Текст книги "Черния красавец"

Автор книги: Ана Сюел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 10 страниц)

– Сойър! – извика той със суров глас. – Това пони от плът и кръв ли е направено?

– От плът, кръв и инат! – отвърна мъжът. – Твърде много държи на своето, а това не ми харесва. – Явно беше много разярен. Той беше строител и често идваше по работа в имението.

– А ти мислиш ли – сурово продължи господарят, – че подобно отношение ще го накара да уважава твоята воля?

– От къде на къде ще завива нататък? Пътят му беше напред! – грубо отвърна мъжът.

– Ти често си идвал с това пони в дома ми – рече господарят – и поведението му е доказателство за добра памет и интелигентност. Откъде ще знае, че не идваш у нас? Но това всъщност няма значение. Трябва да ти кажа, мистър Сойър, че по-нечовешко и жестоко отношение към такова малко пони никога не съм наблюдавал. Като даваш воля на подобни страсти, ти вредиш на собствения си характер точно толкова – какво ти, много повече! – колкото и на коня си. Не забравяй, че един ден всички ще ни съдят за делата ни, независимо дали са свързани с хора или животни.

Господарят ме подкара към къщи. По гласа му разбрах колко беше натъжен. Със същата прямота той разговаряше не само с равните нему, но и с хора от по-нисшите съсловия. Друг път например срещнахме капитан Лангли – приятел на господаря. В колата му бяха впрегнати прекрасна двойка сиви жребци. Като поприказваха малко, капитанът рече:

– Какво ще кажеш за новия ми впряг, мистър Дъглас? Знаем, че си най-добрият познавач на коне в нашия край, затова искам да чуя мнението ти.

Господарят ме върна малко назад, за да може да ги огледа по-добре, и каза:

– Необикновено красива двойка. И ако са толкова добри, колкото изглеждат, няма какво повече да желаеш. Виждам обаче, че отново си се поддал на любимата си привичка да тормозиш конете и изтощаваш силите им.

– Какво имаш предвид? – попита капитанът. – Късата юзда ли? Ах, да, знам, че това ти е болната тема. Работата е там, че обичам конете ми да са с високо повдигнати глави.

– Аз също – отвърна господарят, – както и всеки друг ездач, ала не обичам насила да им ги повдигат. Тогава всичко е различно. Ти си военен, Лангли, и несъмнено обичаш полка ти да изглежда добре на парад. „Високо главите“ и прочие. Но щеше ли да имаш голяма вяра в обучението си, ако главите на всичките ти войници бяха прикрепени към дъски, завързани за враговете им? Е, колкото за един парад, вредата може и да не е толкова голяма, освен мъката и изтощението на войниците, но как си ги представяш в атака, когато всеки мускул трябва да бъде свободен и всички сили хвърлени в боя? Не възлагам големи надежди на шансовете им за победа. Същото е и с конете. Ти ги измъчваш, изнервяш и по този начин намаляваш силите им. Затрудняваш движенията им, те напрягат много повече мускулите и ставите си и естествено се изхабяват по-бързо. Помни думите ми – конете са създадени да движат главите си свободно така, както и хората. И ако в постъпките си се ръководеха повече от здравия разум и по-малко от модата, доста неща щяха да ни се виждат по-лесни. Освен това ти не по-зле от мен знаеш, че ако конят стори погрешна стъпка, възможността да я оправи с опъната глава и врат е далеч по-малко. Е – завърши господарят със смях, – доста време отделих на болната си тема. Не може ли тя да стане и твоя, а капитане? Примерът ти ще запали много хора.

– Убеден съм, че на теория си прав – отвърна капитанът. – И примерът с войниците си го биваше, но… както и да е, ще си помисля.

И те се разделиха.

