Текст книги "Черния красавец"

Автор книги: Ана Сюел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 10 страниц)

Ден след ден, дупка след дупка юздите ни се скъсяваха и вместо с нетърпение да очаквам да ме впрегнат, аз започнах да се боя. Рижка също изглеждаше неспокойна, въпреки че говореше малко. Накрая сметнах, че най-лошото е минало, защото няколко дни не скъсяваха юздите. Реших да се старая както мога и да изпълнявам задълженията си, макар вече да не ми доставяха удоволствие, а постоянен тормоз. Най-лошото обаче тепърва ни очакваше.

Глава двадесет и трета

Порив за свобода

Един ден господарката слезе по-късно от обикновено, а копринената й рокля шумолеше по-силно от всякога.

– Карай у херцогиня В., – нареди тя, а след малко добави. – Не смяташ ли да повдигнеш най-после главите на тези коне Йорк? Повдигни ги веднага и да не съм чула повече за щадене и подобни глупости.

Йорк се приближи до мен, а конярят застана отпред до Рижка. Той изтегли главата ми назад и пристегна юздата толкова силно, че усещането беше непоносимо. После отиде при Рижка, която неспокойно мяташе глава насам-натам и хапеше мундщука – напоследък не можеше да го търпи. Тя много добре знаеше какво я очаква и в мига, в който Йорк откачи юздата от седлото, за да я скъси, Рижка използува момента и така рязко се изправи на задните си крака, че носът на Йорк здравата пострада, а шапката му падна на земята. Конярят почти загуби равновесие. И двамата незабавно се хвърлиха към главата й, но Рижка беше достоен противник: отчаяно продължи да скача, рита и да се вдига на задни крака. Най-после единият й крак се закачи за ока и тя падна, като силно ритна задния ми крак. Кой знае колко още поразии щеше да направи, ако Йорк не се беше метнал мълниеносно върху главата и, за да я възпре.

– Освободете черния кон! – провикна се той. – Тичайте за лебедката и развъртете ока! Отрежете ремъка на хамута, ако не можете да го откачите!

Един от лакеите се спусна към ремъка, а друг се втурва в къщата за нож. Конярят бързо ме освободи от Рижка и каретата и ме заведе в конюшнята. Щом ме прибра, изтича обратно при Йорк. Бях много възбуден и ако имах навика да се вдигам на задни крака или да ритам, сигурен съм, че щях да го сторя. Но никога не го бях правил, затова стоях ядосан с болки в крака и главата, все още пристегната към пръстена на седлото и силно опъната назад. Чувствувах се много нещастен и бях склонен да ритна първия човек, който се приближи до мен.

Не след дълго обаче двама коняри доведоха Рижка здравата я бяха ступали. Йорк влезе с нея и даде нарежданията си, а после дойде при мен и тутакси освободи главата ми.

– По дяволите тези къси юзди! – мърмореше той. – Знаех си, че няма да ни се размине без произшествие. Господарят здравата ще се ядоса, но щом един съпруг не може да командува жена си, какво очаква от слугата? Така че аз си измивам ръцете и ако тя не успее да отиде на градинското увеселение у херцогинята, вината не ще бъде моя.

Но Йорк не го каза пред конярите. Когато бяха наблизо, той винаги говореше с уважение за господарите. Опипа цялото ми тяло и бързо откри мястото над коляното, където Рижка ме ритна. Нареди да го промият с топла вода и да го дезинфекцират.

Лорд У. научи за случката и много се ядоса. Обвини Йорк, че е послушал господарката, а той отговори, че в бъдеще би предпочел да получава заповеди само от Негова светлост. Според мен обаче и от това нищо не излезе, защото нещата си продължиха постарому. Струваше ми се, че Йорк би могъл малко повече да защитава интересите на конете си, но може би не разбирам от тези неща.

Рижка вече не я впрягаха в каретата, а когато се оправи от боя, един от по-малките синове на лорд У. каза, че я иска за себе си – бил сигурен, че от нея ще стане добър ловен кон. Аз все още трябваше да тегля каретата и имах нов другар на име Макс. Той бе носил само къса юзда. Попитах го как я понася.

