Текст книги "Следите остават"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 13 страниц)
Но той не се прощаваше, сънят бягаше от очите му.
Така го завари полунощ. Стенният часовник в кабинета на баща му отброи мелодично дванадесет глухи медни удара. Пешо се ослуша. В стаята бе съвсем тихо, мракът се беше сгъстил между предметите и ги беше направил съвсем невидими. В глухата тишина едва—едва доловимо поскърцваше някакво животинче, някакъв дървесинен червей може би, но сега и тоя едва доловим шум се струваше на Пешо тревожен.
А защо в края на краищата да не провери? Към един или два часа бандитите непременно ще заспят, няма да бодърствуват цяла нощ? Толкова трудно и опасно ли е да се промъкне безшумно по стълбището, също така безшумно да пъхне ключа в ключалката, леко, ама съвсем леко да провери дали работи и също така безшумно да се върне назад? Кой ще разбере и кой ще узнае, че е извършил непозволена нощна екскурзия! Никой! В замяна на това с колко свободно и леко сърце ще отиде утре в Министерството, с колко сигурен тон ще докладва за всичко, което се бе случило!
Нужно беше само да стисне зъби и да вземе решение! Но той не вземаше решение, колебаеше се, тежко се въртеше в леглото си.
Удари един часът. Тогава внезапно, без дори да е взел решение, той стана от леглото. Не бива да се пали лампата! Съвсем безшумно, без да докосне никакъв предмет, Пешо се облече, после отново застана нерешително пред прозореца. Навън улицата беше съвсем безлюдна, спокойно и някак мъртво горяха в нощта уличните лампи.
Да отиде ли?
Вратата едва чуто поскръцна, той се озова в антрето. В ъгъла зад вратата като безмълвно изправени хора стояха дрехите, окачени на закачалката.
Не, няма връщане назад!
След половин минута той беше вече на улицата. Отначало ходът му беше бавен и като че ли колебаещ се, но след всяка измината минута все повече и повече ускоряваше крачките си. Никъде по пътя си той не срещна хора, дори милиционери нямаше по ъглите на улицата – нищо освен шума на собствените му крачки. Само когато пресече трамвайната линия, видя група работници от поддържането, които нещо чукаха по релсите, и засвятка пред очите му ослепителната мълния на оксижена.
Ето я и улицата, където се криеха бандитите, ето го и големия тъмен масив на зданието. По цялата му външна фасада не светеше нито един прозорец, цялото то приличаше на ослепяло. Апартаментът на инженер Дончев както и преди беше със затворени прозорци, облепени плътно със стари вестници. Пешо пресече улицата и като се изправи пред входната врата, леко натисна дръжката.
Тя беше заключена. Тогава той извади ключа, който му бе дала Живка, и внимателно отключи вратата. Да запали ли лампата на стълбището? Той се поколеба за миг, после натисна копчето. Бяла, неочаквано силна светлина заля всичко – и мозайката на стълбите, и потъмнелите, отдавна небоядисвани стени. Пешо отново заключи вратата, за да не го изненада някой отдолу, и безшумно, като стъпваше само на върховете на гумените си кецове, потегли по стълбите. Вторият етаж не беше далече и той скоро пристигна на площадката пред апартамента на инженер Дончев. Кафявата врата беше без дръжка, само с топка за натискане. За да влезе, човек трябваше да задържи ключа на отворено положение и да натисне вратата.
Всичко това Пешо бе съобразил още на идване, но сега стоеше пред затворената врата и още се колебаеше, макар в момента да не изпитваше никакъв страх. Ами ако вътре има будни хора? В края на краищата какво от това – дори да са будни, те не биха чули безшумното влизане на ключа в ключалката и още по-безшумното превъртане. Щом ключът работи, дори не е нужно да натиска вратата, всичко ще бъде съвсем ясно.
Пешо бръкна в джоба си и извади ключа на Тороманов. Едва в тоя миг го обзе страх, сърцето му усилено заби. Ами ако има човек зад вратата? Ако стои там на пост. Именно тоя страх беше, който го подтикна към действие. Засрамен от внезапно бликналото чувство, той пристъпи към вратата и внимателно пъхна ключа в ключалката.
