Текст книги "Черния красавец"

Автор книги: Ана Сюел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 10 страниц)

С Джери почти не бяхме яли, когато по улицата се зададе бедна млада жена, понесла голямо дете на ръце. Тя се озърташе и изглеждаше съвсем объркана. Приближи се до Джери и го попита къде е болницата „Сейнт Томас“ и дали е далеч. Тази сутрин пристигнала от провинцията с каруца. Не знаела за изборите и не познавала града. Трябвало да заведе момченцето си в болницата. Детето проплакваше с немощен, жален гласец.

– Бедничкият ми! – въздъхна тя. – Така го боли. Четиригодишен е, ала почти не може да ходи. Но лекарят каза, че ако успея да го доведа в болницата, има вероятност да се оправи. Моля ви, сър, кажете ми далече ли е и къде се намира?

– Но, госпожо – отвърна Джери, – вие не можете да стигнете дотам през тези тълпи! Разстоянието е три мили, а това дете е тежко.

– Да, тежичък е, да е жив и здрав, но аз, слава богу, съм силна и ако знам пътя, сигурна съм, че все някак ще се добера дотам. Моля ви, кажете ми откъде да мина.

– Няма да се справите – рече Джери. – Могат да ви блъснат и прегазят с детето. Качвайте се, аз ще ви закарам до болницата. Не виждате ли, че всеки миг може да завали.

– Не, сър, не, не мога да направя това, благодаря. Имам пари само колкото да се върна. Моля ви покажете ми пътя.

– Слушайте, госпожо, аз също имам жена и любими деца и знам какво значи да си родител. Качвайте се на кабриолета, ще ви закарам без пари. Бих се срамувал от себе си, ако оставя една жена с болно дете да поеме такъв риск.

– Бог да ви благослови! – извика жената и се разрида.

– Хайде, хайде, успокойте се, мила. Ей сегичка ще ви закарам. Чакайте да ви настаня.

Докато Джери слизаше да отвори вратата, дотичаха двама мъже със знаменца по шапките и петлиците. „Кабриолет! Кабриолет!“ – викаха те.

– Зает е – отговори Джери, но единият бутна жената и скочи вътре. Другият веднага го последва. Джери ги изгледа сурово като полицай.

– Кабриолетът е зает, господа. От тази дама.

– Дама! – извика единият. – Как не! Тя може да почака, а нашата работа е по-важна. Освен това ние бяхме първи и правото е на наша страна. Няма да мръднем.

Докато Джери затваряше вратата след тях, върху лицето му се появи хитра усмивка.

– Добре, господа, стойте вътре колкото ви харесва. Аз мога да почакам, докато си починете. – И като им обърна гръб, той се приближи до младата жена, която стоеше край мен. – Ей сега ще си тръгнат. Не се притеснявай, мила.

И те наистина скоро си тръгнаха. След като разбраха номера на Джери, господата излязоха от кабриолета и го наругаха, заплашиха го, че ще му вземат данните и ще го извикат на съд. Макар и с малко закъснение, ние се отправихме към болницата, като се стараехме да се придържаме към страничните улички. Джери позвъни на вратата и помогна на младата жена да слезе.

– Хиляди благодарности – каза тя. – Никога не бих стигнала сама до тук.

– Не съм сторил кой знае какво и се надявам, че детенцето скоро ще се оправи. – Той я изчака да влезе и тихичко си каза:

„Сторих го за истински сиромах“. А после ме потупа по шията, както правеше винаги, когато беше доволен.

Дъждът валеше силно и тъкмо си тръгнахме, когато вратата на болницата се отвори отново и портиерът извика: „Кабриолет!“ Спряхме и по стълбите слезе една дама. Джери като че ли я позна веднага. Тя вдигна воалетката си и извика:

– Баркър! Джеремая Баркър! Това ти ли си? Толкова се радвам, че те виждам. Точно от приятел като теб имам нужда, защото днес е почти невъзможно да се намери кабриолет в тази част на Лондон.

– Ще се гордея, ако мога да ви услужа, госпожо, и съм щастлив, че се случих тук. Докъде да ви закарам, госпожо?

