуван беше Веселин – непрекъснато някакви фантастични мисли минаваха през главата му, мяркаха му се престъпници, бандити, диверсанти. Все пак да сподели всичките си мисли той не смееше – усещаше, че другите все още се съмняват.

Най-после човекът с белите дрехи се зададе от края на улицата. Тоя път той не беше сам – редом с него вървеше слаба жена с червени боядисани коси, доста добре облечена. Макар да не беше вече млада, устните и бяха ярко начервени, също такива червени бяха обувките и лачената и чантичка. Както преди няколко часа човекът с белите дрехи носеше в ръцете си голямата пазарска чанта, тоя път доста пълна, защото краищата на няколко бели хляба се подаваха навън. Момчетата замръзнаха на местата си. – Знаете ли какво? – продума тихо Коста. – Аз ще тръгна след тях! Ще видя къде ще влязат, как ще отключат! Вие чакайте тук!

Преди още момчетата да продумат, Коста тихомълком се измъкна от скривалището. Пешо и Веселин видяха как бавно прекоси улицата, как зашляпа с босите си крака по тротоара, като уж разсеяно зяпаше по етажите, сякаш очакваше да види там някакъв познат. След малко съпрузите Тороманови изчезнаха във входа на жилищния дом, Коста усили крачките си и влезе след тях. Улицата отново остана съвсем безлюдна.

Изминаха пет минути, които се сториха на момчетата цяла вечност.

Най-после Коста излезе от кооперацията и бързо се запъти към тях. Още по лицето му те познаха, че се е случило нещо. Той се примъкна до гъстия листак на люляците и се отпусна на земята със зачервено лице.

– Какво стана? – попита нетърпеливо Пешо.

– Стана! – отвърна загадъчно Коста, като нарочно се бавеше, за да възбуди любопитството им. – Интересна работа стана! Нашият човек се изправи пред вратата на апартамента, бръкна в джоба си, извади оттам един ключ и преспокойно си отвори!

– Видите ли? – възкликна отново Веселин. – Казах ли ви аз? Значи смененият ключ не е от неговия апартамент!

– Може да има и два ключа от апартамента си! – каза Пешо, макар вече сам да не вярваше в това.

– Но нали каза, че няма друг ключ? – възкликна Веселин.

– Значи пак ни е излъгал!

Коста, който тайнствено мълчеше до тях, внезапно се намеси.

– Аз измислих нещо! – каза той. – Нали единият ключ на човека е у нас? Следобед, когато двамата излязат, ще се качим горе и ще проверим дали нашият ключ може да отвори вратата му!

– Екстра работа! – извика Веселин.

– Хубаво си го измислил – добави Пешо.

След като взеха това решение, и тримата се успокоиха. Пешо и Веселин отидоха да обядват, Коста остана да пази пред кооперацията. Не трябваше в никои случай да пропуснат излизането на Тороманови. Това беше необходимо, за да изпълнят свободно задачата си.

ШУМ ЗАД ПРОЗОРЕЦА

Към четири часа следобед семейство Тороманови напусна жилищната сграда и се запъти бавно по улицата. Тоя път човекът с белите дрехи беше без чантата за пазаруване, широкото му лице изглеждаше съвсем неподвижно и незаинтересовано от околния свят. Щом Тороманови свиха по първата напречна улица, тримата приятели бързо се измъкнаха от своето скривалище в кварталната градинка и поеха към дома. Пред външния вход Пешо внезапно спря.

– Веселине, ти ще останеш тук! – каза той решително.

Веселин вдигна смаян веждите си.

– Аз да остана? Защо?

– Защото някой трябва да ни пази! Хората мога да се върнат!

Това беше напълно разумно, но Веселин целият се наежи.

– А защо аз да остана? Нека остане Коста!

– Не, ти ще останеш! – поклати решително глава Пешо. – Коста знае точно вратата!

– На нея нали има надпис?

– Може да има, но ти ще останеш да пазиш!

– А защо пък ти да не останеш?

Пешо го погледна учуден – наистина само това не бе му минавало през ума, Коста, който внимателно слушаше спора, се почеса загрижено по носа.

– Нали Пешо е командирът! – каза той не съвсем решително. – Нали той командува цялото ято!

