Текст книги "Следите остават"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 13 страниц)
– Чакай, работата не е загубена! Той значи не носи продуктите на зъболекаря, но все пак ги носи някъде в тая кооперация! Това е положително!
И като направи няколко развълнувани крачки по тротоара, горещо добави:
– Виждаш ли какво важно откритие направихме?… Просто да се чуди човек!
Но Бебо очевидно не можеше да намери в това откритие нищо радостно.
– Дяволска работа! – изруга той. – Тъкмо бяхме намерили едни следи и сега всичко пропада!
– Чакай, още нищо не е пропаднало! Ще търсим! Бебо направи отчаян жест с ръка, сякаш искаше да каже: „Ти изпусни питомното, пък гони после дивото!“ Но очите на Пешо сякаш се, разгаряха от вътрешно напрежение.
– Ще обърнем кооперацията наопаки – добави той – и пак ще разберем каква е работата!
Внезапно Бебо се обърна и погледна внимателно двете момичета, които продължаваха привидно да се занимават със своята дама, но в същото време хвърляха любопитни погледи към тях. „А защо не?“ – мина през ума му. Това действително щеше да улесни работата.
– Слушай аз имам една добра идея! – каза той, като се почесваше.
Пешо го погледна въпросително.
– Виждаш ли го това момиченце? Това де, гдето си играе с Юлия! То живее в същата кооперация и познава всички хора! Да го разпитаме…
– Не можем да се доверяваме на непознати!
– Слушай нейният баща е офицер! – продължи Бебо. – И е съзнателна, честна дума ти давам. Пък, все трябва да намерим някакъв познат от тая кооперация!
– Момичетата много дрънкат – мрачно каза Пешо.
– Добре де, ние няма да и казваме всичко.
– Виж така може!
Двете момичета, съвсем бяха оставили играта и гледаха към тях с любопитни, очакващи очи.
ВЪРТИ СЕ!
Бащата на Живка беше наистина действуващ офицер и още преди седмица бе замивал е полка си на летен лагер. Предния ден бе заминала към едно близко до лагера село и майка и, за да отнесе на мъжа си някои необходими вещи. Живка беше оставала в къщи сама но никой не смяташе това положение за необикновено. Макар да беше едва тринайсетгодишна, тя се отличаваше със самостоятелен характер, който правеше впечатление и възрастните. Нейната хайка беше домоуправителка и сега Живка я заместваше.
Още в самото начало за нея не беше много трудно да се досети, че Юлия и Бебо са дошли на тяхната улица не просто да поиграят на дама и не за да отидат при зъболекаря, а по някаква друга работа. Когато Бебо набързо и тайнствено изчезна и след това дойдоха другите момчета, които се държаха също така тайнствено, нейните подозрения се превърнаха в пълна сигурност. Макар да не бе много любопитна по природа, тоя път любопитството здраво се настани в душата и: какво търсят тук тия момчета, каква такава особена тайна работа вършат?
Когато Бебо и Пешо приближиха към нея с решителни и заговорнически лица, тя не се учуди. Не се учуди дори, когато Бебо и заговори със сериозен, не момчешки глас.
– Слушай, Живке, искаме да поговорим с теб по една много важна работа.
– Добре! – кимна Живка спокойно.
– Ама наистина важна! – каза недоволно Бебо. – Ти просто не разбираш!
– Може пък да разбирам! – възрази момичето и очите и някак особено заблестяха.
– Само че тука на улицата не е много удобно – намеси се Пешо. – По-добре да влезем в някой от дворовете…
– Тогава елате у дома! – предложи Живка. У нас няма никой, ще бъдем съвсем самички!
Като разбраха каква е работата, другите веднага се съгласиха да отидат у Живкини. Апартаментът им бе в партерния етаж и веднага след антрето те влязоха в широк хол, скромно, но с вкус мебелиран. По средата на хола имаше двойна маса от масивно светло дърво, окръжена с тапицирани столове, и компанията се разположи удобно на тях. Настана неловко мълчание.
– Виж, Живке, каква е работата – започна пръв Пешо. – Казано без увъртания, ние следим един фашист. И понеже разбрахме, че ти си добро момиче и разбира се, добра пионерка, решихме да ти се доверим…
Живка едва доловимо се изчерви. Макар като всички умни момичета да беше чужда на ласкателствата, сериозно казаните думи я накараха да се зарадва някак неочаквано много.