– Търпя я, защото се налага, но това съкращава живота ми и ще съкрати и твоя, ако продължават да ти я слагат.

– Смяташ ли, че господарите ни знаят колко вредно е това за нас?

– Не мога да ти кажа, но търговците и ветеринарните лекари го знаят отлично. Веднъж бях при един търговец, който ме обучаваше заедно с друг кон за общ впряг. Всеки ден повдигаше главите ни по-високо и по-високо. Когато го попитаха защо го прави, той отвърна: „Инак хората не ги купуват. Лондончаните искат конете им да държат главите си високо. Това, разбира се, вреди на животните, но пък е добре за търговията. Конете скоро се изхабяват или заболяват и собствениците идват при нас за нов впряг.“

– Чух го със собствените си уши, а ти можеш да си направиш извода – добави Макс.

Колко съм се мъчил с тази къса юзда през четирите дълги месеца в каретата на господарката, само аз си знам. В едно обаче съм сигурен, ако това беше продължило още малко, или здравето ми, или нравът ми щяха да пострадат. Дотогава не знаех какво значи да ти излиза пяна на устата. От острия мундщук върху челюстта и езика, и от напрегнатото положение на главата и шията все бях с пяна на устата. Някои хора харесват разпенени животни: „Какъв чудесен, буен кон!“ Но пяната на устата е точно толкова неестествена за конете, колкото и за хората. Тя е сигурен признак за нещо нередно, на което трябва да се обърне внимание. Пък и гръклянът ми винаги беше напрегнат, а това силно затрудняваше дишането. Когато се прибирах от работа, вратът и гърдите ме боляха, устата и езикът ми бяха изранени, чувствувах се изтощен и потиснат. В стария ми дом знаех, че Джон и господаря са ми приятели. А тук, макар да бях в много отношения добре гледан, приятели нямах. Йорк вероятно – дори сигурно – знаеше как ме измъчва юздата, но го приемаше за неизбежност, от която нямаше спасение. Във всеки случай не правеше нищо, за да облекчи страданията ми.

Глава двадесет и четвърта

Лейди Ан

Рано през пролетта лорд У. и част от семейството заминаха за Лондон. Взеха и Йорк със себе си. Аз, Рижка и още няколко коне останахме на разположение, а за конюшнята отговаряше главният коняр.

Лейди Хариет, която беше много болна, остана в имението, но никога не излизаше с каретата, а лейди Ан предпочиташе да язди, придружавана от брат си или братовчед си. Тя беше отлична ездачка, приветлива, весела, че и много красива. Избра мен за яздитен кон и ме нарече Черната вихрушка. Ездата в чистия студен въздух ми доставяше огромно удоволствие. Понякога излизахме с Рижка, понякога с Лизи. Лизи беше светла дореста кобила, почти чистокръвна и голяма любимка на мъжете поради бодрата й походка и жизнения нрав. Ала Рижка я познаваше по-добре от мен и ми каза, че била доста нервна.

По това време в имението гостуваше един господин на име Блантир. Той винаги яздеше Лизи и все я възхваляваше. Ето защо един ден лейди Ан нареди да сложат женското седло на Лизи, а мъжкото на мен. Доведоха ни пред вратата, а господинът като че ли силно се смути.

– Но как така! Нима твоята Черна вихрушка вече ти омръзна?

– О, не, изобщо не ми е омръзнал, но съм достатъчно благородна и ти позволявам да го пояздиш веднъж, а аз ще опитам твоята очарователна Лизи. Трябва да признаеш, че по ръст и външен вид тя е много по-подходяща за женска езда, отколкото моят любимец.

– Съветвам те да не се качваш на нея – каза Блантир. – Тя е наистина очарователно същество, но е твърде нервна за жена. Уверявам те, че не е напълно безопасна. Хайде, нека разменим седлата.

– Драги ми братовчеде – отвърна лейди Ан през смях, – бъди така добър и не смущавай добрата си грижовна глава с мисли за мен. Яздя кон от мъничка и много пъти съм препускала след хрътките – да, знам, че не одобряваш жените, които ходят на лов. Но това е факт и аз твърдо съм решила да изпробвам Лизи, по която така се прехласват всички мъже. Хайде бъди така добър и ми помогни да се кача.

