Текст книги "Соломоново решение"

Червеният цар

– Обвиниха ме съвсем несправедливо и ме осъдиха за престъпление, което не съм извършил – категоричен беше Макс, който спеше на леглото под мен. В момента си свиваше цигара.

Докато бях в затвора, няколко пъти чувах подобни изявления, но в случая с Макс Глъвър май това щеше да се окаже вярно.

Макс излежаваше тригодишна присъда за измама. Това изобщо не било неговата специалност. Беше се ограничил в кражби на дребни предмети от големи домове. Веднъж, не без професионална гордост, ми довери, че понякога минавали години, преди собствениците да забележат липсата на предмета, особено ако вземеш нещо малко, но скъпо, от стая, претъпкана с вещи.

– Имай предвид – продължи Макс, – че не се оплаквам, защото, ако ме бяха осъдили за престъпленията, които действително съм извършил, щяха да ми дадат далеч по-голяма присъда, а и много трудно щях да се върна отново в занаята.

Знаеше, че е събудил любопитството ми, и тъй като нямаше къде да ходя през следващите три часа, преди вратите на килиите да се отворят за „другаруването“ – онези четирийсет и пет минути, в които на затворниците се разрешава да излязат от килиите за разходка, – казах:

– Добре, Макс – и вдигнах молива си. – Хвана ме на въдицата. Разкажи ми как стана така, че те осъдиха за нещо, което не си извършил.

Той драсна клечка кибрит, запали свитата собственоръчно цигара и вдъхна дълбоко дима, преди да започне. В затвора всяко действие се извършва с всички възможни ритуали, тъй като никой не бърза за никъде. Лежах на леглото си над него и чаках.

– Комплектът „Кенингтън“ говори ли ти нещо? – започна Макс.

– Не. – Необяснимо защо си представих група облечени в червени сюртуци мъже на коне, с чаша порто в едната ръка и камшик в другата, в чиито крака тичат ловни кучета, които се готвят да прекарат събота сутрин в преследване на космато животно. Но грешах. Както Макс ми обясни, всъщност ставало дума за комплект фигури за игра на шах.

– Но не обикновен шах – увери ме той.

Интересът ми се разпалваше все повече и повече.

Фигурите вероятно били създадени от Лу Пин (1469–1540) майстор от династията Мин (1368–1644). Трийсет и двете фигури били изящно изваяни и след това внимателно боядисани в червено и бяло. Подробностите около изработването им били надлежно описани в няколко исторически документа, макар никога да не станало ясно точно колко на брой са всъщност комплектите, излезли от ръцете на Лу Пин.

– Известни са три пълни комплекта – продължаваше Макс, а над лицето му нагоре към тавана се виеше тънка струя дим. – Първият е изложен в залата за официални церемонии на Двореца на народа в Пекин, вторият е собственост на „Мелън Кълекшън“ във Вашингтон, а третият е в Британския музей. Много колекционери са кръстосали надлъж и шир огромния Китай, за да открият загадъчния четвърти комплект. И макар подобни издирвания обикновено да са пълен провал, няколко фигури все пак се появяват на пазара от време на време.

Макс загаси най-късия възможен фас, който можете да си представите.

– По онова време правех проучване на дребните украшения в Кенингтън Хол в Йоркшър.

– Как точно успя да се вредиш там? – попитах.

– Списанието „Кънтри лайф“ бе сключило договор с лорд Кенингтън за написването на неголяма книга албум с описания на ценните предмети, притежание на фамилното имение – отговори Макс и се подготви за свиването на следваща цигара. – Доста щедър жест от негова страна. Сред прадедите му се среща името на някой си Джеймс Кенингтън (1552–1618) авантюрист, пират и верен слуга на кралица Елизабет I. Джеймс спасил първия комплект през 1588-а, няколко мига преди „Изабела“ да потъне. При завръщането си в Плимът, с явно преимущество в резултата срещу испанците, капитан Кенингтън изсипал в краката на своята кралица съкровищата, които прибрал от потъващия кораб. Нейно величество винаги проявявала голям интерес към скъпоценните предмети, особено към онези, които можела да окачи върху себе си – злато, сребро, перли или редки драгоценни камъни. Тя наградила капитана с рицарско звание, но тъй като не се интересувала от шах, сър Джеймс си прибрал комплекта. За разлика от сър Франсис1111
  Франсис Дрейк е първият англичанин, обиколил земното кълбо по вода (1577–1580), известен също и като един от големите морски пирати. – Б.пр.


