Текст книги "Следите остават"

ЮЛИЯ ИЗЧЕЗВА

Още след първите два дни Пешо се убеди, че групичката им е съвсем малка, за да може успешно да върши своята работа. Пък и самата работа се оказа много по-мъчна и много по-малко забавна, отколкото предполагаха.

Първата сутрин човекът е белите дрехи изобщо не напусна квартирата си. На пост в градинката бяха Пешо и Веселин, тъй като Коста беше зает с портиерската работа на баща си. Докато чакаха с погледи, устремени към входа на жилищната кооперация, времето течеше така мъчително бавно, сякаш бяха престояли там не само една сутрин, а цял ден.

Следобед дежурни на поста бяха Коста и Юлия. Най-после към четири часа Тороманов излезе и се запъти към центъра на сграда. Коста и Юлия внимателно тръгнаха след него, като с все сила се стараеха той да не забележи, че го следят. По всичко изглежда, че старанието им в това отношение е било прекалено, защото в началото на «Алабинска» Тороманов внезапно изчезна в тълпата и вече не можаха да го открият. Напразно те надничаха във всички магазини и магазинчета, напразно прегледаха всички бръснарници и баничарници – човека с белите дрехи го нямаше никъде, сякаш внезапно бе пропаднал вдън-земя. Двамата най-после засрамено се върнаха назад. Вечерта на краткото съвещание Пешо презрително да погледна, но нищо не им каза – само тъмните му вежди сякаш се опряха една в друга.

На другата сутрин Тороманов отново не напусна квартирата. Следобед към четири часа той излезе с познатата пазарска чанта и се запъти по улица «Граф Игнатиев». Този път Коста и Юлия значително съкратиха разстоянието на преследването. Юлия – като по-малко подозрителна – вървеше по петите му, а Коста я следваше на около петдесет метра отзад, като се стараеше нито за миг да не изпусне из погледа си пъстрата и рокля.

Преследването не продължи много дълго – скоро Тороманов хлътна в някакъв магазин. Юлия дочака приятеля си и му показа вратата, където той бе влязъл. Това бе входът на антикварна книжарница и Коста, без да губи никакво време, също се вмъкна вътре. Не беше сбъркал. Човекът с белите дрехи стоеше пред една от лавиците и внимателно се взираше в гърбовете на книгите. Коста храбро приближи и също се загледа в книгите. Не трябваше да пропуска нито едно негово действие и нито една негова дума.

И все пак нищо особено не се случи. Човекът с белите дрехи накупи цяла купчина стари романи и след като ги плати на касата, небрежно ги напъха в пазарската чанта. След покупката Тороманов, без да бърза, се прибра по същия път у дома си и вече не излезе.

Вечерта Коста разказа накратко какво се бе случило. Момчетата го изслушаха внимателно и се замислиха.

– Обърна ли внимание какви книги купи? – запита най-после Пешо.

– Обикновени романи…

– Не запомни ли заглавията на някои от тях?

Коста се почеса смутено.

– Не можах да ги видя! Единият от тях беше криминален роман, май че се казваше «Зеленият стрелец»…

– От Уолес?

– Имаше и някакъв друг криминален роман с пъстри корици, но не можах да го видя…

– Ей че тиквеник! – възмути се Веселин. – Възрастен човек, пък какви книги чете!

– Това му харесва – усмихна се Коста.

– Не ти ли прави впечатление, че книгите са много! – забележи Пешо. – Човек купува роман, два, пък той наведнъж седем—осем книги и всичките май боклуци…

Те зададоха още няколко въпроса – имало ли е други хора в книжарницата, говорил ли е Тороманов с продавачите, познават ли го в книжарницата.

– Познават то! – възкликна доволен Коста. Продавачът извади изпод масата някаква книга и му каза: «Другарю Тороманов, запазил съм я специално за вас!»

Момчетата замълчаха, в това нямаше нищо особено.

Скоро приятелите отново стигнаха до това, което Веселин таеше в ума си – малка им е групичката, за да следи непрекъснато човека с белите дрехи, не може да се справи сама с работата. За общо учудване пръв Пешо заговори за това.

