Текст книги "Кутия за енфие"

Автор книги: Павел Вежинов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 10 страниц)

– Която е ужасно снизходителна към богатите.

– Нека да бъде така! Но аз не съм виновен за това положение.

– Разбирам ви много добре – кимна Димов. – И не се сърдя, на вас, искам да кажа. Добре, ще се видим утре в два часа. Може би пък проверката ще ни подскаже нещо.

Димов прекара вечерта сам. Това си остана неговата единствена свободна вечер, най-хубавият му спомен от Париж. Латинският квартал не беше далеч, той отиде дотам пеща. Най-напред вечеря в едно хубаво гръцко ресторантче, с чудесно, гъсто като кръв хиоско вино. И след това тръгна сам по тесните стръмни улици така свободно, сякаш се на мираше в етария Пловдив. Беше хубава лятна нощ, малко задушна, с черно небе без звезди, с криви фенери, които светеха със студена химическа светлина. Разбира се, че нощем Латинският квартал е по-хубав, отколкото през деня – не личат изроненото, олющеното, овехтялото – всичко прави впечатление на неизменна, навеки застинала старина. По улиците все така скитаха малки младежки банди с китари и банджа или просто с прегракнали транзистори. Беше им много лесно да се правят на пияни и весели, седяха на цели групи по платната на улиците и ругаеха американските туристи с техните грамадни луксозни коли. Като се наскита до изтощение, той седна на запустялата тераса на едно кафене, изпи един грамаден портокалов сок и се прибра пеша в хотела си. Чувствуваше се така изморен, сякаш се бе изкачвал на Монблан.

Сутринта стана рано, както винаги. И прецени, че една сутрин ще му бъде недостатъчна за целия Лувър. Задоволи се само с галерията на импресионистите, но когато се върна оттам, цялата афера, за която бе дошъл в Париж му се видя дребнава, глупава и безсмислена. Какво от това, по дяволите, че някакъв гангстер бе убил друг гангстер? Какво отношение имат тия работи към истинския живот?

И все пак Димов съвсем дисциплинирано и точно се яви на срещата с Дюран. Инспекторът го чакаше в кабинета си. Още по външния му вид Димов разбра, че няма интересни новини.

– Направихме всички справки – каза Дюран. – Ако се съди по книжата на данъчните и финансовите власти, сметките на Кулон са в отлично състояние. Той е наистина милионер.

– Случва се милионери да губят състоянието си само в една нощ…

– Не виждам как – отвърна Дюран. – Предприятието му процъфтява. И всичките му средства са вложени в солидни банки.

– Играе ли комар?

– Специално се заинтересувахме. Никой досега не го е виждал в игрален дом или в някое игрално казино. Изобщо всички сведения говорят за един съвсем добродетелен човек. Живее доста затворено, рядко приема гости, интересува се само от своите колекции.

– Да, точно от своите колекции – измърмори Димов. – А Капелани?

– Неговото положение е наистина много по-съмнително – каза Дюран. – Несъмнено той харчи повече, отколкото получава.

– Установихте ли кога точно е заминал за Истанбул?

– Един ден след Периа.

– Не мога да си представя тоя полупиян дебелак като престъпник – каза Димов намръщено: – Не мога да си представя как може да нанесе такъв мощен и точен удар с хладно оръжие.

Дюран замълча, Димов въздъхна едва забележимо.

– Все пак иска ми се да видя магазините на Кулон.

– Това не е проблем. Но какъв смисъл?

– Просто да си съставя впечатление. Все ми се струва, че тия магазини са само една фасада. А истинската дейност на Кулон е от съвсем друг характер.

– Какво искате да кажете? – запита Дюран с известно безпокойство.

– Много просто. Искам да кажа, че Периа и Кулон са били съдружници. И че между тях не е имало никакви тайни.

– И тъй да е, надали е написано на фирмите на магазините… Но да вървим, упорити човече. Не съм забравил, че сте ми обещали неопровержимо доказателство.

– Ще го получите! – отвърна Димов кратко. Взеха една служебна кола, която бързо се понесе по парижките булеварди. Не трябваше да пътуват много дълго.

– Спри тук, Жан! И чакай, докато се върнем! Тръгнаха по булеварда, после свиха надясно по една малка пряка улица – съвсем като в Истанбул.

– Това е един от магазините – каза Дюран. – Струва ми се, най-малкият.

Но витрината беше доста голяма и подредена с артистичен вкус. И цялата изпълнена с красиви старинни предмети – лампи, абажури, огледала, изящни тоалетни предмети. Не гледаха дълго, отправиха се към вратата. Внезапно Дюран спря като закован на мястото си.

– Я! – възкликна той смаяно. Димов го погледна учудено.

– Ама това не беше ли вашата кутия?

Двамата бързо се върнаха назад. И Дюран веднага му посочи някакъв малък предмет съвсем в дъното на витрината. На Димов му се струваше, че никога през живота си не е мигал така изненадано и глупаво. Беше наистина същата кутия за енфие, която познаваше до най-малките детайли. Не можеше да има никаква грешка.

– Какво значи това? – Дюран погледна към Димов.

Но Димов все още не можеше да откъсне погледа си от странното видение.

– Знам ли? – измърмори той объркано. – Може би имитация, като моята.

– Ами ако не е?

– Ако не е, моментално ще си изям шапката.

– Ще бъде интересно – каза Дюран. – Да ви призная искрено, не веднаж съм го правил… Но да вървим.

– Чакайте малко! – каза объркано Димов. – Чакайте да се съвзема.

Той стоеше все още пред витрината и мислеше на глас:

– Да открадне кутията?… И след това да я продава в собствения си магазин?… Не, това е абсурдно!… Кутията сигурно е имитация.

Димов тръсна глава и тръгна обнадежден към входа. В магазина нямаше никакъв купувач. И изобщо никой друг човек не влезе през целия им престой. Продавачът, старичък, но много подвижен човек, склонен към хумор, ги погледна едва ли не изненадано – като хора, които бяха сбъркали входа.

– Какво ще обичат господата?

– Видяхме на витрината кутия за енфие! – каза Дюран…

– Да, наистина е кутия за енфие! – кимна живо продавачът. – От ориенталски произход. Много хубава вещ много ценна.

– Защо смятате, че е ориенталска? – погледна го Дюран.

– Европейските са обикновено ахатови или малахитови. И доста по-малки. Тия паши и везири са имали доста добри носове.

– Може ли да я видим?

Продавачът извади кутията и я поднесе с изискан, професионален жест.

– Заповядайте, моля.

Дюран я взе в ръцете си. Димов сякаш беше готов да я изяде с поглед. Съвсем същата кутия освен камъкът може би.

– И колко струва това? – запита Дюран.

– Хиляда, франка.

– Хиляда франка? Продавате истински изумруд за хиляда франка?

– Ние сме щедри, господине – каза шеговито продавачът. – Даваме го заедно с кутията… Макар че, според мене, тя струва доста по-скъпо.

Дюран внезапно се намръщи.

– Откъде имате тая вещ?

– Ние сме тук да продаваме антикварни предмети – отвърна той полушеговито, полуобидено, – а не да отговаряме на въпроси.

– Тоя път ще се наложи.

Дюран извади полицейската си карта и я бутна под носа на продавача. Но старият човек и сега не загуби доброто си разположение на духа.

– А, това е вече друг въпрос – отвърна той шеговито. – Кутията купих преди три-четири дена.

– От кого?

– Сега ще ви кажа.

Продавачът отиде до бюрото си и извади оттам някакъв кочан с квитанции.

– Тук всичко се записва – каза той.

И наистина след малко изправи глава зарадван.

– Да, купих я за двеста франка… От някой си Капелани.

Двамата инспектори мигновено се спогледаха.

– От кой Капелани? От Антонио Капелани? – запита Дюран.

– Не, от Федерико Капелани. Имам адреса му: „Рю де Бери“ 17.

Дюран много добре помнеше, че това е адресът и на Антонио Капелани.

– Как изглеждаше?

Продавачът започна да мига и да се почесва с нокът по темето. Лицето му издаваше лека несигурност.

– Доколкото си спомням, съвсем млад човек. И доста симпатичен на вид. Искам да кажа, не беше някое хипи.

– Пълнолетен?

– Естествено. Имаше право да продаде предмета.

– Видяхте ли паспорта му?

– Да, разбира се… Тук всичко се пише. Двамата инспектори отново се спогледаха. Продавачът чакаше край тях с благодушно невинно личице.

– Съжалявам много, но ще се лишите временно от тая хубава вещ – каза Дюран. – Срещу разписка, разбира се.

Той седна край бюрото, извади стилото си.

– Дайте ми хартия.

Докато пишеше внимателно и грижливо разписката, продавачът запита:

– Смятате, че е крадена?

– Не съм казал такова нещо – измърмори Дюран. – Ние търсим някаква подобна кутия. Но с истински изумруд.

– Тоя не е истински – отвърна успокоен продавачът.

– Ще проверим.

Те се сбогуваха и скоро Жан ги понесе отново по булевардите. Но тоя път скоростта бе много по-висока, двамата инспектори изглеждаха доста нетърпеливи.

– А ако изумрудът се окаже истински? – запита Дюран.

– Сигурен съм, че е истински! – отвърна малко омърлушено Димов. – Изобщо това е самата оригинална кутия, ограбена от Периа през нощта на убийството.

– Не виждам да се радвате! – каза Дюран. – Нали точно това искахте, да намерите тая кутия в Париж?

– Смятам, че сме я намерили.

– А аз все още не смятам.

– Не може да има такова съвпадение – каза Димов. – Откъде Капелани ще има такава кутия?

– Ами много просто… Купил я е също като вас… А синчето му.

Дюран не се доизказа, пък и Димов нямаше никакво желание да продължи разговора. Преди всичко трябваше да се чуе мнението на експертите.

Щом пристигнаха в бюрото, Дюран веднага извика някой си господин Виго. Пристигна побелял възрастен господин в раиран панталон, така старинен, като вещите, за които се произнасяше. Дюран му даде двете кутии.

– Интересува ме дали едната от двете кутии е оригинална – каза Дюран. – Наистина няма паспорт, но навярно е принадлежала на султан Абдул Хамид I. И му е била подарена от император Франц-Йосиф. Много ви моля да ми дадете колкото може по-бързо вашето мнение.

– Ще се опитам, господин Дюран… Макар че за такива работи не бива да се бърза.

– Исках да кажа, в кръга на възможното.

Виго излезе, Дюран веднага поръча досието на Капелани. Тоя път справката се оказа съвсем проста.

– Така е. – измърмори Дюран. – Антонио има три деца: две дъщери и един син. Синът наистина се казва Федерико, двайсет и една годишен, студент по право в Сорбоната. Без провинения, както може да се очаква от един бъдещ юрист. И трите деца живеят при баща си на „Рю де Бери“. Това е доста хубав квартал близо до „Шан з Елизе“. Ще бъде странно, ако апартаментът е негов.

Димов – мълчеше, лицето му не изглеждаше никак весело.

– Това не отговаря ли на вашата хипотеза? – попита Дюран.

– Признавам, че не.

– Опровергава я?

– Най-малкото, неприятно я усложнява.

– Господин Димов, аз съм доста по-възрастен човек от вас – продължи Дюран меко. – И ми позволете да ви кажа нещо, ако щете, приятелски. Вие сте прекалено амбициозен. И може би малко преднамерен. Предпочитате хипотезата пред истината. Какво значение има дали убиецът е Капелани или Кулон? Важно е да разберем кой е.

– Да, прав сте по принцип – кимна малко унило Димов. – Но вие по-късно ще разберете на колко здрави основи е положена моята хипотеза.

– Сега остава да проверим фактите.

Дюран се замисли, след това извика един цивилен агент. Той даде точни данни за Федерико Капелани и добави:

– Издирете го и го дръжте под наблюдение… Може всеки момент да ни потрябва.

Двамата инспектори трябваше да чакат повече от два часа, докато се появи отново експертът. Бялата му глава, невероятно измита, вдъхваше някакъв особен респект.

– Господин Дюран, кутията, която сте взели от антикварния магазин, е оригинална. Няма съмнение, че султанският знак е автентичен. И изумрудът е истински, макар и не първокласен. Очевидно австрийският император не се е престарал много с подаръка си… Втората кутия е имитация, но не отстъпва по изящество на изработката.

– И, според вас, колко струва?

– Истински ценител би дал до петдесет хиляди франка.

– Благодаря ви, господин Виго.

Експертът се оттегли с достойнство. Дюран изглеждаше много оживен и доволен. Тая проклета история бе започнала наистина да се разплита.

– Трябва да разпитаме момчето.

– Ами вече нямаме друг изход – съгласи се Димов.

– Може би ще се наложи да почакаме… Да изпием поне по една бира?

– Съгласен.

Дюран извика дежурния, за да му даде поръчката. Димов все така седеше в креслото си без настроение. „И всъщност какво толкова ме интересува тая история? – мислеше той с досада. – Важното е, че в последна сметка се доказа моята теза: убийството не е извършено от българин!“

Вече се свечеряваше, шумът, който влизаше през прозореца – истинският неповторим парижки шум, – ставаше все по-отчетлив и по-хаотичен.

Доведоха младия Капелани едва към осем и половина часа. Беше светлооко и русо момче, много слабо – по нищо не напомняше на баща си. И общият му вид беше приятен, макар да изглеждаше доста смутен, почти уплашен. Той се настани на един от коравите столове точно срещу бюрото на Дюран. Настолната лампа светеше неприятно в лицето му. Димов се понамръщи – беше му вече съвсем ясно, че момчето ще каже всичко, без да му въздействуват с каквито и да е странични средства. Дюран бръкна в бюрото, извади кутията и я постави пред момчето.

– Познавате ли тая кутия? – запита той строго.

Момчето трепна и погледна бързо кутията. Димов веднага забеляза, че дори не задържа погледа си върху нея.

– Да – отвърна то. – Преди няколко дена я продадох в един антикварен магазин.

– А откъде я имате? Младежът притеснено мълчеше.

– Попитах ви откъде я имате? – тоя път малко грубо запита Дюр ан.

– Как да ви кажа… Ние имаме лятна къща край Париж. Напоследък по-рядко я ползуваме. Татко е много зает, а мама…

Той отново замълча.

– А майка ви? Говорете, няма да ви тегля думите от устата.

– А мама, естествено, няма да го остави сам и без никакви грижи. Сега само аз живея там и уча, тъй като през есента имам много тежка изпитна сесия. Та намерих тая кутия в мазето на вилата.

– По-точно!

– В мазето държим някои стари мебели… Намерих я в един шкаф. Беше завита в някакъв стар парцал.

– Съвсем случайно ли я намерихте? Или нещо сте търсили?

– Ами как да ви кажа… – отвърна стеснено младежът. – Напоследък татко ми дава съвсем малко пари. И друг път съм го правил, продавал съм разни вехтории.

– Но това не е вехтория, това е много ценна вещ.

– Ами, ценна! – отвърна недоверчиво младежът. – Кой държи ценни вещи между боклуците?

– Точно това и ние се питаме. Не може такава хубава и ценна вещ да бъде просто захвърлена като ненужна. Това е изключено. Баща ви не е милионер, за да държи ценните си вещи в мазето.

– И аз се зачудих – промълви с мъка момчето.

– Нищо не сте се зачудили. Кажете къде я намерихте? – кресна Дюран.

– Там я намерих. За какво да ви лъжа?

– Има за какво. Кутията е открадната от една сбирка. Какво може да търси в мазето ви?

Момчето уплашено мълчеше.

– Или искате да помогнете на баща си? Не сте измислили най-добрия начин. По-добре да бяхте излъгали, че сте я намерили в метрото.

– Но аз не лъжа. Казах ви самата истина.

– Така или иначе, тая истина не е във ваша полза. Вие сте я продали в антикварния магазин, сега вие ще отговаряте… Където и да сте я намерили.

– Господин инспекторе, навярно е станала някаква грешка – каза умолително младежът. – Попитайте в края на краищата баща ми. Може би той знае нещо повече.

– Не е много благородно от ваша страна да хвърляте вината на баща си – каза инспекторът. – Особено пък, ако той е виновен.

– Не, не, не може да бъде виновен… Какво говорите, господин инспекторе… Та той е уважаван гражданин… Директор на голяма търговска фирма.

– Толкова по-зле за вас – каза Дюран. – Сега ще ви заведем в ареста, за да обогатим малко вашия юридически опит… И помислете добре къде сте намерили кутията!

Дюран позвъни, влезе дежурният полицай.

– Изведете го! – каза кратко Дюран. – В ареста!

Полицаят изведе младежа. Дюран вдигна рамене.

– Какво мислите за тая история?

– Според мене, говори истината – отвърна Димов. – Ако искаше да лъже, щеше да измисли нещо по-умно.

– И според мене е така… Момчето е взело кутията от дома си. А дали от апартамента или от мазето на вилата, все едно.

– За съжаление, не е все едно – отвърна Димов.

– Или почти все едно. Излиза, че старият Капелани е направил опит да скрие кутията.

– А тогава защо задържахте момчето?

– А да го пусна ли? – попита учудено Дюран. – Нали веднага ще изтича при баща си и ще му разкаже всичко. И старият хитрец ще успее да подготви някакъв отговор. Особено ако се срещне с адвоката си.

– Не може ли да извикаме Капелани веднага?

– Не, късно е. Трябва да искам специално разрешение.

– Може би ще се усъмни, щом момчето не се прибере в къщи.

– Няма да се усъмни. Ние го взехме от улицата, никой не знае, че е в полицията. Баща му навярно ще мисли, че е останало във вилата.

Нямаше какво да се прави, трябваше да чака още една нощ. А му беше безкрайно интересно да разбере как ще се държи Капелани. Вечеряха заедно с Дюран в един малък семеен ресторант. Неговият колега с голямо внимание и вкус, подбра менюто и наистина беше горд с избора си. Но очакванията му, че ще предизвика ако не възторга, то поне любезното одобрение на госта, не се сбъднаха. Димов ядеше разсеяно и мълчаливо и сякаш не съзнаваше какво слага в устата си. Дюран се обиди не на шега. Тия българи толкова ли са амбициозни? Нима не умеят да разделят работата от удоволствието? Ако сам той отдаваше толкова нерви на делата си, навярно отдавна би хванал стомашна язва.

– Колега, оставете поне един час на мира вашата хипотеза! – обади се недоволно. – Нека си хапнем като хората.

– Прав сте – усмихна се виновно Димов.

– Хипотезата си е хипотеза… Няма къде да избяга. Сега нека да оставам да поговорят малко фактите…

– Да, разбира се.

– И освен това такива задушени охлюви няма да намерите никъде в Париж.

Едва като изпи две чаши „Божоле“ Димов усети как всичко в него се отпусна. Наистина нямаше никакъв смисъл да си разваля вечерята с празни мисли и предположения. Той се развесели и когато поднесоха сиренето, намери достатъчно умни и тънки комплименти, за да зарадва домакина си.

На другата сутрин в девет часа той беше отново в бюрото. Дюран го посрещна ухилен до уши.

– Доведоха Капелани – каза той. – Държи се като разярен бик.

– Знае ли за какво сме го извикали?

– Не знае, разбира се. Казахме му само, че сме задържали сина му.

След малко пуснаха бика в арената. Той се втурна с такава сила, че едва ли не образува вихрушка около себе си.

– Какво означава това? – изрева яростно директорът. – Защо сте задържали сина ми?

– Заради вас – отвърна спокойно Дюран.

Капелани се ококори. Димов имаше чувството, че от месестите му ноздри изскачат искри.

– Как така заради мене? Какво искате да кажете?

– Най-напред седнете, господин Капелани. И се успокойте. Това е във ваш интерес.

– В мой интерес е да бъда сега в бюрото си. Там ме чакат куп важни дела.

– Законът ви задължава да отговорите на няколко въпроса.

– Добре! Задайте ги по-бързо и вървете по дяволите.

Сега пък галските нерви на Дюран не издържаха. Той се наежи като стар и опитен боен петел.

– Страхувам се, че вие ще заминете на тоя адрес. И се дръжте сериозно, заподозрян сте в убийство.

Последната дума прозвуча мрачно и тежко, но сякаш мина край ухото на Капелани.

– Аз? – избумтя той. – В убийство?… Ха-ха!… Такава малоумна идея може да се роди в главата само на един тъп полицай.

Това, което Дюран направи, накара другите двама едва ли не да подскочат. Той извади кутията за енфие и яростно я трясна върху масата. И никога след това Димов не разбра умишлено ли го направи или просто не бе издържал на обидата.

– Познавате ли тая кутия? – изгърмя Дюран. Едва сега в бюрото настана мъртва тишина. Капелани погледна бързо кутията и отвърна с понижен глас:

– Не!

– Моля, вижте я по-добре… Вие говорите пред свидетел.

Капелани приближи бюрото и взе кутията с такъв жест, сякаш беше готов да хлопне с нея инспектора по главата.

Димов едва успя да скрие усмивката си.

– За пръв път я виждам! – отвърна Капелани решително.

– Господин Капелани, предупреждавам ви, че стъпвате на опасна плоскост. Тая кутия е намерена във вашата вила.

– Глупости! От къде на къде?

– Имаме показанията на вашия син. Обяснете ми откъде я имате.

– Никога не съм купувал такива глупости! Но и тъй да е. Престъпление ли е човек да държи в своята вила кутия за енфие?

– Ааа, знаете за какво служи? – обади се доста злорадо Дюран.

– Ами да не съм сляп.

– И аз не съм сляп, но в първия момент я помислих за табакера. Ще ми кажете ли какво търси у вас?

– Сто пъти ли да повтарям! Виждам я за пръв път.

Дюран се облегна в креслото си. И премери с поглед Капелани така, както ястребът гледа врабчето. И тоя път гласът му прозвуча наистина много тежко и внушително:

– Господин Капелани, тая кутия е била в ръчния багаж на Периа през нощта на убийството. И тогава е изчезнала… А сега най-внезапно я намираме у вас. Добре, кажете ми вие как да си обясним тая работа?

Настроението на Капелани изведнаж спадна. Той помълча малко, после отвърна с доста глух глас:

– Вие имате ли ум в главата? За какво ще взема тая кутия? За да ми я триете сега на носа ли?

– Тя струва около петдесет хиляди франка, господин Капелани.

– Може да струва и петстотин хиляди. Да не искате да кажете, че съм някакъв вулгарен крадец?

– Това е най-малкото. Тогава е бил убит Периа. И кутията е изчезнала заедно с някои други вещи.

– Засрамете се, господин инспекторе.

Капелани се омърлуши съвсем и за пръв път седна в един от фотьойлите. Грамадният му плешив лоб се бе покрил с капчици пот.

– Не желая да разговарям повече с вас! – каза той. – Искам да се посъветвам с адвоката си.

– Да, ще ви дадем тая възможност. Но отговорете ми преди това на следния простичък въпрос. Защо последния път се върнахте през София? Защо не взехте самолета на „Сабена“, който щеше да ви доведе директно в Париж?

– Защото го пропуснах! – каза нервно Капелани.

– Това не е сериозен отговор. Как ще го пропуснете, като дори не сте си взели билет за него.

– Аз изобщо не знаех кога ще свършат моите преговори. Беше вече късно за „Сабена“. Тогава проверих в агенцията и разбрах, че имам удобна връзка в София… Това е всичко.

– Я си припомнете добре, господин Капелани. Да не би Периа да ви е дал кутията? Просто да я пренесете през границата. И сега ви е страх да си признаете?

Колкото да бе разгневен, Капелани усети хитрата уловка.

– Оставете тия номера! – каза той грубо. – Нито познавам Периа, нито съм разговарял с него. Вече ви обясних миналия път тая работа.

– Но, съгласете се, кутията няма крила. И не може да литне сама до вилата ви, където я намерихме скрита в един щкаф.

– В шкаф?

– Да, в шкаф… И увита в мръсен парцал.

– Мерзост! Това означава, че вие сте я подхвърлили… За да си улесните следствието.

– А пък вие никак не си улеснявате положението с такива обиди – каза Дюран отмъстително. – Всяка ваша дума е записана на магнетофонна лента.

– Вече ви казах. Искам да говоря с адвоката си.

– Да, разбира се, но ще говорите тук! – каза твърдо Дюран. – Съжалявам много, господин Капелани, но съм длъжен да ви задържа.

– Не! – възкликна уплашено Капелани.

И последните капки на самоувереност се бяха изцедили от него, той изведнаж рухна. Успя само да избърше с длан изпотеното си чело.

– Давате ли си сметка какво правите? – каза той сломено. – Та вие ще ме компрометирате… Ще провалите кариерата ми.

– Съжалявам, господин Капелани, но вашите отговори не ме удовлетворяват.

Капелани изведнаж замръзна на мястото си – мрачен и отчаян като някоя надгробна скулптура. Дюран го погледна презрително, после натисна звънеца. На прага се пряви дежурният полицай.

– Заведете господина в ареста – каза Дюран. – Но освободете преди това сина му.

Капелани стана тежко от фотьойла и с още по-тежка стъпка се отправи към изхода. Вратата се затвори зад гърба му.

В стаята настана глухо, неприятно мълчание.

Пръв го наруши Димов.

– Вие наистина ли смятате да арестувате Капелани? – запита той сдържано.

– Още не съм решил – отвърна Дюран. Колебливо. – Но след всичко това не мога да го пусна, без да се посъветвам с моя началник. Сам виждате, че срещу него има много сериозни улики.

– Господин Дюран, не само като криминалист, но и като приятел ви съветвам да не го правите.

– Защо?

– Защото, според мене, Капелани е невинен… След време ще се принудите да го освободите. А това ще хвърли сянка върху вашата дейност.

Дюран го гледаше втренчено.

– Възможно е да е невинен. – В гласа му се чувствуваше известно раздразнение. – Но къде пък у вас тая сигурност?

– Това го подсказва елементарната логика. Ако убиецът е смятал, че кутията за енфие ни е неизвестна, той и досега би я пазил у себе си. Но ако е осъзнал, че тя може да бъде някаква улика и доказателство срещу него, незабавно би я унищожил. И най-неопитният престъпник не би допуснал такава глупост да скрие уликата едва ли не под кревата.

– А, според вас, как е попаднала у Капелани?

– Много просто, била е подхвърлена там от истинския убиец. С цел да подведе следствието.

– Не е много интелигентно – измърмори недоволно Дюран.

– Напълно съм съгласен – кимна Димов. – Този човек, убиецът, искам да кажа, или ни смята за пълни некадърници и бюрократи, или наистина прави дилетантски грешки.

– И вие смятате, ле това е Кулон?

– Да, аз ще ви го докажа.

– А какво ви пречи? – в гласа на Дюран отново прозвучаха нотки на раздразнение. – Моля, започвайте…

– Искам да се срещнем преди това с Кулон. Имам нещо пред вид, в което ще се уверя при една лична среща.

Дюран се замисли.

– Не мога да реша тоя въпрос сам – каза той най-сетне. – Трябва да се посъветвам с нашия директор. Иначе ще понеса всички отговорности сам.

– Да, прав сте.

– Ако нямате нищо против, почакайте ме тук – каза Дюран. – Навярно няма да се забавя.

Но той се забави повече от час. И когато се върна, лицето му беше леко поруменяло, но доволно.

– Всичко се уреди. Ще пуснем веднага Капелани, разбира се, с декларация за неотклонение. Директорът се обади лично на Кулон. Той де ни приеме днес в пет часа.

– Чудесно! – възкликна зарадван Димов. – Това е най-хубавата новина, която съм чул в Париж. Вашият директор лесно ли се съгласи?

– Много по-лесно, отколкото предполагах. В крайна сметка въпросът е не само да си богат, но и да имаш добри политически връзки. А Кулон, както ви казах, живее много самотно, не приема никого.

– А да се съгласи да ни приеме така лесно?

– И на мене това ми направи впечатление. Или е съвсем невинен, или пък ще се опита да разбере докъде сме стигнали.

– По-скоро второто. Казахте ли му нещо за кутията?

– Не, разбира се.

– И това е добре. Колкото и да ви се вижда странно, но точно тая кутия ще го погуби… Или, по-точно, страстта му към стари и красиви предмети.

– Ще бъде безкрайно неприятно, ако Капелани се окаже виновният. Въпреки цялата логика. И му позволим да се отскубне.

– Оставете тия грижи – отвърна Димов. – А сега да отидем да починем. И да се подготвим за срещата.

Точно в пет часа една хубава лимузина спря пред дома на Пиер Кулон. От нея слязоха двамата инспектори и със затаено любопитство погледнаха към къщата. На пръв поглед изглеждаше съвсем мъртва – всички щори бяха спуснати, не се долавяше ни най-малък признак на живот. Въпреки своя лек стил „сецесион“ в нея наистина се чувствуваше нещо унило и едва ли не скръбно. Може би към такова усещане предразполагаше дълбокият двор, целият засаден с японски декоративни храсти, изящни в своята префинена уродливост, безплодни и тъжни. Навън бе лято, а в тоя двор като че ли бе пристъпила есента. Самата къща бе двуетажна, но доста висока, с леки фронтони и приятен овал на прозорците. До парадния вход водеха няколко мраморни стъпала с много изящен парапет, очевидно по-късно построени.

Дюран натисна леко дръжката на външната желязна врата. И за тяхно учудване тя се оказа заключена.

– Ха! – възкликна Дюран. – Да не би пилето.

– Има звънец – отвърна Димов.

Звънецът едва се забелязваше и Дюран го натисна с известен респект. Не се случваше много често на един роден дребен буржоа да попадне в дома на аристократ. От позвъняването като че ли мина цяла вечност. Бяха започнали вече да се отчайват, когато най-сетне парадният вход се отвори и на прага се появи самият господин Кулон. Фигурата, му правеше впечатление – висок, строен, елегантен в синьото спортно сако със златни копчета. Красивата черна брада обграждаше като рамка възбледото му лице.

Дюран почтително мълчеше, но Димов сякаш го изяждаше с поглед. Това наистина не беше фигура на петдесетгодишен мъж, от нея просто се излъчваше жизнена сила.

– Кулон спортува ли? – запита Димов тихо.

– Не особено интензивно – процеди едва ли не през зъбите си Дюран – Малко плуване и фехтовка.

– Фехтовка? Това наистина упражнява точния удар.

– Тихо!

След малко Кулон отключи вратата, те влязоха в двора.

– Извинете, господин Кулон – каза искрено загрижен Дюран. – Не знаехме, че ще ви обезпокоим лично.

– Няма никакво значение – отвърна любезно Кулон. – В събота обикновено освобождавам прислугата.

Кулон тръгна пръв, другите двама след него. Изкачиха мраморните стъпала и влязоха в голям хол, целият облицован в дърво. Въпреки здрача поради спуснатите щори те успяха да различат изящните витринки с красиви старинни предмети. Кулон вървеше бавно, така че Димов имаше възможност да види тия, край които минаваше. Наистина всяка от малките вещи беше истински шедьовър – особено медальоните. По лека извита вътрешна стълба се изкачиха на втория етаж. Там Кулон ги въведе в кабинета си. Беше много просторен кабинет в английски стил, с тежки и малко мрачни мебели и внушителна библиотека. Но тук нямаше изложени никакви старинни неща – нищо освен две кръстосани шпаги върху подложка от кадифе.

– Това е господин Димов – представи го Дюран. – От българската полиция.

Кулон го погледна бързо и се поклони едва забележимо, без да подаде ръка.

– Моля, седнете – каза той.

Двамата се настаниха в кожените фотьойли, доста далеч един от друг. Всъщност не беше толкова лошо – той не можеше да ги наблюдава и двамата едновременно.

– С какво мога да ви бъда полезен? – запита вежливо, но все тъй сдържано Кулон и седна зад бюрото си.

Дюран извади от чантата си кутията за енфие и му я подаде. Кулон внимателно я пое. Лицето му бе съвсем спокойно, не подсказваше нищо.

– Искам да чуя вашето мнение за тая кутия, господин Кулон – каза Дюран.

Кулон я разгледа доста продължително. След това отвори капака и хвърли поглед върху султанския знак. Но това като че ли не му беше достатъчно – бръкна в бюрото си и извади оттам лупа със сгъваема дръжка. С нея доста внимателно разгледа камъка.

– Оригинална и ценна вещ! – каза той най-сетне. – Носи личния знак на султан Абдул Хамид Първи.

– А камъкът?

– Несъмнено истински изумруд.

– На колко я оценявате? Кулон се замисли за миг.

– Лично аз бих дал за нея до сто хиляди франка. Откъде я имате?