Текст книги "Соломоново решение"
Автор книги: Джефри Арчър
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 13 страниц)
– Ще вдигнете ли, ако сумата достигне петдесет хиляди?
– Имате честната ми дума – обеща Макс и погледна човека право в очите.
През почивните дни преди аукциона Макс се качи на самолет за Ню Йорк. Настани се в малък хотел в Ийст Сайд, където стаята му беше не много по-голяма от нашата килия, но в този момент не можеше да си позволи нищо по-добро. Трябваха му пари, за да финализира играта.
В понеделник сутринта той стана много рано. Шумът от нюйоркския нощен живот не го беше оставил да мигне. Беше използвал времето, за да обмисли отново и отново всички възможни варианти и непредвидени обстоятелства, които можеха да се случат. Ролята му като централен герой щеше да трае не повече от две минути и ако се провалеше, щеше да се качи на първия самолет за Лондон и да слезе на родна земя единствено с преразход на банковата си сметка.
Купи си един бегъл1515
Американска закуска от варено тесто, много подобна на геврек. – Б.пр.
[Закрыть] от ъгъла на Трета и Шейсет и шеста улица и се отправи пеша към „Филипс“. Цялата сутрин присъства на търг на ръкописи, който се проведе в същата зала, в която щеше да се състои и търгът на китайски предмети. Седя мълчаливо на последния ред и наблюдаваше как американците провеждат подобни аукциони, за да се увери, че няма да сбърка нещо в организацията по-късно през деня.
Не си купи обяд, и то не само заради изтънелите си финанси. Предпочете да проведе два презокеански телефонни разговора: първият бе с лорд Кенингтън, за да поиска последно потвърждение, че му делегира правото да вдигне цената до петдесет хиляди долара при наддаването за червения цар. Макс го увери, че щом чукчето удари при окончателната цена, ще му позвъни, за да го информира за колко е продадена фигурата. Второто обаждане бе до уважавания Джеймс Кенингтън в дома му на Кадоган Скуеър. Джеймс вдигна веднага след първото позвъняване и очевидно с огромно облекчение чу гласа на Макс. И на него пратеникът обеща абсолютно същото.
Макс остави слушалката и приближи до мястото, където стоеше обикновено водещият аукциона, и съобщи телефона на Джеймс Кенингтън в Лондон, който искал да участва в наддаването за предмета, включен в каталога под номер 23.
– Оставете на нас, господине – успокои го помощникът, който прие поръчката. – Ще имам грижата да му позвъня навреме, за да се уверя, че имаме връзка.
Макс благодари и се настани на любимото си място в края на осмия род, вдясно от ръководителя на аукциона. Разлистваше каталога и четеше какво пише под предметите, към които не изпитваше никакъв интерес. Докато седеше и чакаше да обявят наддаването за предмет номер едно, се опита да предположи кои от присъстващите са сериозни търговци, кои са колекционери и кои са просто любопитни зяпачи.
Когато ръководителят на аукциона се изкачи на подиума в два без пет, залата вече беше пълна с нетърпеливи хора. Точно в два ръководителят се усмихна на присъстващите.
– Предмет номер едно – обяви той. – Изящно изработен рибар от слонова кост.
Продадоха рибаря за 850 долара и по нищо не личеше каква драма ще се разрази много скоро.
Предмет номер две бе продаден за 1000 долара, но едва когато стигнаха до предмет 17 – фигура на мандарин, наведен над маса със счетоводна книга отгоре, наддаванията стигнаха 5000 долара.
Един-двама от търговците, дошли тук за някой от следващите предмети в каталога, влязоха в залата, докато други пък си тръгнаха, очевидно неуспели да се сдобият с предмета, предизвикал интереса им. Макс чуваше ударите на сърцето си, макар да оставаше още време до предмет 23.