– До гара „Падингтън“ и ако стигнем по-рано, както се надявам, ще ми разкажеш всичко за Поли и децата.

Пристигнахме навреме и тъй като бяхме на сушина, дамата си поприказва с Джери. Разбрах, че навремето била господарка на Поли и след като подробно разпита за нея и децата, тя рече:

– Как намираш работата си през зимата? Знам, че Поли доста се притесняваше за теб миналата година.

– Да, госпожо, така беше. Имах лоша кашлица, която не ме остави чак докато се стопли. Освен това, задържат ли ме клиентите до по-късно, тя много се тревожи. Нали разбирате, работата ми по всяко време и във всички сезони е истинско изпитание за здравето. Но пък се справям доста добре и ще се чувствувам много нещастен, ако нямам коне, за които да се грижа. Така съм научен и се боя, че няма да се справя с никоя друга работа.

– Ще бъде много жалко, ако сериозно рискуваш здравето си, и то не само заради теб, ами заради Поли и децата. Има много места, където търсят добри кочияши и коняри. Ако някога решиш да напуснеш тази работа, обади ми се. – И след като изпрати много поздрави на Поли, тя сложи нещо в ръката му: – Тук има по пет шилинга за децата. Поли знае как да ги използува.

Джери много се зарадва и й благодари. Сетне излязохме от гарата и най-после се прибрахме да си починем, защото аз поне се чувствувах изморен.

Глава четиридесет и четвърта

Старият Капитан и неговият наследник

Ние с Капитан бяхме големи приятели. Той беше изключително благороден, отличен другар и аз изобщо не вярвах, че ще му се наложи да напусне дома ни и завинаги ще се раздели с този свят. Но и неговият ред дойде. Ето как стана това. Аз не съм бил там, но чух, когато го разказваха.

С Джери закарали някаква компания до централната гара през Лондонския мост и се връщали обратно. Били някъде около моста, когато Джери забелязал, че насреща им се задава празната товарна кола на някаква пивоварна, теглена от два силни коня. Коларят непрекъснато шибал конете с тежкия си камшик. Колата била лека и се носела със страхотна скорост. Човекът нямал никакъв контрол върху конете, а движението по улицата било много оживено. Бутнали и прегазили едно момиче. В следващия миг връхлетели върху нас. Двете колелета се откачили и кабриолетът се преобърнал. Капитан бил повлечен, тегличите се разбили и единият се забол в тялото му. Джери също изхвръкнал, но само се натъртил. Отървал се по чудо. Той поне твърди, че е така. Когато изправили клетия Капитан на крака, оказало се, че е много наранен. Джери бавно го доведе в къщи – беше тъжно да гледаш как кръвта просмуква бялата му кожа и се стича по хълбоците и шията му. Оказа се, че каруцарят бил много пиян и веднага го глобиха, а пивоварят трябваше да плати обезщетение на Джери. Само че нямаше кой да плати обезщетение на клетия Капитан.

Ветеринарният лекар и Джери направиха всичко, каквото можаха, за да облекчат болките му. Кабриолетът трябваше да се поправи, не излизахме няколко дни и Джери нищо не спечели. Още първия ден, в който излязохме след нещастието и застанахме на пиацата, шефът дойде да пита как е Капитан.

– Никога няма да се възстанови – отвърна Джери, – поне за тази работа. Така каза лекарят днес. Би могъл да тегли каруца или нещо подобно. – Това много ме разстрои! Представяш ли си – Капитан да тегли каруца! Виждал съм на какво приличат конете, които вършат тази работа в Лондон. Бих искал всички пияници да ги затварят в лудницата, а не да ги оставят да мачкат трезвите. Ако трошаха собствените си кости, разбиваха собствените си коли и осакатяваха собствените си коне, това щеше да си е тяхна лична работа и никой нямаше да им се бърка. Но според мен винаги страдат невинните. А после ще ми говорят за компенсации! Не може да има никаква компенсация на всичките тези тревоги, ядове и загуба на време, а да не говорим, че губиш добър кон, който ти е като стар приятел. Глупаво е изобщо да се говори за компенсация! Ако има някой дявол, когото най-горещо желая да зърна на дъното на преизподнята, това е дяволът на пиянството.

