Текст книги "Черния красавец"

Автор книги: Ана Сюел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 10 страниц)

– Малкият Джо Грийн, синът на портиера.

– Малкият Джо Грийн! Как, но той е още дете!

– На четиринайсет и половина е – отвърна Джон.

– Но той е такова дребосъче.

– Да, дребничък е, но е чевръст, любознателен и добродушен. Освен това има голямо желание да дойде, а и баща му настоява. Аз пък знам, че господарят иска да му даде възможност да се прояви. Каза ми да помисля ако смятам, че няма да се справи, щял да потърси по-голямо момче. Аз обаче отвърнах, че съм съгласен да го изпробвам за шест седмици.

– Шест седмици! – възкликна Джеймс. – Според мен трябва да минат шест месеца, преди да има някаква полза от него. Ще се наложи здравата да поработиш!

– Е – разсмя се Джон, – ние с работата сме стари приятели. Досега не съм се плашил от нея.

– Ти си много добър човек – рече Джеймс. – Ще ми се да съм като теб.

– Не обичам да говоря за себе си – отвърна Джон, – но тъй като си заминаваш и вече сам ще си изкарваш хляба, ще ти кажа как гледам на тези неща. Бях точно колкото Джоузеф, когато майка ми и баща ми умряха от треска – един след друг за десет дни. С куцата ми сестричка Нели останахме сам-самички на света, без нито един роднина, който да ни помогне. Аз бях селски ратай и не печелех достатъчно да издържам себе си, камо ли двама ни. И така, Нели трябваше да отиде в приют за бедни, ако не се беше намесила господарката. Нели я нарича свой ангел-спасител и има пълно право. Та тя и нае стая при вдовицата Малет, даваше й да плете и да бродира. Когато боледуваше, й изпращаше храна и много други хубави неща, изобщо й беше като майка. Господарят пък ме взе в конюшните като помощник на стария Норман – тогавашния кочияш. Хранех се в къщата, спях в плевника, получавах кат дрехи и по три шилинга седмично, така че можех да помагам и на Нели. А и на Норман много дължа. На неговата възраст, спокойно можеше да каже, че не желае да се измъчва с някакво невежо селско ратайче, но той ми беше като баща и положи безкрайни грижи, за да ме обучи. Когато след няколко години умря, аз заех мястото му и сега, разбира се, получавам висока заплата. Мога да спестявам и за черни дни – знае ли човек, а Нели е щастлива като птичка. Така че, както виждаш, Джеймс, не съм човек, който ще обърне гръб на едно малко момче, нито пък ще ядосам добрия, благороден господар. Не! Не! Ти ще ми липсваш много, Джеймс, но все някак ще се оправим, а на този свят няма нищо по-хубаво от това да направиш добро, щом имаш такава възможност. Щастлив съм, че мога да ти помогна.

– Тогава – подхвана Джеймс, – ти не вярваш на поговорката „Всеки гледа себе си и се грижи за собствените си интереси“?

– Разбира се, че не – отвърна Джон. – Къде щяхме да бъдем ние с Нели, ако господарят, господарката и старият Норман бяха гледали само собствените си интереси? Много ясно – тя в приюта за бедни, а аз да прекопавам ряпата! Къде щяха да бъдат Рижка и Красавеца, ако ти се беше грижил само за себе си? Естествено, щяха живи да се опекат! Не, Джим, не! Това е егоистична, дивашка поговорка и всеки, който смята, че трябва да се грижи единствено за собствените си интереси, е трябвало да бъде удавен като кутре още преди да прогледне, колкото и грубо да звучи. Това е моето мнение – завърши Джон и решително тръсна глава.

Джеймс се разсмя, но когато отново заговори, гласът му леко потреперваше.

– Като изключим мама, ти беше най-добрият ми приятел. Надявам се, че няма да ме забравиш.

– Не, момче, няма! И винаги, когато мога, ще ти правя услуги. Надявам се, че и ти няма да ме забравиш.

