Текст книги "Соломоново решение"

Автор книги: Джефри Арчър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 13 страниц)

Бързо влезе в стаята си, свали дрехите, които остави на купчина на пода, и влезе в банята, за да измие час по-скоро мръсотията от Санкт Петербург и „Аерофлот“.

Навлече спортни дрехи и провери в огледалото как изглежда. Косата му бе започнала да побелява преждевременно и макар все още да можеше да прибере корема си, знаеше, че е добре да свали няколко килограма – само една дупки на колана, – веднъж да подпишат договора и да му остане малко време, обеща си той. Слезе в кухнята и поръча на готвачката да му приготви салата, след което влезе в дневната и взе вестник „Таймс“, за да прегледа заглавията. Нов лидер на торите, нов лидер на либералните демократи, а сега и Гордън Браун – избран за лидер на лейбъристите. Никоя от политическите партии нямаше да се яви на следващите избори с предишния си лидер.

Телефонът иззвъня и Дик вдигна поглед. След това отиде до бюрото на жена си и вдигна слушалката. Обаждаше се Джил.

– Събранието на борда е в десет часа следващия четвъртък, уговорих и среща със Сам Коен утре в осем в неговия офис. – Дик извади химикалка от вътрешния джоб на блейзера си. – Изпратих имейл до всеки член на борда, за да ги предупредя, че събирането е важно – добави тя.

– В колко часа каза, че е срещата ми със Сам?

– В осем часа в неговия офис. Трябва да е в съда в десет.

– Добре – Дик отвори чекмеджето на жена си и извади първия лист хартия, който му попадна, и написа: Сам, офиса му, 8. Четв. Съвещ. на борда, 10. – Чудесна работа, Джил. Направи ми резервация за „Гранд Палас Хотел“ и прати имейл на министъра, за да му кажеш кога пристигам.

– Вече пратих – отговори Джил. – Освен това резервирах билет за полета до Санкт Петербург в неделя следобед.

– Чудесно. Ще се видим утре в десет. – Дик остави слушалката и се запъти към кабинета си широко усмихнат. Всичко вървеше по план.

Когато стигна до бюрото си, прехвърли току-що получената информация в своя бележник. Канеше се да хвърли листа в кошчето, когато реши да провери дали нещо важно не беше записано на него. Разгърна го и видя, че това е писмо, което зачете. Усмивката му премина в смръщване много преди да е стигнал до последния параграф. Отново изчете текста, този път по-внимателно.

Уважаема госпожо Барнзли,

С настоящето потвърждавам времето на срещата ни в нашия офис в петък, 30 април, когато се надявам да продължим нашия разговор по въпроса, който повдигнахте пред мен миналия вторник. Тъй като си давам сметка за сложността на Вашето решение, поканих и нашия старши партньор да присъства на разговора ни.

И двамата с нетърпение очакваме срещата си с Вас на 3-ти.

Искрено ваш,

Дик мигом вдигна телефона на бюрото си и набра номера на Сам Коен, надявайки се, че не си е тръгнал още. За щастие го завари в кабинета му и попита направо:

– Чувал ли си нещо за адвокат Андрю Симъндс?

– Единственото, което знам за него, е, че се занимава с разводи.

– Разводи ли? – изненада се Дик и тъкмо тогава чу свистене на автомобилни гуми по настланата с чакъл пътека към дома им. Надникна през прозореца и видя как жена му слиза от своя фолксваген. – Ще говорим утре в осем, Сам. Очевидно договорът с руснаците няма да е единствената ни тема.

Шофьорът остави Дик пред офиса на Сам Коен на Линкълн Ин Фийлд няколко минути преди осем на следващата сутрин. Старшият партньор в адвокатската фирма стана да посрещне своя клиент. Посочи с жест удобния стол срещу бюрото си.

Дик бе отворил куфарчето си с документи още преди да седне. Извади писмото и го подаде на Сам. Юристът го прочете внимателно и едва тогава го остави на бюрото си.

– Мислих си снощи за твоя въпрос – започна той. – Говорих дори с Ана Рентоул, партньор при нас, специалист по разводите. И тя потвърди, че Симъндс се занимава най-вече с брачни спорове, ето защо със съжаление трябва да ти кажа, че ще ти задам няколко много лични въпроса.