Глава дванадесета

Бурята

Един ден късно през есента на господаря му се наложи да пътува доста далеч по работа. Впрегнаха ме във високата двуколка. Джон също тръгна с нас. Много обичах тази двуколка. Беше съвсем лека и големите колела се търкаляха тъй приятно. Беше валяло много, духаше силен вятър, който застилаше пътя с порой от листа. Бодро вървяхме напред, докато стигнахме бариерата и ниския дървен мост. Бреговете на реката бяха доста високи и вместо да се издига, мостът бе на тяхното ниво. Когато прииждаше, реката стигаше чак до подножието му. Но тъй като имаше здрави перила, хората спокойно го прекосяваха.

Човекът при бариерата каза, че реката бързо се покачвала и се боял, че нощта ще бъде тежка. Много ливади бяха наводнени, а в една падина водата стигна до коленете ми. Настилката обаче беше здрава и господарят караше внимателно, така че всичко мина добре.

Когато стигнахме в града, наложи се да чакаме дълго. Работата на господаря му отне много време и тръгнахме към къщи доста късно следобед. Вятърът се беше засилил и чух господарят да казва на Джон, че никога не бил пътувал в такава буря. Аз си помислих същото, когато навлязохме в гората, където големите клони се люлееха заплашително и вятърът бучеше страховито.

– Иска ми се по-скоро да излезем от тази гора – рече господарят.

– Да, сър – отвърна Джон, – ще бъде много неприятно, ако някой от клонаците падне отгоре ни.

Думите едва бяха излезли от устата му, когато се чу силен стон, пукот и рязко пращене, и сред дърветата се сгромоляса огромен дъб, изтръгнат от корените. Дървото падна напряко на пътя, точно пред нас. Няма да крия, че се уплаших. Заковах се на място и сигурно съм треперил. Естествено, не завих и не хукнах обратно, така не ме бяха учили. Джон скочи на земята и след миг беше до главата ми.

– Измъкнахме се на косъм – каза господарят. – Ами какво ще правим сега?

– Не можем да минем през дървото, нито да го заобиколим, сър – отвърна Джон. – Не ни остава нищо друго, освен да се върнем до разклона, а това означава още шест мили, докато стигнем дървения мост. Ще позакъснеем, но конят е със свежи сили.

И така върнахме се до кръстопътя и заобиколихме, но докато стигнем моста, почти се стъмни. Единственото, което се виждаше, бе, че водата го е заляла по средата, но това се беше случвало и друг път и господарят не спря. Движехме се с добра скорост, но в мига, в който краката ми докоснаха моста, усетих, че нещо не е наред и се заковах на място.

– Хайде, Красавецо! – подкани ме господарят и ме докосна с камшика, но аз не смеех да помръдна. Той ме шибна и аз подскочих, но така и не продължих напред.

– Тук има нещо съмнително, сър – каза Джон, скочи от двуколката, дойде при мен и се заоглежда. После опита да ме поведе. – Хайде, Красавецо, какво има?

Разбира се, не можех да му отговоря, но знаех много добре, че мостът не е сигурен.

Точно тогава от другата страна изскочи пазачът на бариерата и заразмахва факла като луд.

– Хей, хей, вие там, спрете! – крещеше той.

– Какво има? – извика господарят.

– Мостът е счупен по средата и част от него е отнесена! Тръгнете ли, ще се сгромолясате в реката!

– Слава богу! – въздъхна господарят.

– О, Красавецо! – възкликна Джон, хвана юздата и внимателно ме поведе обратно по пътя от дясната страна на реката. Слънцето вече беше залязло, а вятърът сякаш се беше поукротил след онзи бесен порив, който изтръгна дървото. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно, все по-тихо и по-тихо. Леко препусках напред и колелата безшумно се търкаляха по мекия път. Дълго време господарят и Джон мълчаха, но най-после господарят заприказва със сериозен глас. Не разбирах голяма част от думите, но, общо взето, говореха, че ако бях продължил, както искаше господарят, най-вероятно мостът щеше да се срути и кон, двуколка, господар и слуга щяха да се сгромолясат в реката. А тъй като течението беше много силно, цареше мрак и нямаше кой да ни чуе, беше повече от сигурно, че щяхме да се удавим. Господарят рече, че господ е дал на хората разум, с чиято помощ могат да правят своите изводи. На животните пък е дал знания, които не зависят от разума и които по свой начин са по-точни и по-съвършени и благодарение на тях животните спасяват хората. Джон разказа много истории за кучета и коне, извършили чудни постъпки. Според него хората не ценели достатъчно животните, нито ги смятали за свои приятели, а така не бивало. Аз обаче съм сигурен, че ако някога животните са имали приятел, това беше именно той.

