355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Ана Сюел » Черния красавец » Текст книги (страница 8)
Черния красавец
  • Текст добавлен: 15 марта 2017, 18:30

Текст книги "Черния красавец"


Автор книги: Ана Сюел


Жанр:

   

Разное


сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 10 страниц)

– А какво ще стане тогава с всички добри хора, които няма да могат да стигнат до любимите си проповедници в неделя? – попита Лари.

– Не съм аз този, който решава какво да правят другите – отвърна Джери. – Но ако не могат да отидат надалеч, ще отидат по-наблизо, а ако вали, ще си сложат мушамите, както правят през седмицата. И изобщо справедливото дело винаги може да бъде извършено. Не е ли справедливо – значи може да се мине и без него. Тъй че добрият човек все ще намери начин – това важи както за нас, кочияшите, така и за неделните ни клиенти.

Глава тридесет и седма

Златното правило

Две-три седмици след това се прибирахме в двора привечер. Поли дотича през улицата с фенера. Тя винаги го носеше, ако не валеше много силно.

– Всичко се уреди, Джери. Мисис Бригс изпрати слугата си днес следобед иска утре в единайсет да минеш да я вземеш. Аз му рекох: „Ще дойде, разбира се, но ние предполагахме, че вече е наела някой друг.“ А той ми вика: „Господарят наистина беше ядосан, дето мистър Баркър отказал да идва в неделя. Опита с други кабриолети, но на всички им намираше недостатъци. Някои карат твърде бързо, други твърде бавно, а господарката казва, че нито един кабриолет не бил така хубав и чист като вашия, та за друг кабриолет не ще и да чуе.“

Поли едва си поемаше дъх, а Джери избухна във весел смях:

– „Ще дойде правдата сама, когато не я чакаш ти.“ Както обикновено, ти беше права, скъпа. Тичай да ми стоплиш вечерята, а аз ей сегинка ще разпрегна Джак и ще му дам храница и водица – да е доволен.

Мисис Бригс поръчваше кабриолета толкова често, колкото и преди, но никога в неделя.

И все пак веднъж ни се наложи да работим в неделя. Ето как се случи това. Всички се бяхме прибрали в събота вечерта много изморени, но и щастливи, че на следващия ден ни очаква почивка. Нещата обаче се оказаха по-различни.

В неделя сутринта Джери ме миеше на двора, когато Поли се приближи с вид на човек, който има да съобщи нещо важно.

– Какво има? – попита той.

– Знаеш ли, скъпи, клетата Дайна Браун току-що получи писмо, в което пише, че майка й е тежко болна и че ако иска да я завари жива, трябва да тръгне веднага. Къщата на майка й е на десет мили извън града. Дори да вземе влака, пак трябва да върви четири мили пеша. Каквато е слаба и бебето й е само на четири седмици, това е невъзможно. Пита дали ще я закараш с кабриолета и обещава да ти плати добре, щом намери пари.

– Добре, добре, лесна работа. Парите не са важни, ами ще си загубим неделята. Конете са изморени, аз също. Там е цялата работа, я…

– Не е така, защото става дума за половин неделя, а пък знаеш, че трябва да помагаме на другите така, както бихме искали и те да ни помагат. А аз знам много добре какво бих искала, ако моята майка умираше.

– Я, Поли, ти си била цял проповедник! Е, щом чух неделната проповед, можеш да отидеш и да кажеш на Дайна, че тръгваме в десет. Но почакай, мини през месаря Брендън, предай му моите поздрави и го попитай дали ще ми услужи с леката си двуколка. Знам, че никога не я използува в неделя, а за коня ще бъде истинско облекчение.

Поли скоро се върна – месарят с радост се съгласил да му даде двуколката си.

– Е добре – каза Джери, – завий ми малко хляб и сирене, а аз ще се опитам да се върна колкото може по-рано следобед.

– Аз пък ще приготвя баницата с месо по-рано, вместо за вечеря – заяви Поли.

Джери започна да се подготвя за път, като през цялото време тананикаше любимата си песничка „Поли, жената без грешка“.

За пътуването избраха мен и в десет часа потеглихме с леката висока двуколка, която се теглеше толкова лесно, че след тежкия кабриолет не я усещах.

