Текст книги "Соломоново решение"
Автор книги: Джефри Арчър
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 13 страниц)
Гръцка трагедия
Георгиос Цакирис не е от гърците, за чиито подаръци трябва да си отваряш очите.
Имал е късметът да прекара половината от живота си в Лондон, а другата – в родната Атина. Той и двамата му братя Николай и Андреас имали преуспяваща транспортна фирма за спасителни операции, която наследили от баща си.
За първи път се срещнах с Георгиос, или Джордж, както го наричаме в Англия, преди много години по време на благотворителен бал в полза на Червения кръст. Жена му Христина беше член на организационния комитет и ме беше поканила да поема аукциона.
В почти всеки благотворителен аукцион, който съм ръководил, се оказва, че има предмет, който сякаш е невъзможно да намери своя купувач. Онази вечер не правеше изключение. Един от членовете на организационния комитет бе предоставил пейзаж – нескопосна цапаница на дъщеря му. Доста преди да се кача на подиума и да започнат наддаванията, чувствах, че ще загазя.
Само че не бях взел предвид щедростта на Джордж.
– Ще чуя ли предложение от хиляда лири, с което да открием наддаването? – попитах високо, но никой не ми се притече на помощ. – Хиляда? – попитах отново с надеждата, че никой няма да долови отчаянието в гласа ми. Тъкмо бях готов да се откажа, от морето официални черни костюми се надигна една ръка. Това беше ръката на Джордж.
– Две хиляди? – предложих аз, но никой не откликна. – Три хиляди? – насочих този път очи направо към Джордж. Ръката му отново щръкна. Четири хиляди? – продължих поуспокоен. За съжаление увереността ми не трая дълго и отново вперих поглед в Джордж. – Пет хиляди? – човекът отново откликна. Какво като жена му е в организационния комитет, помислих си. Всяко нещо трябва да си има мярка. Ето защо обявих: – Продадено за пет хиляди лири на господин Джордж Цакирис. – Думите ми бяха изпратени с аплодисменти и с изпълнения с облекчение поглед на Христина.
Оттогава горкият или по-скоро богатият Джордж редовно ми се притичваше на помощ в такива случаи. Често купуваше нелепи предмети, за които не таях никаква надежда, че може да намерят купувач. Един Господ знае колко бях измъкнал от човека, и то все в името на благотворителността.
Миналата година му продадох пътуване до Узбекистан, заедно с два билета, предоставени ни от „Аерофлот“, и отидох да му благодаря лично за щедростта.
– Няма защо да ми благодарите – рече Джордж, когато седнах на свободния стол до него. – Не минава и ден, без да си напомня колко късмет съм имал в този живот, та дори и късмета да съм жив.
– Късмета да сте жив ли? – Предусетих, че зад това се крие интересна история.
Тук е моментът да споделя с вас, че старото като света клише как животът на всеки от нас бил цял роман, е голяма заблуда. Но все пак с годините разбрах, че на всекиго се е случвала поне една забележителна история, заслужаваща да бъде разказана. И Джордж не беше изключение.
– Та значи имате късмет да сте жив? – подхванах отново.
Джордж и двамата му братя си разделили по равно отговорностите, свързани с бизнеса. Джордж поел офиса в Лондон, Николай останал в Атина, а Андреас обикалял света, за да се притичва на помощ на някой от закъсалите им клиенти.
Макар че поддържал офиси и жилища в Лондон, Ню Йорк и Сен Пол де Ванс2121
Курорт в Южна Франция. – Б.пр.
[Закрыть], Джордж редовно се прибирал в родината на боговете, за да не загуби връзка с многобройното си семейство. Сигурно сте забелязали, че богатите хора винаги имат много роднини.
