Текст книги "Следите остават"

СЛЕД ВРЕМЕ

Изминаха няколко месеца.

Ваканцията бе свършила, бялата училищна сграда се бе изпълнила сякаш до самия покрив с радостната и развълнувана глъчка на учениците. По тихите коридори отново зазвуча старият училищен звънец, понесен от прегърбения и като че ли още повече побелял „байчо“. В колбите и ретортите на химическия кабинет отново закипяха чудните смеси, загоряха с ярка химическа светлина газовите припламвания. По масите на младите естественици се появиха препарирани чучулиги, пъстри саламандри, тънки зли змии. В кабинета по физика бе шумно и интересно въртяха се дискове, блестяха на слънчевата светлина прозрачните кристали зареждаха се с електричество лайденските стъкленици. Пред децата отново се разкри чудният и непознат свят на природата, пред който добрите ученици се прехласнаха от интерес и любопитство, а мързеливичките може би малко се плашеха и тревожеха.

Така неусетно измина септември. Времето бе приятно и топло, с неизменна копринена мекота блестеше есенното небе. По него все по-често почнаха да се мяркат черните точици на прелетните птици, из парковете се носеше тревожен грак, листата на дърветата пожълтяха и почнаха да капят. Навсякъде, където имаше живот, властно се настани есента – мека, уханна, необикновено богата на багри и полутонове и може би съвсем малко унила и тъжна, тъй като след нея трябваше да дойде студената и сурова зима.

В началото на октомври в училището, където учеха и нашите малки герои, бе свикан пионерски сбор. Тържеството се състоя в големия училищен салон. Сцената бе богато украсена и драпирана с червени знамена, а дългата маса бе застлана със съвсем ново платно, купено като че ли нарочно за тържеството. Овехтелите книжни гирлянди бяха заменени с нови, на рампата на голямата сцена висяха красиви килими, които децата за пръв път виждаха. Из салона се носеше доста силничка дезинфекционна миризма, но затова пък навсякъде бе чисто, приятно и уютно. Освен пионерите сега тука бяха всички учители, много родители на ученици и една доста голяма група офицери, повечето млади, с малко непозната на пионерите униформа. Наближаваше вече часът на откриването. Тия, които бяха назад, се повдигаха на пръсти, за да видят героите на тържеството, но не успяваха да видят Нищо освен няколко плешиви глави и една зелена дамска шапка с перо, съвсем самотни сред наводнението от червени пионерски връзки и усмихнати лица на момчета и момичета.

Героите липсваха! Човек не можеше да ги види никъде в залата!

В същност малцина знаеха, че те са тук – в малката стаичка, която се намираше някъде зад сцената и служеше за гардероб.

Външният им вид не предвещаваше нищо хубаво – те всички изглеждаха необикновено пребледнели, смутени, та дори уплашени. Даже Пешо, който умееше и при най-трудни положения да изглежда хладнокръвен и спокоен, сега сякаш бе загубил присъствие на духа, стоеше притихнал до баща си и не повдигаше очи от емайлираната кокарда на фуражката, която полковник Филипов бе оставил небрежно върху една от тоалетните масички. Коста, със съвсем нова пионерска връзка и с нов шаячен панталон – ни къс, ни дълъг – седеше в ъгъла, преглъщаше от време на време със сухо гърло и напразно търсеше с поглед помощ от приятелите си. Веселин, Бебо, Чарли и другите – всички седяха в стаичката като на тръни и чакаха с премалели сърца да им кажат: „Хайде тръгвайте!“

Единствена Юлия изглеждаше спокойна и усмихната, макар и тя да имаше своя не малка грижа. Рано сутринта нейната прекалено грижлива майка бе украсила косата и с грамадна синя копринена панделка. Още тогава Юлия бе усетила в това разкрасяване нещо нередно, опитала се бе да възрази, но всички възражения бяха пропаднали. Сега панделката сякаш тежеше на главата и и пареше. Всички пионерки бяха дошли на тържеството в скромната пионерска униформа, без никакви панделки и дрънкулки по себе си – и като че ли точно така трябваше да бъде, работата наистина беше сериозна и важна. Да свали неусетно панделката? Но нали тогава ще остане да стърчи на косата и несресан кичур, а това е смешно и вече съвсем пък не подхожда на тържеството.