– Да, но тука не сме на самолетите, тая работа е друга…

– Все едно! – каза сърдито Коста. – Но ако толкова не искаш да останеш, тогава ще остана аз…

– Добре, добре, няма нужда! – измърмори Веселин и обърна гръб, но лицето му си остана намръщена.

Пешо и Коста влязоха във входа малко подтиснати от неочаквания спор. Стълбището беше тихо и прохладно, тук не блестеше яркото лятно слънце. На етажните площадки те несъзнателно поспираха за миг и подозрително поглеждаха затворените врати. Сега им се струваше, че през малките стъклени шпионки ги поглеждат недоверчиво дебнещи очи, че с укор и съмнение ги отпращат нагоре по стълбите. Когато двамата приятели спряха на четвъртия етаж и зърнаха медната табелка на апартамента, те едновременно усетиха как силно бият сърцата им. Никога досега те не бяха вършили такава опасна и забранена работа, никога не бяха отваряли чужди врати. Пешо бръкна в джоба си със запотена ръка, която така много се бе сгорещила, че усети ключа като парченце лед.

– Ами ако има вътре някой! – каза той шепнешком. Лицето и на Коста бе съвсем разколебано.

– И аз туй си помислих! – отвърна той тихо.

– Може да им е пристигнал гост, може той да им отваря вратата отвътре…

Коста прехапа устни. И това е възможно! Понякога у тях идваше баба им, стоеше с месеци, а не я вписваха в жилищното табло.

– Тогава да се върнем! каза смутено Коста.

– Не! – късо и решително отвърна Пешо. – В никакъв случай!

Коста го погледна, учуден от бързата промяна. Можеше ли той да разбере, че Пешо си бе спомнил внезапно за Веселин, който ги чакаше долу при входа, че си бе представил за миг подигравателния му поглед. Хубав командир, който се изплашва още при първата опасност!

– Ти пази на стълбите! – вече с по-висок глас добави Пешо и решително се запъти към входната врата на апартамента.

Когато пъхна ключа в секретната ключалка, сърцето му отново силно заби. Струваше му се, – че всеки миг вратата ще се отвори пред носа му, че на прага ще се покаже сърдит човек и ще го хване за ухото. Все пак, колкото и да беше смутен, той разбра, че ключът малко трудно се вмъкна в ключалката. Не оставаше, освен да превърти. Раз—два!

– Не може! – каза Пешо тихо и обърна към Коста запотеното си лице.

– Опитай още веднъж!

Пешо опита отново, но ключът не можеше да се превърти – беше вече съвсем ясно, че не е за тази ключалка.

– Не може! – повтори той с леко разтреперан глас.

– Добре, тогава да се махаме! – отвърна Коста, като поглеждаше надолу по стълбите.

Пешо дръпна ключа обратно, но той не помръдна. Уплашен, той го задърпа силно. Никакъв резултат. Изведнъж момчето усети как студена пот обля гърба му.

– Не може! – каза той.

– Е, разбрах, да отиваме!

– Ключът не излиза – поясни Пешо.

Коста отново погледна надолу по стълбите – стори му се, че на партера щракна вратата на асансьора.

– Ела да пазиш ти!

Коста отиде до вратата, улови ключа и със съвсем леко движение, сякаш нищо не е било, го измъкна навън. Докато двете момчета слизаха бързо надолу, струваше им се, че цяла планина се е смъкнала от плещите им. На улицата ги чакаше Веселин – лицето му се бе удължило от нетърпение.

– Е! – попита той изразително.

– Ключът не лови! – отвърна замислено Коста. – Той не е от тяхната врата!

Една минута трите момчета стояха мълчаливи и неподвижни на улицата – без да се поглеждат, всеки със своите мисли. След здрачевината и прохладата на стълбището сега улицата им се виждаше необикновено бляскава и гореща.

– Да отидем в портиерската! – предложи пръв Коста, като местеше босите си крака по горещия плочник.

Предложението беше добро. Те отидоха в портиерската стаичка, заключиха вратата и окачиха един вестник над малкото и кръгло прозорче към стълбището. Така изолирани от целия външен свят, те можеха спокойно да размислят за всичко, което се бе случило.

– Тая работа никак не ми харесва! – заговорви пръв Веселин. – Тука вече действително има нещо!

Сега вече Пешо повече от всички други бе убеден в това. Умът му усилено работеше, но не можеше да стигне до нищо.

