Текст книги "Соломоново решение"
Автор книги: Джефри Арчър
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 13 страниц)
На гарата в Лондон мъжът слезе и се отправи към стоянката за таксита. Щом се качи в една от колите, тя приближи началото на опашката, извади служебната си карта и се извини на клиента, който се канеше да влезе в таксито. Сийтън нареди на шофьора да следва колата, която в този момент се отделяше от общата редица.
Спряха пред казино „Блек Ейс“ и младата жена остана в колата, докато мъжът с чантата не влезе в игралната зала. Тя плати, излезе на тротоара и отвори вратата на казиното. Наложи се да попълни формуляр за временно членство, той като нямаше намерение да разкрива с какво се занимава.
Детектив Сийтъп се разходи между масите и огледа посетителите. Много бързо откри своя човек, който вече се бе настанил пред рулетката. Приближи бавно и се сля с тълпата зяпачи, образували полукръг около масата. Полицайката предпочете да остане малко встрани, тъй като дългата й официална рокля от синя коприна бе по-подходяща за бал и имаше вероятност заподозреният да я забележи и да я свърже с празненството, от което самият той идваше.
През следващия един час тя следеше как мъжът през определени интервали вади по няколко банкноти от чантата и ги заменя за чипове. В крайна сметка чантата се изпразни и той с мрачно лице се отправи към бара.
Следовател Сийтъп схвана какво става. Един анонимен човек източва пари от благотворителни партита, за да задоволява комарджийската си страст. Все още оставаше неизяснен въпросът, дали Анджела не е негов съучастник.
Младата жена се скри зад една мраморна колона и видя как мъжът се покатерва на едно от високите столчета пред барплота до жена в син костюм с доста къса пола.
Дали имаше достатъчно пари, за да плати и на проститутка? Следователката напусна прикритието си, за да вижда по-добре, и едва не се сблъска с Хенри, който вече се насочваше към изхода. По-късно, много по-късно, тя си зададе въпроса защо всъщност той си тръгна, без дори да е поръчал питие. Може би жената до него му бе отказала.
Хенри излезе на тротоара и спря едно такси. Следователката скочи в следващото и поиска от шофьора да следва колата с нейния човек. Прекосиха „Пътни Бридж“ и продължиха покрай южния бряг на реката. Най-сетне първото такси спря пред жилищна кооперация в Уондзуорт. Сийтън си записа адреса и реши, че е заслужила да се прибере у дома с такси.
На следващата сутрин нейният доклад вече беше на бюрото на прекия й шеф. Той го прочете, усмихна се и се запъти към кабинета на главния полицейски инспектор, който пък се обади на началника на полицията. Последният реши, че няма смисъл да уведомява председателя на контролния комитет, докато не арестуват виновния, тъй като много му се искаше да поднесе на сър Дейвид започнато и приключено дело.
Хенри пусна в трезора на „Ти Ес Би Лойдс“ пакета с пари в брой, събрани по време на бала на пеперудите. Банката се намираше само на стотина метра от хотела, където „Мейсънс“ провеждаха годишната си вечеря. Не беше изминал и триста метра, когато полицейска кола спря до него. Едва ли имаше смисъл да се опитва да бяга, резките движения не бяха неговата сила. Освен това имаше добре разработен план и за такъв случай. Арестуваха го и му предявиха обвинението два дни преди местният контролен комитет да се събере на редовното си заседание.
Хенри избра за свой юридически съветник господин Клифтън-Смит, чиито сметки водеше през последните двайсет години.
Господин Клифтън-Смит изслуша внимателно версията на своя клиент, през цялото време си водеше бележки, а когато най-сетне довереникът му приключи, той му даде един-единствен съвет – да се признае за виновен.
– Разбира се – добави юристът, – ще изтъкнем и смекчаващи вината обстоятелства.
Хенри прие съвета, в края на краищата през изминалите двайсет години господин Клифтън-Смит никога не бе подлагал неговите решения на съмнение.
По време на процеса Хенри не направи никакъв опит да влезе във връзка с Анджела. От полицията бяха сигурни, че тя играе ролята на Бони за своя Клайд, но бързо се сетиха, че нямаше да го заловят, ако не беше отишъл за втори път в казиното. Така и не разбраха коя беше жената, до която беше седнал на бара. Дали него чакаше? От специалния отдел в полицията прекараха седмици в събиране на копия от финансовите документи на казината в Лондон, но не откриха никаква следа да е издаван чек на името на госпожа Анджела Форстър, и което бе още по-изненадващо, не беше издаден чек и на името на Хенри Престън. Възможно ли беше все да е губил?