Нямаше повече какво да се каже. Блантир внимателно я качи върху седлото, провери мундщука и верижката на юздата, после й подаде поводите и ме възседна. Тъкмо тръгнахме, когато един лакей донесе бележка от лейди Хариет – молеше ги да питат доктор Ашли по някакъв въпрос и да й донесат отговора.

Селото се намираше на около миля, а къщата на лекаря беше чак накрая. Весело препускахме напред и скоро стигнахме. До къщата водеше къса алея между високи, вечно зелени дървета. Блантир спря пред портата и тъкмо се канеше да я отвори, за да мине лейди Ан, когато тя каза:

– Ще те чакам тук. Можеш да закачиш юздата на вратата.

Той колебливо я изгледа:

– Няма да се бавя и пет минутки.

– О, не бързай, ние с Лизи няма да избягаме.

Блантир закачи поводите ми на един от железните стълбове на оградата и се скри между дърветата. Лизи кротко стоеше на няколко крачки встрани с гръб към мен. Младата ми господарка седеше удобно, с отпуснати поводи, и тихичко си тананикаше. Аз се вслушвах в стъпките на ездача си по алеята към къщата. После го чух да хлопа на вратата. Отвъд пътя имаше оградена ливада със зейнала вратичка. Изведнъж няколко товарни коне и млади жребчета се втурнаха безредно навън, а след тях едно момче плющеше с огромен камшик. Жребчетата бяха необуздани и палави едно от тях се втурна през пътя и се блъсна в задните крака на Лизи. Дали причината бе в глупавото жребче, в плющенето на камшика или и в двете, не знам, но тя рязко подскочи и се хвърли в главоломен галоп. Всичко стана така внезапно, че лейди Ан едва не се строполи. Все пак успя бързо да възстанови равновесие. Високо и пронизително изцвилих за помощ. И пак, и пак, като нетърпеливо удрях в земята с копито и мятах глава, за да откача юздата. Не мина много време и Блантир дотича до портата. Разтревожено се огледа и едва успя да зърне летящата надалеч фигура. Само миг и той рипна на седлото. Аз не се нуждаех нито от камшик, нито от шпори, защото бях не по-малко разтревожен от господаря си. Той го усети, отпусна поводите, наклони се леко напред и ние се втурнахме след тях.

Няколко мили пътят беше прав, после завиваше надясно, а сетне се разделяше на две. Далеч преди да стигнем до завоя, лейди Ан изчезна. Кой ли път беше хванала? Една жена стоеше край вратата на градинката си, заслонила очи и разтревожено гледаше нагоре по пътя. Почти без да дърпа юздата, Блантир изкрещя: „Накъде?“ „Надясно“ – извика жената, посочи с ръка и ние препуснахме по десния път. Зърнахме ги за миг, но на следващия завой отново ги изгубихме. Няколко пъти ги виждаше и губехме от поглед. Струваше ми се, че никога няма да ги настигнем. Един стар работник, който поправяше пътя, стоеше край купчина камъни, но беше изпуснал лопатата си и беше вдигнал ръце. Когато наближихме, понечи да ни заговори. Блантир леко подръпна поводите.

– Към мерата, към общинската мера, сър! – извика работникът.

Много добре познавах тази мера – почти цялата беше неравна, покрита с пирей, тъмнозелен прещип и тук-там по някоя стара, крива трънка. Имаше и ливади с хубава ниска трева, но с много мравуняци и къртичини. По-лошо място за стремителен галоп от мерата нямаше.

Щом излязохме на мерата, отново зърнахме зеления костюм за езда, който летеше отпред. Шапката на господарката беше паднала и дългата й кестенява коса се развяваше зад нея. Главата и тялото й бяха изтеглени назад, явно дърпаше с всички сили, но вече в изнемога. Неравният терен бе намалил скоростта на Лизи и ние можехме да я настигнем. Докато препускахме по пътя, Блантир ме остави да се движа сам. Сега обаче, с лека ръка и обиграно око, той ме поведе така майсторски, че скоростта ми почти се запази и ние започнахме да ги приближаваме.