– Най-важното е ключът! – каза той тихо.

– Разбира се, ключът! – оживено се съгласи Веселин. – Каквото и да е, но тоя ключ отваря някаква врата! Така ли е?

– Така! – кимна Коста.

– Щом е така – продължи увлечен Веселин, – работата става много интересна! Кажете ми, защо тоя човек има ключове от два апартамента?… Защо е хвърлил ключа?… Защо след това пак си го търси… Защо и досега още не знае, че е изгубил истинския ключ?… Защо ни излъга няколко пъти? – Очите на Веселин просто заблестяха от възбуждение.

– Виждате ли каква заплетена история? – добавя! той със заекване. – Сто на сто тука има някаква конспирация… Тоя човек е фашист, крои нещо мръсно на държавата!…

Думите бяха така смело казани, че и тримата замълчаха настръхнали. Работата, която отначало им се струваше едва ли не забавна шега, започна да става необикновено сериозна и опасна.

– Щом е така – обади се пръв Коста, – ще трябва веднага да обадим на милицията!

– На милицията? – трепна развълнуван Пешо. – Само това не трябва да правим!

– Как тъй – не разбра Коста. – Ами всички ние сме съзнателни пионери! Това е просто… как да ви кажа… това е наш дълг!

– Чакай, не бързай. Ами че още нищо няма и нищо не е станало!

Ами ако цялата работа излезе някоя дреболия? Нали после всички ще ни се смеят?

– Не е дреболия! – на свой ред ядосан каза Коста.

– Може и да не е, пък те да помислят, че е дреболия. Голяма работа станала – някакъв си човек имал ключове от два апартамента!

– А кой е хвърлил ключа и защо го е хвърлил? – попита мрачно Веселин.

– Отде ще знам! – вдигна рамене Пешо. – Може да го е хвърлило момиченцето…

– Ами ти нали знаеш, че те нямат никакво момиченце! – сърдито се обади Веселин.

– Те нямат, но може да е дошло на гости.

– Да но човекът каза, че момиченцето е негово!

– Казал! – вдигна с досада рамене Пешо. – Ти не си ли разбрал, че възрастните, като ги мързи да обясняват нещо, предпочитат да излъжат…

Веселнин отчаяно млъкна. Наистина всичко можеше да бъде и така, както Пешо им го обясняваше, но нещо вътре в него сякаш му подсказваше, че работата в същност е съвсем друга.

– Е, добре, ти какво предлагаш! – въздъхна той Пешо се замисли.

– Предлагам засега да не казваме нищо на милицията – продължи Пешо. – Нека проучим по-добре работата, пък тогава! Първото нещо е да разберем каква врата отваря вторият ключ. Разберем ли това ще ни бъде по-лесно да разберем и всичко друго – случайна работа ли е тая, или има нещо опасно…

– А как да разберем, това не е шега работа! – въздъхна Коста.

– Много просто – ще следим човека! – каза разгорещено Пешо. – Ще го следим непрекъснато къде ходи, с кого се среща, какви работи върши! Ще вървим непрекъснато като разузнавачи по дирите му… Ако го следим добре – не може да не разберем каква му е тайната…

– Тая работа не е лесна! – почеса се Коста – Ще можем ли да я свършим?

– Ще можем! – възкликна възхитено Веселин. – Сто на сто ще можем! Ох, да видиш колко ще бъде интересно!

Коста стана разтревожен от мястото си.

– Не знам! – вдигна той рамене. – Все си е по-хубаво да кажем на милицията! Там хората си знаят работата, ясно им е какво трябва да се направи!… – Ще вземем нещо да изпортим, пък после като пионери как ще носим отговорност!

– Ще носим! – троснато възрази Пешо.

– Нали ти казах, щом стигнем до нещо сигурно или щом почне да става опасно – веднага ще обадим в милицията!

– Добре, съгласен съм! – все още колебливо продума Коста.

– Браво, да живееш! – възхитено възкликна Веселин. – Така е най-хубаво!

Една минута трите момчета радостно мълчаха. – Стаичката вече не им се виждаше така тъмна, сега тя бе най-хубавото кътче на земята. При мисълта за бъдещите приключения и за бъдещите интересни разкрития очите и трите, момчета радостно заблестяха.