– Ех, Джери – въздъхна шефът, – твоите камъни падат в моята градина, така да знаеш, защото аз не съм като теб. И ме е срам. А ми се иска да не пия…

– Добре де, шефе, защо не се откажеш? Прекалено добър човек си, за да робуваш на такова нещо.

– Защото съм глупак, Джери. Веднъж се опитах два дни да не пия и имах чувството, че ще умра. А ти как успя?

– Аз се борих няколко седмици. То аз никога не съм се напивал истински, но и тогава ми беше ясно, че не съм господар на себе си и допиеше ли ми се, много трудно казвах „не“. Разбрах, че единият ще бъде победен дяволът на пиянството или Джери Баркър и реших, че с божията помощ това не бива да е Джери Баркър. Но ми беше трудно и се нуждаех от всичката помощ, която ми се предлагаше, защото чак когато се опълчих срещу навика, разбрах колко е силен. Поли обаче полагаше огромни усилия винаги да имам хубава храна, а когато желанието ми ставаше прекомерно силно, изпивах чаша кафе, смучех ментови бонбони или четях от книгата си и това ми помагаше. Понякога ми се налагаше непрекъснато да си повтарям: „От пиенето ли да се откажа, или да изгубя душата си? От пиенето ли да се откажа или да съсипя Поли?“ Благодарение на бога и на милата ми съпруга веригите се разкъсаха и вече десет години не съм слагал капка в уста, а нямам и желание.

– Аз също твърдо съм решил да опитам – рече шефът, – че е много лошо човек да не е господар на себе си.

– Опитай, шефе, опитай. Никога няма да съжаляваш. А да знаеш само какъв пример ще бъдеш за някои нещастни колеги, след като разберат, че и ти можеш без пиене. Аз знам поне двама-трима, които биха искали да не влизат в кръчмата, стига да можеха.

Отначало Капитан като че ли се оправи, но той беше много стар и това, че още теглеше кабриолета, се дължеше само на изключителните му физически данни и грижите на Джери. Сега обаче рухна изведнъж. Докторът каза, че ще може да се оправи дотолкова, та да го продадат за няколко лири, но Джери категорично отказа. Да спечели няколко лири от продажбата на добър стар помощник и да го обрече на мъчителна, непосилна работа, би означавало да омърси всичките си останали пари. Според него най-доброто, което можел да стори за стария си приятел, било да прониже сърцето му с точен изстрел и да сложи завинаги край на страданията му, защото бил убеден, че никъде не ще може да намери добър господар за последните дни от живота му.

На другия ден, след като решението беше взето, Хари ме заведе в ковачницата да ми сменят подковите. Когато се върнах, Капитан вече го нямаше. И аз, и цялото семейство много тежко изживяхме загубата му.

Джери трябваше да си потърси нов кон и скоро научи от свой приятел – помощник-коняр при някакъв богаташ, че от конюшните на господаря му се продава кон. Животното било младо и си го бивало, но веднъж така побягнало, че се блъснало в един файтон, хвърлило господаря си и така се наранило, че повече не ставало за господарските конюшни. Затова кочияшът получил заповед да го продаде колкото може по-изгодно.

– Това, че е буен, не ми пречи – каза Джери, – стига да не е зъл и с безчувствена уста.

– Никак не е зъл – отвърна човекът. – Устата му е много чувствителна и според мен това е било причината за нещастието. Времето било лошо, не го извеждали достатъчно и щом го отвързали, той запреливал от енергия. Шефът – говоря ти за кочияша – наредил да го запрегнат колкото може по-стегнато с ремъка, който ограничава движенията на главата, сложили му късата юзда, а и много груба юздечка. Според мен с тази чувствителна уста и с толкова насъбрана енергия конят направо е пощурял.

– Нищо чудно – отвърна Джери. – Ще дойда да го видя.