На следващия ден Джо дойде в конюшнята, за да научи всичко каквото може, преди Джеймс да си е отишъл: как да мете пода, как да носи сламата и сеното, как да почиства амуницията и да мие файтона. Все още беше твърде нисък, за да се грижи за Рижка и мен, затова Джеймс го обучаваше върху Бързоножко – Джо щеше изцяло да отговаря за него под ръководството на Джон. Джо беше весел дребосък и винаги идваше с подсвиркване на работа.

Бързоножко бе много недоволен, че е „мачкан от хлапак, който нищо не знае“, но към края на втората седмица ми довери, че според него момчето щяло да се справи.

И така денят, в който Джеймс трябваше да ни напусне, дойде. Той беше винаги весел, ала тази сутрин изглеждаше съвсем посърнал.

– Оставям толкова много неща зад гърба си – каза Джеймс. – Мама, Бетси, теб, добрия господар и господарката. Ами конете и любимия ми Бързоножко? На новото място няма да познавам жива душа. Ако не беше по-добрата работа и възможността да помагам на мама, мисля, че никога нямаше да се реша. Нуждата ме е поставила натясно, Джон.

– Да, Джеймс, момчето ми, така е, но нямаше да ми се издигнеш много в очите, ако напуснеше дома си за пръв път, без да се нажалиш. Горе главата – там ще си намериш нови приятели и ако се справиш добре, в което съм сигурен, майка ти ще е много доволна и ще се гордее, че си се наредил на такова хубаво място.

Джон успя да го поободри, но на всички ни беше мъчно, че се разделяме с Джеймс. Да не говорим за Бързоножко. Няколко дни страда и съвсем загуби апетита си. Две-три сутрини, когато ме извеждаше, Джон взимаше и него. Като препускаше край нас, дребосъкът се развесели и поуспокои.

Бащата на Джо често идваше да помага, понеже разбираше от работата, а Джо влагаше огромно старание и Джон вярваше в успеха му.

Глава осемнадесета

Спешен случай

Една нощ, няколко дни след заминаването на Джеймс, тъкмо бях изял сеното си и лежах дълбоко заспал в сламата, когато внезапно се събудих от силното дрънчене на звънеца в конюшнята. Чух, че вратата на Джон се отваря и че той тича към къщата на господаря. Джон се върна много скоро, отключи вратата на конюшнята, влезе и извика:

– Събуди се, Красавецо, налага се да тичаш бързо, така, както никога не си тичал!

Преди да се осъзная, седлото беше на гърба ми и юздата на главата ми. Джон само изтича за палтото си и с бърз тръс ме закара до портата на имението. Господарят стоеше отвън с лампа в ръка.

– А сега, Джон – рече той, – препускай за живота на господарката си. Няма нито миг за губене. Предай тази бележка на доктор Уайт. Дай на коня малко почивка в странноприемницата и се връщай колкото може по-скоро.

Джон отвърна „Да, сър“ и в миг беше на гърба ми. Градинарят, който живееше в портиерната, беше чул дрънченето на звънеца и вече беше отворил портата. Полетяхме през парка, селото и надолу по хълма, докато стигнахме бариерата. Джон се развика много силно и заблъска по вратата на поста. Човекът скоро излезе и вдигна бариерата.

– Дръж я отворена за лекаря. Ето парите – извика Джон и отново препуснахме. Пред нас се простираше дългият равен път край реката. Джон каза: „А сега, Красавецо, покажи на какво си способен!“ И аз се постарах. Нямах нужда нито от камшик, нито от шпори. Две мили препусках така, че краката ми едва докосваха земята. Не вярвам дядо ми, който е спечелил надбягванията в Нюмаркет, да е тичал по-бързо. Когато стигнахме моста, Джон ме спря, потупа ме по шията и каза: „Добре, Красавецо! Браво, момчето ми!“

Той не настояваше да бързам толкова, но аз бях обзет от силна възбуда и отново препуснах с предишната скорост. Въздухът бе мразовит, луната ярка и ми беше много приятно. Минахме през едно село, после през тъмна гора, изкачихме се по хълм и се спуснахме от другата страна и накрая, след осем мили препускане, стигнахме до града. Втурнах се през улиците и излязох на пазарния площад. Наоколо цареше пълна тишина. Само копитата ми чаткаха по камъните. Всички спяха. Когато спряхме пред вратата на доктор Уайт, часовникът на камбанарията удари три. Джон позвъни два пъти, а после заблъска по вратата като луд. Отгоре се отвори прозорец и доктор Уайт се подаде с нощна шапчица на главата.

