Текст книги "Кутия за енфие"

Автор книги: Павел Вежинов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 10 страниц)

– Взехме я от един от вашите магазини. Кулон го погледна учудено.

– Сериозно? Аз трябваше да зная.

– Предложиха ни я само за хиляда франка.

– Не е възможно!… В кой магазин?

– На „Рю де Коломб“.

– Отдавна мислех, че Ришпен е негодник! – измърмори сърдито Кулон. – Но той навярно е сметнал, че камъкът е имитация.

– Сигурно! – кимна Дюран. – Сега ще ви обезпокоим малко, господин Кулон. Точно тая кутия е била в ръчния багаж на Периа в нощта на неговото убийство. И там е изчезнала… Ето че сега я намираме във вашия магазин.

– Звучи съвсем като в приказка! – каза шеговито Кулон.

– И все пак е истина… Моят колега ще ви го потвърди.

– Това е вярно – кимна Димов. – Периа е купил тая кутия от магазина на Айвазян в Истанбул. За седем хиляди долара. Това наистина е оригиналът, макар че има и имитация. Тя е била в багажа му, когато е пристигнал на аерогара София. Нося в себе си писменото показание, на митничаря.

– Странно!… А как е попаднала в моя магазин?

– Била е продадена от някой си Федерико Капелани.

– Да не е син на Антонио Капелани?

– Вие познавате ли семейството?

– Не, но четох във вестниците, че е бил на аерогарата в нощта на убийството. Това не ви ли подсказва нещо?

– Да, доста размишлявахме по тоя въпрос – каза Дюран. – Но искаме да ви попитаме преди това: вие за пръв път ли виждате тая кутия?

Кулон се намръщи едва забележимо.

– Какво искате да кажете?

– Задавам много точно въпроса! – каза твърдо Дюран.

– Аз вече ви обясних, че не познавам Периа. И никога не съм го виждал. Следователно не мога да знам и зещите му.

– Това не е вярно, господин Кулон! – каза Дюран. – В хотела на аерогарата вие сте заемали стая номер двеста и осемнайсет. И в тая стая е намерена чаша с отпечатъци от пръстите на Периа. А това означава, че Периа е идвал във вашата стая.

– Рискувате да прекратим нашия разговор! – каза сухо Кулон.

– Аз ви питам като служебно лице, господин Кулон. И вие сте длъжен да ми отговорите. Както е известно, отпечатъците на пръстите се смятат за абсолютно доказателство.

– Какво искате да кажете? – запита сопнато Кулон. – Че аз съм убил Периа?

– Не, ние просто искаме да ни улесните в нашето следствие. И да ни кажете защо Периа е бил при вас. Какво сте говорили с него, показал ли ви е тая кутия?

– Категорично отричам! – заяви твърдо Кулон. – Нито познавам Периа, нито е идвал в моята стая.

– В известен смисъл господин Кулон е прав! – обади се вежливо Димов. – Той е отишъл за пръв път в стая двеста и осемнайсет, когато Периа, е бил вече мъртъв.

Кулон трепна. Дюран погледна с недоумение своя колега.

– Какво искате да кажете? – попита рязко Кулон.

– Много добре ме разбрахте! – отвърна спокойно Димов. – Исках да кажа, че вие сте отишли след това при чашата с отпечатъците.

После се обърна към Дюран.

– Очевидно господин Кулон още не е готов за сериозен разговор. Да го оставим да си помисли.

И стана от мястото си. Все така в недоумение стана и Дюран.

– Но какво означава това? – запита нервно Кулон. – Длъжни сте да се обясните.

– Следния път! – отвърна Димов. – И моля, не се безпокойте за нас. Ние вече знаем пътя…

Двамата инспектори се поклониха и излязоха. Докато минаваха през хола, Дюран все още предпазливо мълчеше. Но в двора той не се въздържа и запита тихо:

– Какво значи това? Не разбрах нищо от вашата последна реплика.

– Ще ви кажа – отвърна Димов и се усмихна. – Но не тук, в колата. За мене вече не съществува съмнение. Кулон сам се издаде.

Те се качиха в колата и тръгнаха. Но Димов все още кълчеше.

– Чакам, колега! – обади се малко нетърпеливо Дюран.

