Текст книги "Соломоново решение"

Маестро

Италианците са единствената нация, която притежава таланта да обслужва, без да е сервилна. Един французин ще разлее соса върху любимата ти вратовръзка и няма дори да се опита да се извини, но пък междувременно ще те ругае на собствения си език. Китаецът мълчи през цялото време, а гъркът те оставя да чакаш с часове, преди да ти донесе менюто. Американците непрестанно искат да ти обяснят, че те всъщност не са сервитьори, а безработни актьори, и съобщават какъв е специалитетът на заведението за деня, все едно са на прослушване. Англичаните е много вероятно да те ангажират с толкова дълъг разговор, че започваш да се чудиш с кого всъщност си дошъл на вечеря, със сервитьора или с човека, когото си поканил. Докато германците… Да си спомняте кога за последен път сте се хранили в немски ресторант?

Неслучайно хората са единодушни, че италианците са тези, които заслужават овациите и е редно да получат наградата. Те умеят да съчетаят очарованието на ирландеца, кулинарните умения на французина и педантичността на швейцареца и макар да са в състояние да ти представят километрична сметка, всички се оставяме да ни скубят.

Това в пълна степен важи за Марио Гамботи.

Марио произхожда от голям флорентински род, от който никой не пее, не рисува, не играе футбол, ето защо с радост пристига в Лондон и започва да работи като момче за всичко в един лондонски ресторант.

Винаги когато отида да обядвам в изискания малък ресторант във Фулам, той успява да скрие неодобрението си от това, че поръчвам супа минестроне, спагети със сос „Болонезе“ и бутилка „Кианти класико“.

– Чудесен избор, маестро – заявява той и дори не си прави труда да запише поръчката ми. Обърнете внимание на обръщението „маестро“; не „милорд“, което би било низкопоклонничество, не и „сър“, което би прозвучало нелепо след двайсет години приятелство, а „маестро“ – особено ласкателно прозвище, тъй като от сигурен източник (собствената му съпруга) знам, че не е чел нито една от книгите ми.

По времето, когато бях обитател на затвора от отворен тип „Норт Сий Кемп“, Марио изпрати писмо до директора, в което искаше разрешение да дойде един петък и да ми сготви обяд. Директорът, очевидно развеселен от подобно искане, бе написал официален отговор, в който обясняваше, че ако даде разрешение, то не само ще наруши множество разпореждания на заведението за изтърпяване на наказания, но и неизбежно ще доведе до буря на страниците на таблоидите. Той ми показа своето писмо и с изненада видях, че подписът отдолу е „твой Майкъл“.

– И вие ли сте клиент на ресторанта на Марио? – попитах с любопитство.

– Не – отвърна директорът. – Той беше мой клиент.

„При Марио“ се намира на Фулам Роуд в Челси, а славата му до голяма степен се дължи и на жена му Тереза, която върти кухнята. Марио е винаги на предната линия с клиентите. Редовно обядвам там в петък и често пъти ме придружават двамата ми синове с последните си приятелки, които се менят по-често и от менютата.

С годините разбрах, че много от посетителите са редовни клиенти, което създава впечатлението, че всички ние сме членове на изискан клуб, в който е почти невъзможно да ангажираш маса, без да си в постоянния списък. Истинското доказателство за популярността на Марио е, че в ресторанта му не приемат кредитни карти – чекове, в брой и плащане по сметка са добре дошли, но в края на всяко меню с големи черни букви стои надпис: НЕ ПРИЕМАМЕ ПЛАЩАНЕ С КРЕДИТНИ КАРТИ.

През август заведението е затворено, за да може семейството да посети роднините си във Флоренция и да се срещне с останалите от клана Гамботи.

Марио е истинско въплъщение на италианеца. Червеното му ферари може да се види паркирано пред ресторанта, яхтата му – по думите на сина ми Джеймс – е на котва в Монте Карло, а децата му – Топи, Мария и Роберто учат съответно в „Сейнт Полс“, „Четнам“ и „Съмър Фийлд“66
  Престижни частни учебни заведения в Англия. – Б.пр.