На следващия ден Ураган – това беше името – му дойде у дома. Беше красив кафяв жребец, без нито един бял косъм, висок колкото Капитан, с изящна глава и само петгодишен. Поздравих го дружелюбно, за да разбере, че съм добронамерено настроен, но не му зададох въпроси. Първата нощ той бе много неспокоен. Вместо да легне, непрекъснато дърпаше въжето на оглавника и тропаше по яслата, така че изобщо не можах да спя. На другия ден обаче, след пет-шест часа работа с кабриолета си дойде кротък и поумнял. Джери го гали и дълго му говори и много скоро между тях настъпи разбирателство. Джери каза, че по-хлабавият мундщук и усилната работа щели да преобразят Ураган в кротко агне и че отново се потвърдила поговорката „Всяко зло за добро“. Негова светлост загубил любимец за сто гвинеи, но кочияшът спечелил добър кон в разцвета на силите.

За Ураган беше обидно да тегли кабриолет, той смяташе, че е и под достойнството му да стои на пиацата, но към края на седмицата ми призна, че неизмъчваната уста и леката ръка съвсем не били за пренебрегване, пък и че работата не му се виждала толкова унизителна, колкото да държат главата и опашката ти здраво завързани за седлото и почти допрени една до друга. В крайна сметка той се приспособи чудесно и стана любимец на Джери.

Глава четиридесет и пета

Новата година на Джери

Коледа и Нова година са много весели празници за някои хора, но за файтонджиите и конете им те изобщо не са празници, макар да пада голяма печалба. Има толкова увеселения, балове и развлечения, че се работи много и често до късно. Понякога кочияшите и конете им трябва да чакат и треперят с часове на дъжда и студа, докато хората вътре се веселят и танцуват под звуците на музиката. Интересно дали красивите дами понякога се замислят за изнурения кочияш, който чака на капрата и за търпеливия му кон, с вдървени от стоене и студ крака.

Аз поех повечето вечерна работа, тъй като бях свикнал да чакам, а и Джери се боеше, че Ураган може да изстине. През седмицата около Коледа работихме много до късно, а Джери кашляше лошо. Колкото и късно да се прибирахме обаче, Поли го чакаше и излизаше да го посрещне с фенера, винаги притеснена и разтревожена.

В новогодишната нощ закарахме двама господа до един от площадите на Уест Енд. Оставихме ги на адреса в девет часа, а в единайсет трябваше да се върнем, за да ги вземем.

– Но тъй като празненството е с програма, може да ви се наложи да почакате няколко минути – рече единият. – Не закъснявайте.

Когато часовникът удари единайсет, ние вече бяхме пред вратата – Джери винаги бе точен. Часовникът отброяваше и четвъртинките от часа – една, две, три, после удари дванайсет, но вратата така и не се отваряше.

Вятърът беше много променлив. През деня беше носил дъжд на талази, а сега отвсякъде завихряше остра ледена суграшица. Беше много студено, наблизо нямаше и подслон. Джери слезе от капрата и придърпа покривалото над врата ми. Поразходи се нагоре-надолу, тропайки с крака. Започна да пляска и с ръце, но от това се разкашля още по-силно. След това отвори вратата и седна вътре с крака на тротоара. Така поне беше на завет. Часовникът продължаваше да отмерва четвъртинките от часа, но никой не излизаше. В дванайсет и половина той позвъни на вратата и попита прислужника дали тази нощ ще има нужда от него.

– О, да! Разбира се, че ще сте необходим – отвърна човекът. Не бива да си тръгвате, защото празненството скоро ще свърши.

Джери отново седна, а гласът му бе така прегракнал, че едва го чувах.

В един и четвърт вратата се отвори и господата излязоха. Качиха се, без да кажат нито дума, освен адреса, на който трябваше да ги закараме. Дотам имаше почти километър. Краката ми бяха станали безчувствени от студа и през цялото време си мислех, че ще се спъна. Мъжете слязоха и изобщо не се извиниха, че са ни карали да ги чакаме толкова дълго. Напротив, ядосаха се, че Джери им взел много скъпо. А той никога не взимаше повече, но не взимаше и по-малко. Пък и това бяха трудно спечелени пари.

Най-после се прибрахме в къщи. Той едва говореше, а кашлицата му беше ужасна. Поли нищо не го попита. Само отвори вратата с фенер в ръка.

– Искаш ли нещо? – попита тя.

– Да. Донеси на Джак нещо топло, а после ми свари малко каша – прошепна дрезгаво Джери.