– Това е малко дълга история, господин Дюран. Няма да стане с две думи. Най-важното е сега да спрем на първия телефон. И да се установи незабавно наблюдение върху дома на Кулон. В положението, в което го оставихме можем да чакаме всичко от него.

– Добре! – кимна Дюран. – На риск!… Макар че нямам такава заповед.

Той се обърна към шофьора и добави кратко:

– Спри при Надин!

След няколко минути пристигнаха в малко тихо бистро. Дюран веднага влезе в телефонната кабинка, за да даде своите заповеди. Димов остана да го чака. Беше много приятно заведение от стар тип, с много повече истинско благородно дърво, отколкото метал и изкуствени материали. Във вътрешното помещение нямаше никой – само на бара един възрастен господин пиеше кротко бирата си. И Димов си поръча бира – след цялото напрежение чувствуваше гърлото си съвсем пресъхнало. Най-сетне Дюран излезе от кабинката и каза нещо на престарелия келнер.

– За пръв път давам заповеди, без да знам за какво! – каза Дюран доста загрижено. – А сега ще ми обясните ли?

– С две думи! – започна Димов. – Там е цялата, работа, че в Истанбул не е бил Периа, а Кулон… И, обратно, в Бейрут е бил Периа.

Дюран погледна недоверчиво колегата си.

– Това ли е хипотезата ви?

– Да, това е нейната същина.

– А, според вас, как са успели да минат през границата?

– Просто са си разменили паспортите. А всичко друго е било въпрос на грим. Двамата имат почти еднакво телосложение и изобщо доста си приличат.

– А как ви хрумна тая идея? – запита Дюран все още съвсем недоверчиво.

– Но фактите просто се набиват в очи – каза Димов. – Не ви ли прави впечатление, господин Дюран, че всичко, което Периа прави в Истанбул, повече подхожда на Кулои. Преди всичко тая страст към старинни предмети е съвсем чужда на Периа. У дома си той не притежава нито един старинен предмет.

– Но Периа цял живот се е интересувал от скъпоценни камъни.

– Никога един гангстер не купува скъпоценни камъни, той просто ги ограбва. А както знаете, изумрудът няма някаква особена стойност.

– Факти, господин Димов, факти! Всичко това са предположения.

– Има и факти. Да почнем от дребните. В София и Истанбул Периа пие само бира, докато Кулон здравата нагъва уиски. А всъщност навиците им са точно обратните. В Истанбул Периа разглежда кутията за енфие със същата сгъваема лупа, която днес видяхме у Кулон. Защо не намерихме в багажа на Периа, който всъщност е бил багаж на Кулон, нито костюм, нито обувки? Очевидно защото не са били по мярката на Кулон въпреки общата прилика в телосложението, главно в ръста. Периа е бил много по-плещест, номерът на обувките им е различен. Кулон се е задоволил само с ризите и пижамите, това му се е сторило достатъчно, за да ни подведе.

Дюран се замисли.

– Да, интересно – измърмори той. – Освен ако не е някакво глупаво съвпадение.

– Не може да бъде съвпадение, фактите са извънредно много. При Айвазян фалшивият Периа се е изпуснал да каже, че си купува килими от един френски арменец – Тигран Ахджиян. Аз посетих тоя Ахджиян. Първо, Периа никога не си е купувал килими, а мокети. Второ, Ахджиян изобщо не познава Периа. И което е най-важно, Кулон на истина е един от добрите клиенти на Ахджиян.

Дюран видимо омекна.

– Това е вече нещо – каза той. – Това е вече по-сериозно!

Влезе старият прислужник и им донесе нова бира и две порции кренвирши.

– И защо е бил целият този маскарад? – запита Дюран.

– Не, това не е маскарад, а хитро замислено престъпление – каза Димов. – Но да започнем отначало. Както вече ви казах, навярно Кулон е бил нещо като съдружник на Периа. Или, по-точно, пласьор на крадените скъпоценности. Това съвсем отговаря и на професията му. Вие знаете по-добре от мене, че тия пласьори са обикновено хора с безукорна репутация, иначе не биха могли да вършат своята работа. И за тях обикновено знае само шефът на клона, в случая Периа. А, от друга страна, вие казахте, че Периа е бил под наблюдение на полицията, нали така?

