Текст книги "Соломоново решение"

През очите на любовта

Бяха ходили заедно на училище наистина, но с това се изчерпваше приликата помежду им.

Джан Лоренцо Веничи се прояви като изпълнително дете още на пет годинки, когато тръгна на забавачка, докато Паоло Кастели закъсня за първия учебен час и впоследствие това му стана навик.

В класната стая, където четеше от учебника, пишеше съчинения и излизаше на дъската да го изпитват, Джан Лоренцо се чувстваше у дома си и успяваше да засенчи връстниците си. Паоло постигаше същия успех на футболното игрище със способността си рязко да сменя ритъма, да финтира и изневиделица да вкарва голове, изненадвайки и съотборниците си, и противника. Двете момчета продължиха в „Света Сесилия“, най-престижната гимназия в Рим, където проявиха дарбите си пред по-широка аудитория.

Безгрижното юношество отмина и те останаха в столицата: Джан Лоренцо продължи в най-стария университет на страната, а Паоло – като нападател в най-стария футболен клуб. Движеха се в различни кръгове, но някак успяваха да се държат в течение как напредва другият. Джан Лоренцо жънеше успехи в една област, Паоло в друга, ала и двамата постигаха целите си.

Джан Лоренцо се дипломира и започна работа при баща си в галерия „Веничи“, като се зае да извлече практическа полза от своите познания с желанието да надмине баща си и да стане най-уважаваният познавач на изобразителното изкуство в Италия.

По същото време Паоло бе излъчен за капитан на „Рома“. Окуражаван от възгласите и преклонението на почитателите си, той изведе отбора начело в шампионата и му спечели европейска слава. Достатъчно бе Джан Лоренцо да прелисти кой да е вестник, за да се осведоми за успехите на своя бивш съученик, а от клюкарските колонки научаваше за поредната красавица, появила се редом с него: още една разлика помежду им.

Джан Лоренцо бързо откри, че за да си изгради стабилна репутация в избраното поприще, не бива да разчита на случаен пробив, а по-скоро на задълбочени проучвания, съчетани с разумна преценка. От баща си бе наследил двете най-важни оръжия от арсенала на галериста – наблюдателност и нюх. Антонио Веничи бе научил сина си не само как, но и къде да гледа, за да открие някой шедьовър. Старецът приемаше да посредничи при покупката и продажбата само на безспорни шедьоври на ренесансовата живопис и скулптура, които изобщо не биха се появили на пазара. Единствено най-ярките произведения на изящното изкуство бяха в състояние да го накарат да прекрачи вън от галерията. Синът тръгна по пътя на баща си. Когато пое бизнеса, галерията купуваше и продаваше не повече от три-четири картини на година, ала тези шедьоври сменяха своя притежател срещу суми, съизмерими с тези за привличането на поредния нападател в „Рома“. След четирийсет години в бизнеса бащата на Джон Лоренцо беше наясно не само кои са притежателите на най-ценните колекции, но и – което бе още по-важно – кои от тях са склонни или по-скоро принудени да се разделят с някой и друг шедьовър.

Навлизайки в тънкостите на занаята, Джан Лоренцо бе така потънал в работа, че пропусна новината за контузията на Паоло Кастели в мача за европейската купа срещу отбора на Испания. Травмата изпрати Паоло на скамейката при резервите и го лиши от вниманието на журналистите, когато стана ясно, че е настъпил моментът да бъде продаден.

Паоло слезе от световната сцена тъкмо когато Джан Лоренцо стъпи на нея – той предприе обиколка из Европа в търсене на най-редки гениални творения, което, ако се увенчаеше с успех, го караше да предприеме ново дирене – този път на човек, достатъчно състоятелен, за да си купи въпросната творба.

Джан Лоренцо често се чудеше какво се е случило с Паоло, след като приключи футболната му кариера, тъй като пресата вече не следеше всяка негова стъпка. За годежа му обаче научи още на другия ден.