[Закрыть]. Важно е да опознаят типа хора, които в бъдеще ще скубят в семейния ресторант. В операта – винаги Верди и Пучини, никога Вагнер или Вебер – те са в собствена ложа.

Почти ви чувам да се питате как един толкова находчив и интелигентен човек приема да сервира на поданици на нейно величество? Да не би да е участвал в сбиване след футболен мач между „Арсенал“ и „Фиорентина“? Да не би твърде често да е карал с превишена скорост ферарито си? Или е забравил да плати данъците си? Нищо подобно. Извършил е действие, нарушаващо един от английските закони, което в държавата на неговите прадеди би се сметнало за част от всекидневието.

Представям ви и следващия герой на нашия разказ – господин Денис Картрайт, на работа за друга институция на нейно величество.

Господин Картрайт е инспектор в Управлението за събиране на преки данъци. Той е от хората, които рядко се хранят в ресторант, но дори да се случи такова нещо, избира заведения далеч не толкова изискани като „При Марио“. Решат ли с жена му Дорис да хапнат италианска храна, посещават обикновено „Пица Експрес“. Независимо от това той е обзет от интерес как господин Гамботи успява да поддържа такъв стандарт на живот, при условие че в данъчната служба постъпва декларация за определен доход. Ресторантът носи доход от някакви си 172000 лири при оборот от малко повече от два милиона. След данъка господин Гамботи разполага – Денис внимателно провери числата – с малко повече от 100000 лири. Как успява да поддържа жилище в Челси, три деца в частни училища и ферари, да не говорим за яхтата в Монте Карло и един Господ знае още какви имоти във Флоренция? Господин Картрайт беше решителен човек и реши, че ще разбере как става това.

Данъчният инспектор провери внимателно данните в счетоводството на Марио и трябваше да признае, че всичко беше точно. Нещо повече, Марио Гамботи плащаше навреме всичките си задължения. Господин Картрайт нито за миг не се съмняваше, че господин Гамботи крие голяма част от дохода си, но как? Нещо беше пропуснал. Една нощ скочи от сън и се провикна, с което събуди жена си:

– „Не приемаме плащане с кредитни карти“.

На следващата сутрин Картрайт провери отново счетоводните документи. Беше прав. Нямаше никакви постъпления от кредитни карти. Макар всички чекове да бяха правилно осчетоводени и парите изтеглени от сметките на клиентите, като си помислиш, че няма постъпления от кредитни карти, малкото количество декларирани приходи изглеждаха напълно непропорционални спрямо общия оборот.

Нямаше нужда някой да казва на господин Картрайт, че началниците му не биха дали разрешение да губи толкова много време за обеди „При Марио“, за да разреши загадката как успява италианецът да спести такива суми. Господин Бюканан, прекият му началник, се съгласи с известна неохота да отпусне на Денис аванс от 200 лири, за да се опита да разбере отвътре какво става всъщност. Не забрави да го предупреди, че всяко изразходвано пени трябва да бъде отчетено. Даде съгласието си единствено защото Денис съумя да го убеди, че ако успее да събере достатъчно доказателства, за да пъхне господин Гамботи зад решетките, огромен брой ресторанти ще се почувстват задължени да започнат да декларират своите приходи.

Господин Картрайт бе много изненадан, когато установи, че му е необходим близо месец, докато успее да си запази маса в „При Марио“ след неколкократни позвънявания, и то от дома си. Помоли жена си Дорис да го придружи, за да изглежда по-малко подозрително. Така нямаше да се налага да седи сам на маса и да си води бележки. Началникът му се съгласи, при условие че покрие консумацията на жена си с лични средства.

– И през ум не ми е минавало, че ще бъде другояче – увери го Денис.

Денис поръча супа от тоскански боб и гночи77
  Италианско тестено блюдо. – Б.пр.