– То не беше непрекъснато, разбира се.

– Но Периа е знаел, че е под наблюдение. Е добре, на него му се е наложило да замине за Бейрут във връзка с някоя сделка на бандата. И да бъде там лично той. Как да замине? Тогава именно решават да си сменят паспортите с Кулон. Опасна стъпка, Кулон е рискувал прекалено много. Той е могъл да се компрометира веднаж за винаги. Това подсказва, че неговите действия са носили решителен характер. Навярно той е смятал да ограби Периа и да се отърве от него веднаж за винаги. И да заживее отново като обикновен гражданин, без рискове и без опасности.

– Умно! – кимна Дюран едва ли не зарадван.

– Периа заминава облечен като Кулон. Той почти не рискува. Истинският Кулон остава още един ден в Париж. Той ограбва Периа, както се уверихме с очите си. След това заминава за Истанбул. Тяхната уговорка е била да се срещнат на софийското летище. Там всеки от тях е трябвало да приеме отново своята самоличност, за да не рискуват поне при своето влизане във Франция. Така се обяснява фактът, че Кулон не е взел удобния самолет на „Сабена“. Но за наше щастие в Истанбул и на софийското летище Кулон е направил някои груби грешки. Аз вече ви ги изтъкнах. Той не е пожелал да се превъплъти напълно и докрай в образа на Периа. Живял си е по своему. А в последна сметка това се е оказало фатално.

– Както между прочем и Периа.

– Точно така! – кимна доволен Димов. – И Периа пие на софийското летище три чаши уиски вместо бира, каквито са били навиците на Кулон. Но да не избързваме. Кулон пристига пръв от Истанбул и получава стая 208… След това пристига Периа от Бейрут и получава стая 218…

– Откъде Периа ще знае в коя стая е отседнал Кулон? – Това не е проблем – махна с ръка Димов. – Не е никак трудно да се остави на вратата или пред вратата някакъв уговорен знак. Около полунощ Периа влиза при Кулон, за да сменят своите самоличности. Тук Кулон го убива с изненада, както личи от цялото престъпление. От пред пазливост и за да не остави никакви улики, този ограбва от него всички документи. И тук прави глупава и наивна грешка – взема и кутията за енфие. Навярно не е съобразил, че тя ще бъде забелязана от митничаря. Но доста умело заличава всички други следи. Какво по-нататък?… Нищо друго, освен да отиде в стая 218, която без друго е била записана на името на Кулон. И тук прави втората фатална грешка. Не заличава следите от пръстите на Периа върху чашата за вода. Навярно вече е бил уплашен, развълнуван и разстроен от извършеното убийство. Затова именно аз подхвърлих на Кулон, че е отишъл в стая 218, след като Периа е бил, вече мъртъв.

Дюран просто зяпна колегата си.

– Да, разбирам ви, много добре ви разбирам. Но защо направихте тоя намек?… Защо се издадохте?

– Преди всичко исках да разбера как ще реагира. А Кулон наистина трепна и се изплаши. В никой случай не реагира като невинен човек. Ако беше невинен, той не би ни оставил да си отидем, без да му дадем пълни обяснения за нашия намек. Но Кулон се стресна. Нашите обяснения щяха да го задължат да даде и той обяснение. А Кулон очевидно не беше готов за това. И той реши да ни остави да си отидем. Да спечели време, да размисли, да предприеме някои контрамерки. Ами представете си, че се опита да побегне? Какво по-голямо и по-силно доказателство за нас, че е виновен?

Дюран го гледаше смаяно.

– Ами ако успее? Да побегне, искам да кажа. Ако все пак успее?

Дюран махна с ръка и едва не затича към телефонната кубинка. Той говори доста дълго по телефона и когато най-сетне се върна, лицето му беше успокоено.

– Наредих да се усили охраната. Кулон не е направил досега никакъв опит да напусне къщата. Но дори да се опита, нашите няма да го оставят да им се изплъзне.

Дюран мислеше усилено.

– А ако реши да изчака?… Все пак ние нямаме срещу него нито едно истинско доказателство.

– Мисля, че имаме поне едно… И, според мене, доста сериозно. Но го пазех като последна резерва.

