Текст книги "Кутия за енфие"

Автор книги: Павел Вежинов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 10 страниц)

– Не се е излъгал – отвърна Димов. – Ще бъде цяло щастие, ако я отскубна от него за петнайсет хиляди.

Айвазян погледна с уважение човека, който харчеше така щедро парите си.

– Надявам се, че няма да бъде толкова жесток с вас.

– И все пак не е истински колекционер – продължи Димов. – Иначе щях да го знам… Това ме окуражава донякъде.

Той помълча малко, после продължи:

– Чудя се само как да го открия… Особено ако не е парижанин. Не ви ли остави някакъв адрес?… В случай, че ви попадне някаква друга ценна вещ.

– Не, не остави нищо! – каза със съжаление арменецът. – Но съм сигурен, че е парижанин.

– От какво съдите?

– Той се познава с един мой сънародник… И далечен роднина. Казва се Тигран Ахджиян и има магазин за килими в Париж… Сигурно го знаете, „Галери Ширван“… Там продават и антикварни предмети.

– Разбира се, че го знам! – кимна Димов.

– И господин Периа го познава. Каза ми, че си купувал килими само от него.

– Да, това е вече нещо! – отвърна доволен Димов. – Може би господин Ахджиан ще ми помогне в сделката… Като посредник, искам да кажа.

Пиха по едно кафе, Димов наброи честно своите двеста долара и едва се въздържа да не прибави към тях още двеста. Ликуваше – беше пипнал наистина добра следа. И навярно при всички случаи щеше да му донесе нещо. Той се сбогува сърдечно с арменеца и излезе навън лек като момче. Ралчев търпеливо го чакаше на булеварда.

– Е? – запита той отдалеч.

– За сега пълен успех – отвърна Димов спокойно. – И в дребните факти няколко съвсем нови момента… Според мене, от изключителна важност.

– Значи, можем да си вървим? – попита зарадван Ралчев.

– Тръгваме довечера с нашия самолет… Но преди това ще направим още няколко дребни справки… Имаме време.

Но дребните справки съвсем не се оказаха така леки, както Димов си мислеше. Отново трябваше да пусне в ход своите доларчета. Разбира се, трудността не беше в парите, а във формата, с която ги предложи. Това не бяха антиквари, а държавни служители. Вместо сведения можеше да се получи неприятен скандал. И все пак не се получи – успя да се измъкне и от тия деликатни положения. С малко пот на челото, естествено, но и с гарантирани резултати. А те напълно го задоволяваха.

Тръгнаха вечерта със самолета на „Балкан“. Със същия самолет бяха пътували Периа и Капелани. Не беше минало кой знае колко време, може би някой нещо помнеше. И тоя път му провървя – екипажът се оказа същият. Той отведе Маня в кабината на пилотите, легитимира се и разпита момичето. Наистина това, което Маничка знаеше, беше съвсем малко, а Филип като всеки мъж изобщо нищо не бе забелязал. Но в тоя случай и малкото беше достатъчно.

Пристигнаха точно навреме. Димов бе оставил колата си на платен паркинг, така че веднага се прибраха в града. Той побърза да се обади на генерала, че са пристигнали.

– Не вярвах, че ще си дойдете толкова бързо! – каза зарадван генералът. – Носите ли нещо?

– Цяла газена тенекия с истински пушен паламуд – отвърна шеговито Димов.

– Да сте живи и здрави! – засмя се генералът. – Ще има за цялото министерство. В лицето на ръководството, искам да кажа… А другите работи?…

– Според мене, резултатите са добри – каза Димов скромно.

– Така ли? Ето само тая муха не биваше да ми пускаш. Ами по-добре ела веднага в къщи.

Поканата беше еднолична и Димов отиде сам. Той оцени както се казва, липсата на своя помощник едва когато се принуди да изнесе тежката тенекия чак на третия етаж на жилищната кооперация. Но там бе подходящо възнаграден. Без да бързат, отвориха тенекията и останаха приятно изненадани, когато разбраха, че търговецът не ги е излъгал. Хубавата лакерда със златисто опушена кожица издаваше такъв свеж и приятен аромат, че слюнките им потекоха. Генералът извади за рибата, както се полагаше, бутилка хубаво, добре изстудено бяло вино. След като пийнаха по чашка, Димов започна своя разказ.

