Текст книги "Черния красавец"

Автор книги: Ана Сюел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 10 страниц)

На другата сутрин, след като ме измиха и разчесаха добре, Поли и Доли дойдоха в двора, за да се опознаем. Хари помагаше на баща си от ранни зори, но вече ме беше определил като „голяма работа“. Поли ми донесе резен ябълка, а Доли комат хляб и двете се държаха с мен така, сякаш отново бях Черния красавец от младини. Изпитвах огромно удоволствие от това, че отново ме глезят и ми говорят нежно и направих всичко възможно, за да им покажа, че и аз желая приятелството им. Поли смяташе, че съм много красив и ако не бяха пострадалите ми колене, дори прекалено изискан за кабриолет.

– Разбира се, никой не може да каже чия е вината за нараняването му – рече Джери, – и след като не знам, аз съм готов да застана на негова страна, защото досега не съм яздил кон с по-твърда и сигурна стъпка. Какво ще кажеш да го наречем Джак, а Поли? На името на предишния ни кон.

– Съгласна съм – отвърна тя. – Обичам хубавото име да не се губи.

Капитан излезе с кабриолета и работи цяла сутрин. След училище Хари дойде да ме нахрани и напои. Следобед впрегнаха в кабриолета мен. Джери така внимателно провери дали хамута и юздата са ми удобни, че сякаш самият Джон Манли се бе върнал при мен. Когато отпусна и подопашния ремък с една-две дупки, всичко легна чудесно на мястото си. Нямаше къса юзда, нямаше юздечка – истински благодат!

Минахме по страничната уличка и излязохме на голямата пиаца, където Джери беше извикал „Добър вечер!“. От едната страна на широката улица имаше високи къщи с прекрасни витрини на магазините отдолу, а от другата стара църква с двор, заобиколен от желязна ограда. Покрай железните перила се бяха наредили няколко файтона в очакване на клиенти. По земята имаше разхвърляна слама. Някои от мъжете стояха на групички, други седяха на каприте и четяха вестници. Един-двама хранеха конете си със сено или ги пояха. Ние спряхме зад последния кабриолет. Двама-трима кочияши дойдоха да ме огледат и да си кажат мнението.

– Идеален е за погребения – рече един.

– Прекалено е красив – мъдро поклати глава втори. – Още тия дни ще му откриеш някой недостатък, инак да не се казвам Джоунс.

– Е – сговорчиво въздъхва Джери, – предполагам, няма нужда да търся недостатъка, докато сам не се покаже. Няма да се натъжавам от сега, я!

Появи се широколик мъж в огромно сиво палто, с огромна сива пелерина, огромни бели копчета, сива шапка и синьо вълнено шалче, завързано свободно около врата. Косата му също беше сива, но човекът имаше вид на веселяк и всички му направиха път. Той ме огледа толкова внимателно, сякаш се канеше да ме купува, след което се изправи с пъшкане и рече:

– Това е кон точно за теб, Джери. Не знам колко си дал за него, но колкото и да е струва си!

Така бях приет на пиацата.

Мъжът се казваше Грант, но му викаха Сивия Грант или шефа. Той беше работил на тази пиаца най-дълго от всички и смяташе за свое задължение да урежда споровете и да прекратява разприте. По характер беше весел и разумен, но разгневеше ли се, когато беше попрепил, никой нямаше желание да се приближава до него, защото юмрукът му беше много тежък.

Първата седмица работата с кабриолета ми се видя много трудна. Не бях свикнал с Лондон и шумът, бързането, тълпите от коне, каруци и карети, сред които трябваше да си пробивам път, ме изтощаваха. Скоро обаче установих, че мога да имам пълно доверие в господаря си, след което се успокоих и свикнах.

Джери беше най-добрият кочияш, когото някога съм познавал. Но което беше по-важно, той мислеше за коня си точно толкова, колкото и за себе си. Бързо разбра, че имам желание да работя и да дам всичко, на което съм способен, затова никога не ме удряше с камшик. Случваше се само леко да прекара края му по гърба ми, когато искаше да продължа. Дори тогава отгатвах какво трябва да правя само по начина, по който хващаше поводите. В крайна сметка камшикът му много по-често стърчеше отстрани на капрата, отколкото в ръката.