По време на скорошния бал на Червения кръст, който се проведе в Дорчестър, никой не ми се притече на помощ, когато се опитах да продам фланелка на отбора по ръгби „Бритиш Лайънс“ след обиколката им в Нова Зеландия. А на нея стояха подписите на целия отбор, загубил почти всичките си мачове. Нямаше и следа от Джордж, тъй като се бе върнал в родината си за сватбата на любимата си племенница. И точно на тази сватба станал инцидент, заради който можех никога повече да не видя Джордж. Така се случи, че дори не успях да открия наддаване за онази фланелка на „Бритиш Лайънс“.
Племенницата на Джордж, Изабела, беше родена на Кефалония, един от най-красивите гръцки острови. Истинско бижу на Йонийско море. Изабела се влюбила в сина на местния винопроизводител и тъй като баща й бил починал отдавна, Джордж предложил той да е домакин на сватбеното тържество, което щяло да се проведе в дома на младоженците.
В Англия е обичай да се канят членове на семейството и приятели на сватбената церемония в църквата, след което се организира прием, често пъти на моравата пред дома на родителите на момичето, където се опъва специална палатка или тента. Ако моравата не е достатъчно голяма, тържеството се пренася в залата на кметството. След като се произнесат официалните речи и мине известно време, младоженците заминават на сватбено пътешествие, а гостите се разотиват по домовете си.
Да напуснеш тържеството преди полунощ в Гърция, противоречи на традицията. Според местните хора тържествата трябва да продължат до малките часове на следващия ден, особено когато семейството на младоженеца притежава лозя. Ако двама гърци се женят на някой гръцки остров, поканата важи автоматично за цялото население, което приижда, за да се чукне с чаша вино за здравето на младите. В съзнанието на тези хора няма такова нещо като „неканени гости“. Майката на момичето не си прави труда да изпраща покани с позлатени инициали в долния ляв ъгъл, не само защото никой няма да й отговори, но и защото е сигурна, че всеки ще се отбие.
Друга съществена разлика в обичаите на нашите две велики нации е, че в Гърция е напълно излишно да наемаш градинска палатка, тъй като на онази географска ширина е почти невъзможно да завали внезапно дъжд, особено в средата на лятото, което трае близо десет месеца. Там всеки може да е синоптик.
Вечерта преди сватбата Христина напомнила на съпруга си, че тъй като ще е домакин, може би няма да е зле да се въздържа от пиене. Все някой трябва да следи за това нещо да не се пропусне, особено като се има предвид с какво се занимава младоженецът. Макар и неохотно, Джордж се съгласил.
Сватбената церемония се провела в малката селска църква, която било претъпкана много преди началото на вечерната служба. С присъщото му благородство Джордж приел ролята на домакин на едно толкова мащабно събитие. Гледал, изпълнен с гордост, как любимата му племенница и нейният любим влизат в свещен съюз. Макар Изабела да била скрита зад воал от бяла дантела, нейната хубост отдавна била призната от младежите на острова. Годеникът й Алексис Кулукундис бил висок и строен младеж, по чийто кръст още не личало, че е наследник на собственик на обширни лозя.
И при гърците, и при англичаните има църковна служба, но тук приликите свършват. Церемонията се извършва от брадати свещеници, накичени с дълги златисти одежди и високи черни шапки. Сладникав аромат на тамян от полюляващи се кадилници изпълва черквата, докато свещеникът с най-дългата брада ръководи церемонията под акомпанимента на изпети под нос псалми и молитви.
Джордж и Христина били сред първите, които напуснали църквата след края на службата, за да се приберат час по-скоро и да посрещнат първите гости.
Джордж трябва да бе стиснал ръцете на поне двеста души, когато шумните приятели на младоженеца обявили пристигането на младите господин и госпожа Кулукундис с гърмене на пищови – гръцка традиция, която трудно ще се съвмести с английската морава и е абсурд да се осъществи в залата на едно кметство.
С изключение на най-близките роднини и гостите, за които предварително се знаело, че ще седнат около дългата маса встрани от дансинга, Джордж познавал твърде малко от присъстващите.