В тоя миг лампата угасна.
Пешо трепна, но с усилие на волята овладя вълнението, което караше леко да трепери ръката му. Сега повече от всякога бе нужно спокойствие. Още при самото пъхане на ключа му се стори, че той влезе тежко, като в чужда ключалка. Страшното подозрение, което го мъчеше цялата вечер, просто подкоси краката му, но той бърже се съвзе. В края на краищата ключът беше съвсем нов, досега не беше пробван и нищо чудно, че не върви леко.
Като се поуспокои, Пешо решително натисна ключа, за да го превърти, и отново изтръпна. Ключът не се превърташе!
Дявол го взел какво означава това? Не се ли оправдаваха всичките му съмнения? Не пропадаше ли по най-глупав и безславен начин цялата работа. Обзет от отчаяние, той натисна още по-силно и тоя път усети, че ключът започна бавно, сякаш мъчително да се превърта!
Чу се леко щракане, вратата се отключи! Това щракане не беше предвидено – той мислеше, че вратата е само затворена, без да бъде заключена. Нищо! Важното бе, че ключът работеше, че всичко се бе оказало така, както трябваше да бъде. Радостта от щастливото откритие просто заля гърдите му и го накара да забрави всичко друго. Сега какво да направи, да отвори ли вратата? Не, няма никакъв смисъл! Най-умно ще бъде да заключи отново, тоя път като задържи ключа, за да не щракне ключалката, после да го измъкне безшумно и също така безшумно да изчезне надолу по стълбите!
В тоя миг Вътре се чу силен трясък, вратата пред него със страшна сила се отвори, ключът просто излетя от ръката му. Пешо усети как го лъхна вълна от раздвижен въздух, мярна му се някаква неясна черна фигура, после една мощна ръка го грабна и като перце го дръпна навътре. Пешо падна на колене върху твърд циментов под, удари силно челото си в нещо остро и почти загуби съзнание.
Стресна го силното хлопване на вратата и острото щракване на ключалката. Първата му мисъл беше да извика отчаяно, с все сила за помощ!
Но той не извика! Чувството на срам и гордост надделя дори в тоя страшен миг, той остана със стиснати уста, готов да се бори на живот и смърт, да драще, да хапе – да не се предава без жесток бой на престъпниците.
Изведнъж силна електрическа светлина заля антрето.
НОЩЕН ПОСТ
Пешо не беше единственият, който не можа да заспи през тая нощ. Същото, макар и поради малко по-други причини, се случи и с Юлия. Прибирането у дома започна с премеждия. Тя по-звъня на външната врата, отвори майка и и като я пипна за ухото, без нито миг да я изпуска, я заведе в това положение в кабинета на баща й. Професорът, още доста млад човек, с тънко, хубаво, бледо лице, я посрещна така сърдито, както никога досега.
– Къде беше до това време? попита той намръщен.
– Играх си! – избъбри уплашено Юлия. – Кой играе по улиците до десет часа! Само гамените тъй закъсняват!
Юлия благоразумно замълча, като не сваляше от баща си своите ясни, хубави очи.
– За наказание забранявам ти да излизаш цяла седмица от къщи! – каза все така сърдито баща ние нервен жест надяна големите си рогови очила. Това както винаги означаваше, че разговорът е свършен и няма какво повече да се приказва. Добре! – измънка тихо Юлия и очите и изведнъж плувнаха в сълзи. При вида на сълзите суровината в професора се стопи бързо като късче восък.
Той подсмръкна неуверено свали с разсеян жест очилата си и каза с омекнал глас.
– Хайде, хайде, какви са тия сълзи! Голяма работа станала!
– Та аз не плача! – почти изскимтя Юлия направи тъй, че сълзите още по-силно да бликнат. Професорът съвсем се обърка. – Ама какво! Чакай де, ние не се разбрахме! Казах цяла седмица да не излизаш, а то значи да не излизаш без разрешение! Само туй, нищо повече!