– Какво искате?

– Мисис Гордън е много болна, сър. Господарят ви моли веднага да тръгнете. Ако не стигнем навреме, тя ще умре. Ето бележката.

– Почакай – отвърна лекарят. – Идвам веднага.

Той затвори прозореца и скоро беше на вратата.

– Най-лошото е, че конят ми е бил навън цял ден и е съвсем изтощен – каза лекарят. – А току-що извикаха сина ми и той взе другия. Какво да правим? Мога ли да взема вашия?

– Той препуска в галоп почти през целия път, сър, и трябва да си почине. Но мисля, че господарят няма да се разсърди, ако смятате, че се налага да тръгнете, сър.

– Добре. Ей сега ще се приготвя.

Джон стоеше до мен и ме галеше по шията. Бях много сгорещен. Лекарят излезе с камшика си за езда.

– Това няма да ви е необходимо, сър – каза. – Черния красавец ще препусна до последен дъх. Грижете се за него, сър, моля ви. Не бих искал да му се случи нещо.

– Няма, Джон, надявам се, че нищо лошо няма да му се случи.

Само след миг Джон вече беше далеч зад нас. Няма да ви разказвам за обратния път. Лекарят беше по-тежък от Джон и не толкова добър ездач. Аз обаче направих всичко, на което бях способен. Човекът на бариерата я държеше отворена. Когато стигнахме в подножието на хълма, лекарят ме спря.

– А сега, моето момче – каза той, – поеми си дъх.

Бях доволен, че го стори, защото бях почти на края на силите си. Отдихът ми помогна и скоро стигнахме в имението. Джо беше на портата, а господарят чакаше пред къщата, защото ни беше чул, че идваме. Той не каза нито дума. Лекарят влезе вътре с него, а Джо ме отведе в конюшнята. Радвах се, че съм в къщи, защото краката ми трепереха, едва се крепях и дишах тежко. По тялото ми нямаше сух косъм, потта се стичаше по краката ми и от мен се вдигаше пара – като от чайник на печка, както казваше Джо. Клетият Джо! Беше толкова млад и дребничък. И все още не умееше почти нищо. А баща му, който му помагаше, беше в съседното село. Сигурен съм обаче, че направи всичко, на което беше способен. Изтри краката и гърдите ми, но не ме наметна с топлия чул. Мислеше, че съм достатъчно сгорещен. После ми даде пълно ведро със студена вода и аз я изпих всичката. Накрая ми даде овес и сено, реши, че си е свършил работата и си отиде. Скоро започнах да треперя и да се треса. Целият се сковах от студ. Краката ме боляха, мускулите ме боляха, гърдите ме боляха, цялото тяло ме болеше. О, как мечтаех за топлия чул, докато стоях и треперех! Исках да дойде Джон, но той трябваше да измине осем мили пеша, затова легнах в сламата и се опитах да заспя. Бе изминало доста време, когато чух Джон да отваря вратата. Тихо изстенах, защото ми беше много зле. Само след миг той се надвеси над мен. Не можах да му кажа какво ми е, но на него, изглежда, всичко му беше ясно. Покри ме с два-три топли чула и изтича в къщи за гореща вода. Забърка ми топла овесена каша, изядох я и заспах. Джон изглеждаше много ядосан. Чувах го как непрекъснато си повтаря: „Глупаво момче! Глупаво момче! Да не го покрие с чула! И предполагам, че водата е била студена. Никаква полза няма от тези момчета.“ Но въпреки всичко Джо беше добро момче.

Бях много болен. Имах силно възпаление на дробовете и не можех да си поема дъх, без да изпитам силна болка. Джон се грижеше за мен денонощно. Ставаше по два-три пъти нощем, за да ме наглежда. Господарят също често идваше да ме види.

– Бедният ми Красавец – каза той един ден. – Доброто ми конче, ти спаси живота на господарката си! Да, ти спаси живота й.