Говориха повече от час. Когато най-сетне свършиха, генералът замислено каза:

– Хипотезата ти е наистина извънредно интересна… И има само един недостатък, че изглежда прекалено невероятна.

– Защо невероятна, другарю генерал? Фактите я подкрепят!

– Да, разбирам, подкрепят я… И въпреки това е просто трудно да се повярва…

– Толкова по-добре! – усмихна се Димов.

– Както разбирам налага се да заминеш за Париж?

– За нещастие, няма друг изход.

– Искаш да кажеш за щастие… Тебе винаги ти върви, шефе – пошегува се генералът. – Добре, ще видиш Париж… А ако успееш и в работата, това ще бъде едва ли не прекалено.

– Мисля, че ще успея… Освен ако господин Дюран не го пожелае.

– Той наистина ще го пожелае – каза убедено генералът. – Освен ако другите не му попречат… Но не вярвам… И не се стеснявай, пийни още една-две чашки… Иначе, както се подсолихме, ще ставаш цяла нощ за вода.

Направиха всичко, както трябваше да се направи. След това Димов си отиде и за пръв път от един месец се наспа дълбоко, спокойно, истински. Но въпреки това отиде съвсем навреме на работа. Имаше една малка сянка върху сполучливото начало на операцията – трябваше да замине за Париж сам. Никак не му се искаше да огорчи Ралчев, но нямаше друг изход. Взаимните посещения трябваше да бъдат поне приблизително реципрочни.

Официалните формалности се оказаха много по-малки и леки, отколкото Димов очакваше. И Френското посолство, и министерството реагираха с неочаквана експедитивност. След като получиха официалната покана на министерството, не му остана нищо друго, освен да си ангажира място в самолета и да предупреди Дюран.

– И аз получих известието – отвърна зарадван Дюран. – И ще ви чакам с удоволствие… Отличителни белези: сламена шапка и съвсем порядъчен корем – пошегува се той.

– Нормално е – каза Димов. – Вие, французите, поне има с какво да го пълните.

– За какво намеквате?

– Поне за вашата чудесна бира.

– Макар че не съм Мегре, все пак успявам донякъде – отвърна шеговито Дюран.

На другия ден Ралчев го изпрати на летището. Изглеждаше малко омърлушен – очевидно трудно му беше да се раздели с шефа си. А и Димов съвсем не знаеше как да го утеши – просто не беше в стила му. И най-сетне като че ли нещо измисли.

– Какво да ти донеса от Париж?

– Нищо, шефе…

– Не може съвсем нищо.

– Тогава един кашон с „Туборг“ – усмихна се малко насила Ралчев. – Последния път останах с отлични впечатления.

– Да, това е идея – кимна зарадван Димов.

– Не ми е за друго, шефе, ама кой ще ти носи лаврите?… Никак не е удобно да си ги мъкнеш сам.

Димов поклати глава.

– Тоя път не съм много сигурен – отвърна той сериозно. – Все ми се струва, че някой в последния момент ще се намеси.

След малко Димов се качи в самолета. Пътуването беше много удобно, ако не се смята, че се въртяха десетина минути около летище „Бурже“. Най-после им дадоха писта, те кацнаха. Димов скоро забеляза своя посрещач. Изглеждаше точно така, както първия път го бе видял – със същите дрехи и същата малко тясна панамена шапка. Единствената разлика се състоеше в това, че най-сетне бе свалил пуловера си. Дюран го посрещна много сърдечно, усмивката не слизаше от устата му. Минаха по най-късата процедура всички погранични формалности и скоро се озоваха в едно такси. Не беше от най-хубавите таксита, които Димов беше виждал в живота си, но затова пък фучеше към града с невероятна скорост.

– Как ви се видя Истанбул? – запита Дюран оживено.

– За мене извънредно интересен – отвърна Димов. – Напомни ми за хубавите детски години… Рахат-локум, ашуре, кадън-гюбек…

– Това са ориенталски танци?

– Не, ориенталски сладкиши.