Насочи вниманието си към телефонните апарати, подредени на масата на асистентите в единия край на залата. Само зад три от тях имаше човек. Когато ръководителят на аукциона откри наддаването за предмет 21, една от помощничките започна да набира някакъв номер. След няколко секунди тя прикри устата си и микрофона и зашепна нещо. Обявиха наддаване за предмет 22 и тя каза нещо шепнешком на човека отсреща. Макс предположи, че предупреждава Джеймс Кенингтън, че следващият предмет за наддаване ще бъде червеният цар.
– Предмет 23 – обяви високо мъжът от подиума и погледна към бележките пред себе си. – Красиво изработена шахматна фигура на червен цар, с неизвестен произход. Да започнем с обявената начална цена от триста долара.
Макс вдигна каталога си.
– Петстотин? – попита мъжът на подиума и обърна лице към помощничката си на телефона. Тя прошепна нещо в микрофона на слушалката и кимна в знак на категорично потвърждение.
– Имам предложение за хиляда долара – обяви мъжът на подиума и отново извърна лице към помощничката в очакване на решението на телефонния участник. – Две хиляди – рече той и с изненада посрещна бързината, с която отговори младата жена. – Три хиляди? – обърна мъжът очи към Макс.
Каталогът се стрелна нагоре и в залата се разнесе оживеният шепот на дилърите отзад.
– Четири хиляди? – Човекът наистина не можеше да повярва колко бързо започна да се вдига цената благодарение и на наддаващия по телефона. 5000, 6000, 7000, 8000, 9000 и 10000 долара бяха прескочени само за няколко минути. Водещият се опитваше да изглежда така, сякаш точно това е очаквал, но то трудно му се удаваше, още повече че шумът в залата нарастваше. Изглежда, всички имаха някакво мнение и искаха да го споделят. Един-двама от търговците напуснаха любимите си места и се отправиха към задните редове, с надеждата, че ще намерят обяснение на този неочакван обрат. Някои започнаха да правят предположения, но не бяха готови да наддават при такъв натиск, тъй като наддаванията започнаха да скачат с 5000 долара.
Макс вдигна каталог в отговор на поредното запитване.
– Четирийсет и пет хиляди? Вдигаме ли на петдесет хиляди? – отправи водещият въпроса си към момичето наблизо. Всички погледи в залата се обърнаха към нея в очакване на отговора. За първи път тя се поколеба. Водещият повтори: – Петдесет хиляди? – Младата жена прошепна числото в слушалката и след продължителна пауза кимна, но без особен ентусиазъм.
Макс предложи 55000, но също се поколеба, преди да вдигне каталога си.
– Шейсет хиляди? – предложи водещият на помощничката. Макс очакваше неспокойно резултата от разговора на момичето по телефона. По челото му избиха капки пот, докато се питаше дали Джеймс е успял да събере повече от 55000 долара. В такъв случай щеше да се наложи само да си плати разноските по цялата организация. След цяла вечност, която всъщност трая някакви си двайсет секунди, помощничката поклати отрицателно глава и затвори телефона.
Ръководителят на търга се усмихна на Макс с думите:
– Продадено на господина вляво от мен за петдесет и пет хиляди долара.
Макс се почувства едновременно замаян, облекчен и изпълнен с щастие от победата.
Остана на мястото си в очакване фурорът в залата да стихне. Още няколко обекта в каталога минаха, преди да се реши да стане и да се измъкне от залата, изпратен от изумените погледи на много от постоянните посетители, които се питаха кой е този човек. Мина по дебелия зелен килим и спря пред гишето, където се внасяха депозитите.
– Искам да оставя депозит за предмет двайсет и три.
Чиновничката погледна в списъка пред нея.
– Червен цар – рече тя и провери отново окончателната цена. – Петдесет и пет хиляди долара – добави и вдигна очи към Макс за потвърждение.
Той кимна и жената продължи да попълва документите за покупката. Щом свърши, му ги подаде за подпис.
– Депозитът е пет хиляди и петстотин долара – съобщи тя, – а цялата сума трябва да бъде изплатена в рамките на двайсет и осем дни.