– А какво ще правим с ключа? – досети се внезапно Веселин.

Беше им чудно, че тая проста мисъл не им бе идвала на ум досега. И тримата се замислиха.

– Според мене – обади се Коста – най-добре е да върнем ключа на човека… Ако го задържим у нас, той може нещо да се усъмни… Щом ще го следим, по-добре е да няма никакви съмнения…

Право е, и аз така мислех – кимна Пешо. Настана кратко мълчание.

– Имам една идея! – възкликна Веселин. – Чудесна идея!

– Сам си хвалиш идеите! – малко подигравателно го погледна Пешо.

Но Веселин не се смути.

– Да му върнем ключа – това е хубаво! – продължи той. – Но представете си, че тоя ключ ни по-трябва! Предлагам да отидем при ключаря и да си поръчаме един или два също такива ключове!

Сега и Пешо трябваше да се съгласи, че идеята е наистина чудесна. Като размислиха, те решиха, че трябва веднага, без да губят никакво време, да приготвят резервните ключове. Човекът с белите дрехи можеше още тая вечер да си потърси ключа.

– Аз познавам един ключар – каза Коста. – При него съм носил много пъти ключове от кооперацията… Случвало се е да направи нови ключове за половин час, Докато почакам малко при него.

Тогава да вървим веднага! – предложи Пешо. И тримата станаха енергично от местата си. – Ами пари? Имаме ли пари? – попита предвидливо Коста.

Не успяха да му отговорят. В същия миг някъде навън, под тясното изпрашено прозорче на портиерската стаичка, се чу силен шум – сякаш падаха сандъци, сякаш нещо се чупеше – после тънък женски писък долетя до ушите им. Без да кажат дума повече, и тримата полетяха навън – край стълбището, през вратичката на черния вход, до задното дворче.

Това, което видяха, ги накара да спрат едновременно и да втренчат изумено очи в чудната гледка. Там, под тясното прозорче, сред разбутаните и изпочупени амбалажни сандъци и тенекии за смет, лежеше Юлия и уплашено гледаше към тях. Хубавата и карирана рокличката бе разцепена на две от някакъв пирон, колената и бяха здравата ожулени, но тя не плачеше, дори не помръдваше от мястото си – само се взираше в тях с широко отворени очи.

Само за миг всичко им стана ясно – тя бе подслушвала през счупеното стъкло на прозореца!

– Какво правиш там! – възмутено попита Пешо. Юлия мълчеше, не помръдваше – само крачетата й стърчаха смешно между сандъците и тенекиите.

– Чуваш ли? – повтори със същия глас Пешо. – Тебе те питам, какво си правила?

– Нищо! – едва чуто отвърна момиченцето.

– Как тъй нищо! Хи си подслушвала! Юлия не отговори.

– Питам те, подслушва ли! – изкрещя заканително Пешо и направи няколко крачки напред.

Юлия уплашено премигна.

– Подслушвах – каза тя сломено, без да помръдне от мястото си.

– Всичко ли чу? – попита отчаяно Пешо.

И по лицата на другите двама – личеше същото това отчаяние от неочаквания грозен провал, който можеше да сложи край на всичките им мечти.

– Всичко – съгласи се тихо Юлия.

Първата мисъл на Пешо бе да отиде при нея и здравата да я напердаши. Как се осмелява тя така подло да подслушва, така безмилостно да разрушава всичките им планове? Но безпомощният вид на момиченцето, нейните уплашени очи и може би откровените и отговори за миг смекчиха сърцето му. «Трябва да бъдеш кавалер!» – спомни си той внезапно думите на баща си. «Да бъда кавалер! Ух, не е лесно!» Без да каже дума повече, Пешо приближи и внимателно измъкна Юлия измежду сандъците. Докато я вдигаше, той усети, че тя леко трепери – от страх ли, или пък от току—що преживяното премеждие – това не можеше да се разбере.

– Не бой се, няма да те изядем! – каза мрачно Пешо. Юлия стреснато гледаше ожулените си колене, но примирителният тон на момчето я ободри.

– Хубаво си се наредила! – обади се зад гърба и с известно злорадство в гласа си Веселин. – Така ти се пада!

– Остави я! – измърмори недоволно Пешо и се обърна към момиченцето. – Ела с нас!