– Трябва май да увеличим групата! – каза той и едва забележимо се изчерви. – Ако Тороманов почне да ни вижда често, той може да се усъмни! А веднъж усъмни ли се – всичко пропада! Трябва да го следят много хора, та Да не може нищо да разбере!

– Браво! – възкликна Веселин. – И аз точно това мислех!

– Значи, да вземем Бебо! – каза невнимателно Юлия.

Пешо и хвърли сърдит, полупрезрителен поглед, но нищо не отвърна.

– Той ще мълчи! – намеси се и Веселин. – Ще го накараме да ни даде честна пионерска дума.

– За Бебо аз съм съгласен! – въздъхна едва забележимо Пешо. – Но си мисля – и Бебо да дойде, пак сме малко. След дълги препирни решиха да вземат на първо време още шест момчета. И шестимата бяха техни връстници, техни другари в игрите и, разбира се – добри членове на пионерската организация. Реши се още, че и шестимата трябва да дадат клетва да пазят на живот и смърт тайната пред всякакви външни лица, колкото и близки да им са те, а освен това да положат изпит за храброст. По въпроса за изпита наложи своето мнение Пешо, макар никои да не разбираше какъв може да бъде тоя изпит. Дълго мислиха, обсъждаха всякакви предложения и накрая се съгласиха – бъдещият член на групата трябва да премине две опасни препятствия. Първото от тях беше сравнително по-леко – да прескочи бос доста височката ограда от бодлив тел на кварталната градинка. Второто препятствие беше по-трудно – да се премине цялата ширина на градския канал, в който течеше реката, но не по моста, а по дървения му парапет.

Опасно е! – каза замислено Коста. – Ако някой загуби равновесие и падне долу – най-малкото ще си счупи и двата крака!

– Не е толкова страшно! – каза Пешо. Ако загуби равновесие, ще скача на моста!

– Ами ако загуби равновесие на обратната страна? Негова си работа! – отвърна сърдито момчето. – Който не е хладнокръвен, не ни и трябва!

– А ти ще минеш ли? – попита уплашено Юлия.

– Аз ще мина, но ти как ще минеш!

Решиха, разбира се, да освободят Юлия от опасното премеждие, но за другите Пешо не отстъпи. Най-после Веселин и Коста се съгласиха, макар работата да им се струваше не съвсем редна.

– Трябва хората да се проверят! – заключи решително Пешо. – На нас баби не ни трябват! Който е храбър, ще мине, без да падне, а който е страхлив, той няма и да се опита!

– Ще видим! – измънка Коста, все още обзет от лоши съмнения.

Не беше много трудно да съберат новите си другари. Още същата вечер в полумрака на градината се състоя тържественото заклеване. Имаше пълнолуние, алеите и лехите с цветя блестяха от лунната светлина, но под сянката на дърветата лицата на момчетата изглеждаха необикновено тържествени сериозни. Всички бяха вече разбрали, че тоя път не става дума за момчешки игри и летни забавления, а за нещо много сериозно. Какво е то, те още не знаеха и щяха да го узнаят едва на другия ден след полагане на изпита за храброст. Само в началото Пешо с подходящ тон на възрастен заяви, че става въпрос за «важна услуга, която трябва да се направи на държавата в борбата и против заклетите врагове на народа».

Тая нощ мнозина от момчетата едва заспаха от нетърпение и любопитство и не беше никак чудно, че на сутринта всички се явиха на сборния пункт в градинката много преди уреченото време. Коста и Юлия отново бяха оставени на пост, а другите започнаха изпитанията. Прескачането на телената ограда мина благополучно. Оградата беше доста висока, бодливият тел плашеше момчетата с острите си, зъбци и неколцина здравата се изпотиха, преди да скочат. Все пак всички скочиха още от първия опит, макар след това колената им дълго да потреперваха от преживяното вълнение.

