Текст книги "Черния красавец"

Автор книги: Ана Сюел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 10 страниц)

В интерес на истината трябва да кажа, че понякога получавахме два-три часа свобода – обикновено в хубавите неделни дни през лятото. Тогава не излизаха с файтона, защото църквата беше наблизо.

За нас беше голямо щастие да ни пуснат свободно в ограденото пространство край конюшните или в старата овощна градина. Тревата бе така прохладна и мека под краката ни, въздухът така опияняващ, и свободата, че можем да правим всичко, каквото си пожелаем така сладка. Препускахме в галоп, лежахме и се търкаляхме по гръб, хрупкахме вкусната трева. Това беше и най-удобното време за разговори, защото всички се събирахме заедно под сянката на големия кестен.

Глава седма

Рижка

Веднъж, когато бяхме останали сами под сенките на дърветата, ние с Рижка надълго и нашироко се разприказвахме. Тя искаше да знае как са ме отгледали и обяздили и аз разказах всичко.

– Ех – въздъхна тя, – ако и мен бяха гледали така, може би и аз щях да бъда като теб, но сега вече не вярвам това да стане.

– Защо да не стане? – попитах.

– Защото с мен всичко беше толкова различно. Никога и никой – нито кон, нито човек – не е бил така добър с мен, та да имам желание да го зарадвам. Отделиха ме от майка ми веднага щом се отбих и ме затвориха при другите жребчета. Те не се интересуваха от мен, нито пък аз от тях. Нямах добър господар като твоя, който да се грижи за мен, да ми говори и носи вкусни неща за ядене. Човекът, който ни гледаше, не ми е казал една добра дума в живота си. Не че ме е измъчвал, но освен че ми осигуряваше достатъчно храна и подслон през зимата, нищо повече не го интересуваше.

През пасището минаваше пътечка, откъдето момчетата ни замерваха с камъни, за да ни накарат да тичаме в галоп. Мен лично никога не уцелиха, но едно чудесно жребче раниха така лошо в главата, че белегът сигурно му е останал за цял живот. Не им обръщахме особено внимание, но поведението им, естествено, ни правеше по-невъздържани и затвърждаваше убеждението, че момчетата са наши врагове.

Иначе на ливадата ни беше добре. Препускахме на воля нагоре-надолу, гонехме се, във вихрен бяг обикаляхме в кръг, а после отдъхвахме под сенките на дърветата. Но дойде часът да ме обяздват и настанаха тежки времена. Няколко мъже се спуснаха да ме уловят и когато най-сетне ме притиснаха в единия край на пасището, единият ме хвана за гривата, а другият за носа – стискаше ме така силно, че едва си поемах дъх. Третият сграбчи долната ми челюст с коравата си ръка и разчекна устата ми, за да може насила да ми нахлузи оглавника и натика мундщука. След това единият ме потътри за оглавника, а другият ме шибаше ли, шибаше, и това бе първият ми досег с човешката „доброта“ – всичко беше само проява на груба сила. Те просто не ми дадоха възможност да разбера какво се иска от мен. От чистокръвна порода съм, нравът ми е буен и несъмнено бях много дива. Смея да твърдя, че им създадох много неприятности. Но пък толкова е ужасно дни наред да си затворен в конюшнята и да ти е отнета свободата. Беснеех, тъгувах и исках да се измъкна. Сам знаеш колко е мъчително, дори ако имаш добър господар и много милувки, а при мен те липсваха.