Не мина много време и разбирателството между мен и господаря ми достигна до съвършенство. И в конюшнята правеха всичко, за да ми бъде удобно. Боксовете бяха от по-старият вид, с наклонен под, но на задната им страна имаше по две подвижни дъски, така че нощем и когато почивахме, Джери сваляше оглавниците ни и повдигаше дъските, за да можем да се обръщаме и да заставаме на която страна ни е удобно.

Джери ни държеше много чисти и се стараеше да ни набави най-разнообразна храна. И винаги в изобилие. Не само това – водата, която пиехме, бе винаги много прясна и чиста, и стоеше край нас ден и нощ, освен, разбира се, когато бяхме изпотени. Някои хора твърдят, че конете не бивало да пият колкото си искат вода, но аз съм убеден, че ако ни е позволено да пием винаги, когато пожелаем, ние не прекаляваме и се чувствуваме далеч по-добре, отколкото ако погълнем половин кофа наведнъж, след като сме прежаднели и капнали. Някои кочияши отиват да си пият бирата в къщи и ние трябва да ядем с часове само сухо сено и овес, без капчица вода. После естествено пием много наведнъж, от което страда дишането ни, а понякога се увреждат и стомасите. Най-хубавото нещо бяха неделните почивки. Цялата седмица работехме толкова напрегнато, че ако не беше този ден, струва ми се, нямаше да издържим. Можехме и да се видим, и да поприказваме. В един такъв ден научих историята на моя събрат.

Глава тридесет и четвърта

Старият боен кон

Капитан бил обязден и обучен за боен кон. Първият му собственик бил кавалерийски офицер, който тръгнал да участвува в Кримската война. Капитан каза, че обучението с други коне било много приятно. Препускали заедно, обръщали се вкупом наляво или надясно, спирали по команда или се втурвали с пълна скорост при звука на тръбата и офицерския сигнал. Като млад Капитан бил със стоманеносив цвят и на петна. Смятали го за много красив. Господарят му, млад и неустрашим благородник, бил много привързан към него и от самото начало го обсипвал с грижи и добрина. И така, Капитан възприемал живота на бойния кон за много приятен, но когато дошло време да го прехвърлят в чужбина с един огромен кораб, той променил мнението си.

– Беше ужасно – продължи той. – Ние, естествено, не можехме сами да се качим на кораба, затова ни завързаха със здрави ремъци, повдигнаха ни и въпреки че се съпротивлявахме, залюляха ни във въздуха над водата и ни стовариха на палубата на огромния параход. Там ни прибраха в малки тесни отделения, откъдето дълго време не можехме да виждаме небето или да се разтъпчем. Понякога, когато имаше вълнение, параходът силно се клатеше, а ние се блъскахме насам-натам и се чувствувахме ужасно. Най-после обаче всичко свърши. Повдигнаха ни и ни залюляха отново във въздуха, докато ни стоварят на сушата. Бяхме безкрайно щастливи, пръхтяхме и цвилехме от възторг, че отново усещаме твърда земя под краката си.

Скоро разбрахме, че страната, в която сме дошли, се различава от нашата и че освен битките, трябва да понасяме и много други несгоди. И все пак повечето от мъжете бяха така силно привързани към конете си, че правеха всичко възможно да облекчат живота им, въпреки снеговете, влагата и безбройните неудобства.

– Ами самите битки? – попитах аз. – Не бяха ли те най-лошото?

– Как да ти кажа… – Ние обичахме да чуваме зовящия тръбен зов, с нетърпение се впускахме в бой. Е, понякога се налагаше с часове да чакаме неподвижно, докато чуем командата. Затова пък след туй се втурвахме напред с такава радост и настървение, сякаш не съществуваха снаряди, щикове и куршуми. Струва ми се, че докато чувствувахме ездачите си здраво върху седлото с ръка върху юздата, нито един не се боеше – дори когато ужасните шрапнели се завъртаха във въздуха и се пръскаха на хиляди парчета.