Макс кимна, все едно процедурата му е добре позната. Подписа споразумението, след което написа чек за 5500 долара с пълното съзнание, че така напълно изпразва банковата си сметка. Побутна го на плота и получи в замяна първия екземпляр от споразумението. Когато погледна подписа, жената се поколеба за част от секундата. В крайна сметка името Глъвър е твърде често срещано. Тя за нищо на света не искаше да обиди клиент, но знаеше, че непременно ще сподели опасенията си със съответния отдел на аукционната къща и те ще решат какво да правят.
Макс напусна сградата и се отправи на север по Парк Авеню. Уверено влезе в „Сотби“ и приближи до рецепцията. Попита може ли да се срещне за минута с шефа на отдел „Източни изкуства“. Оставиха го да чака около минута.
Този път Макс не си губи времето да задава предварителни и въвеждащи въпроси, с които да завоалира истинските си намерения. В края на краищата, както служителката от „Филипс“ бе посочила, той имаше на разположение цели двайсет и осем дни, в които да се извърши сделката.
– В случай че шахът „Кенингтън“ излезе на пазара, колко би струвал според вас? – попита Макс.
Експертът погледна невярващо, макар и до него да бе стигнал слухът, че червеният цар е продаден във „Филипс“. Знаеше също и на каква цена.
– От седемстотин и петдесет хиляди до един милион – гласеше неговият отговор.
– Ако успея да ви донеса шаха „Кенингтън“ и вие се уверите, че е автентичен, каква сума „Сотби“ са готови да платят авансово срещу бъдеща сделка?
– Четиристотин или петстотин хиляди, стига семейството да потвърди, че това наистина е шахът „Кенингтън“.
– Ще ви се обадя в най-скоро време – обеща Макс, чиито непосредствени и дългосрочни проблеми бяха решени.
По-късно същата вечер Макс освободи стаята си в хотела в Ийст Сайд и взе такси, което го откара до летище „Кенеди“. Щом машината се отдели от пистата, той заспа, за първи път през този ден.
Боингът докосна бетонната настилка на „Хийтроу“ в момента, в който слънцето изгряваше над Темза. Макс нямаше нищо за деклариране и бързо се озова при експреса, който го отведе до гара „Падингтън“. Беше си вкъщи за закуска. Потъна в мечти за онова време, когато щеше да вечеря редовно в любимия си ресторант и наместо да чака автобус щеше без никакво притеснение да си взима такси.
Нахрани се и остави чиниите в умивалника, след което се отпусна в единствения удобен стол в къщата си. Започна да обмисля следващия си ход, уверен, че червеният цар е намерил своето място на шахматната дъска.
В единайсет, час подходящ да обезпокоиш един лорд, той се обади в Кенингтън Хол. Икономът го свърза с лорд Кенингтън и първите думи на клиента му бяха:
– Успя ли?
– Не, за съжаление – отговори Макс. – Непознат за мен участник предложи по-висока цена. Изпълних инструкциите ви и спрях да наддавам след петдесет хиляди. – Той замълча за миг. – Продаден е за петдесет и пет хиляди.
Настъпи тишина.
– Мислиш ли, че зад отсрещната страна е бил брат ми?
– Нямаше как да разбера. Единственото, което мога да кажа, е, че наддаването се провеждаше по телефона. Очевидно човекът искаше да остане анонимен.
– Много скоро ще разбера – отговори Кенингтън, преди да затвори.
– С положителност – съгласи се Макс и набра друг телефон в Челси.
– Поздравления – рече той, щом чу плътния глас на уважавания Джеймс. – Купих фигурата, така че вече имате право да предявите претенциите си върху шаха, съгласно условията на завещанието.
– Добра работа свършихте, Глъвър.
– Веднага щом ми предадете останалата част от шаха, адвокатите ми ще ви връчат чек за четиристотин четирийсет и пет хиляди долара – уточни Макс.
– Нали се договорихме за половин милион? – процеди Джеймс.
– Минус петдесет и пет хиляди, които трябваше да платя като депозит за червения цар – поясни Макс. – Ще видите, че това ясно е изписано в договора.
– Но… – опита се да протестира Джеймс.