Много се зарадвах като чух тези думи – изглежда, лекарят бе споделил, че ако сме се забавили, щяло да бъде твърде късно. Джон каза на господаря, че никога не бил виждал кон да препуска така бързо, дори му се струвало, че знам какво става. Разбира се, че знаех, макар Джон да не подозираше. Най-малкото знаех, че двамата с Джон трябва да стигнем колкото може по-бързо и че всичко това се прави заради господарката.

Глава деветнадесета

Само от незнание

Не знам колко време съм бил болен. Мистър Бонд, ветеринарният лекар, идваше всеки ден и веднъж даже ми пусна кръв. Джон държеше ведрото. След това се почувствувах много отпаднал и мислех, че ще умра. Според мен всички си мислеха същото.

Рижка и Бързоножко бяха преместени в другата конюшня, за да съм на спокойствие, тъй като треската силно бе изострила слуха ми. И най-слабият шум ми се струваше мъчително силен и можех да позная по стъпките всеки, който влизаше и излизаше от къщата. Усещах всичко, каквото ставаше наоколо. Една вечер Джон трябваше да ми даде лекарство. Томас Грийн дойде да му помогне. След като го глътнах, Джон ме нагласи колкото може по-удобно и каза, че ще остане половин час, за да види как ще ми подействува лекарството. Томас заяви, че ще остане с него. Двамата седнаха на пейката до бокса на Бързоножко и сложиха фенера на пода, за да не ме дразни светлината.

Известно време двамата мъже мълчаха, а после Том Грийн тихо рече:

– Джон, много ми се иска да кажеш някоя блага дума на Джо. Момчето е съвсем съсипано. Нито яде, нито се усмихва. Твърди, че е виновно, макар да е сигурно, че е направило всичко по силите си. Казва, че ако Черния красавец умре, никой вече няма да говори с него. Сърцето ми се къса като го слушам. Мисля, че можеш да му кажеш някоя добра дума, той не е лошо момче.

След като помълча, Джон бавно отвърна:

– Не ми се сърди, Том. Знам, че не го е направил нарочно, никога не съм го твърдял. Знам и че момчето не е лошо, но разбираш ли, аз самият много страдам. Този кон е моята гордост, да не говорим за господаря и господарката. И мисълта, че животът му може да бъде погубен по този начин, е просто непоносима. Но ако смяташ, че съм прекалено суров с момчето, утре ще се опитам да му кажа някоя добра дума – в случай че състоянието на Красавеца се подобри.

– Добре, Джон, благодаря ти. Знаех, че не искаш да си прекалено суров и разбираш, че всичко е станало само от незнание.

Гласът на Джон почти ме стресна.

– Само от незнание! Само от незнание! Как можеш да говориш така? Та след жестокостта, то е най-страшното нещо! И кое причинява повече злини, един бог знае. Когато хората кажат: „О, ама аз не знаех, не исках да направя нищо лошо“, те си мислят, че всичко вече е наред. Предполагам, че и Марта Мълуош не е искала да убие бебето си, когато го упоила с успокоителните лекарства, но то умря и я съдиха за убийство.

– И така й се пада – рече Том. – Една жена никога не бива да се захваща да лекува крехкото си малко дете, без да знае какво е добро и какво не за здравето му.

– Бил Старки също не е искал да уплаши брат си до полуда, когато преоблечен като привидение е тичал след него на лунна светлина, но го стори. И този умен и красив младеж, гордост за всяка майка, сега е един идиот и никога няма да се оправи, та дори да живее до осемдесет години. Ти самият беше много засегнат, Том, когато преди две седмици онези госпожици оставили вратата на оранжерията ти отворена, а духал мразовит източен вятър. Нали ми каза, че доста от растенията ти измръзнали…

– Доста ли?! – възкликна Том. – Нито един от младите калеми не е останал непоразен. Ще трябва да започна всичко отначало, но най-лошото е, че не знам откъде да взема нови. Направо бях полудял от яд, когато влязох и видях какво са направили.

– И все пак рече Джон, – сигурен съм, че госпожиците не са го сторили нарочно. Всичко е било само от незнание!

Повече не чух от разговора им, защото лекарството ми подействува и ме приспа, а на сутринта се чувствувах много по-добре. След време обаче, когато поопознах света, често ми се случваше да се замислям върху думите на Джон.

