Текст книги "Следите остават"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 13 страниц)
Павел Вежинов
Следите остават
ОТ НЕБЕТО ПАДА КЛЮЧ
Хубави са вечерните часове, когато слънцето отдавна е залязло, но все още не е паднал нощният мрак. За игри е вече късно, но затова пък сега се водят най-приятните, най-интересни и задушевни разговори, в които дори няма да усетиш как бързо ще отлети времето.
Тая вечер момчетата се бяха събрали в задното дворче на голямата жълта жилищна кооперация. Тяхното любимо място беше купчината стари железа в ъгъла, останали от ремонта на парното отопление – Момчетата седяха в живописни пози, върху неудобните тръби и тихо приказваха. Горе, над отвора на дълбокия кладенец на сградите, вече тъмнееше топлото юнско небе, наливаше между зданията мека синкава здрачевина. Тук-таме по домовете започнаха да светват широките прозорци, но светлината им все още изглеждаше бледа, по-бледа дори от небето, с неговите богати плътни тонове. Беше тихо и в тишината долитаха леки шумове – някъде подрънкваха приятно домашни съдове, тихо звучеше радио, върху белите пердета като на екран се мяркаха чудновати тъмни фигури, долитаха от време на време човешки гласове. Всичко това заедно с приятното съблазнително ухание на кухните създаваше някакво особено вечерно очарование, което момчетата дълбоко чувствуваха, без ясно да го съзнават.
Те бяха приблизително на една възраст – дванадесет-тринадесетгодишни, но между тях се открояваше със сините си баскетболни кецове и височката си фигура Пешо. Той изглеждаше най-строен и като че ли най-силен. Очите му бяха тъмни, почти горещи, от тънката му фигура лъхаше здраве и пъргавина. Изобщо той имаше спортен вид, без да се смятат дори кецовете, заради които всички момчета тайно му завиждаха.
– Да имаш да взимаш! – обади се той недоволно. – Ако искаш да знаеш, съветските МИГ са най-бързите на света!
– Че са бързи – бързи са! – съгласи се охотно Веселин. – Само че ми се иска да измисля и от тях по-бързи!
Момчетата се усмихнаха добродушно и с участие. Наистина Веселин беше известен изобретател, най-известният в училището. Още преди години бе изобретил пумпал, който да се върти и от двете страни. Но да „изобрети“ такъв бърз самолет, по-бърз и от съветските МИГ-ове, това като че ли беше малко множко. Веселин провери с поглед ефекта от думите си и отново се замисли. Беше ниско, плещесто момче с кръгло добродушно лице и стригана валчеста глава. Зеленикавите му очи изглеждаха живи и умни.
– Представете си – започна той отново – такъв самолет – бърз като светлината! А, как ви се вижда?
Тоя път момчетата се засмяха. – Еее, много искаш – обади се малкият пълничък и къдрокос Бебо. – Къде ще му намериш на такъв самолет летище!
– Той ще излита право нагоре!
– Добре, а как ще каца?
– Ще каца право надолу! – изкиска се живият, пъргав Чарли. – Докато мигнеш, и ще стигне центъра на земята!
Дружен смях заля притихналото дворче. Веселин разбра, че е прекалил и навъси смутено късото си възчипо носле.
– Вие нищо не разбирате! – измърмори той недоволно. – Всичко е предвидено! Самолетът излита бавно, като обикновен самолет, после се засилва, засилва, засилва, а като трябва да кацне, отново почва да лети бавно!
– Виж, така може! – съгласи се Пешо. – Само че за мене сега е по-важно да се измисли някакво… някакво ей такова – най-опасно оръжие! Веселин го погледна учудено.
– Нали измислих за лъчите! – каза той бавно.
– Какви лъчи?
– Ами тия, дето свалят самолетите…
– Ах, да! – кимна Пешо. – Но още нещо трябваше да измислиш.
– Аз измислих и едни други лъчи – каза внимателно Веселин, като опипваше с поглед другарчетата си. – Насочваш значи прожектора в окопа на интервентите. Щом върху теб попадне даже един лъч, веднага пламваш като… като мишка!
Момчетата замълчаха, обмисляха новото изобретение. Нещо унило се мярна в погледите им, лицата им изглеждаха смръщени.
– Как се казват тия лъчи? – попита недоволно Пешо.