Неговото място било начело на масата, от дясната му страна седяла Изабела, а от лявата – Алексис. Щом всички се настанили, започнали да пристигат блюда, претрупани с храна, а виното се леело сякаш се провеждала разгулна оргия, а не сватба на малък остров. Но защо ли се учудвам, нали богът на виното Бакхус е грък?
Когато в далечината се разнесъл камбанен звън, отбелязващ настъпването на единайсет часа, Джордж намекнал на кума, че е време за неговата реч. За разлика от Джордж кумът бил пиян и, естествено, на другата сутрин не помнел и дума от онова, което казал. След него станал да говори младоженецът, който се опитал да изрази колко е щастлив, че се е оженил за такова момиче. Отново приятелите му огласили нощта с изстрели от пистолетите си.
Последен се изправил Джордж. Било късно и гостите гледали умолително домакина на тържеството. Като видял колко бутилки вече се търкаляли по масата, той се задоволил с кратко обръщение към младоженците, на които пожелал благословено бъдеще – според традицията начин да пожелаеш много деца. След това приканил тези, които още можели да се държат на краката си, да се изправят, за да пият за здравето на младоженеца и булката. „Изабела и Алексис“, крещели всички, в твърде нестроен хор.
Щом аплодисментите и виковете стихнали, оркестърът подхванал първата мелодия. Младоженецът станал и повел своята жена на първия им танц. Стъпването им на дансинга било приветствано от нов залп. След тях на дансинга стъпили и родителите на Алексис, и Джордж и Христина.
Джордж танцувал с жена си, с младоженката и с майката на младоженеца, след което се отправил към мястото си начело на масата, а по пътя продължил да се здрависва с десетките гости, които искали да му благодарят за тържеството.
Най-сетне и той можел да си налее чаша червено вино – нали вече бил приключил с официалните си задължения? В този миг се появил старецът.
Джордж го зърнал да седи самичък на входа на градината и мигом скочил да го посрещне. Оставил чашата на масата, и прекосил моравата, за да приветства неочаквания гост.
Андреас Николаидис се опирал тежко на двата си бастуна. На Джордж не му се искало дори да си представи колко усилия е коствало на възрастния мъж да изкачи стръмния хълм от малката си къща, построена на същия този склон. Джордж се поклонил ниско и приветствал човека, превърнал се в легенда за Кефалония и за Атина, макар никога да не бил напускал острова. Питали го защо и той отговарял неизменно:
– Защо му е на някого да напуска Рая?
Когато през 1942 година остров Кефалония бил окупиран от германците, Андреас Николаидис, тогава двайсет и три годишен, избягал на хълмовете и оглавил съпротивата. Докато траела окупацията, за главата му била обявена висока награда, но той останал в планините и също като Александър не се върнал, докато враговете не били прогонени далеч от родните земи.
Щом през 1945 година мирът бил провъзгласен, Андреас се прибрал победоносно и станал кмет на Кефалония, пост, който заемал цели трийсет години. Сега, вече на повече от осемдесет години, нямало семейство на острова, което да не му било задължено по някакъв начин. Малко били тези, с които не го свързвало роднинство.
– Добър вечер, господине – поздравил го Джордж. – Голяма чест е за нас да ви видим на сватбата на моята племенница.
– Честта е по-скоро за мен – отговорил Андреас. – Дядото на вашата племенница се би редом с мен и загина пред очите ми. А и е привилегия за един стар човек – намигнал той дяволито – да целува всяка младоженка на този остров.
Джордж внимателно подкрепил стареца покрай дансинга по посока на голямата маса. Гостите спирали да танцуват, за да го поздравят. По настояване на Джордж Андреас бил настанен на неговото място начело на масата. Така че да седне между двамата младоженци. Старецът се опитал да откаже, но после приел. А когато Изабела го видяла до себе си, избухнала в радостни сълзи и прегърнала сърдечно възрастния мъж.
– Присъствието ви прави нашата сватба съвършена – хълцала тя.