– Може би предпочитате да се обадя на вашия брат? – попита Макс, но в този момент някой позвъни на външната врата. – Знаете, че засега аз съм притежател на червения цар… – Джеймс мълчеше. – Помислете си, докато отворя вратата – предложи Макс и остави слушалката настрани. Запъти се към входа на апартамента с доволна физиономия и освободи веригата, завъртя ключа и открехна леко вратата. Двама високи мъже, облечени в еднакви шлифери, стояха пред него.
– Макс Виктор Глъвър? – попита единият от тях.
– Кой се интересува?
– Аз съм полицейски инспектор Армитидж от отдел „Измами“, а това е сержант Уилис. – И двамата извадиха служебните си карти, които Макс добре познаваше. – Може ли да влезем, господине?
Веднага щом полицаите взеха показанията на Макс, състоящи се от малко повече от „Трябва да говоря с адвоката си“, те напуснаха неговия дом. След това се отправиха към Йоркшър, където се срещнаха с лорд Кенингтън. Получили подробните му показания, те се върнаха в Лондон, за да вземат показанията и на брат му Джеймс, който оказа пълно съдействие.
Седмица по-късно Макс беше арестуван за измама. Съдията взе предвид обстоятелството, че той вече има полицейско досие, и отказа да го пусне под гаранция.
– Как са узнали, че си откраднал фигурата? – попитах.
– Не го узнаха – отвърна Макс и загаси цигарата си.
Оставих молива.
– Май нещо не разбирам – промърморих аз от горното легло.
– Аз също не разбирах, докато не чух пълния текст на обвинението.
Мълчах и чаках съкилийникът ми да свие следващата си цигара.
– Бях изумен, когато чух в какво ме обвиняват – най-сетне се обади Макс. – „Макс Виктор Глъвър, обвинен сте в придобиване на пари чрез измама. На седемнайсети октомври двехилядната година сте участвал в аукцион и сте наддавал до петдесет и пет хиляди долара за фигурата на червен цар, предмет номер двайсет и три в аукционна къща «Филипс» в Ню Йорк, подстрекавайки други заинтересовани лица да наддават срещу вас, без да ги информирате, че предметът е ваша собственост.“
Тежък ключ се превъртя в бравата и вратата на килията ни се отвори.
– Посетители – изрева секторният надзирател.
– Както ти казах – продължи Макс и спусна крака на пода, – тук съм по несправедливо обвинение в нещо, което не съм извършил.
– Защо е трябвало да направиш цялата тази сложна организация, след като е можело да продадеш направо на някой от братята червения цар?
– Защото тогава трябваше да им обясня как съм се добрал до фигурата и ако не ме бяха задържали…
– Но все пак те задържаха.
– Но не по обвинение в кражба – напомни Макс.
– И какво стана с червения цар? – попитах аз, докато излизахме в коридора и вървяхме към сектора за посетители.
– След делото го върнаха на адвоката ми и го заключиха в неговата каса, където ще остане, докато ме освободят.
– Което означава, че…
– Познаваш ли лорд Кенингтън? – попита Макс небрежно.
– Не.
– Ще те запозная, братче – намигна ми той. – Дошъл е на посещение. Предчувствам, че ще иска да ми направи някакво предложение, свързано с червения цар.
– Ще приемеш ли?
– Спокойно, Джеф – усмихна се Макс, докато влизахме в залата за свиждания. – Не мога да отговоря до следващата седмица, когато що ме посети и брат му Джеймс.
Соломоново решение
– На твое място няма да се меся – гласеше съветът на Карол.
– Не мога да стоя настрана. Боб е мой приятел от повече от двайсет години – напомних на жена си, докато си лягах.
– Още по-сериозно основание да се въздържиш да даваш съвети.
– Но аз не я харесвам.
– Нещо, което не направи и опит да скриеш по време на вечерята – напомни ми Карол и изгаси лампата на нощното си шкафче.
– Не може да не разбираш, че всичко ще завърши с потоци сълзи.
– В такъв случай купи голяма опаковка хартиени кърпички.
– Тя преследва единствено парите му – промърморих аз.