Когато изискаха и внимателно изчетоха документацията на Анджела, установиха, че според записките Хенри отговаря единствено за броенето на парите, за които винаги е давал разписка. Неколцина хрътки, специалисти по банкови измами, провериха и банковата й сметка, установявайки, че там има само 11318 лири, които в продължение на пет години не бяха нараснали значително. Най-сетне следовател Сийтън се свърза с госпожица Бленкиндсоп, за да й съобщи за задържането на виновника. Възрастната жена остана твърде доволна. Защото, както обясни тя, не било възможно възпитаничка на „Сейнт Катрин“ да е замесена в подобна афера.
Тъй като на главата на главния полицейски инспектор все още висеше преследването на онзи убиец, а и историята с наркотиците не беше претърпяла развитие, той нареди делото за „Сейнт Катрин“ да се приключи.
Щом юристите на държавната хазна установиха, че е невъзможно да проследят липсващите пари, защитата на Хенри успя да сключи споразумение с Кралската следствена служба. Ако клиентът им се признае за виновен в кражбата на 130000 лири и е готов да върне на засегнатите страни пълната сума, от следствената служба ще препоръчат намаляване на присъдата.
– Без съмнение ще поискате да изтъкнете и смекчаващи вината обстоятелства, господин Камерън – обърна се съдията към старшия адвокат в защитата на Хенри.
– Естествено, милорд – изправи се господин Алекс Камерън, кралски адвокат. – Не е тайна, че клиентът ни има нещастието да е пристрастен към хазарта, което е и причина за трагичното му падение. Но това е първото негово престъпване на закона, а до този момент с безупречната си репутация на специалист е бил своеобразен стълб на обществото. Клиентът ни е посветил години във всеотдайна и безкористна служба на енорийската си църква, като почетен ковчежник, за което ще си спомните, че свидетелства и нейният викарий.
Господин Камерън се изкашля, преди да продължи:
– Виждате пред себе си един съсипан човек, милорд, човек, докаран до просешка тояга, който може да се надява единствено на безрадостните самотни дни на пенсионера. Беше принуден дори… – Тук господин Камерън подръпна реверите на тогата си – да продаде жилището си в Уондзуорт, за да се разплати с кредиторите си. Най-вероятно ще се съгласите, милорд, че клиентът ми е понесъл достатъчно страдания и заслужава да получи снизходителна присъда.
След тези думи господин Камерън се усмихна с надежда на съдията и се отпусна на мястото си.
Съдията отвърна на усмивката му.
– Не мога да се съглася напълно с вас, господин Камерън. Нека не забравяме, че господин Престън е професионалист, нарушил доверието, което му е оказано. Преди всичко бих искал да напомня на клиента ви – съдията замълча, за да привлече вниманието на Хенри, – че хазартът е болест и веднага щом бъде освободен, трябва да потърси лечение за своето заболяване.
Хенри се стегна в очакване на окончателното решение.
Съдията мълча сякаш цяла вечност, след което най-сетне произнесе:
– Осъждам ви на три години затвор. Можете да отведете осъдения.
Хенри беше транспортиран до затвора с отворен режим „Форд“. Никой не забеляза пристигането му, нито пък напускането му. Води в затвора същото анонимно съществуване, каквото и през целия си живот. Не получаваше поща, не се обаждаше по телефона, никой не го посещаваше. Когато след осемнайсет месеца го освободиха, тъй като бе излежал половината от определения му срок, никой не го чакаше пред вратата на затвора.
Хенри Престън прибра полагащите му се при освобождаването от затвора 45 лири и за последен път бе забелязан да се отправя към близката гара с чанта „Гладстон“ в ръка, в която имаше само малко лични вещи.
Господин и госпожа Ричардс прекарваха приятно, макар и лишено от драматични събития всекидневие на пенсионери на остров Майорка. Притежаваха малка еднофамилна къща с изглед към брега на Палма Бей и се ползваха с уважението на общността.
Председателят на Задграничния кралски клуб в Палма съобщи пред годишното общо събрание на членовете, че е направил своеобразен удар, като е успял да убеди бившия финансов директор на Националната петролна компания на Нигерия да стане почетен ковчежник на тяхната организация. Последваха енергични кимания на глави, одобрителни шушукания и дори аплодисменти. Председателят изрично помоли секретаря да запише в протокола, че откакто господин Ричардс се е заел със счетоводството, сметките на организацията са в идеален ред.