– Първото нещо – продължи Пешо – е да ни дадеш честна дума, че ще пазиш тайната! Туй не е игра, туй е сериозна и патриотична работа! Ако няма да пазиш тайната, по-добре е да не говорим!
Всички въпросително я гледаха. Живка обърна глава и като срещна пламналите, пълни с молба очи на Юлия, тихо и малко засрамено отговори:
– Давам честна пионерска дума!
– Добре, тогава да продължим! Тоя фашист преди малко влезе във вашата кооперация. Не знам дали го видя – един пълен човек с бели дрехи…
– Видях го! – кимна Живка. – Той носеше една голяма чанта.
Момчетата удивено се спогледаха.
– Вярно! – кимна сдържано Пешо. – В тая чанта според нас той носеше позиви… разбира се, фашистки позиви… Добре, човекът влезе в кооперацията, бави се вътре около половин час и излезе с празна чанта… Ясно е, че той е оставил вътре позивите… Въпросът е сега – кому ги е оставил?
– Разбирам! – каза бавно Живка, макар умът и трескаво да работеше.
– На кого може да ги остави! – продължи Пешо. – Ето там е въпросът! Има ли във вашата кооперация такива хора, на които той може да остави фашистки позиви?
Макар всички тия думи да направиха поразително впечатление на Живка, тя не помръдна от мястото си. Както по-преди умът и трескаво работеше, тя бързо съобразяваше, като на филмова лента през ума и минаваха лица на хора, полузабравени случки. Има ли в кооперацията съмнителни хора? Сигурно има, макар да не е мислила никога за това! Но кои могат да бъдат те? Изведнъж тя се досети за него и веднага запита:
– Ами Бебо, като влезе след човека, нищо ли не разбра?
Бебо смутено примигна, после погледна въпросително другаря си. Беше съвсем очевидно, че Живка е много наблюдателна и нищо не може да се изплъзне от погледа и.
– Работата е такава! – каза Пешо с респект и уважение в гласа си. – Ние мислехме, че човекът ще занесе позивите в зъболекаря, който е на третия етаж.
Бебо отиде при зъболекаря, но човекът с позивите изнесъл оттам чантата пълна. Къде ги е занесъл, ние не знаем, но е ясно, че ги е оставил в тая кооперация!
– Тогава да помислим малко! – предложи Живка. – В цялата кооперация има девет апартамента…
– Защо девет?
– Имаме пет етажа по два апартамента, но единият от тях е ателие на художник. Добре, не сме ние, не е и зъболекарят, значи останаха седем…
– Но ти защо не смяташ ателието? – попита Бебо.
– Чакайте, ще разберете! Художникът живее на първия етаж, срещу нас… Той е комунист, сега рисува картина за Септемврийското въстание…
Значи не може да бъде!
– Не може! – кимна почти едновременно цялата компания.
– Добре, останаха шест… и дори пет, защото на третия етаж, до апартамента на зъболекаря, живеят наши роднини… Тях аз ги познавам много добре, те не могат да бъдат…
– В никой случай ли? – попита подозрително Пешо. – В никакъв случай! – отвърна строго Живка.
Те са съвсем сигурни хора…
– Добре, да вървим по етажи! – предложи Пешо.
– Хубаво, по етажи! На втория етаж живее Дончев. – Той е инженер, как да ви кажа – не е много симпатичен човек… Може да се вземе за съмнителен! Но там е работата, че в апартамента им сега не живее никой…
Още преди един месец цялото семейство на инженера замина на курорт и още не се е върнало… Сега, като идвахме, видях, че цялата им пощенска кутия е пълна с вестници, няма кой да ги прибере…
– Останаха четири! – пресметна Бебо.
– На третия етаж живее още професор Хаджиев, много добър човек, жена му е постоянно болна… Той е такъв кротък, любезен, мил, главата му е цялата посивяла, така хубаво се отнася с хората, че всички в кооперацията го обичат… – Живка се позамисли, после решително отсече. – И той не може да бъде!
– Невероятно е – добави замислен и Пешо.