Някъде към средата на пустата мера зееше наскоро изкопан ров. Пръстта от рова бе нахвърляна от другата му страна. Той с положителност щеше да ги спре! Но не! Почти без да намалява ход, Лизи скочи, спъна се в едрите буци и падна. Блантир извика:

– А сега, приятелю, покажи на какво си способен!

Той здраво хвана поводите, аз се съсредоточих и с един решителен скок прелетях над рова.

Клетата ми господарка лежеше неподвижна сред пирея, с лице към земята. Блантир коленичи и започна да й говори, но отговор не последва. Внимателно обърна лицето й нагоре – то бе смъртнобледо, а очите затворени. „Ани, мила Ани, моля те, кажи нещо!“ Не последва нито звук. Той разкопча костюма й, разхлаби яката, опипа ръцете и китките й, а после скочи на крака и като обезумял се заоглежда за помощ.

Не много далеч от мерата двама мъже вадеха чимове и като видяха побеснялата Лизи, която препускаше без ездач, оставиха работата си, за да я заловят. Но виковете на Блантир ги доведоха при нас. Единият изглеждаше много разтревожен и попита с какво може да помогне.

– Умееш ли да яздиш? – попита го Блантир.

– Не ме бива, но ще рискувам врата си за лейди Ан. Тя прояви невероятна добрина към жена ми през зимата.

– Тогава яхвай този кон, приятелю вратът ти ще бъде в пълна безопасност и тичай при лекаря. Помоли го да дойде незабавно. После мини през имението и им кажи какво се случи – веднага да изпратят файтона с камериерката на лейди Ан и помощ. Аз ще чакам тук.

– Добре, сър, ще направя каквото мога. Дано милата млада госпожица скоро отвори очи. После се обърна към другаря си и му извика: – Слушай, Джо, тичай да донесеш вода и кажи на жена ми да дойде колкото може по-скоро при лейди Ан.

Успя да се покатери на седлото, викна „Дий!“, побутна ме с крака отстрани и потегли, като направи малък кръг, за да избегне рова. Нямаше камшик, което очевидно го притесняваше, но скоростта, с която се движех, скоро премахна тази необходимост. Той реши, че ще е най-добре, ако само се крепи върху седлото и стяга поводите и отлично се справяше. Опитвах се да го клатя колкото може по-малко, но веднъж-дваж, докато все още бяхме на неравната мера, той се провикна: „Леко! Хей, по-леко!“ На пътя всичко тръгна нормално, а при лекаря и в имението ездачът ми изпълни заръката точно и добросъвестно. В имението го поканиха да пийне глътка.

– Не, не! – отказа той. – Ще се върна при тях, но ще мина напреки през нивите и ще стигна преди файтона.

Новината се разпространи и навред настъпи паника и суматоха. Прибраха ме в конюшнята, свалиха седлото и юздата и хвърлиха един чул на гърба ми. Рижка беше оседлана и бързо изпратена за лорд Джордж, а скоро чух и файтонът да трополи в двора.

Измина много време, преди Рижка да се върне и да останем сами. Тогава тя ми разказа всичко:

– Няма кой знае какво за разказване. Препускахме в галоп почти през целия път и пристигнахме почти едновременно с лекаря. На земята седеше една жена и държеше главата на лейди Ан в скута си. Лекарят сипа нещо в устата на господарката и единственото, което чух, беше „Жива е“. После някакъв човек ме отведе настрани. Занесоха госпожицата във файтона и се прибрахме заедно. Чух господарят да казва, че се надявал да няма счупени кости, но все още била в безсъзнание.

Когато лорд Джордж подкара Рижка на лов, Йорк поклати неодобрително глава. Според него през първия сезон конят трябвало да бъде обучен от опитен човек, а не от случаен ездач, като лорд Джордж.

Ловът допадаше на Рижка, но понякога забелязвах, че е силно преуморена и от време на време кашля. Тя бе твърде горда, за да се оплаква, но аз не можех да не се тревожа за нея.