[Закрыть], надяваше се с отпуснатите пари да може да посети ресторанта още веднъж, и не изпускаше от поглед собственика, който обикаляше между масите, спираше да побъбри с клиентите и да откликне и на най-странните им капризи. Съпругата му нямаше как да не забележи, че той е разсеян, но реши да си мълчи. В края на краищата благоверният й не я извеждаше толкова често на обяд извън рождения й ден.

Господин Картрайт си повтори няколко пъти, за да запомни, че в ресторанта има трийсет и девет маси с около сто и четирийсет места (преброи ги два пъти). Докато отпиваше от кафето си, му направи впечатление, че Марио нареди да се сменят покривките и приборите на няколко от масите. С изумление наблюдаваше с каква скорост тримата келнери свършиха всичко и след няколко секунди на същите маси сякаш никога не беше сядал човек.

Марио донесе сметката им и господин Картрайт плати в брой, но настоя да получи касова бележка. След ресторанта Дорис седна на шофьорското място в колата им и подкара към дома, което пък позволи на Денис да си запише числата, които още бяха в главата му.

– Чудесна храна – отбеляза жена му по пътя за Ромфорд. – Надявам се да посетим ресторанта още веднъж някой ден.

– Непременно ще отидем пак – отговори данъчният инспектор. – Още следващата седмица. Стига да успея да резервирам маса.

Господин и госпожа Картрайт посетиха отново ресторанта три седмици по-късно, този път, за да вечерят. Денис бе направо стъписан от факта, че Марио не само помнеше името му, но и го настани на същата маса. Забеляза, че собственикът беше организирал резервациите така, че да има места за посетители преди началото на театралните представления, след което всички маси бяха заети до краен предел, а когато постепенно започваха да се изпразват, пристигаха клиенти, които искаха да вечерят след края на спектаклите. Последните поръчки се взимаха около единайсет.

Господин Картрайт пресметна, че за тази вечер през ресторанта минаха около 350 посетители и ако се прибавят към тези от обяд, това правеше около петстотин души на ден. Около половината от тях плащаха в брой, но засега нямаше как да го докаже.

Сметката на Денис за вечерята възлизаше на около 75 лири (странно е наистина как ресторантите изглеждат съвсем различно вечер, макар да се сервираше същата храна, която поднасяха и на обяд). Господин Картрайт сметна, че всеки от клиентите плаща между 25 и 40 лири, при условие че не се разпуска прекалено. Ако всяка седмица Марио обслужваше поне три хиляди души, това правеше приход от около 90000 на седмица или над 4 милиона годишно, дори да извадиш месеца ваканция през август.

Когато господин Картрайт отиде в офиса си на следващата сутрин, той отново прегледа сметките на ресторанта. Господин Гамботи декларираше оборот от 2120000 лири и като се извадеха разходите, печалбата му възлизаше на 172000 лири. Какво ставаше с другите близо два милиона? Вечерта занесе счетоводните документи у дома и продължи да проверява и засича числа до късно през нощта.

– Еврика – възкликна той малко преди да облече пижамата си. Едно от перата за разходи не съвпадаше. На следващата сутрин поиска среща с прекия си началник.

– Трябва да получа подробности за тези седмични суми – рече Денис на господин Бюканан и посочи с пръст един от показателите в раздела за разходите. – И което е най-важното – добави той, – без господин Гамботи да научи от какво се интересувам. – Когато поиска допълнително време вън от офиса, началникът не му го отпусна, тъй като не се налагало да прекарва повече време в „При Марио“.

По-голямата част от почивните дни господин Картрайт посвети на усъвършенстване на плана си, съзнавайки, че при най-малкото погрешно движение Гамботи ще се усети и ще има достатъчно време, за да прикрие следите си.

В понеделник сутрин господин Картрайт стана рано и се отправи към Фулам, без дори да се обади в офиса. Паркира шкодата си в странична улица, така че да има добра видимост към входа на ресторанта „При Марио“. Извади бележник от страничния джоб на вратата и започна да записва имената на всички търговци, които посещаваха заведението тази сутрин.