Глава двадесета

Джо Грийн

Джо Грийн се справяше много добре. Учеше бързо и беше толкова старателен и прилежен, че Джон започна да му се доверява за много неща. Но както вече казах, момчето беше дребно за възрастта си и рядко му позволяваха да язди Рижка и мен. Така се случи обаче, че една сутрин Джон беше излязъл със Справедливко и товарната каруца, а господарят искаше незабавно да изпрати някакво съобщение на един господин, който живееше на около миля и половина от нас. Той нареди да повикат Джо, да ме оседлаят и да занесем бележката. Предупреди го да ме язди внимателно.

Бележката беше предадена и ние спокойно се връщахме. До тухларната видяхме каруца, тежко натоварена с тухли, колелата й бяха здраво заседнали в калта на дълбокия коловоз, а каруцарят крещеше и безмилостно биеше двата коня. Джо спря. Беше тъжна картина. Двата коня се напрягаха и с всички сили се опитваха да измъкнат каруцата, но не можеха да я помръднат. Потта се стичаше по краката и хълбоците им, гърдите им се издуваха и всеки мускул се напрягаше, а човекът яростно теглеше конете за юздата, кълнеше и жестоко ги биеше.

– Хей, спри? – извика Джо. – Недей да биеш конете така. Колелата са дълбоко затънали и те никога няма да поместят каруцата.

Човекът не му обърна внимание и продължи да ги бие.

– Спри! Моля ти се, спри – повтори Джо. – Ще ти помогна да разтоварим колата. – Така никога няма да я помръднат.

– Ти си гледай твоята работа млади негоднико, а аз ще си гледам моята.

Мъжът направо беше побеснял, а и алкохолът му помагаше. Той отново заудря с камшика. Джо ме подкара в обратна посока и в следващия миг вече летяхме към къщата на тухларя. Не мога да твърдя, че Джон щеше да одобри скоростта ни, но и двамата с Джо мислехме едно и също и бяхме толкова разгневени, че не бяхме в състояние да се движим по-бавно.

Къщата беше близо до пътя. Джо почука на вратата и извика:

– Хей, мистър Клей в къщи ли е?

Вратата се отвори и мистър Клей застана на прага.

– Здравей, младежо, струва ми се, че бързаш. Някаква поръчка от господаря ли има?

– Не, мистър Клей. В двора на вашата тухларна един човек пребива два коня до смърт. Казах му да спре, но той отказа. Предложих да му помогна да разтоварим колата, но той пак отказа. Така че, дойдох да ви уведомя. Моля ви, сър, идете. Гласът на Джо трепереше от вълнение.

– Благодаря ти, момче – рече човекът и хукна за шапката си, но се поспря. – Ще дадеш ли показания за онова, което си видял, ако изпратя човека на съд?

– Разбира се, че ще го направя – извика Джо. – И то с удоволствие!

Човекът замина, а ние си тръгнахме към къщи в лек тръс.

– Но, какво се е случило, Джо? Изглеждаш много ядосан – попита Джон, когато момчето скочи от седлото.

– Наистина съм много ядосан – отвърна той и бързо и възбудено му разказа за случилото се. Обикновено Джо беше толкова кротък и благ, че беше чудно да го видим така развълнуван.

– Правилно, Джо! Правилно си постъпил, момчето ми, независимо дали онзи ще получи призовка или не. Много хора биха отминали с мисълта „Не е моя работа да се намесвам“, но според мен има ли жестокост и насилие, винаги трябва да се намесваме. Правилно си постъпил, момчето ми.

Междувременно Джо се беше поуспокоил и се гордееше, че Джон е одобрил постъпката му. А когато ме избърса със сено, ръката му беше по-сигурна от обикновено.

Тъкмо си отиваха в къщи за вечеря, когато лакеят дойде в конюшнята и съобщи, че господарят незабавно вика Джо в кабинета си. Довели някакъв човек, обвинен в жестоко отношение към конете, и се нуждаели от показанията на Джо. Момчето пламна, а очите му блеснаха.

– Ще ги получат – каза той.

– Пооправи се малко – посъветва го Джон.