Изборът му на спътница в живота отново го изведе на първите страници.

Анджелина Порчели бе единствена дъщеря на Масимо Порчели, президент на футболния клуб „Рома“ и председател на борда на директорите на „Улитокс“, най-голямата фармацевтична компания в Италия. „Равностоен брак в тежката категория“ – гласеше заглавието в един таблоид.

Джан Лоренцо отгърна на трета страница, за да прочете какво се крие зад тази бомбастична фраза. Бъдещата съпруга на Паоло се оказа с ръст от 185 сантиметра. Подходяща височина за манекенка, ще си кажете навярно, но аналогията би трябвало да свърши дотук по простата причина, че другият показател, привлякъл интереса на репортерите, бе теглото на Анджелина. То варираше между 150 (според традиционните издания) до 175 килограма (според таблоидите).

Виж, снимката е друго нещо – тя струва повече от хиляда думи. Джан Лоренцо старателно разгледа няколко снимки на Анджелина и заключи, че единствен Рубенс би я взел за модел. Дизайнери от Милано, стилисти от Париж, бижутери от Лондон, да не говорим за кавалкадата лични треньори по фитнес, диетолози и масажисти бяха положили неимоверни усилия, но така и не бяха успели да превърнат пухкавата фея от приказките в примабалерина. Въпреки добронамереното – а в някои случаи и не тъй добронамерено – старание на фотографите, те успяваха единствено да подчертаят видимата разлика между нея и годеника й, особено на общите снимки. Очевидно вторачена в размерите на Анджелина, италианската преса не откри нищо друго интересно в нея.

Джан Лоренцо отгърна на страниците, посветени на изкуство, и напълно забрави за Паоло. На другия ден обаче, когато се появи в галерията и влезе в кабинета си, секретарката му връчи голяма картичка, изписана със златни букви. Ето какво прочете Джан Лоренцо:

Синьор Масимо Порчели има удоволствието да покани

Джан Лоренцо Веничи

на сватбеното тържество на дъщеря си Анджелина и синьор Паоло Кастели във Вила Боргезе

Шест седмици по-късно Джан Лоренцо се присъедини към хиляда отбрани гости в градината на Вила Боргезе. Скоро стана ясно, че синьор Порчели е твърдо решен сватбата на неговото единствено дете да остави незабравим спомен не само у булката, но и у всички присъстващи.

Градината, разположена на един от седемте хълма над града, и внушителната постройка в ръждивокафяво и бледожълто създаваха у гостите чувството, че са попаднали в приказка. Джон Лоренцо направи обстойна обиколка, разгледа скулптурите и фонтаните, срещна стари приятели и връстници, с които не се бе виждал от години. Двайсетина минути преди началото на церемонията се появиха прислужници с бели перуки и ливреи – дълги сини сака, обточени със златни галони, – които подканиха гостите да заемат местата си в розовата градина.

Джан Лоренцо се присъедини към тълпата, отправила се към наскоро поставените в полукръг амфитеатрално наредени пейки, обърнати към издигнат подиум с олтар в средата; разположението наподобяваше футболен стадион, където в неделя следобед се разиграва съвсем различен спектакъл. С окото на познавач Джан Лоренцо обхвана вълшебната гледка към Рим, още по-ослепителна заради присъствието на не една и две красиви жени, облечени в тоалети, с които вероятно се появяваха за пръв – а може би в отделни случаи и за последен – път. Придружаваха ги елегантни мъже във фракове и бели ризи, у които желанието да направят впечатление се ограничаваше единствено до избора на ярка по-тясна или по-широка вратовръзка. Джан Лоренцо разпозна видни политици, индустриалци, актьори, светски мъже, както и мнозина от някогашните съотборници на Паоло.