Първият покрит бус, който пристигна и спря пред двойната жълта линия пред входа на ресторанта, бе на известен доставчик на зеленчуци, последван няколко минути по-късно от доставчик на месо. Скоро след него разтовариха кутиите си и известни цветари, последвани от доставчици на вино, на риба, и най-сетне се появи товарната кола, която господин Картрайт очакваше – тази на пералнята. Шофьорът свали три големи касетки, внесе ги в помещението и изнесе оттам други три, които натовари и си замина. Не се наложи господин Картрайт да последва колата, тъй като адресът и телефонният номер бяха изписани от двете страни на каросерията.

Господин Картрайт се върна в службата си и седя зад бюрото до обяд. Докладва веднага на своя началник и поиска неговото съдействие да започне проверка на място на въпросната компания. Господин Бюканан одобри молбата, но препоръча на подчинения си да внимава. Посъветва го да проведе разпита по надлежния ред, но така, че от компанията да не разберат каква е истинската причина за въпросите му.

– Вероятно това ще отнеме повече време – продължи Бюканан, – но пък ще ни даде далеч по-голям шанс за успех в далечен план. Ще им напиша едно кратко писмо и след това може да ги посетиш в удобно за тях време.

Денис се включи в плана на своя началник, в резултат на което минаха три седмици, преди да се озове на територията на пералнята „Марко Поло“. Със самото си пристигане той обясни на управителя, че посещението му не е нищо повече от рутинна проверка и не очаква да открие някакви нередности.

Денис прекара деня в преглеждане на сметките на всеки от клиентите и записваше данни единствено когато попадаше на нещо, свързано с ресторанта на Марио. Към обяд бе събрал всичко, от което имаше нужда, но въпреки това не си тръгна преди пет следобед, за да не събуди подозрения. На сбогуване увери управителя, че е доволен от начина, по който водят счетоводството си и че няма да има никакви санкции. Не спомена, естествено, че санкции ще има, но за един от важните им клиенти.

На следващата сутрин господин Картрайт бе на бюрото си още в осем, за да е сигурен, че докладът му ще е готов до пристигането на прекия му началник.

Когато господин Бюканан се появи в девет без пет, Денис скочи развълнувано с победоносен израз на лицето. Отвори уста да съобщи новината, но началникът му сложи показалец пред устните си и даде знак да го последва в кабинета му. Денис затвори вратата след себе си и остави доклада на бюрото. Изчака търпеливо господин Бюканан да го прочете и да обмисли техните бъдещи действия. Най-сетне началникът вдигна очи и даде знак, че Денис може да започне да говори.

– По всичко личи – отвори уста най-сетне Денис, – че всеки ден през последните дванайсет месеца господин Гамботи е изпращал двеста покривки и повече от петстотин салфетки. Ако погледнете тук – и той посочи няколко реда от счетоводните книги, отворени малко встрани на бюрото, – ще забележите, че Гамботи е декларирал сто и двайсет резервации на ден за около триста посетители. – Денис замълча, за да може да съобщи с подходящ ефект съкрушителния си аргумент. – Защо е необходимо да даваш за пране допълнителни три хиляди покривки и четирийсет и пет хиляди салфетки всяка година, щом нямаш четирийсет и пет хиляди клиенти. – Отново замълча. – Защото той пере пари – заключи, доволен от играта на думи.

– Добра работа, Денис – похвали го началникът на отдела. – Подготви пълен доклад и аз ще се погрижа да бъде изпратен в отдел „Измами“.

Колкото и да се опитваше, Марио не успя да обясни на циничния си защитник господин Джералд Хендерсън тези 3000 покривки и 45000 салфетки. Единственият съвет, който адвокатът успя да му даде, бе:

– Признай вината си и ще видя дали мога да сключа споразумение.

Отделът „Преки данъци“ поиска глоба от два милиона лири за укритите данъци от ресторанта на Марио, а съдията го осъди на шест месеца затвор. Той излежа четири седмици – три месеца му опростиха за добро поведение и за това, че провинението му е първо, а останалите два го пуснаха условно.