Дик кимна безмълвно.

– Обсъждали ли сте някога с Морийн темата развод?

– Никога – категоричен беше Дик. – Караме се от време на време, но какво друго свързва двама души след повече от двайсет години брак?

– Нищо повече?

– Само веднъж ме заплаши, че ще ме напусне, но беше отдавна. – Дик замълча, преди да продължи. – Изненадва ме единствено фактът, че не е говорила с мен, преди да се консултира с адвокат.

– Нищо необичайно не виждам – каза Сам. – Половината съпрузи, на които връчват призовка за бракоразводно дело, твърдят, че са съвършено неподготвени.

– Очевидно и аз попадам в тази категория – призна Дик. – Какво да правя?

– Преди да получиш известие в писмена форма, не можеш да направиш нищо съществено. И не мисля, че ще спечелиш каквото и да било, ако пръв повдигнеш въпроса. Безпредметно е. Какво основание може да има, за да иска развод.

– Според мен – никакво.

– Имаш ли любовница?

– Лек флирт със секретарката ми, но е ясно, че това няма да доведе до нищо. Естествено, тя си мисли, че е сериозно, но смятам да я сменя, щом подпишем договора за тръбопровода.

– Значи все пак сделката ще се осъществи – отбеляза Сам.

– Да, и точно затова исках да се видим по спешност – обясни Дик. – Трябва да съм в Санкт Петербург на шестнайсети май, когато двете страни ще подпишат окончателния договор. – Той замълча за миг. – Ще присъства и президентът Путин.

– Поздравления – рече Сам. – И какво ще ти донесе това?

– Защо питаш?

– Защото може би не си единственият, който се надява сделката да се осъществи.

– Около шейсет милиона… – с известно колебание отговори Дик. – За фирмата.

– Все още ли си собственик на петдесет и един процента от акциите?

– Да, но винаги мога да скрия…

– Не си го помисляй дори – прекъсна го Сам. – Няма да успееш да скриеш абсолютно нищо, ако Симъндс е страна в делото. Ще души, докато не открие и последното пени. Като прасе, обучено да търси трюфели, е. Ако съдът разбере, че се мъчиш да скриеш нещо, веднага ще се настрои положително към жена ти. – Старшият партньор замълча, погледна клиента си в очите и повтори: – Не си го и помисляй дори.

– Какво да правя тогава?

– Нищо, което може да събуди подозрение. Гледай си работата както досега, все едно нямаш и представа за нейните намерения. Междувременно ще направя консултация с колеги, така че да сме по-готови, отколкото Симъндс предполага. И още нещо – добави Сам и впери поглед в очите на клиента си, – никакви извънбрачни активности, докато не се реши този проблем. Това е заповед.

Дик държеше под око съпругата си през следващите няколко дни, но тя с нищо не показа каквито и да било отклонения от обичайното си поведение. Единственото по-необичайно проявление бе неподозираният интерес към пътуването му до Санкт Петербург, а по време на вечеря в четвъртък попита как е минало съвещанието на борда и стигнали ли са до някакво решение.

– Естествено – нарочно подчерта Дик. – Щом Сам изчете всяка от точките и обясни подробностите, и отговори на всичките им въпроси, те побързаха да сложат подписите си. – Взе каничката и си наля втора чаша кафе. Следващият въпрос на жена му обаче здравата го изненада.

– Защо да не дойда с теб в Санкт Петербург? Ще вземем самолет в петък – продължи тя – и в почивните дни ще разгледаме Ермитажа и Летния дворец. Можем да намерим време дори да видим колекцията от кехлибар на Екатерина Велика. Винаги съм мечтала да я разгледам.

Дик не отговори веднага, съзнавайки, че предложението не идва току-така, защото тя от години не беше го придружавала по време на служебните му пътувания. Първата му реакция бе да се попита какви са тайните й намерения.

– Ще си помисля – предпазливо отвърна и остави кафето да изстине.

Няколко минути след като пристигна в офиса, позвъни на Сам Коен и сподели разговора си с Морийн.