[Закрыть] или сър Уолтър1212
  Уолтър Райли (1554–1618) – английски придворен, военен, изследовател и литератор. – Б.пр.


[Закрыть], сър Джеймс продължил да обикаля моретата. Успехите му били несъмнени и десетина години по-късно неговата кралица го издигнала дотам, че за вярна служба на короната получил титлата първи лорд Кенингтън и съответно място в Камарата на лордовете. – Макс замълча, преди да добави: – Единствената разлика между един пират и един пер е с кого делят плячката си.

Вторият лорд Кенингтън също като своя владетел не проявявал интерес към шаха, ето защо комплектът бил оставен да събира прах в една от деветдесет и двете стаи на Кенингтън Хол. Тъй като не са случки от и без това лишения от събития живот на третия, четвъртия, петия или шестия лорд Кенингтън, които да си струва да се споменат, можем само да предполагаме, че известният шах си е останал там, където бил, и фигурите му никога не са били местени по дъската. Седмият лорд Кенингтън служил като полковник в 12-ти драгунски полк по време на битката при Ватерло. Полковникът играел шах от време на време и естествено е да се предполага, че избърсали праха от комплекта и го занесли в Дългата галерия.

Осмият лорд Кенингтън бил ранен по време на деветото нападение на Леката бригада в Бурската война и загинал при десетото нападение край Ипър. Единайсетият лорд, плейбой с доста миролюбив нрав, решил, по финансови съображения (Кенингтън Хол се нуждаел от спешен ремонт на покрива), да отвори стаите на къщата за посещение. В резултат безброй туристи прииждали през почивните дни да разглеждат имението. Щом влезели в Дългата галерия, неизбежно виждали и шедьовъра на китайския майстор на специална масичка, оградена с червен шнур.

Дълговете на господарите растели и входната такса не можела да покрие разходите, ето защо единайсетият лорд Кенингтън се видял принуден да продаде някои от семейните ценности, включително и комплекта за шах.

От „Кристи“ определили първоначална цена 100000 лири, но водещият на аукциона ударил чукчето на цена 230000 лири.

– Когато следващия път посетиш Вашингтон – добави Макс между две дръпвания от цигарата, – може да видиш оригиналния шах на Кенингтън в „Мелън Кълекшън“. И това щеше да е краят на моята история, ако единайсетият лорд Кенингтън не се беше оженил за американска стриптийзьорка, която му родила син. Детето се отличавало с качество, от каквото няколко поколения назад в рода били лишени – то умеело да мисли.

Уважаемият Хари Кенингтън, въпреки огромната съпротива на баща си, станал главен борсов мениджър и така тръгнал по стъпките на първия лорд Кенингтън. Нагазил с такава лекота във водите на финансовите пазари, с каквато прадядо му пиратът се носел по вълните на морето. На двайсет и седем години Хари вече притежавал своя първи милион благодарение на уменията си да сваля доходите на другите и да ги прибира за себе си. Нещо, от което майка му искрено се забавлявала, виждайки в този талант да сваляш наследствени черти. Когато станал пълноправен наследник на титлата, той вече бил председател на банка „Кенингтън“. Първото нещо, което предприел, било да възстанови предишната слава и великолепие на Кенингтън Хол. Естествено, за него било недопустимо външни посетители да паркират колите си на моравата пред къщата.