– Според мене, за предпочитане… И съжалявам, че не ми хрумна тая идея да се разходя до Истанбул. Като гимназист съм мечтал да видя „Златния рог“. Наистина ли е златен?

– Съвсем… Чудя се как американците още не са го задигнали.

Дюран само погледна своя колега, но не отвърна на малката провокация.

Настаниха го в „Кере“ – малък, но много уютен хотел близо до булевард „Сен Жермен“.

– Ще ви оставя да си починете – каза Дюран. – А довечера ще ви заведа в „Казино дьо Пари“. Не може един гост да не види Зизи Жанмер. Според мене, тя е най-очарователната парижанка.

Но Димов не мислеше да почива. Преди да почне разговорите с Дюран, той трябваше да направи една последна важна справка. Портиерът повика такси, Димов даде адреса. За негово щастие Ахджиян тъкмо беше дошъл в магазина си. Беше приятен възрастен човек, така любезен, както и неговият сънародник в Истанбул. Оказа се, че е живял дълго в България и знае езика. След като го предразположи добре, Димов доста тактично му зададе своите два въпроса. Отговорите бяха съвсем категорични. И арменецът дори не попита какъв е тоя странен интерес към работите на Периа. По всичко изглеждаше, че изобщо не бе чел във вестниците за смъртта му.

Сега вече можеше спокойно да отиде в „Казино дьо Пари“. Местата бяха добри, Зизи – наистина очарователна. Когато ревюто завърши, Дюран каза оживено.

– Както Мистангет, Зизи никога няма да остарее… От двайсет години си е все същата.

– Като мадам де Вол…

– Не, мадам де Вол е съвсем друг тип… Видя ми се прекалено студена и умна…

– Вие говорихте ли с нея?

– Едва вчера. Върнала се е от Бейрут в малък отпуск. Но не можа с нищо да ни помогне… Нито познава тримата господа, нито пък е видяла и чула нещо подозрително.

– Изглежда, че прекарва повече от времето си в чужбина?

– Естествено. Но предлагам да не говорим тая вечер по работа, драги колега… А да си хапнем добре.

Хапнаха наистина много добре в един хубав италиански ресторант, но предпочетоха френско вино. Изпиха двамата една бутилка, Дюран се приготви да поръча втора.

– Стига за днес! – възпротиви се Димов. – Струва ми се, че ще имаме повод за един гуляй накрая.

– Вие сте оптимист? – попита Дюран учудено.

– Както винаги! – усмихна се Димов. – А вие?

– Освен ако носите някаква хубава новина – каза Дюран. – Иначе работата ми се вижда съвсем безнадеждна.

Приключиха с кафе и чашка коняк. Тоя път Дюран беше със собствената си кола – доста престарял и раздрънкай ситроен.

– Ще ми позволите ли да се поразходя малко пеша? – каза Димов. – Не сме далеч.

– Винаги на ваше разположение – усмихна се Дюран. – Само гледайте да не се загубите…

Малка спокойна разходка по „Сен Жермен“ край терасите на хубавите кафенета, вече доста опустели, и се прибра в хотела си. Доста неудобните за един българин френски легла не го затрудниха особено – той се събуди в чудесно настроение и слезе в ресторанта да закуси. Оказа се, че е пръв – никой в тоя град на туристи не се престараваше в сутрешното ставане. Служебната кола дойде да го вземе едва в девет и половина часа.

Както очакваше, кабинетът на Дюран се оказа просторен, но неуютен. Не можеше да се очаква нищо друго от старата сграда, в която се помещаваше службата. Прозорците бяха много тесни, таванът – много висок. Гипсовите стени изглеждаха достатъчно замърсени. Само старото стилно бюро говореше за поколенията френски полицаи, които бяха минали през тоя неугледен кабинет. И удобните кресла, които миришеха на тютюн и истинска кожа.

– Седнете тук! – Дюран посочи най-близкото до бюрото му кресло. – Ще пием по едно кафе, нали?

Той поръча двете кафета и когато вратата се затвори, каза усмихнато:

– А сега да видим какво ми носите.

Димов отвори чантата си и извади оттам кутия за енфие. После едва ли не тържествено я положи върху бюрото му.

– Какво е това? – попита той учудено. – Кутията на Периа?