– Вероятно Симъндс я е посъветвал да присъства на подписването – предположи Коен.

– Но защо?

– За да може да претендира, че през всичките години на брака ви тя е имала водеща роля за твоя професионален успех, била е до теб, за да те подкрепя в критични моменти на кариерата ти…

– Глупости – прекъсна го възмутен Дик. – Единственият й интерес към моя бизнес винаги е бил как да харчи парите, които идват от него.

– … Така ще може да претендира за петдесет процента от твоето имущество.

– Но това означава повече от трийсет милиона – възмути се Дик.

– Симъндс добре те е проучил.

– В такъв случай най-добре да й кажа, че не може да дойде. Че не е подходящо.

– Господин Симъндс тутакси ще смени тактиката. Ще те представи като безсърдечен мъж, който в момента, в който е стъпил на пътеката на успеха, е изолирал клиентката му от живота си и предпочита да пътува в чужбина със секретарката си, която…

– Добре. Добре. Разбрах. Идването й в Санкт Петербург значи е по-малката от двете злини.

– От друга страна… – продължаваше Сам.

– Проклети адвокати – изръмжа Дик, преди онзи да довърши изречението си.

– Но ни търсиш при нужда, нали? – върна му топката Сам. – Остави ме да помисля каква може да е следващата й стъпка.

– И каква ще е според теб?

– Щом пристигнете там, тя ще поиска да правите секс.

– От години не се е случвало.

– И не защото не съм искала, ваше благородие – подаде възможната реплика адвокатът.

– По дяволите! – провикна се Дик. – Няма начин да спечеля.

– Напротив, има. Стига да следваш съвета на лейди Лонгфорд, когато я попитали дали е съгласна да се разведе с лорд Лонгфорд. Отговорила: развод – никога, убийство – когато ви е угодно.

Две седмици по-късно господин и госпожа Ричард Барнзли се регистрираха в хотел „Гранд Палас“ в Санкт Петербург. Пиколото качи куфарите им на количка и ги придружи до апартамент „Толстой“ на деветия етаж.

– Отивам в тоалетната, за да не се пръсна – съобщи Дик и се втурна в апартамента преди жена си. Когато излезе от банята, я завари да съзерцава златните кубета на катедралата „Свети Николай“ през прозореца.

В банята той свали надписа НЕ ПИЙТЕ ВОДА ОТ ЧЕШМАТА над умивалника и го натъпка в задния джоб на панталоните си. След това развъртя капачките на бутилките с вода „Евиан“ и изля съдържанието им. Напълни ги с вода от чешмата, затегна капачките и ги остави на мястото им. Отключи вратата на банята и излезе навън.

Залови се да разопакова своя багаж, но в мига, в който Морийн влезе на свой ред в банята, измъкна картончето с надпис НЕ ПИЙТЕ ВОДА ОТ ЧЕШМАТА от задния джоб на панталоните си и го прибра в страничното отделение на куфара и дръпна ципа. След това огледа стаята. От двете страни на леглото бяха оставени две малки бутилки „Евиан“, а пред прозореца – две големи. Грабна бутилката от страната на жена му и бързо отиде в кухненския бокс в отдалечения край на помещението. Изля съдържанието в умивалника и бързо напълни шишето с вода от чешмата. Остави го на нощното шкафче до възглавницата на Морийн. Повтори процедурата с бутилките на масата до прозореца.

Когато жена му излезе от банята, той приключваше с разопаковането на багажа си. Морийн се зае с нейния, а той доближи своето нощно шкафче, където беше телефонът, набра номер, който вече знаеше наизуст, и докато чакаше да му отговорят, надигна бутилката с вода.

– Здравей Анатолий, обажда се Дик Барнзли. Исках само да ти съобщя, че току-що пристигнахме в „Гранд Палас“.

– Добре дошъл отново в Санкт Петербург – отвърна отсреща приятелски глас. – Жена ти с теб ли е?

– Естествено – отговори Дик, – и очаква с нетърпение да се запознаете.

– Аз също – рече министърът. – Починете си добре тези два дни, защото в понеделник ни очаква важна стъпка. Президентът ще пристигне със самолета си утре вечер и ще присъства на подписването.