Аз участвувах в много бойни действия заедно с благородния ми господар, без да ни ранят нито веднъж. Макар да виждах коне, простреляни с куршуми, пронизани с щикове и разсечени с ужасни ятагани, макар да ги оставяхме мъртви на полето да умрат мъчително от раните си, нито веднъж не се побоях за себе си. Бодрият глас, с който господарят ми окуражаваше хората си, ме караше да се чувствувам безсмъртен. Така му се доверявах, че бях готов да се втурна дори и срещу дулото на оръдието. Видях посечени смели мъже, мнозина падаха смъртоносно ранени от седлата. Чувал съм викове и стенания на умиращи, препускал съм върху земя, хлъзгава от кръв, заобикалял съм ранени мъже и животни, за да не ги прегазя, до ужасния ден, в които изпитах страх. Този ден няма да забравя, докато съм жив.

Тук старият Капитан замълча, за да си поеме дъх. После продължи:

– Това стана една есенна сутрин. Както обикновено, проверката беше свършила час преди разсъмване и ние бяхме в пълна бойна готовност – независимо дали щяхме да се бием или не. Мъжете стояха край конете си в очакване на заповеди. Колкото повече се развиделяваше, толкова по-ясно ставаше, че сред командния състав цари вълнение. И още преди настъпването на деня, чухме оръдейните изстрели на неприятеля.

После долетя офицер на кон и заповяда на всички да се мятат на седлата. Миг и заповедта беше изпълнена. Конете чакаха докосването на юздата или натиска на шпорите. Всички бяхме възбудени и нетърпеливи, но въпреки това бяхте така добре обучени, че само дъвчехме мундщуците и от време на време неспокойно мятахме глави, инак не помръдвахме.

С моя мил господар бяхме начело на строя и докато всички стояха напрегнати и неподвижни, той хвана едно непокорно развито кичурче от гривата ми и го приглади. После ме потупа по шията и каза: „Днес ще имаме тежък ден, Беярд, момчето ми, но ще изпълним дълга си, както винаги“!

Тази сутрин той гали шията ми много повече от обикновено. Галеше ме бавно и непрестанно, някак замислен. Обичах допира на ръката му, затова гордо и щастливо изпъчих гърди, но стоях неподвижно, защото го познавах и разбирах кога иска да кротувам и кога да лудувам.

Не мога да разкажа всичко, което се случи през този ден, но ще ти опиша последната атака. Битката се състоя в една долина точно пред оръдията на противника. Междувременно бях свикнал с грохота на тежките оръдия, пукота на пушките и пищенето на куршумите, но никога дотогава не бях излизал срещу такъв силен огън. Отляво, отдясно и отпред стреляха, а отгоре ни се изсипваха снаряди. Много смели мъже бяха убити, много коне паднаха, събаряйки ездачите си от седлата. Други пък, останали без ездачи, излизаха обезумели от строя и ужасени, че са сами, без направляваща ръка, се връщаха и притискаха до старите си другари, за да атакуват заедно с тях.

Колкото и да бе страховито, никой не спря, никой не се отказа. Всеки изминал миг редиците ни оредяваха, но паднеше ли някой, ние се приближавахме един към друг, за да сгъстим строя. И вместо да се разколебаем или забавим ход, колкото повече наближавахме оръдията, толкова по-вихрено галопирахме, обвити с бял дим, през който проблясваха огнени езици…

Моят господар, моят скъп господар, окуражаваше другарите си, вдигнал високо дясна ръка. Но един снаряд профуча край главата ми и го удари. Усетих как се олюля, макар да не извика. Опитах се да намаля ход, но сабята падна от десницата му, лявата ръка отпусна поводите и като политна назад от седлото, той падна на земята. Останалите ездачи летяха покрай нас, повлякоха ме във вихъра си и аз се отдалечих от мястото, където бе паднал господарят ми.