Беше чуден майски ден и щом излязохме от града, чистият въздух, ароматът на зелена трева и меките междуселски пътища ми подействуваха така приятно, както някога. Скоро се почувствувах бодър и свеж.

Семейството на Дайна живееше в малка ферма, до която се стигаше по зелена алея, а в близост имаше хубава ливада с няколко чудесни сенчести дървета. На ливадата пасяха две крави. Млад човек покани Джери да вкара двуколката на ливадата и му предложи да ме завърже в обора. Извини се, че не може да ни предостави по-добри конюшни.

– Ако кравите ви нямат нищо против – отвърна Джери, – конят ми ще бъде най-доволен да прекара час-два на вашата хубава ливада. Кротък е, а удоволствието, което ще изпита, с нищо не може да се сравни.

– Разбира се, – съгласи се младият човек. – За добрината, която сторихте на сестра ми, с радост ще ви предложим всичко, каквото имаме. След около час ще обядваме и се надявам, че ще дойдете, макар покрай болестта на мама в къщата да няма много настроение.

Джери сърдечно му благодари, като добави, че си носи обяд и че нищо няма да му достави по-голямо удоволствие от една разходка из ливадата.

Когато ме разпрегнаха, не знаех какво да направя по-напред. Да паса ли, по гръб ли да се търкалям, да легна да си почина или да препусна из ливадата ей така, само за да усетя вкуса на свободата. Затова направих всичко поред. Джери изглеждаше не по-малко щастлив от мен. Той поседя под сенчестото дърво край синора и послуша птичките. После си попя и почете от малката библия, нали винаги я носеше и толкова много обичаше. По-късно се разходи покрай поточето, набра цветя и глог и завърза букета с бръшлян. Сетне ме нахрани добре с овеса, който беше донесъл, но времето направо летеше – нали не бях излизал сред природата, откак оставих клетата Рижка в Ърлсхол.

Не бързахме на връщане и първите думи на Джери, още щом влязохме в двора, бяха:

– Знаеш ли, Поли, в крайна сметка аз така и не изгубих неделята си. Птичките пееха така чудно в листака. Джак пък полудува, като младо жребче.

А когато подаде букета на Доли, тя заподскача от радост.

Глава тридесет и осма

Доли и един истински джентълмен

Зимата подрани с много влага и студ. Седмици наред всеки ден валеше сняг, лапавица или дъжд, които отстъпваха мястото си единствено на острите, пронизващи ветрове и хапещия мраз. На конете никак не им беше лесно. Когато студът е сух, няколко дебели топли чула са достатъчни, за да не настинем, но завали ли, те бързо подгизват и стават ненужни. Някои кочияши имаха чудесни непромокаеми чулове, които бяха истинска мечта, но други бяха толкова бедни, че не можеха да предпазят нито себе си, нито конете и много страдаха през зимата. Ние, конете, поне работим половин ден, след което се прибираме в сухите си конюшни и почиваме, а те трябва да седят на каприте по цял ден и понякога да чакат компаниите до един-два часа през нощта. За нас, конете, е най-тежко, когато улиците са хлъзгави от сняг или поледица. Една миля такъв път с товар зад гърба и несигурна опора ни изтощава много повече от 4–5 мили, изминати по суха настилка. Всеки нерв и мускул от тялото ни е напрегнат, за да запазим равновесие, да не говорим за страха от падане – той е най-съсипващ. Когато пътищата станат наистина много опасни, нащърбват подковите ни и докато свикнем, доста се изнервяме.

При особено лошо време повечето кочияши се подслоняваха в близката кръчма и само един следеше за клиенти. По този начин често губеха клиентите си, а и, както казваше Джери, в кръчмата харчеха ли харчеха. Той самият никога не влизаше в „Изгряващото слънце“. Понякога сядаше в отсрещното кафене или пък си купуваше кафе и банички от стареца, който ги разнасяше на пиацата. Според него от уискито и бирата ти става по-студено – иска ли да му е топло, на кочияша му трябват сухи дрехи, хубава храна, бодро настроение и добра съпруга в къщи. Ако нямаше да се прибира, Поли винаги му приготвяше нещо за хапване, а понякога виждахме и малката Доли да наднича зад ъгъла – проверяваше дали татко е на пиацата. Щом го зърнеше, тя с пълна скорост хукваше обратно и скоро се връщаше с канче или кошничка: гореща супа или пудинг, приготвени от Поли. Просто да се чудиш как такова дребосъче успяваше безпрепятствено да пресече улицата, често задръстена от коне и файтони. Доли беше смело момиченце и за нея беше въпрос на чест да донесе обяда на татко. Доли беше всеобща любимка и нямаше човек, който не би я превел през улицата, ако Джери беше зает.

Един студен зимен ден Доли донесе на баща си канче с топла супа и стоя до него, докато той се нахрани. Джери едва бе започнал обяда си, когато се появи един забързан господин. Той вдигна чадъра си и моят господар докосна шапка в отговор, после подаде канчето на Доли и вече сваляше чула ми, когато господинът го спря: „Не, не, довършете супата си, приятелю. Нямам много време, но мога да почакам, докато свършите и помогнете на дъщеричката си да пресече улицата.“ Сетне седна в кабриолета. Джери сърдечно му благодари и се върна при Доли.

– Ето това се казва истински джентълмен, Доли, който отделя време да помисли и за бедния кочияш, и за малкото му момиченце.

Джери дояде супата си, преведе детето през улицата и чак тогава се отправихме за гара „Клапам Райз“. Същият човек ни нае още няколко пъти. Мисля, че проявяваше голяма слабост към кучетата и конете, защото колчем го закарвахме до дома му, две-три кучета радостно скачаха да го посрещнат. Понякога идваше при мен, потупваше ме и казваше с тих, приятен глас: „Този кон има добър господар и напълно го заслужава.“ Много рядко се случваше някой да забележи коня, работил за него. Жените наистина го правеха от време на време, но от мъжете само този господин и още двама-трима са ме потупвали и са ми казвали блага дума. Деветдесет и девет на сто от тях по-скоро биха се сетили да погалят парния локомотив на влака.

Този господин не беше млад и раменете му бяха поприведени, сякаш винаги бързаше. Имаше тънки, плътно стиснати устни, но усмивката му бе много приятна. Погледът му беше остър, а в брадичката и движението на главата имаше нещо, което те караше да мислиш, че вземе ли решение, той неотклонно преследва целта. Гласът му бе мек и ласкав, глас, комуто всеки кон би се доверил, макар и той да бе решителен като самия него.

Веднъж ни нае един друг господин. Спряхме пред някакъв магазин на улица Р., приятелят му влезе, а той остана да го чака пред вратата. Малко пред нас, от другата страна на улицата, пред един винен склад беше спряла каруца с два много хубави коня. Каруцаря го нямаше. Не знам колко време бяха стояли, но изглежда, по едно време конете решиха, че са чакали достатъчно и потеглиха. Бяха направили няколко крачки, когато коларят излезе тичешком и ги улови. Изглеждаше вбесен от факта, че са тръгнали сами и здравата ги нареди с камшика и поводите. Биеше ги дори по главите. Нашият господин видя всичко, бързо пресече улицата и каза решително:

– Ако не спрете веднага, ще ви дам под съд, че оставяте конете си без надзор и се отнасяте жестоко с тях.

Коларят, който очевидно беше пил, го обсипа с груби обиди, но престана да бие конете и като хвана поводите, се качи в каруцата. Междувременно нашият приятел спокойно извади тефтерче от джоба си и си отбеляза името и адреса на коларя, изписани върху каруцата.

– За какво ли ви е това? – изръмжа коларят, изплющя с камшика и потегли. Господинът само кимна с глава и мрачно се усмихна.

Когато се върна, спътникът на нашия приятел се приближи към него и през смях каза:

– Струва ми се, Райт, че си имаш достатъчно работа, та да се занимаваш с чуждите коне и слуги.

Другият помълча известно време с леко отметната назад глава и накрая каза:

– Знаеш ли защо този свят е толкова лош?

– Не – отвърна приятелят му.

– Тогава ще ти кажа. Защото хората мислят единствено за личната си работа и не си правят труда да защитят потиснатите или да изложат виновника на показ. Но аз винаги се намесвам, помагам с каквото мога и много хора са ми благодарни, че съм ги уведомявал как се държат с конете им.

– Добре би било, ако има повече хора като вас, сър – намеси се Джери, – защото този град наистина се нуждае от тях.

Продължихме пътуването си. Докато слизаше от кабриолета, нашият приятел каза:

– Аз съм убеден в следното: забележим ли жестокост или неправда и имаме ли възможност да им попречим, ала не го направим, то половината вина пада върху нас.

Глава тридесет и девета

Дрипавия Сам

Трябва да призная, че за файтонджийски кон, живеех наистина много добре. Бях собственост на самия кочияш, така че той имаше интерес да се отнася внимателно с мен и да не ме преуморява дори да не беше такъв добър като Джери. Много коне обаче принадлежаха на богатите, които ги даваха под наем на файтонджиите срещу незначително заплащане. И тъй като конете не бяха техни, единствената мисъл на конниците беше как да изкарат повече пари от тях. Първо, за да платят на господаря и после, за да осигурят собственото си съществуване. Ето защо животът им беше за окайване. Аз, естествено, не разбирах много неща, но тези проблеми често се обсъждаха на пиацата и шефът, който беше голям добряк и обичаше конете, винаги се възмущаваше, ако някое от животните дойде пребито и измъчено.

Опърпаният окаян кочияш, известен с прякора Дрипавия Сам, доведе един ден коня си съвсем пребит от бой. Шефът се обади:

– И ти, и конят ти сте по-скоро за полицейския участък, отколкото за тази пиаца.

Човекът метна окъсаното покривало върху коня, обърна се с лице към шефа и отвърна с глас, в който звучеше пълно отчаяние:

– Ако ще намесваме полицията, то по-добре да вземат да се занимаят със собственика, който ни взима толкова скъпо, или пък с ниските тарифи, които са ни определили. Ако за кабриолета и двата коня трябва да плащам по осемнайсет шилинга дневно, това означава, че трябва да спечеля първо тях, преди да съм изкарал и пени за себе си. Според мен тази работа е от тежка по-тежка – да измъкваш по девет шилинга дневно от всеки кон, преди да си започнал да печелиш за прехраната си. Това е самата истина – ако конете не работят, ние трябва да гладуваме, а и аз, и децата ми вече знаем какво значи това. Имам шест деца, а само аз печеля. Стоя на пиацата по четиринайсет шестнайсет часа дневно и през последните десет-дванайсет години не съм почивал нито една неделя. Прави струва, Кожодера никога не дава почивни дни и ако аз не работя до изнемога, кой ще работи тогава, а? Имам нужда от топло палто и мушама, но при толкова гърла за хранене как да си ги позволя? Преди една седмица си заложих часовника и повече надали ще го видя.

Кочияшите го наобиколиха и закимаха с глави в знак на съгласие. Човекът продължи:

– Вие, които притежавате собствени коне и кабриолети или работите за добри господари, имате къде-къде по-добри възможности. Аз ги нямам. Не ни е позволено да взимаме повече от шест пенита на миля в радиуса от четири мили, нали? Та тази сутрин трябваше да измина цели шест мили само за три шилинга. На връщане изминах празен целия път насам и не успях да изкарам нищо. Дванайсет мили за коня и три шилинга за мен. После изкарах нещичко за три мили. Пътникът имаше доста куфари и сандъци и можех да взема по две пенита отгоре, ако ми ги беше оставил да ги подредя. Но нали знаете какво правят хората. Натрупват целия си багаж вътре и на капрата. Три тежки сандъка качих – това бяха шест пенита плюс един шилинг и шест пенита за път. Дотук осемнадесет мили за коня и шест шилинга за мен. Значи този кон трябва да изкара още три шилинга, а следобедният още девет, за да прибера в кесията си първото пени. Е, невинаги е толкова зле, но както сами знаете, караме и така. С други думи, истинска подигравка е да заявиш на някого, че не бива да преуморява коня си – когато животното е пребито от умора, нищо друго, освен камшика не може да накара краката му да се движат. И какво си виновен ти – та нали жената и децата са преди коня! За това са длъжни да се грижат господарите, а не ние. Аз не тормозя коня си, защото това ми доставя удоволствие – всички го знаете, нали? Но този свят е явно грешно устроен. Да нямаш нито ден почивка и нито час за жената и децата си – това нормално ли е? Често се чувствувам като старец, а съм само на четирийсет и пет. Знаете с каква лекота някои господа са готови да ни обвинят в измама. Седят с кесии в ръце, пресмятат всичко до последното пени и ни гледат така, сякаш сме джебчии. Ще ми се някой от тях да поседи на капрата осемнайсет часа на ден, за да изкара прехраната си плюс осемнайсет шилинга отгоре, независимо дали времето е хубаво или лошо. Тогава нямаше чак толкова да треперят за всяко пени и да тъпчат целия си багаж в кабриолета. Понякога попадам и на такива, които дават доста пари за почерпка. Иначе нямаше да може да се живее и все пак на това не може да се разчита.