– Косинус гама…
Момчетата го погледнаха с уважение. Тоя дявол умееше добре да кръщава изобретенията си. Въпреки всичко лошото чувство у тях продължаваше да ги човърка.
– Не ми харесва твоето изобретение – каза най-после с въздишка Бебо. – Как тъй ще горят като мишки? Никак не е приятно…
Веселин сам усещаше това.
– Не, аз тъй… на шега… Аз имам и други лъчи… Насочваш значи прожектора и щом върху теб попадне лъч, веднага заспиваш! Тъй можеш да спиш и двайсет часа, без да се събудиш!
Момчетата си отдъхнаха.
– Нали е интересно? – окуражи се Веселин. – След това просто ги товариш на камионите като чували…
В тоя миг нещо силно звънна по плочите – Момчетата учудено се озърнаха.
– Какво е пък това? – обади се Чарли.
Всички затърсиха с поглед. Веселин пръв забеляза падналия предмет – обикновен металически ключ от секретна брава, който сега спокойно си лежеше върху плочите. Пешо го вдигна. Навярно някой го бе изпуснал от етажите – какво друго можеше да помисли човек! Момчето отиде по средата на дворчето, вдигна лице към етажите и внимателно ги огледа. Тук-таме се виждаха отворени и светещи прозорци, но на НИКОЙ ОТ ТЯХ не можа да забележи каквото и да е човешко лице.
– Ехееей! – подвикна Пешо.
Етажите мълчеха. Пешо вдигна рамене, подвикна още веднъж, но отново не получи отговор.
– Интересна работа! – обърна се той към момчетата. – Изпускат си ключовете, пък не се обаждат…
– Може да не е от тая кооперация – предположи Веселин.
– Ами от коя?
– Някоя от съседните…
– Глупости приказваш! – поклати глава Пешо. – Ако е от съседните кооперации, щеше да падне в съседните дворчета, а не в нашето…
Може да го е хвърлил.
– Кой е луд да си хвърля ключовете през прозорците!
Пешо беше прав. Дворчето, в което седяха, принадлежеше на лицевата кооперация и беше отделено от дворчетата на съседните кооперация с високи зидани огради. Трите кооперации образуваха голяма буква П, но все пак страничните сгради бяха доста далече, за да може да падне от тях ключето.
Ами тогава защо никой не се обажда? – попита Веселин.
На това, разбира се, никой не можеше да отговоря и момчетата, увлечени в своите разговори, скоро забравиха дребната случка. Дявол знае, може да е непотребен ключ и някой чисто и просто е решил да се отърве от него. Скоро се стъмни съвсем, небето над тях загубя светлите си тонове. Някъде по горните етажи някой дрънкаше на пиано, някъде с все сила плачете бебе. Тъкмо момчетата бяха решили да си ходят, и прел тях изникна широка мъжка фигура, облечена в бели летни дрехи.
– Аха! – каза ласкаво и добродушно мъжът. – Играете ли си?
Момчетата учудено погледнаха непознатия. Беше широкоплещест, пълничък, със заплешивяла, ниско остригана глава, на дебелите му месести устни сякаш бе кацнала добронамерена приятелска усмивка, която, кой знае защо, не се стори на момчетата съвсем искрена.
– Играем си! – отвърна предпазливо Пешо.
– А отдавна ли играете? – внимателно попита мъжът.
Тоя въпрос вече определено не се хареса на момчетата. Те се спогледаха бързо, после Пешо някак наежено отвърна:
– Е не много отдавна, отскоро…
– Тъй, тъй, хубаво! – добродушно кимна мъжът. Горе—долу все един час трябва да има, нали така?
– Има! – вече съвсем неохотно отвърна Пешо.
– Тъъъй! Ами да сте намерили тук един ключ? Момчетата се спогледаха – такава значи била работата!
– Намерихме, намерихме! – почти в един глас отвърна компанията. – Падна от етажите!
Пешо ясно забележи как лицето на непознатия мъж сякаш светна от облекчение.
– Чудесно! – възкликна той вече съвсем непринудено. – У кого е?