– В десет часа в Зимния дворец, нали?

– В десет – повтори Ченков. – Ще бъдем при вас в хотела в девет. Обикновено взимаме разстоянието за половин час, но не бива да рискуваме да закъснеем точно в този ден.

– Ще те чакам във фоайето – обеща Дик. – До понеделник тогава. – Остави слушалката и се обърна към жена си. – Да слезем долу да вечеряме, скъпа. Утре ни чака натоварен ден. – Той нагласи часовника си спрямо местното време и добави: – Няма да е зле да си легнем рано тази вечер.

Морийн простря дълга копринена нощница върху леглото и кимна усмихната в знак на съгласие. След това прибра празния си куфар в гардероба. Дик пъхна малка бутилка „Евиан“ в джоба на сакото си и тръгна с жена си надолу към ресторанта.

Оберкелнерът ги отведе до тиха маса в ъгъла и щом гостите се настаниха, той им подаде по едно меню. Морийн се скри зад обвитата в кожа корица и започна да чете, което даде възможност на Дик да извади бутилката от джоба си, да развие капачката и да налее от водата в чашата на жена си.

Щом поръчаха, Морийн започна да преговаря плана им за следващия ден.

– Мисля, че трябва да започнем с Ермитажа, и то рано сутринта. Ще направим почивка за обяд, а после до вечерта ще обикаляме Летния дворец.

– А кога ще видим кехлибарената колекция? – попита Дик и доля още вода в чашата й. – Нали не биваше да я пропускаме?

– Оставила съм я за неделя, заедно с Руския музей.

– Излиза, че организацията ти е готова – отбеляза Дик, докато келнерът поставяше чиния борш пред жена му.

Докато се хранеха, Морийн разказваше за съкровищата, които възнамеряваше да разгледат в Ермитажа. Когато дойде време да плащат, Морийн вече беше изпила цялата бутилка.

Дик пусна празното шише в джоба си. Когато се прибраха в апартамента, той отново го напълни от чешмата и го остави в банята.

След това се съблече и си легна, а жена му продължи да чете справочника за града.

– Много съм изморен – отбеляза Дик, – трябва да е от часовата разлика. – Обърна се с гръб към нея и само тайно се молеше тя да не съобрази, че в Англия е едва осем вечерта.

Дик се събуди на другата сутрин изгарящ от жажда. Погледна празната бутилка „Евиан“ на шкафчето до главата си и се сети. Стана и отиде до хладилника, откъдето си взе опаковка портокалов сок.

– Ще ходиш ли във фитнес залата тази сутрин? – попита той сънената Морийн.

– Имам ли време?

– Разбира се. Ермитажът отваря едва след десет, а причината да отсядам в този хотел е тъкмо заради фитнес залата.

– А ти?

– Трябва да проведа няколко телефонни разговора, за да се уверя, че всичко е готово за понеделник.

Морийн се измъкна от леглото и изчезна в банята, което даде достатъчно време на Дик да долее чашата й и да напълни отново празната бутилка „Евиан“ на нощното шкафче.

След няколко минути тя излезе от банята, погледна часовника си и облече спортния си екип.

– Ще се върна след около четирийсет минути – информира го тя, докато завързваше спортните си обувки.

– Не забравяй да си вземеш вода – посъветва я Дик и й подаде една от големите бутилки до прозореца. – Може във фитнес залата да нямат подръка.

– Благодаря ти – рече жена му.

Дик се опитваше да познае по израза на лицето й дали не е бил прекалено грижовен.

Влезе, за да си вземе душ, докато тя спортува. Излезе след малко и с радост установи, че денят е слънчев. Облече обикновени панталони и блейзер, но преди това провери дали камериерката не беше сменила бутилките, докато е бил в банята.

Поръча по телефона закуска, която пристигна няколко минути след завръщането на Морийн, стиснала под мишница полупразната бутилка „Евиан“.

– Как мина долу? – попита той.

– Криво-ляво – отговори жена му. – Чувствам се някак неспокойна.