Но защо се бавеха? Скоро се разбра, че чакат важен човек от Министерството на вътрешните работи – този, който трябваше да произнесе словото и да връчи наградите. Юлия разбра, че това ще бъде помощник—министърът. Тя си го представяше едър мъж със строга куртка, посивяла коса и въздълго сериозно лице. Погледът, разбира се, ще бъде малко суров и проницателен, походката тежка, гласът отмерен и важен. Ох, няма да бъде лесно с такъв голям човек! Ами ако изведнъж нещо се разсърди и почне да задава въпроси? Ако се взре строго и с укор в панделката и? Ако я запита на колко е години? Дали да го излъже? О, не, не – в никой случай! Как може пионерка да лъже, и то в такъв тържествен ден! За да се окуражи, тя погледна приятелите си, но като забеляза колко и те са смутени и притихнали, тихо въздъхна. Полковник Филипов забеляза тая въздишка, усмихна се ласкаво и приятелски и смигна. Сърцето на Юлия веднага се отпусна. Щом полковник Филипов е тука – в работата няма нищо страшно, той е такъв добър и верен приятел, че на него може винаги, ама съвсем винаги и при всички възможни случаи да се разчита.

След малко в коридорчето навън се чуха бързи стъпки, вратата се открехна и през малката пролука се показа посивялата коса на байчо.

– Помощник—министърът идва! – заяви той тържествено.

Юлия се изправи на крака и зачака с притаен дъх, но външно съвсем спокойна. Обаче възрастните хора в стаичката изглежда, че никак не се разтревожиха, дори не помръднаха от местата си. Вратата отново се отвори, в стаичката влязоха трима души. Първият между тях, на когото другите двама направиха вежливо път, беше млад човек, не висок на ръст, с пъстри усмихнати очи и шеговита усмивка. Дрехите му бяха обикновени, сиви, в ръцете си държеше също такъв сив каскет, от джоба на сакото му стърчеше грижливо сгънат вестник. Полковник Филипов стана от стола си и пръв поздрави госта.

– Малко закъсняхте! – каза той с едва забележим укор в тона си.

Помощник—министърът сложи и двете ръце на гърдите си.

– Моля да бъда извинен! – каза той с искрено съжаление. – Случи ми се непредвидена служебна задръжка!

Представиха му малките герои на тържеството. Като стигна до Юлия, помощник—министърът я погледна усмихнато и бащински я потупа по страната.

– Я виж каква малка хубавица! – каза той едва ли не учуден.

После, като се взря в нея за един кратък миг, сериозно добави:

– И на моята дъщеря подариха такава хубава панделка, но не знаем как да и я вържем…

– Ами че то е много просто! – започна въодушевено Юлия.

– Не е толкова просто – прекъсна я усмихнато помощник—министърът. – Работата е там, че тя няма коса…

– Няма коса? – стресна се Юлия.

– Т.е. има, но е много малко… Тя е едва на шест—месеца.

В стаичката се засмяха. Полковник Филипов каза:

– Щом сме готови, да вървим! Вече ни чакат!… Всички тръгнаха – възрастните спокойно, като нещо тихо си говореха, момчетата с присвити сърца. И изведнъж Юлия, която до тоя момент се бе държала най-добре, изпадна в паника.

– Пешо! – възкликна тя с уплашени очи. – Пешо, моля ти се, развържи ми панделката.

– Защо? – попита намръщено Пешо.

– Защото не е хубаво с панделка, разбери, не е хубаво!

– Ами тогава защо си я вързала?

– Мама ми я върза…

– Щом тя ти я вързала, нека тя да ти я свали… Но майката на Юлия бе навън в салона, именно нейна бе зелената шапка с перото.

– Моля ти се, Пешо, моля ти се! – възкликна Юлия едва ли не уплашено.

– Ще закъснеем! – каза Пешо сърдито.

– Само за секундичка…

Като разбра, че няма да се отърве от нея, Пешо бързо развърза панделката. Юлия облекчено въздъхна, погледна с признателност приятеля си.

– Стърчи ли ми косата отгоре? – попита тя загрижено.

Но Пешо само махна нетърпеливо с ръка и забърза да настигне другите. Юлия трескаво наслюнчи пръста и започна да приглажда бухналия кичур. Другите вече се качваха по тясната стълбичка за сцената, между декорите нахлу гръмкият шум на ръкоплясканията. Като натисна с длан темето си, Юлия почна да се катери по стълбичката, последна между всички други.