– И между другото – добави той, – неговата съпруга Рут бе така любезна да приеме да организира нашия годишен бал.
Алибито
– Не можаха да му лепнат убийството, нали ти е ясно? – рече Мик.
– Как е успял да ги преметне? – поисках да знам.
– Ами след като двама гадняри рекат, че нещо се е случило, то се е случило – отвърна Мик. – И няма начин опандизен да докаже обратното. Сега разбра ли?
– Не съвсем – признах си аз.
– Ще трябва да ти обяснявам по-дълго. Златно правило е: никога не чукай мацката на свой приятел, докато той е на топло. Така е редно.
– Доста сурово наказание е за едно младо момиче да стои без секс, докато гаджето му излежава дълга присъда. Излиза, че и тя е осъдена за същия срок.
– Не е там работата – изтъкна Мик. – Обещал е, че ще й бъде верен.
– Той и без това няма как да й изневерява през тия шест години.
– Пак не схващаш, Джеф. Такова е правилото. А ако трябва да сме честни, Карен се държа прилично цели шест месеца и чак тогава кривна. Истината е – продължаваше Мик, – че Брайън, най-добрият приятел на Пийт, беше чукал Карен и по-рано, но тъй като е било преди тя да стане гадже на Пийт, не се брои. Пък и като се събра с Пийт, тя съвсем спря да шава с други. Сега разбра ли?
– Мисля, че да.
– Имай предвид, че правилото не се отнася до Пийт. Той е мъж. Така си е, мъжете са различни. Ние сме лъвове, а те – агнета. – Лъвици по приляга, помислих си, но признавам, че тогава предпочетох да си замълча. – Та правилото си е правило. Не се чукаш с мацката на приятеля си, докато той е в панделата.
Оставих молива и се заслушах в „Евангелието на Мик“, крадец, който влизаше и излизаше от затвора все едно вратата на институцията беше от въртящите се. Отказах се от опитите да пиша в дневника си. Очевидно Мик бе в бъбрива фаза и нищо не можеше да го спре. Поне не аз. И тъй като вратата на килията ни беше заключена и нямаше начин да се измъкна, реших да запиша разказа му. Преди това обаче трябва да ви въведа с малко предистория.
Мик Бойл бе в една килия с мен и излежаваше деветата си присъда за последните седемнайсет години – все за кражба с взлом. „Може да не съм стока, обичаше да казва той, но мразя грубата сила. Не я одобрявам.“ Очевидно се опитваше да се държи на някакво ниво. Разказа ми, че имал шест деца, поне за толкова знаел, от пет различни жени, но нямал почти никакъв контакт с тях. Сигурно не съм успял да скрия изненадата си, защото той побърза да ме успокои.
– Не се тревожи, Джеф, социалните се грижат за тях. Но ако ти се прииска женска – продължаваше Мик, – има предостатъчно. Няма нужда да се хващаш с гаджето на приятеля си. В края на краищата ние всички сме ту вътре, ту вън. – Той много се развесели на шегата си.
Приятелят на Мик, Питър Бейли – героят или злодеят в тази история, зависи от каква страна го погледнете, – беше обвинен в обир при утежняващи вината обстоятелства – това включва множество прегрешения, ако питате съда, особено след като вината ви е установена, той решава, че сте направили още поне сто и дванайсет нарушения на закона.
– Лепнаха на Пийт шест години – Мик замълча, за да си поеме въздух. – И въпреки това, докато беше вътре, успя да пречука приятеля си, без да го хванат.
– Сериозно? – показах аз малко по-голяма заинтересованост.
– Да бе, най-сериозно. Не забравяй, че тъй като той винаги е успявал да е примерен затворник, знаеше, че ще лежи само три. Логично, нали? След петнайсет месеца в „Уейкфийлд“ – отвратително място – го изпратили в „Холсли Бей“, Съфолк, затвор с отворен режим, за остатъка от присъдата, схващаш ли? А там е гадно. На теория – не спираше Мик – отвореният режим би трябвало да те подготви за връщането ти в обществото. Как ли пък не. Пийт стоял в библиотеката на затвора и четял подробно броевете на „Кънтри Лайф“, подарени от любител на добрите дела, за да изучи предварително разположението на стаите в къщите, дето ще обира, щом излезе навън. А сега да ти разкажа малко за правилата при отворения режим. Имаш право на едно посещение в седмицата, а не като при строгия – по едно в месеца. Но това важи само когато си отличен и не си бил докладван поне един месец.
