Текст книги "Черния красавец"

Автор книги: Ана Сюел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 10 страниц)

На първо място са привържениците на „опънатата юзда“ – хора, които очевидно смятат, че всичко зависи от дърпането на поводите. Те нито за миг не позволяват устата ти да си почине, нито пък ти дават най-малка свобода на движение. Вечно говорят, че „конят трябва да се държи здраво“ и „добре изправен“, като че ли не сме създадени да стоим изправени и сами.

Някои нещастни, съсипани създания, чиито усти са загрубели и станали безчувствени точно от такова каране, може би намират опора в опънатата юзда. Но за кон, който все още разчита на собствените си крака, има чувствителна уста и лесно се управлява, то е не само мъчително, но и глупаво.

Следват привържениците на „отпусната юзда“, които оставят поводите да лежат върху гърба ти и небрежно подпират ръка на коляно. Естествено, ако стане нещо неочаквано, такива колари нямат никакъв контрол върху коня. Ако той се подплаши, стресне или препъне, те с нищо не могат да помогнат нито на него, нито на себе си и белята е готова. Разбира се, аз нямах нищо против подобно каране, тъй като не се стрясках и препъвах и зависех от кочияша дотолкова, доколкото трябваше да ме насочва и подканва. И все пак, добре е да чувствуваш юздата, когато се спускаш по нанадолнище и да знаеш, че кочияшът ти не е заспал. Освен това небрежното каране учи коня на мързел и лоши навици и попадне ли в други ръце, налага му се да се отърве от тях с малко или повече болезнен пердах. Господарят Гордън винаги изискваше от нас най-доброто, на което сме способни. Той казваше, че да разглезиш кон и да го научиш на лоши навици е точно толкова жестоко, колкото да разглезиш и дете, защото и двамата ще страдат по-късно. А много често безсъвестните кочияши са изобщо небрежни и са способни да обръщат внимание на всичко друго, но не и на коня. Веднъж излязох с един такъв кочияш. Във файтона зад него седяха жена и две деца. Отначало той размаха поводите и ми нанесе два-три удара с камшика, макар че едва бях потеглил. Поправяха пътя и дори там, където настилката не бе подменена, имаше много извадени камъни. Кочияшът се смееше и се шегуваше с жената и децата, разговаряше наляво и надясно с всеки срещнат, но нито веднъж не се сети да погледне към мен или да ме преведе през по-равните места. И както можеше да се очаква, в една от предните ми подкови попадна камък.

Мистър Гордън, Джон и изобщо всеки по-опитен кочияш веднага щеше да забележи, още преди да съм направил и три крачки, че нещо не е наред. Дори на тъмно опитната ръка щеше да усети по поводите, че ходът ми е нарушен, коларят щеше да слезе и да извади камъка. Този човек обаче продължи да се смее и да разговаря, а с всяка следваща крачка камъкът все по-здраво се заклещваше между подковата и триъгълния издатък в долната част на копитото ми.

Камъкът беше остър отвътре и объл отвън или както всекиму е известно – най-опасният за един кон, защото хем наранява крака, хем улеснява препъването.

Дали този човек беше полусляп или много небрежен, не знам, но изминах цяла миля с камъка в крака. Междувременно така куцах от болка, че най-после той се провикна: „Я гледай! Та те са ни дали куц кон! Срамота!“

После грабна поводите, заплющя с камшика и рече. „Хайде, приятелче, няма смисъл да ми въртиш номера. Чака ни дълъг път, затова не се прави на болен и куц!“

Точно тогава мина един фермер, яхнал кафяв жребец. Той повдигна шапката си, спря коня и каза:

– Извинете, сър, но ми се струва, че нещо не е наред с вашия кон. От начина, по който се движи, мисля, че в копитото му е попаднал камък. Ако ми позволите, ще погледна краката му. Тези разпръснати камъни са много опасни за конете.

– Наел съм го – обясни кочияшът – и не знам какво му е, но е срамота да дават на хората куци животни.

Фермерът скочи от коня и като преметна поводите на ръката си, веднага повдигна единия ми крак.