Два дни след нещастието Блантир дойде да ме види. Той ме потупа и много ме похвали, като каза на лорд Джордж, че според него съм съзнавал опасността, в която е изпаднала лейди Ан, не по-зле от него самия.

– И да исках, нямаше да мога да го задържа – завърши той. – Тя не бива да язди друг кон.

По разговора им разбрах, че младата ми господарка е вън от опасност и скоро отново ще може да язди. Това беше добра новина и аз с нетърпение зачаках по-щастливи дни.

Глава двадесет и пета

Рубън Смит

Сега искам да ви разкажа за Рубън Смит, който отговаряше за конюшните, докато Йорк беше в Лондон. Никой не разбираше работата си по-добре, а когато беше във форма, нямаше по-ценен и честен човек от него. Беше благ и много умно се отнасяше към конете. Да не говорим, че можеше да ги лекува не по-зле от самия ветеринарен лекар, тъй като две години беше живял при него. Беше и първокласен кочияш. Можеше да се справи с четворен впряг и с тандем със същата лекота, с която управляваше два коня. Беше красив, учен и имаше много приятни обноски. Мисля, че всички го харесваха – поне за конете съм сигурен. Не разбирах само защо при всичките тези качества той не беше главен кочияш като Йорк. Рубън имаше един голям недостатък и това беше страстта му към алкохола. За разлика от някои, които постоянно пиеха, той можеше да не близне капка със седмици, или дори месеци. След това обаче „го удряше на живот“, както казваше Йорк, излагаше себе си, превръщаше се в ужас за жена си и беля за всеки, който си имаше вземане-даване с него. Но нали беше съвестен работник, Йорк потули работата два-три пъти и не уведоми графа. Веднъж Рубън трябвало да прибере една компания от бал, но бил толкова пиян, че не можел да държи поводите и се наложило на капрата да седне един от господарите и да закара дамите у дома. Това, разбира се, не можело да остане скрито и Рубън бил уволнен начаса. Клетата му жена и малките му дечица трябвало да напуснат хубавата къщичка до входа на имението и да тръгнат по широкия друм. Всичко това ми го разказа старият Макс, защото се беше случило доста отдавна. Малко преди да пристигнем с Рижка, върнали отново Смит. Йорк се застъпил за него пред графа, който бил мек по душа, а Рубън тържествено се заклел, че докато живее там, няма да близне капка алкохол. Спазвал така съвестно обещанието си, че Йорк решил да му повери мястото си, докато го няма. Рубън бил толкова умен и честен, че нямало по-подходящ от него.

Дойде април. Семейството се очакваше през май. Леката карета трябваше да бъде постегната и тъй като полковник Блантир се връщаше в полка си, решиха Смит да го закара до града с каретата и да се върне обратно на коня. Смит взе седлото си и избра мен за пътуването. На гарата полковникът пусна пари в ръката му, сбогува се и каза:

– Грижи се за младата си господарка, Рубън, и не позволявай на разни некадърни новаци да яздят Черната вихрушка и да го преуморяват. Пази го за госпожицата!

Оставиха каретата в работилницата и Смит ме закара до „Белия лъв“. Поръча на коняря да ме нахрани добре и да ме подготви за път в четири часа. Още на идване един от клинците в предната ми подкова се беше поразхлабил, но конярят го забеляза едва преди тръгване. Смит се появи чак в пет часа и каза, че ще тръгнем в шест, тъй като срещнал стари приятели. Конярят му съобщи за клинеца и го попита дали да оправят подковата.

– Не – отвърна Смит, – ще издържи до къщи.

Говореше много високо и небрежно и ми се стори доста странно човек като него да не обръща внимание на разхлабена подкова. Смит не дойде в шест, нито в седем, нито в осем. Когато ме повика със силен груб глас, беше почти девет. Стори ми се, че е в много лошо настроение. Наруга коняря, без да разбера защо.

Кръчмарят излезе на вратата и каза: „Бъдете внимателен, мистър Смит!“, той само гневно го изруга и още преди да излезем от града препусна в галоп, като често и силно ме шибаше с камшика, макар че се движех с пълна скорост. Луната все още не беше изгряла и беше много тъмно. Пътищата бяха каменисти, поради скорошната поправка и след като препусках по тях с такава скорост, подковата ми се разхлаби още повече, а когато наближихме бариерата, падна.