– Но той няма такива – отвърна Карол. – Боб има голяма практика, но това съвсем не го нарежда сред групата на богаташите като Абрамович.
– Сигурно, но се чувствам длъжен, като негов приятел, да го предупредя да не се жени за нея.
– В момента Боб не иска да слуша твоите предупреждения – отбеляза жена ми, – така че дори не си го помисляй.
– Обясни ми, о, премъдра, защо да не му кажа – помолих аз, докато потупвах възглавницата си.
– Ако всичко в крайна сметка приключи с развод – направи се, че не забелязва иронията ми Карол, – ще си доволен. Но пък ако бракът им се окаже успешен, той никога няма да ти го прости… Тя – също.
– Нямах намерение да й казвам.
– Но тя вече знае какво мислиш – увери ме жена ми. – Повярвай ми.
– Не вярвам да изтрае и година – предсказах аз и точно в този момент телефонът до главата ми иззвъня. Дано не е някой пациент, мислено си пожелах и вдигнах слушалката.
– Имам само един въпрос – започна човекът отсреща, чийто глас ми бе достатъчно познат, за да трябва да се представи.
– И какъв е той, Боб?
– Ще ми станеш ли кум?
С Боб Радфорд се запознах по време на стажа си в болницата „Сейнт Томас“, където и двамата работехме като санитари. За да бъда по-точен, първият ни сблъсък стана на игрището по ръгби. Опита се да ми отнеме топката в момента, когато щях да отбележа решителния гол. Тогава играехме в противникови отбори.
След като ни разпределиха като старши санитари в „Гайс“, вече играехме за един отбор по ръгби и освен това всяка седмица се срещахме и за по една партия скуош, която той неизменно печелеше. През последната година от следването си наехме обща стая, където водехме момичета. Не се налагаше да търсим женска компания, тъй като в „Сейнт Томас“ работеха три хиляди медицински сестри, повечето от които бяха жадни за секс и по неясни за мен причини смятаха, че лекарите са сигурна плячка. И двамата с нетърпение очаквахме да се възползваме от това обстоятелство. И точно тогава взех, че се влюбих.
Карол беше като нас санитарка в „Гайс“ и още на първата среща ми даде ясно да разбера, че не търси трайна връзка. Само че тя недооцени единствения ми талант – упоритостта. Най-сетне се предаде и след деветото ми предложение за брак каза „да“. Оженихме се няколко месеца след дипломирането й.
Боб пое в противоположна посока. Винаги когато го канехме на вечеря, той се появяваше с нова приятелка. Често бърках имената им, грешка, която Карол никога не допускаше. С течение на времето дори апетитът на Боб да опитва нови „деликатеси“ взе да стихва и не можеше да се сравни с мерака му от студентските години. Не бива да се забравя, че неотдавна бяхме празнували четирийсетия си рожден ден. Не помогна дори титлата „най-желан ерген“, която той получи в болницата. Заслугата за това не на последно място бе, че вече имаше много успешна частна лекарска практика в Лондон. Държеше няколко стаи на Харли Стрийт, без да е благословен с разходите, неизменно свързани със семейното щастие. Сега обаче очевидно бе дошъл краят на неговото блаженство.
Когато Боб покани мен и Карол на вечеря, за да ни запознае с Фиона, която описа като жената, с която възнамерявал да прекара остатъка от живота си, ние и двамата бяхме едновременно изненадани и щастливи. В същото време недоумявахме коя е тя, защото никой от нас не можеше да си спомни името на последната му приятелка. Сигурни бяхме обаче, че не е Фиона.
С пристигането си в ресторанта ги забелязахме на една маса в дъното да си държат ръцете. Боб стана да ни посрещне и веднага ни представи Фиона като най-прекрасното момиче на света. За да съм справедлив, ще призная, че няма нормален мъж, който да може да отрече физическите й качества. Висока около метър и седемдесет и пет, от които поне осемдесет сантиметра се падаха на краката й, закачени за тяло, изваяно от гимнастика и доусъвършенствано с диета, състояща се от листа маруля и вода.