Исках да бъда край него и да не го оставям под галопиращите конски копита, но всичките ми опити бяха напразни. Без господар и приятел, аз се почувствувах сам в тази огромна касапница. Страхът ме завладя и аз се разтреперих така, както никога не бях треперил. И подобно на другите коне се опитах да вляза в строя, за да галопирам с тях. Сабите на войниците обаче ме отблъскваха. В този миг един боец, чийто кон бе убит, ме хвана за юздата и се метна отгоре ми. И с този нов господар аз отново се впуснах напред. Нашата неустрашима рота обаче беше жестоко пометена и онези, които останаха живи след страховития бой за оръдията, се върнаха обратно. Някои от конете бяха толкова тежко ранени, че почти не можеха да се помръднат от загуба на кръв, други благородни същества опитваха да се влачат на три крака, а трети, с усилие се изправиха на предните си крака, тъй като задните им бяха простреляни. Стенанията им бяха сърцераздирателни, а умолителните погледи в очите им, обърнати към онези, които ги подминаваха и оставяха на произвола на съдбата, няма да забравя никога. След битката донесоха ранените войници, а мъртвите погребаха.

– А какво стана с ранените коне? – попитах. – Да умрат ли ги оставиха?

– Не. Ветеринарните лекари обикаляха бойното поле с пистолетите си и ги застрелваха. Някои, които бяха по-леко ранени, прибираха и лекуваха, но по-голяма част от тези благородни, усърдни създания, излезли на бой тази сутрин, никога не се завърнаха! На четири коня се завърна един.

Повече не видях любимия си господар. Предполагам, че когато е паднал от седлото, е бил вече мъртъв. Никога не съм обичал друг господар така, както обичах него. Участвувах в още много битки, но бях ранен само веднъж, и то леко. И тъй, когато войната свърши, аз се върнах в Англия така силен и здрав, както я бях напуснал.

– Чувал съм хората да говорят, че войната била много хубаво нещо – промълвих.

– Ах! – въздъхна той. – Това значи, че никога не са я виждали. Вярно, много е хубаво, но когато няма неприятел, когато всичко е само тренировка, парад или учебен бой. Да, тогава наистина е много хубаво. Но когато хиляди добри и смели мъже и животни са убити или осакатени завинаги, нещата изглеждат доста по-различно.

– Знаеш ли за какво се биха?

– Не – отвърна Капитана. – Това надхвърля възможностите на един кон. Но неприятелите ни сигурно са били лоши, щом е трябвало да изминем толкова път по море за да се бием с тях.

Глава тридесет и пета

Джери Баркър

За пръв път срещах такъв добър човек като новия ми господар. Той беше мил, приветлив и държеше на справедливостта точно толкова, колкото и Джон Манли. По нрав пък бе тъй сговорчив и весел, че малцина успяват да се скарат с него. Обичаше да си измисля песнички и сам да си ги пее. Едно от любимите му стихчета бе следното:

Елате, мамо и татко,

и сестра и братко,

всички тук се съберете,

един другиму си помогнете.

Семейството му наистина живееше задружно. Хари разбираше от работата в конюшнята далеч по-добре, отколкото се полагаше за възрастта му, и винаги се стремеше да направи всичко, което бе по силите му. Поли и Доли пък идваха сутрин да помагат за кабриолета изчеткваха и изтупваха възглавниците, измиваха стъклата. В това време Джери ни издокарваше в двора, а Хари се грижеше за амуницията. Всички непрекъснато се смееха и закачаха, което повишаваше и нашето настроение. Затова с Капитан бяхме много по-работоспособни, отколкото ако слушахме кавги и грубости. Ставаха рано сутрин, защото Джери казваше:

Ако ти от сутринта

губиш време ей така

и за щяло и нещяло,

няма да го видиш цяло

чак до края на деня.

Можеш да се притесняваш,

все да бързаш, да летиш

да, но все ще закъсняваш

и стрелка да превъртиш.

Той не можеше да понася неразумното размотаване и пилеене на време. И нищо не го дразнеше така, както хората, които винаги закъсняваха и искаха коня да бърза за сметка на ленивостта им.

Един ден от кръчмата близо до пиацата излязоха двама разпуснати младежи и извикаха на Джери.