– Добре, татко! – тихо отвърна Юлия, като в мъничката думичка «татко» вложи такава покорна нежност, че професорът съвсем се разкая заради суровото си държане.
– Хайде върви! – каза той, като едва сдържаше желанието си да я погали по русата къдрава главица. Юлия излезе от кабинета доволна от магическата сила на сълзите си. Не, нищо не можеше да и развали за тая вечер настроението. Тя се навечеря като насън и през цялото време в ума и се въртяха думите, които Пешо каза за нея. Ето тя е умна и при това симпатична, а че е хубавичка – това и слепият може да види. Какво повече и е нужно на тоя свят! Ех, разбира се, да я приемат да играе в компанията на момчетата, но и това е почти обещано, няма засега какво повече да се тревожи!
Щом си легна, Юлия реши да си припомни целия разговор тая вечер – просто дума по дума, за да види дали не е забравила нещо хубаво. Като стигна до ласкавия отзив на Пешо за Живка, тя се понамръщи и бързо го изгони от ума си. Вярно, Живка е умна, пък и хубавичка е, макар да и са такива тънки краката, но никъде не е казано, че е симпатична, а освен това живее някъде си. Изобщо тук няма нищо страшно!
Тя продължи да си припомня разговора по-нататък в ония пасажи, които бяха за нея най-приятни, и няколко пъти ги повтори наум. Но като стигна към края на разговора, Юлия изведнъж се разтревожи. Какви бяха тия загадъчни думи на Пешо, че трябвало да проверят с ключа на Тороманов квартирата на инженера! Тя си припомни, че още тогава през сърцето и бе преминала студена уплаха, която я бе накарала да ги погледне стреснато. Дали Пешо нямаше да измисли нещо опасно? Тя единствена между всички други ясно чувствуваше горещия му характер и смелия му, непоколебим дух, който не можеше да се помири с нищо половинчато. Дали всичко това нямаше да го подтикне към някакво неразумно решение?
Постепенно тревожните мисли придобиха по-опреде—лен характер. Ами ако Пешо реши да провери посред нощ с ключа на Тороманов квартирата на диверсанти—те? Нещо в неговия тон, в особения блясък на очите сякаш подсказваше, че не е далече от тая мисъл. И защо той тая вечер така много настояваше едва на утрешния ден да съобщи на милицията за откритията си? Защо не се съгласи да отидат още тая вечер? Дали не за това, та да има време сам през нощта да провери квартирата?
Тая мисъл и се видя толкова убедителна, че тя тревожно се завъртя в леглото си. А като си припомни как Пешо бе поискал от Живка ключа от долната врата на кооперацията, тя едва ли не скочи на крака от тревога. Защо поиска ключа, щом е бил вече решил едва на другия ден да уведомят—милицията? Не, не – сигурно е, че тая нощ той ще отиде в чуждата кооперация, ще провери с ключа на Тороманов дали се отваря вратата!
Изведнъж я обзе смразяващ страх. Ами ако го заловят там бандитите? Ако по някакъв начин го усетят и заловят? Какво ще стане с него? Сигурно ще го убият и ще захвърлят трупа му на улицата! Тя дори го видя в ума си проснат и окървавен и едва ли не изохка. Не, това не бива да става – в никакъв, в никакъв случай не бива да става! След пристъпа на страх изведнъж я обхвана пристъп на решителност! Трябва непременно да направи нещо, за да му попречи?
Но какво да направи? Да отиде просто у тях и да говори с него? Ох, това е невъзможно, как ще звъни посред нощ из чуждите домове? Поиска и се да стане, но и това и се видя невъзможно. Баща и още не си беше легнал, тя чуваше всред тревожните си мисли лекото чаткане на пишещата му машина. Случваше се понякога да работи до късно в своя кабинет, да щрака тихо на машината и да се прибере в спалнята, когато Юлия е вече отдавна заспала. Но тя не знаеше, че в такива случаи младият професор спираше за половин минута пред леглото и, гледаше я разнежено и мълчаливо, после почти на пръсти отиваше в спалнята. Юлия спеше в хола и винаги, преди да се прибере, баща и минаваше край нея.