Дванайсетият лорд Кенингтън, също като баща си, се оженил за забележителна жена – Елси Тръмпшо, дъщеря на памукопроизводител от Йоркшър и възпитаничка на девическия колеж „Четнам“. Като за всяка уважаваща себе си жена, и за нея максимата: „Ако внимаваш за пенитата, лирите ще се погрижат за себе си“ не бе просто клише, а убеждение. Докато съпругът й бил навън, за да печели пари, Елси била безусловната господарка на Кенингтън Хол. През годините, в които се формирал характерът й, износвала дрехите на сестра си, учела от нейните учебници, а по-късно си слагала и от нейното червило, все едно дали й отива или не. Елси била много подходящ човек за пазител на семейното съкровище. Притежавала уменията, упоритостта и познанията да поддържа добро домакинство, ето защо се заела с грижата за наскоро реставрираната къща. Макар да нямала никакъв интерес към играта на шах, празното му място в дългата галерия я дразнело. Най-сетне намерила решение на проблема по време на разпродажба в района – продължаваше Макс, – с което променила съдбата на толкова много хора, включително и моята.

Макс загаси миниатюрния си фас и с облекчение забелязах, че не се готви да свива нова цигара. В тясната ни килия вече беше достатъчно задимено и вътре приличаше на гара „Падингтън“ по времето на парните локомотиви.

Елси обикаляше стоките, изложени на тротоара в Пъдси в дъждовната неделна утрин. Посещаваше такива разпродажби само когато валеше, за да е убедена, че купувачите ще са малко и тя ще може да се спазари както трябва. Току-що бе спряла пред кош с дрехи, когато погледът й попадна на шахматна дъска. Червените и белите квадратчета й напомниха за снимки на оригиналния шах, някога притежание на семейството на съпруга й, които бе виждала в стар каталог на „Кристи“. Елси се пазари известно време с мъжа, който отговаряше за продажбата на изложеното, застанал до багажника на допотопен ягуар. Най-сетне той се съгласи да се раздели с дъската от слонова кост за 23 лири.

Щом се прибра, тя постави дъската в шкафа, където бе стояла предишната, и с радост установи, че се побира прекрасно вътре. За нея това бе чисто съвпадение, докато чичо й Бърни не я посъветва да проучи каква е реалната й стойност с цел застраховане. Тя се съгласи само за да не го обиди и при едно от редовните си пътувания до Лондон, които правеше, за да се види с леля си Гъртруд, взе дъската със себе си. Лейди Кенингтън – в Лондон тя бе единствено лейди Кенингтън – се отби в „Сотби“. Млад сътрудник от китайския отдел я помоли да се върне след няколко часа, за да имат време експертите да направят оценката.

След спокоен обяд с леля Гъртруд Елси се върна в „Сотби“. Посрещна я господин Сенсил, шефът на китайския отдел, който й съобщи, че според него предметът несъмнено е от времето на династия Мин.

– Можете ли да определите цената й? – попита тя. – Необходима ни е за застраховката.

– Две хиляди до две хиляди и петстотин, милейди – бяха думите на господин Сенсил. – Шахматните дъски от времето на Мин са доста често срещани. Фигурите са по-голяма рядкост, а пълен комплект… – Човекът вдигна ръце с долепени длани нагоре, сякаш се молеше на бога на антикварите. – Имате ли намерение да продавате дъската? – попита той.

– Не – категорична бе Елси. – Напротив. Дори мисля как да допълня комплекта.

Експертът се усмихна широко. В крайна сметка „Сотби“ не беше нищо друго, освен великолепна заложна къща, в която аристокрацията или продаваше, или купуваше.

Щом се прибра в Кенингтън Хол, Елси върна дъската на почетното й място в дневната.

Леля Гъртруд даде начален тласък на последвалите събития. Тя подари на племенницата си бяла пешка за Коледа. Елси постави единствената фигура на празната дъска. Изглеждаше доста самотна.