– Не прекалявате ли, човече! – каза Дюран възбудено. – Всички тия неща можехте да ми ги кажете веднага.

– Не можех – усмихна се Димов. – Исках да видя всичко с очите си. Пък и вие също!

– Та говорете най-сетне…

– Работата е много проста. – Димов отново се усмихна. – За да се маскира като Периа, Кулон е трябвало да обръсне брадата си. Е добре, тая брада не може да поникне отново за две седмици. А днес Кулон беше с брадата си. Очевидно тая брада е фалшива.

– Господи! – възкликна Дюран поразен. – Защо веднага не ми го казахте? Щях да арестувам Кулон на място.

– И нямаше да направите най-доброто – отвърна Димов убедедо. – Той трябва да направи още нещо… Ако щете, необмислено и безразсъдно. И по тоя начин съвсем да се демаскира.

Дюран стана нетърпеливо от мястото си.

– Трябва да вървим! – каза той. – Безразсъдно, казва те? А ако успее? И се изплъзне от ръцете ни? Аз трябва да говоря е нашия директор. Нека той поеме тая отговорност.

– Спокойно! Да изядем поне кренвиршите. Да ви кажа право, почти не съм обядвал.

Изядоха набързо кренвиршите и се качиха в колата. Шофьорът натисна добре педала за газта, но в тоя привечерен час и движението беше доста тежко. Дюран остави Димов в кабинета си и веднага отиде при директора. Като се върна след четвърт час, не изглеждаше ни доволен, ни весел.

– И директорът е на вашето мнение – каза Дюран. – Да поизчакаме да видим какво ще предприеме. А, според мене, не бива да се рискува. В края на краищата това са зверове… И няма да се учудя, ако е офейкал, преди още да блокираме вилата.

– За няколко минути? Не, не допускам.

– Господин Димов, извинете, но вие не познавате нашите гангстери. Те действуват винаги решително и безскрупулно.

– Все пак Кулон не е типичен бандит – каза Димов. – В това отношение е малко нещо любител. Вие виждате колко неграмотно е разбил касата.

– А вие забравяте с какъв истински професионален удар е убил Периа. И колко ловко е подхвърлил кутията в дома на нещастния Капелани. От такъв човек може да се очаква всичко.

Той помисли малко, после добави решително:

– Най-добре е да отида там… И да ръководя лично цялата операция.

– Ако се съгласите, ще дойда и аз с вас.

– Добре! – кимна Дюран.

Но като че ли не беше съвсем доволен. Навярно му се искаше да поеме сам цялата работа. Времето на идиличните размишления и догадки беше минало. Сега трябваше да се действува колкото може по-решително. А в това отношение Дюран беше много по-смел, по-опитен и по-инициативен.

Все пак отидоха заедно и се настаниха в едно малко кафене, не много далеч от дома на Кулон. Сведенията на агентите не бяха никак успокоителни. Къщата изглеждаше точно такава, каквато я бяха оставили. Никой не беше забелязал Кулон. Не се беше появил на двора, а щорите на прозорците бяха все така спуснати. Изпиха по едно двойно кафе. Дюран ставаше все по-мрачен и по-мрачен. Най-после Димов го съжали.

– Не се безпокойте излишно – каза той меко. – Вашата главна задача е да разкриете престъплението. И то по един сигурен и безусловен начин. Не е страшно дори ако Кулон е избягал. Рано или късно ще го пипнете.

– Не е така! – каза Дюран сърдито.

– Точно така е! Аз имам представа от вашето правосъдие. И от вашите адвокати. При всички наши доказателства може би ще намерят начин да го измъкнат. А както виждате, нашите доказателства не са абсолютни. Ако избяга, това ще бъде последното доказателство, което ни липсва.

– Извинявайте, но разсъждавате малко наивно… Искам да кажа, като изхождате от вашия опит. Вие сте представител на старата добра школа. Хипотези, анализи, синтези. Извиквате престъпцика и му обяснявате какво е направил. Той се усмихва посърнало и сам си подава ръцете, за да му нахлузите белезниците. Не, тия работи вече не стават. Престъпленията у нас са всекидневие. Ние нямаме право да умуваме. Пък и време нямаме. А просто действуваме.

– Безсмислените действия отнемат повече време – отвърна Димов.