И тоя път професорът работи до полунощ. Юлия не мигна, през цялото време, топеше се от притеснение, молеше му се мислено да престане най-после с работата, да се прибере да спи. Сред рояка от объркани мисли у нея бе узрял вече планът за действие. От прозореца и, който гледаше към улицата, добре се виждаше входът на Пешовата кооперация. Добре, тогава тя ще бди на тоя прозорец, който и без това цяла нощ е отворен, ще бди и ще чака, докато той излезе на улицата. Щом излезе, тя ще го извика, ще му каже, че няма право да ходи там, ще го заплаши – да, да, всичко ще направи, но няма да остави да го убият! Само баща и по-скоро да си легне, та да не би той да излезе, докато тя лежи тук на леглото! Не, няма да излезе! Нещо и подсказваше, че той няма да тръгне, преди всички хора да заспят!
Най-после машинката на баща и престана да работи, в кабинета се чуха стъпки. Юлия се обърна към стената, присви се на кравайче и замря. Нека, като мине край нея, той да си помисли, че тя дълбоко спи. За да бъде това по-убедително, Юлия започна да диша равномерно и вече не стискаше така силно клепачите си.
Скоро вратата се отвори, баща и влезе в хола. Като мина край леглото и, той спря и поседя там половин минута, която се стори на Юлия безкрайна. Изведнъж тя почувствува, че баща и се навежда над нея, усети дори дишането му и в следния миг меката му ръка ласкаво погали косата и.
Изведнъж Юлия като че ли забрави всичко друго – така дълбоко я трогна тая неочаквана милувка. Баща и се изправи, постоя мълчалив няколко секунди над леглото, после влезе в спалнята си. Щом стъпките му утихнаха и ивицата светлина под вратата угасна, Юлия бързо стана и с боси крака приближи до прозореца. От мястото си тя добре виждаше голяма част от протежението на улицата и входа на Пешовата кооперация. Нямаше никакво съмнение, че ако той излезе, тя веднага ще го забележи. Но сега улицата беше съвсем пуста, само една котка притича бързо по тротоара и изчезна в тъмните дворове. Тъмна и пуста бе и цялата фасада на зданието, в което живееше Пешо.
Юлия постоя така около четвърт час с очи неподвижно вперени в далечния вход. Понеже беше само по нощница, скоро и стана студено от среднощния хлад, очите и почнаха да сълзят от напрегнатото взиране. Прииска и се да потърси някаква дреха и да се наметне, но не смееше да се отдели нито за секунда от прозореца. Кой знае, можеше да се случи тъй, че точно в тоя момент той да излезе от дома си и току—виж, че го пропуснала! Не, няма да помръдне от мястото си, ще чака докрай.
Освен всичко друго, колкото повече минаваше времето, толкова по-настойчиво в душата и се промъкваше страхът: – ами дали той вече не е излязъл? Може би точно така е станало, може би той е помислил, че няма време за губене! Не стои ли тя тука напразно, докато някъде там далече над неговия живот е в смъртна опасност? Времето течеше мъчително бавно, сякаш минутите бяха часове, тя героически се бореше и със студа, който вече я караше да потреперва, и със съня, който започна да тежи на клепачите и, но не помръдваше от мястото си. От главата и изчезнаха всички мисли, не знаеше и не помнеше вече нищо освен едно: да не го изпусне!
В края на краищата Юлия съвсем загуби чувство за времето. Час ли бе стояла, два или повече, тя вече не знаеше. Дали нямаше скоро да се съмне? Но небето над нея бе все така тъмно и все така спокойно и безстрастно горяха по улицата електрическите лампи. Тя вече цялата трепереше от студ, но не помръдваше!
И изведнъж, точно когато най-малко очакваше, вратата на кооперацията се отвори и на улицата излезе Пешо. Тя го позна в същия миг, макар той да бе застанал в сянката на свода и да оглеждаше внимателно улицата. Първата и мисъл бе да извика: «Пешо!» – но викът замря на гърлото и. Внезапно я обзе страх и срам! Ами как ще вика тъй, с цяло гърло! Нали ще я чуят баща и и майка и? Какво ще си помислят те за нея и дали изобщо ще я оставят да поговори с Пешо, за да го разубеди! Пък какво ще помисли и сам Пешо, дали няма да я намрази за цял живот, задето така необмислено го е издала пред външни хора и задето е вдигнала такава среднощна врява за техни лични работи. Юлия видя как той обърна гръб и тръгна бързо по улицата в посока, обратна на тяхната къща, но не извика, замълча разтреперана и ужасена.