Най-после стигнахме до портата на имението и видяхме градинаря, който ни очакваше. Той каза, че господарката още от мръкнало била ужасно разтревожена, защото смятала, че ни се е случило нещо лошо, и изпратила Джеймс със Справедливко пъстрия жребец до дървения мост да пита за нас.

Видяхме, че салонът и горните прозорци светеха и щом приближихме, господарката изтича навън.

– Добре ли си, скъпи? – извика тя. – О, толкова се разтревожих, какво ли не си представях! Нищо ли не ви се случи?

– Не, мила, но ако твоят Черен красавец не беше по-умен от нас, реката при дървения мост щеше да ни отнесе.

Не чух повече, защото влязоха в къщата, а Джон ме заведе в конюшнята. О, да знаете каква вечеря ми даде! Прекрасно кърмило от трици и смлян боб с овес, че и дебела сламена постелка, на която се отпуснах с удоволствие – така бях изморен.

Глава тринадесета

Печатът на дявола

Един ден с Джон ходихме да вършим някаква работа на господаря и бавно се прибирахме по дългия прав път, когато забелязахме момче, което се опитваше да накара понито си да прескочи една ограда. Понито се дърпаше и момчето го зашиба с камшика, но то само се завъртя и застана на една страна. Той го наби отново и понито се обърна на другата страна. Тогава момчето слезе на земята и здравата го наложи, като го удряше и по главата. После се качи отново и се опита да го накара да прескочи оградата. През цялото време грубо го риташе, но понито отново отказа. Когато наближихме, то наведе глава, вдигна задните си крака и запрати ездача си в средата на широкия жив плет, а после препусна с увиснала юзда в галоп към къщи. Джон високо се разсмя и каза:

– Така му се пада!

– Олеле! – ревеше момчето и се мъчеше да се измъкне от трънаците. – Хей, вие, елате да ми помогнете!

– Моля, моля – рече Джон, – мисля, че точно там ти е мястото и може би като се поодереш, ще се научиш да не караш понито си да прескача ограда, която е прекалено висока за него. – И Джон отмина. – Може пък – замърмори си той – това момче да не е само жесток човек, но и лъжец. Ще минем през фермата на мистър Бушби, Красавецо, и ако някой иска да разбере какво се е случило, ние с теб можем да му разкажем.

После завихме надясно и стигнахме на хармана, откъдето се виждаше къщата. Фермерът бързаше по пътя към нас, а жена му стоеше на прага и изглеждаше много уплашена.

– Виждали ли сте сина ми? – попита мистър Бушби, когато наближихме. – Излезе преди час с черното пони, а животното току-що се върна без него.

– Според мен, сър, ако не го яздят както трябва, по-добре ще е да остане без ездач.

– Какво искате да кажете? – попита фермерът.

– Ето какво, сър, аз лично видях как вашето момче без всякакъв свян удря с камшика, рита и бие малкото пони, защото отказва да прескочи ограда, твърде висока за него. Понито се държеше добре, сър, и не проявяваше никаква злонамереност, но най-после вдигна задните си крака и събори младия господин в бодливия плет. Той ме помоли да му помогна и, надявам се, ще ме извините, сър, но аз не бях склонен да го сторя. Няма нищо счупено, сър, просто малко се поодраска. Аз обичам конете и много се ядосвам, когато ги измъчват. Лошо нещо е да раздразниш животното до такава степен, че да те хвърли от гърба си. Първият път невинаги е последен.

Междувременно майката се разплака.

– О, нещастният ми Бил! Трябва да отида да го посрещна, сигурно се е наранил.

– Ти по-добре си влез в къщи, жено – каза фермерът. – Бил заслужава хубав урок и аз ще се погрижа да си го получи. Не му е за първи път да измъчва понито, но аз ще прекратя тази работа. Безкрайно съм ви задължен, Манли. Довиждане.