– Хей, кочияша! Слушай внимателно! Доста сме закъснели. Пусни малко повечко пара и ни закарай до гара „Виктория“ за влака в един часа. Ще получиш един шилинг отгоре!

– Ще ви закарам с нормална скорост, господа. Шилингите не могат да платят такова бързане.

Хари беше спрял кабриолета си до нашия. Той бързо отвори вратата и рече:

– Аз съм вашият човек, господа. Качете се на моя кабриолет и конят ми ще ви закара навреме. – А докато затваряше вратата намигна към Джери и додаде: – Ще наруши принципите си, ако се позабърза малко. – После шибна измъчения кон и се понесе по улицата.

Джери ме потупа по шията.

– Не, Джак, тая работа не се плаща с един шилинг, нали момчето ми?

Въпреки че Джери решително отказваше да кара бързо, за да угоди на неразумните клиенти, той винаги поддържаше бодър, равномерен ход и казваше, че няма нищо против „да пусне малко пара“, стига да знае, че си заслужава.

Добре си спомням как една сутрин чакахме клиенти на пиацата и покрай нас мина млад човек, понесъл тежък куфар. Подхлъзна се на парче портокалова кора, захвърлено върху тротоара и тежко падна. Джери пръв изтича и му помогна да стане. Младият човек изглеждаше силно зашеметен и когато го отведоха да поседне в близкия магазин, от начина, по който се движеше, личеше, че много го боли. Джери, разбира се, се върна на пиацата, но след десетина минути един от продавачите го извика и ние спряхме до тротоара.

– Можете ли да ме закарате до Югоизточната гара? – попита младежът. – Боя се, че заради това проклето падане изгубих много време, но в никакъв случай не бива да изпускам влака в дванайсет. Ще ви бъда много благодарен, ако успеете да ме закарате навреме и с удоволствие ще ви платя повече.

– Ще направя всичко, каквото мога с готовност – отговори Джери, – стига да смятате, че сте достатъчно добре, сър.

Младежът изглеждаше зле и беше ужасно пребледнял.

– Трябва да стигна на всяка цена – развълнувано каза той. – Моля ви, отворете вратата и да не губим повече време.

В следващия миг Джери беше на капрата, бодро ми подсвиркваше и подръпваше поводите, а на мен ми бе съвсем ясно какво трябва да правя.

– Хайде, Джак, моето момче, покажи какво можем, когато знаем, че има смисъл!

Денем улиците са задръстени от превозни средства и движението из града е много трудно, но ние направихме каквото можахме. А когато добрият кочияш и добрият кон, които се разбират помежду си, мислят едно и също, те могат да направят чудеса. Устата ми бе много чувствителна – можех да бъда управляван и с най-лекото докосване на юздата, а това бе безценно качество за лондонските улици, гъмжащи от файтони, кабриолети, дилижанси, каруци, талиги и големи фургони, които кретаха със скоростта на пешеходец. Някои вървяха наляво, други надясно, някои се движеха бавно, други искаха да ги задминат; автобусите спираха на всеки няколко минути, за да качват пътници, с което принуждаваха коня зад тях да спре или да ги задмине и да застане отпред. Тъкмо се опиташ да задминеш и се втурваш в тясната пролука, и отново се връщаш зад дилижанса. Току ти се стори, че се е отворила възможност за изпреварване и най-сетне успяваш да се провреш, а разстоянието между колелата е толкова малко – само няколко сантиметра и ще се остържат едно о друго. Както и да е, известно време се носиш напред, но скоро се озоваваш в дълга редица от каруци и файтони, които едва се влачат. Или пък попадаш в обичайните задръствания и трябва да чакаш дълго, докато колата пред теб завие в пресечката или се намеси полицай. Трябва да си готов да използуваш всяка възможност – открие ли се свободно пространство, втурваш се напред, като мълниеносно преценяваш имаш ли място и време, за да не се заклещят и счупят колелата, гледаш и внимаваш за теглича на съседното возило да не се забие в гърдите или рамото ти. За всичко трябва да си нащрек. Искаш ли да се придвижваш бързо из Лондон през деня, трябва да имаш голям опит.