Джо нагласи връзката, приглади сакото си и излетя като стрела. Тъй като господарят бе един от областните съдии, често му се налагаше да решава дела или да дава съвети. Мина време, докато разберем какво става, защото всички бяха отишли да вечерят. Когато Джо се върна, забелязах, че беше в приповдигнато настроение. Тупна ме добродушно и каза:

– Ние с теб не търпим такива работи, нали, приятелю!

По-късно разбрахме, че съвсем ясно изложил показанията си, а конете били в такова окаяно състояние и целите в белези от жестокия побой, че каруцарят бил даден под съд и можело да го осъдят и затворят.

Невероятна беше чудната промяна у Джо. Джон дори се шегуваше, че през тази седмица момчето пораснало с няколко сантиметра, а и аз мислех така. Джо беше все така мил и добър, но във всичко, което вършеше, имаше повече твърдост и решителност – сякаш с един скок се бе превърнал от момче за мъж.

Глава двадесет и първа

Раздялата

Живеех в този щастлив дом вече три години, но ни предстояха тъжни дни. От време на време чувахме, че господарката е болна. Лекарят идваше често, а господарят изглеждаше разтревожен и мрачен. После чухме, че тя незабавно трябва да замине за две-три години в някоя по-топла страна. Вестта се разнесе из имението едва ли не като погребален звън. На всички ни беше мъчно. Господарят обаче веднага се зае да урежда подробностите около разпродажбата на част от имота и заминаването. В конюшнята все за това се говореше и за нищо друго.

Джон вършеше работата си тъжен и мълчалив, а Джо рядко си подсвиркваше. Непрекъснато трябваше да пътуваме. С Рижка работехме с пълна пара.

Първи заминаха мис Джеси и мис Флора с гувернантката. Преди това дойдоха да се сбогуват с нас. Прегърнаха Бързоножко като стар приятел, какъвто в действителност им беше. После научихме какво бяха уредили за нас. Господарят беше продал Рижка и мен на стария си приятел граф У., защото смятал, че там ще бъдем на добро място. Бързоножко дал на викария, който се нуждаел от пони за мисис Блумфийлд, но при условие, че никога няма да го продава, а когато остарее и вече не може да работи, да го застреля и погребе.

Джо щеше да отиде да се грижи за него и да помага в къщата, така че според мен Бързоножко отиваше на добро място. Джон получи предложения от няколко добри места, но каза, че ще почака и ще си помисли.

Вечерта преди отпътуването господарят дойде в конюшнята, за да даде нареждания и за последен път да погали своите коне. Изглеждаше много посърнал. Познах го по гласа. Мисля, че ние, конете, разбираме по гласа много повече, отколкото хората.

– Реши ли какво ще правиш, Джон? Разбрах, че не си приел нито едно от предложенията.

– Да, сър. Реших, че ако успея да си намеря работа при някой първокласен специалист по обяздване на жребчета и обучаване на коне, това ще бъде най-подходящото място за мен. Много млади животни стават плашливи и негодни за работа в резултат на неправилно отношение. А не би трябвало да е така, ако с тях се заеме подходящ човек. Винаги съм се разбирал добре с конете и ми се ще да им помагам в старта – тогава ще смятам, че върша добро дело. Вие какво мислите, сър?

– Никога не съм срещал човек, по-подходящ за тази работа от теб – отвърна господарят. – Ти разбираш конете, а и те те разбират. След време можеш да станеш самостоятелен в занаята. Според мен не би могъл да направиш по-добър избор. Ако мога по някакъв начин да ти помогна пиши ми. Ще говоря с посредника си в Лондон и ще му оставя препоръка за теб.

Господарят даде на Джон името и адреса на посредника и му благодари за дългата и вярна служба.

Джон обаче възрази:

– Моля ви, сър, недейте така. Вие и милата ми господарка направихте толкова много за мен, че никога няма да мога да ви се отблагодаря. Никога няма да ви забравим, сър, и дано бог даде един ден господарката отново да се върне здрава у дома. Не бива да губим надежда, сър.

Господарят стисна ръката на Джон, но не отговори и двамата излязоха.