– Третия етаж вече видяхме! – продължи Живка.
– Там е зъболекарят и нашите роднини. На четвъртия етаж вляво живее Морис Давидов, евреин, той работи в Министерството на външните работи… Такъв един дебел, но много добър, постоянно изнася беседи из квартала!
– По-нататък! – малко нетърпеливо измърмори Пешо.
– На четвъртия етаж живее още Стефан Петров, счетоводител в един завод за… какво беше… а, за лакове! Той е един такъв сърдит, намусен, рядко го виждаме…
– Съмнителен! – с надежда възкликна Юлия. Живка бавно поклати глава.
– Според мен не е съмнителен! – Неговата жена е съдебен заседател, а как си мислите вие, биха ли назначили да съди хората такъв един човек от съмнително семейство? Дума да не става! За съдебни заседатели избират само най-честни хора!
– Остана петият етаж! – подхвърли Бебо.
– Там, нали ви казах, има само един апартамент.
В него живее чичо Трифон, работник е, най-добрият специалист по боядисване на прежди…За него дума не може да става, квартирата му я дадоха с министерска заповед…
В стаята настана смутено, напрегнато мълчание.
– Какво излезе от цялата работа? – обади се най-сетне Бебо. – В кооперацията значи няма съмнителни хора?
– Излиза, че няма! – сама смутена и забъркана измърмори Живка.
– А това не е вярно! – каза сърдито Бебо. – Онзи човек внесе тук позивите и ги остави, излезе без тях… Кому ги е оставил?… Значи някоя от твоите божи кравички е таен фашист.
– Не може да бъде! каза Живка, но гласът и тоя път не беше съвсем сигурен. – Кажи ми кой!
Всички са едни такива… сериозни и добри хора! Та кой от тях?
– Знам ли? Може да е професорът… Уж мил, любезен, пък държи в пазвата нож!
– Глупости! – възмути се Живка. – Казвам ви, не е той!… Това е истински добър човек.
Пешо, който до тоя момент мълчеше замислен, с леко пребледняло лице, най-после повдигна глава.
– Не се препирайте! каза той с малко глух глас. Аз знам къде Тороманов е отнесъл чантата!
Другите го погледнаха смаяни.
– Знаеш? – възкликна Бебо. Как може да знаеш!
– Ето знам! – каза с твърд глас Пешо. Той е оставил чантата в инженера Дончев!
Живка разочарована го погледна.
– Ама нали ви казах, че, там сега не живее никой! Хората ги няма в София!
– Какво значение има това! възрази пее така глухо Пешо и всички забелязаха как очите му трескаво горяха. – Хората наистина ги няма, но са му оставили ключа! Разбирате ли, Тороманов има чужд ключ от чужд апартамент!…
Бебо и Юлия сякаш онемяха, втрещени от внезапното откритие. Чудната тайна, която от толкова време ги занимаваше – тайната на хвърления от прозореца ключ, сега внезапно блясваше пред очите им ослепително ярка! Ето чия врата отваря, ето защо е бил той нужен! Тайнственото поведение на Тороманов във връзка с ключа изведнъж ставаше ясно и лесно обяснимо! Но не се ли лъжеше Пешо? Не беше ли това някакво чудно съвпадение? Единствена Живка, която не знаеше историята на хвърления ключ, гледаше със съмнение чудните си гости.
– Не ми се вижда много вярна тая работа! – каза тя смутено. За какво ще оставят позиви в празен апартамент? Какъв смисъл има в тая работа?
– А откъде знаеш, че апартаментът е празен? запита Пешо. – Там може да чака друг човек, който също има ключ… И може да не е само един, може да са няколко! Именно на тях той е оставил продуктите!
– Какви продукти? – вдигна вежди Живка нали бяха позиви?
Но Пешо не се смути. – Тъй де! – поклати той глава. – Позивите бяха на дъното, отгоре бяха замаскирани с разни продукти!
– Тогава защо не си занесе обратно продуктите? – настояваше Живка. – Защо и тях е оставил там? Нали са само за маскировка?
– Излиза, че не са за маскировка! – каза неохотно Пешо.
– Навярно в апартамента на инженер Дончев се крият някакви опасни хора и Тороманов ги продоволствува с храна…
За миг в стаята настана ледено мълчание. Самата мисъл, че над главите им може би се крият опасни бандити, ги накара да настръхнат. Сега вече всичко в необикновеното поведение на Тороманов – купуване на книги и продукти, тайнствени изчезвания и пр. им се виждаше лесно обяснимо. Но за какво тогава той е ходил и при зъболекаря? Пръв Бебо зададе тоя въпрос.
– Навярно, за да скрие следите си – отвърна замислено Пешо.
– Ако утре го запитат някъде, да речем в съда, какво си търсил в тая кооперация, той ще отговори: „Ходих там на зъболекар!“…
– Хитро измислено! – каза Бебо. Пешо погледна внимателно Живка.
– Не си ли забелязала прозорците на инженера да светят? – попита той.
Живка поклати глава.
– Не съм обърнала внимание… Във всеки случай прозорците на апартамента са облепени целите в стари вестници, както правят всички хора, когато заминават за дълго време на курорт…
– Не ми се вярва да светят! – каза като че ли сам на себе си Пешо.
– Те знаят, че това ще ги издаде! Нощем те просто не палят лампите!
– Живеят като къртици в тъмното! – подхвърли Бебо с отвращение.
– А интересно как си готвят храни! – обади се Юлия.
– Да вярно! – досети се Пешо. – Днес Тороманов купи от месарницата два килограма телешко мляно месо!… Два килограма… Това е доста много за едни човек!
– А пък готвят денем! – добави Бебо. – Тогава не им трябва електрическа светлина!
– Може би готвят на котлон! – каза Юлия. Кюфтета всеки знае да прави!
Изведнъж една чудесна мисъл мина светкавично през ума на Пешо.
– Действително на котлон! – повтори той и лицето му светна.
– Ако включат котлона в електрическия контакт, долу електромерът ще почне да се върти!… Разбирате ли? Ние просто можем да проверим на електромерите! Всички възхитено се погледнаха помежду си.
– Отлично! – каза Бебо. – Само как да вземем ключа от кутията с електромерите!
– Това е най-лесна работа! – засмя се Живка. – Ключовете са у мен!
– У тебе?
– Да у мен… Майка ми е домоуправителка, аз я замествам…
– Дай ги веднага!
Живка стана, отвори едно от чекмеджетата на бюфета и извади оттам връзка ключове.
– Ето! – показа тя едно малко, заръждавяло ключе.
Цялата компания излезе едва ли не със затаен дъх на стълбището. Както при всички големи жилищни здания кутията с електромерите се намираше при входа към улицата, почти зад вратите. Понеже беше доста високо, Живка донесе и един стол, после отключи малкото катинарче и широко отвори капака. Пред тях се показаха три редици черни, добре излъскани електромери.
– Ето го! – каза Живка с леко променен глас. – Това е електромерът на Дончеви! Но той не се въртеше! Всички видяха това още в първия миг и нечуто въздъхнаха.
– Сигурна ли си, че е тоя? – попита Пешо.
– Сигурна съм! Ето му и етикетчето – Дончев! – и Живка показа малкото бяло етикетче, написано с химически молив. Настана кратко мълчание.
– Не са длъжни да си служат непременно с котлончето! – каза тихо Бебо. – Пък може точно в момента да са заети с друга работа!
Живка скочи от стола. Ако не се върти сега, може да се завърти по-късно, стига, разбира се, да стоят по-дълго време тук и да гледат. Единствената опасност беше, че можеше да мине някой от възрастните хора, които живееха в кооперацията, и да се заинтересува какво правят деца край електромерите.
– Ако искате, да почакаме! – каза Живка.
– Добре! – кимна Пешо, – Де да знаеш, може пък да ни проработи късметът!
Във входа влезе девойка в бяла рокля и без да им обърне внимание, тръгна по стълбите. Момчетата успокоено си намигнаха.
– Коя беше? – попита Бебо.
– Дъщеря е на професора, студентка!… От нея няма за какво да се плашим!
Внезапно Юлия тихо извика. Момчетата стреснато погледнаха към нея. Юлия бе вдигнала личице нагоре и бе замръзнала в развълнувана неподвижна поза.
– Върти се! – каза тя смаяно.
Наистина бялото кръгче с късо червено поясче на електромера доста бързо се въртеше. Всички впериха погледи в него и не можеха да ги откъснат оттам. Кръгчето се въртя около две минути, после внезапно спря. Пръв се съвзе от вцепенението Пешо и тихо промълви.
– Видяхте ли?
– Значи… – наистина има хора! – удивено промълви Живка.
– Ами това е просто… страшно!
Макар кръгчето да бе, спряло въртенето си, всички продължаваха да гледат нагоре, сякаш черният електромер бе някакъв странен магнит, който привличаше лицата им с огромна сила. Така минаха няколко минути и Юлия отново първа изписка:
– Върти се! – По тихо! – скара и се Пешо.
И тоя път бялото кръгче се въртя около две минути после внезапно спря. Това се повтори няколко пъти, докато най-после Бебо мрачно измърмори:
– Много чудна работа! Така не се пържат кюфтета!
– Вършат нещо много особено! – каза Пешо. – Нещо много необяснимо!
Защо ли горят тока в такива чудни интервали?
Процедурата с тока се повтори още веднъж. Най-после Пешо махна с ръка и каза решително:
– Хайде, затворете кутията! Да седим повече тук е опасно! Пък и най-важното вече узнахме!
Живка взе стола и го отнесе у дома си. Бебо използува нейното отсъствие и като приближи към Пешо, тихо каза:
– Остава само да проверим с ключа! Ако ключът на Тороманов отваря вратата на Дончев, значи всичко е ясно, грешка не може да има!
– Ти си луд – скара му се Пешо. – Нали може вътре хората да ни усетят… и тогава всичко отива по дяволите!
– Вярно! – смути се Бебо. – Това хич не ми мина през ума!
– А на мене сто пъти ми мина през ума!
– Тогава какво да правим?
– Ще се съберем довечера всички и ще решим! Според мене най-важните работи вече са ясни, остава само… да се действува!
– А на Живка какво ще кажем?
– Ще и кажем, че отиваме в милицията! След като всичко разкрихме, милицията може вече спокойно да ги арестува!
Щом Живка се върна, Пешо и обясни какво мислят да правят.
– Само че ще пазиш тайна! – предупреди я той накрая. – Никой нищо не бива да знае! Иначе, като дойде тук утре милицията, пилетата може да са из—хвръкнали!
– А защо утре?
– Тая вечер или утре, както е по-разумно! Може би ще трябва да се съберат някои допълнителни сведения! От тебе се иска само да мълчиш!
– Не съм дете! – каза Живка обидено.
Преди да си тръгнат, Пешо се обърна към Живка. Погледна я изпитателно в очите и решително каза:
– Дай ми ключа от уличната врата!
– За какво ти трябва? – трепна Живка.
– Мене не ми трябва, но може да потрябва на милицията.
Живка извади ключа от верижката и му го подаде. Пешо го взе и за миг му се стори, че студеното желязо просто го парна; той побърза да го пусне в джоба си. Без да бръкне докрай, той знаеше, че там на дъното му лежи и другият ключ, тоя, който бяха изработили в ключарницата по модела на Торомановия ключ. Сега всички тайни бяха вече в джоба му и наистина не оставаше нищо друго, освен да се действува.
КЛЮЧЪТ НАМИРА КЛЮЧАЛКАТА
Още същата вечер цялата група се събра в малката квартална градинка, за да вземе решение по съдбоносните въпроси. За тяхно нещастие нощта беше съвсем ясна, лунна, и те се завряха между клоните на люляковите храсти, за да не обръщат внимание на случайните минувачи. В тишината по безлюдните алеи минаваха самотни кучета, подушваха мимоходом из храстите и заминаваха нанякъде с блещукащи в мрака очи. Градината беше съвсем празна – само на една отдалечена пейка седеше млада двойка, но и двамата бяха така увлечени в разговора си, че не обръщаха внимание на никого и на нищо. Единствена луната, която светеше бледа и безстрастна между клоните на дърветата, беше свидетел на нощния разговор.
Пръв взе думата Пешо. Бавно и методично, без да пропуска нито най-дребната подробност, той разказа всичко, което се бе случило през тоя решителен следобед. След като свърши с фактите, той разказа своите предположения и своите обяснения на всички ония случки, които досега им се бяха стрували така загадъчни и необясними. Момчетата слушаха през цялото време с притаен дъх, без да шукнат, без нито веднъж да се обадят, и само напрегнатите им лица говореха с какво необикновено внимание следяха интересния разказ.
– Няма никакво съмнение, че в квартирата на инженер Дончев се крият шпиони или диверсанти! – завърши Пешо. – Инженерът е оставил ключа си в Тороманов, за да ги снабдява отвън с храна и друго каквото им е нужно… Според мен това са сигурни факти!
– Не са абсолютно сигурни! – обади се тихо Веселин. – Щяха да бъдат абсолютно сигурни, ако бяхме проверили ключа…
Пешо погледна към Веселин, но не отговори веднага. Макар да говореше на приятелите си с такъв сигурен и уверен тон, самият той чувствуваше в себе си малка несигурност. Ами ако Тороманов е влязъл другаде? Ами ако инженер Дончев се е прибрал случайно у дома си и работи нещо с електричество? Наистина само проверката с ключа би могла да разпръсне всяко съмнение.
– Това е невъзможно! – каза Пешо. – Вратата може да скръцне, хората вътре ще чуят!
– Вярно! – съгласи се Коста.
Пешо пръв предложи да уведомят милицията за своите открития и всички единодушно се съгласиха с това предложение. Макар преследването на Тороманов да беше най-увлекателното приключение, което някога бяха изживявали, момчетата все пак ясно съзнаваха, че трябва вече да се простят с него. Сами по-нататък те нищо не можеха да направят, а като че ли не оставаше и какво друго да се направи, освен незабавно да се арестуват злосторниците. Но по въпроса, кого точно да уведомят, се появиха противоречия. Коста предложи да отидат веднага в най-близкия милиционерски участък, но Пешо енергично се противопостави.
– Това не е работа на милиционерските участъци! – заяви той решително. – Те се занимават с дребни неща, а тук работата е опасна и голяма! Според мен трябва да уведомим органите на Държавна сигурност!
В края на краищата съгласиха се с Пешо, но възникна ново затруднение: къде се намира тая Държавна сигурност? Това никой не знаеше, а нямаше и кого да попитат. Най-после решиха да отидат в Министерството на вътрешните работи, да поискат среща с никой от важните началници и чрез него да се свържат и със самата Държавна сигурност.
– А кога ще стане това? – полита недоволен Коста.
– Утре, разбира се! – отвърна твърдо Пешо. – До утре пилетата могат да изхвръкнат!… Ако ще ги търсите, по-добре търсете ги още сега!
– Късно е! – каза уклончиво Веселин. – Кого ще намериш там посред нощ?
– Не може да няма дежурни! – упорствуваше Коста. – Най-добре идете сега!
– Ще отидем утре! – заяви решително Пешо.
За една нощ нищо няма да се случи! Тороманов им отнесе храна за няколко дни; ясно е, че те не се готвят да бягат!
Това изглеждаше разумно и момчетата се съгласиха. Реши се рано сутринта да постъпят постове пред Тороманов и пред дома на инженер Дончев, а през това време Пешо и Веселин да отидат в Министерството на вътрешните работи.
С това събранието завърши и момчетата започнаха да се разотиват.
Луната вече се бе скрила зад покривите на големите здания, градината пустееше.
Нещо тъжно имаше в тая последна раздяла – от утре започваше обикновеният живот с обикновените момчешки игри… Нищо, нали бяха изпълнили дълга си! Като почне новата учебна година, цялото училище и цялата пионерска организация ще узнаят колко ловко се бяха справили с трудната задача, колко проницателност и досетливост на истински разузнавачи бяха проявили те.
Пешо, Веселин и Юлия си тръгнаха заедно. След мрака на градинския шумак улицата им се виждаше съвсем светла и това малко ги разведри. Все пак те вървяха мълчаливо, момчетата с ръце в джобовете и с мисли за утрешната си трудна мисия, Юлия със затаена въздишка в гърдите си. Най-после тя не издържа на безпокойството, което я бе обхванало, и тихо проговори.
– Ами сега, като всичко свърши, ще играете ли с мене?
– Ще играем – отвърна Пешо разсеяно. Тонът му сякаш я бодна в сърцето.
– Обещавате, пък. – после ще почнете пак да се криете…
– Няма да се крием – успокои я Веселин. Защо да се крием?
– Знам ли защо? Не ви се играе с момичета! Момчетата не отговориха.
– А виждате ли аз колко ви помогнах! – каза огорчено Юлия. – Кажете, не ви ли помогнах?
– Помогна де, помогна! – малко нетърпеливо я прекъсна Пешо.
– Ами да! Кой откри къщата на зъболекаря? Нали аз я открих!
Пък и снощи! Ако не се бях запознала с тая… Живка, как щяхте да откриете диверсантите?
Все бягате от момичетата, пък без тях все нищо не става…
– Вярно! – каза Веселин. Тая Живка много ни помогна!
– Умно момиче излезе! – съгласи се веднага Пешо.
Юлия усети, че нещо я бодна в сърцето.
– Умна ли? – попита тя с едва доловима горчивина.
– Умна и съобразителна! – добави Пешо, без да разбира какъв отзвук имат думите му. – Виж, с такова момиче може да се играе!
Юлия сухо преглътна.
– А аз съм глупава, така ли?
– Нее! – провлече глас Пешо. – Защо пък да си глупава?
– А каква?
– Ти си… ти си просто симпатична!
В първия миг Юлия не можа да разбере – това по-хубаво ли е или по-лошо? Тя го погледна. Пешо се усмихваше така сърдечно, че Юлия изведнъж се видя възнаградена за всичките си горчивини.
– Значии какво? Все пак не съм умна…
– Разбира се, че си умна! – тоя път с убеден глас каза Пешо.
Какво повече можеше да се каже? Юлия сама не усети как започна да подскача на един крак също като малките момичета, когато си намислят нещо хубаво. Преди да се разделят, Пешо замислено каза:
– Все пак, Веселине, ти беше прав!
– За какво? – не разбра Веселин.
– За проверката!… Друго щеше да бъде, ако бяхме проверили с ключа! Тогава щяхме да отидем при другарите с напълно чиста съвест!
– Не, не бива! – отвърна Веселин. – Рисковано е, а сега вече не бива да рискуваме!
Юлия усети как сърцето и започна да бие ускорено. Какво е намислил пак Пешо!
– Вярно, рисковано е! – съгласи се с въздишка той. – И все пак… нещо ме човърка да се не изложим! Да не сме се излъгали!
– Не сме се излъгали! – горещо възрази Юлия. Слушайте ме, не сме се излъгали! Всичко е така, както го мислим!
– Така е! – тръсна глава Пешо, сякаш искаше себе си да убеди. – Не може да бъде друго! Е, хайде довиждане!
Пешо се отдалечи сам, все така с ръце в джобовете. У дома му го посрещнаха малко сърдито, майка му го посмъмри още от вратата. Дори баща му, който никога не му правеше бележки за късното връщаме у дома, тоя път многозначително заклати срещу него показалеца си:
– Започна да прекаляваш! – каза той сериозно. – Вече от толкова време все последен се връщаш в къщи!
Пешо само сви рамене и мълчаливо седна край масата.
– Бива ли чак пък толкова да се унасяш в игри! – недоволно мърмореше майка му. – Не си вече дете, я се виж колко си пораснал!
– Не съм бил по игри! – рязко отвърна Пешо.
– Oxo. А къде?
– По работа…
Макар да им се искаше да бъдат сериозни, бащата и майката едновременно се засмяха. Строгото уморено лице на баща му изведнъж сякаш се подмлади, очите му весело заблестяха.
– Е, не може ли някак да узнаем каква е тая среднощна работа? – попита той шеговито.
– Ще му дойде времето – ще я разберете! – обиден а начумерен отвърна Пешо. – И тогава може… хм, може да ви стане криво, че сте се подигравали…
– Моля, моля, ние не се подиграваме! Как мога да се подигравам на първородния си син?
– Ето на, подиграваш се!
– Ще кажеш ли защо закъсня?
– Няма да кажа! – заяви решително Пешо.
– Това не е отговор на възпитано момче…
– Утре и без това ще разберете. Сега не мога нищо да кажа…
– А защо не можеш да кажеш?
– Защото така съм обещал… и съм дал честна пионерска дума!
Баща му го загледа мълчаливо.
Добре! – каза той най-сетне. – Човек винаги и при всички обстоятелства трябва да си сдържа дадената честна дума… Който не прави това, той просто не е човек, с него не бива дори да се говори…
– Тъй е! – съгласи се горещо Пеша.
– Щом е тъй, искам и на мен да ми дадеш едва честна дума! – каза сериозно баща му. – Аз няма да те питам за твоите работи, но ти ще ми обещаеш, че няма да правиш нищо, от което и ти, и аз после да се срамуваме…
– Виж, за такова нещо мога веднага да ти дам честна дума.
– Много бързо я даде! – каза недоволно баща му. – Когато човек си дава думата, трябва много сериозно да помисли… Думата не може да се върне назад!
– Знам! – каза късо Пешо и тъмните му хубави очи заблестяха.
С това разговорът завърши. След малко Пешо си легна, но макар да бе много изморен от изпълнения с тревоги и напрежение ден, не можа да заспи. От няколко години той спеше сам на едно канапе в хола а беше доволен от това според него привилегировано положение. Когато останеше сам, той можеше да чете, докогато си иска (за което впрочем никой не му се сърдеше), или просто тъй – да лежи и да си мисли, да мечтае за хиляди интересни неща, да бъде герой на хиляди подвизи, които в живота не можеха да се сбъднат. Това бяха хубави часове, негови собствени часове.
Но тоя път мислите му бяха неспокойни. Утре всичко свършваше, а, кой знае защо самият край на него му се струваше някак неестествен, нерадващ. Те сами бяха подушили престъпниците, те сами бяха влезли в дирите им, бяха разкрили плановете им и сега, когато трябваше да бъдат сложени на колене, друг щеше да извърши това! Поне да ги извикаха при арестуването им, да намереха начин да потърсят и тяхната помощ! Не, нямаше да го направят! Щяха да кажат – опасно е, не е за вас! А не беше ли опасно всичко това, което досега бяха извършили? Нима и то не беше работа за тях? Не, разбира се! Всичко, което се отнася за благото на родината, важи еднакво и за възрастните, и за децата, и за старците.
Но през тая нощ най-много го безпокояха мислите за тайната квартира на диверсантите. Въпреки всичко съмнението мъчително човъркаше сърцето му. Наистина ли Тороманов бе отишъл в квартирата на инженер Дончев? Наистина ли в тая квартира имаше диверсанти? Ами ако се бяха излъгали? Ами ако някоя обикновена глупава бабичка, кой знае по какви причини, бе дошла в празния дом, и, кой знае защо, бе си играла с електричеството? Защо инженер Дончев да не остави ключа и квартирата на някой обикновен честен човек, за да я ползува в негово отсъствие? Не беше много вероятно, но все пак възможно беше! И дали самите те не бяха взели за чиста истина това, което така горещо им Се искаше да стане? Тогава какво? Утре ще известят в Министерството, ще се направи проверката и някой началник добродушно, но подигравателно ще им се усмихне: благодарим, санким, за добрите намерения, но ето, видите ли, всичко излезе празна работа, там една бабичка нещо човъркала!
Само при тая мисъл Пешо чувствуваше, че цял пламва в огън и дребна студена пот оросява челото му. Не, такава обида не би могъл да понесе!
Разбира се, нямаше да има място за никакво колебание, ако беше проверил квартирата с подхвърления от Тороманов резервен ключ. Ако се отвори вратата със секретния ключ, значи там е отивал Тороманов! А защо отива там, защо се бави, защо носи купища продукти и романи за четене? Честните хора не се крият, сами си купуват продуктите, палят лампите и проветряват стаите си. Не, не би имало никакво съмнение, ако ключът на Тороманов отключва квартирата на инженера!
Тогава… тогава защо да не опита? Тая мисъл не му идваше за пръв път, но той винаги я отхвърляше. Не че се страхуваше за себе си, но беше опасно престъпниците да не усетят, че са влезли в дирите им, да не офейкат в последния час! Тогава кой ще му прости и кой ще го оправдае? Пък и вече е късно, не може вече да предприеме нищо решително, без да има разрешението на другарите си. Като че ли ще трябва да се прости с тая последна възможност!