Дюран замълча, явно не беше съгласен. Мина още един час в пълно мълчание. Беше се стъмнило съвсем, но домът на Кулон все още не даваше никакви признаци на живот. Всички прозорци бяха все така тъмни. Най-сетне Дюран не издържа и отново се свърза с директора. Когато се върна, лицето му беше доста разведрено.

– Получих разрешение да проникна във вилата – каза той. – Вместо да стоим тук като идиоти, след малко ще разберем всичко. – Тоя на вид малко тромав, отпуснат и добродушен човек съвсем се беше преобразил. Сега изглеждаше яростен и готов за всякакви действия. И това не само не го плашеше, а го въодушевяваше.

– Ще дойда с вас! – каза Димов.

– Не! – възрази категорично Дюран. – Вие сте тук като наш гост и наш съветник. А в такива случаи обикновено се стреля. Ако се случи нещо с вас, направо ще ме уволнят:

– Добре! – въздъхна Димов. – Макар да съм сигурен, че никой няма да стреля.

– Чакайте тук! Така или иначе, след малко ще ви из викам.

Димов замълча. Сега той беше почти сигурен, че Кулон е избягал. Не съжаляваше, искрено смяташе, че така е много по-добре. За него най-важното беше да се докаже вината. А самото залавяне на престъпника си оставаше второстепенна работа. В тоя малък съвременен свят нямаше къде да се пъхне. Или почти нямаше.

След двайсет минути един цивилен агент влезе в кафенето. Лицето му не подсказваше нищо хубаво.

– Инспектор Дюран ви моли да дойдете – каза той кратко.

– Какво е станало?

– Ще видите – все тъй кратко отвърна агентът. Когато приближиха къщата, Димов видя, че всичките й прозорци светят. Минаха през тъмния двор, изкачиха витата дървена стълба. Никъде не се мяркаше никакъв човек, не се чуваше никакъв звук. Агентът го заведе в кабинета на антикваря.

Първото нещо, което Димов видя, беше седналия в един от кожените фотьойли криминален инспектор. Лицето му беше много мрачно. Димов бързо се огледа. На солидното английско бюро лежеше паднал по очи Кулон. От пръв поглед разбра, че е мъртъв – лицето му бе потънало в малка локвичка кръв. Димов направи още няколко крачки. И двете му ръце бяха положени върху бюрото, до дясната лежеше пистолет.

Само това не очакваше да види. – Значи се е самоубил? – попита Димов смаяно. – Не е намерил друг изход?

– Не! – възкликна нервно Дюран зад гърба му. Той бе станал от мястото си и приближаваше към Димов. Очите му бяха просто яростни.

– Намерихте нещо съмнително?

– Нищо съмнително – отвърна рязко Дюран. – Поне сега за сега. И все пак не се е самоубил. У нас бандитите не се самоубиват. У нас те се борят за кожата си до последния миг. Бягат с коли, стрелят, сражават се… Но не се самоубиват. Не знам в моята практика такъв случай.

– Да не бързаме! – отвърна Димов. – Все пак Кулон не беше някакъв обикновен гангстер. Той беше известен парижки милионер. А с милионери това доста често се случва.

– С истинските милионери. А не с бандитите.

– Брадата?

– Да, фалшива е! Вие сте прав във всичко. Но аз не вярвам, че се е самоубил – каза Дюран с някаква притаена омраза. – Вие просто не познавате психологията на гангстера.

– Според вас, кой може да го убие?

– Много просто, някой от бандата. Той е разбрал, че Кулон е разкрит. И е побързал да го ликвидира, преди да се е разбъбрал.

Димов се замисли.

– На пръв поглед е съвсем логично – каза той. – Но само на пръв поглед. Откъде убиецът може да знае, че Кулон е разкрит?

– Навярно Кулон му се е обадил, за да потърси помощ. Поискал му е кола, паспорт, оръжие… Поискал му е временно скривалище може би.

– Неубедително ми се вижда – измърмори Димов. – Та нали Кулон точно затова е премахнал Периа от пътя си?… За да се отърве от бандата.

– Това е само ваше предположение.

– Но трябва да се съгласите, много разумно предположение. Ако Кулон е имал съучастник от бандата, той щеше да възложи на него да извърши грабежа у Периа. И тогава грабежът нямаше да носи такива явни белези на дилетантство.