– У мен – отвърна Пешо и бръкна в джоба си. Разбира се, съвсем не е лесно да се намери каквото и да е в джоба на едно момче. Докато Пешо мълчаливо и съсредоточено тършуваше в десния джоб, непознатият човек обърса челото си и бързо заговори:
– Знаете ли, имам едно момиченце, такова палавче като вас, само че по-малко, разбира се… То го изпусна през прозореца… Добре, че майка му го видяла, иначе щяхме да останем без ключ… Друг нямаме, всички сме ги изпогубили…
– В тая кооперация ли живеете? – попита Пешо. – В тая – отвърна бързо мъжът. – А ти, момченце, да не си загубил ключа?
– Как ще го загубя, никъде не съм ходил! – кимна Пешо и от притеснение изпразни целия джоб. Тук между лимонадените топчета, вървите, парчетата тебешир и алуминиевата острилка за моливи той веднага зърна и секретния ключ.
– Ето го! – каза той с облекчение. – Помня аз, в тоя джоб го сложих!
На Пешо се стори, че непознатият бързо и някак нелюбезно дръпна ключа от ръцете му. Тоя жест никак не отиваше и на ласкавия му глас, и на приятелската му усмивка. Без да каже нито дума повече, непознатият им обърна широкия си гръб и бързо се запъти към черния вход на сградата.
– Интересен човек! – измърмори след него Веселин. – Дори не поблагодари!
– Такива са възрастните! – забеляза с огорчение Бебо. – Докато им трябваш, добри са, пък после…
– Такива са! – поклати глава и Веселин в знак на най-дълбоко съчувствие.
Само Пешо сърдито и намръщено мълчеше.
У ДОМА
Скоро момчетата излязоха на улицата. Там и небето като че ли бе по-светло, пък и лампите хвърляха изобилна светлина. На тролейбусната спирка се бе събрала обикновената опашка от хора, някои се мъчеха да четат вестници, други надничаха в далечината с надежда да съзрат червената звезда на идващия тролейбус. По тротоарите имаше все още много хора, момиченца кресливо играеха на дама. Момчетата ги погледнаха пренебрежително и отминаха нататък. В тоя миг зад гърба им се понесе момичешко гласче:
– Пешка—а. – Пошка! Пешка… Пошка!
Пешо сърдито бръкна в джобовете си, но не се обърна. Ама пък „излагация“ – да викат по него момичетата. Гласът зад него продължи:
Пешка, Пошка, майка ти кокошка! Татко ти петел, много е дебел!
Това беше вече много. Пешо се обърна, а с него и цялата му компания. Момиченцата бяха престанали да играят и гледаха към тях, ухилени едва ли не до ушите.
– Кой вика? – попита грозно Пешо.
Мълчание. Само усмивките изчезнаха от засмените лица на децата.
– Питам ви кой вика, сополанки такива!
Тоя път гласът му бе така недвусмислено заканителен, че едно от малките момиченца веднага се обади.
– Виж горе! – и то посочи с тънкото си пръстче.
Пешо вдигна очи. На един от прозорците на партерния етаж, облегната на перваза, стоеше Юлия чувствувайки се в безопасност и далече от властта на момчетата, тя гледаше към тях с тържествуващи очи, цялата изчервена. Беше облечена в синя копринена рокличка, изобилната и къдрава руса коса свободно падаше до рамената. Макар да беше такава хубава и деликатна, момчетата сега я гледаха едва ли не с омраза. Пешо приближи няколко крачки и вдигна към нея очи.
– Защо викаш? – попита той строго, но все още сдържано.
– На пък, вика ми се!
Предизвикателният отговор в миг забърка момчето.
– Ти си… ти си… маймуна! – едва избъбри той.
– Аз пък казвам, че пък ти си маймуна!
Пешо отстъпи крачка назад. Разговорът не се развиваше добре за достойнството му.
– Като те хвана на улицата, аз добре ще те науча! – каза той мрачно, като измерваше Сърдито с поглед красивото момиченце.
– Бреее! А пък тебе като те хване татко, знаеш ли какво ще ти направи?
– Какво? – полюбопитствува презрително момчето.
– Ще те напердаши веднъж здравата – това!
– Къси му са на твоя татко ръцете, това да си знаеш!
– На твоя татко са му къси ръцете!
Пешо се взря смаян в разгневеното лице на момиченцето.
– Ама ти защо се заяждаш с мене? – попита той учудено. – Какво съм ти направил аз на тебе?
– Направил си ми!