Всъщност имаше един, старият господар, мистър Райдър, който бързо би ме обяздил – той можеше да направи всичко от мен, само че беше оставил цялата тежест на работата на сина си и на още един човек, като идваше само да ги наглежда. Синът му беше силен, висок и смел. Наричаше се Самсън и обичаше да се хвали, че досега не се е намерил кон, който да го хвърли на земята. За разлика от баща му, в него нямаше никаква доброта, а само жестокост – жесток глас, жесток поглед, жестока ръка, и аз разбрах от самото начало, че целта му е да сломи характера ми и да ме превърне в обикновено, кротко, хрисимо и послушно парче конско месо. „Конско месо“! Това беше единственото, към което се стремеше. – Рижка тропна с крак, сякаш самото споменаване на тези думи я влудяваше. После продължи. – Ако не правех точно онова, което искаше, той излизаше от кожата си и ме караше да обикалям в кръг на дълга юзда, докато капна от умора. Според мен много пиеше и колкото по-често се наливаше, толкова по-лошо ставаше за мен. Един ден бе изцедил силите ми до капка и когато най-после ме остави да легна, аз се почувствувах ужасно изморена, нещастна, но и разгневена. Всичко беше толкова жестоко. На следващата сутрин дойде рано и отново ме кара да тичам дълго. Не бях починала и час, когато пак се появи със седлото, юздата и някакъв нов вид мундщук. И сега не ми е много ясно как точно се случи, но тъкмо ме яхна, когато някакво мое движение го накара да се разбеснее и силно да дръпне юздата. Новият мундщук беше много неудобен и аз неочаквано се изправих на задните си крака, което съвсем го влуди и той започна да ме бие. Усетих как цялото ми същество се надига срещу него и започнах да ритам, да скачам и да се изправям на задни крака, така както никога не бях правила в живота си.

Разрази се истинско сражение. Той се задържа дълго време върху седлото. Жестоко ме удряше с камшика и ръгаше с шпорите, но кръвта ми така кипеше, че изобщо не обръщах внимание какво прави, исках само да го съборя от седлото. Най-после след жестока борба успях да го хвърля назад. Чух как тежко падна на земята и без да се обръщам, хукнах към другия край на поляната. Там погледнах назад и видях как моят мъчител бавно се изправя на крака и влиза в конюшнята. Стоях под един дъб и наблюдавах, но никой не дойде. Времето минаваше, слънцето прежуряше и наоколо гъмжеше от мухи, които кацаха по кървящите ми рани, там, където се бяха забивали шпорите. Бях гладна, защото не бях яла от рано сутринта, но на ливадата нямаше трева и за една гъска. Искаше ми се да легна и да си почина, но с толкова пристегнато седло това беше невъзможно. Да не говорим, че никъде нямаше капка водица. Следобедът се изниза и слънцето слезе ниско. Видях, че прибраха другите жребчета, за да ги нахранят.

Най-после, тъкмо когато слънцето залезе, видях, че старият господин излиза със сито в ръка. Беше красив старец с почти снежнобели коси и с глас, който можеш да разпознаеш сред хиляди други: не беше висок, но не беше и нисък, а плътен, ясен и благ. Издаваше ли заповеди обаче, той бе толкова твърд и решителен, че всички – и хора, и коне, знаеха, че те трябва да бъдат изпълнени. Господарят кротко се приближи до мен, като от време на време разклащаше овеса в ситото и ми говореше бодро и нежно.

– Хайде, моето момиче, ела, ела тук, момичето ми.

Стоях неподвижно и му позволих да се приближи. Той ми поднесе овеса и аз започнах да ям без страх. Гласът му ме бе успокоил напълно. Господарят стоеше до мен, галеше ме и ме потупваше, докато ядях, а когато видя съсирената кръв по хълбоците ми, много се ядоса.

– Клетото ми момиче! Лоша, много лоша работа.

После кротко хвана юздата и ме поведе към конюшнята. Самсън стоеше на прага. Свих уши назад и се опитах да го ухапя.

– Дръпни се – заповяда господарят – и не се мяркай пред очите й! Достатъчно зле си се държал с нея днес. – А после измърмори нещо, от което долових само думите „жесток звяр“. – Запомни – добави бащата, – че лошият човек никога не може да отгледа добър кон. Не си научил още занаята, Самсън.

След това ме отведе в бокса, свали седлото и юздата със собствените си ръце и ме върза. Поиска да му донесат ведро с топла вода и гъба, свали сакото си и докато конярят държеше ведрото, започна да мие хълбоците ми така внимателно, че очевидно знаеше как силно ме боляха раните.

– Тпрууу, красавице! Стой мирно, стой мирно!