Изведнъж и дойде нова, спасителна мисъл: ами защо да не изтича след него, защо да не го догони? Тя се нахвърли върху дрехите си и започна да се облича. За нещастие лявата и обувка не се оказа на мястото си. Тя започна да я търси трескаво – под кревата, под масата, под столовете, но обувката никъде я нямаше. След студа гъста горещина обля цялото и тяло. Ами сега? Да запали ли лампата? В тоя миг тя настъпи нещо кораво и разбра мигновено, че именно това е загубената обувка. Тя я обу бързо, после почти изтича до прозореца. Оттам пътят бе много по-кратък и лесен. Те живееха на партерния етаж, височината не беше голяма и на нея вече няколко пъти и се беше случвало да скача през прозореца, като стъпи най-напред на циментовия цокъл и оттам – на тротоара. Сега това бе изпълнено със светкавична бързина, и тя се оказа след миг на тротоара, макар и с ожулено коляно, макар и несъзнателно накуцваща, но твърдо решена да настигне Пешо по улиците.
Улиците бяха съвсем пусти, по тях не се мяркаха никакви хора. И ако би минал по това време някакъв човек, той би се удивил дълбоко на неочакваната гледка: върви, почти тича по глухата улица момиченце със къса рокличка, къдравата му косица се развява от слабия нощен ветрец, лицето му е бледо и тревожно, погледът напрегнат. Накъде се е запътило такова самичко и уплашено в късната нощ? Няма ли то родители, кой го е оставил да излезе само, не се ли страхува от глухата пустош на нощните улици? Ако има добро сърце, той би го спрял, би го запитал, би му помогнал. Но Юлия не срещна никого, пък и да беше срещнала някой, дори не би го забелязала – така цялата бе обзета от желание непременно да стигне Пешо. Той наистина излезе преди нея, той е момче и крачи бързо, но затова пък тя ще тича, да, да – ще тича през целия път, но пак ще го намери, пак ще говори с него!
Юлия започна да тича. Гърлото и засъхна, устата и се изпълни със стоманеногорчив вкус, краката и почнаха да се подкосяват, но тя продължаваше да тича. И внезапно се случи нещо по-лошо – остра болка в стомаха, вляво към далака, почти я накара да спре и да се превие. Не, не може повече! Тя започна да ходи – отначало бавно, докато болката я отпусна, после по-бързо, докато отново затича. Тъй – с тичане и ходене – тя най-после пристигна на улицата, на която живееха бандитите.
Още от първия поглед Юлия разбра, че по нея не се мярка никакъв жив човек. Уплашена, с разтреперани крака, едва преглъщаше от умора, тя намали хода. Вече няма смисъл да бърза, вече е късно. Така тя стигна до входа на зданието и като спря нерешително пред входа, натисна дръжката.
Затворено!
Изведнъж и се доплака, сълзи бликнаха от очите и. Изпуснала го е, свършено! Ами ако го е изпреварила но пътя? Ами ако още не е пристигнал? Тогава той може всеки миг да пристигне и да я завари тука!
Тя се уплаши! Ами какво ще каже, като я види? Каквото иска да каже, но тя ще го чака! Само че не е ли неудобно тук пред входа? Юлия се огледа. Още при миналите идвания тя беше видяла, че точно срещу зданието има малка старинна къща с изглед на миниатюрен замък – с високи тесни колони пред масивния дъбов вход, с масивни фронтони над прозорците, със скулптурни фигурки под покрива. От входа към двора водеха много широки, бели каменни стъпала, които почти се сливаха с тревата в двора. Самият двор бе отделен от улицата с ниска зидана ограда, с решетка по цялото протежение от ковано желязо. Къщата изглеждаше занемарена, фасадата и бе изранена от недалечна експлозия на самолетна бомба през войната, красивата желязна врата към улицата бе килната на една страна и оставена непоправена. Без повече да мисли, Юлия се промъкна в двора, тихо си проправи път между гъстите храсти, след това се изправи със затаен дъх до оградата. От това място не беше никак трудно да се наблюдава и улицата, и насрещната къща.