Господин Хендерсън, известен със своите способности, успя да вмъкне делото в календара на съда за последната седмица на юли. Обясни на председателя на съда, че това е единствената свободна пролука в натоварената програма на прочутия защитник на господин Гамботи. Датата 30 юли бе приета и от двете страни.

След едноседмичен престой в затвора за строг режим „Белмарш“ в южната част на Лондон Марио беше прехвърлен в затвора с отворен режим „Норт Сий Кемп“ в Линкълншър, където доизлежа присъдата си. Адвокатът на Марио избра точно този затвор, защото там, сред горите на Линкълншър, имаше най-малка вероятност да срещне някой от многобройните си клиенти.

През август съпругата и децата на Марио заминаха за Флоренция и им беше доста трудно да обяснят на бабите в семейството защо тази година Марио няма да може да се види с тях.

Освободиха Марио от затвора „Норт Сий Кемп“ на 1 септември, понеделник, в девет часа.

Пред вратата го чакаше синът му Тони в червеното ферари. Три часа по-късно Марио стоеше на входа на ресторанта си, за да поздрави първите клиенти от новия сезон. Някои от постоянните посетители не пропуснаха да отбележат, че е отслабнал с поне няколко килограма по време на почивката и изглежда позагорял и в добра физическа форма.

Шест месеца след освобождаването на Марио от затвора един току-що издигнал се заместник-началник реши да направи проверка на място в пералнята „Марко Поло“. Изпратиха Денис, който с вече обиграно око прегледа счетоводните документи и много бързо установи, че Марио изпраща всеки ден само по 120 покривки и 300 салфетки, въпреки че популярността на ресторанта не беше намаляла. Как успяваше да се справи този път?

На следващата сутрин Денис паркира шкодата си в една странична улица, пряка на Фулам Роуд, откъдето имаше видимост към входа на ресторанта, а в същото време оставаше незабелязан. Беше убеден, че господин Гамботи ще използва услугите на поне още една фирма за пране, но за негово разочарование единствената кола, която докара чистите покривки и отнесе мръсните, бе на „Марко Поло“.

Господин Картрайт се върна в Ромфорд към осем вечерта съвсем объркан. Ако беше останал до полунощ, щеше да види, че няколко келнери напускат ресторанта с огромни спортни чанти, от които стърчат дръжките на ракети за скуош. Да сте виждали италиански келнер, който играе скуош?

Персоналът на Марио не само нямаше нищо против, но дори с удоволствие прие предложението на шефа си жените им да спечелят малко допълнителни пари, като перат част от покривките, още повече че господин Гамботи снабди всяка от тях с чисто нова перална машина.

Резервирах си маса за обяд „При Марио“ още първия петък след излизането ми от затвора. Той ме чакаше на входа, за да ме приветства, и ме заведе до обичайната ми маса в ъгъла до прозореца, все едно не бях отсъствал толкова време.

Марио не си направи дори труда да ми донесе меню, тъй като жена му се появи от кухнята с огромна чиния спагети и я остави на масата пред мен. Синът им Тони вървеше след нея с димящ супник със сос „Болонезе“, а Мария завършваше процесията с голямо парче сирене „Пармезан“ и ренде.

– Бутилка „Кианти класико“ – предложи Марио. И докато изваждаше тапата, додаде: – От заведението е.

– Благодаря ти – рекох аз и вече по-тихо добавих: – Директорът на „Порт Сий Кемп“ ме помоли да ти предам поздравите му.

– Горкият Майкъл – въздъхна италианецът, – тъжно е неговото всекидневие. – Само си представете, що за живот е това да се храниш почти всеки ден с млечен гювеч и крем с грис за десерт? – Усмихна се, докато наливаше виното. – Предполагам, вече се чувствате като у дома си, маестро?

Не пийте вода от чешмата

Ако искаш да пречукаш някого – сподели с мен един ден Карл, – не го прави в Англия.