– Сигурно е от часовата разлика – предположи Дик и се настани на отсрещната страна на масата. Наля на жена си вода, а на себе си портокалов сок и разгърна броя на „Хералд Трибюн“, който бе започнал, докато чакаше жена му да се облече. Хилари Клинтъи бе заявила, че няма да се кандидатира за поста президент, което според Дик бе сигурен знак, че ще го стори, особено след като бе направила изявлението, застанала до мъжа си.

Морийн излезе от банята, загърната в хавлия на хотела, и се настани срещу съпруга си.

– Добре е да вземем бутилка с „Евиан“, докато обикаляме Ермитажа – рече тя. Дик погледна над вестника. – Момичето във фитнес залата ме предупреди за нищо на света да не пием вода от чешмата.

– О, да, трябваше да ти кажа – небрежно подхвърли Дик, докато тя прибираше една бутилка от тези до прозореца в чантата си. – Не може все да внимаваме.

Дик и Морийн минаха през входната врата на Ермитажа няколко минути преди десет и се озоваха пред дълга опашка от посетители, които чакаха да влязат. Редицата се виеше по огрения от слънцето и покрит с едри павета двор. Морийн отпиваше от бутилката всеки път, когато решеше да разгърне пътеводителя. Беше близо единайсет без двайсет, когато стигнаха касата за билети.

– На всяка цена трябва да видим „Наведено момче“ на Микеланджело, „Мадоната с младенеца“ на Рафаел и „Мадона Беноа“ на Леонардо.

Дик се усмихна в знак на съгласие, въпреки че изобщо не се интересуваше от старите майстори.

Докато се изкачваха по широкото мраморно стълбище, разгледаха няколко великолепни скулптурни фигури, монтирани в специални ниши. Дик бе изненадан колко просторна и голяма е сградата на прочутия Ермитаж. Няколко пъти бе идвал в Санкт Петербург през последните три години, но бе виждал сградата само отвън.

– На третия етаж в близо двеста зали е разположена колекцията от съкровища на цар Петър – четеше Морийн от пътеводителя. – Така че да започваме.

До единайсет и половина бяха минали само холандската и италианската школи на първия етаж и Морийн вече беше изпила бутилката с вода. Дик предложи да й купи втора. Остави я да се възхищава на „Младежът с лютня“ на Караваджо и влезе в първата тоалетна. Напълни с вода от крана бутилката и се върна при жена си. Ако Морийн случайно се бе спряла пред някоя от множеството колички с всевъзможни напитки по етажите, щеше да забележи, че вода „Евиан“ не се предлага, защото галерията имаше договор за доставка единствено на „Волвик“.

Към дванайсет и половина бяха видели едва шестнайсетте зали, посветени на художниците от времето на Ренесанса, и решиха, че е време за обяд. Напуснаха сградата и тръгнаха по облените от обедното слънце улици. Известно време вървяха покрай брега на река Мойка и спряха само за да снимат двама младоженци, застанали на Синия мост пред двореца „Мариински“.

– Местна традиция – информира го Морийн и разгърна поредната страница от пътеводителя.

След още една пресечка спряха пред малка пицария. Покривките на червени и бели карета и спретнато облечените келнери ги привлякоха.

– Трябва да отида до тоалетната – каза Морийн. – Нещо не ми е добре. Сигурно е от горещината. – Поръчай ми само една салата и чаша вода.

Дик се усмихна, измъкна бутилката „Евиан“ от чантата й и напълни чашата от нейната страна на масата. Когато келнерът дойде, му поръча исканата салата и порция равиоли с голяма чаша диетична кола за себе си. Страшно беше ожаднял.

След като изяде салатата си, Морийн се пооживи и дори започна да прави планове за Летния дворец.

По време на дългото пътуване с такси през северните райони на града, тя продължи да чете избрани откъси от пътеводителя.

– Петър Велики започнал строежа на двореца, след като посетил Версай. С връщането си в Русия събрал най-добрите градинари и най-талантливите майстори и поръчал да възпроизведат френския шедьовър. Имал намерение това да бъде неговият знак на уважение към французите, от които много се възхищавал като водеща страна в областта на градинската архитектура.