Ние с Джери бяхме свикнали с тези маневри – само да решехме, никой не можеше по-добре от нас да се промъква из улиците. Аз бях бърз и смел и напълно се доверявах на кочияша си. Джери беше бърз, но в същото време – търпелив и можеше да ми се довери, да разчита на мен, а това също беше от изключително значение. Той много рядко използуваше камшика. Само по гласа му и цъкането с език познавах дали иска да ускоря ход; а с юздата ми подсказваше в коя посока да тръгна, така че до камшик не се стигаше. Но да се върна към историята с младия мъж.

Улиците бяха много претъпкани в този ден, но ние се придвижвахме сравнително бързо, докато стигнахме в началото на улица „Чипсайд“, където за две-три минути се получи задръстване. Младежът подаде глава и разтревожено каза: „Май по-добре да сляза и да вървя пеша. И да тръгнем веднага, пак няма да стигна навреме.“

– Ще направя всичко възможно, сър – отвърна Джери. – Мисля, че ще успеем. Това задръстване не може да продължава още дълго, а багажът ви е твърде тежък, за да го носите, сър.

Точно тогава каруцата пред нас се раздвижи и този път имахме късмет. Насам-натам, оттук-оттам, аз правех всичко, на което е способен един кон. За щастие бързо преминахме и през Лондонския мост, защото цялата върволица от файтони и кабриолети очевидно гонеше същия влак. Във всеки случай долетяхме пред гарата с още много като нас, точно когато големият часовник показваше дванайсет без осем минути.

– Слава богу, пристигнахме навреме! – каза младежът. – Благодаря, приятелю, на теб и на чудесния ти кон! Спестихте ми повече, отколкото може да се купи с пари. Вземи тази половин крона от мене.

– Не, сър, не, благодаря ви. Радвам се, че успяхме, но не се бавете повече. Звънецът се чува. Хей, носач! Вземи багажа на този господин – за дувърския влак в дванайсет часа! – И без да чака повече, Джери изви обратно, направи място на другите кабриолети, които пристигат в последната минута и спря край тротоара, докато премине суетнята.

– Толкова съм доволен! – каза той. – Толкова съм доволен! Горкият младеж! Странно за какво беше толкова притеснен?

Когато не се движехме, Джери често си говореше сам достатъчно високо, за да го чувам.

Върнахме се на пиацата и по негов адрес започнаха големи смехове и подигравки. Карал бил бързо, за да вземе нещо отгоре, което противоречало на принципите му. Всички искаха да разберат колко е спечелил.

– Много повече от обикновено – отвърна той и кимна лукаво. – Онова, което получих, ще ми осигури спокойствие поне за няколко дни.

– Дрън-дрън! – рече един.

– Мошеник! – обади се втори. – Седнал нас да поучава, а сам той ги върши едни…

– Слушайте, приятелчета – каза Джери, – човекът ми предложи половин крона като възнаграждение, но аз не я взех. За мен бе достатъчна награда да видя колко беше щастлив, че не изпусна влака. А ако от време на време на нас с Джак ни се прииска да потичаме по-бързичко, това си е лично наша работа и не ви засяга.

– Хм – обади се Лари, – ти никога няма да забогатееш.

– Сигурно си прав – отвърна Джери, – но надали ще стана по-нещастен от това. Много пъти съм слушал десетте божи заповеди, но не съм забелязал в някоя от тях да се казва „… и ще бъдеш богат“. А в Новия завет има толкова любопитни истории за богати хора, че бих се чувствувал доста неловко, ако става един от тях.

– Стига изобщо някога да забогатееш – обади се шефът, като гледаше през рамо над покрива на кабриолета си – ти напълно ще си го заслужил, Джери, и твоето богатство няма да ти донесе проклятие. А ти, Лари, ще си умреш беден, защото харчиш твърде много пари за камшици.

– Добре де – отвърна Лари, – какво да правя, като конят ми отказва да се помръдне без камшик?

– Ти изобщо не си правиш труда да провериш дали ще върви без него. Камшикът е все в ръката ти и ако това не уморява теб, то изтощава коня. Сам знаеш, че непрекъснато сменяш конете си. А защо? Защото за миг не ги оставяш на мира и не им казваш добра дума.