– Защо? – попитах невинно.

– Шансовете ти да се измъкнеш са много малко – предупреди ме моят колега по затвор, докато обикаляхме карето за разходка. – Много повече възможности имаш в Русия.

– Ще гледам да не го забравя – уверих го аз.

– Познавам един твой сънародник – продължи Карл, – който се измъкна, но плати известна цена.

„Другаруване“ се наричат ония 45 минути, през които те пускат от килията ти. Ако искаш, можеш да ги прекараш на приземния етаж в помещение с размерите на баскетболно игрище, където да си побъбриш, да поиграеш тенис на маса, да гледаш телевизия, или да излезеш да се разходиш на чист въздух на двора – пространство с големината на футболно игрище. Макар да бе опасано със седемметров зид и бодлива тел отгоре и единственото, което можеш да видиш, е небето, за мен тази разходка бе най-прекрасният момент от деня.

Докато лежах в затвора „Белмарш“, място за задържане със строг режим от категория А в югоизточната част на Лондон, бях заключен в килията си по двайсет и три часа в денонощието (опитайте се да си го представите само). Пускат ви колкото да си вземете обяда (пет минути), който изяждате обратно в килията. След пет часа отивате да си вземете вечерята (нови пет минути), тогава ви връчват и пластмасова торба със закуската за следващия ден, за да не се налага да ви пускат и на другата сутрин. Единственото друго многоочаквано излизане навън е за „другаруването“, което поради липса на достатъчно персонал (а това се случваше поне два пъти седмично) може и да бъде отменено.

Винаги използвах тези 45 минути за интензивно ходене. На първо място имах нужда от движение, навън всяка седмица по пет дни посещавах гимнастически салон, но само двама от останалите затворници си правеха труда да се присъединят към мен. И второ, малко от тях успяваха да поддържат моето темпо. Може би единствено Карл.

Карл беше руснак, родом от онзи красив град Санкт Петербург. Той беше поръчков убиец, наскоро осъден за убийството на негов сънародник, опитал се да се отскубне от ноктите на мафията в собствената му страна. Обикновено накълцвал жертвите си на малки парченца, които след това натъпквал в пещ за горене на смет. Между другото, хонорарът му, в случай че имате нужда от неговите услуги, е пет хиляди лири.

Карл беше истинска мечка, близо метър и осемдесет, як и мускулест като тежкоатлет. Беше покрит с татуировки и не спираше да говори. Не рискувах да го прекъсна. Като повечето затворници Карл не говореше за собствените си прегрешения. Златно правило в затвора е, ако ви се случи да попаднете там, да не питаш защо човекът срещу теб е зад решетките, освен ако той сам не поиска да сподели. Карл ми разказа историята на един англичанин, с когото случайно се запознал, докато самият той работел като шофьор при един от руските министри.

Килиите ни бяха в различни корпуси на затвора и се срещахме единствено за „другаруването“. Наложи се да обиколим много пъти двора, докато успея да измъкна от него историята на Ричард Барнзли.

„Не пийте вода от чешмата“. Ричард Барнзли съзерцаваше надписа върху малката картичка, закачена над умивалника в стаята си. Предупреждение, което обикновено не очакваш да срещнеш в петзвезден хотел, освен ако, естествено, не си в Санкт Петербург. До надписа бяха оставени две бутилки вода „Евиан“. Докато се разхождаше след това в просторната стая, той видя върху нощните шкафчета от двете страни на огромното легло по една бутилка и още две на масата до прозореца. Управата на хотела очевидно не искаше да рискува.

Дик долетя в Санкт Петербург, за да сключи сделка с руснаците. Компанията му бе спечелила търг за построяване на тръбопровод от Урал до Червено море и бе участвала в надпреварата за спечелването на проекта с още няколко ползващи се с уважение компании. Фирмата на Дик спечели след известни затруднения, които отпаднаха веднага щом той успя да убеди Анатолий Ченков, министър на енергетиката и личен приятел на президента, че гарантирано ще получава до два милиона долара на година до края на живота си – за руснаците няма друга валута, освен долара и смъртта, – стига парите да се преведат в едни особени сметки.