Шофьорът на таксито прекъсна по едно време нейния поток от думи с допълнителна информация.

– В момента минаваме покрай наскоро реставрираната част на Зимния дворец, където президентът Путин отсяда при посещенията си в града. Виждам, че флагът е вдигнат, което означава, че е тук.

– Долетя от Москва специално, за да се срещне с мен – обади се Дик.

Човекът зад волана се засмя почтително.

След около половин час колата влезе в Летния дворец и шофьорът спря в препълнения паркинг, където между сергии с евтини сувенири се тълпяха множеството посетители.

– Да отидем да разгледаме нещата, които си заслужава да се видят – обади се Морийн.

– Мога да ви изчакам тук – рече шофьорът. – Без да пускам брояча. Колко ще се бавите?

– Не вярвам да отнеме повече от няколко часа – рече Дик.

– Ще бъда тук – обеща човекът.

Двамата съпрузи се запътиха към великолепните градини и Дик разбра защо ги наричат „нещо, което не бива да се пропуска“ и са отбелязани в пътеводителите с пет звезди. Като отпиваше час по час от бутилката, Морийн продължаваше да му чете на глас:

– Територията на градините около двореца възлиза на сто акра, има повече от двайсет фонтана и още единайсет дворцови сгради. – Слънцето не припичаше вече силно, но небето беше все така чисто и Морийн не спираше да надига бутилката, но колкото пъти я предлагаше на Дик, той отвръщаше:

– Не, благодаря.

Най-сетне изкачиха стъпалата на двореца и застанаха на поредната дълга опашка от чакащи за билети. Морийн призна, че се чувства много изморена.

– Ще е жалко да стигнем толкова далеч и да не можем да надникнем вътре – рече Дик.

Макар и с неохота, тя се съгласи.

Стигнаха до гишето с билетите, купиха си два и срещу допълнителна дребна сума с тях тръгна екскурзовод, който владееше английски език.

– Не ми е добре – простена Морийн, когато влязоха в стаята на Екатерина Велика. Улови се за едната опорна колона на просторното легло.

– Добре е да пиете много вода в такъв горещ ден – услужливо я посъветва екскурзоводът.

Вече пред кабинета на цар Николай Четвърти Морийн предупреди съпруга си, че може всеки момент да припадне. Дик се извини на екскурзовода, обгърна раменете на жена си и я поведе навън от двореца по посока на паркинга, където ги чакаше таксито.

– Трябва да се върнем в „Гранд Палас“ час по-скоро – каза Дик на шофьора, а жена му се строполи на задната седалка подобно на пияница, изхвърлен от кръчма в събота вечер.

По време на дългото им пътуване обратно до града Морийн не издържа и повърна на седалката, но шофьорът запази самообладание и само гледаше да поддържа равномерна скорост. След четирийсет минути той най-сетне спря пред входа на хотела им.

Дик му връчи дебела пачка рубли и отново се извини.

– Надявам се на мадам да й мине по-скоро – отбеляза съчувствено руснакът.

– Аз също – отвърна Дик, след което помогна на жена си да излезе от колата и да изкачи стълбите към входа на хотела и от там бързо я поведе към асансьора, за да не привлича прекалено внимание към себе си. Щом влязоха в апартамента, Морийн изчезна в банята и дори през затворената врата се чуваше, че повръща. Дик огледа бързо стаята. В тяхно отсъствие бутилките бяха подменени. Той си направи труда да излее само тази на нощното шкафче на жена си и да я напълни с вода от чешмата.

Най-сетне Морийн излезе от банята и се строполи на леглото.

– Много ми е лошо – промълви тя.

– Няма да е зле да си вземеш един-два аспирина и да се опиташ да поспиш.

– Ще може ли да ми донесеш два – кимна тя немощно. – В несесера ми са.

– Разбира се, скъпа. – Щом намери лекарството, той наля вода от чешмата в чашата. Върна се при Морийн и видя, че вече беше съблякла роклята си, но не и бельото. Докато й помагаше да седне, за да свали и него, усети, че тялото й е плувнало в пот. Тя глътна хапчетата и изпи чашата вода, която Дик й поднесе. Съпругът внимателно я положи на възглавницата и отиде да дръпне завесите пред прозореца. След това закачи от външната страна на вратата табелката с надпис „Моля, не безпокойте“. Последното, което искаше в този момент, е да се появи някоя услужлива камериерка, която да завари жена му в това състояние. Уверил се, че Морийн спи, той слезе в ресторанта, за да вечеря.