– Не съвсем – отвърна Димов. – Това е нейната съвсем точна имитация…

– И за нея дадохте двеста долара? – попита Дюран явно разочарован.

– Не, разбира се. Двеста долара дадох за сведението, че оригиналът е бил купен от Периа… И то за седем хиляди долара. Кутията наистина представлявала солидна ценност, господин Дюран… Периа е направил добра сделка.

– А как се сетихте, че Периа е купил оригинала?

– Не беше толкова сложно! – отвърна Димов. – Не допусках, че човек като Периа ще купи нещо евтино. Още повече, че сега никой не употребява енфие. Освен трва от митническата му декларация узнах, че в Истанбул той е внесъл десет хиляди долара в травел-чекове. От тях в София бяха останали само три… Къде можеше да бъдат другите?

Освен ако е купил нещо ценно… Нашият митнически чиновник се е излъгал – изумрудът е бил истински.

Но лицето на Дюран изглеждаше все тъй разочаровано.

– Да, разбирам – измърмори той. – Сведението все пак е нещо. Но защо ви е тоя боклук?

– Нима не разбирате? За да го сравним с оригинала.

– Не протестирам за доларите – каза Дюпон. – Но с какво изобщо тия кутии помръдват напред нашите работи?

Димов го погледна учудено.

– Първо, господин Дюран, сега ние знаем, че откраднатата кутия е оригинална… И, второ, ако намерим същата кутия, но с истински изумруд, ще намерим и убиеца… Нима не разбирате, че не можем да имаме никакво друго по-сериозно доказателство?

Дюран се намръщи.

– Да, това ми е ясно. И все пак защо не потърсихте по-напред тоя оригинал в София, а идвате направо тук?

– Защото смятам, че ще го намерим у господин Кулон.

– Тъй ли? – запита иронично Дюпон. – А защо, впрочем?

– Ами ще ви кажа защо… Периа и Кулон се виждат в хотела. Периа отива в стаята на Кулон, за да се посъветва с него като специалист дали тая вещ заслужава парите си. И там оставя следата върху чашата, за която вече знаете. Кулон харесва кутията. И през нощта убива Периа, за да го ограби.

Дюран се усмихна снизходително.

– Извинете, но тая хипотеза е съвсем несъстоятелна. Един богат човек да убие заради няколко хиляди, долара…

– Не за долари, а за кутия.

– Какво му е пречело да я купи? Извинете, но това подозрение е наистина глупаво.

Димов широко се усмихна.

– Много добре знам, че е глупаво! – каза той. – Но исках да го чуя от вас. Вие изключвате възможността богат човек да извърши убийство за грабеж. А защо не изключвате възможността един честен човек да извърши такова убийство. Като нашия митничар например…

– Да, но той е беден… А бедният човек винаги има нужда от пари.

– И ние с вас имаме нужда от пари… Но, слава богу, още не сме извършили нито едно убийство.

– Само това остава! – изсмя се Дюран. – Нали това ни е работата, да залавяме убийците…

– И работата на митничаря е доста подобна.

– Господин Димов, вие пропътувахте толкова километри, за да си отмъстите? Да речем, за моите неправилни подозрения.

– Не, господин Дюран… Аз съм дошъл тук, за да заловим убиеца. И смятам, че ще го заловим.

– Но това, което ми съобщихте, не е нищо.

– Все пак е нещичко… И то доста важно, според мене. Но аз ви нося и няколко други новини. Направих справка на самолетното разписание в Истанбул. Същия ден само два часа по-рано е имало самолет на „Сабена“, който каца в Цюрих, Париж и Брюксел. Защо Периа не е заминал с тоя самолет? Защо му е било нужно да ходи в София, да сменя самолета си, да прекара на летището една неудобна нощ?

– Може би не е имало място в самолета на „Сабена“. Или пък работата не му е позволила да тръгне по-рано.

– Нито едното, нито другото. Места е имало достатъчно. А освен това Периа си е запазил място в българския самолет още предния ден… Очевидно той е искал да нощува не другаде, а в София…

– А Кулон?

– За Кулон тая връзка е наистина най-бързата и най-удобната.

– Вие смятате…

– Да, аз смятам, че Периа нарочно е пристигнал в София, за да види Кулон.