Разговорът ни през цялата вечер бе доста ограничен, отчасти поради факта, че Боб я съзерцаваше през повечето време подобно на човек, който стои пред голите фигури на Донатело. Стигнах до заключението, че Фиона ще поизпразни кесията на моя приятел, тъй като изчете няколко пъти листата с вината от долу на горе, поръча хайвер за начало и с мила усмивка поиска порцията й с паста да бъде посипана с трюфели.
Тя бе от типа блондинки, които очакваш да срещнеш късно нощем в бара на някой хотел и за предпочитане на друг континент. Не мога да ви кажа на колко години беше, но по време на вечерята разбрахме, че три пъти е била омъжена, преди да срещне Боб. Увери ни, че този път най-сетне е открила мъжа на живота си.
С искрено удоволствие се разделих с тях тази вечер и както сами разбрахте, побързах да споделя с жена ми какво мисля за Фиона.
Сватбата се състоя след три месеца в кметството на Челси на Кингс Роуд. Присъстваха няколко приятели на Боб от „Сейнт Томас“ и „Гайс“, част от които не бях виждал от времето, когато играехме ръгби. Стори ми се неразумно да изтъквам пред Боб, че Фиона очевидно няма близки хора или поне някой, който би искал да присъства на последното й бракосъчетание.
Стоях мълчаливо до приятеля си, докато длъжностното лице произнасяше думите: „Ако някой може да посочи законно основание, по силата на което тези двама души не могат да встъпят в брак, то той трябва да го заяви сега тук пред мен.“
Щеше ми се да се изкажа, но Карол беше твърде близо, за да поема този риск. Трябва да призная, че Фиона цялата грееше и съвсем нямаше вид на питон, който се готви да погълне агнето – цяло.
Тържеството се състоя в „При Лучо“ на Фулам Роуд. Речта на кума можеше да бъде и по-смислена, ако не бях изпил толкова много шампанско или ако вярвах поне на една от изречените от мен думи.
Когато си седнах, придружен от бурни ръкопляскания, Карол не се наведе да ме поздрави. Избягвах нейната близост до момента, в който всички станахме, за да изпратим младоженците навън. Боб и Фиона ни помахаха за сбогом и влязоха в дългата бяла лимузина, която щеше да ги отведе до „Хийтроу“. Там щяха да се качат на самолет за Акапулко и да прекарат три седмици меден месец. Нито транспортното средство, с което щяха да стигнат до „Хийтроу“, нито мястото, където щяха да прекарат медения си месец, бе избор на Боб. Нещо, което не споделих с Карол, защото тя щеше да ме обвини, че съм злонамерен, и щеше да е права.
Не мога да твърдя, че виждах често Фиона през първата година на брака им, макар че Боб ми се обаждаше от време на време, но само от кабинета си на Харли Стрийт. Успявахме дори да се видим понякога и за обяд, но така и не намерихме време за партия скуош някоя вечер.
По време на обедите ни той не пропускаше да спомене за добродетелите на забележителната си съпруга, сякаш предусещаше отношението ми към Фиона. Истината е, че никога не му казах какви са истинските ми чувства към нея. Предполагам обаче, че това бе и една от причините ние с Карол никога да не бъдем поканени на вечеря у тях, а когато ние ги канехме у дома, Боб все намираше някакво неубедително извинение – че е на визита при пациент или че ще бъде извън града.
Промяната настъпи някак незабележимо. Обедите ни взеха да стават все по-чести, успяхме да вмъкнем в програмите си и игра на скуош веднъж седмично и, което е по-важно, все по-рядко ставаше дума за Фиона.
Скоро след смъртта на лелята на Боб, госпожица Мюриъл Пембълтън, промените започнаха да стават по-осезаеми. За да бъда честен докрай, трябва да призная, че дори не знаех, че Боб има леля, още по-малко, че е единствена наследничка на „Пембълтън Електроникс“.