Само от гласа му ми ставаше по-добре, да не говорим за облекчението, което ми донесе банята. Но кожата в ъгълчетата на устата ми беше така наранена, че не можех да ям сено. Стъбълцата я разкървавяваха. Той внимателно ме прегледа, поклати глава и каза на коняря да донесе кърмилото от трици, в което да сложи и малко едро брашно. Колко вкусно беше кърмилото, колко меко и приятно за устата. Господарят стоеше край мен през цялото време, докато се хранех, галеше ме и говореше на коняря.

– Ако такова буйно животно не може да се обязди с добро, по нататък за нищо няма да го бива.

След това често идваше да ме види и когато устата ми заздравя, другият мъж, когото наричаха Джоб, продължи да ме обучава. Той беше сериозен и разумен и аз скоро научих онова, което искаше от мен.

Глава осма

Рижка продължава своя разказ

Следващия път, когато бяхме с Рижка в ограденото място, тя ми разказа за първия си дом.

– Купи ме един търговец, защото хареса червеникавия ми цвят. Няколко седмици ме кара в общ впряг с друг черен кон, след което ни продаде на един префърцунен господин и ни изпрати в Лондон. Търговецът използуваше късата юзда, която ненавиждах повече от всичко друго, но на новото място я стягаха още по-често, защото кочияшът и господарят му смятаха, че така е по-изискано. Често ни развеждаха из Хайд Парк¹ и на други места, където се събираха светски тълпи. Ти, който никога не си носил къса юзда, не знаеш какво е, но мога да те уверя, че е ужасно.

Аз обичам свободно да размахвам глава и да я държа високо като всеки друг кон. Но опитай да си представиш, че повдигнеш ли по-високо глава, трябва да я държиш така с часове, без да можеш да я помръднеш – освен с рязко движение, и то още по-нависоко. А вратът те боли така, че направо не знаеш къде да се денеш. Да не говорим, че вместо един, имаш два мундщука. Моят беше остър, нараняваше езика и челюстите ми така, че кръвта оцветяваше пяната, която непрекъснато хвърчеше от устата ми, тъй като се дразнех и гризях мундщуците и юздата. Още по-лошо беше, когато с часове трябваше да чакаме господарката да излезе от бал или друго забавление. А ако нервничех или тропах с крака от нетърпение, заиграваше камшикът. Всичко това беше достатъчно, за да те побърка.

– Господарят ви не проявяваше ли някакви грижи за вас? – попитах.

– Не – отвърна Рижка. – Единствената му грижа беше да има, както го наричаха – изискан екипаж. Според мен той почти нищо не разбираше от коне и оставяше всичко на кочияша си, който му каза, че характерът ми е сприхав и че не съм добре обучена да нося късата юзда, но че скоро би трябвало да свикна. Той обаче не беше човекът, който можеше да ми помогне – когато се прибирах в конюшнята разгневена и нещастна, вместо да ме успокои и приласкае с добра дума, получавах само удари и ругатни. Ако се беше държал добре с мен, щях да се опитам да изтърпя. Имах желание да работя и бях готова да работя много, но да бъда тормозена само заради техните прищевки, това ме вбесяваше. С какво право ме караха да страдам така! Освен разранената уста и болките във врата, гръклянът постоянно ме болеше и ако бях останала там по-дълго време, знам, че щях да започна да се задъхвам. Аз обаче ставах все по-неспокойна и раздразнителна – не можех повече да се въздържам. Хапех и ритах, когато идваха да ме запретнат. Конярят пък ме биеше, докато един ден, тъкмо вече ни бяха впрегнали във файтона и започнаха да повдигат главата ми с онази проклета юзда, аз започнах да скачам и ритам с всички сили. Изпотроших сума неща и в крайна сметка се освободих. Така престоят ми на това място приключи.