Дойде и последният тъжен ден. Лакеят и тежкият багаж бяха заминали по-рано и в къщата бяха останали само господарят, господарката и прислужницата й. Ние с Рижка за последен път закарахме файтона пред вратата на имението. Слугите изнесоха възглавници, одеяла и много други вещи. Когато всичко беше готово, господарят слезе по стълбите. Носеше господарката на ръце. Аз бях от страната на къщата и виждах всичко. Той внимателно я нагласи във файтона, а слугите стояха наоколо и плачеха.

– Още веднъж довиждане. Няма да забравим нито един от вас – каза той и се качи. – Карай, Джон!

Джо скочи отзад и ние бавно потеглихме през парка и през селото, където хората бяха излезли навън да ни видят за последен път и да кажат „Бог да ви благослови!“

Когато стигнахме до гарата, господарката сама отиде от файтона до чакалнята. Чух я да казва с благия си глас: „Довиждане, Джон, бог да те благослови.“ Усетих как поводите потрепериха, но Джон не отвърна. Може би не беше в състояние да говори. Щом Джо извади багажа от файтона, Джон го помоли да стои при конете, а той се запъти към перона. Клетият Джо! Стоеше близо до главите ни, за да скрие сълзите си. Много скоро влакът с пухтене влезе в гарата. Още две-три минути и вратите се затръшнаха. Стрелочникът изсвири, влакът потегли и остави след себе си само кълбета бяла пара и натежали сърца.

Когато влакът се изгуби в далечината, Джон се върна.

– Никога повече няма да я видим – продума той. – Никога.

Пое поводите, седна на капрата и двамата с Джо бавно потеглиха към дома. Но това вече не беше наш дом.

Част втора

Глава двадесет и втора

Ърлсхол

На следващата сутрин след закуска Джо впрегна Бързоножко в малката двуколка на госпожиците, за да го заведе при викария, но първо дойде да се сбогува с нас, а Бързоножко изцвили прощално от двора. След това Джон оседла Рижка, върза и моята юзда за седлото и поехме към имението Ърлсхол, което се намираше на петнайсетина мили от нас и където живееше граф У. Къщата беше много красива и с много конюшни. Влязохме в двора през каменната порта и Джон попита за мистър Йорк. Почакахме го доста, докато дойде. Беше стегнат човек на средна възраст, но по гласа му личеше, че очаква всички да му се подчиняват. Държа се много дружелюбно и възпитано с Джон и след като ни хвърли бегъл поглед, повика един коняр да ни отведе. После покани Джон да похапне.

Заведоха ни в просторна светла конюшня и ни настаниха един до друг. Измиха ни и ни нахраниха. След около половин час дойдоха Джон и мистър Йорк, който щеше да бъде новият ни кочияш.

– Мистър Манли – каза той, след като внимателно ни огледа, – аз лично не виждам никакъв недостатък в тези коне, но всички знаем, че и те като хората имат своите особености и се нуждаят от различен подход. Бих искал да разбера има ли нещо специално, което желаете да ми кажете за тях.

– Според мен по-добра двойка коне няма в цялата ни страна и аз наистина дълбоко страдам, че се разделяме. Те обаче не са еднакви. Според мен черният кон притежава най-съвършения нрав. Предполагам, че никога не е чувал лоша дума и че не е удрян и сякаш най-голямото му удоволствие е да изпълнява желанията ти. Но с червеникавата явно са се държали много сурово. Чухме нещо подобно и от търговеца, който ни я продаде. Тя дойде при нас раздразнителна и недоверчива, но когато разбра на какво място е попаднала, постепенно се успокои и за три години не съм забелязал и най-малката проява на неподчинение. Така че отнасят ли се добре с нея, няма по-добро и послушно животно от Рижка. Тя е по-раздразнителна от черния. Мухите я дразнят повече и най-малкото неудобство в юздата я прави неспокойна. А ако към нея се отнасят грубо или нечестно, нищо чудно да си го върне тъпкано. Сам знаете, че буйните коне постъпват така.

– Прав сте – съгласи се Йорк. – Много добре ви разбирам, но вие знаете, че в подобни конюшни не е възможно всички коняри да са еднакво добри. Аз лично полагам големи усилия, но повече от това не мога да сторя. Ще запомня всичко за кобилата.