– Може би съучастникът не е бил член на бандата на Периа – отвърна намръщено Дюран. – Представете си, че това е ювелирът. Този, който шлифовал и преработвал крадените диаманти.

– Това е вече друг въпрос – каза Димов. – Макар че не мога да си представя как би могъл да дойде толкова бързо… При това да извърши убийството и да изчезне. Извикахте ли оперативна група?

– Да, чакам ги всеки момент да дойдат. Наистина след пет-шест минути пристигнаха всички специалисти. Пръв завърши своя предварителен оглед лекарят.

– На пръв поглед типично самоубийство! – каза той. – Стреляно е почти в упор…

– В колко часа е настъпила смъртта? – запита Дюран.

– Около пет часа. Или малко след това.

Двамата инспектори се спогледаха.

– Значи, веднага щом сме излезли – каза Дюран. – Освен ако убиецът е бил тук, в самата къща.

– Вие смятате, че е убийство? – погледна го лекарят. – Просто сме длъжни да допуснем! – отвърна Дюран.

Но колкото и внимателно да прегледаха цялата къща, не намериха никаква, дори най-малка улика, че в къщата е имало друг човек. Напразни останаха и усилията на дактилографите. Ако е имало убиец, по всяка вероятност е бил в дома. И веднага след това е изчезнал навярно през черния вход.

– Господин Дюран, не ни остава нищо друго, освен да изиграем играта докрай – каза Димов.

– Нима не го правим? – вдигна вежди Дюран.

– Имам едно предложение… Но не знам дали е възможно да го изпълним…

– Да го чуем! – каза мрачно Дюран.

На другата сутрин Димов се събуди с натежала глава. Кафетата и неспокойните мисли бяха станали причина да прекара нощта в нещо като просъница. Взе един хубав студен душ, обръсна се грижливо и слезе да закуси в ресторанта. Макар да бе станал рано, едва намери маса да седне. Целият ресторант бе пълен с някакви кокалести холандски пансионерки, които навярно бързаха за екскурзия. Бе ги видял предното утро – огромно ято провинциални момичета заедно със своите поувехнали възпитателки. И едва ги позна. Бяха си накупили къси роклички, деколтирани блузки, обувки с токчета танк – всички до една, включително и учителките. И на всичко отгоре, радостни и възбудени от това преображение, вдигаха невероятен шум. Тая гледка и силният чай избистриха ума му. След малко той излезе на улицата в обикновеното си добро настроение.

Тоя път не беше никак трудно да намери такси. Градът бе опустял. И последните парижани бързаха да го напуснат панически с колите си, сякаш бе чумав. И небето бе ясно, без никакво облаче. Наистина чудесен неделен ден за екскурзии, ако не се смята, че всички полянки и горички на двеста километра от Париж щяха да бъдат набъкани с хора не по-малко от коя да е спирка, на метрото.

Дюран вече го чакаше. Той не беше в някакво особено добро настроение. Като всеки истински парижанин навярно се чувствуваше ужасно нещастен, че ще прекара горещия летен ден в бюрото си вместо край брега на някоя спокойна рекичка.

– Седнете, колега! – Дюран се усмихна вяло. – С какво да почнем? С кафе или бира?

– По-добре с бира… Поне успокоява нервите. Дюран поръча бира и взе един от сутрешните вестници.

– Слушайте сега:

„Снощи към 9.30 часа в дома си на «Рю де пом» е бил намерен в доста тежко състояние известният парижки антиквар Пиер Кулон. Всички факти говорят, че навярно се касае за опит за самоубийство. Куршумът е пробил слепоочието и е заседнал в черепната кост. Макар че мозъкът е засегнат, има известна надежда животът му да бъде спасен.

В момента Пиер Кулон се намира в една частна клиника под непрекъснато лекарско и полицейско наблюдение. Ако дойде в съзнание, това навярно ще хвърли светлина върху причините за неговото самоубийство. Господин Кулон е известен със своята безупречна репутация и опитът му да се самоубие може да се стори на обикновения читател не съвсем обясним. Все пак някои факти от близкото минало ни навеждат на мисълта, че това непонятно самоубийство е свързано с не по-малко загадъчното убийство на известния гангстер Огюст Периа.“

– Това ли е всичко? – запита Димов.