– Разбира се! Ето го камъка! Куц бил! Как не!

Отначало се опита да го измъкне с ръка, но тъй като камъкът беше здраво заклещен, извади от джоба си специално шило и много внимателно, макар с известни затруднения, го изтръгна, после го вдигна високо и каза:

– Ето камъка, който е влязъл в крака на коня ви. Истинско чудо е, че не е паднал и счупил коленете си!

– Гледай ти! – учуди се моят човек. – Странна работа! Никога не съм знаел, че в подковите на конете се заклещват камъни!

– Не знаехте ли? – попита фермерът доста презрително. – Все пак това се случва и с най-добрите, и те нямат никаква вина при такива пътища. Затова, ако не искате конят ви да окуцее, трябва да го следите внимателно и да вадите камъните от копитата му. Този крак е много набит – завърши той, като остави копитото ми и ме потупа. – Ако ми позволите да ви посъветвам, сър, известно време карайте по-бавно.

После яхна жребеца, повдигна шапка към дамата и препусна по пътя си.

Моят човек разлюля поводите и зашляпа с камшика, от което разбрах, че трябва да тръгвам. Тръгнах, разбира се, доволен, че камъка го няма, но все още усещах силна болка.

Ето такива неща се случват често с нас, наемните коне.

Глава двадесет и девета

Кокнита³

Следващият начин на каране е стил „парен локомотив“. Това обикновено правят хора от града, които никога не са притежавали собствен кон и са пътували предимно с влак.

Те очевидно смятат, че конят е нещо като парната машина, само че по-малък. Във всеки случай, убедени са, че щом са платили за него, той е длъжен да върви точно толкова бързо и с точно толкова тежък товар, колкото пожелаят. И това независимо дали пътищата са непроходими и кални, или сухи и добри. Каменисти, равни или стръмни за тях е все едно – дай, дай, дай, с една и съща скорост, без отдих и внимание.

Тези хора никога не помислят да слязат и повървят пеша, когато стръмнината е голяма. О, не, те са платили, за да се возят и ще се возят на всяка цена! Конят ли? О, той е свикнал! За какво са създадени конете, ако не да влачат хората по нанагорнища! Да ходели пеша? Хубава шега наистина! И така, камшикът плющи, юздата се опъва, груб и заядлив глас често се провиква: „Давай по-бързо, мързеливо животно!“ Следва нов удар с камшика, нищо че през цялото време напрягаме всичките си сили послушни и безмълвни, макар и много често изтормозени и сломени.

Този начин на каране ни изхабява повече от всичко друго. Сто пъти предпочитам да измина двайсет километра, но с добър и внимателен кочияш, отколкото десет с такъв безотговорен тип. И още нещо. Почти никога не слагат спирачката, независимо от наклона, което е причина за много нещастия. Или пък, ако случайно я сложат, често забравят да я свалят в подножието на хълма. Колко пъти ми се е налагало да изкача половината от следващата стръмнина със здраво запънато колело и чак тогава кочияшът се сеща да го освободи. А това е огромно напрежение за коня.

Ами кокнитата! Вместо да потеглят бавно, като джентълмени, те обикновено препускат с пълна скорост още от двора на конюшнята. А поискат ли да спрат, отначало ни шибат с камшика, после дръпват поводите така внезапно, че почти ни обръщат по гръб и изкъртват челюстите ни с мундщука. Викат му спиране със замах! Взимат ли пък завой, правят го така, сякаш целият път е техен.