– Нищо не съм ти направил!
– Ами защо ми каза веднъж „буржоазка“!
Пешо се замисли. Вярно, казал и бе веднъж така.
– Казах ти го, защото си буржоазка – Затова ти го казах!
Сините красиви очи на момиченцето се отвориха широко от обидата, после внезапно плувнаха в сълзи. То бе така поразено и смаяно от повторното обвинение, казано при това с такъв сериозен глас, че в миг се отдръпна назад, после разплакано подхвърли:
– Ще те обадя аз на твоята учителка, ще видиш!
– Добре! – каза злорадо Пешо. – Само че ще почакаш малко да мине ваканцията!
– Ух, какъв си лош! – кипна внезапно Юлия. Лош си, лош си!
Пешо помисли нещо да и отвърне, но зърна в миг фигура на възрастен човек, който се мярна в дъното на стаята, и побърза да се махне.
Все пак никак не му бе весело на сърцето, споменът за разплаканото момиченце му тежеше. Той изкачи бавно стълбището до третия етаж, бръкна разсеяно в джоба си за ключа и го пъхна в ключалката. За негово учудване ключът не се превъртя. Той натисна втори път, сега още по-силно, но отново не сполучи.
Каква е тая работа, да не е сбъркал етажа? Разбира се, че не е на вратата беше прикачена позната медна табелка с надпис „Кирил Андреев“. Момчето измъкна обратно ключа и внимателно го погледна. Само един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че не държи в ръцете си своя ключ. Този наистина бе съвсем като неговия, но зъбците му бяха други и, разбира се, никак не беше чудно, че не успя да отвори вратата. Но откъде се е взел у него този чужд ключ?.
Една бърза мисъл го накара смутено да се почеше. Много ясно – той е сбъркал своя ключ с ключа на непознатия човек в дворчето. Тъй е станало, не може да бъде друго!
Момчето позвъни и вратата отвори майка му. Тя беше нисичка пъргава жена, със също такава бяла гладка кожа като на сина си, добродушните и очи се спряха на момчето малко учудено.
– Как тъй толкова рано! – каза тя доволно, – А ключа загуби ли?
– Не съм – отвърна късо момчето. – Татко върна ли се?
– Откога още!…
Пешо отиде в кухнята да се измие. Интересни хора са това възрастните, никой не им пречи да закъсняват, а ето че не закъсняват. Родителите му бяха вече вечеряли и той седна да се храни самичък. Докато ядеше, навън се позвъня, някакъв мъжки глас се чу в антрето, но Пешо не обърна внимание. След четвърт час той влезе в дневната стая. Баща му седеше в едно от креслата и четеше вестник, но по това, че дори не вдигна глава да го погледне, момчето разбра, че работата никак не е на ред.
Бащата на Пешо беше секретар в едно от министерствата. Момчето бе взело от него високия ръст и твърдия му характер. Беше около четиридесетгодишен, но вече посивял, лицето му изглеждаше винаги малко уморено. Пешо знаеше, че бе почнал да побелява в затвора, където бе прекарал четири години като политически затворник.
Най-после бащата вдигна поглед от вестника и измери сина си от главата до петите. Погледът му беше не на шега сърдит.
– Седни! – каза том твърдо.
Пешо седна. Умът му бързо работеше – какво лошо може да е направел? Доколкото си спомняше – нищо, ама съвсем нищо особено. Наистина вчера бе прекарал в плувния басейн на банята два часа вместо един час, но откъде баш а му може да знае това. Освен това какво? А, да! – беше си скъсал днес ризата на бодливия тел на футболното игрище. И това не може да бъде – баща му никога не обръщаше внимание на такива работи.
– Преди малко идва при мене бащата на Юлия! – заговори тон строго.
Пешо си отдъхна – такава значи била работата!
– Оплака ми се от тебе! Викал си на Юлия „буржоазка“? Вярно ли е това?
Вярно е – отвърна учуден Пешо. – Пък тя си е буржоазка…
В очите на баща му мина внезапно сянка от смях.
– Кой ти даде на тебе право да кръщаваш хората с имена? – попита той все пак доста понамръщен. – Отде накъде Юлия ще бъде буржоазна?
– Ами тъй… Как тъй?
– Все ходи с едни роклички, с едни панделки, все нещо се цупи… Кажеш и две думи – току заплаче. Отново сянка на смях се мярна в очите на баща му.