Момчетата почти блъснаха Юлия в портиерската стаичка, но те останаха навън. Погледите и на тримата изразяваха пълно отчаяние.

– Сега какво да правим! – пръв заговори Пешо. – Щом знае Юлия, значи знае целият град…

– Ще я заплашим! – каза твърдо Веселин. – Ще я накараме да се закълне, че няма да издаде нищо.

– И аз така мисля! – обади се сърдито Коста. – Дяволска маймуна, как ни изненада!

Ние сме си виновни! – каза мрачно Пешо. – Още в началото се изложихме! Може ли тъй – да не вземем никакви мерки! Сега всичко пропада!

– Не е пропаднало! – намеси се Веселин. – Здравата ще я заплашим! Ще и кажем – само една дума да издадеш и ти отрязваме езичето като нищо!

– Вятър работа! – въздъхна Пешо. – Днеска ще я заплашим, пък тя утре ще забрави и ще ни издаде!

– Дяволско нещастие! – мрачно измърмори Коста.

– Добре, тогава да я накараме да ни даде честна пионерска дума!

Това предложение на Веселин ги накара да се замислят. Виж, тази работа е вече по-друга, никой истински пионер не може да пристъпи честната си пионерска дума! Тримата приятели влязоха в стаичката вече значително успокоени. Юлия беше съвсем близо до вратата и по смутеното и лице те разбраха, че отново се е опитвала да подслушва.

– Ей че си лошо момиче! – не се стърпя Коста. Току си завираш гагата, дето не ти е работа!

– Чу ли какво си приказвахме? – запита Пешо. Юлия врътна обидено рамене.

– Бре! Пък аз не подслушвах!

– Знам, знам – ти не си от тия, дето подслушват! – усмихна се Веселин. – Та как може, ти нали си уж пионерка…

Юлия се намуси, седна на един от столовете.

– А като подслушваше на прозорчето, Какво чу? – запита Пешо.

– Чух…

– Знам, че си чула, но какво?

Юлия не отговори. В миг тя обърна към тримата приятели широко отворените си блеснали очи и със затаен тайнствен глас прошепна:

– И аз искам да вляза във вашата банда!

– Каква банда! – трепна Пешо. – Та ние да не сме нещо бандити?

– Знам, знам аз, всичко разбрах! Искам и аз заедно с вас да търся ключа!

– Кой ключ?

– Ами че ключа, Дето отваря стаята! – Каква стая?

– Ами стаята на Тороманов!

– Разбрала си ти, нищо не си разбрала! – каза с досада Коста. – Отде ти идват на ума такива глупости!

– Само ако посмееш да ни издадеш, ще те направим на пестил! – закани се Веселин.

– Да, ама ще ме пуснете ли в бандата?

– Нали ти казахме – каква банда, ние не сме бандити! – отвърна Веселин. – Ние сме пионери и действуваме на пионерски начала!

– И аз съм пионерка!

– Пионерка си ти, ама дрънкаш, какво знаеш и какво не знаеш! – намеси се Пешо. – То не е за деца работа, пък на всичко отгоре и за момичета.

– Щом е така, аз ще кажа на милицията! – заяви решително Юлия.

Тримата приятели изтръпнаха. В тоя миг им идваше да я хванат и така да я натупат, че да и посинеят бузите.

– Какво ще кажеш на милицията? – все пак сдържано запита Пешо.

– Ще и кажа, че не искате да и кажете!

По упоритото изражение на момиченцето, по решително свитите устни те почувствуваха, че тя ще изпълни заплахата си. Положението започна да става съвсем безизходно, те се спогледаха мълчаливо и безпомощно, после Пешо намръщено каза:

– Ти постой тука, ние сега ще се върнем! Съвещанието пред вратата на портиерската стая продължи близо четвърт час. Когато отново се върнаха, съдбата на Юлия бе вече решена, макар и след хиляди колебания и резерви.

– Добре! – каза сухо Пешо. – Приемаме те при нас! Само че трябва предварително да се закълнеш и да ни дадеш честна пионерска дума!

– Ще се закълна! – светнала от радост, възкликна Юлия. – Да ми се пръснат очите, ако…

– Не, не така! – намръщиха се момчетата. – Трябва официално!

След няколко минути Юлия бе вече официално член на тяхната група.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю