Текст книги "Черния красавец"

Автор книги: Ана Сюел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 10 страниц)

Annotation

Ана Сюел е родена през 1820 година в Англия. След случайно падане на връщане от училище тя остава инвалид за цял живот. Семейството й има малка ферма и момиченцето расте сред природата, заобиколено от любимите си животни. Понито, което тегли двуколката на Ана – тя не може да се придвижва по друг начин става неин любимец. С времето болестта й се влошава и през последните седем години на своя живот Ана Сюел дори не може да държи писалка. Ала точно тогава – от 1870 до 1877 година, тя описва с помощта на майка си патилата и радостите на Черния красавец. Благородната и цел е „да събуди любов разбирателство и състрадание към тези умни и предани приятели на човека – конете“. Ана Сюел очевидно я постига, тъй като повече от век историята на Черния красавец трогва децата по цял свят.

Ана Сюел

Част първа

Глава първа

Глава втора

Глава трета

Глава четвърта

Глава пета

Глава шеста

Глава седма

Глава осма

Глава девета

Глава десета

Глава единадесета

Глава дванадесета

Глава тринадесета

Глава четиринадесета

Глава петнадесета

Глава шестнадесета

Глава седемнадесета

Глава осемнадесета

Глава деветнадесета

Глава двадесета

Глава двадесет и първа

Част втора

Глава двадесет и втора

Глава двадесет и трета

Глава двадесет и четвърта

Глава двадесет и пета

Глава двадесет и шеста

Глава двадесет и седма

Глава двадесет и осма

Глава двадесет и девета

Глава тридесета

Глава тридесет и първа

Част трета

Глава тридесет и втора

Глава тридесет и трета

Глава тридесет и четвърта

Глава тридесет и пета

Глава тридесет и шеста

Глава тридесет и седма

Глава тридесет и осма

Глава тридесет и девета

Глава четиридесета

Глава четиридесет и първа

Глава четиридесет и втора

Глава четиридесет и трета

Глава четиридесет и четвърта

Глава четиридесет и пета

Част четвърта

Глава четиридесет и шеста

Глава четиридесет и седма

Глава четиридесет и осма

Глава четиридесет и девета

info

notes

1

2

3

Ана Сюел

Черния красавец

Част първа

Глава първа

Първият ми дом

Първото място, което добре си спомням, беше обширна, хубава ливада с бистро езерце. Над него се надвесваха сенчести дървета, а в по-дълбоката му част растяха тръстики и водни лилии. От едната страна на ливадата, отвъд живия плет, се виждаше изорана нива, а от другата, зад портата и съвсем близо до пътя – къщата на нашия господар. В най-високата част на ливадата растяха ели, а в ниската ромолеше поточе с надвиснали стръмни брегове.

Докато бях малък, се хранех с млякото на майка ми, защото не можех да паса трева. Денем тичах край нея, а нощем лежахме близо един до друг. Когато беше горещо, стояхме край езерцето в сенките на дърветата, а за по-студено време имахме уютен топъл обор близо до еловата горичка.

Щом пораснах достатъчно, за да мога да паса, майка ми започна да излиза денем на работа и да се прибира вечер.

Освен мен на ливадата имаше още шест жребчета, но те бяха по-големи, някои почти млади коне. Обичах да тичам с тях – доставяше ми огромно удоволствие. Обикаляхме поляната в галоп и всеки препускаше колкото сили има. Понякога играта ни ставаше доста груба, защото освен че препускаха, те често ритаха и хапеха.

Един ден, когато здравата се ритахме, майка ми изцвили да отида при нея.

– Искам много да внимаваш в това, което ще ти кажа. Жребчетата, които живеят тук, са чудесни, но те са товарни коне и естествено не са научени на обноски. Ти си от добра порода и добро семейство. Името на баща ти е много известно по нашите места; дядо ти две години е печелил купата на надбягванията в Нюмаркет; баба ти бе кобила с благ нрав, а мен, мисля, никога не си ме виждал да ритам и хапя. Надявам се, че ще израснеш кротък и добър и няма да се научиш на лоши навици. Върши работата си съвестно, повдигай краката си високо, когато се движиш в тръс, никога не хапи и не ритай, дори на игра.

Цял живот помних мамините съвети. Знаех, че е мъдра кобила и че господарят високо я цени. Казваше се Херцогиня, но той често и викаше Любимка.

Нашият господар бе мил и добър. Хранеше ни и ни гледаше отлично и винаги се обръщаше към нас с блага дума. Говореше ни така гальовно, както говореше на децата си. Всички го харесвахме, а мама много го обичаше. Видеше ли го край вратата, тя изцвилваше от радост и се втурваше да го посрещне. Той пък я галеше и казваше: „Е, стара приятелко, как е твоят Чернушко?“ Викаше ми така, защото косъмът ми беше черен. После ми даваше вкусен комат хляб, а понякога носеше и моркови за майка ми. Всички коне идваха при него, но мисля, че ние му бяхме любимци. В пазарен ден винаги мама го водеше до града, впрегната в малка двуколка.

Имаше един орач, младо момче на име Дик, който идваше да бере къпини до нашия жив плет. Когато се наядеше до насита, започваше „да се забавлява с жребчетата“. Замерваше ни с камъни и пръчки, за да ни накара да тичаме в галоп. Не му обръщахме особено внимание, защото винаги можехме да избягаме, но от време на време някой камък ни удряше и нараняваше.

Един ден Дик отново се забавляваше по този начин, без да знае, че господарят е в съседната нива. Той обаче го наблюдаваше. Прехвърли плета с един скок, сграбчи момчето за ръката и му зашлеви такъв шамар, че го накара да зареве от болка и изненада. Щом видяхме господаря, ние доприпкахме по-близо, за да видим какво става.

– Лошо момче! – Извика той. – Лошо момче! Да преследва жребчетата! Това не ти е нито за първи, нито за втори път, но ще бъде за последен! Ето – вземи си парите и си отивай в къщи! Не искам да те виждам повече в моето стопанство!

И така ние никога повече не видяхме Дик. Старият Даниъл, който се грижеше за конете, беше благ като господаря ни и ние живеехме много добре.

Глава втора

Ловът

Преди да навърша две години, се случи нещо, което никога няма да забравя. Беше ранна пролет. През нощта се бе появил лек скреж и над ливадите и горичките все още се стелеше мъглица. Аз и останалите жребчета пасяхме в долната част на нивата, когато ни се счу, че някъде далеч лаят кучета. Най-възрастният жребец повдигна глава, наостри уши и рече: „Ето ги хрътките!“ И веднага препусна към горната част на нивата. Всички го последвахме и застанахме край живия плет, откъдето можехме да виждаме надалеч. Мама и един стар яздитен кон на господаря също бяха застанали наблизо и по всичко личеше, че знаеха какво ще последва.

– Открили са заек – каза майка ми – и ако минат оттук, ще видим преследването.

Съвсем скоро кучетата се втурнаха през нивата с млада пшеница, която граничеше с нашата. Никога дотогава не ги бях чувал да издават такива звуци. Те не лаеха, не виеха, не джавкаха, а бясно задавено квичаха. Следваха ги няколко ездачи. Някои от мъжете бяха облечени в зелени костюми и всички препускаха с все сила. Старият кон жално изпръхтя подире им, а на нас, жребчетата, ни се прииска да препуснем покрай тях. Те обаче скоро се изгубиха надолу из нивята. После спряха. Кучетата млъкнаха и затичаха наоколо, забили носове в земята.

– Изгубиха следата – каза старият кон. – Може би заекът ще се отърве.

– Кой заек? – попитах.

– О, откъде да знам кой. Спокойно може да бъде и някое от нашите зайчета, дето живеят в горичката. На кучетата и хората е нужен просто заек, когото да преследват.

Не след дълго хрътките отново лавнаха и с пълна скорост влетяха в ливадата ни, там, където стръмният бряг и живият плет бяха надвиснали над поточето.

– Сега ще видим заека – каза майка ми.

В същия миг едно обезумяло от страх зайче профуча край нас и се насочи към горичката. Появиха се и кучетата. Изкачиха брега, прескочиха потока и се втурнаха през нивата, гонени от ловците. Шест-седем мъже прелетяха с конете си над водата, като следваха кучетата по петите, зайчето се опита да мине през плета, но той се оказа твърде гъст. Тогава рязко сви към пътя, но вече беше твърде късно. Задавените от бяс кучета го настигнаха. Чу се само слаб писък и всичко свърши. А ако един от ловците не се беше приближил и разгонил кучетата с камшика си, те щяха да разкъсат животинчето на парчета. Той вдигна разръфаното и окървавено зайче за крака и всички господа останаха много доволни.

Бях така изненадан, че отначало не видях какво става край потока, а когато най-сетне обърнах очи натам, гледката бе много тъжна. Паднали бяха два чудесни коня. Първият се бореше с водата в потока, а другият стенеше на тревата. Единият от ездачите излизаше от водата, целият в кал, а вторият лежеше неподвижно.

– Счупил си е врата – каза майка ми.

– Така му се пада – обади се старият кон.

Аз мислех същото, но майка ми бе на друго мнение:

– Не, не бива да говорите така. И все пак, макар че съм вече стара и съм чула и видяла много, още не мога да разбера защо хората толкова обичат този спорт. Често се нараняват, осакатяват хубави коне и съсипват нивята само заради някакъв заек, лисица или елен, които биха могли да заловят много по-лесно и по друг начин. Но ние сме само коне и не можем да ги разберем тези работи.

Докато майка ми говореше, всички наблюдавахме какво става край потока. Много от ездачите се бяха приближили до младежа, но моят господар, който гледаше какво става, пръв го повдигна. Главата на момчето падна назад, а ръцете му увиснаха и всички бяха много сериозни. По-късно научих, че това бил Джордж Гордън, единственият син на местния земевладелец прекрасен, висок младеж, гордост за семейството си.

След малко ездачите се пръснаха във всички посоки – към лекаря, ветеринаря, а несъмнено и към дома на земевладелеца Гордън, за да го уведомят. Когато мистър Бонд, ветеринарният лекар, дойде да прегледа черния кон, който стенеше на земята, той го опипа и поклати глава. Единият крак бе счупен. Някой изтича до къщата на господаря и се върна с пушка. Малко след това се чу силен изстрел и ужасен вик. После всичко стихна. Черният кон повече не помръдна.

Мама изглеждаше разстроена. Каза, че познавала коня от много години и че името му било Роб Рой. Бил добър, смел кон, без никакви недостатъци. Мама повече не стъпи в онази част на нивата.

Не минаха много дни и църковната камбана заби продължително. Погледнахме през оградата и видяхме странна, дълга черна каляска, покрита с черен плат и теглена от черни коне. След нея идваше още една и още една, и още една, и всичките бяха черни, а камбаната биеше ли, биеше. Караха младия Гордън към църковния двор, за да го погребат. Той никога повече нямаше да язди. Какво направиха с Роб Рой, така и не разбрах, но всичко стана заради едно малко зайче.

Глава трета

Обяздването

Постепенно започнах да се разхубавявам. Катраненочерният ми косъм бе станал мек и лъскав. Единият ми крак беше бял, а на челото имах красива бяла звезда. Всички ме смятаха за много хубав. Господарят отказваше да ме продаде, докато не навърша четири години. Твърдеше, че докато не пораснат достатъчно момчетата не бива да работят като мъже, а жребчетата като коне.

Когато навърших четири години, дойде да ме види земевладелецът Гордън. Разгледа очите и устата ми и опипа краката ми от горе до долу. После трябваше да повървя, да потичам в тръс и в галоп. Изглежда, ме хареса, защото каза: „Когато се обязди добре, ще се справя чудесно.“ Господарят му обеща той лично да ме обязди, за да не се уплаша или нараня, и без да губи повече време, започна още на следващия ден.

Може би не всеки знае какво е обяздване, затуй ще ви го опиша. Това значи да научиш един кон да носи седло и юзда, а на гърба си мъж, жена или дете. Освен това да се движи точно така, както те искат, и то спокойно. Трябва още да свикне да носи хамут, подопашен ремък и каиш, който минава през задните части, и да стои мирно, докато му ги слагат. После да му закачат каруца или файтон, така че да не може нито да ходи, нито да тича, без да ги влачи подире си. Конят трябва да върви бързо или бавно, точно както желае кочияшът. Не бива никога да се стряска от онова, което вижда, да разговаря с други коне, да хапе, рита или проявява собствената си воля, а да се подчинява единствено на волята на господаря си, дори когато е много изморен или гладен. Но най-лошото е, че запретнат веднъж, той не трябва нито да скача от радост нито да ляга от изнемога. Така че, както виждате, това обяздване е сложна работа.

Аз, разбира се, отдавна бях свикнал с оглавника, а също и да ме развеждат из нивите и ливадата, но сега трябваше да ми сложат мундщук и юзда. Както обикновено господарят ми даде овес и след много придумки и ласки напъха мундщука в устата ми и нагласи юздата. Но трябва да ви кажа, че беше противно! Този, който не е имал мундщук в устата си, не може да си представи колко е неприятно. Натикват ти между зъбите голямо парче студена твърда стомана, дебела колкото мъжки показалец и го нагласяват над езика ти, така че краищата му да се подават от двете страни на устата. Прекарват през тях здрави каиши, които минават през главата, под гърлото, около носа и под брадичката, и за нищо на света не можеш да се отървеш от това отвратително твърдо нещо. Нетърпимо, направо нетърпимо! Поне аз мислех така. Знаех обаче, че когато мама излизаше, винаги носеше такова нещо. Носеха го и другите коне, след като пораснеха, затова къде с овес, къде с милувки, внимание и нежни думи, се съгласих да ми сложат мундщука и юздата.

После дойде седлото, но то далеч не бе толкова неприятно. Господарят го постави на гърба ми много внимателно, а старият Даниъл държеше главата ми. После здраво стегнаха коланите под корема, като през цялото време ми говореха и ме галеха. След това ми дадоха овес и ме разведоха наоколо. И така всеки ден, докато започнах да чакам с нетърпение овеса и седлото. Най-после една сутрин господарят се качи на гърба ми и ме поязди по меката трева на ливадата. Вярно, чувствувах се някак странно, но, от друга страна, бях горд, че нося господаря си и след като продължи да ме язди по малко всеки ден, скоро свикнах и с това.

Следващото неприятно изживяване беше заковаването на подковите. С тях също ми беше много трудно. Господарят дойде с мен в ковачницата, за да е сигурен, че няма да ме наранят или уплашат. Ковачът повдигаше краката ми един по един и обрязваше част от копитото. Не ме болеше, затова стоях спокойно на три крака и чаках да свърши. После взе парче желязо с формата на стъпалото ми, постави го долу и заби няколко гвоздея направо в копитото, за да закрепи здраво подковата. Отначало чувствувах краката си вдървени и натежали, но после свикнах.

След като постигнахме толкова много, господарят реши, че е време да ме впрягат. За тази цел се налагаше да ми сложат още някои неща. Първо – тежък и твърд хамут, който се надява на врата и юзда с големи капаци за очите, наречени наочници. И наистина бяха наочници, защото не можех да виждам встрани, а само пред себе си. След това имаше малко седло с отвратително твърд каиш, който минаваше точно под опашката ми – това беше подопашният ремък. Да знаете как го мразех. Да сгъват красивата ми дълга опашка на две и да я провират през този каиш беше почти толкова неприятно, колкото и слагането на мундщука. Никога не съм изпитвал по-силно желание да ритам, но, разбира се, не биваше да ритам такъв добър господар и след време свикнах с всичко и успявах да върша работата си не по-зле от мама.

Да не забравя да ви разкажа и за онази страна от обучението ми, която винаги съм смятал за голямо предимство. Господарят ме изпрати за две седмици във фермата на един съсед, който имаше ливада до железопътна линия. Там пасяха кравите и овцете.

Никога няма да забравя първия влак, който мина по линията. Пасях си кротко недалеч от оградата до железопътната линия, когато дочух някакъв странен, далечен звук. Още преди да разбера откъде идва, край мен прелетя нещо дълго и черно: пухтеше бясно, изпускаше дим и дрънчеше. То изчезна още преди да успея да си поема дъх. Обърнах се и с всички сили запрепусках към противоположния край на ливадата, където спрях, пръхтейки от изненада и страх. До вечерта минаха още много влакове, някои – по-бавно. Те спираха на близката гара, но преди това пищяха и ужасно скърцаха. Според мен влаковете бяха много страшни, но кравите продължаваха спокойно да си пасат и дори не повдигаха глави, когато черните чудовища с пухтене и скърцане минаваха покрай нас.

Първите няколко дни не можех да се храня спокойно, но след като се убедих, че това страшно нещо никога не идва при нас на ливадата и не ни причинява зло, започнах да не му обръщам внимание и много скоро се отнасях към минаващите влакове така спокойно, както към кравите и овцете.

Виждал съм много коне, които се ужасяват и объркват при вида или грохота на парната машина, но благодарение на грижите на моя стопанин аз съм спокоен на железопътната гара като в собствената си конюшня.

Господарят често ме слагаше в един впряг с майка ми – тя беше спокойна и можеше да ме научи да се движа по-добре от който и да било непознат кон. Тя ми каза, че колкото по-хубаво се движа, толкова по-хубаво ще се отнасят с мен и че трябва да полагам голямо старание, за да е доволен господарят. „Но – добави мама – има най-различни хора. Някои са добри и грижовни като нашия господар. На тях всеки кон с гордост би служил. Но има и лоши, жестоки хора, които никога не би трябвало да притежават коне или кучета. Освен това има и много глупави хора, суетни, неуки и небрежни, хора, които никога не си правят труда да се замислят. Те най-много съсипват конете просто поради липса на здрав разум. Не го правят нарочно, но така излиза. Надявам се, че ще попаднеш в добри ръце, въпреки че един кон никога не знае кой ще го купи или кара. Всичко е въпрос на късмет. И все пак, запомни от мен, където и да си, давай от себе си всичко, на което си способен, и пази доброто си име.“

Глава четвърта

Бъртуик парк

По това време вече живеех в конюшнята и всеки ден ме разресваха, докато заблестя като гарваново крило. Беше в началото на май, когато един от хората на земевладелеца Гордън дойде да ме вземе и да ме заведе в имението. Господарят ми каза: „Довиждане, Чернушко, Бъди добър кон и се старай колкото можеш повече“. Нямаше как да му кажа довиждане, затова пъхнах муцуна в ръката му. Той нежно ме потупа и аз напуснах първия си дом. И тъй като няколко години живях при земевладелеца Гордън, по-добре ще бъде да ви опиша имението.

Паркът на земевладелеца Гордън граничеше със село Бъртуик. В него се влизаше през голяма желязна порта, до която бе и първата постройка – къщата на пазача. После се минаваше по хубав равен път сред огромни стари дървета, докато се стигнеше до втората постройка и още една порта. Зад нея бяха къщата и градините. Следваха ливадата за коне, старата овощна градина и конюшните. Имаше място за много коне и карети, но аз ще опиша само конюшнята, в която ме заведоха. Тя беше много просторна, с четири хубави бокса и широк прозорец, който гледаше към двора и я правеше приятна и проветрива. Първият бокс беше голям и квадратен, с дървена врата. Останалите също бяха хубави, с обикновена форма, но не така просторни. Вътре имаше ниски ясли за сено и овес. Конят в квадратен бокс не е вързан, а оставен свободно да прави каквото си иска. Чудесно е да живееш при такива условия. Вътре беше чисто, приятно и проветрено. Никога не съм бил на по-хубаво място. Освен това страничните стени не бяха много високи и над железните перила можех да виждам всичко, което става наоколо.

Конярят ми даде чудесен овес, погали ме, каза ми няколко мили думи и си излезе.

След като изядох овеса, започнах да се оглеждам. В съседния бокс се мъдреше малко, дебело сиво пони с гъста опашка и грива, много красива глава и вирнато после. Надникнах през железните пръти и казах:

– Приятно ми е да се запознаем. Как се казвате?

То се обърна, доколкото му позволяваше оглавникът, вдигна глава и отвърна:

– Казвам се Бързоножко. Много съм красив, затова нося госпожиците на гърба си, а понякога и господарката в малкия файтон. Всички много ме обичат, Джеймс също. Ти ли ще ми бъдеш съсед?

– Да – отвърнах.

– Надявам се, че имаш добър нрав. Не обичам съседите ми да хапят.

Точно тогава от отсрещния бокс надникна една конска глава. Ушите бяха прилепнали назад, а очите гледаха малко раздразнено. Това беше висока червеникава кобила с дълга, красива шия. Тя ме изгледа и рече:

– Значи ти ме изхвърли от моя бокс. Не се случва много често такова младо жребче да дойде и изхвърли една дама от собствения й дом.

– Извинете – казах, – но никого не съм изхвърлил. Човекът, който ме доведе, ме настани тук и аз нямам нищо общо с цялата работа. Освен това не съм жребче, а четиригодишен кон и досега не съм влизал в пререкания с нито една кобила или кон. Затова желанието ми е да живея в мир.

– Хм – въздъхна тя, – ще видим. Разбира се, нямам никакви намерения да влизам в пререкания с младок като теб.

Нищо не й отвърнах.

Следобед, когато кобилата излезе, Бързоножко ми разказа всичко за нея.

– Работата е там – подхвана той, – че Рижка има лошия навик да хапе и да се зъби. Когато беше в горния бокс, много се зъбеше. Един ден захапа Джеймс за ръката и му потече кръв. Оттогава мис Флора и мис Джеси, които много ме обичат, се боят да идват в конюшнята. Преди ми носеха вкусни неща – ябълки, моркови, комати хляб, но след като Рижка се настани в бокса, те не смеят да идват и много ми липсват. Надявам се, че ако ти не хапеш и не се зъбиш, може да дойдат отново.

Казах му, че не съм захапвал нищо друго, освен трева, сено и овес и не мога да разбера какво удоволствие намира Рижка в тези неща.

– Мисля, че не намира никакво удоволствие – рече Бързоножко, – а просто й е лош навик. Казва, че никой не се държи добре с нея, следователно защо да не хапе? Разбира се, това е много лош навик, но според мен, ако всичко, което казва, е вярно, преди да дойде тук трябва да са се отнасяли много зле с нея. Джон прави всичко възможно, за да й угоди, Джеймс също, а господарят никога не използува камшик, ако конят се държи добре. Така че според мен тук спокойно би могла да не хапе. Виждаш ли – добави той и ме изгледа мъдро, – аз съм на дванайсет години, знам много и мога да ти кажа, че за един кон няма по-добро място от това в цялата околност. Джон е най-добрият коняр на света и работи тук от четиринайсет години, а по-мило момче от Джеймс надали съществува. Следователно само Рижка си е виновна, че не остана в този бокс.

Глава пета

Добро начало

Кочияшът се казваше Джон Манли. Живееше с жена си и малкото си детенце в къщата до конюшните.

На следващата сутрин той ме изведе на двора и хубаво ме разреса. Тъкмо когато се прибирах в бокса, а косъмът ми беше мек и лъскав, господарят дойде да ме огледа. Остана много доволен.

– Джон – каза той, – тази сутрин смятах да изпробвам новия кон, но имам друга работа. Защо не го изведеш след закуска? Минете покрай общинската мера и гората и се върнете край мелницата и реката. Това ще му даде възможност да покаже на какво е способен.

– Разбира се, сър – отвърна Джон.

След закуска той дойде и ми сложи юздата. Много внимаваше каишите около главата ми да не са нито много стегнати, нито хлабави, за да ми бъде удобно. После донесе седлото, но то беше малко тясно за гърба ми. Джон веднага забеляза това и го смени с друго, което ми бе по мярка. Отначало ме подкара бавно, а после в тръс и кариер. Щом излязохме на мерата, лекичко ме докосна с камшика и се впуснахме във вихрен галоп.

– Хо, хо, моето момче! – възкликна той, след като спряхме. – Май няма да имаш нищо против да препускаш след хрътките, а?

Когато се връщахме, през парка, срещнахме господаря и мисис Гордън, които се разхождаха. Те се спряха, а Джон скочи от гърба ми.

– Е, Джон, как го намираш?

– Първа класа, сър. Пъргав е като сърна, но и много спокоен, въпреки че реагира и на най-лекото придърпване на юздата. В края на мерата срещнахме една каруца, цялата накичена с кошници, черги и какво ли не. Много коне не биха минали спокойно покрай нея, но той само внимателно я огледа и я подмина, сякаш нищо не е било. Край гората стреляха по зайци и една пушка изгърмя съвсем наблизо. Той поспря и се огледа, но не пристъпи нито крачка вляво или дясно. Аз просто държах здраво юздите и не го пришпорвах. Според мен не е наплашен и докато е бил млад, с него са се отнасяли много добре.

– Това е чудесно – отвърна господарят. – Утре ще го изпробвам лично.

На другия ден ме заведоха при господаря. Припомних си съветите на мама и стария ми господар и се опитах да правя точно това, което искаше от мен. Установих, че е много добър ездач, но и внимателен с коня си. Когато се върнахме в къщи, господарката ни чакаше на прага.

– Е, скъпи – попита тя, – как го намираш?

– Точно такъв, какъвто го описа Джон. Не съм и мечтал, че някога ще яздя толкова приятно същество. Как ще го наречем?

– Харесва ли ти Алабастър?

– Не, не Алабастър.

– Защо не го кръстиш Черното пиле като стария кон на чичо ти?

– Не, Черното пиле никога не е бил толкова красив.

– Вярно съгласи се тя. Той наистина е голям красавец, а лицето му е толкова умно и очите така интелигентни! Какво ще кажеш да го наречем Черния красавец?

– Черния красавец ли? Ами, да, мисля, че е чудесно име. Щом ти харесва, така ще го кръстим.

И ме кръстиха така.

Джон влезе в конюшнята и каза на Джеймс, че господарят и господарката са ми избрали хубаво и смислено английско име, което има съдържание, а не е като Маренко, Пегас или Абдула. Те се разсмяха, а Джеймс рече:

– Ако не събуждаше тъжни спомени, аз бих го нарекъл Роб Рой. Никога не съм виждал два коня така да си приличат.

– В това няма нищо чудно – отвърна Джон. – Ти не знаеш ли, че старата Херцогиня на мистър Грей е майка и на двамата?

За пръв път чувах това! Значи клетият Роб Рой, който беше убит по време на лова, е бил мой брат! Ето защо мама беше толкова разстроена. Но, изглежда, конете нямат роднини. Поне никога не могат да, се познаят, след като ги продадат.

Джон очевидно много се гордееше с мен. Разресваше гривата и опашката ми, докато станеха меки като коса на девойка, и все ми говореше. Естествено не разбирах всичко, което ми казваше, но все повече се научавах да се досещам какво има предвид и какво иска от мен. Много го обичах. Беше толкова мил и внимателен! Струваше ми се, че знае точно как се чувствува конят и когато ме разтриваше, внимаваше да не ме претърка на по-нежните места и да не ме докосва там, където имах гъдел; заобикаляше очите ми така внимателно, сякаш бяха негови собствени и никога не ми причини болка.

Джеймс Хауард, конярчето, беше също така мило и приятно момче, затова смятах, че съм попаднал на добро място. Още един човек помагаше на двора, но ние с Рижка почти не общувахме с него.