– Сещам се аз какви ще са тия думи…
– Ама нищо лошо не съм и казвал… Все се завира да играе с нас… Уж казва, че била милосърдна сестра, пък веднъж трябваше да пренесем един ранен… Добре, казвам, качвай се на самолета…
– Какъв самолет?
– Кофата за боклук – отвърна с досада момчето. Качван се казвам, трябва да бързаме, на хората им изтича кръвта. А тя не нека! Щяла да си изцапа рокличката. Че за какво ми е такава буржоазка, дето си мисли за роклите, когато на хората им изтича кръвта.
Тоя път баща му наистина се засмя.
– Слушай, глупчо, ти вече не си толкова малък! – каза той усмихнат. – Играта си е игра, пък момичетата са момичета! На тях не им е така развинтена фантазията като вашата… Защо трябва да обиждаш милото момиченце?… Аз те знам, ти имаш високо мнение за себе ся, но Юлия е по-добра от тебе и ако беше на твоите години, сигурно щеше да бъде и по-умна…
– Брей! – възкликна Пешо, но не можа да каже нищо повече – толкова тежка беше обидата.
– Тъй е, тъй е! – поклатя глава бащата. – Ако беше умен, нямаше да обиждаш детето, само защото не искало да си папа рокличката заради вашите фантазии… Ти защо не и постла палтото си, кавалер такъв!
– Аз не съм кавалер! – отвърна сопнато Пешо.
– Аааа, виждаш ли, обиждаш се, че те наричам кавалер? Таткова ти е на тебе умът! Аз като бях на твоите години, бях кавалер, пък и сега съм кавалер, признавам см!
Пешо зяпна в баща си – така чудно му се видя, че баща му може да бъде някакъв си кавалер! Та само мамините синчета и буржоата са кавалери! От де накъде един истински мъж ще бъде кавалер? Истинският мъж даже не говори с разви там момичета и не знам какви си!
– Няма какво да се пулиш! – усмихна се баща му. – Точно тъй е… Юлия е по-малка от тебе, ти трябва да я пазиш като… цветенце, косъм да не даваш да падне от главата й—… Ако я обиди някой, трябва да се хвърлиш като орел, пък дори бой да изядеш за това, ще ти кажа браво – мъж си, а не хаплю!
– Не съм хаплю! – отвърна мрачно момчето.
– А може пък и да си хаплю! – отвърна сърди го – Баща му. – Щом слагаш играта по-високо от най-простото човешко задължение, може и да си хаплю. Вместо да пазиш Юлия от обиди и оскърбления, ти сам се нахвърляш върху нея с несправедливи обиди…Защо да е буржоазка? Защото се пази чиста ли? Или защото е чувствителна? Нейният баща е един добър български учен, получил е Димитровска награда! Това знаеш ли?
– Знам…
– А знаеш ли, че Юлия е пионерка? Пешо замълча.
– Знаеш ли? – сопна се баща му.
– Знам…
– Толкова по-зле за тебе…
Баща му помълча малко, после отново заговори със сериозен глас.
– Утре ще отидеш при нея и ще и се извиниш! Ясно ля ти е?
Пешо почервеня като рак. – Всичко – само не това! Как може дотам да се унижи, че да иска извинение от някакво си момиче! По-хубаво е да му отрежат едната ръка, отколкото тъй да го унижат.
– Не искам! – каза той глухо.
Баща му отново помълча, дълбоко замислен.
– Добре, иди си в стаята! – каза той студено. – Аз не те насилвам, това не ми е работа… Но не искам да ме занимаваш със себе си, докато си на това мнение…
Пешо мълчаливо излезе. Макар да бе здраво изморен, тая вечер той заспа едва след полунощ. Чувствуваше се огорчен и обиден, тежаха му думите на баща му. Да го нарекат „хаплю!“ Може ли такова нещо? Не, ще види той дали е хаплю, когато… когато замине за Корея! Но кой ще го пусне да отиде чак в Корея? Или пък да отиде на границата, да залови там диверсант! Да, това е най-хубаво! Тогава вестниците ще пишат „детето—герой“ или пък „малкият смел българин, горещ патриот“ и Ох, само как Ще дойде тогава при него баща му, как виновно ще го погледне, как виновно ще измърмори: «Не, не, Пешо, ти не си хаплю, ти си истински герой колко се гордея, че си мой син!» А тогава той – Пешо – ще стои пред него бледен и горд и нищо няма да му отговори.