Ако Смит беше с разума си, веднага щеше да усети, че нещо в походката ми не е в ред. Той обаче беше толкова пиян, че нищо не забелязваше.

След бариерата имаше дълга отсечка с току-що нахвърляна настилка големи остри камъни, върху които нито един кон не би могъл да мине бързо и безопасно. И по този път бях принуден да препускам в бесен галоп, вече без подкова, а ездачът ми жестоко ме шибаше с камшика и с диви ругатни ме насилваше да вървя още по-бързо. Неподкованият крак ме болеше жестоко. Копитото се бе счупило и разцепило до месото, което пък бе ужасно наранено от острите камъни. Това не можеше да продължи дълго. Нито един кон не би издържал на подобно мъчение. Болката бе прекалено силна. Препънах се и тежко се строполих върху двете си колена. Смит излетя от седлото и тъй като препусках много бързо, здравата се изтърси на земята. Скоро се изправих на крака и изкуцуках отстрани на пътя, където нямаше камъни. Луната тъкмо беше излязла и огряваше Смит, който лежеше на няколко метра от мен. Той не се изправи, само леко се надигна, а после силно изстена. Аз също бих могъл да стена, защото страдах от жестока болка в крака и коленете, но конете са свикнали да понасят болката мълчаливо. Не издавах звук, стоях и се ослушвах. Смит още веднъж силно изстена и макар да беше добре осветен от луната, не се виждаше да помръдва. Не можех да направя нищо нито за него, нито за себе си, но – о, как се ослушвах да чуя тропота на конски копита, колела от каруца или човешки стъпки. Пътят не беше много оживен и по това време на нощта можеха да минат часове, докато дойде някой и ни помогне. Стоях, гледах и се ослушвах. Беше спокойна, свежа априлска нощ. Не се чуваше ни звук – само тихичко пропяваше славей. И нищо не помръдваше, като изключим белите облачета, които плуваха покрай луната и кафявият бухал, пърхащ над плета. Спомних си за летните нощи преди много години, когато лежах до майка си на зелената свежа ливада у фермера Грей.

Глава двадесет и шеста

Как свърши всичко

Трябва да беше вече полунощ, когато чух далечен тропот на конски копита. От време на време звукът заглъхваше, а после се чуваше по-ясно и по-близо. Пътят до Ърлсхол минаваше все сред ниви, собственост на графа. Звукът идваше от тази посока и аз се надявах, че са тръгнали да ни търсят – колкото повече приближаваше, толкова повече се убеждавах, че разпознавам стъпките на Рижка.

Скоро се убедих, че е тя, впрегната във високата двуколка. Силно изцвилих и с радост чух ответното изцвилване на Рижка, а и мъжки гласове. Бавно се приближиха по камъните и спряха край тъмната фигура на земята.

Един от мъжете скочи и се надвеси над мистър Смит.

– Това е Рубън! – извика той. – И не помръдва.

Другият го последва, приклекна и промълви:

– Мъртъв е. Виж колко са студени ръцете му.

Те го изправиха, но той не даде признаци на живот. Косата му бе прогизнала от кръв. Отново го положиха на земята и дойдоха при мен. Веднага забелязаха изранените ми колене.

– Я виж, конят е паднал и го е хвърлил! Кой би помислил, че Черния красавец е способен на такова нещо! На никой не му е минавало през ум, че може някога да падне. Откога ли лежи Рубън тук? Интересно обаче защо конят не се е помръднал от това място?

Тогава Робърт се опита да ме поведе. Аз пристъпих една крачка, но за малко не паднах отново.