После ме изпратиха в Татърсолс², за да ме продадат. И тъй като никой не можеше да гарантира, че някога ще се отърва от лошотията си, естествено, нищо не бе казано за нея. Красивата ми външност и равният ход скоро привлякоха погледа на един господин и не след дълго ме купи нов посредник. Той ме изпробва в различни впрягове и с различни мундщуци и веднага разбра за какво ме бива. Започна да ме продава без късата юзда и най-сетне ме продаде като кротък кон на един господин от провинцията. Той беше добър господар и животът ми потръгна чудесно, но старият му коняр напусна и дойде нов. Този човек беше груб и суров като Самсън. Говореше с дрезгав, припрян глас. Не влезех ли бързо в бокса, започваше да ме удря по краката с метлата, вилата или каквото му попаднеше. Всичките му действия бяха груби и аз го намразих. Искаше да ми вземе страха, но аз бях твърде непокорна. Един ден ме ядоса повече от обикновено, аз го ухапах и той, разбира се, се вбеси и ме заудря по главата с камшика. След този случай вече никога не посмя да влезе в бокса ми, защото знаеше, че копитата и зъбите ми бяха винаги готови да го посрещнат. Бях много кротка с господаря си, но той естествено се вслушваше в думите на коняря и в крайна сметка отново ме продадоха.

Посредникът чу за мен и каза, че знаел едно място, където би трябвало да живея по-добре. „Колко жалко – заключи той, – че такъв хубав кон се съсипва само защото си няма късмет.“ Ето как се озовах тук, малко преди да дойдеш. Вече твърдо бях решила, че хората са естествените ми врагове, от които трябва да се защитавам. Разбира се, тук е много по-различно, но кой ми гарантира, че ще продължава все така? Ще ми се и аз да мисля като теб, но не, след всичко, което съм преживяла, това е невъзможно.

– Мисля, че ще е голям срам, ако ухапеш и ритнеш Джон или Джеймс – рекох.

– Нямам намерение – отвърна тя, – докато са добри с мен. Между другото веднъж доста силно ухапах Джеймс, но Джон каза: „Опитай с добро“, и вместо да ме накаже, както очаквах, Джеймс дойде при мен с превързаната си ръка, погали ме и ми донесе кърмило от трици. Оттогава не съм го хапала, а няма и да го направя.

Беше ми мъчно за Рижка, но тогава не разбирах много неща и мислех, че най-вероятно тя си е виновна. Ала колкото повече време минаваше, забелязвах, че Рижка става все по-кротка и весела, че вече не е така напрегната и озлобена към всеки непознат. Един ден Джеймс каза: „Струва ми се, че кобилата започна да се привързва към мен. Тази сутрин например изцвили подире ми, след като разтрих челото й.“

– Така, така Джим – насърчи го Джон. – Причината се крие в специалитета на Бъртуик. Постепенно и тя ще стане добра като Красавеца. Добрината е единственото лекарство, от което се нуждае бедничката.

Господарят също забеляза промяната. Един ден слезе от файтона и дойде да ни поприказва, както често обичаше да прави, после я погали по красивата шия и рече:

– Е, хубавице, как вървят работите при теб? Струва ми се, че си много по-щастлива, отколкото в началото, когато дойде при нас, а?

Рижка дружелюбно и доверчиво свря муцуна в ръката му, а той нежно я потупа.

– Ще я излекуваме, Джон – заяви господарят.

– Да, сър, състоянието и много се подобри и тя вече не е онова наплашено същество, което беше, благодарение на бъртуикския специалитет, сър! – засмя се Джон.

Това беше негова шега. Той твърдеше, че почти всеки злонравен кон може да се излекува, ако редовно получава от бъртуикския специалитет, който се състоял от нежност и търпение, твърдост и ласки: смесваш по половин кило от всяко с двеста и петдесет грама здрав разум и го даваш на коня всеки ден.

Глава девета

Бързоножко

Мистър Блумфийлд, викарият, имаше много деца момичета и момчета, които понякога идваха да играят с мис Джеси и мис Флора. Едно от момичетата беше колкото мис Джеси, две от момчетата бяха по-големи, а имаше и няколко по-малки. Дойдеха ли, за Бързоножко се отваряше много работа. Нищо не им доставяше такова удоволствие, както да го яздят на смени и да обикалят с него из овощната градина или ограденото място за конете, и то с часове.

Един следобед, след като беше прекарал с тях дълго време, Джеймс го доведе, сложи му оглавника и каза:

– Слушай, разбойнико, внимавай как се държиш, че ще загазим!

– Какво си направил, Бързоножко? – попитах.

– О! – отвърна той и отметна назад малката си главица. – Само дадох на младежите един урок. Просто не се сещаха, че и за тях, и за мен, препускането е било предостатъчно. Наложи се да ги съборя, тъй като това беше единственият начин да разберат.