Той едва си поемаше дъх, но ме разтри както винаги и дори се качи в плевнята, за да свали слама и да ми постели. Поли ми донесе топла храна, от която се почувствувах по-добре, после излязоха и заключиха вратата.

На другия ден до късно сутринта никой не дойде в конюшнята. Чак към обяд се появи Хари. Той ни поизми, нахрани ни и помете, а после отново постла слама, сякаш беше неделя. Мълчеше и нито си подсвиркваше, нито пееше. На обяд се появи отново и ни даде да ядем и пием. Този път и Доли дойде с него. Тя плачеше и от онова, което казваше, се досетих, че Джери е тежко болен. Докторът смятал, че случаят е много сериозен. Така минаха два дни, през които цареше голяма тревога. Виждахме само Хари и от време на време Доли. Според мен тя идваше, за да не бъде самичка, тъй като Поли бе непрекъснато до Джери, комуто бе нужно пълно спокойствие.

На третия ден, докато Хари беше в конюшнята, на вратата се почука и влезе шефът Грант.

– Няма да влизам в къщата, момчето ми – каза той, – но искам да разбера как е баща ти.

– Много е зле – отвърна Хари. – От зле по-зле. Лекарят казва, че е някаква болест, „бронхит“, и смята, че през тази нощ ще проличи дали ще оздравее.

– Лошо, много лошо! – поклати глава шефът. – Познавам двама, които умряха от същото през миналата седмица. Докато разберем, и ги отнесе. Но има ли живот, човек все се надява, затова не бива да губиш кураж.

– Да – бързо отвърна Хари. – Лекарят каза, че татко имал повече шансове от другите, защото не пие. Вчера например треската му беше толкова силна, че ако пиел, щяла да го изгори като хартийка. Все ми се струва, че и той смята, че татко ще се оправи. Мислите ли, че ще се оправи, а, мистър Грант?

Шефът изглеждаше объркан.

– Ако има някакво правило добрите хора да побеждават болестите, аз съм сигурен, че ще се оправи, момчето ми. Той е най-добрият човек, когото познавам. Утре рано ще намина.

Рано на другата сутрин той отново дойде.

– Е? – попита.

– Татко е по-добре – отвърна Хари. – Мама се надява, че ще оздравее.

– Слава богу! – въздъхна шефът. – Сега трябва да бъде на топло и за нищо да не се тревожи, а това ме навежда на мисълта за конете. Джак ще има полза от една-две седмици почивка в топлата конюшня, а ти можеш да го разхождаш из улицата, колкото да се поразтъпче. Този младият обаче, ако не работи, съвсем ще пощръклее и няма да можеш да се справяш с него. А когато най-после излезе, ще направи някоя беля.

– Той вече е пощръклял. Не му давам овес, но е насъбрал толкова енергия, че не знам какво да го правя.

– Така е. Затова кажи на майка ти, че ако е съгласна, ще го взимам всеки ден и ще го водя на работа, докато измислим нещо друго. Половината от спечеленото ще давам на майка ти, а това ще ви бъде от помощ, поне за храната на конете. Знам, че баща ти е член на добър взаимоспомагателен съюз и все пак това не урежда конете, които си ядат, а нищо не припечелват. Ще дойда по обяд да разбера дали е съгласна с моето предложение. – И шефът излезе, без да изчака Хари да му благодари.

Предполагам, че на обяд е разговарял с Поли, защото двамата с Хари дойдоха в конюшнята, впрегнаха Ураган и го изведоха.

Повече от седмица шефът идваше за Ураган, а когато Хари му благодареше, или отвореше дума, за проявената добрина, той го обръщаше на смях и казваше, че всъщност от цялата работа е спечелил само той, тъй като конете му отдавна се нуждаели от почивка, която инак не биха получили.

Състоянието на Джери постепенно се подобряваше, но лекарят каза, че в никакъв случай не бива да се връща на същата работа, ако му е мил животът. Децата непрекъснато разговаряха за това как ще преживяват и се съветваха как биха могли да припечелят някой лев, за да помогнат в къщи.

Един следобед доведоха Ураган много мокър и мръсен.