Дюран се замисли.

– Да, логично е – съгласи се той. – Но противоречи на показанията на вашия администратор… Кулон съвсем случайно е узнал, че Периа е в хотела. Ако Периа е дошъл в София, за да се срещне с Кулон, той е щял да му се обади навреме.

– Може би аз не се изразявам добре на френски – измърмори Димов. – Не съм казал, че Периа е дошъл да се срещне с Кулон. А заради Кулон. Да си представим, че е имал намерение да го убие, да го ограби, да го принуди към нещо, преди още да е стигнал на френска територия. И именно заради това упорито се е крил в своята стая… Кулон случайно узнава, че Периа е в хотела, и е предугадил неговите намерения. Срещата все пак се е състояла… И Кулон е успял да изпревари своя убиец. Дюран се замисли продължително.

– Всичко това са хипотези – каза той най-сетне. – Без никакви доказателства.

– Мисля, че ще намерим доказателства.

– Имате пред вид нещо?

– Много неща имам пред вид, господин Дюран… И всичките са сериозни и основателни.

– Може би трябваше да почнем от тях?

– Няма да скрия нищо от вас, разбира се. Но бих желал да видя преди това апартамента на Периа. Надявай се, че е запазен в същия вид…

– Да, разбира се… Съобразих се с вашето желание.

– А куфарът на Периа, адресиран до летището в Цюрих.

– Да, той е тук, при нас. Ако искате, ще ви го покажа.

– Ще ви бъда много признателен.

Точно в тоя момент внесоха кафетата. Дюран поръча на служителя да донесе куфара на Периа. Още докато пиеха хубавото ароматично кафе пристигна и куфарът. Беше малък, много елегантен куфар от истинска кожа. Но вътре нямаше нищо подозрително – нищо освен ризи, бельо и две вратовръзки. На ризите бяха извезани същите инициали, каквито бяха намерили и върху ризата на убития. Димов разгледа много внимателно всички вещи, после затвори куфара.

– Мисля, че ви разочарова? – обади се Дюран.

– Точно обратното – отвърна живо Димов. – Намерих още едно доказателство.

Дюран го погледна с недоумение.

– Шегувате ли се?

– Ни най-малко. Но ще ме разберете по-добре, след като посетим апартамента на Периа.

Дюран погледна часовника си.

– Ще успеем до обед – каза той. – Макар да се съмнявам в резултатите. Ние не намерихме там нищо.

– Защото не сте знаели какво да търсите – отвърна Димов.

След четвърт час служебната кола ги носеше по парижките булеварди. Денят беше много хубав, тротоарите преливаха от цели орляци момичета – дребни като бълхи, с много къси рокли, почти без рокли или в ярки, доста измачкани панталони от леки материи. Не по-малко колоритни бяха младежите с техните избелели бомбета и сламени дамски шапки, порядъчно украсени с цветя или изкуствени плодове и птички. Цялата тая тълпа се носеше съвсем безцелно, зяпаше по витрините, но очевидно нямаше никакви намерения да купува. Всъщност за какво бяха всички тия хубави магазини? И в какви дупки се бяха изпокрили парижаните? Градът изглеждаше претъпкан само от чужденци.

– Вие изключвате ли Капелани от вашите сметки? – запита Дюран.

Димов се поколеба.

– Не съвсем – отвърна той. – Имайте пред вид, че и Капелани е имал хубавата възможност да се прибере в Париж със самолета на „Сабена“. Не разбирам защо му е било нужно да спи на софийското летище.

Скоро колата навлезе в луксозни и тихи квартали със сенчести тротоари от широко разклонените кестени. Тук вече не се виждаха почти никакви пешеходци – само някоя престаряла дама, която разхождаше кученцето си, някой престарял господин със сиво бомбе, който разхождаше спомените си, някоя гувернантка с деца, някоя продавачка с кутии. Най-сетне колата спря пред луксозен жилищен дом, шестетажен, целият облицован с цветни фаянсови плочки. Несъмнено много скъп и богат дом на солидни буржоа, но не и на аристократи. Взеха асансьора и се изкачиха на четвъртия етаж.