– Може да се постараеш, скъпа, да набавиш останалите фигури по-нататък – хвърли предизвикателството си възрастната дама, без да си дава сметка, че слага началото на цяла верига от събития. Така започналото като прищявка начинание по време на разпродажба в Пъдси се превърна в мания за Елси, която започна да издирва липсващите фигури надлъж и шир по света. При раждането на първия им син, Едуард, благодарният съпруг подари на жена си бяла царица. Прекрасно облечена дама от слонова кост с пищна кралска одежда. Нейно величество наблюдаваше с пренебрежение единствената си пешка.

Следваща придобивка беше още една пешка, която чичо Бърни откри при търговец в Ню Йорк. Така бялата царица имаше вече двама поданици.

Раждането на втория им син, Джеймс, бе възнаградено с червен офицер с развята църковна стола и овчарска гега в ръка. Не мина много време и вече цялото семейство се бе включило в издирването на шахматни фигури. Появи се червена пешка, закупена на аукцион в „Бонамс“. Тя зае мястото си на отсрещната страна на дъската, в очакване да бъде пленена. Почти нямаше търговец в бранша, който да не е запознат с проблема на лейди Кенингтън.

След смъртта на леля Гъртруд се оказа, че в завещанието си тя е оставила бял топ на своята племенница.

Когато през 1991 година лорд Кенингтън почина, от групата на белите фигури липсваха само две пешки и кон, докато от червените – четири пешки, топ и цар.

На 11 май 1992 година един търговец, притежател на три червени пешки и един бял кон, почука на вратата на Кенингтън Хол. Беше се върнал наскоро от пътешествие в някои гранични региони на Китай. Дълго и мъчително издирване, както сподели той с милейди. Но за щастие не се бе върнал с празни ръце.

Макар Елси да бе в напреднала възраст, тя издържа още няколко дни, докато след известни преговори търговецът се върна с ценните си находки и напусна имението с чек за 26000 лири.

През следващите няколко години Едуард, тринайсетият лорд Кенингтън, попадна съвсем случайно на последната червена пешка и червен топ в дома на обеднял до крайност свой съученик от „Итън“. За да не остане по-назад, брат му Джеймс пък се добра до две бели пешки от търговец в Банкок.

Така остана да бъде намерен единствено червеният цар.

С течение на годините семейството бе плащало тлъсти суми за всяка липсваща фигура, защото нямаше търговец, който да не си дава сметка, че веднъж попълнен, комплектът щеше да струва цяло състояние.

Елси навърши осемдесет години и съобщи на синовете си, че възнамерява да раздели по равно на двамата семейното имущество, но остава нерешен въпросът с шаха. Смяташе да включи в завещанието си текст, според който синът, успял да достави червения цар, получаваше целия комплект.

Елси почина на осемдесет и три години, без да види червения цар.

Едуард вече беше получил титлата, нещо, за което не можеш да се разпоредиш в завещание, и сега, след като платиха данъците, той наследи имението и 857000 лири. Джеймс се премести в апартамента на Кадоган Скуеър и също получи 857000 лири. Шахът „Кенингтън“ остана на мястото си в шкафа, за да може всички да му се наслаждават, но все още не бе собственост на никого от братята. В този момент на сцената излезе Макс Глъвър.

Макс имаше една неоспорима дарба – умееше да замахва с батата за крикет. Бе получил образованието си в едно от немного известните частни училища в Англия и талантът му на батър с лява китка му даде възможност да се запознае и сприятели с онези хора, които по-късно щеше да обира. На човек, който без особено усилие набира точки колкото половин столетие, определено може да се вярва.

Отдалечените от столицата срещи допадаха най-много на Макс, тъй като му дадоха възможност да се запознае с единайсет нови жертви. Кенингтън Вилидж XI не правеше изключение. Докато милорд пиеше чай с отборите в близкия павилион, Макс успя да измъкне от местния рефер историята на шаха „Кенингтън“, включително и условието в завещанието на милейди, че синът, който достави червения цар, наследява автоматично целия комплект.