Много добре си спомням една пролетна вечер, когато двамата с Рори бяхме наети за целия ден. Рори беше конят, който най-често идваше с мен, когато искаха чифт. Той беше добър и честен другар. Бяхме с кочияш от нашата конюшня, който винаги се отнасяше кротко и грижовно с нас. Денят ни мина много приятно. По здрач се прибирахме към къщи с бодра и стегната крачка. Отпред имаше остър ляв завой, но тъй като се движехме близо до живия плет и имаше достатъчно място за разминаване, нашият кочияш не ни спря. Когато наближихме завоя, чух, че по нанадолнището насреща ни се носи кон с двуколка. Плетът беше висок и не можех да видя нищо, но в следващия миг вече връхлитахме един върху други. За късмет бях от страната на плета. Рори беше отдясно на ока и нямаше дори теглич, за да го предпази. Мъжът, който караше, беше решил да сече завоя и когато ни видя, вече нямаше време да се дръпне в своята половина на пътя. Целият удар се стовари върху Рори. Тегличът на двуколката се заби право в гърдите му и той политна назад с вик, който никога няма да забравя. Другият кон падна назад и единият теглич се счупи. Оказа се, че и той е от нашата конюшня. Беше впрегнат във високата двуколка, която младежите толкова обичаха. Караше я един от онези невежи, дето дори не знаят от коя страна на пътя трябва да се движат, а и да знаят, пет пари не дават. В резултат клетият Рори беше с пронизани гърди и кръвта му изтичаше. После казаха, че ако ударът е бил малко по-настрани, той щял да умре на място. И по-добре да беше станало така, защото му трябваше много време преди да зарасне раната, а после го продадоха на въглищарите. Какво означава да се качваш и слизаш по стръмнини, знаят само конете. Подобни гледки – на кон, който се спуска по нанадолнище с тежко натоварена двуколка без спирачка – ме натъжават дори и сега.

След като Рори пострада, често ме впрягаха в каретата с една кобила на име Пеги, която живееше до мен в конюшнята. Тя бе силно, добре сложено животно, със светлосиво кафяв косъм, красиво изпъстрена с петна и тъмнокафяви грива и опашка. Не беше от чистокръвна порода, но бе много красива и изключително уравновесена и усърдна. И все пак в очите и се четеше притеснение, по което разбрах, че нещо я измъчва. Първият път, когато ни впрегнаха заедно, ходът й ми се стори много странен – нещо средно между тръс и лек галоп: правеше три-четири крачки, а после леко подскачаше напред.

Това беше много неприятно за всеки кон, който теглеше заедно с нея и доста ме изнерви. Когато се прибрахме, аз я попитах защо се движи по този странен начин.

– Ах – притеснено въздъхва Пеги, – знам, че ходът ми е много лош, но какво мога да сторя? Вината не е моя. Просто краката ми са много къси. На височина съм почти колкото теб, но твоите крака са шест-седем сантиметра по-дълги над коляното от моите и естествено крачките ти са по-дълги, а ходът по-бърз. Така съм се родила – ако зависеше от мен, непременно щях да бъда с по-дълги крака – завърши Пеги унило.

– И все пак, ти си толкова силна, кротка и усърдна!

– Работата е там, че мъжете обичат скоростта и ако не си в крак с другите коне, през цялото време ядеш бой, бой и пак бой. В резултат от непрекъснатите ми опити да съм в крак се получи тази грозна скоклива походка. Но невинаги е било така. Когато живеех с първия си господар, аз се движех в хубав равномерен тръс, но той никога не бързаше толкова много. Беше млад провинциален свещеник и много добър господар. Посещаваше две църкви, доста отдалечени една от друга и имаше много работа, но никога не ме е бил и нагрубявал, защото не се движа достатъчно бързо. Много ме обичаше. Как ми се иска да съм при него, но той трябваше да отиде в големия град, а мен ме продадоха на един фермер. Някои фермери са чудесни господари, но според мен този човек беше просто жалка отрепка. Изобщо не се интересуваше дали конете му са добри, нито пък как ги кара. Единственото, което имаше някакво значение, беше скоростта ни. Правех всичко, каквото можех, но това не му беше достатъчно и той постоянно ме биеше. Затова започнах да подскачам напред – за да съм в крак с другите. В пазарни дни оставаше до късно в кръчмата, а после се прибираше в галоп.

Една тъмна нощ препускахме към къщи, както обикновено. Изведнъж нещо голямо запречи колелата и преобърна двуколката. Той изхвърча навън и си счупи ръката, а и няколко ребра, ако не се лъжа. Във всеки случай това беше краят на общото ни съжителство, за което никак не съжалявах. Само че за мен навсякъде ще бъде така, ако хората непременно държат на високата скорост. Ех, защо краката ми не са по-дълги!