– Какво?! – извиках аз. – Ти си хвърлил децата? Мислех те за много по-разумен! Да не си хвърлил мис Джеси или мис Флора?

Той ме изгледа много обидено и каза:

– Разбира се, че не. Не бих направил такова нещо и за най-вкусния овес в тази конюшня. Та аз внимавам за малките госпожици точно толкова, колкото и самият господар. А що се отнася до дребосъците, нали аз съм този, който ги учи да яздят. Когато ми се стори, че са се уплашили или не седят стабилно на гърба ми, тръгвам бавно и внимателно, като стара котана, която следи мишка. Усетя ли, че всичко е наред – тръгвам по-бързо, за да свикнат, нали разбираш. Затова, моля ти се, недей да ме назидаваш. Аз съм най-добрият приятел и най-добрият учител по езда на тези дечица. Но не става дума за тях, а за момчетата. Момчетата – повтори той и поклати глава – са нещо съвсем различно. Тях трябва да ги обяздват точно така, както обяздват и нас като жребчета, че и да ги понаучат на едно друго. Момичетата ме бяха яздили два часа, когато момчетата решиха, че е дошъл техният ред. Бяха прави и аз откликнах с готовност. Яздиха ме на смени, препускахме из полето и овощната градина цял час. И двамата си бяха отрязали по една голяма лешникова пръчка и я използуваха за камшик. Удряха доста силничко, но аз го приемах като шега, докато най-после реших, че ездата е била достатъчна за всички ни. Спрях два-три пъти, за да им го намекна. Момчетата обаче смятат, че конят или понито са като парния локомотив и могат да вървят толкова дълго и толкова бързо, колкото им заповядат. Никога не се сещат, че едно пони може да се измори или да има чувства. И тъй като този, който ме яздеше, не можа да се досети за какво става дума, аз просто се изправих на задните си крака и го оставих да се свлече на земята. Това беше всичко. Той ме яхна отново и аз отново го съборих. После на гърба ми се качи другото момче и започна да ме бие с пръчката, ала и него изтърсих на тревата и така нататък, докато най-после се усетиха. Това беше всичко. Те не са лоши момчета и нямат желание да проявяват жестокост. Много са ми симпатични, но, разбираш ли, просто трябваше да им дам урок. Когато ме заведоха при Джеймс и му казаха, той много се ядоса заради дебелите пръчки в ръцете им. Каза, че с такива тояги можели да ходят само търговците на добитък или циганите, но не и млади господа като тях.

– Ако бях на твое място – обади се Рижка, – така здраво щях да ритна тези момчета, че добре да ме запомнят.

– Не се и съмнявам, че си щяла да го направиш – отвърна Бързоножко, – но, първо, не съм такъв глупак – извинявай, – че да ядосам господаря или да накарам Джеймс да се срамува от мен и, второ, за тези деца, докато яздят, отговарям аз и хората ми имат доверие. Ами нали онзи ден чух как господарят казва на мисис Блумфийлд: „Мила госпожо, изобщо не бива да се тревожите за децата. Моят Бързоножко ще се грижи за тях не по-зле отколкото ние с вас. Уверявам ви, не бих продал това пони за нищо на света – до такава степен мога да се доверя на благия му нрав.“ Е, за такъв неблагодарник ли ме смяташ, че да забравя всичката добрина, която съм получавал тук в продължение на пет години, и цялото доверие, което ми имат, та да се озлобя, защото две глупави момчета са се държали зле с мен? Не! Не! Никога не си живяла в дом, където са били добри с теб, и не ги разбираш тези работи, за което само те съжалявам. Но от мен да го запомниш – добрите хора правят добрите коне. Аз лично не бих ядосал нашите господари за нищо на света, защото наистина ги обичам – заяви Бързоножко и тихичко изпръхтя през ноздри, както правеше всяка сутрин, когато чуеше стъпките на Джеймс пред вратата. Освен това – продължи той, – започна ли да ритам, докъде ще стигна? Ами нали веднага ще ме продадат и ще се озова под камшика на някой слуга, или ще работя до изнемога по морските курорти, където изобщо няма да се интересуват от мен, а ще трябва да пропускам безспир! Може и да ме пребиват до смърт в някоя каручка, натоварена с трима-четирима едри мъжаги, излезли на неделна разходка – често виждах подобни гледки на мястото, където живеех преди. Не – повтори той и поклати глава, – надявам се никога да не стигна дотам.

