Текст книги "Кутия за енфие"

Автор книги: Павел Вежинов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 10 страниц)

Изведнаж Дюран възкликна възбудено:

– Дяволите да ме вземат… Ами това са скъпоценностите от „Мавритания“!

– От коя „Мавритания“?

– Преди половин година от кораба „Мавритания“, който пътуваше за Атина, бяха откраднати диаманти за десетки милиони долари… Не сте ли чели? От съпругата на американския милиардер Доналд.

Дюран ги гледаше с алчен поглед. Изглеждаше извънредно развълнуван, едва ли не бе загубил присъствие на духа. Димов снизходително се усмихна.

– Защо се смеете? – кресна изведнаж Дюран. – Ами това е успех, колега, невероятен успех. Можете ли да си представите как ще се облещи нашият директор, като му ги тръсна на бюрото?

И все още не можеше да откъсне погледа си от тях.

– Трябва да почнем разпита! – каза Димов неспокойно.

Едва сега инспекторът дойде на себе си.

– Да, да, прав сте…

За разпита бяха наели апартамент на същия етаж. Когато влязоха, мадам де Вол седеше на малкото диванче в спалнята, облечено в златиста дамаска. Изглеждаше притихнала и сразена, но все пак с удивително свежо лице, сякаш недокоснато от събитията. Разположен удобно на един стол, Жан я следеше като ястреб, без да я изпусне нито за миг от погледа си. „Тия млади хора – мислеше Димов – могат да бъдат по-студени и от лед.“ Според него, един стилен инспектор при всички положения трябваше да бъде малко по-милостив и по-внимателен към жените.

Но навярно инспектор Дюран беше далеч от тая мисъл. В тишината гласът му прозвуча почти жестоко:

– Кажете, мадам де Вол, защо се опитахте да убиете Пиер Кулон? Защо стреляхте срещу него?

Мадам де Вол погледна инспектора, забави се само един миг и каза тихо:

– Не съм стреляла по никого.

„Значи, съвзела се е“ – помисли Димов с някакво странно облекчение. Каквато и да бе тая жена, все пак тя бе живяла между вълци. Но Дюран само я погледна с презрение.

– Късно е за лъжи и преструвки. Предупреждавам ви, че с това само отежнявате своето положение.

– Не съм стреляла по никого – повтори мадам де Вол. Гласът й звучеше равно и съвсем безизразно.

– Това са показания на Пиер Кулрн.

– Вие ме шантажирате, инспекторе. Пиер Кулон не може да ви каже нещо, което не е истина.

– Искате да кажете, че нямате нищо общо с тая работа?

– Нямам нищо общо със самоубийството на Кулон.

– Тогава защо побягнахте? – запита Дюран със спотаена ярост. – Защо взехте фалшиво име? Защо си послужихте е фалшив паспорт?

– Защото се уплаших.

– От какво се уплашихте?

– Уплаших се, като разбрах, че Кулон е в ръцете ви. Аз бях съучастничка на Периа в неговите работи. Но знаех, че и Кулон е изцяло в течение.

– Познавате ли и някои други от бандата?

– Не, само тях.

– Може би ще си припомните и някои, други – каза Дюран. – Добре, разкажете, каквото знаете.

– Та аз изобщо не познавах Кулон – продължи мадам де Вол. – За него и за дейността му научих едва няколко дена преди убийството на Периа.

– От кого?

– От Периа, разбира се. Когато той бе принуден от обстоятелствата да замине за Бейрут под името Кулон. Аз знаех, разбира се, много добре кой е Кулон и какво представлява той за парижкото общество. Тогава Периа ми призна, че Кулон също като мене работи за него. Предполагам, че той е пласирал крадените скъпоценности.

– А вие?

Аз работех за Периа близо три години. Използувах своя дипломатически имунитет и пренасях през границата крадените скъпоценности. Последния път трябваше да пренеса скъпоценностите на мисис Доналд, откраднати от „Мавритания“. Разбира се, те бяха нарочно пренесени в Бейрут, където аз работя. Можеше да ги получи само Периа и никой друг. Тогава той се реши на тая постъпка – да замине за Бейрут под името на Кулон. С негово съгласие, разбира се. Там работата се свърши благополучно, той ми предаде скъпоценностите на мисис Доналд. И едва в последния момент, когато тръгнахме от Бейрут, ми каза, че ще се срещне на софийското летище с Кулон и там отново ще сменят своите самоличности.

– Защо пътувахте заедно?

Периа го поиска. Всъщност тоя път е наистина най-безопасен. В София няма Интерпол. Там никой не познава ни Периа, ни Кулон.

– По-нататък…

– На летището в София изобщо не видях Кулон. Както се бяхме уговорили, аз просто станах сутринта и отидох на самолета.

– Не ви ли направи впечатление, че Периа не е заедно с вас?

– Естествено. Но аз разбрах това едва в чуждестранната чакалня. Беше вече късно, в никой случай не можех да се върна назад и да го търся. Само това не можех да сторя, дори да имах възможност. Пък и не отдадох кой знае какво значение на тоя факт. Помислих си, че Периа чисто и просто се е успал. Доколкото бях забелязала, той доста добре се черпеше с уиски предната вечер.

– А Кулон не ви ли се обади?

– Да, когато бяхме на пистата, преди да се качим на самолета, той се приближи незабелязано до мене. И успя само да ми пошушне: „Нещо е станало с Периа. Пазете скъпоценностите у вас. И по никакъв начин няма да се свързвате с мене, докато не ви се обадя.“ Така и направих.

– В Париж той не ви ли се обади?

– Не. За последен път го чух и видях в самолета.

– Позволете ми да ви кажа, че лъжете безобразно, госпожо. Вие сте били в дома на Кулон в деня на неговото убийство. Скрили сте се в съседната стая и сте подслушали нашия разговор. Вие сте разбрали, че Кулон е разкрит и предстои неговото арестуване. Вие сте го убили, за да не ви издаде, И да заграбите скъпоценностите, които само той е знаел, че са у вас. Направили сте чудесна сделка. Но сте сбъркали – за себе си, искам да кажа. Ако го бяхте застреляли истински, както би постъпил всеки обикновен бандит, сега нямаше да бъдете в ръцете ни. Но вие и тоя път сте се опитали да хитрувате, искали сте да имитирате самоубийство. За ваше нещастие един куршум не се е оказал достатъчен.

Мадам де Вол го слушаше безучастно, без да помръдне от мястото си.

– Това са измишльотини, инспекторе. Никога не съм била в стаята на Кулон. Просто не съм имала такава физическа възможност. В четири и тридесет и пет аз бях вече в бързия влак за Лион. Отивах на гости на сестра си за няколко дена. Когато пристигнах ка лионската гара, там ме чакаха сестра ми Жанет льо Шевалие и зет ми Гастон льо Шевалие. Случайно съм запазила дори билета си от пътуването.

– Случайно? – запита иронично Дюран.

– Отначало случайно. Но като прочетох във вестника какво е станало, разбрах, че в цялата работа има и известен шанс за мене.

– А случайно ли си бяхте приготвили фалшив паспорт? – все така иронично питаше Дюран.

– След нещастната смърт на Периа винаги се чувствувах в опасност. И, естествено, бях се подготвила за най-лошия случай.

– Тръгнали сте, казвате вие, на уикенд при сестра си. Тогава защо сте взели със себе си скъпоценностите? Защо сте взели пакета с пари? За да не би случайно да се загубят?

Димов усети, че за пръв път мадам де Вол като че ли се затрудни.

– Бях решила да ги оставя на съхранение у сестра си. Всъщност това беше и основната причина за моето заминаване. Представете си, че намереха всичко това у мене при един обиск. Та аз щях да се демаскирам сама.

– Искате да кажете, че вашата сестра ви е съучастничка? – попита едва ли не злорадо Дюран.

– Моля ви се! – за пръв път мадам де Вол леко повиши тон. – Разбира ое, тя нямаше да знае какво съдържа касетката.

– Плитка лъжа! – възкликна Дюран ядосано. – Касетката дори няма ключалка. И това не е касетка, обикновена тоалетна кутия. И сестра ви веднага щеше да разбере какво съдържа. Как бихте й обяснили какво търсят тия скъпоценности у вас.

– Аз ви говоря истината – каза хладно мадам де Вол. – А вие си мислете, каквото искате.

– Работата е съвсем ясна, госпожо – каза Дюран. – Съдът ще разбере вашите плитки лъжи. Аз ви дадох възможност да облекчите положението си. Сега всичко остава на ваша отговорност.

– Благодаря ви за любезната грижа, инспекторе – все така безизразно и хладно отвърна мадам де Вол.

Дюран се обърна към Димов.

– Имате ли някакви въпроси?

– Само един… Госпожо, какви бяха вашите лични отношения с Периа?

Жената го погледна враждебно.

– Аз бях негова любовница, ако толкова ви интересува – отвърна тя предизвикателно.

– И кое по-рано? Сътрудничеството или личната връзка?

– Познавам Периа от пет години. Той постепенно неусетно ме въвличаше в своите комбинации.

– Хубаво извинение! – каза Дюран възмутен. – Много интересно как сте се запознали. Една дама от висшето общество и един прононсиран гангстер.

Дюран стана нетърпеливо от мястото си.

– Пази я добре! – обърна се той към Жан. – Скоро ще тръгнем.

Двамата инспектори слязоха в барчето на хотела и седнаха на една уединена маса. Дюран изглеждаше възбуден и раздразнен, с някаква непозната охота глътна едно двойно уиски.

– Избра най-добрата позиция! – каза той враждебно.

– А вие какво очаквахте?

– Очевидно не вярва, че Кулон е жив. И е решила да рискува. В края на краищата какво повече може да губи?

– Да, прав бте.

– И излиза, че това не е случайно убийство. Тя го е обмислила предварително и си е организирала доста добро алиби. Защо е взела бързия влак за Лион, а не експреса? Очевидно, за да може да го настигне някъде по пътя.

– В чантата й наистина имаше билет за влак – каза Димов.

– Не се съмнявам. И наистина са я посрещнали на лионската гара. Но и това няма да я спаси, само ще отежни положението й.

Но Димов едва го чу, вглъбен в някаква своя мисъл. Дюран изглежда, че забеляза това, защото запита:

– Какво ви тормози? Пак някакви съмнения?

– Всъщност само едно. И все пак доста солидно. Защо в крайна сметка такава умна и пресметлива жена като нея се е решила на толкова опасна и рискована постъпка? Защо го е убила?… Едно е да те съдят за предумишлено убийство, друго – за съучастничество в грабежи.

– Хайде сега! – Дюран го погледна учудено. – Та нали всъщност вие лансирахте тая хипотеза, че мадам де Вол е убила Кулон?

– Да, наистина… Но тогава още не знаех, че е толкова пресметлива и умна.

– И все пак тя е жена – каза Дюран сърдито. – Имала е кариера, обществено положение, пари… Насителка е на Почетния легион… И изведнъж – свалена в калта, смазана, опозорена. Коя жена би могла да се примири с такова положение? И не само жена.

– Да, на пръв поглед всичко е така, както вие го казвате. И все пак не ми прилича на човек, който се поддава на чувствата си. Способна е да пресметне хладнокръвно плюсовете и минусите на всяко свое дело. Да, сетих се какво исках да ви попитам. Прието ли е на френски жена да каже за себе си „любовница“?

– Не, разбира се… Би трябвало да каже „приятелка“. Но тя очевидно си търси оправдание… Жертва на чувствата или нещо подобно. Плитка игра.

– Не е толкова плитка. Всеки съд е чувствителен за такива мотиви. А като се има пред вид, че всъщност нямаме никакви показания на Кулон, то…

– Не! – прекъсна го яростно Дюран. – Няма да се отскубне!… Ще намеря начин да я изоблича. Ще разруша из основи нейното нескопосно алиби?

– Това ще бъде дълга и безнадеждна война… Не знам дали ще ви стигнат нервите.

– Не се съмнявайте в това.

– Прави ми впечатление, че сте по-безпощаден към жените – усмихна се Димов, – отколкото към милионерите.

– Много естествено. Милионер с удоволствие бих станал. Но жена, никога.

– Искате ли да направим един експеримент? – запита Димов внезапно.

– Какъв експеримент?

Поспориха малко дали тоя експеримент е уместен и какво би могъл да им донесе. Най-сетне Дюран неохотно се съгласи. След малко те бяха отново в апартамента, в който проведоха разпита. Мадам де Вол седеше на същото място, сякаш не бе помръднала милиметър. На гладкото й лице не се бе появила дори най-малката гънчица на умора или страдание. Сега Димов я гледаше малко стреснат. И последните сенки на съчувствие бяха излетели от душата му. „Нима това е наистина жена? – мислеше той смутено. – Едва ли!“

– Пригответе се да вървим! – каза Дюран.

След това се изправи пред мадам де Вол и добави сухо:

– Госпожо, току-що ми съобщиха, че Кулон е починал. Сега вие ще отговаряте не за опит за убийство, а за убийство.

За едно мигновение нещо се появи в непроницаемите очи на мадам де Вол. Колкото и кратко да беше то, двамата мъже много добре го забелязаха. Като излязоха в коридора, Димов веднага запита:

– Видяхте ли?

– Много добре видях. Тя се зарадва.

– Точно така!… Но защо?… Сега нали наистина ще отговаря за убийство? И толкова ли е глупава, за да не го разбере?

– Знам ли? – измърмори Дюран. – Може ли човек да разбере женската логика? Може би просто се зарадва, че не съществува вече против нея никакъв жив свидетел.

– Но това е лишено от логика!… Ние приехме, че тя е убила Кулон, за да не я издаде. Но опитът излезе несполучлив, успяхме да я надхитрим. Тя направи пред нас пълни самопризнания. Сега в неин интерес е Кулон да остане жив. Така поне няма да отговаря за убийство.

– Жените са малко нещо като децата, колега… Все им се струва, че като отложат бедата, тя по някакъв начин ще им се размине.

Но Димов едва го чу.

– Защо наистина? – измърмори той омърлушено.

С бързия спортен самолет те пристигнаха в Париж към полунощ. Чакаха ги две коли – едната за инспекторите, другата, достатъчно осигурена и бронирана, за мадам де Вол и другите сътрудници. За тяхно щастие нямаше журналисти, бяха успели да си спестят поне тая неприятност.

– Искате ли да ви заведа при халите? – запита Дюран. – Не може един истински гост на Париж да не опита нашата лучена супа.

– Сигурно е пълно с чужденци.

– Няма нищо страшно. Това са най-обикновени провинциални веселяци.

Веселяците дремеха край масите и по-скоро се преструваха на весели. Не им спореше и лучената чорба, гъста и лепкава като клайстер. Парижки месари в накървавени бели престилки пиеха кротко на бара своя безплатен аперитив, колкото да създадат известен колорит на заведението. Провинциалистите гледаха малко уплашено кървавите петна по престилките и нагъваха без апетит супата. Но на Димов тя хареса – поне оная част, която можеше някак си да се погълне. Изпиха заедно бутилка вино и си тръгнаха.

– Утре ви каня на официална вечеря – каза Дюран. – Навярно ще присъствува и директорът.

Димов го погледна едва ли не уплашено.

– Много ви моля!… Ама знаете ли как не обичам официални срещи и вечери.

Дюран се замисли.

– За вечерята някак си може да уредим… Но тогава ще се наложи да дойдете още веднаж в бюрото ми. Няма да ви се размине без една официална благодарност. Да не говорим за мисис Доналд!

– Не ми е приятно да услужвам на милиардери – изсумтя Димов.

– Без шеги! Навярно ви чака и парична премия. Най-малкото от страна на застрахователната компания.

– С удоволствие ви я отстъпвам – усмихна се Димов.

– Не се шегувайте. Това не са малко пари!

– Не се шегувам, но у нас това е абсолютно забранено. Държавен служител може да получи само законната държавна премия. И нищо друго.

– Ха! – възкликна Дюран. – По тоя начин ще услужите на капиталистите. Знаете ли колко ще се зарадват? Тия пари и без друго ги бяха прежалили.

– Знам! – отвърна Димов. – Но принципът си е принцип.

Дюран го зяпаше любопитно.

– Странни хора сте вие! – измърмори той.

Опитаха се да спрат едно такси. То наистина спря, но в него седеше млада жена с доста претенциозен вид. Цялото й поведение подсказваше, че с удоволствие би ги приела и двамата. Дюран само махна с ръка, шофьорът предвидливо замина.

– А това не влиза ли във вашите задължения? – усмихна се Димов. – Да я приберете на топло.

– Има си хора за тая работа – отвърна неохотно Дюран.

Тая нощ Димов заспа веднага – без никаква мисъл в главата, макар да съзнаваше много добре, че има за какво да се мисли. На сутринта отиде в Българското посолство, където го прие посланикът. Димов му разказа всичко – до арестуването на мадам де Вол. Посланикът слушаше поразен.

– Познавам мадам де Вол – каза той. – Идвала е даже в нашето посолство. Минаваше за лява голистка. И с основание, сигурен съм, че е участвувала много активно в съпротивителното движение против немската окупация.

– Доста странно! – каза Димов замислено.

– Наистина странно!… Но всичко е добре дошло за нас. Скоро свикваме пресконференция. По друг повод, разбира се. Но ще използуваме случая да обясним на господа журналистите, че дължат на нашата страна едно извинение. За всички ония хули, които посипаха по наш адрес.

След посещението при посланика Димов разгледа „Лафайет“. Без особен резултат, разбира се. Купи само пет-шест газови запалки – подарък за най-близките приятели и сътрудници. И още толкова стила – от най-добрите. Спря за миг пред едно мъжко поло, но махна с ръка и отмина. Стори му се прекалено елегантно за един скромен криминален служител. След това обядва в едно случайно бистро, взе такси и отиде в Галерията на модерното изкуство. Началото не беше никак окуражително. И Матис, и Пикасо го оставиха доста хладен. И тъкмо беше потънал в някакво непонятно за него очарование в салона на примитивистите, някой го побутна по ръката.

– Господин Димов!

Той се обърна учудено – млад, учтив човек го гледаше с нескрит респект. Димов си припомни веднага, че го бе зърнал веднаж някъде около Дюран.

– Господин Димов, инспектор Дюран ви моли да дойдете веднага при него.

– Нещо се е случило?

– Не мога да ви кажа.

Димов погледна със съжаление недогледаните галерии и тръгна с младия човек.

– А откъде знаехте, че съм именно тук? – запита той.

– Френската полиция всичко знае! – пошегува се младежът.

Навън ги чакаше кола, която веднага ги заведе в бюрото на Дюран. Като го видя, инспекторът стана усмихнат и тръгна срещу него. Никога не бе изглеждал в такова добро разположение на духа. „Навярно е пипнал премията от застрахователната компания“ – помисли Димов развеселен.

– Вие сте чуден човек! – говореше шеговито Дюран. – Тръгнал по изложби, вместо да купи чифт хубави обувки на жена си.

– Трябва да си купя жена по-напред – все тъй шеговито отвърна Димов.

– Ами купете си французойка. Ще ви намерим една с намаление.

– От плас „Пигал“?

– Не, моля ви се, напълно порядъчна.

– Пак ще ми излезе доста скъпичка. След сватбата, искам да кажа. Предпочитам българките, те са ужасно пестеливи.

Двамата седнаха – Дюран зад бюрото си.

– Последно, кога заминавате?

– Както ви казах. Утре сутринта.

– Тогава ще ви направя един малък сюрприз – каза Дюран. – По случай вашето заминаване.

Той бръкна в едно от чекмеджетата и извади оттам плик. Беше голям плик, доста плътен. Димов едва не се намръщи – какво значи това? Възнаграждение за усърдието? Той вече го бе предупредил, и то съвсем недвусмислено.

– Какво е това? – запита Димов сдържано.

– Отворете, отворете!

Димов неохотно отвори плика. Вътре имаше само няколко фотографии. Отначало те нищо не му говореха. Някаква широка стая в стил „ампир“. Маса, отрупана с бутилки и богато ядене. Полупияни мъже, всичките в есесовски униформи с пречупен кръст на ръкавите. Само три жени, и трите много хубави и елегантни. Но едва като се взря много внимателно, Димов разбра, че една от трите жени е мадам де Вол.

– Къде намерихте това? – запита спокойно Димов.

– В сейфа на Кулон?

– Не, на много по-сигурно място. В трезора на Националната банка. В личната касетка на Кулон.

– Да, сега всичко идва на мястото си – каза Димов.

– Очевидно Кулон не е страдал от излишна доверчивост.

– И не е сбъркал – отвърна доволно Дюран.

– Разпитахте ли мадам де Вол?

– Да, разбира се. И то веднага. Тоя път тя направи пълни самопризнания. Откровени, драстични, бих казал, яростни. Изглежда, че беше вбесена от предателството на Кулон. Говореше за него с ненавист. Но въпреки това не скри нищо от своите престъпления.

– И какви по-точно?

Дюран гледаше втренчено своя колега, на устните му бе кацнала някаква непонятна усмивка.

– Няма да ви държа в неизвестност, както често вие го правите. По-приятно ми е да ви стресна. Мадам де Вол е убила не само Кулон. Тя е убила и Периа.

Димов слушаше поразен. И мълчеше.

– Признайте, колега, че само това не сте очаквали? – обади се Дюран.

– Да, наистина – кимна Димов. – Допусках друго. Допусках, че мадам де Вол е в дъното на заговора срещу Периа. Допусках, че има друга, неизвестна причина за смъртта на двамата. Бях почти сигурен, че Периа не е знаел за идването на Кулон на летището в София. И все пак смятах, че Кулон е убиецът… В края на краищата тоя удар, толкова професионален и мъжки.

– Не забравяйте, че тя е минала немска разузнавателна школа.

– Да, разбирам. Но тогава не знаех това. Тържествените нотки в гласа на Дюран изглеждаха доста спаднали. Все пак неговият колега бе проникнал в същината на работата.

– Да почнем отначало. Ето този тук – Дюран го посочи на снимката – е Грюне, един от шефовете на парижкото гестапо. Той лично е вербувал мадам де Вол, тогава Жанет Грие, отначало само като своя любовница. Колкото и да е умна и наблюдателна, мадам де Вол не знае как е направена тая снимка. И от кого. Може би това е било ход на някаква друга агентура. Не знае как тая снимка е попаднала у Периа. И, за съжаление, навярно и ние никога няма да узнаем. По-късно мадам де Вол минала специална школа и много умно била лансирана сред дейците на съпротивителното движение. Там тя, според нейните лични показания, се е занимавала само с разузнавателна дейност, с доносничество, искам да кажа.

– Да не би със своите сегашни самопризнания да иска да скрие политическите си престъпления?

– Не знам. Не ми се вярва. Мадам де Вол твърди, че не е вършила никакви особени предателства. Малко е знаела. Пък не се и чувствувала длъжна да казва всичко. И да прави всичко.

– Такъв човек прави всичко – каза намръщено Димов.

– Ще поразчепкаме и тоя въпрос… Но сега за сега да се върнем към нашето дело. След войната като заслужил човек мадам де Вол се издига до поста, който досега заемаше. У нас това съвсем не е лека кариера за една жена. Тя прави впечатление на всички със своя блестящ ум. И с безукорното си поведение. Това продължава до деня, в който пред нея се появява Периа със своите снимки. С тия снимки той е изнудвал мадам де Вол и тя му е служела безпрекословно. Но тоя самонадеян негодник не се задоволил само с това. Като Грюне той направил мадам де Вол своя любовница. И това му изяло главата. С течение на годините мадам де Вол научава две важни неща, които той издал в крайно пияно състояние. Първо, къде е сейфът. И втората по-фатална грешка: кой е Кулон.

– А Кулон как е попаднал в бандата?

– Това навярно никога няма да узнаем. Все пак фактът си остава факт, такъв, какъвто го предполагахме. Именно Кулон е обработвал и пласирал, крадените скъпоценности. За такава очарователна жена като мадам де Вол не е било много трудно да подчини човек от типа на Кулон – той не е бил много опитен в любовните авантюри. Постепенно тя му признава на какво се дължи нейната зависимост от Периа. Разбира се, не му казва цялата истина. Уж случайно била попаднала в тая компания – за пръв и последен път. Друг е въпросът, дали Кулон наистина е вярвал. Но изглежда, че е вярвал. И поне отначало е бил искрено влюбен в нея. Мадам де Вол успява да му внуши, че е крайно време да се отърват от Периа. И да заживеят двамата почтен живот.

– Тя ли е замислила цялата акция?

– Да, от начало до край. В най-тънки детайли. И всички малки грешки не са грешки на замисъла, а на лошото изпълнение. На Кулон в най-основни линии. Но Периа доста лесно се хваща на въдицата. Той се съгласява да замине за Бейрут под името на Кулон. И след като вземе скъпоценностите и ги предаде на мадам де Вол, да се върне по същия път. Не е съществувала предварителна уговорка двамата да се видят на софийското летище. Мадам де Вол се е уплашила да поиска това от него, страхувала се е Периа да не заподозре нещо.

– Само тук е сбъркала! – обади се Димов. – Трябвало е да върви докрай.

– Вие все още й симпатизирате? – погледна го Дюран.

– Не! – каза решително Димов. – Вече не!

– По-нататък операцията протича, както я предполагахме. Кулон лесно прониква в квартирата на Периа. Той знае секрета за отваряне на вратата към сейфа, но, разбира се, не знае шифъра. Разбива сейфа и открадва оттам снимките. Други ценности не е имало. Заминава за Истанбул и оттам за София. Сега внимавайте как е трябвало да се изпълни замисълът. Пръв пристига Кулон в двеста и осма. Той оставя пред вратата си обувките, които мадам де Вол е познавала. И ключът от външната страна на вратата. Мадам де Вол просто взима ключа и се качва с него в ресторанта. Оставя го на масата така, че да може добре да се види номерът му. Разбира се, предварително са се били уговорили Периа да дойде в стаята й. Така да се каже, последна любовна нощ, преди да пристигнат в Париж, където им е толкова трудно да се срещат. Периа ще мине край нейната маса, ще види номера и всичко е готово. Но тук става нещо, което е накарало Периа да се усъмни…

– Как нещо? – попита учудено Димов.

– Ами какво?

– Периа съвсем случайно узнава от нашия администратор, че Периа е в хотела – продължи мисълта му Димов.

– Дааа – измънка провлачено Дюран. – Сега наистина всичко си отива на мястото. Периа нахлува в стаята на Кулон, защото мисли, че ще намери там мадам де Вол. И наистина я намира – сама, разбира се. През това време Кулон се крие в банята, готов да излезе веднага щом започне любовната сцена. И да свърши веднаж за винаги с Периа.

– С какво оръжие?

– Той е имал пистолет с много модерен и съвършен заглушител. Пренесла го е мадам де Вол в своята чанта. Но тук става неочакваното. Периа грубо запитва де Вол какво търси Кулон в хотела. И изпълнен с подозрения, тръгва към банята. Какво ще стане там? Ще успее ли изненаданият Кулон да реагира? Нямало много време за мислене. Мадам де Вол е носела чадърче, а в дръжката на чадърчето монтирана удобна и много остра кама. Тук старата професия й идва на помощ. Вие знаете колко точен и смъртоносен е бил още първият удар.

Дюран млъкна. И двамата мълчаха.

– Истината излезе много по-сложна от хипотезата! – каза Димов най-сетне. – И много по-драматична. Сетихте ли се да я попитате за копчето?

– За кое копче?

– За копчето на митничаря.

– А, да – кимна Дюран пренебрежиетлно. – Тя сама ми каза, че Кулон го е намерил случайно в митницата. И решил да си послужи с него.

– Понятно за ума на Кулон – каза Димов. – Но непонятно за мадам де Вол. Да, изглежда, че това убийство го е извадило от равновесие повече, отколкото самият той е очаквал. И почва да прави глупости. За да се отърве от кутията за енфие, подхвърля я на Капелани. Вместо да я унищожи съвсем. Чувствувал се е много неуверен и несигурен. Въпреки уговорката той пръв се е обадил на мадам де Вол. Казал й, че му пред стои нашето посещение. С удоволствие се е съгласил и тя тайно да присъствува на нашия разговор – така, както си мислехме. Очевидно не е разчитал на себе си, за да разбере докъде всъщност сме стигнали. Тя е дошла час по-рано от нас. Прибрала си снимките, за които е станала цялата история. Без да знае, разбира се, че Кулон е съхранил дубликатите.