„Таймс“ разкри, че госпожица Пембълтън е оставила наследство от седем милиона лири в акции и недвижими имоти, както и значителна колекция от произведения на изкуството. С няколко малки изключения – дарения на благотворителни организации – тя бе завещала всичко на своя племенник. Бог да го благослови, защото наследството не го промени ни най-малко, което не може да се каже за Фиона.
Обадих се на Боб, за да го поздравя за късмета, но гласът му ми се видя доста съкрушен. Попита дали не можем да се видим, за да обядваме, тъй като искал да се посъветва с мен по много личен проблем.
Срещнахме се след няколко часа в кръчма за гастрономи недалеч от Девъншър Плейс. Боб не каза нищо съществено до момента, в който келнерът не взе поръчката ни, но щом сервираха първото блюдо, Фиона се превърна в най-важната тема. Същата сутрин бе получил писмо от адвокатската фирма „Абът Кромби & Ко“, от което ставало ясно, че съпругата му е подала молба за развод.
– Не може да й се отрече, че е избрала подходящ момент – изтърсих аз нетактично.
– А аз дори не го забелязах.
– Не си забелязал ли? – повторих. – Какво да си забелязал?
– Колко се промени поведението й, след като се запозна с леля ми. Всъщност още същата вечер буквално ми свали панталоните.
Напомних на Боб думите на Уди Алън по този въпрос. Той бе писал някъде, че Господ е дал на мъжа мозък и пенис, но го е дарил с твърде малко кръв, за да ги свърже. Боб се засмя за първи път в този ден, но само след миг отново потъна в мрачно мълчание.
– Какво мога да направя, за да ти помогна? – попитах.
– Да ми кажеш името на някой много добър адвокат, специалист по бракоразводни дела – въздъхна Боб. – Казаха ми, че госпожа Абът имала репутацията на човек, който е в състояние да изцеди и последната капка кръв от противниците на своите клиенти, особено след последните промени в закона, които облагодетелстват съпругите.
– В момента не се сещам – отговорих аз. – Шестнайсет години съм женен, и то успешно, и едва ли съм човекът, който може да ти бъде от помощ. Защо не попиташ Питър Мичъл? Четири пъти се жени и развежда, би трябвало да е наясно кои са добрите адвокати.
– Рано тази сутрин му се обадих – призна Боб. – Винаги досега го представлявала госпожа Абът. Имал нещо като постоянен договор с нея.
През следващите няколко седмици двамата с Боб редовно се срещахме за скуош и за първи път аз започнах да го побеждавам. След това вечеряше с мен и Карол. И тримата се стараехме да избягваме темата за Фиона. Въпреки това от устата му успя да се изплъзне, че тя отказала да напусне сцената с достойнство, дори след като той й предложил да си разделят наследството на леля Мюриъл.
Минаваха седмици, после месеци, Боб видимо започна да слабее, а доскоро русите му къдрици вече бяха посребрени. От друга страна, Фиона, подобно на чистокръвен състезателен кон, след преодоляването на всяко препятствие набираше все повече скорост и сили. Тя очевидно бе добра в тактиката и разбираше играта. Не бива да се забравя, че имаше опит от вече три завоювани победи и очевидно с нетърпение очакваше да запише и четвърта.
Мина близо година, докато Фиона най-сетне се съгласи на споразумение. Цялото имущество на Боб щеше да се раздели поравно между тях, като той щеше да заплати и съдебните разходи. Определиха дата за формалното подписване в кабинета на съдията. Приех да бъда свидетел и да дам на Боб, както се изрази Карол, така необходимата му морална подкрепа. Фиона плачеше сърцераздирателно много преди госпожа Абът да започне да чете условията и да изтъкне, че с клиентката й са се държали жестоко и Боб е причина за нервния й срив. Истината е, че никога преди не бях виждал Фиона да пролива сълзи, но си личеше, че се преструва. Дори госпожа Абът започна да се дразни.
Хари Декстър, когото Боб бе избрал за свой адвокат, го предупреди, че ако не се съгласи, може да се стигне до продължителна и скъпа правна процедура. Декстър добави също така, че съдиите обикновено окуражават ответниците да плащат съдебните разходи на завелата иска страна. Боб сви само рамене, дори не си направи труда да отговори.