Преди да основе своята собствена компания, „Барнзли Констръкшън“, той бе натрупал достатъчно опит в Нигерия за компанията „Бечтел“, в Бразилия за „Макалпин“ и в Саудитска Арабия за „Хановер“, така че бе научил няколко трика за подкупите. Повечето международни компании прилагаха тази практика като друга форма на данъчно облагане и правеха необходимото винаги когато заявяваха участието си в търгове. Номерът е да знаеш как и колко да предложиш на министъра и колко да разпределиш на помощниците му.

С Анатолий Ченков, избран лично от Путин, се преговаряше трудно, все пак в предишния режим е бил майор от КГБ. Но когато се стигна до откриване на сметка в швейцарска банка, се оказа, че е пълен новак. И Дик побърза да се възползва от това. Ченков не беше пътувал зад граница, преди да стане член на Политбюро. По време на посещението му в Лондон за официални търговски преговори Дик го заведе със самолет до Женева за почивните дни. Откри на негово име сметка в „Пикет и Ко“ и вложи веднага 100000 долара – малка стръв, но пък такава сума човекът не беше получавал през целия си досегашен живот. Тя щеше да играе ролята на „пъпна връв“ през останалите девет месеца, докато бъде подписан договорът, и тогава Дик щеше да намери начин да се оттегли от този ангажимент.

* * *

Дик се прибра в хотела си сутринта след последната си среща с министъра, с когото се виждаше в продължения на цялата предходна седмица – понякога публично и по-често насаме. Същото важеше и за срещите им в Лондон. Никой от тях не вярваше на другия. Дик не беше спокоен с човек, готов да приеме подкуп, защото винаги съществуваше риск някой друг да му предложи малко по-висок процент. Този път обаче бе малко по-спокоен, защото усети, че и двамата правят своето пенсионно вложение.

Ето защо побърза да закрепи връзката с още няколко допълнителни бонуса, които Ченков прие без колебание. На летище „Хийтроу“ ролс-ройс посрещаше руснака и го отвеждаше до „Савой“. Настаняваха го в стая с изглед към реката, а всяка вечер с постоянството на сутрешен вестник пристигаше по някое хубаво момиче. Руснакът предпочиташе да получава по два – един сериозен всекидневник и един таблоид.

Когато Дик напусна след половин час хотела в Санкт Петербург, беемвето на министъра го чакаше пред входа, за да го закара до летището. При отварянето на вратата, за да се настани на задната седалка, с изненада установи, че вътре го чака Ченков. Бяха се разделили само преди час след сутрешната си среща.

– Проблем ли има, Анатолий? – тревожно попита англичанинът.

– Напротив – успокои го Ченков. – Преди малко ми се обадиха от Кремъл и реших, че е по-добре да ти го кажа лично, разговорът не е дори за моя кабинет. Президентът ще бъде в Санкт Петербург на шестнайсети май и даде да се разбере, че иска да присъства на церемонията при подписването на договора.

– Което значи, че имаме само три седмици, докато подготвим окончателния вариант.

– Тази сутрин ти ме увери, че остава да се изчистят някакви малки подробности. – Министърът извади първата си пура за деня и замълча, докато я запали. – И така, скъпи приятелю, очаквам да те видя отново в Санкт Петербург след три седмици. – Репликата прозвуча свойски, но истината е, че трябваше да минат близо три години, преди двамата мъже да достигнат това ниво в отношенията, и ето че оставаха само три седмици, докато действията им се увенчаят с успех.

Дик замълча, защото мозъкът му активно работеше по посока на това какво още трябваше да направи със слизането си на летище „Хийтроу“.

– Какво възнамеряваш да предприемеш, след като подпишем договора? – попита Ченков и наруши мислите му.

– Да участвам в търг за почистването на града, защото е ясно, че който получи тази концесия, ще направи много пари.