Глава десета

Разговор в овощната градина

Ние с Рижка не бяхме от обикновените високи впрегатни коне, а приличахме по-скоро на състезателни. Височината ни беше около метър и петдесет и пет, затова станахме както за езда, така и за впрягане. Господарят често повтаряше, че не обича, когато конете или хората умеят да вършат само едно нещо, и понеже нямал желание да се показва из лондонските паркове, предпочитал по-работливи и полезни коне. Колкото до нас, най-голямо удоволствие ни доставяше да ни оседлаят за групова езда. Господарят яхваше Рижка, господарката мен, а младите госпожици – Сър Оливър и Бързоножко. Толкова беше хубаво да препускаме всички заедно, че винаги ме обземаше прекрасно настроение. Да не говорим, че моята работа беше най-приятна, защото аз винаги носех господарката, а тя беше лека, гласът й нежен и ръката й така незабележимо докосваше юздата, че ме направляваше почти без да усетя.

О! Ако хората знаеха какво облекчение за конете е лекото докосване с юздата и как запазва устата ни здрава и духа бодър, те никога не биха ни тормозили, пришпорвали и теглили поводите. Устите ни са толкова нежни, че когато не са ожулени или загрубели от тормоз и невежество, ние усещаме и най-лекото движение на ръката и веднага разбираме какво се иска от нас. Моята уста не беше наранявана и, предполагам, затова господарката предпочиташе мен пред Рижка, въпреки че и нейният ход бе равен като моя. Тя често ми завиждаше и твърдеше, че лошото обяздване и времето, прекарано в Лондон, били причина устата й да не е така чувствителна като моята. В такива случаи Сър Оливър винаги се обаждаше: „Хайде, хайде! Не се ядосвай. На теб и без туй се пада най-голямата чест – кобила, която може да носи мъж с теглото и височината на нашия господар, и е така пъргава и скоклива, не бива да унива, защото не носи господарката. Ние, конете, трябва да възприемаме нещата такива, каквито са, и гледат ли ни добре, да сме доволни и да работим с желание.“

Отдавна се чудех защо Сър Оливър има такава къса опашка. Дължината и беше не повече от двайсетина сантиметра и завършваше със снопче косми. Един ден, когато си почивахме в овощната градина, аз се осмелих да го попитам при какъв нещастен случай е загубил опашката си.

– Нещастен случай ли?! – яростно изпръхтя той. – Не беше никакъв нещастен случай, а жестоко, срамно и хладнокръвно деяние! На младини попаднах сред хора, които вършеха тези жестокости. Завързаха ме така здраво, че да не мога да мръдна, а после дойдоха и отрязаха дългата ми красива опашка, заедно с костта и месото и я отнесоха нанякъде.

– Какъв ужас! – възкликнах.

– Хм! Ужас! Да, беше ужасно, но въпросът не беше само в болката, която наистина бе нетърпима и продължи много дълго, не беше и в обидата, че ме лишават от най-богатото ми украшение, макар че и това бе неприятно. Всичко се свеждаше до въпроса – как ще пъдя мухите от хълбоците и бутовете си. Вие, които имате опашки, просто помитате мухите, без да се замислите, и не подозирате каква мъка е да те накацат и да те жилят, а ти по никакъв начин да не можеш да ги пропъдиш. Казвам ти, сторената злина и загубата са за цял живот. Но, слава богу, сега вече не го правят!

– А за какво са го правили тогава? – попитах Рижка.

– Така беше модерно! – въздъхна старият кон и тропна с копито. – Беше модерно, ако знаете какво означава това. По мое време нямаше млад чистокръвен кон, чиято опашка да не е подрязана по този срамен начин, като че ли бог, когато ни е създавал, не е знаел от какво имаме нужда и как ще изглеждаме най-добре.