– Ето защо тя се зарадва, като разбра, че Кулон е мъртъв – прекъсна го Димов. – Предпочитала е всичко, само и само да не узнаем за снимките.

– Така изглежда… След като сме излезли, тя влиза при Кулон. За нея вече е съвсем ясно, че с него е свършено. Решението вече е узряло окончателно. Не е било никак трудно да го застреля от упор, защото той не е очаквал, естествено, такава развръзка. После, както предполагахме, догонва влака близо до Лион с много мощната си лека кола. А всичко друго е така, както го знаете.

Дюран се облегна на стола си. Масивното му лице едва успяваше да скрие своя израз на спотаено тържество. В края на краищата, макар и на самия финал, наистина бе успял да изненада колегата си.

– Това е цялата история – каза той. – А сега, надявам се, че няма да ми откажете една хубава прощална вечеря.

– Обещахте: сами!

– Добре, сами, упорити човече. Ще отидем в „Максим“.

– Искрено казано, господин Дюран, предпочитам нещо по-скромно. При Надин например.

– Глупости… Искам да ви заведа в хубав и скъп ресторант. Не бойте се, няма да плащам аз сметката.

– Сметката зависи от менюто – усмихна се Димов. – Хем ще си хапнем добре, хем ще се чувствуваме удобно. Не обичам да ми се въртят около главата пет келнери. И един ми стига, особено ако не е от най-бързите.

– Знаете ли, че сте прав? – отстъпи изведнаж Дюран. – Надин може да ни поднесе всичко, което си поискаме, от омарите до пъпеша. Аз ще й се обадя. Ще й поръчам трюфели и чудесни наденички – от „Мортаи сюр Перш“.

Дюран потърка така съблазнително ръце, сякаш вече ги виждаше пред себе си.

– А сега да се качим за малко при директора. Няма да се разболеете от няколко признателни думи.

На другата сутрин те пиеха кафе в чакалнята на летището. Навън денят беше доста навъсен, ръмеше слаб дъжд, духаше вятър. Но въпреки това Дюран изглеждаше във великолепно настроение.

– И тоя път излязохте прав – каза той. – Надин наистина ни предложи чудесна вечеря.

– И сметката не беше лоша – отвърна Димов.

– Не, не заради сметката… Тоя път се беше постарала като за стари приятели. Да не мислите, че всеки ден поднася такова вино? От реколта хиляда деветстотин трийсет и шеста. Просто не знаех, че го има.

Дюран беше прав – Надин имаше не повече от трийсетина такива бутилки. И ги вадеше само в изключителни случаи. Тя дори накара Димов да се подпише в почетната книга на заведението. След като бе изпила няколко чашки с тях, разбира се.

По радиоуредбата оповестиха пътниците да се приготвят за отлитане. Двамата инспектори си стиснаха сърдечно ръцете.

– Надявам се, че пак ще се видим! – каза Дюран.

– А аз се надявам, че тогава ще бъдете поне началник на управление.

– У нас тия неща не стават така бързо. Добър път!

Навън го лъхна хладният вятър, студени пръски дъжд оросиха лицето му. Беше много приятно усещане след задушните летни дни. А това чувство още повече се усили, след като зърна в далечината българския трикольор върху опашката на самолета.

На софийското летище го чакаше Ралчев така радостен, сякаш посрещаше собствения си брат. Беше в скромни сандали и простичка лятна риза със завити ръкави. Димов веднага усети лекичкото ухапване на съвестта. Можеше спокойно да купи за него онова елегантно поло, което беше видял на парижката витрина. Можеше, ако се беше сетил. И нямаше да му пъха сега в ръцете някакви си писалки.

– Какво ново към вас? – запита Димов.

– Дребни работи.

– Наистина ли са дребни?

– Не знам! – усмихна се Ралчев. – Но след твоите международни подвизи ще ти се видят като мухи.

Навън ги чакаше служебна кола. Докато пътуваха към града, Димов успя да разкаже в по-общ вид всичко, което се беше случило. И, разбира се, веднага заваляха въпросите.

– Да оставим нещо и за довечера – отвърна Димов. – Ако ме поканиш на гости, разбира се.