Щом двете страни признаха, че извънсъдебно споразумение няма да може да се постигне, беше определен ден за изслушване при съдията.
Господин Декстър беше твърдо решен да се сражава с абсурдните искания на Фиона, стига Боб да следва точно неговите указания. С всяко следващо искане от отсрещната страна Боб все повече омекваше, докато накрая като пребит от бой боксьор бе готов да хвърли хавлията в центъра на ринга в знак, че се предава. Колкото повече приближаваше денят на изслушването, толкова по-потиснат ставаше, и дори подхвърли веднъж:
– Защо не й дам всичко, така ще е напълно доволна.
Двамата с Карол се опитвахме да повдигнем духа му, но със съмнителен резултат. Декстър се тревожеше, че клиентът му може да откаже и да присъства.
Уверявах Боб, че ще сме в залата, за да го подкрепяме.
Заехме с жена ми местата си сред публиката в зала номер три на отделение „Разводи“ в последния четвъртък на месец юни и зачакахме началото на заседанието. В десет без десет служебните лица влязоха един по един и се настаниха на определените за това места. Секунди след тях влязоха госпожа Абът и Фиона. Не откъсвах поглед от ищцата, която не носеше никакви бижута и бе облечена с черен костюм, който би бил по-подходящ за погребение, например това на Боб.
Миг по-късно в залата влязоха и господин Декстър, следван от Боб. Седнаха зад маса в отсрещния край на залата.
Точно в десет най-големите ми страхове се сбъднаха. В залата пристъпи съдията – жена, която мигом извика в съзнанието ми образа на директорката на моето училище – тиранин, убеден, че наказанието непременно трябва да съответства на престъплението. Тя седна на стола си на подиума и се усмихна единствено на госпожа Абът. Вероятно са били състудентки. Адвокатката отвърна на усмивката и се изправи. Започна да говори, от речта й стана ясно, че всеки предмет, собственост на Боб, ще бъде обект на делба, дори копчетата за ръкавели от колежа. Щом са се разбрали всичко да се дели наполовина, редно е това да важи и за копчетата за ръкавели. С течение на времето изискванията на Фиона растяха, тъй като по думите на адвокатката заради този брак и за да се отдаде на съпруга си, клиентката й е загърбила щастлив и пълноценен живот в Америка, включително и преуспяващ семеен бизнес, нещо, което чувах за първи път. И за какво? Заради мъж, който рядко се прибира у дома преди осем, който предпочита да играе скоуш с приятелите си, с които неведнъж – тук госпожа Абът замълча – се и напивал, често пъти не се докосвал до храната, която тя цял ден се трепела да приготви – поредна пауза, – и когато най-сетне си лягали, той тутакси потъвал в пиянски сън. Спонтанно се изправих, за да възразя, но мигновено човек от охраната ме предупреди, че ако не си седна на мястото, ще бъда помолен да напусна. Карол вече усилено ме дърпаше за края на сакото.
Накрая госпожа Абът завърши с претенцията, че на клиентката й се полага къщата в провинцията (на леля Мюриъл), а на Боб остава апартамента му в Лондон. Тя трябва да получи вилата в Кан (на леля Мюриъл), а Боб да задържи стаите на Харли Стрийт (под наем). Стигна се и до колекция от произведения на изкуството на леля Мюриъл. Клиентката на госпожа Абът получава Пикасо, той – Пасмор, тя – Моне, той – Мангин… и така нататък. Когато най-сетне госпожа Абът седна на мястото си, съдия Бътлър предложи да направят почивка за обяд.
По време на обяда, до който почти никой не се докосна, господин Декстър, Карол и аз положихме много усилия да убедим Боб, че трябва да се бори, но той не искаше и да чуе.
– За мен ще е напълно достатъчно – настояваше той – да задържа това, което имах преди смъртта на леля ми.
Декстър го уверяваше, че ще може да се пребори за далеч по-голям процент, но бе очевидно, че Боб няма желание за нищо такова.