– Това е същественото.

– Добре е редактирано. Но дали тайната ще бъде запазена?

– Бъдете напълно спокоен! За това са взети всички необходими мерки.

В тоя момент зазвъня телефонът. Дюран вдигна слушалката, слуша известно време, после каза:

– Капелани е заминал снощи в 19.10 за Дюселдорф… Но досега не е регистриран в никакъв хотел или пансион.

– Нещастник! – измърмори Димов под носа си. – Май че го изплашихме повече, отколкото трябваше.

– Не е точно така! – намръщи се Дюран. – Още не съм сигурен, че е невинен… В края на краищата той е подписал декларация за неотклонение. А защо е побягнал?

– В седем и десет той не е знаел за убийството. Както и ние.

– Освен ако не го е извършил…

– Ако го е извършил, навярно е бил сигурен, че Кулон е мъртъв. Тогава защо ще бяга? За да се уличи сам?

Дюран не отвърна. Донесоха бирата, изпиха по една чаша.

– Сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме – каза Димов.

– Да, лесно е да се каже! – въздъхна Дюран. – Но не е лесно да се направи. Особено в такъв досаден летен ден като днешния. Знаете ли поне някаква игра на карти?

– Зная пикет.

– Но това е отлично! – лицето на Дюран просто светна от радост. – Моята любима игра. Сега ще пратя да ни купят колода карти.

Неделният ден не обещаваше да бъде чак пък толкова нещастен.

В понеделник около обед на частното летище „Етоал“ край Лион спря такси. От него слезе хубава руса жена, малко старомодно облечена, с бяло дантелено жабо на блузата и широкопола сламена шапка. След малко тя вече седеше край бюрото на директора, като си правеше хлад с някаква концертна програма, на която бе изобразена нейната собствена личност.

– Не зная дали сте чули нещо за мене – каза дамата. – Аз съм Мирей Делюк, пианистката.

– Разбира се, госпожо – отвърна едва ли не обидено директорът. – Виждал съм ви по телевизията.

– Случи ми се голяма неприятност. Изпуснах самолета за Оран.

– Всеки ден се случва, госпожо. Нали за това сме тук?

– Там е работата, че довечера имам концерт в Оран. Нали разбирате, не е въпросът за неустойката… Но ще излъжа моята публика.

– Да, да, разбирам. Заверен ли ви е паспортът?

– Естествено… Директорът се замисли.

– Нямам подготвен самолет за такова дълго пътуване – каза той. – Навярно ще се наложи да почакате.

– Няма значение – отвърна дамата. – Важното е в осем часа да бъда на подиума. Не в тоя тоалет, разбира се.

И все пак се наложи мадам Делюк да почака доста за самолета. Когато най-сетне всичко беше готово, директорът сам я изпроводи до пистата.

– Имате щастие, госпожо – каза той. – Жан е нашият най-добър летец. Пък и времето е чудесно.

– Ще пристигнем ли навреме?.

– Бъдете спокойна! – той се усмихна. – Макар че няма да имате, много време за тоалета си.

Мадам Делюк не носеше много багаж – само един ръчен сак и един куфар. Самолетът набра скорост и се издигна леко във въздуха. Беше двуместно въздушно такси, но достатъчно бързо, за да стигне навреме. Пилотът се оказа младо и хубаво момче, доста приказливо. Разбираше от музика, и то не само от естрадна. Поразпита я добродушно за нейните турнета и концерти, даже си позволи да каже мнението си за нейната тазвечерна програма. Но мадам Делюк отговаряше малко разсеяно, често поглеждаше часовника си. Прелетяха над Южна Франция и скоро под тях се ширнаха безкрайните сини простори на Средиземно море, леко белезникави към хоризонта. Пасажерката се умълча съвсем, лицето й беше все тъй загрижено. Най-сетне пилотът я съжали.

– Не се безпокойте, мадам, ще пристигнем навреме. До Оран още час и десет минути.

– Никога не съм ходила в Оран. На летището има ли таксита?

– Разбира се. Но няма ли да ви чакат?