– Улиците са целите в киша – каза шефът. – Здравата ще се поизпотиш, момчето ми, докато го измиеш и подсушиш.

– Ясно, шефе, няма да го оставя, докато не свърша всичко както трябва. Знаеш, че татко ме е научил какво да правя.

– Ще ми се всички момчета да бяха като теб – рече шефът.

Докато Хари сваляше с гъбата калта от краката и тялото на Ураган, влезе Доли. По лицето и личеше, че носи големи новини.

– Кой живее във Феърстоу, Хари? Мама получи писмо от Феърстоу. Изглеждаше много щастлива и хукна горе да го покаже на татко.

– Как, наистина ли не знаеш? Така се казва имението на мисис Фаулър, бившата господарка на мама, дето срещна татко миналото лято и ни изпрати по пет шилинга.

– О! Мисис Фаулър! Разбира се, че я знам. Интересно какво ли е писала на мама.

– Мама й писа миналата седмица – рече Хари. – Нали знаеш, че тя беше казала на татко да й съобщи, ако се откаже, от работата си на файтонджия. Интересно какво ли ни отговаря. Тичай да разбереш, Доли.

Хари жулеше Ураган със замаха на опитен коняр. След няколко минути Доли влезе с танцова стъпка.

– О, Хари! Никога не ни се е случвало такова хубаво нещо! Мисис Фаулър иска всички да отидем да живеем при нея. Имало една къщичка, която наскоро се освободила и била точно за нас. С градинка, кокошарник, ябълкови дървета, с всичко! Кочияшът напуска през пролетта и тя иска татко да заеме мястото му. Съседите й били добри и имало работа за теб – в градините, конюшните или пък като прислужник. Аз ще мога да ходя в хубаво училище. Мама ту плаче, ту се смее, а татко изглежда толкова щастлив!

– Това наистина е чудесно! – възкликна Хари. – Точно каквото ни трябваше! Идеално е и за мама, и за татко. Само дето нямам намерение да ставам прислужник с впити дрехи и цяла редица копчета. Искам да бъда градинар или коняр.

Семейството реши, че щом състоянието на Джери позволи, всички ще заминат за провинцията, а кабриолета и конете ще продадат колкото може по-скоро.

Това бе тежък удар за мен, тъй като вече не бях млад и не можех да се надявам, че положението ми ще се подобри. След Бъртуик никъде другаде не съм бил така щастлив, както при скъпия ми господар Джери. Но три години работа с кабриолет, дори и при най-добри условия, се отразяват на силите на всеки кон и аз чувствувах, че не съм вече онова, което бях.

Грант веднага каза, че взима Ураган, а на пиацата имаше мъже, които биха купили и мен, но Джери каза, че не бива да работя със случаен файтонджия. Тогава шефът обеща да ми намери място, където ще се чувствувам добре.

Настъпи денят на заминаването. На Джери все още не му разрешаваха да излиза, така че изобщо не го видях след онази новогодишна нощ. Поли и децата дойдоха да се сбогуват с мен.

– Клетият стар Джак! Милият ни стар Джак! Как бих искала да те вземем с нас – каза Поли, постави ръка на гривата ми, приближи лицето си до шията ми и ме целуна. Доли плачеше и също ме целуваше. Хари много ме гали, но не каза нищо, само беше много тъжен. После ме отведоха на новото място.

Част четвърта

Глава четиридесет и шеста

Джейкс и дамата

Продадоха ме на един хлебар, когото Джери познаваше и смяташе, че при него ще имам добра храна и сравнително лека работа. Отначало наистина беше така и ако господарят през цялото време беше наоколо, мисля, че нямаше да ме претоварват. Старшият майстор обаче вечно бързаше и много често, когато колата бе натоварена догоре, нареждаше да се сложи и още нещо. Моят каруцар – казваше се Джейкс му обясняваше, че товарът не е по силите ми, но майсторът винаги надделяваше: „За какво да ходиш два пъти, когато може и веднъж. Важното е работа да се върши.“

Джейкс, както и другите каруцари, винаги използуваше късата юзда, което не ми даваше възможност да тегля товара с лекота. Ето защо след три-четири месеца усетих, че това сериозно започва да се отразява на силите ми.