Момчето изтри внезапно бликналата сълза и изведнъж ясно си представи сражението, в което ще плени диверсанта. Другите са залегнали, не смеят да мръднат, а той гордо върви напред, не трепка от куршумите, кои-то Свирят край ушите му! Всички го гледат и се чудят: «Ееей, какъв герой, божичко, какъв герой!» Тия мисли бяха толкова приятни, че той започна да забравя обидите, сънят натежа на клепачите му.
Малко преди да заспи, Пешо сърдито си припомни за Юлия. Тя е виновна за всичко, тя! И ако случайно го убият в сражението, пак тя ще бъде виновна. Внезапно той си припомни русата главица с падналата до раменете къдрава коса. «Косъм да не даваш да падне от главата и!» Той се усмихна, някак съвсем неочаквана нежност сякаш заля сърцето му.
ЧОВЕКЪТ С БЕЛИТЕ ДРЕХИ
Пешо си спомни за сменения ключ едва на другия ден към обед. Той бръкна в джоба си, за да извади оттам някакво стъклено топче, напипа ключа и веднага спомените нахлуха в главата му. Ой, горкият човек! Та нали той каза, че това му е единственият ключ? Трябваше досега да го намери, да поправи грешката! Може би всичка в къщата са излезли и като се върнат – няма да могат да отворят вратаа!
Но как да намери човека с белите дрехи, когато не знае името му? Изведнъж той си припомни с необикновена яснота – пълничък, закръглен, с широко, леко подпухнало лице, такова, каквото имат кьосетата, и като че ли покрито с мрежа от многобройни гънчици. Пешо се намръщи – нещо неприятно имаше в спомена, но вече не можеше да разбере какво е то – може би външността му, може би мазният поглед, може би фалшивото му любезно държане. Споменът беше толкова неприятен, че Пешо изведнъж се изпълни с неприязън. Такъв човек не заслужава май да го търсиш. Ще отидеш при него, ще му дадеш ключа, а той ще го грабне, без дори да поблагодари. По-добре е Пешо да чака, пък нека онзи го търси.
Все пак, като поразмисли малко, Пешо реши, че един пионер не бива да постъпва така. Нищо, нека сам той да го потърси! Вярно, че не знае името му; но нали знае къщата му. Коста, синът на портиера, познава всички хора в кооперацията, лесно ще го намерят. Като стигна до това решение, Пешо бързо се запъти към голямата бяла кооперация, в която живееше един от най-добрите му приятели – синът на портиера. По това време той обикновено заместваше баща си.
Но Коста не беше в портиерската стаичка, макар тя да беше отключена. В такива случаи през зимата той обикновено е при парното отопление, където «поддържа налягането», но къде може да бъде сега? Пешо се запъти към задното дворче, но внезапно спря на прага, едва ли не се върна назад. Там той само за миг бе зърнал кокетната карирана рокличка на Юлия.
Момиченцето не беше само. Коста седеше върху купчина тухли и намръщено дялкаше с дребно ножче челик. Босите му крака, тънки и сухи, бяха свити почти до брадата, на намръщеното му лице ярко бе изписана досада. Нямаше никакво съмнение, че тази досада бе предизвикана у него от Юлия, макар тя да се правеше, че не забелязва нищо. Момиченцето стоеше на един крак, другия размахваше широко напред—назад и внимателно се взираше в портиерския син. И двамата не забелязваха, че Пешо стои изправен до вратата и се колебае – да се върне ли, или да отиде при тях.
– Днеска къде ще ходите? – попита внезапно Юлия.
– Никъде – отвърна мрачно Коста, без да вдига очи от челика си. – Днеска цял ден съм на работа.
Юлия помълча.
– Аз пък си мислех, че днес ще ходите на тавана…
– На какъв таван? – с такъв безучастен вид попита Коста, че веднага се издаде.
– Горе на тавана на кооперацията…
– Може! – отвърна с досада Коста. – Тебе кой ти каза?
– На мене ли? – трепна Юлия. – Ами че никой – аз просто тъй, попитах.