Следващият актьор, който се появи на сцената, бе самият Паоло, придружен от своя кум – известен футболист, чието име Джан Лоренцо не успя да си спомни. Когато младоженецът мина по тревата и се качи на подиума, Джан Лоренцо за пореден път си даде сметка защо жените не успяваха да откъснат очи от него. Паоло зае мястото си отдясно на олтара в очакване на булката.

Струнен оркестър от четирийсет музиканти, дискретно настанени сред дърветата зад олтара, поде встъпителните акорди на Менделсоновия сватбен марш. Хилядата гости станаха на крака и обърнаха взор към булката, която бавно пристъпваше по килима от трева, хванала под ръка гордия си баща.

– Каква красива рокля – отбеляза дамата непосредствено пред Джан Лоренцо.

Той кимна в знак на съгласие, обхвана с поглед несметните дипли персийска коприна, оформящи шлейфа, но също както и останалите премълча единствената очевидна мисъл при тази гледка. Каквото и да говорим, лицето на Анджелина издаваше, че е напълно доволна от своя избор. Тя крачеше към своя любим с пълното съзнание, че много от присъстващите жени с радост биха заели мястото й.

Когато стъпи върху подиума, дъските под краката й проскърцаха. Със сияйна усмивка бъдещият й съпруг направи крачка напред, за да застане до нея. След което двамата се обърнаха към кардинал Монтани, архиепископ на Неапол. Малцина бяха онези, които не успяха да скрият усмивката си, когато кардиналът се обърна към Паоло с въпроса:

– Взимаш ли тази жена за своя съпруга в добро и зло, в богатство и бедност…

Щом церемонията по бракосъчетанието приключи, Джан Лоренцо се отправи към Дългата градина, където предстоеше да сервират обяда. Пиршеството, на което не липсваше шампанско и ризото с трюфели, завърши с шоколадово суфле и „Шато д’Икуем“ – десертно вино, по-ароматно и от коняк. Джан Лоренцо вече едва дишаше, когато Паоло се изправи, за да отвърне на поздравлението на кума.

– Аз съм най-щастливият мъж на земята – заяви той, като се обърна към сияещата булка. – Открих идеалната жена, за която без съмнение ми завиждат до един тук присъстващите свободни мъже. – Джан Лоренцо не бе напълно съгласен с това твърдение, но побърза да пропъди тази неласкава мисъл. – Аз съм първият щастливец – продължи Паоло, – когото Анджелина не отхвърли. Спокоен съм, че повече няма да търся съвършената съпруга, защото я открих. Моля, станете и нека заедно вдигнем тост за Анджелина, моя малък ангел.

Гостите се изправиха като един и повториха „за Анджелина“, някои дори добавиха „за малкия ангел“.

След речите започнаха танците. Вече свиреше друг оркестър, долетял от Ню Орлиънс специално за случая. Анджелина веднъж бе споменала пред баща си, че обича джаз.

Мелодиите преливаха една в друга, шампанското се лееше и ето че булката и младоженецът тръгнаха да поздравят гостите, което даде на Джан Лоренцо възможност да благодари на Паоло и неговата избраница за поканата да присъства на това паметно събитие.

– Медичите биха позеленели от завист – рече той, като се наведе, за да целуне ръка на булката. Анджелина му се усмихна сърдечно, ала не пророни и дума.

– Отсега нататък ще се виждаме по-често – заяви Паоло, преди да отминат нататък. – Анджелина умира за изкуство, дори смята да направи своя колекция.

Малко преди слънцето да се покаже, когато предстоеше да сервират закуска, синьор и синьора Кастели се приготвиха да отпътуват. Хиляда ръце се вдигнаха да им помахат за добър път. Паоло седеше зад волана на най-новото си ферари – не особено подходящ избор с оглед удобството на булката. На летището Паоло се отправи към пистата за частни самолети и спря в непосредствена близост до лиърджета, който очакваше своите двама пътници. Младоженците зарязаха ферарито, качиха се по стълбата и прекрачиха в самолета на татко. Щом затегнаха предпазните колани, отлетяха за Акапулко, първата спирка от сватбеното пътешествие.