По време на една от почивките, докато нагъваше парче пандишпан, Макс смело попита милорд, дали би му разрешил да погледне шаха „Кенингтън“, тъй както бил голям любител на шахмата. Лорд Кенингтън с радост покани в дневната си човека, който бе доказал уменията си на спортист. В мига, в който Макс видя празното квадратче на царя върху дъската, в главата му се зароди план. Зададе няколко добре обмислени подвеждащи въпроса, на които домакинът охотно отговори. Макс не отвори дума за брата на милорд, нито за клаузата в завещанието. Остатъка от следобеда, докато стоеше като фидлер1313
  Играчът, който стои под прав ъгъл към вратичката при игра на крикет. – Б.пр.


[Закрыть], той дообмисляше плана си. Изпусна дори две топки.

Макс отказа поканата да отиде с останалите в селската кръчма след края на мача под предлог, че има спешен ангажимент в Лондон.

Веднага след като се прибра в апартамента си в Хамърсмит, той телефонира на свой стар познат, когото познаваше от един от престоите си в затвора. Съкилийникът му обеща да свърши работата, но срещу „известна сума“.

Макс избра един неделен следобед, за да посети отново Кенингтън Хол и да продължи проучването си. Остави допотопния си морган – в най-скоро време щяха да го приберат като антикварна рядкост – на паркинга за посетители. Следвайки указателните табели, се насочи към входната врата, където плати петте лири вход и получи билет. Разходите по поддръжката на имението наложиха повторното му отваряне за посетители в почивните дни.

Той се отправи с решителни стъпки по дългия коридор, украсен с портрети на прадедите на този род, работени от художници като Ромни, Гейнзбъроу, Лили и Стъбс. Всеки от тях би донесъл истинско състояние на притежателя, но очите на Макс бяха насочени към по-дребни предмети, които в момента се намираха в Дългата галерия.

Когато пристъпи в помещението, в което бе изложен шахът „Кенингтън“, той видя, че около червения шнур пред шедьовъра се е спряла малобройна група, на която екскурзоводът обясняваше нещо. Макс застана встрани и неволно чу историята, която вече добре знаеше. Изчака търпеливо хората да се изтеглят към дневната, за да се насладят на семейното сребро.

– Няколко от изложените предмети са били притежание на кораб от Армадата – долиташе до него гласът на екскурзовода.

Макс се огледа към коридора, по който беше дошъл, за да се увери, че не се задава нова група. Пъхна ръка в джоба си и извади оттам червен цар. Като оставим настрана цвета, фигурката бе идентична до най-малката подробност с тази, която стоеше в центъра на белите фигури. Макс бе наясно, че неговият цар няма да издържи въглеродния тест, но пък беше много доволен от факта, че притежава съвършено копие. Напусна Кенингтън Хол минута по-късно и пое по обратния път към Лондон.

Следващата стъпка, която трябваше да преодолее, бе да реши в кой град системите за сигурност на музеите са подходящи за неговия удар: Лондон, Вашингтон или Пекин. Дворецът на народа в Пекин печелеше от всяко положение, но пък Макс не можеше да пренебрегне цената на такова пътуване. Така или иначе Британският музей бе единственият кон, на който можеше да заложи. Онова, което още повече наклони везните в негова полза, бе мисълта, че ако трябва да избира къде да прекара следващите пет години – в китайски затвор, в американски или в затвор със свободен режим в Източна Англия, последният бе за предпочитане.

На следващата сутрин за първи път в живота си посети прочутия музей в Лондон. Жената на входа го насочи към дъното на приземния етаж, където бе изложена китайската колекция.

Макс откри стотици произведения на изкуството от Китай, изпълнили петнайсетте зали, и му бе необходим близо час, за да открие въпросния шах. По едно време дори му мина мисълта да помоли някой от охраната да го насочи, но бързо се отказа, защото се сети, че така само ще привлече излишно внимание, а и беше съмнително, че ще успеят да му отговорят.

Доста време се въртя из залата, докато остане сам. Не можеше да си позволи посетител или, още по-лошо, човек от охраната да стане свидетел на неговите номера. Беше забелязал, че служител минава през помещението на всеки трийсет минути. Следователно щеше да се наложи да действа единствено когато дежурният напусне залата, посветена на ислямското изкуство, а в същото време в стаята, в която беше той, да няма други посетители.