– Как така отличен?
– Така наричат пандизчиите, които три месеца са били с добро поведение. Тогава ти отпускат всякакъв гювеч – повече време извън килията, по-лека работа, дори по-добро заплащане в някои затвори.
– Какво трябва да си направил, за да те докладват?
– Напсуваш някой от гаднярите, закъсняваш да се прибереш от работа, проваляш се на теста за наркотици. Мен веднъж ме докладваха за това, че съм свил портокал от кухнята. Големи свободи, нали разбираш?
– Твоят Пийт бил ли е докладван? – попитах.
– Никога. Кротък като агне беше, нали искаше да му разрешат посещение и да се види с мацката? Изкарал така три месеца, работил в складовете, бършел си редовно носа и всичко останало, и бил отличен. Следващата събота мацката пристига в панделата на посещение. В затворите с отворен режим посещенията стават в най-голямото помещение – гимнастическия салон или трапезарията. Там и охраната не е като при строгия режим – няма гадняри с кучета, нито пък камери, които да следят всяко твое движение, така че се държиш спокойно с мацето. – Последва много кратко мълчание. – В известни граници, разбира се. Искам да кажа, че не може да правиш секс като в шведските затвори например. Как им викаха?
– Съпружески посещения.
– Добре де, все едно. Във всеки случай си е истински секс. А на нас не ни позволяват. Е, някой гадняр може и да си затвори очите, ако си пъхнеш ръката под полата на момичето. Веднъж, спомням си в един затвор…
– Пийт – напомних аз.
– А, да, Пийт. И така, Карен пристигнала следващата събота. Всичко вървяло добре, докато Пийт не попитал за приятеля си Брайън. Карен притихнала, не могла да отрони и дума, после станала червена като рак. Пийт веднага загрял какво е станало – мацката се чука с най-добрия му приятел, докато той е зад решетките. Скочил и й забил един. Тя се преобърнала и се проснала на пода. Някой включил алармата и гаднярите връхлетели в залата от всички страни. Отскубнали Пийт от Карен и го изпратили в изолатора. Бил ли си в изолатор, Джеф?
– Не досега.
– Не се старай прекалено. Проклети свободи. Гола килия, дюшекът е на пода, стоманен умивалник, забит в стената, и метална тоалетна без вода. На другия ден Пийт бил докладван и изправен пред директора на затвора, който, както добре знаеш, е като Всевишния. Не му трябват нито съдия, нито съдебни заседатели, които да му помогнат да реши кой е виновен – правилата на вътрешно министерство са пределно ясни.
– И какво станало с Пийт?
– Изпратили го отново в затвор със строг режим, схвана ли? Още същия ден го засилили в затвора „Линкълн“ за още три месеца – добавка към първоначалната му присъда. Има пандизчии, които като ги върнат обратно на строг режим, направо откачат – чупят каквото им попадне, друсат се, палят килията и така никога не излизат от панделата. В Ливърпул по едно време лежах с един такъв. Беше влязъл с тригодишна присъда и още е там – вече единайсет години. Последния път го изправиха пред директора на затвора за…
– Пийт – рекох само, като се постарах да не проличи колко ме дразнят отклоненията му.
– А, да бе, Пийт. Той направил точно обратното.
– Какво е точно обратното?
– Кротък като агне по време на престоя си в „Линкълн“. След три месеца го върнали обратно отличен и с възстановени привилегии. Пак бил в кухнята, работел като роб и му разрешили посещението, за което кандидатствал още преди шест месеца. Нямало да му позволят да се срещне само с един човек – Карен Слейтър. Ала той и без това не искал и да види тая кучка. Сега кандидатствал за посещението на свой стар приятел, който по една случайност бил навън по това време. Та човекът потвърдил, че Брайън не само ходи с Карен, но и че тя се е преместила да живее при него. Приятелчето на Пийт даже му предложил да пречука Брайън, но онзи го спрял.
– Не падай толкова ниско – посъветвал го. – Аз ще се погрижа за него, когато му дойде времето. – Не влязъл в по-големи подробности, но след това все пак някой си беше отворил устата. Не е ли така и в политиката, Джеф?
– Пийт.