– Ще се присъедини ли мадам по-късно за вечеря? – попита келнерът, докато го настаняваше на една маса.

– Не – тъжно отговори англичанинът. – Има пристъп на мигрена. Май слънцето й дойде в повече. До утре, вярвам, ще й мине.

– Да се надяваме, господине. Какво да ви предложа тази вечер?

Дик дълго и подробно разглежда ястията.

– Мисля да започна с гъши пастет и да продължа със стек от бут, средно препечен – добави той.

– Чудесен избор, господине.

Дик си наля чаша вода от бутилката, оставена на масата, изгълта я на един дъх и отново напълни чашата си. Нахрани се спокойно и се върна в апартамента, където завари жена си дълбоко заспала. Взе чашата й и я допълни с вода от чешмата. Остави я на нощното шкафче и започна да се съблича бавно. След това си легна и загаси лампата.

На следващата сутрин той се събуди и усети, че също е облян в пот. Чаршафите му бяха мокри и когато се извърна, видя, че страните на Морийн са ужасно бледи, сякаш не й е останала и капка кръв.

Дик се измъкна от леглото и отиде в банята, където дълго стоя под душа. След това облече един от халатите на хотела. Приближи на пръсти леглото откъм страната на жена си и допълни чашата й с вода от чешмата. Очевидно се бе будила през нощта, без да го безпокои.

Дръпна завесите пред прозореца и провери дали табелата с надпис „Моля, не безпокойте“ не е паднала случайно. Премести стол до леглото на жена си и взе броя на „Хералд Трибюн“. Беше стигнал до спортната страница, когато видя, че Морийн отваря очи. Не говореше ясно, но той я чу да мълви:

– Чувствам се ужасно. – Дълго мълча, преди да продължи: – Дали не трябва да повикаме лекар?

– Той беше тук вече, скъпа. Повиках го снощи. Не си ли спомняш? Смята, че имаш грип и трябва добре да се изпотиш.

– А остави ли някакво лекарство? – простена Морийн.

– Не, скъпа моя. Каза само, че не бива да ядеш, а да пиеш колкото се може повече вода. – Той поднесе чашата към устните й и тя се опита да глътне малко.

– Благодаря ти – успя да промълви тя и се отпусна немощно назад.

– Не се тревожи, скъпа моя – рече той. – Ще се оправиш, обещавам ти. Няма да мръдна от леглото ти. – Наведе се и я целуна по челото.

Тя отново заспа.

Единственият момент, в който Дик се отдели от жена си, бе, за да отиде до вратата при почукването на камериерката и да й обясни, че съпругата му не иска смяна на чаршафите. Допълни чашата й с вода и я остави на нощното шкафче. Късно следобед се обади на министъра.

– Президентът пристигна вчера – започна Ченков. – Отседна в Зимния дворец, където току-що се разделих с него. Поиска да ви предам, че с нетърпение очаква да се запознае с теб и жена ти.

– Много мило от негова страна – рече Дик, – но имам малък проблем.

– Какъв проблем? – попита министърът, който никак не обичаше да чува думата „проблем“, особено когато президентът беше в града.

– Изглежда Морийн има грип и в момента е с температура. Вчера целия ден бяхме на слънце и не съм сигурен, че утре ще може да бъде на крак, за да присъства на подписването, така че вероятно ще бъда сам.

– Много съжалявам, а ти как си?

– Чудесно се чувствам.

– Слава Богу – с облекчение въздъхна Ченков. – Ще те взема в девет часа, както се бяхме уговорили. Не искам да карам президентът да чака.

– Аз също, Анатолий – увери го Дик. – Ще бъда във фоайето много преди девет.

Някой почука на вратата и Дик побърза да затвори. Отиде до вратата, за да не се вмъкне някой в стаята. До количка, отрупана с чаршафи и хавлиени кърпи, сапуни, шампоани и дори стекове с вода „Евиан“ стоеше камериерката.