Мина близо час, преди това съвпадение да се получи, и той да е достатъчно сигурен, че може да действа. Измъкна проклетото човече от джоба си и го сравни със „законния“ цар от дъската под витрината. Двете фигури се гледаха една друга. Бяха съвършено еднакви, само дето едната бе на самозванец. Макс се огледа. Все още около него не се виждаше жива душа. Единайсет сутринта на вторник в чудесен слънчев ден.

Макс изчака дежурния да влезе в залата за ислямско изкуство и сръчно проведе замисления предварително план. С помощта на швейцарското си ножче повдигна капака на витрината, приютила китайския шедьовър. Мигом проехтя пронизителният вой на алармената система, но много преди първият служител на музея да дотича, Макс бе разменил местата на двамата царе, върна капака на мястото му и отвори първия попаднал му прозорец. След това с небрежна стъпка влезе в съседната зала. Разглеждаше внимателно костюма на някакъв самурай, когато двама души от охраната връхлетяха. Когато видя отворения прозорец, единият от тях изруга цветисто, а другият започна да се оглежда дали нещо липсва.

– А сега вероятно ще искаш да знаеш – видимо доволен от себе си продължи Макс своя разказ – как успях да преметна двамата братя?

Естествено, кимнах, но той продължи едва когато сви следващата си цигара.

– Нека първо ти кажа, че съществува правило, според което никога не бива да прибързваш със сделката, когато държиш предмет, който двама души искат да притежават. А в нашия случай спокойно можем да кажем, че те отчаяно искаха да го притежават. Следващото ми посещение – той замълча, за да запали спокойно цигарата си – бе в магазин на Чаринг Крос Роуд. Не се наложи да го издирвам дълго, тъй като те бяха пуснали реклама в „Йелоу Пейджис“ в раздела „Шах“. Магазинът беше „Марлоус“ и девизът му бе: „служим на майсторите и съветваме начинаещите“.

Макс пристъпи в сумрака на старо помещение, където бе посрещнат от възрастен господин, напомнящ много на характера на пешките: някой, който прави движения напред от време на време, но изглежда така, сякаш очаква всеки момент да бъде отстранен от противниковия играч – във всеки случай съвсем не човек, готов да прекоси цялата дъска, за да стане цар. Макс го попита за комплекта шах, който бе изложен на витрината, след което започна да задава добре репетираните си предварително въпроси и в крайна сметка стигнаха до цената на червения цар в шаха „Кенингтън“.

– Ако някога тази фигура се появи на пазара – замислено промълви мъжът, – цената положително ще надхвърли петдесет хиляди лири. Всеки знае, че кандидатите да я притежават са двама.

Вестта за подобна стойност накара Макс да направи някои леки корекции в плана си. Следващият проблем възникна от факта, че онова, с което разполагаше в банковата си сметка, за нищо на света нямаше да му покрие разноските при пътуване до Ню Йорк. Стигна до решението „да придобие“ няколко дребни предмета от големите домове, които след пласирането щяха да му донесат достатъчно средства за пътуване до Щатите. За щастие беше разгарът на сезона по крикет.

Щом стъпи на летище „Кенеди“, Макс поръча на шофьора на таксито да го отведе не в „Сотби“ или „Кристи“, а в аукциона „Филипс“ на Седемдесет и девета улица. С огромно облекчение видя, че младият служител не прояви кой знае какъв интерес.

– Известен ли ви е произходът на предмета? – попита служителят.

– Не, собственост е на семейството ми от години.

Шест седмици по-късно се появи каталог за бъдещи аукциони и Макс с удоволствие видя, че под номер 23 е обявен неговият цар, с неизвестен произход, на цена 300 долара. Тъй като не бе сред предметите, удостоени със снимка, Макс бе убеден, че дори някой да прояви интерес, то едва ли щеше бъде някой от братята Кенингтън. Това щеше да се случи, когато той им обърне внимание на тази подробност.