Андреас се усмихнал и прошепнал на Джордж:
– Щеше ми се като бях млад, присъствието ми да имаше същото въздействие върху жените.
Джордж оставил младите да си говорят с възрастния мъж и отишъл да донесе блюдо с подбрани храни за изтъкнатия гост. Взел и една бутилка от виното, което собственият му баща му подарил в деня на сватбата му. Натоварен с всичко това, той се обърнал, за да го занесе на госта, и в този момент камбаните на черквата отброили дванайсет удара – началото на новия ден.
За пореден път тази вечер младежите на дансинга изстреляли залп във въздуха с оръжието си. Джордж сбърчил чело, но се сетил за собствената си младост. С чинията в едната ръка и с бутилката специално вино в другата, той си проправял път между гостите към челното място на масата, заето сега от Андреас Николаидис.
Най-неочаквано един от младежите, който очевидно бил пил повече от необходимото, се спънал неволно в ръба на дансинга в момента, когато изстрелвал последния пълнител на своето оръжие. Джордж се вцепенил от ужас, виждайки как старецът се свива на стола, а главата му клюмва на масата. Джордж пуснал блюдото с храна и бутилката на тревата и в този момент проехтял писъкът на булката. Затичал се към масата, но вече било твърде късно. Андреас Николаидис бил мъртъв.
Веселото тържество се превърнало за секунди в тревожен кошер – едни плачели, други пищели, а някои падали на колене, но повечето мълчали вцепенени, неспособни да реагират на случващото се.
Джордж се навел над тялото и вдигнал стареца на ръце. Понесъл го през моравата, а гостите се отдръпвали встрани и с наведени глави образували шпалир.
Джордж току-що бе наддавал до пет хиляди лири за два билета за мюзикъл в Уест Енд, когато завърши разказа си за Андреас Николаидис.
– Твърди се, че Андреас е спасил живота на всеки един от жителите на този остров – въздъхна той и вдигна чаша в памет на този забележителен старец. Замълча за миг и додаде: – Включително и моя.
Полицейският началник
– Защо иска да ме види? – попита полицейският началник.
– По личен въпрос.
– Кога е излязъл от затвора?
Секретарката отново погледна папката с досието на Радж Малик.
– Преди шест седмици – отвърна тя.
Нареш Кумар се изправи, бутна стола си назад и закрачи из стаята – обичайна реакция, когато се налагаше да обмисли някой проблем. Беше си внушил – донякъде успешно, – че редовното обхождане на кабинета представлява един вид гимнастика. Отдавна бяха отминали дните, когато имаше сили следобед да поиграе хокей, привечер да се разкърши с два-три гейма скуош, след което на бегом да се върне в участъка. Всяко повишение добавяше нова сребърна нашивка на еполетите и поредните пет-шест сантиметра към талията му.
– Като се пенсионирам, ще имам повече време и пак ще започна да тренирам – често се заканваше той пред заместника си Анил Кан. И двамата се преструваха, че вярват на изречените думи.
Полицейският началник спря пред прозореца и погледна към оживените улици на Мумбай четиринайсет етажа по-долу: десет милиона жители – от най-бедни до най-богати. А той бе призван да поддържа реда сред тая пъстра гмеж от мизерни просяци до милионери. Неговият предшественик си бе отишъл с думите: „В най-добрия случай ти остава надеждата да не прекипи врящият чайник.“ След по-малко от година, когато на свой ред предадеше поста на своя заместник, той щеше да му завещае същия съвет.
Нареш Кумар цял живот бе изкарал в полицията – също като баща си. Най-много му допадаше непредсказуемостта на тази работа. Ето и днес не мина без изненади, макар че много неща се бяха променили от времето, когато можеше да перне някое хлапе зад ухото, ако го хване да краде манго. Днес беше друго: аха да посегнеш, и родителите те изправят на съд за побой, а детето заявява, че има нужда от психиатър. За негов късмет заместникът му Анил Кан се бе примирил, че пукотевицата по улиците, наркопласьорите и борбата с тероризма са неизменна част от живота на съвременния полицай.