Един ден ме натовариха повече от обикновено, а пътят минаваше по стръмен склон. Напрягах всичките си сили, но не можех да се изкача и трябваше непрекъснато да спирам. Това, естествено, не харесваше на коларя, който здраво ме налагаше с камшика и викаше: „Тръгвай, мързеливо животно, или аз ще те накарам!“ Потътрих тежкия товар и изминах няколко метра. Камшикът отново изплющя и аз отново се напрегнах. Болката от тежкия камшик бе силна, но душата ме болеше два пъти повече от клетата ми гърбина. Да ме наказват и ругаят, когато полагах всички усилия, бе толкова обидно, че убиваше цялото ми желание за каквото и да било. Джейкс за трети път започна да ме налага жестоко, когато до него се приближи една дама и заговори с нежен, развълнуван глас:

– О, моля ви, не бийте повече доброто животно. Сигурна съм, че полага усилия, но пътят е много стръмен. Убедена съм, че прави каквото може.

– Прави каквото може, но това не му помага да изтегли товара, значи трябва да направи нещо повече. Аз така знам, госпожо – отвърна Джейкс.

– Но не е ли много тежък този товар? – попита тя.

– Да, да, прекалено тежък е, но аз не съм виновен. Главният дойде тъкмо когато тръгвахме и нареди да сложим още триста фунта отгоре, защото така му е по-удобно, а аз трябва да се оправям както мога.

Той отново вдигна камшика и дамата извика:

– Моля ви, спрете. Мисля, че мога да ви помогна, стига да ми разрешите.

Човекът се изсмя.

– Вие не му давате възможност да използува всичките си сили, защото главата му е опъната назад с тази къса юзда – каза тя. – Сигурна съм, че ще се справи, ако я свалите. Моля ви, опитайте – настояваше тя. – Ще ми доставите голяма радост.

– Добре, добре – отвърна Джейкс и отново се изсмя. – Ще направя всичко, което ще достави удоволствие на една дама. Колко искате да я отпусна, госпожо?

– Цялата. Освободете главата му изцяло.

Юздата беше свалена и аз веднага отпуснах глава до коленете си. Какво блаженство! После я тръснах няколко пъти нагоре-надолу, за да пораздвижа вдървения си врат.

– Горкото животно! Нали това искаше? – каза тя, като ме галеше и потупваше с нежната си ръка. – А сега, ако му говорите кротко и го водите спокойно, той ще се справи по-добре, ще видите.

Джейкс пое юздите и извика: „Хайде, Черньо!“

Аз наведох глава и натиснах с цялата си тежест върху хамута. Изобщо не щадях сили. Каруцата се помести и аз бавно я изтеглих до горе, където спрях, за да си поема дъх. Дамата се изкачи по пешеходната алея и застана при нас на пътя. Тя започна да ме милва и тупа по шията, така както не ме бяха милвали много отдавна.

– Виждате ли колко беше усърден, когато му дадохте възможност. Сигурна съм, че е благородно същество и бих се заклела, че е познавало и по-добър живот. Няма да му слагате отново тази юзда, нали?

Джейкс тъкмо се канеше да ми я нагласи.

– Вижте, госпожо, не отричам, че когато освободих главата му, той по-лесно изтегли товара, за което ви благодаря. Ще го запомня и ще го правя и друг път. Но нали ако го оставя без късата юзда, ще стана за посмешище на всички каруцари! Модата е такава, нали разбирате…

– А не е ли по-добре да откриеш нова, по-разумна мода, вместо да следваш глупавата? Много благородници вече не използуват късата юзда. Нашите коне например не я познават от петнайсет години и работят с много по-голяма лекота. Освен това – добави тя с много сериозен тон – ние нямаме право да измъчваме божите създания без причина. Наричаме ги безсловесни създания и те наистина са такива, защото не могат да ни кажат какво чувствуват, но това не означава, че страдат по-малко. Но аз не бива да ви бавя повече. Благодаря ви, че се вслушахте в съвета ми и съм сигурна, че той ще ви е по-полезен от камшика. Приятен ден! – Като ме потупа още веднъж по шията, тя леко закрачи по алеята и повече не я видях.