– Хей! Пострадали са не само колената му, но и едното копито. Гледай, гледай, раздробено е на парчета. Като нищо може пак да падне, горкото животно! Знаеш ли какво, Нед, май Рубън не е бил трезвен! Представи си само, да язди кон без подкова из тези камъни! Ха, че той със същия успех можеше да го язди и върху луната. Боя се, че старата история е започнала отново. Горката Сузан! Беше ужасно бледа, когато дойде у нас да пита дали не се е прибрал. Опитваше се да прикрие тревогата си и измисли сума неща, които биха могли да го задържат. И все пак ме помоли да изляза и да го посрещна. Но какво да правим? Освен тялото трябва да закараме и коня, а това няма да е лесна работа.

Най-сетне двамата се разбраха, че Робърт, като коняр, ще заведе мен, а Нед ще вземе Рубън. Не беше лесна работа да го качат във високата двуколка, защото нямаше кой да държи Рижка. Тя обаче не по-зле от мен разбираше какво става и стоеше толкова неподвижно, че чак се беше вкаменила. Забелязах го, защото ако Рижка имаше недостатък, то той беше, че не можеше да стои мирно. Нед потегли много бавно с тъжния си товар, а Робърт дойде и отново огледа копитото ми. После извади кърпата си, здраво го овърза и ме поведе към къщи. Никога няма да забравя тази нощна разходка. Разстоянието беше повече от четири мили. Робърт ме водеше много бавно, а аз куцуках с ужасни болки. Сигурен съм, че му беше мъчно за мен, защото често ме потупваше и окуражаваше с ласкав глас.

Най-после се добрах до конюшнята, хапнах малко овес, а Робърт уви коленете ми със студени кърпи и наложи копитото с лапа от трици, за да му отнеме огъня и да го дезинфекцира, преди ветеринарният лекар да го види на другата сутрин. После едва легнах върху сламата и заспах въпреки болката.

На следващия ден лекарят прегледа раните ми и каза, че може би ставата не е засегната и ако е така, ще мога пак да работя, но белезите никога няма да изчезнат. Вярвам, че направиха всичко, за да ме излекуват добре, но това трая дълго и мъчително. Горяха месото около раната със специален разтвор, а когато най-после зарасна, намазаха двете ми колена с някаква течност, за да опадат космите. Предполагам, че имаха основания и че са били прави.

Тъй като смъртта на Смит бе настъпила внезапно и без свидетели, започнаха следствие. Кръчмарят и конярят от „Белия лъв“ заедно с още няколко души дадоха показания, че когато си тръгнал, Рубън бил пиян. Човекът от бариерата каза, че преминал покрай него в бърз галоп. Освен това намериха и подковата ми сред камъните, така че причината беше съвсем ясна и върху мен не падна никаква вина.

Всички съжаляваха Сузан, която почти бе изгубила разсъдъка си и не преставаше да повтаря: „О, той беше толкова добър, толкова добър! За всичко е виновно проклетото пиене. Защо продават този проклет алкохол? О, Рубън, Рубън!“. И така безспир, докато го погребаха, а после, тъй като нямаше нито дом, нито роднини, тя и шестте и дечица се наложи да напуснат хубавата къщичка край високите дъбове и да отидат в огромния мрачен приют за бедни.

Глава двадесет и седма

Преуморена и съсипана

Щом коленете ми оздравяха, за около месец-два ме изпратиха да си почина на една малка ливада. Около мен нямаше жива душа и макар че се наслаждавах на свободата и на свежата трева, вече бях свикнал да живея в обществото и се чувствувах самотен. С Рижка бяхме станали отлични приятели и компанията й ми липсваше. Често цвилех, когато чуех, че някой кон минава по пътя, но рядко получавах отговор. Най-сетне една сутрин портата се отвори и кой мислите, че влезе вътре? Милата Рижка. Конярят свали оглавника й и я остави. Щастливо изцвилих и препуснах към нея. И двамата се радвахме, че се виждаме, но скоро разбрах, че не са я довели само за да ми прави компания. Историята бе твърде дълга, за да ви я разказвам, ала факт бе, че Рижка беше преуморена от езда и сега изчакваха, за да видят дали ще се възстанови от почивката.