Паоло не удържа на думата си и когато новобрачната двойка се завърна от своя меден месец, той не даде знак, че иска да поднови познанството си с Джан Лоренцо. И все пак галеристът успяваше всекидневно да следи подвизите на младото семейство по светските колонки на националните вестници.

След година научи, че се местят във Венеция. Бяха си купили вила, достойна за кориците на бляскавите списания. Джан Лоренцо си каза, че е малко вероятно някога отново да срещне своя бивш съученик.

Когато реши да се оттегли, Антонио Веничи на драго сърце повери семейния бизнес на сина си. Вече собственик на галерията, Джан Лоренцо прекарваше половината си време в пътувания из Европа, за да открива безценни шедьоври, пред които колекционерите изпадаха в захлас и не дръзваха да се пазарят от страх да не обидят посредника.

Поредното пътуване го изпрати във Венеция, за да види една творба на Каналето, притежание на графиня Ди Палма. Приключила третия си развод и позагубила от красотата си, която би й гарантирала скорошен четвърти брак, дамата бе решила, че ще се наложи да се прости с едно от своите съкровища. Графинята имаше едно-единствено изискване: никой да не научи за временното й финансово затруднение. Всички видни търговци на произведения на изкуството в Италия знаеха за нейните трупащи се дългове и обсаждащите я кредитори. Джан Лоренцо беше благодарен на съдбата, че графинята е избрала именно него за свой довереник.

Той подробно се запозна с немалката колекция на графинята и заключи, че тя умее да подбира не само богати мъже за съпрузи. Когато се споразумяха за цената на картината на Каналето, той изрази надежда, че това може да се окаже началото на дълго и ползотворно сътрудничество.

– Да започнем с вечеря в „Бара на Хари“, скъпи – предложи графинята, щом получи чека.

Джан Лоренцо се колебаеше между еспресо и афогато, когато в заведението влязоха Паоло и Анджелина. Всички присъстващи ги огледаха, докато метрдотелът ги настаняваше.

– Ето кой има достатъчно пари да купи цялата ми колекция – прошепна графинята.

– Без съмнение – съгласи се Джан Лоренцо, – но за жалост Паоло колекционира само рядко срещани коли.

– И рядко срещани жени – вметна графинята.

– Не съм наясно какво точно колекционира Анджелина.

– По няколко килограма отгоре всяка година – предположи графинята. – Веднъж гостува в дома на втория ми съпруг и буквално всичко погълна. Когато си тръгна, бяха ни останали само бисквити и чешмяна вода.

– В такъв случай тази вечер можем да получим компенсация – заяви Джан Лоренцо. – Доколкото знам, един от специалитетите тук е забальоне.

Графинята не прояви интерес към десерта. Направи се, че не е доловила намека, и продължи мисълта си:

– Можеш ли да си представиш какви ги вършат тия двамата в леглото?

Джан Лоренцо остана изненадан, че графинята изрече въпроса, който и сам си бе задавал, но никога на глас. Притесни се още повече, когато тя продължи – а сега вече говореше неща, които изобщо не беше и помислял.

– Смяташ ли, че той се качва отгоре й? – Джан Лоренцо остави въпроса без коментар. – Би било истински подвиг, ала в противен случай тя би го задушила.

Джан Лоренцо нямаше желание да си представи картината, затова отново направи опит да смени темата:

– На времето бяхме съученици, още тогава беше невероятен атлет.

– Друг не би я задоволил – откликна събеседницата му.

– Бях на сватбата им. Грандиозно събитие, но след толкова време той едва ли помни, че съм присъствал.

– Ти би ли се обвързал с такова същество до края на живота си, колкото и пари да ти предлагат? – невъзмутимо продължи графинята.

– Той твърди, че я обожава, нарича я свой малък ангел.

– В такъв случай не ми се ще да се срещна очи в очи с представата му за голям ангел.