– Надали. Те са предполагали, че ще пристигна с редовния самолет. А не знаех на кого да телефонирам.

– Все едно, ще успеем. Както виждате, времето е чудесно.

Точно в шест и половина самолетът кацна, на летището на Оран. Госпожа Делюк бръкна в чантата си и извади сто франка. Младият човек видимо се поколеба.

– Само за да не ви обидя, госпожо… За мене беше истинско удоволствие да пътувам с една толкова известна артистка.

Граничната проверка мина бързо и лесно, тъй като нямаше никакви други пътници. Подпечатаха багажа й, без дори да погледнат в него. Имаше и достатъчно свободни таксита, така че мадам Делюк си избра най-луксозното.

– Хотел „Метропол“ – каза тя.

Шофьорът кимна, колата се понесе бързо по асфалтовото шосе между пожълтелите унили хълмове. Мадам Делюк седеше мълчаливо отзад, видът й беше успокоен и доволен. И макар да бе нетърпимо задушно, никаква капчица пот не личеше по нейното деликатно артистично лице. И никакъв признак на нетърпение или бързане. Само лявата й ръка издаваше малко нервност, все още здраво стискаше дръжката на ръчната чанта. Скоро пристигнаха пред хотела, великолепен прислужник с вид на майор от кралската армия сръчно взе куфара й. Тя отиде на рецепцията и подаде паспорта си.

– Апартаментът за мадам Делюк?

– Ангажиран е, госпожо. Това ли е багажът ви?

– Да, моля да го изпратите… Навярно имате климатична инсталация?

– Безукорна, госпожо. Мадам Делюк взе асансьора за третия етаж и тръгна облекчена по прохладния коридор. На три крачки след нея, величествен и учтив, вървеше прислужникът. Тя стигна пред апартамента си и с облекчение го отключи. Най-сетне се бе докопала до спасителния бряг, и то по-просто, отколкото бе предполагала. Усмихна се и влезе в стаята. Но това, което видя, я накара да се вцепени на мястото си.

На един стол в средата на стаята седеше Пиер Кулон. Изглеждаше спокоен и изискан, както винаги, с аристократичното си лице, заградено с лека брадичка. Пушеше небрежно и гледаше право в нея с иронична, малко печална усмивка.

Жената издаде слаб писък, изпусна чантата си и хукна назад. На прага почти се сблъска с инспектор Дюран. На две крачки зад него спокойно изчакваха изхода на „представлението“ Димов и Жан, все още в своя пилотски костюм.

– Мадам де Вол, налага се да поговорим с вас! – каза Дюран.

Жената поразена мълчеше. Сега видът й бе толкова жалък и безпомощен, че Димов неволно я съжали.

– Жан, заведи я в стаята! – разпореди Дюран. – И си отваряй очите. От нея сега може да се очаква всичко.

– Бъдете спокоен, господин Дюран.

Дюран и Димов влязоха в апартамента. Пиер Кулон бе станал от мястото си и се усмихваше.

– Поздравявайте, Мишел! – каза Дюран доволно. – Виждам, че чудесно изпълни ролята си.

– Вече два дена репетирам, господин инспекторе, сега вече спокойно мога да стана и киноартист.

– Как реагира?

– Нали видяхте? Все едно, че видя смъртта си. Дори си изпусна чантата.

Дюран взе чантата и я отвори.

– Може пък да намерим нещичко – измърмори той, – преди да сме почнали разпита.

– Предполагам какво може да се намери.

– По-добре е да видим. Чантата беше доста пълна, предимно с тоалетни принадлежности. Дълго трябваше да ги вадят една след друга. Най-сетне откриха солиден пакет, пълен с пачки пари – всичките стофранкови. Едва на дъното лежеше доста голяма инкрустирана кутия. Дюран внимателно я положи на масата и отвори капака.

Съдържанието й блесна и затрептя на светлината, която идваше от прозореца. Беше пълна със скъпоценности. Дюран започна да ги вади внимателно, с неочаквано нежни за неговите грубички ръце движения. Имаше диадеми, брошки, колиета, браслети – всичко, което една кралица би могла да си пожелае. Скъпоценните камъни сияеха и горяха като живи. „Съвсем не приличат на мърлявия изумруд от кутията за енфие“ – мислеше Димов.