И така, ние продължихме, а Джон хихика по целия път до дома. Когато се прибрахме, разказа на Джеймс за случилото се, той се разсмя и каза:

– Така му се пада! Познавах това момче в училище. Придаваше си големи важности, защото е фермерски син. Имаше навика да се перчи и да тормози малките момченца. Естествено, на нас, по-големите, тези не ни минаваха и му давахме да разбере, че в училище и на игрището и фермерските, и работническите синове са равни. Помня, че един ден преди следобедните занятия го заварих до големия прозорец ловеше мухи и им късаше крилцата. Той не ме забеляза и аз така го цапардосах, че го проснах на пода, но макар да бях много ядосан, здравата се уплаших така ужасно ревеше и виеше. Момчетата долетяха от игрището, а учителят дотича от пътя да види кого убиват. Честно и почтено си признах какво съм направил и защо, а после показах на учителя нещастните мухи – някои бяха смачкани, а други безпомощно пълзяха наоколо. Показах му и крилцата върху перваза на прозореца. Никога не съм го виждал толкова ядосан. Но понеже Бил все още виеше и подсмърчаше като страхливец, не го наказа с бой, а го накара до края на деня да седи на едно малко столче; забрани му и да играе до края на седмицата. После много сериозно говори на всички момчета за жестокостта и подчерта колко безсърдечно и подло е да се измъчват слабите и беззащитните. Едно нещо обаче съм запомнил завинаги. Каза ни, че жестокостта е дяволски печат и видим ли някой, комуто тя доставя удоволствие, веднага ще познаем чий слуга е той, защото дяволът бил убиец в началото и мъчител до края. От друга страна видим ли хора, които обичат съседите си и са добри с хората и животните веднага ще познаем божия печат, защото „Бог е любов“.

– Надали твоят учител е могъл да ви каже по-голяма истина – рече Джон. – Няма религия без любов и някои могат да си говорят колкото щат за своите религии, но ако те не ги учат да се отнасят с любов и доброта към хората и животните, значи всичко е измама, всичко е лъжа, Джеймс, и религията им няма да издържи изпитанието на времето.

Глава четиринадесета

Джеймс Хауард

Една ранна декемврийска утрин Джон тъкмо ме бе довел в конюшнята след разходка и ме намяташе с чула, а Джеймс изнасяше овес от хамбара, когато влезе господарят. Изглеждаше доста сериозен и носеше отворено писмо. Джон затвори вратата на бокса ми, докосна шапката си за поздрав и зачака нареждания.

– Добро утро, Джон – каза господарят. – Искам да разбера имаш ли някакви оплаквания от Джеймс.

– Оплаквания ли, сър? Не, сър.

– Заляга ли над работата? Уважава ли те?

– Да, сър, винаги.

– И не смяташ ли, че клинчи зад гърба ти?

– Никога, сър.

– Това е добре, но трябва да ти задам още един въпрос – имаш ли основания да предполагаш, че когато извежда конете на разходка или отива да предаде съобщение, той се спира да разговаря с познатите си или влиза в къщи, в които няма работа и оставя конете отвън?

– Не, сър, няма такова нещо и ако някой е наклеветил Джеймс, нито му вярвам, нито имам намерение да му вярвам, освен ако не го докаже пред свидетели. Не е моя работа да гадая кой се е опитал да очерни Джеймс, сър, но мога да ви кажа следното – в тази конюшня никога не е влизало по-сериозно, приятно, честно и умно момче. Вярвам на думата му, вярвам и на работата му. С конете се държи умно и кротко, и с много по-голямо доверие бих ги поверил на него, отколкото на половината от младежите с лампази и ливреи, които познавам. Така че, който иска да научи нещо за Джеймс Хауард – Джон решително тръсна глава, – нека дойде при Джон Манли.