– Ако не я обича, винаги може да се разведе.

– Не си познал – възрази графинята. – Очевидно не си чувал за предбрачното им споразумение.

– Наистина не съм – призна Джан Лоренцо, прикривайки любопитството си.

– Също като мен баща й нямаше високо мнение за тоя окуцял футболист. Старият Порчели го накара да подпише споразумение, според което, ако се разведе с дъщеря му, нищо няма да получи. Принуди го да подпише и втори документ, който му забранява да разкрива съдържанието на предбрачното споразумение пред когото и да било, включително и пред Анджелина.

– А ти откъде научи? – недоумяваше Джан Лоренцо.

– Жена като мен, подписала не едно и две подобни споразумения, чува какво ли не.

Джан Лоренцо се засмя и махна за сметката.

– Вече е платена, синьор – рече метрдотелът и кимна към масата на Паоло. – От вашия приятел от училище.

– Много мило от негова страна – вдигна вежди Джан Лоренцо.

– От нейна – напомни му графинята.

– Извини ме за момент. Искам да им благодаря. – Джан Лоренцо стана от мястото си и бавно прекоси пълния ресторант.

– Здравей, как си? – Паоло се бе изправил още преди да стигне до масата им. – Познаваш моя малък ангел, нали? – добави той, като се усмихна на съпругата си. – Нима би могъл да я забравиш?

Джан Лоренцо пое ръката на Анджелина и леко я целуна.

– Никога няма да забравя и вълшебната ви сватба.

– Медичите биха позеленели от завист – рече Анджелина.

Джан Лоренцо леко се поклони, за да отвърне на милия жест.

– Ти вечеря с графиня Ди Палма, нали? – отбеляза Паоло. – Тя има нещо, което моят малък ангел много иска да притежава. Надявам се, че ти е клиентка, а не приятелка, защото когато моят малък ангел поиска нещо, аз съм готов на всичко, за да го получи.

Джан Лоренцо отново предпочете да замълчи. Никога не забравяй, бе казал баща му веднъж, само ресторантьорите приключват сделките си в ресторанта – когато ти връчат сметката.

– И тъй като в тази област съм пълен невежа – продължаваше да бъбри Паоло, – а ти си всепризнат авторитет, ще те помоля да действаш от името на Анджелина.

– С най-голямо удоволствие – отвърна Джан Лоренцо.

В този момент пред съпругата на Паоло се появи шоколадов трюфел и купичка сметанов сос.

– Чудесно! – заяви Паоло. – Ще се виждаме по-често.

Джан Лоренцо се усмихна и стисна ръката на стария си приятел. Не беше забравил последния път, когато Паоло бе изразил подобно желание. Но в края на краищата хората говорят подобни неща от чиста любезност. Той се обърна към Анджелина и й се поклони, преди да се върне при графинята.

– Време е да тръгваме – рече той, поглеждайки часовника си. – Иска ми се утре сутрин да хвана първия самолет за Рим.

– Успя ли да продадеш моя Каналето на приятеля си? – попита графинята, като се изправи.

– Не – отвърна Джан Лоренцо и махна към масата на Паоло. – Но той обеща да поддържаме връзка.

– Скоро ли ще се видите?

– Трудно ще се осъществи – призна Джан Лоренцо, – тъй като не ми даде телефона си, а по всяка вероятност синьор и синьора Кастели не фигурират в указателя.

На следващата сутрин Джан Лоренцо взе първия самолет за Рим. Картината щеше да го последва. Още щом прекрачи входа на галерията, секретарката излетя от кабинета му.

– Паоло Кастели вече два пъти звъня – задъхано изрече тя. – Моли за извинение, че не ви е оставил номера си, и попита дали ще бъдете така добър да му звъннете, щом се появите.

Джан Лоренцо спокойно влезе в кабинета си, седна пред бюрото и се опита да събере мислите си. След малко набра номера от листчето, оставено от секретарката. Вдигна иконом, който го прехвърли на секретарка, а тя го свърза с Паоло.