Мъжете единодушно се съгласиха с думите му, а един от тях рече:

– Да, ужасно тежко ни е и нищо чудно, че току сгрешим и му пийнем малко повечко. Но кой и с какво право би могъл да ни упрекне?

Джери не взе участие в разговора, но никога не бях виждал лицето му така умислено. Шефът през цялото време стоя с ръце в джобовете. Извади носна кърпичка от шапката си, избърса чело и заговори:

– Прав си, Сам, всичко това е истина. Никога вече няма да ти споменавам полицията. Но изразът в очите на този кон ме предизвика. Трудно е и за хората, и за животните, а не знам кой трябва да оправи нещата. И все пак би могъл да кажеш на клетото животно, че и на теб ти е мъчно, дето се налага така да го тормозиш. Понякога добрата дума е единственото, с което можем да помогнем на клетите създания и да се чудиш как наистина ни разбират.

Няколко сутрини след този разговор на пиацата се появи нов човек с кабриолета на Сам.

– Здравей! – обади се един от кочияшите. – Къде е Дрипавия Сам?

– Болен е и е на легло – отвърна човекът. – Паднал снощи в двора и едва се довлякъл до къщи. Жена му изпрати момчето тази сутрин да каже, че баща му е с висока температура и не може да стане, та затова дойдох аз.

На следващия ден същият човек дойде отново.

– Как е Сам? – попита шефът.

– Отиде си – отвърна другият.

– Как така си отиде? Да не искаш да кажеш, че е умрял?

– Да. Хвърли топа. Умря в четири часа сутринта. Вчера цял ден бълнувал нещо за Кожодера и че никога не бил имал свободна неделя. Последните му думи бяха: „Никога не съм почивал в неделя!“

Известно време никой не проговори, а после шефът се обади:

– Знаете ли какво, приятели, това е предупреждение за всички ни.

Глава четиридесета

Клетата Рижка

Един ден нашият кабриолет и още много други чакаха пред някакъв парк, където свиреше оркестър. Отнякъде довтаса стара раздрънкана бричка и се нареди до нас. Конят бе с червеникав косъм, стар, изнемощял и запуснат. Кокалите му стърчаха, коленете му бяха възлести, а предните крака трепереха. Тъкмо ядях сено и вятърът пое едно снопче и го понесе по паважа към разнебитения кабриолет. Клетото създание проточи дългата си тънка шия, изяде го, а после се обърна и се огледа за още. В мътните му очи се четеше такова отчаяние, че не можех да не го забележа и докато си мислех къде бях виждал този кон, той се обърна целият към мен и каза:

– Черни красавецо, това ти ли си?

Беше Рижка, но толкова променена! Изящно извитата лъскава шия бе източена, тънка и отпусната. Стройните и прави нозе и нежни глезени бяха подути, а ставите изкривени от непосилен труд. Лицето, някога така одухотворено и жизнено, сега изразяваше само страдание. От постоянното кашляне и начина, по който се издуваха гърдите и, веднага си личеше от колко силен задух страда.

Кочияшите ни разговаряха настрани и аз пристъпих няколко крачки към нея, за да си поговорим на спокойствие. Историята, която чух, беше много тъжна.