– Прав си. Та значи Пийт бил кротък като агне. Никакви провинения, работел непрестанно, никакви ругатни по адрес на гаднярите, никакви докладвания. В резултат, след дванайсет месеца го върнали отново в „Холсли Бей“, където режимът е отворен. Оставали му да излежи само девет месеца.
– Опитал ли се е оттам да се свърже с Карен?
– Не, дори не подал молба за посещения. Не споменавал и името й.
– Добре де, каква е играта? – опитвах се да вляза аз в затворническия жаргон.
– Неговата игра била само една, Джеф – да го преместят в блока на отличените, от другата страна на затвора.
– Не разбрах връзката – трябваше да призная.
– Това било част от големия план. Попаднеш ли веднъж в „Холсли Бей“, който, нали не си забравил, е с отворен режим, ти дават стая в един от главните блокове.
– Сериозно?
– Да. В северния или в южния блок. Но включат ли те в групата на отличените, което значи още три месеца да си като светец, ти дават допълнителни привилегии.
– Какви например?
– Посещения всяка събота. Пийт не проявявал интерес. Можеш да си отидеш у дома веднъж в месеца в неделя. Също не го привличало. Можеш да кандидатстваш за работа извън затвора – отново никакво желание, макар че така може да припечелиш някоя и друга пара, преди да те пуснат.
– За какво ти е тогава да се бориш за привилегии, като не се възползваш от тях.
– И това било част от големия план. Знаеш ли какъв ти е проблемът, Джеф? Не мислиш като престъпник.
– Защо му било на Пийт да го прехвърлят в блока на отличените?
– Най-сетне един добър въпрос. Но преди това трябва да знаеш още нещо за Пийт. Успял да разбере, че в този блок денем дежурят петима гадняри, докато нощем има само двама дежурни. Смятало се, че стигне ли човек до това място, на него може да му се има доверие, да не говорим, че в затворите все не достига персонал. Не знам дали ти е известно, но при отворения режим няма килии, железни решетки по прозорците и оградни стени, така че достъпът е съвсем свободен.
– И защо?
– Малко от тези, които стигат до отворен режим, се опитват да избягат.
– Нещо не схващам.
– Как не схващаш, бе? Стигнал си на финалната права, ако те хванат, а знаеш, че в десет от случаите в девет те спипват, те връщат обратно на затворения режим, че и ти лепват допълнителни месеци. Така че направо забрави. Не си заслужава. Помня един мъж – Дейл, голям чешит беше. Оставаха му само три седмици…
– Пийт – напомних аз за кой ли път.
– Много нервно копеле си ти, Джеф. Къде си се разбързал? Та докъде бях стигнал?
– Дето имало само двама дежурни през нощта.
– А, да. Но дори в блоковете на отличените си длъжен да докладваш, че си налице в седем сутринта и в девет вечерта. Както ти казах, Пийт работел в складовете, раздавал дрехи на новодошлите, осигурявал прането на постоянните веднъж седмично и гаднярите знаели във всеки миг къде е – това също влизало в плана му. Не се ли обади, че е налице в седем сутринта или в девет вечерта, вече влиза в групата на докладваните, което означава връщане обратно в северния блок и остава без никаква привилегия. Но Пийт бил винаги налице, килията му – в идеален ред, а лампата му загасена много преди единайсет.
– И всичко това било част от големия план, така ли?
– Най-сетне започна да стопляш – похвали ме Мик. – Имало обаче още едно препятствие. Нали това беше правилната дума, а, Джеф? – Кимнах само за да не прекъсвам потока на мислите му. – Някъде около един през нощта и към четири сутринта единият от дежурните гадняри обикалял килиите, за да провери дали всички са в леглата си. Дръпвал завесата пред вратата, поглеждал през прозореца и светвал с фенера към леглото, за да се увери, че човекът е там. Казвал ли съм ти за онзи пандизчия, дето го заварили в леглото с…
– Пийт – рекох само аз, без дори да вдигам поглед.
– Та значи Пийт стоял буден до един часа, когато трябвало да мине първия гадняр да освети леглото му и да пусне обратно завесата, след което, преди да заспи, си навивал часовника да го събуди в четири без десет, за да е буден, когато минава дежурният в четири. След близо месец Пийт вече със сигурност знаел, че когато дежурни са господин Чеймбърс и господин Дейвис, те обикновено не правят нощни обиколки. Чеймбърс заспивал, а Дейвис не можел да се отлепи от телевизора. Оставало само да изчака да дойде редът на тия двамата да дежурят през нощта.