– Просто нямам късмет – каза Лари. – Там е работата.

– Няма и да имаш! – рече шефът. – Късметът е много взискателен към този, при когото отива, и най-вече предпочита хора със здрав разум и добро сърце. Поне моят опит на това ме е научил.

Шефът се зачете отново във вестника си, а останалите се разотидоха при кабриолетите си.

Глава тридесет и шеста

Неделен превоз

Една сутрин Джери тъкмо ме бе нагласил между тегличите и закопчаваше ремъците, когато в двора влезе един господин.

– Добро утро, мистър Баркър – каза той. – Бих искал да се уговоря с вас да водите мисис Бригс на църква всяка неделя сутрин. Напоследък посещаваме Новата църква, а тя е твърде далеч и мисис Бригс не може да ходи дотам пеша.

– Благодаря ви, сър – отвърна Джери, – но моето разрешително е само за шест дни, така че не мога да взимам пари в неделя. Няма да е честно.

– О! – възкликна другият. – Не знаех, че разрешителното ви е за шест дни, но, разбира се, това лесно може да се промени. Ще се погрижа и за доброто ви заплащане. Работата е там, че мисис Бригс предпочита точно вие да я возите.

– С радост бих услужил на госпожата, сър, но навремето имах разрешително за седем дни и работата бе прекалено много и за мен, и за коня ми. Година след година, ту насам, ту натам, без нито един ден почивка, без нито една неделя, в която да видя жената и децата, или да отида на църква, както бях свикнал да правя преди да се захвана с тази работа. Затова през последните пет години работя с разрешително за шест дни и смятам, че е по-добре във всяко едно отношение.

– О, разбира се, всеки човек трябва да почива или да има възможност да ходи на църква, но аз си мислех, че няма да ми откажете за толкова кратко разстояние, и то само веднъж на ден. Следобедите и вечерите ще ви бъдат свободни, а ние, както знаете, сме много добри клиенти.

– Да, сър, така е, и аз съм ви благодарен за всичко, затова винаги с радост и гордост бих услужил на вас и госпожата. Но от неделите си не мога да се откажа, сър, не, наистина не мога. Чел съм, че бог създал човека, а после конете и всички други животни. Щом го направил, определил един ден за почивка и им заповядал всички да почиват един ден от седмицата. Според мен, сър, той сигурно е знаел кое е добро за тях, а аз с положителност знам кое е добро за мен. Сега, след като си почивам един ден, се чувствувам по-силен и по-здрав. Конете също са бодри и не се изтощават така бързо. Всички кочияши, които работят по шест дни, са на това мнение, а да не говорим, че сега имам повече спестени пари в банката, отколкото когато и да било преди. Що се отнася до жената и децата – боже опази! Не биха се съгласили да работя седем дни за нищо на света!

– Е, тогава няма да настоявам мистър Баркър, ще попитам на друго място – каза господинът и си тръгна.

– Няма как, момчето ми, трябва да си запазим неделите – обърна се Джери към мен. – Поли! – извика той. – Поли, ела тук!

Тя беше при нас след минута.

– Какво има, Джери?

– Виж, мила, мистър Бригс иска да карам мисис Бригс на църква всяка неделя. Казвам му, че разрешителното ми е за шест дни, а той ми вика: „Извади си разрешително за седем дни, а аз ще се погрижа да си получиш своето.“ Знаеш, Поли, че те са много добри клиенти. Мисис Бригс често пазарува с часове или ходи на гости, но си плаща честно и щедро като истинска дама. Няма подбиване на цената, няма от три часа да прави два и половина, както правят някои. Да не говорим колко почтено е за конете, вместо да препускат към гарата, за да могат закъснелите ленивци да хващат влаковете си. Не изпълня ли обаче това нейно желание, много вероятно да ги изгубим като клиенти. Ти какво ще кажеш, женичке?