След дванайсетмесечни грижи в Ърлсхол, решили, че тя е отново годна за работа и я продали на един господин. Известно време всичко вървяло много добре, но след един по-дълъг галоп, старото й страдание отново се появило. Почивала си, лекували я и пак я продали. Така сменяла господарите си няколко пъти, но падала все по-ниско и по-ниско.

– Докато накрая ме купи един човек, собственик на кабриолет и коне за даване под наем – продължи тя. – Ти изглеждаш много добре и това ме радва, но просто не мога да ти опиша моя тежък живот. Когато разбраха, че съм болна, заявиха, че не струвам парите, които са дали за мен, че трябва да работя с един от най-старите кабриолети и така да измъкнат от мен всичко, каквото могат. Това и правят. Бият ме и ме карат да работя и нито за миг не се замислят за страданията ми. Нали са платили и трябва да измъкнат възможно най-голяма изгода. Новият кочияш плаща сума пари на собственика всеки ден, пари, които естествено аз трябва да изкарам. И така работя цялата седмица, непрекъснато, без нито една неделя почивка.

– Навремето се опълчваше, когато не се отнасяха добре с теб – рекох аз.

– Ах! – въздъхна Рижка. – Вярно, така беше, но какъв е смисълът? Хората са по-силни и ако са жестоки и безчувствени, ние нищо не можем да направим, освен да търпим и пак да търпим до края на дните си. О, как ми се иска този край да дойде, как ми се иска да умра! Виждала съм мъртви коне и съм сигурна, че не изпитват болка. Иска ми се да умра така, както си работя, и да не ме пращат в кланицата.

Много се разстроих и опрях нос в нейния, но нищо утешително не можех да й кажа. Мисля, че беше щастлива от срещата ни, защото ми рече: „Ти си единственият приятел, когото съм имала.“

Точно тогава се върна нейният кочияш, силно дръпна юздата и я подкара. Останах сам и много тъжен.

Не след много време и покрай пиацата мина каруца с натоварен мъртъв кон. Главата му висеше и от безжизнения език бавно се отцеждаха капки кръв. А хлътналите му очи! Не, тях не бих могъл да опиша, гледката беше прекалено ужасна. Конят беше с червеникав косъм и дълга тънка шия. Видях и бялата шарка на челото. Мисля, че беше Рижка. И дано да е била тя, защото това значеше, че мъките и са свършили. О, ако хората бяха по-милостиви, щяха да ни застрелват преди да изпаднем в такова състояние!

Глава четиридесет и първа

Месарят

В Лондон се нагледах на много конска мъка, която можеше да се избегне, ако хората проявяваха малко повече разум. Сигурен съм например, че много коне – собственост на бедни хора – водят по-щастлив живот от онзи, който водех аз, когато ме впрягаха в каретата на херцогиня У. с всичката ми сребърна амуниция и силна храна. Често ме е заболявало сърцето да гледам как се отнасят с малките понита, залитащи под непосилни товари или пребивани от някое жестоко момче.

Веднъж видях малко сиво пони с гъста грива и красива главица, което толкова ми заприлича на Бързоножко, че ако не бях впрегнат, щях да му изцвиля. То напрягаше всички сили, за да тегли тежката каруца, а някакво силно и грубо момче го удряше с камшика по корема и жестоко опъваше устата му с юздата. Възможно ли беше да е Бързоножко? Много приличаше на него. Но нали мистър Блумфийлд обеща да не го продава! И според мен не би го направил. Вероятно беше някой друг добър дребосък, който като млад също бе живял щастливо.

Често съм забелязвал, че конете на месарите се движат с голяма скорост, макар никога да не ми е било ясно защо, до деня, в който ни се наложи да чакаме на „Сейнт Джонс Уд“. Наблизо имаше месарница и докато стояхме, колата на месаря долетя с голяма скорост. Конят беше сгорещен и много изтощен. Той отпусна глава, издуващите му се хълбоци и треперещи крака показаха колко е бързал. Момчето, което караше каруцата, скочи на тротоара, а месарят излезе от магазина много ядосан. Той погледна коня и гневно се обърна към момчето.