Горката Пеги! Много ми беше мъчно за нея и с нищо не можех да я успокоя, защото знаех колко е тежко за един бавен кон да бъде впрегнат с бърз. Всичкият бой се стоварва върху него, а той изобщо не е виновен. Пеги често теглеше каретата и някои дами много я харесваха, защото бе съвсем кротка. Не мина много време от нашия разговор и я продадоха на две дами, които караха двуколката си сами и искаха добър, сигурен кон.

Срещнах я няколко пъти извън града. Движеше се с равномерен ход и изглеждаше весела и щастлива. Много се радвах за нея, защото тя заслужаваше хубава съдба.

След като Пеги ни напусна, на нейно място дойде друг кон. Беше млад и му бе излязло име, че се плаши и стряска, поради което бе загубил предишното си място. Попитах го защо се плаши толкова.

– Ами не знам отвърна той. – Като малък бях доста плах и няколко пъти силно се стреснах. Видех ли нещо необичайно, имах навика да се обръщам и да го разглеждам, но нали знаеш, с тези наочници не можеш нито да видиш, нито да разбереш какво става, освен ако не обърнеш глава. Тогава пък господарят винаги ме удряше, от което се стрясках и уплахата ми съвсем не намаляваше. Струва ми се, че ако ме беше оставял да разглеждам спокойно пътя и да се убедя, че няма да ми се случи нищо лошо постепенно щях да свикна. Веднъж с него яздеше един възрастен господин. Някакво голямо парче бяла хартия или парцал прелетя покрай мен. Аз се подплаших и се втурнах напред. Господарят, както винаги, здраво ме шибна с камшика, но старецът извика: „Не си прав! Не си прав! Никога не бива да биеш кон, защото се е уплашил. Изплашил се е, защото се бои, а ти само го караш да се бои още повече и задълбочаваш навика му.“ Предполагам, че не всички хора се отнасят така с конете. Сигурен съм, че не искам да се стряскам заради самото стряскане, но откъде да знам кое е опасно и кое не, щом като не ми дават възможност да опозная трудностите? Никога не се боя от онова, което познавам. Ето например аз съм израснал в парк, където имаше елени и естествено ги познавах така добре, както овцете и кравите. Те обаче не се срещат толкова често и познавам много разумни коне, които се плашат от тях и му хвърлят голямо треперене преди да минат покрай гора с елени.

Знаех, че приятелят ми е искрен и ми се искаше всеки млад кон да има такъв добър господар като фермера Грей или земевладелеца Гордън.

Разбира се, понякога се случваше да се отнасят с нас много добре. Спомням си как една сутрин ме впрегнаха в леката двуколка и ме закараха пред една къща на улица „Пълтни“. Отвътре излязоха двама господа. По-високият дойде при мен, огледа мундщука и юздата и поразмърда хамута с ръка, за да провери дали е легнал удобно.

– Смятате ли, че конят има нужда от юздечка? – попита той коняря.

– Аз лично смятам, че ще се справи отлично и без нея, тъй като устата му е необикновено чувствителна и макар че е много жизнен, в нрава му няма капка проклетия. Но обикновено клиентите ги предпочитат с юздечка.

– Аз лично съм против нея – рече господинът. – Бъдете така добър и я свалете. Свободната уста е нещо много важно при дълъг път, нали, приятелю? – каза той и ме потупа по шията.

После пое поводите и двамата се качиха в двуколката. И сега си спомням как спокойно ме обърна, а после едва подръпвайки поводите и с леко докосване на камшика, ние потеглихме.

Извих шия и тръгнах с най-бодрия си ход. Установих, че зад себе си имам човек, който знае как се управлява добър кон. Отново си припомних старите времена и се почувствувах много весел.

Този господин много ме хареса и след като ме изпробва няколко пъти и със седло, убеди господаря да ме продаде на негов приятел, който търсел сигурен и приятен кон за езда. Ето как стана, че през лятото ме продадоха на мистър Бари.