Шест седмици преди да го освободят, една вечер Пийт се прибрал от работа и видял, че неговите хора са дежурни през нощта. В девет часа Пийт отишъл да се подпише на присъствения списък. Чеймбърс гледал футболен мач по телевизията, а Дейвис, вдигнал крака на масата, пиел кока-кола и четял развлекателните страници на „Сън“. Пийт се прибрал в килията и си легнал. Завил се презглава, но отдолу бил с дрехи и по маратонки. Изчакал да минат няколко минути след един, измъкнал се в коридора и се огледал – нямало жива душа. Нямало и следа от Дейвис или Чеймбърс. Изтичал до края на коридора и през аварийната стълба се измъкнал навън, като подпрял само вратата с парче хартия, за да може да се върне обратно. След това се спуснал и започнал да тича към Удбридж, който бил на дванайсет километра.
Никой не знае в колко точно се е прибрал Пийт, но в седем сутринта господин Чеймбърс сложил отметка срещу името му. Пийт хвърлил един поглед върху списъка и забелязал, че всички кутийки до името – девет, един, четири и седем часа имали отметки. Отишъл на закуска и след това на работа.
– Значи го направил, без да го усетят?
– Не съвсем – отговори Майк. – На другата сутрин мястото се изпълнило с ченгета. Започнали да душат. Търсели, естествено, един-единствен човек. Стигнали до складовете и арестували Пийт. Закарали го направо в Удбридж. С часове го разпитвали за смъртта на Брайън Пауъл и Карен Слейтър, които били намерени удушени в леглото. Ченгетата смятали, че това е акт на отмъщение. Пийт обаче се придържал към едно: „Не може да го лепнете на мен, бях в затвора по това време. Питайте дежурните през нощта, господин Чеймбърс и господин Дейвис.“ Полицаят, който водел разследването, посетил затвора и проверил присъствените листове. Според съдебния лекар Брайън и мацката били удушения някъде между три и пет сутринта, така че, ако Чеймбърс е видял Пийт да спи при обиколката в четири, няма как да е бил в същото време и в Удбридж, прав ли съм? Логично е.
От вътрешно министерство направили независимо разследване. И Чеймбърс, и Дейвис потвърдили, че са проверили всеки затворник в един и в четири и в двата случая Пийт си бил в леглото. Намерили се и няколко пандизчии, които заявили, че се събудили от лъча на фенера, с който дежурните проверявали. Което съвсем бетонирало показанията на Пийт. В заключение било установено, че щом си е бил в леглото и в един, и в четири, няма как той да е убиецът.
– С две думи, отървал е кожата.
– Зависи какво разбираш под това – уточни Мик. – Полицията не открила основания да повдигне обвинение срещу Пийт и полицаят, който отговарял за случая, го класирал към неразрешените. Така или иначе случката не се отразила добре на кариерата на Чеймбърс и Дейвис и те погнали Пийт.
– Нали му оставали само шест седмици – напомних аз на Мик, – а той винаги бил кротък като агне.
– Така си е. Но един друг гадняр, приятел на Дейвис, натопил Пийт, че е задигнал чифт дънки от склада няколко дни преди да изтече срокът му. Пратили Пийт в изолатор, след което директорът на затвора незабавно го върнал обратно в „Линкълн“ с още три месеца.
– Значи е останал в затвора още три месеца, така ли?
– Това беше преди шест години – отговори Мик. – Все още се мотае в „Линкълн“.
– Как става пък това?
– Всеки няколко седмици гаднярите измислят нова причина да го докладват и директорът добавя нови три месеца. Мен ако питаш, човекът ще си остане там до края на дните си. Свобода, а?
– Възможно ли е наистина?
– Ама ти май наистина не ме чуваш, Джеф. Когато двама гадняри рекат, че нещо се е случило, то се е случило – подчерта Мик. – И няма начин опандизен да докаже обратното. Сега разбра ли?
– Вече разбрах – отговорих аз.
На 12 септември 2002 година с инструкция № 47/2002 беше постановено, че съгласно решение на Европейския съд по правата на човека във връзка с делото „Езех/Конърс“, когато едно престъпление е достатъчно основание за продължаване на присъдата, се прилагат защитите съгласно член 6 на Европейската конвенция за правата на човека. Случаят се представя пред независим и безпристрастен трибунал, като затворниците имат право на правна помощ.
Пийт Бейли беше освободен от затвора на 19 октомври 2002.