След като скачането приключи, всички вкупом се упътиха към моста на реката. Гредата на парапета беше доста тесничка и момчетата почнаха да се почесват. За тяхно щастие каменното дъно на канала беше затлачено от наноси и обрасло в трева, така че при падане ударът значително би се смекчил. Все пак и височината не беше малка. Момчетата гледаха към дъното на канала, споглеждаха се помежду си и по лицата им започна да се забелязва нерешителност.

– Никак не е страшно! – обади се за кураж Пешо, но тоя път и неговият глас не звучеше много сигурно.

– То не е страшно, ама ако някой бухне в реката, може и да се удави! – каза Веселин нерешително.

– Как тъй ще се удави! – стрелна го с недоволен поглед Пешо. – Водата е съвсем плитка… Напротив – по-хубаво е да паднеш във водата, отколкото на камъка! Тъкмо ще паднеш на меко…

За да даде пример, пръв мина Пешо. Той мина бързо и леко, почти без да поглежда към краката си и без нито веднъж да се заклати, като пазеше с разперени ръце равновесие. Когато скочи на другия край, момчетата се поусмихнаха, лицата им се разведриха.

– Аз ще сляза долу! – каза Пешо. – Ако падне някой във водата, веднага ще го извадя!

Това беше добре измислено и след малко се оказа много полезно. Втори мина по парапета Веселин. Той не успя да мине наведнъж като Пешо – още след първите няколко крачки се заклати, загуби равновесие, но успя да скочи на моста. Помогнаха му отново да се качи на парапета и тоя път Веселин премина добре цялото разстояние.

Трети премина по парапета Наско, доста високо и добре развито за годините си момче, син на шофьор и пръв механик на компанията. Той мина не по-зле от Пешо и леко скочи на земята. Кръглото му, бакърено—червено лице светеше от удоволствие.

– Страшно приятно! – каза той високо. – Ще мина още веднъж!

Премина и Бебо. Като се качи на парапета, бялото му момичешко лице още повече избеля, русата му къдрава коса сякаш настръхна.

– Спокойно, Бебо! – обади се разтревожен Веселин. – Не е страшно!

Бебо се намръщи, обиден от забележката, и смело тръгна по гредата. Точно в средата на разстоянието, когато бе над водата, той внезапно загуби равновесие, смешно разклати ръце. Момчетата занемяха, някой успя да извика:

– Скачай!

В следния миг Бебо успя да възстанови равновесието и отново продължи, макар и бавно, с разтреперани крака. Когато най-после пристигна на края и скочи на земята. Веселин забеляза, че лицето му е цялото изпотено от напрежение.

– Браво! – каза му тихо Веселин. – Тъй си и мислех, че няма да се изложиш.

Пред гредата застана Чарли – дребно пъргаво момче, смешникът на компанията. Живото му умно лице не издаваше никаква тревога, очите му изглеждаха както винаги весели. Цялата компания го обичаше и затова всички от сърце желаеха да мине колкото се може по-успешно, Чарли се качи на парапета и направи елегантен реверанс, после лицето му изведнъж стана сърдито.

– Що за безобразие! – каза той гневно. – Не виждам тук нито един кинооператор!

Чарли направи още един реверанс и свободно тръгна по гредата, като размахваше ръце, сякаш дирижираше невидим оркестър. И все пак не му бе съдено да стигне до края. Като изневиделица на моста изникна милиционер и строго се изправи пред тях. Чарли го забеляза, изруча като автомобил и даде знак с ръка, какъвто дават шофьорите, когато искат от милиционерите път. Милиционерът се усмихна за миг, но лицето му след това отново стана строго.

– Скачай! – заповяда той. Чарли покорно скочи на моста.

– Какво правите тук? – все така строго запита милиционерът.

– Играем си! – отвърнаха в хор момчетата.

– Това игра ли е? Ако ви видят отнякъде майките ви, има да играе точилката!

– Невъзможно! – отвърна сериозно Чарли, макар очите му да светеха от веселост. – Точилката вече е отхвърлена като възпитателно средство.

Милиционерът с интерес погледна малкия си събеседник.