– Кой ти каза? – сърдито настоя Коста. Юлия престана да люлее тъничкото си краче.
– Ако искаш да знаеш, Бебо ми каза – отвърна тя предизвикателно. – Вие си мислите, че като не ми казвате, та няма кой да ми каже…
– Добре, добре! – поклати заканително глава Коста. – Тъкмо и на него вече нищо да не казваме!
– Ами мене ще ме вземете ли? – вече с напълно миролюбив той попита Юлия.
– Къде да те вземем?
– Как къде? Ами че на тавана!
– Не може! – отсече сърдито Коста.
– Защо да не може?
– Ей тъй – не може! Първо, момичета не вземаме и второ, за какво да те вземаме? Веднага ще си изцапаш рокличката и ще се разцивриш…
– Ама аз ще си облека старата рокля! – с последна надежда настоя Юлия.
– Не може! – отново строго отсече Коста. – И хич не ги обичам тия, които се завират, без да ги каниш!
Юлия безпомощно отпусна рамене. Наистина има ли по-голямо удоволствие от това да тършуваш по старите тавани! Само колко е тъмно и… страшно – не, не е страшно, интересно е… Навсякъде висят стари дрехи, търкалят се счупени столове, празни бутилки, изтърбушени канапета, кафези, ютии без дръжки, пробити тенджери и какво ли не още. Като се поразтърси малко човек, какво ли не може да намери – някоя кукла без глава, кутия за бои, голям кристал, пощенски марки, дори някой хербарий с най-интересни растения, забравени там от много години. Как сега да изпусне такова рядко забавление?
– Моля ти се, Коста! – каза Юлия почти разплакана. – Пусни ме да дойда с вас! Ако ме пуснеш, ще ти дам една много интересна… работа!
Едва сега момчето вдигна глава и я погледна.
– Каква работа? – попита той сериозно.
Но Юлия още не бе намислила каква именно.
– Ще ти дам… ще ти дам… а-а-а… една карта на Америка!
Коста примигна – толкова голямо бе изкушението. Хубаво е човек да има карта на Америка. Четеш например роман от Майн Рид и веднага намираш там или река, или пустиня, или грамадно езеро, или пък водопад…
– Ох, не може! – въздъхна Коста явно разколебан.
– И ще ти дам още – забърза Юлия, – ще ти дам да ми поправиш самопишещата писалка!
Това вече беше много, Коста усети как ръката го засърбя. Отдавна не беше поправял никаква писалка и ако му падне сега една в ръчичките… Тъкмо бе решил да се предаде и погледът му внезапно попадна на вратата, съзря Пешо, който се взираше в него с мълчалив укор.
– Дума да не става! – отвърна той бързо и етана от мястото си. – Здрасти, Пешо!
Юлия бързо като кукла се обърна на петата си. Лицето и изведнъж пребледня, очите и широко се разтвориха. Пешо я изгледа мълчаливо, после навъсено из—бърбори:
– Не бой се, няма да те изям!
Но момичето все още го гледаше уплашено, готово всеки миг да хукне.
– Казах ли ти, че нищо няма да ти направя! – с досада повтори Пешо и направи няколко крачки напред. – Каквото било – било…
Настана неловко мълчание. Лицето на Пешо потъмня съвсем, устните му се свиха.
– И още едно нещо искам да ти кажа… да ти се извиня! – започна той глухо.
– Ах, моля ти се, за какво ще ми се извиняваш! – запелтечи разтревожено Юлия. – Не трябва да ми се извиняваш!
– Не, не – трябва! Искам да кажа, че не си буржоазка… Щом си пионерка – значи не си буржоазка.… Може да си глезла, ама то е вече друга работа…
Юлия го погледна недоверчиво, после се приближи съвсем до него.
– Ами тебе… биха ли те? – попита тя простичко. Пешо почервеня. Ето значи как тя си обяснява неговото извинение.
– Как тъй ще ме бият! – възкликна той възмутен. – Мене никога не ме бият!
– А пък мене ме потупват понякога – каза просто—сърдечно Юлия. – Случва се.
– Тебе може! – съгласи се мрачно Пешо и погледна към Коста. – Хайде ставай, искам да те питам нещо!
– А да дойда ли с вас на тавана? – каза внезапно Юлия, като го гледаше с надежда в очите.