Юлия внимателно се огледа. По улицата все още не се мяркашеникакъв човек, прозорците на апартамента, в който се криеха бандитите, бяха тъмни, плътно затворени и все така облепени със стари вестници, Юлия въздъхна горчиво и зачака.
РАЗПИТ
Запасният майор от царската армия Крум Пешев бе дежурен в апартамента на инженер Дончев между единадесет и три часа. Според всекидневното разписание той бе длъжен точно в един и тридесет през нощта да влезе в радиовръзка със задграничната централа, да предаде сведенията и да приеме текущите заповеди и разпореждания. Майорът бе около 45—годишен, висок, мършав, но с месест, в двойни размери нос, вече доста зачервен от злоупотреба със силни спиртни напитки. Коравото му, набраздено с дълбоки бръчки лице, доста неудобно за бръснене, бе обрасло в десетдневна брада, късите му подстригани мустаци се бяха вече слели с околната косматост. В първите десетина дни на своето доброволно затворничество бившият царски офицер се бръснеше по навик всеки ден, но след това безделието, скуката, примесена с всекидневния страх да не бъдат разкрити, както и горчивата безнадежност и непрекъснатото пиянство, бяха убили у него тая привичка на цивилизацията. Точно в един и двадесет майорът стана от широкото тапицирано кресло, в което полулежеше и за да не заспи, сръбваше от време на време отмерена глътка силен коняк. Стаята беше съвсем тъмна, а през вратата на отворената спалня долиташе неспокойното басово хъркане на двамата му другари. Радиопредавателят беше в банята. Доста широчкото, облицовано в бели порцеланови плочки помещение имаше само едно съвсем тясно прозорче, което бе така грижливо облепено с вестници и черна хартия, че нито лъч светлинка не можеше да се види отвън. През нощта те палеха електричество само в банята, там работеха нощем и с радиопредавателя. До самото предаване имаше още десет минути, но майорът искаше да послуша малко музика, която нямаше опасност да бъде чута от други хора, тъй като я приемаше с радиослушалките. Той въздъхна, почеса небрежно разголените си гърди и като взе шишето с коняк, бавно се упъти нататък.
За да отиде в банята, майорът трябваше да мине през малкото входно антренце. Като се изравни с вратата, той спря по навик и се заслуша. Стълбището беше съвсем тихо, не се чуваше никакъв звук. Макар на вратата да нямаше шпионка, той знаеше, че то е тъмно, тъй като в долната част на вратата не се виждаше обикновената светли ивица, когато навън горяха лампите. Майорът се ослушваше, без особено да внимава, без нищо да мисли или чака, без чувство за опасност, той се ослушваше просто по навик.
В тоя миг внезапно се появи светлата ивица на вратата – навън лампите бяха запалени. Поради това че не беше се чуло обикновеното протяжно скърцане на долната външна врата, майорът ни най-малко не се обезпокои. По всяка вероятност някой се готвеше да излезе от кооперацията, а не да влезе. Все пак той остана да чака. За него вече не беше никаква трудност Да отличава тежките стъпки на мъжете от бързото чатка не на женските токчета или леките, почти безшумни стъпки на децата. Денем звуците по-мъчно се различаваха, но нощем те се чуваха с необикновена яснота и отчетливост, така че той безпогрешно ги чуваше, независимо от това, дали бяха в партера, или на най-горния етаж.
Но тоя път не се чуха никакви стъпки. Малко учуден, макар и никак необезпокоен, той се заслуша. Нищо! И освен това никакъв глас, никакво хлопване на врата! Какво можеше да значи такова безсмислено среднощно запалване на лампите? Повече заинтригуван, отколкото разтревожен, майорът се долепи до стената, съвсем близо до заключената врата.