– Много знаеш ти! Хайде заминавайте, да ви видя на всички гърбовете! Тука някой от вас може и да се пребие.

Като видяха, че няма друг изход, момчетата си тръгнаха, но след четвърт час отново се явиха при моста. От милиционера нямаше нито следа, можеха свободно да продължат изпитанията. Чарли отново се качи на парапета и като стигна на другия край, тържествено заяви:

– Рубикон е преминат! Победата е решена!

След него премина Васката. Макар да бе футболист и страстен физкултурник, той не можа да мине много успешно, на два пъти губи равновесие и скача на моста. Криво—ляво премина и Монката, по прякор „Зубрача“. Остана да мине още едно дребничко, тесногръдо момче с очила, силен ученик и съчинител на стихове. За неговото приемане имаше най-много спорове и Веселин едва успя да го наложи въпреки чумеренето на Пешо. Все пак момчетата го обичаха и в училището енергично го пазеха от побойниците. Макар да бе поет, прякорът му не беше никак поетичен – наричала го Фъс, съкратено от Фъстъка.

Когато Фъс се качи на гредата, всички впериха разтревожени погледи в него. Самият му вид не предвещаваме нищо добро – устните му бяха пребледнели, очите му неспокойно мигаха зад широките рогови очила.

– Карай бавно, никой не те гони! – обади се Веселин. – И няма нищо страшно.

Дори Чарли, който на всички и за всичко се присмиваше, сега бе необикновено сериозен и не продумваше нито дума. Фъс тръгна по гредата бавно, напредваше сантиметър по сантиметър, без да откъсне поглед от краката си.

– Не гледай надолу, ще ти се завие свят! – обади се Пешо от реката.

– Не му ли стига? – каза неспокойно Веселин.

– Нищо, нека върви!

Фъс премина половината разстояние, без пито веднъж да се заклати, но колената му съвсем се подгънаха. Като стигна над самата вода, той внезапно, без дори да гъкне, полетя към реката, сякаш сам по своя воля бе скочил.

Момчетата онемяха.

В следния миг се чу силен плясък на вода, след, това нов плясък. Пешо, без да губи нито за секунда присъствие на духа, веднага скочи в реката и здраво хвана през кръста момчето. Водата се бе оказала съвсем плитка, малко повече от колената му, и той лесно го извади на брега. Момчетата, които се бяха натрупали край парапета, крещяха развълнувано, даваха съвети. Щом стъпи на брега, Фъс вдигна поглед нагоре и засрамено се усмихна. Виждаше се, че е съвсем здрав – не изглеждаше ни най-малко контузен, само мътни потоци вода струеха от дрехите му. Слабичкото му деликатно лице обаче изглеждаше някак особено променено, сякаш не бе негово, а чуждо лице.

– Честита баня! – обади се пръв Чарли с облекчение. – Екстра работа, съвсем без пари!

Сред момчетата избухна луд смях – не защото бе станало нещо много смешно, а защото не знаеха по какъв друг начин да изразят радостта си от благополучния изход на премеждието. Фъс също неловко се засмя, после попипа носа си и учудено каза:

– Къде ми са очилата?

Едва сега момчетата разбраха защо им се е видяло изменено лицето му. Пешо отново скочи във водата и започна да търси по дъното. На брега на реката някаква бабичка, която бе видяла злополуката, яростно махаше костеливата си ръка и нещо неразбрано крещеше – навярно им се караше и призоваваше върху немирните им глави гнева на всички светии. Спря и един товарен камион, шофьорът слезе от кабината и като разбра, че няма нищо страшно, нещо весело им подхвърли и отново замина. Най-после Пешо, който упорито търсеше по дъното на реката, се изправи и вдигна високо ръка. Очилата бяха намерени и като по чудо и двете им стъкла, се оказаха здрави. Фъс трескаво ги грабна и радостно ги окачи на носа си. Лицето му за миг се преобрази, отново стана познатото на всички лице.

– Нещо героическо имаше в твоето падане! – каза весело Чарли, когато всички излязоха на брега. – Не съм виждал Досега човек да пада толкова ловко!