През цялото време господарят беше сериозен и слушаше внимателно, но когато Джон свърши, по лицето му се разля широка усмивка. Той благо погледна към Джеймс, който стоеше неподвижен до вратата, и каза:

– Джеймс, остави овеса, моето момче, и ела тук. Много съм доволен, че мнението, което има Джон за теб, така точно съвпада с моето. Джон е изключително сдържан – каза той със закачлива усмивка, – и невинаги е лесно да разбереш какво мисли за хората, затова реших, че ако хвърля камъка от тази страна на трънката, заекът може да излезе от другата и бързо ще науча всичко, което искам да разбера. Затова сега ще говоря делово. Получих писмо от моя зет, сър Клифърд Уилямс от Клифърд Хол. Иска да му намеря способен млад коняр, двайсетинагодишен, който разбира от работата си. Кочияшът му работи при него от двайсет години и вече не е така силен, както преди, затова му трябва помощник, на когото да предаде опита си и който да наследи мястото му, когато се пенсионира. Отначало ще получава по осемнайсет шилинга седмично, плюс работни дрехи, униформа на кочияш, стая над постройката за колите и едно момче за помощник. Сър Клифърд е добър господар и ако получиш мястото, това ще бъде чудесно начало за теб. На мен никак не ми се иска да се разделяме и зная, че ако ни напуснеш, Джон ще изгуби дясната си ръка.

– Това е вярно, сър – обади се Джон, – но за нищо на света не бих застанал на пътя му.

– На колко години си, Джеймс? – попита господарят.

– През май ще навърша деветнайсет, сър.

– Твърде млад си. Ти какво ще кажеш, Джон?

– Вярно, че е млад, сър, но е улегнал, едър и силен – истински мъж и макар че няма голям опит като кочияш, ръката му е едновременно лека и здрава, а очите зорки. Много е внимателен и съм сигурен, че при него няма да има нито един кон, който да остане неподкован или контузен.

– Вярвам на думата ти, Джон – каза господарят. – Чуй какво добавя сър Клифърд в послепис: „Успея ли да намеря човек, обучен от твоя Джон, ще предпочета него пред всички останали“. И така, Джеймс, момчето ми, помисли си добре, поговори довечера с майка си и ме уведоми за решението си.

Няколко дни след разговора беше решено, че Джеймс ще отиде в Клифърд Хол след месец, месец и половина – както реши господарят му, а междувременно трябваше да се научи да кара файтон колкото може по-добре. Никога дотогава файтонът не беше изкарван толкова често. Когато господарката не излизаше, господарят обикновено караше сам двуколката. Ала сега ни впрягаха с Рижка и Джеймс ни подкарваше – возехме и господаря, и госпожиците, изпълнявахме разни поръчки. Отначало и Джон сядаше на капрата, но сетне остави Джеймс сам.

Най-интересно беше в събота – господарят обикаляща целия град и минавахме през какви ли не странни улици. Пристигахме на гарата точно когато идваше влакът и всички коли, файтони, каруци и пътнически коли се опитваха да минат по моста едновременно. А за този мост трябваха добри коне с добър кочияш, особено когато дрънчеше камбаната на гарата: мостът беше много тесен, с опасен остър завой на края – не внимаваш ли и не си ли отваряш очите на четири, много лесно можеш да се блъснеш в насрещния файтон.

Глава петнадесета

Старият коняр

Господарят и господарката решиха да погостуват на свои приятели, които живееха на около четирийсет и шест мили от нас. Джеймс трябваше да ги закара. Първия ден изминахме трийсет и две мили. Пътят беше труден и хълмист, но Джеймс караше така внимателно и разумно, че изобщо не се измъчихме. Нито веднъж не забрави да сложи спирачката когато слизахме по нанадолнище, или пък да я свали, когато трябва. Избираше най-равната част от пътя и ако стръмнината беше много дълга, правеше така, че колелата на файтона да се движат малко напреки на коловозите, за да не се връщат обратно и за да можем да си поемем дъх. Всички тези дреболии помагат много на коня, особено ако са придружени с ласкава дума.