И точно в тоя миг той по-скоро почувствува, отколкото разбра, че навън пред вратата стои човек. Стори му се, че чува едва доловимо шумолене на гумени обувки, ускорено дишане, лек металичен шум. Майорът инстинктивно бръкна в джоба на панталона за пистолета си и целият изпълнен с безпомощна злоба, разбра, че го е забравил на нощната масичка. Сега какво да прави? Да се върне безшумно обратно и да го вземе? Не, няма време за това! В тия решителни мигове умът му трескаво работеше и не работеше зле. Кой може да бъде пред вратата? Представители на властта ли, които са дошли да го арестуват? Съвсем невероятно! Те биха дошли цяла група наведнъж и след това, без да се плашат, че ще вдигнат шум, и без да висят пред вратата, незабавно биха блокирали целия етаж. Тогава кой? Може би някой случаен гост на кооперацията, който търси някого и сега е спрял, за да прочете табелката!
Внезапно в ключалката зашумоля ключ. Това бе така неочаквано и необяснимо, че за миг бандитът се забърка. Дали не е Тороманов? Не, той днес няма да идва. Но и човек на Държавна сигурност не може да бъде – не би се пъхал той сам като сляп в опасната квартира! Изведнъж през ума ми мина – крадец! Не може да бъде друго – крадец! Добрал се е изглежда по някакъв начин до ключа и сега е решил да се възползува от отсъствието на домакините! Бившият майор бързо съобрази – най-добре ще бъде да го дочака да влезе вътре и след туй да го пипне!
Ключалката сухо и рязко щракна в дълбоката тишина. Ето, след малко вратата ще се отвори! Ако не беше забравил пистолета си, щеше да бъде за него детска играчка да хлопне неканения пришелец по главата и да го лиши от съзнание. Не може ли да свърши тая работа дебелото конячено шише? Той се опита да го залови по-здраво и съвсем неочаквано то се изплъзна от ръката му и с оглушителен трясък се разби в земята.
Майорът се вцепени за миг от смайване. Без да мисли, той знаеше, че уплашен от звъна, крадецът навън щеше да хукне по стълбите. Майорът светкавично отвори вратата, готов да сграбчи за гърлото неочаквания пришелец и отново едва ли не замръзна на мястото си от смайване. На слабата нощна светлина на стълбището се открояваше едва—едва слабичка фигура на момче. Без да мисли повече, майорът го грабна със страшна сила и вмъкна в антрето.
Щом лампата светна, той се взря алчно в лицето му. Беше обикновено момче, добре облечено, е хубаво лице и което беше най-чудното, тъмните му очи не гледаха с ужас, а някак рязко и с омраза.
– Само да шукнеш – изшептя майорът, – и ще ти откъсна главата като на врабче.
– Бандит! – каза глухо и с гняв момчето. Майорът едва ли не подскочи от изненада. Видиш ли го ти – малък нощен крадец, а се нахвърля с обиди върху другите! В тоя момент, разбудени от неочаквания шум, в антрето нахлуха двамата му другари, – и двамата с тежки американски пистолети в ръце. Единият от тях, по гимнастическа фланелки, рус, бял и пълничък, с боси като на жена малки стъпала, смаяно попита:
– Какво става тук?
– Сега ще видим! – каза майорът и внезапно запуши с тежката си ръка устата на момчето. – Дайте нещо да го вържем!
– Какво да ти дам?
– Донеси въжето за пране! Вземи и няколко салфетки!
Русият забърза към кухнята. Другият, с доста грубо лице, силно изгоряло от слънцето, с малки зачервени очи и добре развита атлетическа фигура, без да помръдне от мястото си, гледаше мълчаливо и свирепо момчето.
Здраво свързан, със запушена със салфетка уста, Пешо полулежеше в ъгъла на банята, подпрял само с едното си рамо студената порцеланова стена. Точно под душа бе сложена тясна кухненска масичка, а върху масата някакъв апарат, приличен доста на пишеща машина, за който Пешо се бе досетил, че е радиопредавател. Предположението му веднага се оправда. Брадатият мъж, който го бе заловил, седна пред предавателя и, като наложи слушалките на ушите си, без да се обърне, запита:
– Какво да предам?