– Ето, това е жилището на Периа – каза Дюран. На масивната врата нямаше никаква табелка с името му – очевидно Периа не държеше особено да знаят къде точно живее. Дюран отвори с ключа си и влязоха.

– Откъде да започнем? – запита Дюран.

– Предпочитам от спалнята.

Грамадна спалня с богати мебели, широко двойно легло. Всичко в пълен порядък. Всичко доста скъпо, доста модерно и в същото време доста безвкусно. Поне така мислеше Димов. И сподели своята мисъл с Дюран.

– Не намирам – отвърна колебливо Дюран. – Макар че за нищо на света не бих купил такива кресла…

– В такъв портокалов цвят.

– Не е толкова въпросът за цвета – отвърна Дюран. – Но бих се чувствувал в тях като сладолед в чаша.

Димов веднага се запъти към гардероба. Беше необикновено голям, вграден гардероб, който заемаше цялата стена. Веднага си личеше, че Периа е бил рядко конте – всичко беше претъпкано с костюми, ризи, пижами, спортни блузи и пуловери. А обувките сякаш бяха безчет.

– Господин Дюран, не ви ли прави впечатление колко много костюми? – каза Димов. – И колко обувки!

– Ни най-малко – призна си Дюран. – Периа винаги си е бил конте.

– Когато пътувам в чужбина, винаги си взимам поне два костюма – продължи Димов – Както и вие, когато дойдохте в София… А в куфара на Периа нямаше нито един.

– Да, наистина – измърмори Дюран. – Но той е стоял в Истанбул само два дена. А за два дена един костюм е съвсем достатъчен.

– И вие стояхте в София два дни… И при това по служебна работа. А на всички е известно, че Периа е човек на нощния живот. В Истанбул има много хубави нощни заведения. Не може да се отиде там в спортен костюм.

– Капризите на богатите хора са понякога удивителни! – отвърна уклончиво Дюран.

След като Димов прегледа внимателно спалнята, двамата минаха в кабинета. Не приличаше никак на кабинет на интелектуалец – не се виждаха никаква библиотека, никакви книги по етажерките, нищо освен телефонният указател. Но затова пък имаше достатъчно много снимки по стените, на артистки предимно, доста оскъдно облечени, някои съвсем годи. Имаше освен това снимки на конни и автомобилни състезания, на кучета, на боксьори. Много солидно бюро. Стените бяха гипсови, разноцветни, в прекалено гъсти и силни тонове. Не много голям, но стилен бар. Само стената зад бюрото бе покрита цялата с тежка дървена ламперия.

Димов прекара в оглед на кабинета повече от час. Накрая Дюран се попритесни – минаваше обед, а един истински французин надали би се отказал от най-хубавото удоволствие на деня без някаква извънредно уважителна причина. Особено внимание Димов отдели на пода, застлан с луксозен оранжев мокет. След това дълго разглежда съдържанието на бара. И най-сетне изправи гръб.

– Когато направихте първия оглед, имахте ли впечатление, че в апартамента е тършувано?

– Не, всичко си беше в пълен порядък.

– Това трябваше и да се очаква – отвърна доволен Димов.

Тоя човек наистина като че ли търсеше доказателствата си в обикновеното и нормалното. Или поне така мислеше Дюран. Димов седна на един от столовете и се усмихна. – Нито един старинен предмет в цялата къща! – каза той. – Пък и за какво му е? Очевидно Периа е предпочитал скъпоценните камъни в чист вид… И то най-скъпите.

– Да, поне това е доказано – съгласи се охотно Дюран.

– Как намерихте прозореца? Отворен или затворен?

– Двете крила бяха широко отворени.

– Защо? – запита Димов. – Когато отивате в чужбина, оставяте ли си прозорците отворени?

– Сега е лято.

– Какво като е лято?

– Аз пък питам: какво като са отворени? – каза Дюран малко нетърпеливо.

– Ще ви кажа какво… Прозорците са били нарочно отворени, за да се проветри кабинетът… И то не от Периа… Защото, господин Дюран, цялото помещение е било изпълнено с една особена, тежка миризма. Много специфична при това. Вашите специалисти веднага биха я различили.

– Ставате доста загадъчен! – каза Дюран. – И, според вас, каква е била тая миризма?