Вече излизаха от конюшнята, когато Джон се спря и рече:

– Трябва да знаете, че никога не сме използували късата юзда и при двамата. На черния кон изобщо не е слагана, а продавачът на червеникавата кобила ни предупреди, че именно мундщукът бил причина за неспокойния и нрав.

– Хм! Щом ще живеят тук обаче, ще носят късата юзда – рече Йорк. – Аз лично предпочитам по-свободна юзда и негова светлост е много разумен по отношение на конете, но господарката… Тя обръща внимание единствено на модата. И ако конете не са впрегнати в каретата й с високо вдигнати глави, изобщо не ги поглежда. Аз винаги съм се противопоставял на този мундщук и ще продължавам да го правя, но когато излиза господарката, не ще можем да го избегнем.

– Колко жалко наистина – каза Джон. – Сега трябва да тръгвам, че ще изпусна влака.

Той ни потупа и ни поговори за последен път. Гласът му звучеше много тъжно.

Аз доближих лицето си до неговото това бе единственият начин да му кажа довиждане. А после той си замина и оттогава не съм го виждал.

На следващия ден лорд У. дойде да ни огледа. По всичко личеше, че остана доволен от вида ни.

– Съдейки по онова, което моят приятел мистър Гордън ми е разказвал за тези коне, аз възлагам големи надежди на тях. Е, не си подхождат много по цвят, но смятам, че ще вършат добра работа за каретата, докато сме в провинцията. Преди да заминем за Лондон, трябва да се опитам да чифтосам Барън. Според мен черният кон е отличен за езда.

Тогава Йорк му предаде всичко, което Джон бе казал за нас.

– Ясно – отвърна графът. – Дръж кобилата под око и слагай късата юзда хлабаво. Мисля, че ако ги щадим в началото, ще се справят чудесно. Ще предупредя и Нейно благородие.

Следобед ни впрегнаха в каретата, а когато часовникът на конюшнята удари три, ни изведоха пред къщата. Тя беше внушителна, три-четири пъти по-голяма от къщата в Бъртуик, но ако един кон можеше да има собствено мнение, съвсем не така уютна. Двама лакеи се бяха изпружили, облечени в тъмни ливреи с алени бричове и бели чорапи. Скоро чухме шумоленето на коприна и Нейно благородие слезе от каменното стълбище. Заобиколи ни и ни огледа. Беше висока, достолепна, но изглеждаше недоволна. Без да продума, се качи в каретата. За пръв път в живота ми слагаха къса юзда, но трябва да призная, че въпреки досадната пречка главата ми не стоеше по-високо от обикновено. Тревожех се за Рижка, но тя изглеждаше спокойна и доволна. На следващия ден в три часа отново бяхме пред вратата и лакеите чакаха както преди. Копринената рокля изшумоля, господарката слезе по стълбите и властно каза:

– Йорк, трябва да повдигнеш главите на конете по-високо. Просто е срамно да ги гледа човек.

Йорк слезе от капрата и почтително отвърна:

– Извинете, Ваше благородие, ала на тези коне три години не им е слагана къса юзда и Негова светлост каза, че ще бъде по-безопасно, ако ги свикваме постепенно, но ако Ваше благородие желае, мога да повдигна главите им още малко.

– Направи го – рече тя.

Йорк дойде при нас и скъси юздите – струва ми се с една дупка по-навътре. Но за добро или лошо, и най-малката разлика се чувствуваше, а този ден трябваше да изкачваме стръмен наклон. Чак тогава започнах да разбирам онова, което ми бяха разказвали. Аз естествено исках да наведа главата си напред и спокойно да изтегля каретата – така бях свикнал, но трябваше да опъвам ли, опъвам с високо вдигната глава, а това убиваше духа ми, а и причиняваше болки в гърба и краката. Когато се прибрахме, Рижка рече:

– Видя ли сега колко е тежко! Все още е поносимо и ако не става по-лошо, ще търпим, защото инак ни гледат много добре. Но пристегнат ли ме по-здраво ще видят те! Не мога да търпя тази юзда, няма да я търпя!