Русият диверсант, все още разсъблечен, седеше на ниско плетено столче, поглеждаше от време на време към момчето и замислено пушеше.
– Предай да ни потърсят контролно след тридесет минути! – каза той, без да сваля цигарата от устата си.
Третият диверсант, който стоеше прав до вратата мрачно измърмори:
– Много е…
– След тридесет минути! – равнодушно, но категорично повтори русият. – Казах вече!
Пешо бързо съобрази: този, русият, им е навярно началник! От него трябва най-много да се пази! Пороят от мисли, който бе нахлул в главата му, бе временно подтиснал всякакъв страх. След малко те ще почнат да го разпитват! Какво да им каже? Как да обясни своето идване тук? Какво да измисли за ключа? Понеже не бе очаквал да го заловят тук като някаква мишка, той не бе измислил предварително и никаква приблизително вероятна история, с която сега да ги залъже. Не е ли най-добре изобщо да мълчи и нищо да не отговаря на въпросите им? Пешо чувствуваше, че не е добре! Най-важното в случая бе да приспи у тях всички подозрения за някаква извънредна опасност, да ги залъже и успокои, така че те да останат в апартамента колкото се може по-дълго време! По тоя начин, като забележат утре сутринта неговото отсъствие, другарите му може да се досетят какво се е случило и да му помогнат. Това беше наистина хубаво, но как да ги залъже, как да приспи у тях подозренията, когато всичко в поведението му бе така подозрително? Безброй противоречиви и объркани мисли се въртяха трескаво в главата му, той се залавяше за някоя от тях и веднага разбираше, че лъжата е плитка и неубедителна, че с нея още повече ще усили подозренията. Въпреки тежкото положение той не се отчайваше, продължаваше настойчиво да търси и усещаше, че просто му се завиваше свят от всичките тия противоречиви и объркани мисли.
Заедно с това Пешо чувствуваше, че в гърдите му се надига тежко, горчиво чувство на разочарование, премазващо угризение на съвестта! Ето – той е виновен за всичко! Ако бандитите се уплашат и избягат – той ще бъде виновен! Ако извършат нови пакости и престъпления – той ще бъде виновен, сякаш сам ги е извършил! Ако утре всички заплюят и него, и другарите му – пак той ще бъде виновен!
И изведнъж една нова мисъл мина през главата му: ами ако го убият! Навярно те ще разберат, че е опасно да стоят повече в тая квартира и ще побягнат! Нима ще го вземат със себе си? Невъзможно – как ще го влачат такъв опакован из улиците! Да го оставят тук жив и здрав? Също невъзможно! Та той ги е видял, вече ги познава, знае какво вършат! Биха ли оставили жив такъв опасен свидетел? Пешо усети как ледени тръпки минаха през тялото му и здраво стисна устни! Нищо, нека го убият, той си заслужава това! Само така той ще може да изкупи тежката си вина, не – тежкото си престъпление! Само така или като се държи геройски – като истински мъж, така както се е държал неговият баща при изтезанията в полицията! Пешо неведнъж бе слушал неговите разкази за тия изтезания, бе се възхищавал тайно от героизма му да мълчи и да не издава конспирацията, бе съжалявал горчиво, че никога няма да му се случи да преживее такива неща. Ето – сега щеше да му се случи!
Но да не мисли за тия неща! Да мисли за другото – за това, което след малко ще искат да узнаят от него! Облицованата в бели порцеланови плочки баня блестеше от силната електрическа светлина, която просто режеше очите му, на масичката монотонно потракваше предавателят с наведената над него едра, рошава глава на диверсанта. Русият мъж седеше все така неподвижно на своето ниско столче, мълчеше, пушеше бавно и само от време на време помръдваше белите безкосмени пръсти на краката си. Беше и тихо и страшно, сините лентички дим плавно се носеха из тясното помещение и на Пешо, кой знае защо, в тоя миг му се струваше, че това не е просто дим, а жива и осезаема смъртна опасност, която висеше над главата му.