По време на пътуването спирахме един-два пъти и точно по залез-слънце стигнахме в града, в който щяхме да пренощуваме. Отседнахме в голямата странноприемница на пазарния площад. Сградата беше много голяма. През сводест вход влязохме в дълъг двор, в чийто отдалечен край бяха конюшните и помещенията за файтоните. Поведоха ни двама коняри. По-главният от тях носеше жълта раирана жилетка, накуцваше и беше приятен, пъргав дребен човечец. Никога не бях виждал така бързо да се сваля конска амуниция. С потупване и благи думи конярят ме отведе в дълга конюшня с шест или осем бокса и два-три коня. Другият коняр доведе Рижка. Джеймс остана край нас, докато ни разтрият. Никога не ме бяха почиствали с такава лекота и така бързо. Когато конярят свърши, Джеймс пристъпи напред и ме погали, сякаш не вярваше, че всичко е готово, но намери, че кожата ми е чиста и гладка като коприна.

– Хм, – въздъхна той. – Смятах се за доста бърз, а нашия Джон за още по-бърз, но ти удари всички ни в земята.

– Практиката води до съвършенство – отвърна куцият коняр и щеше да е жалко, ако не е така. Четирийсет години практика, а да не се усъвършенствувам! Ха-ха! Наистина щеше да е жалко! Що се отнася до бързината – всичко е въпрос на навик. Свикнеш ли да работиш бързо, ще ти бъде точно толкова лесно, колкото ако работиш и бавно, къде ти, дори по-лесно, ако питаш мен. Лично аз смятам, че не е здравословно да се мотаеш с една работа два пъти по-дълго, отколкото е необходимо. И дума да не става! Аз не мога да се влача като някои! Трябва да знаеш, че с коне се занимавам от дванайсетгодишна възраст. Работил съм в конюшни и за ловни, и за състезателни коне. Поради дребния си ръст няколко години бях и жокей, но в Гудуд хиподрумът бе много хлъзгав и клетият ми кон падна. Тогава си счупих коляното и, разбира се, нямаше как да продължа на тази работа. Но не можех да живея без конете, естествено, че не можех, затова тръгнах да работя като коняр по странноприемниците. Нямате представа какво удоволствие е да се грижиш за животно като вашето – чистокръвно, расово, гледано. Винаги мога да позная как се отнасят с конете. Дай ми коня за двайсет минути и веднага ще ти кажа какъв коняр е имал. Едни са кротки, спокойни, обръщат се точно когато трябва, повдигат крак, за да ги изтриеш или каквото там трябва. Ала други са трескави, неспокойни, не се обръщат накъдето трябва, застават напреки, мятат глава щом се приближиш, прибират уши и очевидно се боят. Дори вдигат копита насреща ти! Бедничките! Веднага ми става ясно как са се отнасяли с тях. Плахи ли са – стряскат се, буйни ли са – стават злобни и опасни. Характерите им се формират, докато са млади. И те са като децата. Научи ги да се държат както трябва и когато пораснат – няма да забравят наученото, ако имат късмет, разбира се.

– Приятно ми е да те слушам – каза Джеймс. – Точно такива принципи имаме и в дома на моя господар.

– Кой е твоят господар, младежо? От това, което виждам, стигам до извода, че е добър човек.

– Мистър Гордън от Бъртуик Парк, от другата страна на Бийкън Хилс – отвърна Джеймс.

– А, значи такава била работата! Чувал съм да говорят за него. Много разбира от коне, нали? И е най-добрият ездач в графството.

– Мисля, че е така – отвърна Джеймс, – но откакто младият господар загина, язди много рядко.

– О! Горкият човек! Четох за нещастието във вестника. И хубав кон загинал, нали?

– Да рече Джеймс. – Прекрасно същество. Беше брат на този тук и изглеждаше точно като него.

– Жалко! Жалко! – въздъхна старецът. – Доколкото си спомням, мястото, където е скочил, е било много коварно ограда и стръмен склон към реката под нея, нали? Животното не е имало възможност да види къде отива. И аз като всеки мъж уважавам смелата езда, но има места, където само много опитни стари ловци мотат да се справят. Животът на човека и коня струват доста по-скъпо от една лисича опашка – поне аз мисля, че е така.