– Колко пъти ще ти казвам да не караш така! Съсипа предишния ми кон, ще съсипеш и този. Ако не ми беше син, още сега щях да те уволня. Срамота е да докарваш коня в такъв вид. Ако полицията те арестува за бързо каране, не очаквай от мен поръчителство – до гуша ми е дошло да те поучавам. Ще се оправиш сам.

Бащата говореше, а момчето стоеше начумерено и упорито. Щом млъкна, то гневно избухна. Вината не била негова, защото през цялото време изпълнявало поръчки.

– Ти винаги казваш: „Бързай и си отваряй очите!“, а тръгна ли по къщите, един готвач иска овнешко бутче за рано вечерта и трябва да му го занеса след четвърт час, друг забравил да поръча говеждо и трябва да му го доставя за нула време, инак господарката щяла да му се кара, или пък някоя икономка току се затюхка, че неочаквано ще им идват гости и веднага трябва да получи котлети. А госпожата на улица „Кресънт“ номер четири никога не поръчва месо за вечеря, докато не получи обедното! Само чувам бързай, бързай, бързай! Ако господата знаеха какво искат и си поръчваха месото от предния ден, нямаше да се вдигат такива олелии!

– И на мен ми се иска да е така – рече месарят, – защото това би ми спестило сума тревоги, да не говорим, че ако знаех предварително желанието на клиентите си, щях да ги обслужвам далеч по-добре. Но какъв смисъл има да си приказваме? Кой изобщо се замисля за удобството на месаря или на коня му? Хайде, отведи го и се погрижи добре за него. И внимавай, днес този кон повече не бива да излиза. Ако искат още нещо, ти сам ще го занесеш с кошницата.

Месарят се прибра, а момчето отведе коня.

Не всички момчета обаче са жестоки. Виждал съм някои така привързани към понитата и магаренцата си, както към любимите си кученца. Дребосъците пък работят така добре и усърдно за младите си колари, както аз работя за Джери. Е, понякога работата може да е тежка, но гласът и ръката на приятеля винаги я правят по-лека.

По нашата улица често минаваше младо коларче, разнасящо зеленчуци. Понито му беше старо и не много красиво, но пък най-веселото и юначно същество, което съм срещал. Беше истинско удоволствие да гледаш колко силно бяха привързани един към друг. Понито следваше господаря си като куче – щом се качеше в каручката, то потегляше без удар на камшик или подканяща ругатня и припкаше по улицата така бодро, сякаш бе излязло от кралските конюшни. Джери харесваше момчето, викаше му принц Чарли и твърдеше, че някой ден щяло да стане цар на кочияшите.

Имаше и един старец, който минаваше по нашата улица с въглищарска каручка. Носеше и въглищарска шапка, беше дрипав и мръсен. Той и старият му кон кретаха по улицата като двама верни другари, които отлично се разбират. Конят сам спираше пред къщите, където продаваха въглища и винаги държеше едното си ухо наведено към въглищаря. Викът на стареца се разнасяше из квартала много преди неговото появяване. Никога не разбирах какво казва, но децата го наричаха Стария Б-а-а-а-р Х-у-у: така звучеше викът му. Поли купуваше въглищна от него и се държеше много мило, а Джери казваше, че на човек му става приятно, като вижда колко щастлив може да бъде един кон и при беден господар.

Глава четиридесет и втора

Изборите

Когато един следобед се прибрахме в двора, Поли излезе да ни посрещне и каза:

– Джери, днес идва мистър Б. да ме пита за кого ще гласуваш. Освен това иска да те наеме за изборите. Ще дойде за отговор.

– Виж какво, Поли, можеш да му кажеш, че кабриолетът ми ще бъде зает. Не желая да го облепят целия с огромните си афиши и освен това смятам, че е обидно за Джак и Капитан да препускат по кръчмите и да разкарват полупияни избиратели. Тая няма да я бъде!

– Предполагам, че ще гласуваш за господина? Той каза, че си имал същите убеждения като него.

– В някои отношения, да, но няма да гласувам за него, Поли. Ти нали знаеш с какво се занимава той?

– Да.