– Откакто си тръгна снощи, моят малък ангел няма миг покой – започна Паоло. – Веднъж е гостувала на графинята и е запозната с прекрасната й колекция. Чуди се дали поводът да вечеряш с тази дама не е…

– Едва ли е разумно да обсъждаме въпроса по телефона – прекъсна го Джан Лоренцо, чийто баща го бе научил и на друго: малко вероятно е да сключиш сделка по телефона, преговаряй очи в очи. Познавачът показва картината на клиента, дори му позволява да я окачи в дома си и да я задържи няколко дни. Ключовият момент настъпва, когато купувачът сметне, че картината вече му принадлежи.

– В такъв случай трябва да се върнеш във Венеция – отсече Паоло. – Пращам ти частния самолет.

Джан Лоренцо отлетя за Венеция следващия петък. На пистата го очакваше ролс-ройс, който го откара във Вила Роза.

На входа го посрещна иконом и го поведе нагоре по мраморно стълбище до нещо като отделен апартамент с голи стени – мечтата на всеки познавач на изкуството. Джан Лоренцо си припомни колекцията, събирана от баща му за Аниели в продължение на трийсет години, сега оценявана като една от най-ценните частни колекции.

По-голямата част от съботния ден – с изключение на часовете за хранене – Джан Лоренцо прекара в компанията на Анджелина, която го разведе из 142-те стаи на Вила Роза. За негова изненада домакинята далеч надмина очакванията му.

Анджелина действително имаше желание да сложи началото на своя колекция от произведения на изкуството и бе посетила повечето големи галерии по света. Джан Лоренцо откри, че й липсва единствено смелост да осъществи намерението си – напълно разбираемо за това единствено дете на баща, издигнал се от нищото. В същото време не й липсваха познания и – колко изненадващо – вкус към изящното. Джан Лоренцо се засрами от предубеждението си, основано единствено на прочетеното в пресата. Чувстваше се приятно в компанията на Анджелина и дори започна да се чуди какво е открила у Паоло тази срамежлива и образована млада жена.

На вечеря Джан Лоренцо на няколко пъти долови обожанието, с което Анджелина гледа съпруга си, макар че дори не посмяваше да го прекъсне.

На другия ден на закуска Анджелина не каза и дума. Едва когато Паоло предложи съпругата му да покаже на госта градината, малкият ангел отново се съживи.

Анджелина поведе Джан Лоренцо на разходка из градината, разположена на шейсет акра, в която нямаше никакви постройки, скулптури, нито дори навес, където да се скрият от слънцето. На всяко негово предложение домакинята реагираше с въодушевление, готова да го последва, стига той да й подаде ръка.

На вечеря не тя, а Паоло потвърди, че неговият малък ангел има желание да направи велика колекция в памет на покойния си баща.

– Но с какво ще започнем? – попита той, като се пресегна през масата, за да хване ръката на жена си.

– Може би с един Каналето? – подхвърли Джан Лоренцо.

През следващите пет години Джан Лоренцо непрестанно сновеше между Рим и Венеция – уговаряше графинята за поредната картина, след което я отнасяше във Вила Роза. С всяка скъпоценна добавка към колекцията апетитът на Анджелина растеше. Джан Лоренцо се видя принуден да пътува до далечни краища като Америка, Русия и дори Колумбия, за да бъде доволен „малкият ангел“ на Паоло.

Анджелина изпадаше във възторг от всеки нов шедьовър, представен от Джан Лоренцо – Каналето, Караваджо, Тинторето, Белини и Да Винчи, да не говорим за чуждоземните художници. Джан Лоренцо запълни малкото останали празни места по стените, докара статуи от всички краища на света, за да бъдат изложени на обширната морава – Мур, Бранкузи, Епстайн, Миро, Джакомети и любимеца на Анджелина, Ботеро.