– Готов съм да се обзаложа, че това беше истинска дама – продума Джейкс. – Говореше с мен така любезно, сякаш й бях равен. Ще се вслушам в съвета й – поне за нанагорнищата.

И за негова чест трябва да призная, че отпусна юздата ми с няколко дупки, а изкачвахме ли стръмнини, винаги освобождаваше главата ми. Тежките товари обаче не спряха. Обилната храна и добрата почивка възстановяват силите след непосилна работа, но нито един кон не може да издържи на претоварване. И аз така забележимо започнах да слабея, че ме замениха с по-млад кон. Тук трябва да спомена, че по това време имах и друго страдание. Бях чувал да говорят за него, но никога не го бях изпитвал. Причината за болестта бе лошо осветената конюшня, в която имаше само едно мъничко прозорче, така че боксовете ни бяха почти тъмни.

Освен потискащия ефект върху духа полумракът силно отслаби и зрението ми. Очите силно ме боляха от рязката смяна на тъмнина с ярка дневна светлина. Няколко пъти се спъвах на прага и почти не виждах къде вървя.

Мисля, че ако се бях застоял в тази конюшня, щях да остана полусляп, а това е голямо нещастие. Чувал съм хората да казват, че било по-безопасно да караш сляп кон, отколкото кон с лошо зрение, тъй като те били много плахи. Аз обаче се отървах без трайно увреждане на зрението и ме продадоха на един от богатите собственици на кабриолети.

Глава четиридесет и седма

Тежки времена

Никога няма да забравя новия си господар. Той имаше черни очи, гърбав нос, устата му беше зъбата като на булдог, а гласът му беше рязък като скрибуцането на каруца върху чакъл. Казваше се Николас Кожодера и според мен беше същият човек, за когото работеше Дрипавия Сам.

Бях чувал хората да казват, че за да повярваш, трябва да видиш, но според мен трябва и да го почувствуваш. Независимо че много неща бях видял през живота си, аз не познавах несравнимата трагедия на файтонджийския кон.

Кожодера разполагаше с долнопробни кабриолети и долнопробни кочияши. Той се държеше брутално с мъжете и те се държаха жестоко с нас. Нямаше неделна почивка, бяхме в разгара на летните горещини.

От време на време в неделя сутрин някоя разпусната мъжка компания наемаше кабриолета за цял ден. Четирима седяха вътре, а петият на капрата до кочияша и аз трябваше да ги возя по десет-петнайсет мили извън града и обратно. Как пък не се случи някой да слезе и да повърви по най-стръмното и в най-големия пек! Слизаха само ако ги накараше кочияшът, когато ставаше ясно, че няма да се справя. Случваше се така да се изтощя и сгорещя, че почти не се докосвах до храната. Как мечтаех за чудесната каша от трици със селитра, която Джери ни даваше в горещите съботни вечери. Тя ни охлаждаше и ободряваше. Следваха две нощи и цял ден непрекъсната почивка, а в понеделник сутрин бяхме отново свежи като млади жребчета. Тук обаче нямаше почивка и кочияшът ми беше зъл като господаря си. Биеше жестоко с камшик с нещо толкова остро на края, че понякога разкървавяваше гърба ми. Случваше се да ме удря и по корема, и по главата. Подобни унижения силно сломяваха духа ми и въпреки това се стараех, без да клинча. Както казваше клетата Рижка: „Няма смисъл. Хората са по-силни.“

Сега животът ми бе толкова окаян, че и аз като нея си мечтаех да падна и да умра както си работя, за да се свършат мъките ми. Един ден желанието ми почти се сбъдна.

Излязох на пиацата в осем сутринта. Вече бях поработил здравата, когато се наложи да закараме един клиент до гарата. Очакваше се пристигането на дълга композиция и господарят ми спря на редицата от кабриолети, за да използува възможността да изкара нещо и на връщане. Влакът беше дълъг и бързо наеха всички кабриолети. Скоро дойде и нашият ред. Бяха четирима души – шумен, наперен мъж, жена с малко момченце и едно младо девойче. Имаха много багаж. Жената с момченцето се качи и докато мъжът се разпореждаше с багажа, девойчето дойде да ме разгледа.