– Във всеки случай не на дамски парфюм. Господин Дюран, много съжалявам, но трябва да се свали ламперията на това място.

И Димов съвсем точно очерта мястото, където трябва да се свали ламперията. Дюран го погледна твърде озадачено.

– Необходимо ли е?

– Съвсем. И бъдете спокоен, гледката ще ви възнагради за всички безпокойства.

Дюран отиде до телефона и набра някакъв номер:

– Да дойде Роже с цялата група! – каза той.

– Момент! – обади се Димов. – Може да донесе няколко сандвича. Предполагам, че ще се позабавим.

Тук Дюран изведнаж се оживи. Той обясни какви точно да бъдат сандвичите, после добави:

– И три-четири бири… Да, „Шампиньол“… Както винаги…

– Вие сте прав! – каза шеговито Димов. – В барчето няма нито една бутилка бира. И дори вино… Изключително концентрати.

– Може би бирата е в хладилника? – предположи Дюран.

Потърсиха в хладилника, но и там не намериха. Дюран се върна в кабинета доста разочарован.

– Какво искаме от такъв тип? – измърмори той. – За него бирата е като за нас сиропът.

Димов отново надникна в барчето и извади оттам една бутилка. Докато я гледаше колебливо, Дюран се обади. … – Това е канадско уиски, и при това истински „Бурбон“. Някои го харесват повече от шотландското.

– Чудесно! – каза Димов. – Можем да си позволим, няколко глътки. Просто от любопитство… Защото май е екъпичко за нашите инспекторски джобове…

Намериха лед, наляха по два пръста във високите красиви чаши.

– Наздраве! – каза Димов. – Имам чувството, че ако Периа ни види от оня свят, истински ще се зарадва.

– Защо мислите така? – погледна го Дюран.

– Защото сме на път да отмъстим за смъртта му… И сега за пръв път съчувствува на омразните „фликове“…

Скоро пристигна Роже със своята оперативна група. Имаха достатъчно време да си похапнат вкусните сандвичи и да ги полеят с няколко чаши превъзходна, добре изстудена бира. В топлия летен следобед тя напълно ги възстанови. Настроението на Дюран мигновено се поправи.

– Тая бира наистина е чудесна! – каза Димов. – По нищо не отстъпва на туборга…

– Даже напротив – съгласи се охотно Дюран. – При това е много по-евтина… Особено ако се купи от бюфета на „Лафайет“.

Роже и двамата му помощници работиха мълчаливо повече от половин час. Най-сетне Дюран започна да губи търпение.

– Ама какво става с вас? – запита той. – Толкова ли е трудно да се свали една ламперия?

– Под нея има желязна конструкция, господин Дюран.

– Желязна конструкция?

– Ами много естествено – обади се Димов. – Ламперията очевидно се премества с някакъв механизъм… Но не можах да разбера как се задействува…

Това беше съвсем достатъчно Дюран да стане от мястото си и да отиде при другите. Очевидно досега не бе вярвал, че ще намерят нещо. И наистина след четвърт, час успяха да свалят ламперията. И Димов видя точно това, което очакваше да види. В стената бе вграден неголям металически сейф. Вместо ключалка имаше ролка с шифър. Но сега ролката бе разбита с електрожен, капакът бе леко открехнат. Дюран гледаше и сякаш не вярваше на очите си.

– Сейф! – измърмори.

– Да, сейф – съгласи се Димов. – Но разбит и празен.

Дюран извади носната си кърпичка и отвори докрай вратата на сейфа. Наистина бе съвсем празен.

– Това ли очаквахте да намерите? – запита Дюран тихо и сериозно.

– Да, точно това.

– А какво Ви даваше основание?

– Ами преди всичко моята хипотеза – отвърна Димов. – И, второ, на мокета точно пред касетката намерих ей това нещо.

И той показа на Дюран нещо съвсем дребно, което държеше между пръстите си. Дюран го взе и го разгледа внимателно.

– Парченце сплав – каза съвсем тихо. – Навярно е отхвръкнало при работата с еледтрожена. Интересно как не сме го забелязали.