– Предполагам, че пак модата е била причина да държат главите ни високо повдигнати с тези ужасни мундщуци, с които ме изтезаваха в Лондон! – възмути се Рижка.

– Ами да! – възкликна Сър Оливър. – Според мен модата е най-жестокото нещо на света. Вземи например как се отнасят с кучетата. Режат им опашките, за да изглеждат по-храбри, и красивите ушенца, за да станат по-остри. Дивотия! Навремето имах една приятелка кафяв териер. Наричаха я Небесна. Толкова ме обичаше, че никога не спеше извън бокса ми. Правеше си легло под яслата, където и роди своите пет прекрасни кутрета. Не ги удавиха, защото бяха от хубава порода. Да знаете колко им се радваше! А когато прогледнаха и защъкаха насам-натам, беше толкова вълнуващо да ги гледаш. Един ден обаче конярят дойде и ги отнесе всичките. Помислих си, че се бои да не ги настъпя. Но причината се оказа друга. Вечерта клетата ми приятелка ги върна – носеше ги едно по едно в устата си. Но това не бяха онези щастливи кутрета, а някакви окървавени и жално пищящи създания. Бяха им отрязали опашчиците и меката част на красивите ушенца. Как само ги ближеше майка им, как се тревожеше горката! Никога няма да забравя. След време оздравяха и забравиха болката, но онази красива мека част, предназначена да предпазва вътрешността на ушенцата им от прах и нараняване, беше загубена завинаги. Защо не подрязват ушите на собствените си деца, за да изглеждат по-остри? Или пък върховете на носовете им, за да станат по-храбри? В едното има точно толкова смисъл, колкото и в другото. Какво право имат да изтезават и загрозяват божиите създания?

Сър Оливър, макар и благонравен, здравата се разяри. Всичко, което разказваше, беше съвсем ново за мен и така ужасно, че усетих как в гърдите ми се надига неприязън към хората, каквато никога преди не бях изпитвал. Рижка естествено силно се развълнува. Размята глава с пламнали очи и разширени ноздри и заяви, че хората са зверове и тъпаци.

– Кой каза думата тъпаци? – попита Бързоножко. – Тъкмо се беше върнал от старата ябълка, о чиито ниски клони обичаше да се чеше. – Кой каза тъпаци? Това е лоша дума.

– Лошите думи са измислени за лошите неща – отвърна Рижка и повтори онова, което ни беше разказал Сър Оливър.

– Всичко това е вярно – тъжно се съгласи Бързоножко, – а онова нещо с кучетата съм го наблюдавал многократно в стария си дом. Но тук няма да говорим за такива неща. Знаете, че господарят, Джон и Джеймс винаги са били добри с нас и да се говори срещу хората на такова място е нечестно и неблагодарно. А има и други добри коняри и господари освен нашите, въпреки че нашите, разбира се, са най-добри.

Дългата реч на добродушния Бързоножко отговаряше на истината и ни поохлади, особено Сър Оливър, който беше силно привързан към господаря си. За да сменя темата, попитах:

– Може ли някой да ми каже каква е ползата от наочниците?

– Не! – кратко отвърна Сър Оливър. – Защото полза няма.

– Предназначени са – както винаги спокойно подхвана Справедливко – да предпазват конете от силна уплаха, ако се стреснат внезапно, защото така може да се стигне до нещастни случаи.

– Тогава защо не ги слагат на яздитните коне, особено на тези, които се яздят от жени? – попитах.

– Няма логична причина – тихо отвърна той, – освен че така е модерно. Твърдят, че ако конят види колелата на каруцата или файтона, който тегли, ще се уплаши и ще побегне, въпреки че когато го яздят, той ги вижда навсякъде, около себе си, особено ако улиците са оживени. Признавам, че понякога се приближават на твърде неприятно разстояние, но ние не бягаме. Свикнали сме, разбираме нещата и ако не ни бяха слагали наочници, нямаше и да се нуждаем от тях. Щяхме да виждаме какво има наоколо, да знаем кое какво е и да се плашим много по-малко, отколкото с ограничено полезрение. Естествено, може би има някои по-нервни коне, които са били наранявани или плашени като млади. За тях сигурно е по-добре да носят наочници, но тъй като аз никога не съм бил нервен, не мога да съдя.