Всички се засмяха и доволни се запътиха към дома си, без да се смущават от това, че хората се спираха и поглеждаха учудено двете мокри момчета. И изведнъж изникна тежък въпрос – какво ще кажат, като ги запитат у дома, защо са в такъв вид? Скоро лъжата беше измислена – плитка като всички момчешки лъжи, когато се отнася до родителите им: уж чисто и просто газели в реката, после Фъс се спънал и паднал и после Пешо се навел да го вдигне.

Когато пристигнаха в кварталната градинка, Пешо веднага забеляза, че Коста и Юлия не са на секретното място. В това нямаше нищо чудно – навярно Тороманов бе напуснал дома си и те бяха тръгнали по следите му. Цялата група новоприети членове се разположи под дърветата и нетърпеливо зачака. Пешо започна разказа – отначало малко неловко, но после сам се зарази от интереса, с който го слушаха, започна неусетно да влага повече тайнственост в случката, отколкото тя в същност имаше.

Тъкмо в разгара на разказа при тях пристигна Коста. Сухичкото му изгоряло от слънцето лице тоя път изглеждаше непривично смутено погледът му неспокойно огледа цялата група.

– Можеш да говориш пред всичките – каза Пешо, като погрешно изтълкува смущението му. – Вече всички са приети.

Коста погледна втренчено приятеля си, после каза:

– Случи се нещо лошо… Юлия изчезна!… Всички трепнаха.

– Как тъй изчезна? – намръщи се Пешо. – Какви ги дрънкаш!

– Изчезна! – въздъхна безпомощно Коста. Юлия вървеше на две—три крачки след Тороманов, а аз на двайсет—трийсет крачки след нея… Изведнъж и Тороманов, и Юлия изчезнаха, като че ли пропаднаха вдън—земя.

– Глупости приказваш! – каза сърдито Пешо. – Значи, не са изчезнали, а ти чисто и просто си ги загубил!

Коста бавно поклати глава.

– Не, не съм ги загубил, изчезнаха – каза той горчиво. – Цялата тая работа стана на площад „Славейков“. Ние идвахме по „Граф Игнатиев“, но се движехме не по паважа на улицата, а по самия площад. Когато стигнахме близо до пресечката на „Раковска“, само за няколко мига една дебела жена ми се изпречи пред очите. Докато заобиколя жената, да са минали най-много, ама най-много три секунди. Колко крачки могат да се направят за три секунди? Да речем, пет крачки. Ако дойдете на площада, ще видите, че най-близката къща или най-близкият вход са на двайсет—трийсет крачки – в никой случай няма къде да влязат… Добре, ама като погледнах отново от тях нямаше нито следа, сякаш бяха пропаднали в някаква дупка!

– Това не може да бъде! – каза Пешо разгневено. – Това са бабини дивотини!

– Да не би да са изчезнали между хората? – подсети го Веселин.

– И това не е! – поклати глава Коста, видимо отчаян. – Не може да бъден това! По площада, вярно е, обикновено има много хора, но точно в тоя миг на това място нямаше никакви хора, честна дума ви давам! Няма къде да влязат, няма как да се загубят между хората, а въпреки това, като погледнах към тях – и двамата бяха изчезнали!

Настана тревожно мълчание, момчетата смутено се поглеждаха.

– Ти сам разбираш, че това не е възможно! – каза Пешо, тоя път малко по-спокойно. – Те не могат да се изпарят, не могат да хвръкнат, няма къде да влязат, няма хора да се загубят между тях! Тогава какво?

– Значи те са се възнесли! – обади се Чарли. – Също като в евангелието!

Но тоя път шегата не хвана място, не беше до шеги. Момчетата така сърдито го погледнаха, че той веднага затвори уста.

– А преди да стане тая случка, Тороманов някъде отбива ли се? – попита Веселин.

– Да, отбива се – каза тихо Коста, – Влезе в антикварната книжарница…

Но това не можеше нищо да обясни. Над цялата компания отново легна глухо непривично мълчание.