– Обикнбвено човек намира това, което търси. А престъпникът изобщо не го е търсил. Той е знаел много добре, че има сейф и къде се намира. Знаел е дори тайната на механизма. Предполагам, че е знаел и какво има в сейфа… Не е знаел само шифъра… И затова се е принудил да разбие с електрожен сейфа.

– Но защо е действувал по такъв примитивен начин? Сега никой на отваря каси с електрожен.

– Ами много просто – отвърна Димов. – Защото никога преди това не е отварял каси… И не е специалист в тая област.

– Да, виждам.

– И все пак е бил умен и способен човек. Взел е всички мерки, за да не забележите поне вие неговата работа. Застлал е с нещо килима, предполагам с вестници или списания… Но тая искра е била доста по-силна. Тя е изгорила подложката и е оставила на мокета едва забележима следа. Ето, вижте.

Димов се наведе и показа мястото на следата. Наистина едва се забелязваше на пръв поглед.

– Разбира се, при работа цялата стая се е изпълнила с миризми и дим. И той е отворил прозорците, за да се про-ветри.

– Не е толкова опитен, щом е забравил да ги затвори.

– Не е забравил! – отвърна Димов. – Но не е имал възможност. Стаята не може да се проветри за час и два. А той е трябвало да замине.

– Вие смятате, че Периа е убит, за да не види, че е ограбен?

– Такава мисъл се налага от само себе си… Особено ако само един човек е знаел за сейфа… Нима смятате, че Периа е човек, който ще се остави да бъде ограбен безнаказано?

– Да, разбирам ви много добре. Убиецът се е страхувал от възмездието. И да ви кажа право, напълно основателно. Периа в никакъв случай не е сам… Той е свързан с целия подземен свят. В такива случаи бандитите са базцеремонни.

– Но престъпникът очевидно не е от подземния свят. И навярно го е познавал само Периа. Той е знаел, че ако Периа умре, тайната ще изчезне заедно с него…

Дюран ходеше развълнуван из стаята.

– Ако това е вярно, всички факти идват на местата си – каза той. – Периа е трябвало да загине извън пределите на Франция… Преди да има възможност да се свърже със своите хора… А какво смятате, че е задигнато от тая каса?

– Диамантите например. Тия, които и досега още не сте намерили.

Дюран мълчеше.

– Малко вероятно – измърмори той неочаквано. – Колкото и да е дързък, не би посмял да ги държи у себе си. И не само това. Въпреки всичко не мога да си представя, че един богат човек като Кулон ще извърши такова вулгарно убийство за грабеж.

– Вашите криминални романи са пълни с подобни случаи.

– Оставете криминалните романи. Защо Кулон ще рискува прекрасното си положение с такъв един опасен грабеж? И с убийство на всичко отгоре…

– Може би е изпаднал в тежко финансово положение.

– Може би…, може би… Но всичко това са предположения. А нямаме нито едно що-годе сериозно доказателство.

– Отдавна чакам да ми го кажете – отвърна Димов. – И знам, че това ще бъде най-голямата ни пречка. Не може един богат човек да бъде подведен под следствие. Не може да бъде извършен дори обиск в дома му. Та той е човек с положение. Има връзки. И вместо той да се окаже в затвора, господин Дюран може да се намери на улицата.

– Не, не вярвам да се стигне дотам – отвърна сериозно Дюран. – Но все пак всичко друго е така, както го казахте. Не може без сериозни доказателства. Поне едно едничко… За което здравата да се хванем.

Димов мълчеше и гледаше своя колега с някакъв особено втренчен и неизразителен поглед.

– Кажете ми искрено, господин Дюран, вие вярвате ли в това, Което току-що видяхме?… И за което двамата с вас разсъдихме. Ако не вярвате, аз съм готов още утре да си замина. В крайна сметка това си е ваша, френска работа.

– Не мога да не вярвам на очите си – каза малко сухо Дюран. – И все пак…

– Да, все пак… Добре, аз ще ви намеря неопровержимо доказателство. Но нека преди това да прегледаме сметките на Кулон.

Внезапно Дюран се усмихна.

– Не бива да ми се сърдите, господин Димов. Аз на истина съм поставен на това място да пазя законите на страната… Но не мога да не се съобразявам и с реалната обстановка…