– Според мен – обади се Сър Оливър – наочниците са много опасни нощем. Ние, конете, виждаме в тъмното далеч по-добре от хората и доста нещастия не биха се случили, ако имахме пълна възможност да използуваме очите си. Спомням си как преди няколко години една катафалка с два коня се прибирала късно през нощта и точно до къщата на фермата Спароу и езерото колелата се подхлъзнали и катафалката се преобърнала във водата. Двата коня се удавили, а кочияшът едва се спасил. Разбира се, след този случай поставиха здрав бял парапет, който се вижда отдалеч, но ако конете не са били частично заслепени, те биха се движили по-далеч от ръба и нещастието нямаше да се случи. Когато файтонът на господаря се преобърна – тогава вас още ви нямаше, – казаха, че ако лампата вляво от пътя не била изгаснала, Джон щял да забележи голямата дупка, оставена от работниците. Сигурно е така, но ако старият Колин беше без наочници, той щеше да я види и без лампа, тъй като бе твърде опитен, за да попадне в беда. А така и той пострада сериозно, и файтонът се счупи, а Джон се отърва като по чудо.

– Ами тогава – обади се Рижка и сбърчи ноздри, – щом хората са толкова големи умници, да наредят в бъдеще всички жребчета да се раждат с очи в средата на челото, вместо отстрани на главата. Нали все си мислят, че могат да променят природата и подобрят божиите творения.

Атмосферата отново се нажежи, затова Бързоножко повдигна умното си личице и рече:

– Ще ви издам една тайна. Мисля, че и Джон не одобрява наочниците. Един ден ги чух как си говорят с господаря, който каза, че ако конете са свикнали с тях в някои случаи може би е опасно да им се свалят. Джон пък отвърна, че би било много хубаво, ако всички жребчета се обяздват без наочници, както правят в някои други страни. Затова горе главите и да изтичаме до другия край на градината. Мисля, че вятърът е съборил малко ябълки и не виждам защо да не ги изядем ние вместо голите охлюви.

На Бързоножко не можеше да се устои, затова прекъснахме дългия си разговор и докато хрупкахме сладките ябълки, които вятърът бе пръснал по земята, съвсем се развеселихме.

Глава единадесета

Откровен разговор

Колкото по-дълго живеех в Бъртуик, толкова по-горд и щастлив бях, че имам такъв дом. Всички, които познаваха господаря и господарката, ги обичаха и уважаваха. И не става дума само за хората, ами и за конете, магаретата, кучетата, котките, кравите и птиците. Нямаше потискано или измъчвано животно, което да не намери приятел в тяхно лице, а и слугите им се държаха по същия начин. Ако за някое от децата в селото се разбереше, че се е отнесло жестоко с живо същество, скоро общинският съд се заемаше с него.

Повече от двайсет години мистър Гордън и фермерът Грей се бяха борили за премахването на късите юзди, затова те бяха голяма рядкост в нашия край. Ако господарката срещнеше тежко натоварен кон с високо вдигната от юздата глава, тя спираше файтона, слизаше и с нежния си, сериозен глас разговаряше с каруцаря, като се опитваше да го убеди колко глупаво и жестоко е това. Мисля, че никой мъж не можеше да устои на нашата господарка. Бих искал всички жени да са като нея. Господарят също реагираше много остро на жестокостта. Спомням си как една сутрин ме яздеше към къщи, когато съгледахме, че насреща ни се задава едър мъж в лека двуколчица, теглена от красиво пони с тънки крачка и чувствителна расова муцунка. Когато стигнаха портите на имението, понито зави към тях. Без да продума или да го сгълчи, мъжът внезапно дръпна поводите и изви така рязко главата на животното, че едва не му счупи врата. След като дойде на себе си, понито продължи пътя си, но господарят му започна яростно да го налага. Красивото същество се втурна напред, но силната тежка ръка го дръпна със сила, достатъчна да му счупи челюстта, а камшикът продължаваше да се врязва в тялото му. За мен гледката беше непоносима, защото знаех каква ужасна болка изпитва нежната му устица, но господарят ме пришпори и само след секунди се озовахме до тях.