– Е, човек, който е забогатял от този занаят, може и да е добър в някои отношения, но е сляп за нуждите на работниците. Аз не мога с чиста съвест да го изпратя да измисля законите. Сигурно ще ми се разсърди, ала всеки човек трябва да прави онова, което смята, че е най-добро за страната му.

Сутринта преди изборите Джери ме впрягаше, когато Доли влезе разплакана в двора, а синята и рокличка и бялата престилчица бяха целите изпръскани с кал.

– Какво има, Доли, какво се е случило?

– Тези отвратителни момчета – изхлипа тя, – замеряха ме с кал и ме наричаха малка пар… пар…

– Викаха и малка синя парцалана, татко – обади се Хари, който дотича много ядосан, – но аз им дадох да се разберат. Повече няма да обиждат сестра ми. Така ги набих, че ще ме запомнят. Долни, страхливци, оранжеви мерзавци!

Джери целуна детето и каза:

– Тичай при мама, душичката ми, и й кажи, че днес ще е по-добре да си останеш в къщи и да й помагаш. – После строго се обърна към Хари: – Слушай, момчето ми, надявам се, че винаги ще защищаваш сестра си и здравата ще натупваш всеки, който я обижда – така и трябва да бъде. Но запомни, че не желая никакви изборни разпри в двора си. Колкото са сините мерзавци, толкова са и оранжевите, и белите, и червените, и всички останали цветове, затова не желая никой от моето семейство да се забърква с тях. Дори жените и децата са готови да се карат за някакъв цвят, а надали и един на всеки десет знае кой цвят какво означава.

– Но, татко, аз мислех, че синьото означава свобода?

– Свободата не идва от цветовете, моето момче. Те са символ на съответната партия и единствената свобода, която можеш да получиш от тях, е свободата да пиеш на чужда сметка, свободата да те закарат до избирателния пункт в стар, мръсен файтон, свободата да обиждаш всеки, който не носи твоя цвят и да прегракнеш от викане на лозунги, които почти не разбираш – това е твоята свобода!

– О, татко, ти се шегуваш.

– Не, Хари, говоря ти сериозно и се срамувам, като гледам какво правят някои умни хора. Изборите са нещо много сериозно. Или поне така би трябвало да бъде. Всеки човек трябва да гласува според собствената си съвест и да остави съседа си да стори същото.

Глава четиридесет и трета

Приятел в нужда

Най-после денят на изборите настъпи. Ние с Джери не можехме да се оплачем от липса на работа. Първо дойде як, дебел господин с пътна чанта. Искаше да отиде до гара „Бишъпсгейт“. После ни нае една компания, която желаеше да я откараме до парка „Риджънт“. След това ни повикаха в една уличка, където плаха, развълнувана стара дама чакаше да я закараме до банката. Постояхме, докато си свърши работата и я върнахме обратно, но тъкмо я оставихме и един червендалест господин, натоварен с книжа, долетя задъхан и още преди Джери да слезе, отвори вратата, настани се и извика: „Полицейският участък на улица «Боу»! Бързо!“ Потеглихме, а когато се върнахме, на пиацата нямаше нито един кабриолет. Джери ми нагласи торбата със зоб. Той твърдеше, че: „В такива дни човек трябва да си хапва често-често. Затова лапай, Джак, хубавичко се наяж!“

В торбата имаше чудесен смлян овес, размесен с малко трици. Тази храна се смяташе за деликатес и бе особено добре дошла в такъв момент. Джери беше толкова мил и грижовен – кой кон не би дал всичко за господар като него? Той извади една от баничките на Поли, застана наблизо до мен и започна да се храни. Улиците бяха пълни с народ, а кабриолетите с цветовете на различните партии препускаха сред хората, като че ли животът и крайниците им не струваха пет пари. Този ден видяхме двама прегазени, едната жертва беше жена. Клетите коне – голям зор виждаха! Но избирателите изобщо не ги интересуваше. Мнозина бяха полупияни и съзираха ли техен привърженик, викаха ура. Надаваха възгласи от прозорците на кабриолетите. За пръв път в живота си присъствувах на избори и не желая това да се повтори, макар да казват, че нещата били променени.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю

  • wait_for_cache