– Не може! – намръщи се Пешо и добави сухо: – Веднага гледаш да използуват!
Двамата отидоха в портиерската стаичка. От няколко месеца за децата нямаше по-интересно място в кооперацията от стаята на портиера, макар тя да беше тясно и тъмно помещение, свряно между асансьора и стълбището за мазето, със също такъв тесен, отдавна немит прозорец, обърнат към задния двор. Но нито теснотата, нито слабата светлина, която едвам се процеждаше през стъклото, не можеше да наруши очарованието, което тая стаичка имаше за момчетата.
Откакто бай Цеко, бащата на Коста, бе привлечен на работа в профсъюза на портиерите, длъжността му в кооперацията изпълняваше неговият син. Пешо и до ден днешен завиждаше на приятеля си за чудната ловкост, с която той изпълняваше портиерските си задължения. Докато децата играеха весело на улицата, Коста стоеше пред «портиерската» и на лицето му се сменяваха последователно ту любезна услужливост, ту ледена сериозност – в зависимост от това, дали поискваха от него справка или заминаваха нагоре по стълбите, без да му обърнат внимание.
Понякога дълго време, особено следобед, никой не минаваше по стълбището. Но дори и тогава за Пешо бе интересно да седи там заедно с Коста и да наблюдава безбройните илюстрации, залепени по стените на тясната стаичка. Там имаше всичко – футболният отбор на „Ударник“, Затопек на Олимпиадата, боят на Пап с американския негър Уеб, Московската обсерватория, вулканите в Камчатка, Байкалското езеро, танкова атака при Сталинград, летецът Мересиев и още много неща, които бяха станали на момчетата съвсем близки.
Те и сега отидоха в стаичката, затвориха вратата почти пред носа на Юлия и важно се разположиха на столовете.
След като изслуша историята с разменените ключове, Коста потърка с длан острата си брадичка, така както бе виждал да прави баща му. Неговото дълго сухичко лице изглеждаше озадачено.
– Колко годишен ти се видя човекът? – попята той учудено.
Пешо се замисли – винаги му беше крайно трудно да определя годините на възрастните хора.
– Ами трябва да имаше четиридесет-петдесет, ако не и повече.
– Дебеличък, казваш?
– Доста дебел… Такъв един, с бели дрехи!
– Няма такъв човек в нашата кооперация! – веднага и с решителен тон заяви Коста.
– Е как може да няма! Той сам каза, че живее тука!
– Ти ли ще ми казваш кой живее в кооперацията? – обиди се Коста. – Нали човекът има малко момиченце?
– Тъй каза…
– Добре, в къщата има три момиченца… На Павлина татко и е млад, носи значка ГТО… На Зорето пък не е в България – сега специализира нещо в Унгария, но и той е млад. Само бащата на Верка е възрастен, но пък той е слаб като клечка…
– Сигурен ли си?
– Как може да не съм сигурен… Та аз на хората тук и зъбите им зная!
Пешо сам разбираше, че Коста не се хвали, и объркан замълча. Що за чудна и тайнствена история. Значи човекът с белите дрехи ги е излъгал! Но защо пък ще ги лъже? Какъв интерес може да има от това! И защо един възрастен човек може да лъже деца без никаква нужда?
Докато размисляха и се чудеха, в стаичката пристигна Веселин. Той изслуша с вдигнати вежди странната история, после, без да каже нито дума, дълбоко се замисли. Внезапно лицето му светна, в очите му се появи чуден блясък – – той винаги изглеждаше такъв, когато разказваше на момчетата своите изобретения.
– Да видим какво може да бъде! – поде Веселин. – Каквото и да е, но ключът не е паднал от небето… Щом човекът не живее в тая кооперация, значи живее в една от съседните – лявата или дясната… Иначе откъде ще дойде тоя ключ?
Малко чудно е – каза Пешо. – Съседните кооперации са доста далече…
– Не са много далече – възрази Коста.
Излязоха в задното дворче. Двете съседни кооперации бяха на десетина метра от мястото, където бе паднал ключът.
– Значи – дълбокомислено поклати глава Веселин, – за да падне тук ключът от съседните кооперации, той е бил хвърлен, а не е бил изпуснат…
– И то здравата е бил хвърлен! – каза Коста. – Питам се аз, защо това дете ще хвърля толкова силно ключа?