Началникът отново се замисли за Радж Малик, когото бе пращал в затвора на три пъти за последните трийсет години. Как така му бе хрумнало да поиска да го види? Имаше само един начин да си отговори на този въпрос. Той отново се обърна към секретарката си.
– Запиши Малик в графика ми, но за не повече от петнайсет минути.
Полицейският началник си спомни, че се е съгласил да приеме Малик, едва няколко минути преди определената среща, когато секретарката сложи досието на бюрото му.
– Ако закъснее и една минута, няма да получи друга възможност – отсече Кумар.
– Той е в чакалнята, господин началник – отвърна момичето.
Кумар се намръщи и разтвори папката. Зачете се в написаното за престъпната дейност на Малик, макар повечето да му бе известно, защото на два пъти лично го бе арестувал – веднъж като сержант детектив и втория път като току-що повишен в чин инспектор.
Малик бе лежал за финансови престъпления, макар че като нищо можеше да си намери добре платена спокойна работа. За беда на младини бе открил, че притежава чар и вродена склонност да подвежда лековерните, особено стари дами, и да измъква големи суми, и то без особено усилие.
Първата му измама бе обичайна за Мумбай. Достатъчно бе да си набави малка печатарска преса и фирмени бланки. Състави списък с вдовици, следейки всекидневно некролозите в „Мумбай Таймс“, и ето че бе готов да започне своя бизнес. Специализира се в продажбата на акции на несъществуващи чуждоземни компании и се радваше на приличен доход, докато не попадна на вдовицата на колега мошеник.
Последва обвинение и Малик призна, че е спечелил над един милион рупии, но полицейският началник подозираше, че сумата е много по-голяма. В края на краищата коя вдовица би признала, че се е поддала на чара на Малик? Измамникът бе осъден да лежи пет години в затвора „Пуне“ и Кумар не чу за него близо десет години.
За втори път Малик се озова в затвора заради продажба на апартаменти в луксозен блок, планиран да бъде построен върху блато. Този път съдията му даде седем години. Измина още едно десетилетие.
Третото провинение на Малик, плод на още по-голяма изобретателност, получи съответно още по-голяма присъда. Беше се обявил за брокер по застраховки „Живот“. За жалост никой така и не бе получил възвръщаемост срещу вложението – освен самият Малик, разбира се.
Адвокатът изрази предположението, че клиентът му е спечелил не повече от дванайсет милиона рупии, но тъй като много малка част от тази сума бе в наличност, за да бъде разпределена сред все още живите наивници, съдията реши, че дванайсет години затвор е справедлива лихва върху въпросните полици.
Полицейският началник отгърна и последната страница, ала все още недоумяваше защо Малик бе пожелал да се срещнат. Той натисна копчето под бюрото си, за да даде знак на секретарката, че е готов да приеме следващия посетител.
После вдигна поглед към отварящата се врата. Човекът насреща му изглеждаше само смътно познат. Малик трябва да бе десетина години по-млад от него самия, но всеки би ги взел за връстници. В досието бе записано, че е висок около метър и седемдесет и пет и тежи осемдесет и пет килограма, но влезлият не отговаряше на това описание.
Лицето на доскорошния затворник бе сухо и сбръчкано, а поради прегърбената стойка изглеждаше дребен и съсухрен. Половин живот в затвора бе сложил своя отпечатък. Беше облечен с бяла риза, протрита на ръкавите и яката, и възголям костюм, който като че ли много отдавна му е бил по мярка. Това съвсем не бе самоувереният младеж, арестуван от полицейския началник за пръв път преди повече от трийсет години, който имаше готов отговор на всички въпроси.
С плаха усмивка Малик застана пред началник Кумар.
– Благодаря, че се съгласихте да ме приемете, господин началник – тихо рече той. Дори гласът му звучеше като на съсухрен старец.