През това време другият коняр се погрижи за Рижка. Донесе и зоб за двама ни, а старецът излезе с Джеймс от конюшнята.

Глава шестнадесета

Пожарът

Късно вечерта младият коняр доведе нов кон и докато го разтриваше със сено, при него влезе младеж с лула, за да си поприказват.

– Таулър – рече конярят, – изтичай, моля те, по стълбата горе до плевника и донеси сено за коня. Само че остави лулата.

– Добре – отвърна другият и се отправи към тавана. Чух го как ходи над главата ми и как трупа купчини сено. После Джеймс дойде да ни нагледа за последен път и заключиха вратата.

Не мога да кажа колко съм спал, нито кое време беше, но се събудих с неприятно чувство, макар да не знаех на какво се дължеше. Изправих се. Имаше дим и беше задушно. Чух Рижка да кашля, а един от другите коне се размърда неспокойно. Беше много тъмно и нищо не виждах, но конюшнята беше пълна с дим и едва се дишаше.

Капакът на отвора, който водеше към тавана, беше отворен и ми се струваше, че димът идва именно оттам. Ослушах се и чух приглушен съскащ звук, придружен от припукване и пращене. Не знаех какво е, но в звука имаше нещо толкова странно, че целият се разтреперих. Всички коне се разбудиха – някои се опитваха да се отвържат, други тропаха с копита Най-сетне се зачуха стъпки и младият коняр връхлетя с фенер в ръка. Започна да развързва конете, за да ги изведе. Той самият обаче бе така припрян и толкова уплашен, че аз се изплаших още повече. Първият кон отказа да тръгне с него. Опита с втори, с трети, но и те не помръдваха. После дойде при мен и силом се помъчи да ме извлече навън, но естествено, това беше невъзможно. Пробва с всички коне поред и накрая излезе от конюшнята.

Ние несъмнено се държахме много глупаво, но ни се струваше, че отвсякъде ни заобикаля опасност, нямаше никой, на когото да се доверим, а всичко бе така страшно и несигурно. От свежия въздух, нахлул през отворената врата, дишането стана по-леко, но съскащият звук на тавана се усили и когато погледнах нагоре, забелязах, че между процепите на гредите проблясва светлина. После чух как някой извика „Пожар!“ и старият коняр се втурна при нас. Започна да извежда конете, но пламъците вече облизваха капака към тавана и бученето над главите ни беше ужасно.

После чух гласа на Джеймс спокоен и бодър, както винаги.

– Хайде, красавците ми, време е да се махаме оттук, затова се събуждайте и тръгвайте с мен!

Аз бях по-близо до вратата, и той дойде първо при мен. Ласкаво ме потупа и каза:

– Хайде, Красавецо, надявай юздата и да изчезваме от тази пушилка!

За миг ми сложи юздата, а после свали шалчето от врата си, леко го завърза около очите ми и с ласки и придумки ме изведе от конюшнята. Вече в безопасност на двора, Джеймс свали шала от очите ми и се провикна:

– Я някой да подържи този кон, докато отида за другия!

Висок широкоплещест мъж пристъпи напред и пое юздата, а Джеймс се хвърли обратно в конюшнята. Аз пък, като го видях, че си отива, пронизително изцвилих. После Рижка ми каза, че това изцвилване било най-голямата помощ, която съм могъл да й окажа, защото ако не била чула, че съм навън, никога нямало да събере смелост да излезе.

В двора цареше голяма бъркотия. Изкарваха конете от другите конюшни, и файтоните и кабриолетите изпод навесите, в случай че огънят се разпростре. В другия край на двора хората отваряха прозорци и крещяха.

Аз обаче не свалях очи от вратата на конюшнята, откъдето димът бълваше – гъст и черен, а вече се виждаха и червени отблясъци. По едно време над цялата шумотевица и олелия се разнесе висок, ясен глас – гласът на господаря.

– Джеймс Хауард! Джеймс Хауард! Тук ли си?