– Не искате ли да сменя чаршафите, господине? – попита тя и се усмихна.

– Не, благодаря ви. Жена ми не се чувства добре. – Той посочи знака „Моля, не безпокойте“.

Вечерта позвъни управителят на хотела, за да се поинтересува как се чувства мадам и да попита дали да не изпрати лекар.

– Благодаря ви – отвърна Дик, – няма нужда. Вероятно слънцето й дойде в повече, вече е по-добре. Убеден съм, че утре вече ще е на крак.

– Само ми звъннете, в случай че тя промени решението си. Лекарят ще е при вас за минути.

– Много мило от ваша страна, но не вярвам да се наложи – добави Дик и затвори. Върна се при жена си, чиято кожа вече бе мъртвешки бледа и на петна. Наведе се напред, за да усети дъха й, и видя, че все още диша. Отиде до хладилника и извади неотваряни бутилки „Евиан“. Две от тях остави в банята и други две на всяко от нощните шкафчета. Преди да си легне, извади табелката с надпис НЕ ПИЙТЕ ВОДА ОТ ЧЕШМАТА и го остави до умивалника в банята.

Колата на Ченков спря пред входа на хотел „Гранд Палас“ няколко минути преди девет. Карл изскочи и отвори вратата пред шефа си.

Ченков изкачи с бодра стъпка стълбите и влезе във фоайето на хотела с очакването, че ще завари вътре Дик. Огледа навалицата, но нямаше и следа от бизнеспартньора му. Той отиде енергично до бюрото на рецепцията и попита дали господин Барнзли е оставил съобщение за него.

– Не, господине – отвърна човекът. – Да позвъня ли в стаята? – Министърът кимна отривисто. И двамата застинаха в очакване. – Никой не отговоря. Може би господин Барнзли вече слиза.

Ченков кимна отново и закрачи неспокойно из фоайето. Погледът му час по час се стрелваше към вратите на асансьора. Часовникът му показваше девет и десет, когато, изнервен докрай и разтревожен, че може да закъснее за срещата с президента, той отново доближи рецепциониста.

– Опитайте отново – нареди той.

Човекът изпълни нареждането незабавно, но отговорът му бе същият като преди малко.

– Изпратете горе управителя – почти излая министърът. Служителят на хотела кимна, вдигна телефона и набра нужния номер.

Само след няколко минути се появи висок, елегантно облечен мъж в тъмен костюм.

– С какво мога да ви бъда полезен, господин министър? – попита той.

– Трябва да влезем в апартамента на господин Барнзли.

– Разбира се, господин министър, моля последвайте ме.

След няколко минути тримата бяха на деветия етаж и забързано се насочиха към апартамент „Толстой“, на чиято врата висеше табелата с надпис „Моля, не безпокойте“. Министърът потропа енергично на вратата, но никой не отговори.

– Отворете вратата – нареди той с тон, нетърпящ възражение. Рецепционистът се подчини незабавно.

Пръв в стаята влезе министърът и спря стъписано при вида на двете бездиханни тела в леглото. Лекарят на хотела бе повикан веднага.

Три пъти през този месец го бяха викали за подобни случаи, но за първи път ставаше дума за чужденци.

– Сибирската болест – съобщи лекарят приглушено след кратък оглед на телата. Вдигна поглед към министъра и додаде: – Очевидно жената е починала през нощта, а мъжът е издъхнал преди около час.

Министърът мълчеше.

– Предварителното ми заключение е, че тя вероятно е пила твърде много от местната вода, докато съпругът й – обърна той очи към безжизненото тяло на Дик – се е заразил от нея през нощта. Нещо, което често се случва при съпружески двойки. Като мнозина от нашите сънародници, той вероятно не е знаел. – Поколеба се, преди да продължи: – Сибериус е една от онези редки болести, които са не само силно токсични, но и много заразни.

– Говорих с него снощи – намеси се управителят – и го попитах дали не иска да изпратя лекар. Увери ме, че жена му се възстановява и вероятно ще бъде на крак на следващата сутрин.