Началникът кимна и посочи стола пред бюрото си.
– Предстои ми тежък ден, Малик – заяви, – тъй че говори направо.
– Разбира се, сър – отвърна онзи още преди да седне. – Въпросът е, че си търся работа.
Кумар бе обмислил множество варианти за причината на това посещение, но търсенето на работа не фигурираше сред тях.
– Не бързайте да се смеете – продължи Малик. – Моля, позволете да изложа молбата си.
Началникът се облегна назад в стола си и долепи пръсти и длани, все едно в безмълвна молитва.
– Твърде много години от живота си прекарах в затвора – поде Малик и млъкна. След малко продължи: – Наскоро навърших петдесет и мога да ви уверя, че нямам намерение отново да попадна зад решетките.
Началникът кимна, но остави репликата без коментар.
– Миналата година, господин началник, вие произнесохте реч пред годишното събрание на Търговската камара на Мумбай. Прочетох я в „Таймс“ с огромен интерес. Изразихте мнение, че водещите бизнесмени в този град трябва да положат усилия да наемат на работа хора, излежали присъдата си – да им дадат втори шанс, това бяха думите ви, – защото в противен случай те много лесно биха се върнали към предишните си престъпни навици. Смея да кажа, че бях напълно съгласен с вас.
– Не забравяй – прекъсна го Кумар, – че имах предвид само нарушители с първо провинение.
– Именно – невъзмутимо контрира Малик на свой ред. – Щом виждате техния проблем, представете си с какво се сблъсквам аз, когато потърся работа. – Той млъкна и оправи вратовръзката си, преди да продължи: – Ако сте говорили от сърце, то тогава би трябвало сам да се вслушате в думите си и да дадете пример.
– Какво точно си намислил? – недоумяваше началникът. – Ясно е, че нямаш квалификация за полицай.
Малик не се засегна от сарказма и дръзко продължи:
– В същия вестник, който помести речта ви, имаше обява за чиновническо място в архива. На младини първата ми работа бе в компания за превози „Пи енд Оу“ в кантората им в този град. Ако направите проверка, ще се уверите, че съм работил с ентусиазъм и експедитивност и поне в този случай напуснах с безупречно досие.
– Било е преди повече от трийсет години – отбеляза началникът, добре запознат със съдържанието на папката върху бюрото си.
– Значи ще завърша кариерата си както я започнах – заключи Малик, – като архивар.
Началникът помълча, разсъждавайки върху желанието на бившия затворник. Накрая се приведе напред, сложи ръце върху плота и се произнесе:
– Ще обмисля молбата ти. Секретарката ми знае ли как да се свърже с теб?
– О, да, господин началник – отвърна Малик и се надигна. – Всяка вечер се приютявам в общежитието на „Младите християни“ на Виктория Стрийт. – Той направи кратка пауза. – Не предвиждам да сменям жилището си в близко бъдеще.
На обяд в офицерския стол началник Кумар осведоми заместника си как е минала срещата с Малик.
Анил Кан прихна да се смее.
– Паднахте в собствения си капан, шефе – съчувствено рече той.
– Истина е – отвърна началникът и поднесе нова хапка ориз към устата си. – Догодина, като поемеш поста ми, този случай ще ти служи за урок, да внимаваш какво приказваш, особено пред по-голяма аудитория.
– Сериозно ли смятате да го наемете? – учудено попита Кан.
– Има такава вероятност. Защо, не ти ли допада идеята?
– Тази година ви е последна на този пост, сър, оставяте зад гърба си дълги години безупречна професионална служба. Защо да рискувате да опетните репутацията си?
– Боя се, че излишно драматизираш – рече началникът. – Говорим за един съкрушен човек, както щеше да се увериш, ако бе присъствал на срещата.
– Престъпникът си е престъпник – настоя Кан, – тъй че пак ви питам, защо да поемате този риск?