Министърът сбърчи чело.

– Никога не повдигай този въпрос – рече той сухо.

– Проблемът е много деликатен.

Дик мълчеше.

– И послушай съвета ми, никога не пий от водата, която тече в чешмите. Миналата година загубихме безброй наши граждани, които се заразиха от… – министърът реши, че не е подходящо тъкмо той да издава тази тайна, която между другото известно време човек можеше да научи от заглавните страници на всеки западен вестник.

– Колко е това безброй? – попита Дик.

– Николко – отговори министърът. – Такава е поне официалната информация на министъра на туризма – додаде, докато колата спираше пред двойната червена линия на входа на летище „Пулково II“. – Карл, занеси багажа на господин Барнзли до гишето, а аз ще те чакам тук.

Дик се наведе и се здрависа за втори път тази сутрин.

– Благодаря ти за всичко, Анатолий – рече той. – Ще се видим след три седмици.

– Бъди жив и здрав, приятелю – пожела му Ченков и го изпрати с поглед.

Бизнесменът се яви на гишето за заминаващи един час преди полета за Лондон. В този момент женски глас съобщи по високоговорителя на летището:

– Последно повикване за полет 902 до „Хийтроу“ Лондон.

– И друг полет ли има до Лондон сега? – попита Дик.

– Да – отговори мъжът зад гишето. – Полет 902 закъсня и в момента тъкмо затварят вратите.

– Можете ли да ме качите? – попита Дик и плъзна на плота банкнота от хиляда рубли.

Самолетът, с който пътуваше Дик, докосна пистата на „Хийтроу“ след три часа и половина. Щом взе багажа си от лентата, той забута количката към изхода, над който висеше надпис „За пътници, които нямат нищо за деклариране“, и излезе в залата на пристигащите. Стан, неговият шофьор, вече го чакаше и бъбреше с другите шофьори, повечето от които държаха високо вдигнати табели с имена. Щом видя шефа си, Стан избърза напред и го освободи от товара на куфара и малката чанта.

– Вкъщи или в офиса? – попита Стан, докато се насочваха към паркинга.

Дик погледна часовника си. Беше малко след четири, затова каза:

– Вкъщи. Ще поработя в колата.

Ягуарът на Дик още не беше напуснал паркинга по посока на „Вирджиния Уотър“, когато Дик набра телефона на офиса си.

– Кабинетът на Ричард Барнзли – отговориха отсреща.

– Здравей, Джил, аз съм. Успях да взема по-ранен самолет и сега пътувам към дома. Има ли нещо, за което би трябвало да се безпокоя?

– Не, всичко е спокойно – отвърна Джил. – Чакаме да научим как вървят нещата в Санкт Петербург.

– От добре по-добре. Министърът иска да съм отново там на шестнайсети май, за окончателното подписване.

– Но дотогава има по-малко от три седмици.

– Което означава, че трябва да се размърдаме. Затова свикай борда за първата възможна дата следващата седмица и ми уреди среща със Сам Коен утре рано сутринта. Не мога да си позволя никакви изненади в последния момент.

– Може ли да дойда с теб в Санкт Петербург?

– Не и този път, Джил. Само да подпишем договора и ти ще определиш десет дни. Тогава ще те заведа някъде, където е малко по-топло от Санкт Петербург.

Дик седеше мълчаливо в колата и прехвърляше наум всичко, което имаше да свърши до следващото си пътуване до Русия. Когато Стан мина през портата от ковано желязо и спря пред внушителната сграда в неоджорджиански стил, Дик вече беше подредил задачите в главата си. Изскочи от колата и изтича в къщата, като остави шофьорът да свали куфара и чантата, а икономът му да разопакова нещата. Изненада се, че жена му не го чака на площадката на стълбището, за да го поздрави с добре дошъл, но после си спомни, че всъщност се качи на по-ранен самолет и Морийн смята, че ще е в града след няколко часа.

Назад к карточке книги "Соломоново решение"