Седмица преди датата на аукциона Макс позвъни на „Филипс“, откъдето на единствения му въпрос отговориха, че през месеца, в който каталогът е пуснат, никой не е проявил интерес към неговия червен цар. Макс даде да се разбере, че е разочарован.

Следващият телефон, който Макс набра, бе на Кенингтън Хол. С множество „ако“, „но“ и дори едно-две „може би“ той получи в крайна сметка покана да обядва с лорд Кенингтън в „Уайтс“1414
  Най-старият лондонски клуб на консерваторите, основан през 1693 г. – Б.пр.


[Закрыть]

Докато загребваше от уиндзорската си супа, лорд Кенингтън обясни на Макс, че според правилата на клуба няма право да показва никакви документи по време на обяда. Макс кимна и седна върху каталога на „Филипс“, след което се впусна в детайлни описания как съвсем случайно, докато разглеждал фигурата на мандарин заради свой клиент, попаднал на съобщението за червения чар.

– Самият аз щях да го пропусна – продължаваше Макс, – ако вие не бяхте ми разказали историята си.

Лорд Кенингтън съвсем забрави за пудинга (хляб с масло), сиренето (най-обикновен чедър) и бисквитите (напълно безвкусни) и предложи да продължат разговора си в библиотеката на клуба.

Макс отвори каталога на страницата с предмет номер 23, заедно с няколкото снимки, които изобщо не беше показал в аукционната къща. Когато видя цената от 300 долара, лорд Кенингтън мигом попита:

– Смяташ ли, че от „Филипс“ са съобщили на брат ми за аукциона?

– Нямаме основание за подобно подозрение. Увериха ме, че никой до този момент не е проявил интерес към предмет номер двайсет и три.

– Откъде си сигурен, че е оригинален?

– С това си печеля хляба – уверено и спокойно отговори Макс. – Винаги можете да го подложите на въглероден анализ и ако греша, просто няма нужда да го плащате.

– Няма какво повече да говорим – отбеляза лорд Кенингтън. – Предполагам, ще се наложи да отида лично до Америка, за да наддавам за фигурата. – Пръстите му потупаха кожената тапицерия на креслото и оттам се надигна облак вековен прах.

– Не знам дали ще е много разумно, милорд – предпазливо рече Макс.

– Че защо?

– Ако се разчуе, че сте заминали за Америка без видима причина, това ще породи съмнения у някои членове на семейството ви. – Макс замълча. – А пък и ако ви разпознаят по време на аукциона…

– Схванах – прекъсна го лордът. – Какво смяташ, че трябва да направя?

– Готов съм да представлявам вашите интереси, милорд – предложи Макс.

– Какво ще ми струва това? – поиска да знае лорд Кенингтън.

– Хиляда лири плюс разходите – отвърна Макс, – и два и половина процента от окончателната цена, която според мен ще е стандартната.

Лорд Кенингтън извади чековата си книжка и написа сумата от 1000 лири.

– Колко според теб би била стандартната цена? – попита той небрежно.

Макс се зарадва, че събеседникът му повдигна този въпрос, тъй като той самият се готвеше да отвори дума за това.

– Зависи дали някой друг ще научи за нашата тайна. Но според мен можете да очаквате като горна граница петдесет хиляди долара.

– Петдесет хиляди? – не повярва на ушите си лорд Кенингтън.

– Едва ли е прекалено, след като предполагаемата цена на пълния комплект надхвърля един милион, а може и да не го получите, при условие че брат ви се добере до червения цар.

– Схванах – за втори път този ден рече лорд Кенингтън. – Но не би било зле да го вземеш и за неколкостотин долара.

– Да се надяваме.

Макс Глъвър напусна „Уайтс“ няколко минути след три, като обясни на своя домакин, че има още една среща същия следобед, което си беше самата истина.

Вече навън, той погледна часовника си и установи, че ще има достатъчно време, за да мине пеша през Грийн Парк и въпреки това няма да закъснее за срещата.