Тържеството не продължи много. След пионерския церемониал и рапортите дадоха думата на помощник—министъра. Той излезе на трибуната, огледа за няколко секунди цялата зала и несъзнателно се усмихна – така хубава, близка до сърцето и радостна бе гледката на стотиците чисти и светли лица на пионерите, на стотиците внимателни и развълнувани очи, на червените пионерски връзки, на чисто изпраните и грижливо изгладени бели ризи. Помощник—министърът помълча още един миг и започна не точно така, както бе намислил:

– Развълнуван излизам пред вас, драги пионери, скъпи деца на нашата народна власт!… Не може да бъде и друго – така хубав е поводът, който ни събра всички нас тук под тоя покрив… Ваши другарчета, ваши близки приятели, на които аз вярвам, че всички вие тук по нищо не отстъпвате, извършиха дела, с които всички особено се гордеем… Те подпомогнала народната власт в борбата и с нейните най-зли врагове и проявиха не само геройство, но също така най-висока интелигентност, изобретателност и находчивост…

В залата избухнаха ръкопляскания, които дълго не стихнаха. Героите на тържеството, които доскоро изглеждаха бледни и смутени, сега започнаха да руменеят и да навеждат развълнувано очи към пода. Помощник—министърът продължи словото си. Той изрази голямата признателност на органите на Вътрешното министерство към малките герои и сред всеобщите ръкопляскания обяви, че ще им бъдат подарени книги. Тук той се замисли за миг и продължи с все същия сърдечен и приятелски тон:

– Може би мнозина ще се учудят, че най-голяма похвала получава Юлия… Вие всички тук познавате до най-малките подробности цялата история и добре знаете, че в същност вашият другар Петър Андреев е бил в центъра на цялата дейност и че той е бил, така да се каже, сърцето и моторът на тая дейност… Когато е бил пленен от диверсантите, той е проявил героизъм, с който всички се гордеем… Но Андреев в същото време допусна и една голяма слабост, с която малко трудничко може да се извини един добър и съзнателен пионер. Той прояви незачитане на другарския колектив и си позволи някои действия въпреки изричното решение на другарите си… Така той не само усложни преследването на бандитите, но което е и много по-важно – подхвърли на много сериозен риск своя живот… За нас това е от особено голямо значение… Ние винаги ще имаме нужда от вашата помощ и от помощта и съдействието на всички граждани, но когато въпросът се отнася за пионери като вас, ние в никой случай не желаем такава помощ, при която да се рискува вашият живот или вашата сигурност… Това трябва много добре да запомните… Народната власт вече е много силна, тя разполага с всякакви начини да се справя със своите врагове и затова никога няма да си позволи да рискува сигурността или живота на своите най-малки граждани…

След словото на помощник—министъра думата беше дадена на Пешо. Той бе грижливо написал своето изказване, но докато говореше, много рядко поглеждаше в листата. Вълнението му като че ли бе преминало, сега вече гласът му звучеше уверено и твърдо, тъмните му очи гледаха спокойно някъде над главите на пионерите. Той поблагодари от името на всички свои другари за голямото внимание към тях от страна на народната власт и тържествено обеща, че те все така вярно и предано ще служат на народа, като изпълняват образцово пионерските си задължения и в училището, и вън от него…

– А колкото се отнася до Юлия – завърши той, – аз смятам, че тя наистина се показа най-достойна между всички нас – това го признавам тук пред всички с чисто сърце и пред всички искам да и се извиня, че някога съм я пренебрегвал, тъй като е момиче, а от момиче – си мислех аз – човек кой знае какво не може да очаква… Аз наистина извърших много груба грешка, като не зачетох решението на другарския колектив… Това сега отлично го разбирам… И понеже го разбрах, за мене най-голямата и истинска похвала е тая, че другарите искрено ми простиха и пак ме смятат за такъв верен другар, както и по-рано ме смятаха… По-голяма награда от тая не може да има…

Пешо не успя да продължи. Внезапно в големия салон избухна истинска буря от ръкопляскания. Всички ръкопляскаха – и пионерите, и учителите, и младите офицери, и възрастните, родители, и хората, които седяха край дългата червена маса. Пешо смутено млъкна, безпомощно погледна баща си, после отново обърна очи към голямата зала. За пръв път, откакто бе излязъл на трибуната, той се вгледа в публиката и изведнъж сякаш дъхът спря на гърлото му. Сега той видя своите другари така, както никога не бе ги виждал. Видя техните развълнувани и възхитени лица, видя бляскавите им очи, видя дълбоката им и искрена радост и обич и разбра колко силно бяха прозвучали думите за другарството. И тук внезапно той съзря и своя класен наставник на първата редица, видя дълбокото вълнение в погледа му и това вълнение изведнъж сякаш преля в собствените му гърди и стисна гърлото му. Той едва ли не хлъцна. Влага замъгли погледа му. В мъглата на сълзите образите сякаш се разтопиха, лицата изчезнаха и от всичко, което бе в салона, в съзнанието му остана само пламъкът на червените знамена, с които бе драпиран балконът, и нестихващият шум на ръкоплясканията.

Това бяха мигове, които Пешо никога нямаше да забрави.