– Може би защото така е редно при дадените обстоятелства – отвърна началникът. – Ако отхвърля молбата на Малик, нима ще дочакам отново да се вслушат в мнението ми?
– Все пак работата в архива е деликатна – не се даваше Кан. – Малик ще получи достъп до сведения, предназначени единствено за хора с доказана дискретност.
– Мислих по въпроса, Кан. Имаме два архива: един в сградата на участъка, в който, както правилно отбеляза, се трупа информация от деликатно естество, и друг в покрайнините на града, предназначен за приключени случаи, останали неразгадани или просто изоставени.
– И все пак на ваше място не бих рискувал – заключи Кан, като подпря ножа и вилицата си на ръба на чинията.
– Ограничих риска до минимум – обяви началникът. – Малик ще постъпи на едномесечен пробен срок. Ще определя човек да го следи отблизо и да ми докладва. Прекрачи ли границата дори и със сантиметър, ще си иде там, откъдето е дошъл.
– И все пак не ви съветвам – рече мрачно Кан.
В първия ден от месеца Радж Малик се яви на работа в архива на полицията на Махатма Драйв 47 в покрайнините на града. Работното му време започваше в осем и завършваше в шест вечерта, шест дни в седмицата, срещу което му бе определена заплата от 900 рупии на месец. Задълженията му предвиждаха да обикаля отдалечените от центъра полицейски участъци с велосипеда си и да събира папките по изоставени случаи, които трябваше да предаде на своя надзорник, който ги описваше и складираше в приземието, където едва ли някой щеше да ги потърси.
В края на първия месец отговорникът докладва на началника както му бе поръчано.
– Де да имах поне десет души като Малик – рече той. – За разлика от младоците винаги идва в точния час, не проточва времето за почивка и никога не хленчи, ако му възложиш задача извън задълженията му. С ваше позволение – добави човекът, – ще предложа да вдигнем заплатата му на хиляда рупии на месец.
При следващия доклад отговорникът беше още по-възторжен:
– Миналата седмица останах с човек по-малко, един от хората ми се разболя. Малик пое част от задълженията му и някак успя да върши и своята работа.
В края на третия месец отзивите за новоназначения бяха толкова ласкави, че когато на ежегодния обяд на Мумбайския ротариански клуб началникът се обърна към събралите се, той призова членовете да протегнат ръка на прегрешилите и дори ги увери, че сам е успял да докаже своята теория. Ако се даде на нарушителите втори шанс, те няма да прибегнат до престъпление.
На следващия ден „Мумбай Таймс“ излезе със заглавие:
ПОЛИЦЕЙСКИ НАЧАЛНИК ДАВА ПРИМЕР
Позицията на Кумар бе разяснена надълго и нашироко, беше поместена и снимка на Радж Малик с надпис „разкаял се нарушител“. Началникът остави статията на бюрото на заместника си.
* * *
Малик изчака отговорникът да излезе в обедна почивка. Той имаше навика точно в дванайсет да се отправя към дома си, където прекарваше един час със своята съпруга. Малик проследи колата на шефа, докато изчезне от поглед, след което слезе в приземието. Сложи купчина още невписани документи в края на плота – в случай че някой неочаквано се появи и попита какво прави тук.
Следващата му цел бяха дървените шкафове, монтирани един върху друг. Той приклекна и извади папка от най-долния. За девет месеца бе стигнал до буквата П, но не бе попаднал на идеалния кандидат. Предишната седмица се бе запознал с десетки престъпници с името Пател, но ги бе отхвърлил като неподходящи за неговата цел. Ала ето че попадна на поредния с това име и с инициали Х. Х.
Малик извади дебелата папка, сложи я на плота и бавно запрелиства страниците. Не му бе нужно да чете повторно, за да се увери, че е ударил джакпота.
Той си записа името, адреса и телефона, после върна папката на място. Усмихна се. В почивката за чай щеше да позвъни и да си уговори среща с господин Х. Х. Пател.