След няколко дни трябваше да ни впрегнат заедно във файтона. Чудех се как ли ще се спогодим, но освен че присви уши назад, когато ме заведоха при нея, тя се държа много добре. Вършеше работата си съвестно и изобщо не клинчеше, така че за по-добър партньор в двоен впряг не бих могъл да мечтая. Стигнехме ли до стръмнина, вместо да намали ход, тя натискаше с цялата си тежест върху хамута и дърпаше с всички сили. И двамата влагахме еднакво усърдие в работата си, така че на Джон по-често му се налагаше да ни възпира, отколкото да ни подкарва. А до камшик така и не се стигна. Освен тона имахме еднакъв ход и затичахме ли в тръс, ми беше много лесно да съм в крак с нея. Беше ни приятно, а и на господаря му харесваше, когато се движим в крак. След като излязохме два-три пъти заедно, ние съвсем се сприятелихме, което пък ми помогна да се отпусна и да се почувствувам като у дома си.

Колкото до Бързоножко, скоро двамата станахме почти неразделни. Той беше толкова весел, храбър и добродушен дребосък, че всички го обичаха, а особено мис Джеси и мис Флора, които го яздеха из овощната градина, или пък измисляха разни игри за него и кученцето им Скокльо.

Господарят имаше още два коня, които живееха в друга конюшня. Справедливко беше як, дорест жребец, когото използуваха за езда или за товарната каруца. Другият – стар, кафяв ловен кон, наречен Сър Оливър, вече не ставаше за работа, но беше голям любимец на господаря и го пускаха свободно из парка. Понякога теглеше някоя по-лека каруца в имението или пък го яздеха младите госпожици, когато излизаха с баща си. Беше много кротък и спокойно можеше да му се повери дете. Същото важеше и за Бързоножко. Дорестият беше силен, добре сложен, благонрав жребец, с когото си бъбрехме на двора, но, разбира се, с него никога не можех да бъда толкова близък, колкото с Рижка, с която живеехме в една конюшня.

Глава шеста

Свободата

Бях много щастлив на новото място и ако нещо ми липсваше, не бива да смятате, че недоволствувах. Хората, които се занимаваха с мен, бяха добри, имах просторна, слънчева конюшня и отлична храна. Какво още можех да искам? Как какво, свобода! Три години и половина от живота си бях имал всичката свобода, за която можех да мечтая, докато сега, седмица след седмица, месец след месец и несъмнено година след година трябваше да прекарвам в конюшня ден и нощ – освен когато имаха нужда от мене, да съм кротък и спокоен като всеки стар кон, работил над двайсет години. Каиши тук, ремъци там, мундщук в устата и наочници на очите. Не ме разбирайте криво, не се оплаквам, защото знам, че така трябва. Искам само да ви кажа, че за млад кон, пълен със сила и енергия, свикнал с широкото пасище или голямата ливада, където може да отмята глава, размахва опашка и галопира с всички сили, а после да се завръща с пръхтене при своите другари е много трудно никога отново да няма свободата да прави каквото си иска. Случваше ли се дълго да не ме изведат, тогава така преливах от жизненост и енергия, че когато Джон ме поведеше навън, наистина не можех да стоя кротко. Каквото и да правех, все излизаше, че трябва да подскоча, да потанцувам или да се изправя на задните си крака и кой знае как съм го измъчвал, особено в началото. Ала той бе винаги добър и търпелив.

– Кротко, кротко, момчето ми – казваше ми Джон, – ей сегичка ще се поразтъпчем и краката ще престанат да те сърбят.

А излезехме ли от селото, веднага ме пускаше да потичам няколко мили в тръс и ме връщаше бодър, както и преди, но освободен от „щръклицата“. Когато не извеждат достатъчно конете, често ги смятат за буйни и капризни. Някои хора ги наказват, но нашият Джон никога не го правеше. Той знаеше, че причината се крие в буйния ни нрав. И все пак Джон притежаваше свои собствени начини, за да ме накара да го разбера – или сменяше тона на гласа си, или подръпваше юздата. Винаги разбирах по интонацията дали е сериозен и категоричен и гласът му имаше много по-силно въздействие върху мен от каквито и да било други мерки. Толкова го обичах!