Глава тридесета

Крадец

Новият ми господар беше ерген. Живееше в Бат и беше много зает в работата си. Лекарят го беше посъветвал да язди по-често, за която цел ме беше и купил. Той нае конюшня близо до дома си, и коняр на име Филчър. Господарят почти не разбираше от коне, но се отнасяше с мен много добре, така че животът ми би трябвало да е хубав и лек, ако не бяха някои обстоятелства, за които той нищо не подозираше. Поръча да ме хранят с най-хубавото сено, с много овес, смлян боб и трици и с толкова змийски грах или райграс, колкото конярят сметне за необходимо. Чух го как дава нарежданията си, затова сметнах, че ще имам много и хубава храна и че съм попаднал на добро място.

Няколко дни всичко беше наред. Установих, че конярят ми си разбира от работата. Поддържаше конюшнята чиста и проветрена и отлично се грижеше за мен, да не говорим, че от устата му чувах само благи думи. Преди беше работил като коняр в един от големите хотели на Бат, но се беше отказал и сега отглеждаше зеленчуци и плодове за пазара. Жена му пък се занимаваше с угояване на птици и зайци за продан. След известно време усетих, че овесът ми силно намаля. Получавах боба, но сега вместо с овес той беше смесен с трици, които също бяха много малко. Във всеки случай получавах не повече от една четвърт от храната си. След две-три седмици това започна да се отразява на силата и жизнеността ми. Тревата, макар и много вкусна, не беше достатъчна, за да ме поддържа в добро здраве без допълнителна храна. Аз обаче нито можех да се оплача, нито да кажа от какво имам нужда. Това състояние продължи около два месеца. Чудех се как така господарят ми нищо не забелязва. Един следобед обаче отидохме на гости у негов приятел – провинциален фермер, който живееше на пътя за Уелс. Този човек имаше много остро око по отношение на конете и след като приветствува приятеля си с добре дошъл, хвърли поглед към мен и рече:

– Знаеш ли, Бари, струва ми се, че конят ти не изглежда толкова добре, колкото когато го купи. Да не е бил болен?

– Не, няма такова нещо – отвърна господарят ми, – но наистина е по-вял от преди. Конярят ми обясни, че есенно време конете винаги били отпуснати и това било нормално.

– Есенно време! Глупости! – възкликна фермерът. – Та още сме едва август, а при тази лека работа и добра храна, той не бива да се чувствува така дори през есента. Как го храниш?

Господарят му каза. Фермерът бавно поклати глава и започна да ме опипва.

– Не знам кой яде овеса, приятелю, но съм готов да се обзаложа, че не е конят ти. Бързо ли си яздил?

– Не! Много спокойно.

– Тогава сложи ръката си тук – каза той и прокара дланта му по врата и рамото ми. – Толкова е влажен и сгорещен, сякаш току-що се е върнал от паша. Съветвам те по-честичко да надничаш в конюшнята. Не обичам да съм подозрителен и, слава богу, нямам никакви основания за това, тъй като изцяло мога да се доверявам на хората си независимо дали съм тук или ме няма. Но има и подли мошеници, дотолкова жестоки, че да ограбят храната на едно безсловесно създание. Трябва да проучиш какво му дават да яде. И като се обърна към коняря си, който беше дошъл да ме вземе, рече: – Дай на този кон хубав овес, и то повечко.

Безсловесни създания! Да, такива сме и ако можех да говоря, щях да кажа на господаря си къде отива овесът му. Конярят идваше всяка сутрин към шест и водеше със себе си малко момченце, което винаги носеше покрита кошница. То влизаше с баща си във вътрешната стаичка, където държаха и зърното, и когато оставяха вратата притворена, виждах как пълнеха едно чувалче с овес от коша, а после момченцето си тръгваше.

Пет-шест дни по-късно, миг след като момченцето беше излязло от конюшнята, вратата широко се отвори и вътре влезе полицай, който здраво държеше детето за ръка. Следваше го втори полицай. Той заключи вратата отвътре и каза:

– Покажи ми на кое място баща ти държи храната за зайците.

Момчето беше много уплашено и започна да плаче. Това обаче не му помогна и то ги заведе до коша с овеса. Тук полицаят намери още едно празно чувалче, досущ като онова с овеса, в кошницата на момчето.