До деня, в който излизаше в пенсия, оставаха само няколко седмици и началникът напълно бе забравил своето протеже. И ето че му позвъни господин Х. Х. Пател, виден банкер, с молба възможно най-скоро да се срещнат – по личен въпрос.
Началник Кумар смяташе Х. Х. не само за свой приятел, но и за човек достоен във всяко едно отношение, който не би искал неотложна среща без причина.
Кумар се изправи, когато посетителят отвори вратата. Предложи му удобен стол в единия ъгъл на стаята и натисна копчето под бюрото си. След секунди секретарката му се появи с чай и чинийка бисквити. След нея влезе заместник-началникът.
– Реших, че е разумно и Анил Кан да присъства – отбеляза Кумар. – Бездруго скоро той ще поеме моя пост.
– Чувал съм все хубави отзиви за вас – рече господин Пател и топло стисна ръката на заместника. – Радвам се, че успяхте да дойдете.
Секретарката сервира чая и излезе. В момента, в който вратата се затвори, началник Кумар започна направо:
– Поискахте спешна среща по личен въпрос, приятелю.
– Да – отвърна Пател. – Трябва да знаете, че вчера ме посети един човек, който твърди, че работи за вас.
Началникът вдигна вежди.
– Името му е Радж Малик.
– Начинаещ чиновник в…
– Изрично ме предупреди, че идва на частно посещение.
Началникът започна да потупва с длан подлакътника на стола си.
– Та този Малик ме уведоми – продължи Пател, – че притежавате документи, според които ме разследвате за пране на пари.
– Стара работа – добродушно откликна началникът. – След единайсети септември министърът на вътрешните работи ми възложи да проуча всички сдружения, които управляват големи суми пари в брой. Включително казина, пунктове за залагания, а във вашия случай – Мумбайската банка. Човек от екипа ми разпита главния ви касиер и му даде указания за какво да следи. Аз лично подписах удостоверението, че вашата компания е чиста.
– Спомням си, че ме уведомихте, и все пак вашият приятел Малик…
– Не ми е приятел.
– … недвусмислено намекна, че може да уреди досието да бъде унищожено. – Пател направи кратка пауза. – Срещу малка компенсация – добави той.
– Това ли бяха думите му? – възкликна Кумар и едва не скочи от стола си.
– Колко малка? – спокойно попита заместникът.
– Десет милиона рупии – отвърна Пател.
– Не знам какво да кажа… – промърмори началникът.
– Не казвайте нищо – спря го банкерът. – Дори през ум не ми е минавало, че сте замесен в подобна глупост. Същото заявих и на Малик.
– За което съм ви признателен – въздъхна началникът.
– Няма за какво – спря го Пател, – но се боя, че някой не тъй благоразположен човек… Нали разбирате, посещението е направено в момент, когато предстои да се пенсионирате… – Банкерът отново се поколеба. – Ако пресата надуши тая история, истината лесно може да бъде изопачена.
– Благодарен съм ви за загрижеността и най-вече защото ме уведомявате така скоро – увери го Кумар. – Ще ви бъда вечно задължен.
– Държа преди всичко да получите дължимата признателност от жителите на този град – заяви Пател – и да се оттеглите с гордост, а не със съпровождащи името ви въпросителни, които, както добре знаем, не биха се забравили дълго след пенсионирането ви.
Заместникът кимна в знак на съгласие и гостът се изправи.
– Знаеш ли, Нареш – приятелски се обърна той към началника, – не бих си помислил да приема този проклетник, ако не го беше превъзнасял така възторжено в речта си пред Ротарианския клуб миналия месец. Той дори ми показа статията в „Мумбай Таймс“, затова реших, че идва с твое знание. – След което господин Пател се обърна към Кан: – Позволете да ви пожелая късмет, когато поемете поста началник. – Стисна ръката му и добави: – Няма да ви е леко да наследите един тъй достоен човек.