Лорд Джордж беше млад и не се вслушваше в ничие предупреждение. Бе ненаситен ездач и ловуваше винаги, когато му се удадеше случай, без да мисли за коня си. Скоро след като съм напуснал конюшнята, имало надбягване с препятствия и той решил да участвува. Конярят го предупредил, че Рижка е малко преуморена и че не е годна да участвува, но той не му повярвал и в деня на състезанието я пришпорил да не изостава. И каквато си бе амбициозна, тя се пресилила до крайност. Освен това той бил твърде тежък за нея и гърбът и бил натъртен.

– И така – заключи тя – ето ни и двамата, съсипани в разцвета на младостта и силите – ти от пияница, а аз от глупак. Колко е несправедливо!

И двамата чувствувахме, че вече не сме онова, което бяхме. Това обаче не наруши удоволствието ни, че сме заедно. Не препускахме както някога, но пасяхме и лежахме един до друг, или пък с часове стояхме под сянката на някоя липа с приближени глави. Така минаваше времето, докато семейството се върна от града.

Една сутрин на ливадата дойде графът, придружен от Йорк. Щом ги съзряхме, останахме неподвижни под нашата липа и им позволихме да се приближат до нас. Те внимателно ни огледаха. Графът изглеждаше много ядосан.

– Триста лири, хвърлени на вятъра! – каза той. – Но повече ме мъчи фактът, че конете на моя стар приятел, който смяташе, че тук ще намерят добър дом, са съсипани. Кобилата ще оставим на дванайсетмесечен изпитателен срок и после ще видим какво ще я правим, но черният кон трябва да бъде продаден. Много жалко, но с тези колене не може да остане в моите конюшни.

– Прав сте, милорд – съгласи се Йорк, – но той може да отиде на място, където външният вид не е от голямо значение и пак да се отнасят добре с него. Познавам един човек в Бат – собственик на обор за гледане на коне срещу заплащане, който търси коне на ниска цена. Знам, че добре се грижи за животните. Следствието оправда коня и препоръката на милорд или моята ще бъде достатъчна.

– Най-добре ще е да му пишеш, Йорк, защото много повече ме интересува къде ще отиде конят, отколкото колко пари ще ми донесе.

И те си тръгнаха.

– Скоро ще те отведат – каза Рижка, – аз ще загубя единствения си приятел и най-вероятно никога няма да се видим отново. Какъв несправедлив свят!

Близо седмица след това Робърт дойде с един оглавник, нахлузи го на главата ми и ме отведе. Нямаше никакво сбогуване. Двамата с Рижка изцвилихме, докато ме отвеждаха, а после тя препусна покрай плета и ме викаше, докато тропотът на копитата ми заглъхна.

Собственикът на обора за гледане на коне ме купи, благодарение препоръката на Йорк. Трябваше да пътувам с влак, което беше ново за мен и отначало изискваше доста смелост. След като разбрах, че пухтенето, свистенето, свиркането и най-вече тресящият се конски вагон не ми причиняват никакво зло, аз се успокоих.

Когато стигнах целта на пътуването си, попаднах в сравнително удобна конюшня, където добре се грижеха за мен. Разбира се, вътре не беше така светло и просторно, както в предишните конюшни. Подът беше наклонен и тъй като главата ми бе завързана за яслата, непрекъснато стоях на този наклон, което беше много изтощително. Изглежда, хората все още не знаят, че конете са по-работоспособни, ако им е удобно и имат възможност да се обръщат. Въпреки всичко ме хранеха и разресваха добре и въобще смятам, че господарят се грижеше съвестно за нас. Той държеше много коне и различни файтони, които даваше под наем. Кочияши бяха или неговите хора, или пък господата и дамите, които ги наемаха, ги управляваха сами.

Глава двадесет и осма

Наемният кон и неговите кочияши

Досега винаги ме бяха управлявали хора, които поне знаеха как се прави това, но на новото място трябваше да свикна с всички видове невежество, на които ние, конете, сме подложени. Просто бях „наемен кон“ и ме даваха на всеки, който платеше за мен. И тъй като имах спокоен и уравновесен нрав, мисля, че много по-често ме даваха на онези, които не умееха да управляват коне, защото на мен можеше да се разчита. Ще ми отнеме много време, ако ви разкажа за различните начини, по които се отнасяха с мен, но все пак ще спомена някои от тях.