През това време Филчър почистваше краката ми и макар че доста се перчеше, те го отведоха в ареста заедно със сина му. После чух, че оправдали момчето, но бащата осъдили на два месеца затвор.

Глава тридесет и първа

Измамник

Господарят не намери веднага заместник, но след няколко дни новият коняр пристигна. Той беше висок хубавец, но ако е имало някога измамник в образа на коняр, то това беше Алфред Смърк. С мен се държеше много възпитано и никога не ме биеше. А в присъствието на господаря непрекъснато ме галеше и потупваше. Винаги разресваше гривата и опашката ми с вода и лъскаше копитата ми с мазнина, за да изглеждам „по-шик“. Но това да ми почисти краката, да ми прегледа подковите или да ме разреши изцяло – правеше го толкова рядко, колкото и ако бях крава. Оставяше мундщука ми да ръждяса, седлото влажно, а подопашния ремък твърд.

Тъй като Смърк се смяташе за много красив, той отделяше значително време за косата, бакенбардите и вратовръзката си пред огледалото във вътрешната стаичка. Когато господарят му говореше, той непрекъснато повтаряше: „Да, сър! Да, сър!“ и докосваше шапката си на всяка дума. Всички го смятат за чудесен млад човек и завиждаха на мистър Бари за късмета. Според мен той беше най-ленивото и надуто същество, което съм срещал. Разбира се, чудесно е да се отнасят добре с теб, но един кон има нужда и от други неща. Имах просторен бокс, където щях да се чувствувам отлично, ако Смърк не беше толкова ленив, за да го почисти. Той никога не изхвърляше сламата и миризмата на застояла слама беше много неприятна. От силните изпарения очите ми смъдяха и се възпаляваха, губех и апетита си.

Един ден господарят влезе и каза:

– Алфред, в конюшнята мирише много лошо. Не смяташ ли, че трябва добре да я изчистиш и обилно да измиеш пода с вода?

– Да, сър – отвърна той и докосна шапката си, – щом казвате, ще го направя, сър, но е доста опасно, сър, да се мие с вода, сър. Конете много лесно настиват, сър. Не бих желал да им навредя, но ще изпълня желанието ви, сър.

– Аз също не искам да настинат, но миризмата в конюшнята не ми харесва. Смяташ ли, че канализацията е наред?

– Сега, като отворихте дума за това, сър, струва ми се, че каналът понякога наистина връща миризма. Може би е запушен, сър.

– Тогава извикай майстора и му кажи да го отпуши – каза господарят.

– Да, сър, разбира се.

Майсторът дойде, извади куп тухли и не намери никаква повреда. После замаза с малко вар, взе пет шилинга на господаря, а миризмата в конюшнята си остана непроменена. Това обаче не беше всичко. Непрекъснатото стоене върху мократа слама започна да се отразява зле и на краката ми. Господарят се оплакваше:

– Не знам какво му става на този кон. Ходът му вече е толкова несигурен. Понякога се боя, че ще се препъне.

– Да, сър съгласяваше се Алфред, – и аз забелязвам същото, когато го извеждам.

Истината обаче беше, че той почти не ме извеждаше и когато господарят беше зает, стоях с дни, без да раздвижа краката си и да се поразтъпча. В същото време ме хранеха така, сякаш съм вършил тежка работа. Това се отразяваше на здравето ми, чувствувах се отпуснат и тежък, но още по-често трескав и неспокоен. Той дори не ми даваше трева или ярма, които щяха да ми подействуват добре – беше толкова невеж, колкото и важен. Вместо разходки и разнообразие в храната, получавах конски хапове и очистителни, които хем мъчително изливаха в гърлото ми, хем бяха източник на неприятни усещания.