Макс пристигна на Слоун Скуеър няколко минути преди четири и седна да си почине на пейка срещу статуята на сър Франсис Дрейк. Отново преговори наум сценария си. Щом часовникът от близката кула удари четири, той скочи и с бързи крачки се запъти към Кадоган Скуеър. Спря пред номер 16, изкачи стъпалата до входната врата и натисна звънеца.

Джеймс Кенингтън отвори вратата и поздрави своя гост с усмивка.

– Звънях ви по-рано днес, казвам се Глъвър.

Джеймс Кенингтън го покани в дневната и му предложи място до незапалената камина, след което се настани срещу него.

Жилището беше просторно, дори голямо, но няколко правоъгълни петна на стената подсказваха къде точно са висели картини. Едва ли бяха дадени за почистване или смяна на рамките, предположи Макс. Ако човек можеше да вярва на клюкарските колони във вестниците, уважаваният Джеймс Кенингтън бе с подчертана склонност към алкохола и се говореше, че има няколко сериозни задължения на хазарт.

Щом Макс завърши разказа си, последва въпрос от страна на уважавания Джеймс, за който посетителят бе подготвен.

– На колко смятате, че ще оценят фигурата, господин Глъвър?

– Неколкостотин долара – отвърна Макс. – При условие, разбира се, че брат ви не научи за търга. – Отпи от чая, който му бяха предложили, и додаде: – И до петдесет хиляди, ако разбере.

– Но аз нямам петдесет хиляди. – Факт, който беше добре известен на Макс. – А ако брат ми разбере, нищо не мога да направя. Условията в завещанието са повече от ясни. Който достави червения цар, той става притежател на целия шах.

– Бих осигурил необходимия капитал, при условие че се съгласите да ми продадете след това шаха – изрече Макс на един дъх, за да не проличи, че се вълнува.

– Колко сте готов да платите? – попита Джеймс.

– Половин милион.

– Цената на „Сотби“ е близо милион – възрази Джеймс.

– Много е възможно – съгласи се Макс, – но половин милион е по-добре от нищо, нали, което неизбежно ще се случи, ако брат ви разбере за съществуването на червения цар.

– Но вие казахте, че царят може да се купи и за неколкостотин долара…

– В този случай ще поискам само хиляда лири плюс разходите в аванс срещу два и половина процента от окончателната цена – отвърна Макс за втори път през този ден.

– Готов съм да поема този риск – съгласи се Джеймс и на лицето му изгря усмивката на човек, почувствал се в по-добра позиция. – Ако червеният цар се продаде за по-малко от петдесет хиляди, ще успея да набавя и сам тези пари – продължи той. – Ако прехвърли обаче тази сума, ще го купите вие и ще ви продам остатъка от комплекта за половин милион. – Джеймс вдигна чашата чай и отпи. – И в двата случая не губя нищо.

Нито пък аз, помисли си Макс, докато вадеше предварително приготвения договор от вътрешния джоб на сакото си. Джеймс го прочете бавно и внимателно.

– Очевидно сте били сигурен, че ще се съглася да участвам в плана ви, господин Глъвър.

– Ако не се съгласите, следващата ми среща щеше да е с вашия брат, тогава вие със сигурност щяхте да останете с празни ръце. Сега, ако позволите да ви цитирам, поне няма какво да губите.

– Вероятно ще трябва да замина за Ню Йорк – предположи Джеймс.

– Не е необходимо – отвърна Макс. – Можете да участвате в търга по телефона. Допълнителното предимство на подобно наддаване е, че никой от присъстващите няма да разбере кой участва от другия край на линията.

– Как ще го уредя тогава?

– Нищо по-лесно. Аукционът е определен за два часа следобед, което ще рече, че в Лондон ще бъде седем вечерта. Червеният цар е под номер двайсет и три. Когато продажбите стигнат до номер двайсет и едно, ще помоля „Филипс“ да ви наберат. Вие трябва да сте до телефона и да се погрижите линията да е свободна.