– Ще кажа това, Джери – отвърна тя, като говореше много бавно, – че дори мисис Бригс да ти дава по една златна лира всяка неделя, за нищо на света не бих искала отново да работиш по седем дни. Знаем какво значи да нямаш недели, а сега знаем и какво значи те да бъдат само наши. Слава богу, печелиш достатъчно добре, за да живеем, макар понякога да ни е трудно да плащаме за сеното и овеса, за разрешителното и наема. Но скоро Хари също ще започне да припечелва, а аз предпочитам да живея по-мизерно, но никога да не се връщат онези ужасни времена, когато не можеше да отделиш и минутна за децата си, когато не можехме да отидем на църква заедно или да прекараме един щастлив спокоен ден. Боже опази, тези времена никога да не се връщат! Това казвам аз, Джери.

– Същото рекох и аз на мистър Бригс, скъпа, и смятам да удържа на думата си. Затова не се разстройвай, Поли! – Тя вече плачеше. – И два пъти повече да печелех, за нищо на света не бих се върнал на старото положение, така че всичко е наред, женичке. Сега искам да се развеселиш, а аз трябва да отивам на пиацата.

Изминаха три седмици от този разговор, а поръчки от мисис Бригс нямаше, което означаваше, че трябваше да разчитаме само на пиацата. Джери го изживяваше доста тежко, защото там работата бе далеч по-неприятна както за коня, така и за човека. Поли обаче винаги го ободряваше с думите: „Нищо, татенце, нищо“ и добавяше:

Прави си своето добро,

за друго не мисли.

Ще дойде правдата сама,

когато не я чакаш ти.

Скоро на пиацата се разчу, че Джери е изгубил най-добрия си клиент, разчу се и причината. Повечето от мъжете го обявиха за глупак, но двама-трима взеха неговата страна.

– Ако работниците не държат на неделите си, скоро и тях няма да им оставят. А на неделя имат право и хората, и животните. По божи закон всеки има един ден почивка, а и според английските закони е така. Аз смятам, че трябва да пазим правата, които ни дават законите и да ги съхраним за децата си.

– Хубаво говорите вие, вярващите – рече Лари, – но аз винаги предпочитам да изкарам по някой шилинг, когато мога. Освен това не вярвам на религията, защото не виждам вашите религиозни хора да са по-добри от останалите.

– Ако не са по-добри – намеси се Джери, – това значи, че не са искрено религиозни. По същата логика можеш да кажеш, че законите в нашата държава не са добри, защото някои хора ги нарушават. Ако човек дава воля на гнева си, говори лошо за съседа си и не си плаща дълговете, той не е религиозен. Изобщо не ме интересува колко често ходи на църква. Но ако някои хора са подли и нечестни, това не прави религията по-неистинска. Истинската религия е най-доброто и най-вярното нещо на света и единственото, което може да направи човек щастлив, а света по-добър.

– Ако религията беше толкова добра – обади се Джоунс, – твоите религиозни хора нямаше да ни карат да работим в неделя. А ти знаеш, че много от тях го правят. Ако питате мен, религията не е нищо друго, освен измама. Че нали ако ги нямаше богомолците и тия, дето ходят на църква, едва ли някой от нас щеше изобщо да излиза в неделя. Но те имат своите привилегии, както ги наричат, а аз нямам. Затова очаквам някой от тях да отговаря за душата ми, ако аз самият не успея да я спася.

Няколко мъже изръкопляскаха на тези думи, но Джери рече:

– Това може и да звучи добре, но не е вярно. Всеки човек трябва да се грижи за собствената си душа. Не можеш да я оставиш пред чуждата врата като подхвърлено дете и да очакваш друг да се грижи за нея. Нима не разбирате, че ако винаги седите на каприте си в очакване на клиенти, хората ще си кажат: „Ако ние не го вземем, някой друг ще го стори. Очевидно той няма нужда от никаква неделя.“ Ала те не проникват до същината на проблема, иначе щяха да разберат, че ако не идват за кабриолет, нашето стоене тук става безсмислено. Но хората не обичат да се задълбочават. Така им е по-удобно. Ако обаче вие, които работите в неделя, не се борите за своя почивен ден, никой друг няма да ви го даде.