Междувременно чувствувах краката си така болезнени, че един ден, когато минавах с господаря по някакъв скоро настлан път, на два пъти се спънах толкова лошо, че щом влязохме в града, той ме заведе при конския доктор. Докторът повдигна краката ми един по един и ги прегледа внимателно. После се изправи, отупа ръце и рече:

– Конят ви има силно възпаление на роговата издатина. Късмет е, че не е падал. Интересно как конярят ви не го е забелязал по-рано. Заболяването се получава от мръсни конюшни, където отпадъците не се почистват докрай. Ако ми го изпратите утре сутринта, ще се погрижа за копитата и ще науча вашия човек как да слага мехлеми, който ще му дам.

На следващия ден копитата ми бяха почистени и натъпкани с кълчища, напоени със силно лекарство. Трябва да ви кажа, че усещането беше много неприятно. Лекарят нареди всички отпадъци да се изнасят от конюшнята всеки ден и пода да се държи много чист. Да ме хранят с кърмило от трици, по-малко трева и да намалят овеса, докато краката ми се оправят. Лечението скоро възвърна жизнеността ми, но мистър Бари бе така възмутен от измамата и на двамата коняри, че се отказа да поддържа собствен кон. Реши, че когато има нужда, ще си взима под наем. Затова ме държа, докато краката ми оздравяха, а после отново бях продаден.

Част трета

Глава тридесет и втора

Конски панаир

Един конски панаир е несъмнено изключително забавно зрелище за онези, които нямат какво да губят. Най-малкото има какво да се види.

Дълги върволици от млади коне, докарани направо от фермите, стада рунтави уелски понита не по-високи от Бързоножко, стотици работни коне от всякакви породи някои дори със сплетени опашки с червени панделки. Имаше и доста като мен, красиви и чистокръвни, но изпаднали в средната класа поради някаква злополука, недъг, задух или друго заболяване. Имаше и прекрасни животни в превъзходна форма и подходящи за всичко. Те вдигаха високо крака и показваха хода си по най-изискан начин, а конярите тичаха покрай тях и ги водеха на дълги юзди. По-настрани и в по-отдалечените краища на панаира имаше много нещастни създания, съсипани от тежка работа, с възлести колене и задни крака, потреперващи на всяка крачка. Други пък бяха стари и унили, с увиснали долни челюсти и неподвижно полегнали назад уши, сякаш в живота нямаше повече радост и надежда за тях. Някои бяха толкова слаби, че всичките им ребра се брояха, други имаха стари рани по гърбовете или хълбоците тъжна гледка за един кон, който знае, че и той може да изпадне в същото положение.

Навсякъде ставаха големи пазарлъци. Цените ту падаха, ту скачаха. И ако конете можеха да изказват мнението си, аз лично смятам, че на такъв панаир се лъжеше и мамеше много повече, отколкото човек би могъл да си представи. Мен ме бяха наредили до два-три силни и полезни на вид коне и доста хора идваха да ни оглеждат. Щом видеха болните ми колене, господата ме подминаваха, макар търговецът да се кълнеше, че просто съм се подхлъзнал в конюшнята.

Първата работа на купувачите бе да ми отворят устата, после разглеждаха очите, опипваха от горе до долу краката, кожата и мускулите ми и накрая опитваха хода ми. Нямате представа по колко различни начини го правеха. Някои ме опипваха грубо и безчувствено, сякаш бях парче дърво, докато други леко прекарваха ръце по тялото ми, като от време на време ме потупваха, сякаш искаха да кажат: „С ваше позволение“. Аз, разбира се, преценявах доста добре купувачите според отношението им към мен.

Имаше един човек, за когото си помислих, че ако ме купи, ще бъда щастлив. Той не беше от изисканите господа, нито от кресльовците, които обичаха да се самоизтъкват и да минават за много важни. Беше по-скоро дребен, но добре сложен и чевръст. От начина, по който ме преценяваше, се досетих, че разбира от коне. Говорът му беше благ, а сивите му очи гледаха приветливо и весело. Може и да ви се стори странно, но истината беше, че миризмата на чисто и свежо, която се разнасяше от него, беше причината той да ми се понрави. Не дъхаше на вкисната бира и тютюн, мирис, който ненавиждах, а на свежо – сякаш бе излязъл от купа сено. Човекът предложи двайсет и три лири, но му отказаха и той си тръгна. Дълго гледах след него. После се появи някакъв гръмогласен грубиян. Ужасно се изплаших, че ще ме купи, но и той си отиде. Поспряха още двама-трима, които нямаха сериозни намерения. Тогава грубиянът се върна отново и предложи двайсет и три лири. Положението стана много напрегнато, тъй като посредникът започваше да си мисли, че няма да получи онова, което иска и ще се наложи да свали цената. Точно тогава обаче се появи сивоокият. Не можах да се сдържа и протегнах глава към него. Той кротко ме погали по бузата и каза:

– Е, приятелю, струва ми се, че ние двамата ще се спогодим. Ще дам двайсет и четири лири за теб.