Отговор не последва, но нещо с трясък се сгромоляса в конюшнята. В следващия миг аз високо и радостно изцвилих, защото видях как Джеймс измъква от дима Рижка. Тя кашляше неудържимо, а той не можеше да говори.

– Смелото ми момче! – каза господарят и сложи ръка на рамото му. – Добре ли си?

Джеймс поклати глава, защото все още не беше в състояние да говори.

– Да-а-а – рече мъжагата, който ме държеше, – момчето е смело, няма грешка.

– А сега, Джеймс – каза господарят, – след като си поемеш дъх, ще се махнем от това място колкото може по-бързо.

Отправихме се към изхода, когато откъм пазарния площад се чу силно дрънчене и тропот на галопиращи коне.

– Това е пожарната! Пожарната! – развикаха се гласове. – Отстъпете назад! Сторете път!

Със силно трополене и дрънчене върху паважа в двора се втурнаха два коня, които влачеха тежката машина след себе си. Пожарникарите скочиха на земята. Не беше необходимо да питат къде е пожарът – над покрива се издигаше висок огнен стълб.

Колкото може по-бързо излязохме на широкия тих пазарен площад. Звездите грееха и като изключим шума зад нас, наоколо цареше спокойствие. Господарят ни заведе в голяма странноприемница от другата страна на площада и щом конярят се появи, каза:

– Джеймс, аз трябва бързо да се върна при господарката ти. Поверявам ти конете изцяло. Поръчай всичко, каквото смяташ, че е необходимо.

И си тръгна. Не тичаше, но никога не съм виждал човек да върви така бързо.

Преди да ни приберат в конюшнята, се разнесоха ужасни звуци – писъците на конете, които бяха останали вътре и горяха живи в пламъците. Беше просто непоносимо и двамата с Рижка се почувствувахме много зле. След малко обаче ни прибраха и добре се погрижиха за нас.

На следващата сутрин господарят дойде да ни види как сме и да поговори с Джеймс. Не успях да чуя много, защото конярят ме четкаше, но виждах, че Джеймс изглежда щастлив и си помислих, че господарят сигурно се гордее с него. Господарката толкова много се уплашила през нощта, че отложиха пътуването за следобед. Сутринта Джеймс беше свободен. Първото нещо, което направи, беше да отиде до голямата странноприемница и да се погрижи за амуницията ни и файтона, а после да научи повече подробности за пожара. Когато се върна, разказа на коняря, че отначало никой не се сещал каква може да е причината за пожара, но най-после някой казал, че видял Дик Таулър да влиза в конюшнята с лула в устата, а когато излязъл, лулата я нямало. После отишъл в кръчмата да си купи друга. По-младият коняр си спомнил, че помолил Дик да се качи по стълбата и да свали сено, но изрично го предупредил да си остави лулата. Дик отрекъл, че е влизал в плевнята с лула, но никой не му повярвал. Спомних си правилото на нашия Джон Манли – да не допуска никого с лула в конюшните – и си помислих, че това трябва да важи навсякъде.

Джеймс каза, че подът и покривът са паднали и сега стърчали само черни стени. Двата нещастни коня, които не успели да изведат, били погребани под овъглените греди и керемиди.

Глава седемнадесета

Джон Манли разказва

Остатъкът от пътя бе много лек и след залез-слънце стигнахме при приятелите на нашия господар. Заведоха ни в чиста, спретната конюшня и един внимателен коняр добре се погрижи за нас. Джеймс явно му се издигна в очите, когато му разказа за пожара.

– Едно нещо е ясно, млади момко – каза конярят. – Твоите коне знаят на кого могат да се доверят. Едно от най-трудните неща на света е да изведеш кон от конюшня, когато има пожар или наводнение. Не знам защо отказват да излизат, но това е факт – отказват и толкоз. Ако един на двайсет склони, пак добре.

Погостувахме два-три дни, а после се върнахме у дома. Пътуването мина добре и ние бяхме радостни, че отново сме в собствената си конюшня, а Джон – не по-малко радостен, че ни вижда.

Преди да ни оставят да спим, Джеймс каза:

– Чудя се кой ли ще дойде на мое място.