– Кажете двайсет и пет и той е ваш.

– Двайсет и четири и десет шилинга, и нито пени повече – да или не?

– Съгласен – отвърна посредникът. – Трябва да знаете, че този кон притежава невероятни качества, а ако ще го впрягате във файтон, направо го купувате без пари.

Сумата беше платена на място – новият ми господар ме хвана за оглавника и ме заведе в една странноприемница, където ме чакаха седло и юзда. Нахрани ме добре с овес и докато ядях, непрекъснато стоеше край мен и говореше или на себе си, или на мен.

Половин час по-късно вече бяхме на път за Лондон. Движехме се по селски пътища и приятни алеи, докато излязохме на главния път за столицата, по който вървяхме без прекъсване, докато на здрачаване стигнахме големия град. Газовите фенери бяха вече запалени. Имаше улици отляво, улици отдясно и улици, които се пресичат и това миля след миля.

Започнах да си мисля, че никога няма да стигнем. Най-после излязохме на дълга пиаца за кабриолети и ездачът ми весело се провикна:

– Добър вечер, шефе!

– Здрасти! – отвърна му друг глас. – Намери ли свестен кон?

– Мисля, че да – отвърна собственикът ми.

– Желая ти много късмет с него!

– Благодаря, шефе! – И ние се отдалечихме. Скоро свихме по една от страничните улици и някъде към средата отново завихме по много тясна уличка. Къщите от едната страна имаха доста бедняшки вид, а от другата се редяха конюшни и помещения за файтони.

Моят господар спря пред една от къщите и изсвири. Вратата се отвори и навън изтича млада жена, следвана от момченце и момиченце. Докато ездачът ми слезе от седлото, те радостно го приветствуваха.

– Хайде, Хари, момчето ми, отвори портата, а мама ще донесе фенера.

В следващия миг всички вече ме бяха наобиколили в малкото дворче пред конюшнята.

– Кротък ли е, татко?

– Да, Доли, кротък е като котенцето ти. Ела да го погалиш.

И веднага малката ръчичка вече ме галеше по рамото. Ах, да знаете само колко ми беше приятно!

– Докато го изтриеш, аз ще му донеса кърмило от трици – каза майката.

– Добре, Поли, той точно от това се нуждае. А знам, че и мен също ме чака вкусна вечеря.

Глава тридесет и трета

Впрегнат в лондонски кабриолет

Името на новия ми господар беше Джеремая Баркър, но тъй като всички му викаха Джери, и аз ще го наричам така. Той и съпругата му Поли си бяха лика-прилика. Тя беше пълничка, спретната и чиста женица, с гладка тъмна коса, тъмни очи и усмихната малка уста. Момчето беше почти дванайсетгодишно високо, честно и добродушно. А малката осемгодишна Дороти (викаха и Доли) бе умалено копие на майка си. Всички бяха много силно привързани един към друг. Не съм виждал такова щастливо семейство нито преди, нито след това. Джери притежаваше собствен кабриолет и два коня, за които се грижеше и караше сам. Другият му кон беше високо бяло животно с доста едър кокал на име Капитан. Вече беше стар, но на младини трябва да е бил прекрасен. Все още имаше навика красиво да извива шията си и гордо да изправя глава. Всъщност това бе едно чистокръвно, възпитано и благородно животно до мозъка на костите си. Каза ми, че като млад е участвувал в Кримската война. Бил собственост на един кавалерийски офицер, който винаги яздел начело на полка. Но за това ще ви разкажа по-късно.