Текст книги "Кутия за енфие"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 10 страниц)
– Предполагам, че не сте му казали за отпечатъците на пръстите?
– Не, разбира се… Но сега какво излиза? Или господин Кулон ни е излъгал, или вие тук нещо сте сбъркали. Това е всъщност найтважната причина за моето идване.
– Но как можем да сбъркаме? Чашата наистина беше намерена в стаята на Кулон… И ние сравнихме отпечатъците, които току-що бяхме взели от убития Периа. Както знаете, в това отношение грешка не може да има.
– Добре… Ще ви кажа откровено какво ме озадачава. Вие съобщихте, че сте намерили отпечатъци от дясната ръка на Периа. А той е бил левак… Всички бармани твърдят, че той винаги е поемал чашите с лявата си ръка.
Димов не отговори веднага.
– Разбирам вашата мисъл – каза той. – Вие искате д кажете, че отпечатъците са сложени върху чашата, след като Периа е бил убит… И след това чашата е била преместена в стаята на Кулон.
– Да, съществува у мене такова подозрение – призна Дюран. – Извинете, но мога ли да видя самата чаша?
– Да, разбира се… Както и отпечатъците на Периа. Предполагам, че и вие ги носите?
– Да, у мене са…
– А най-добре е да отидем на самото място… В хотела, искам да кажа… Така вие ще си съставите по-пълно впечатление и за обстановката, и за всички факти.
– Ще ви бъда много признателен – каза искрено Дюран.
Димов нареди на Ралчев да занесе веднага чашата в хотела. И да подреди всички вещи точно така, както са ги намерили, според документалната снимка.
– Погрижи се и Ничев да бъде там… Ще бъде полезно, ако ги срещнем.
– А Берберов?
– Няма да бъде излишно.
Дюран отново погледна всички снимки на местопроизшествието. Наистина той бе получил основните заедно с досието, но сега Димов му даде възможност да се запознае и с най-малките детайли. След това му показа и всички вещи, които бяха останали от убития. Както очакваше, Дюран не можа да направи във връзка с тях никаква нова забележка или някакво ново откритие.
– А сега да се върнем в хотела! – каза Димов.
Там ги посрещна любезен и учтив, както винаги, Берберов. Дюран отново го попита за реда, по който пътниците бяха дошли. И дали са дали вид, че се познават помежду си.
– Господин Кулон познаваше Периа! – отвърна администраторът. – Поне по име…
И той му разказа за последния си разговор с Кулон.
– Не виждам в това нищо странно – каза Дюран. – Аферата с диамантите беше доста шумна… А освен това, когато Периа излезе от затвора, всички вестници отбелязаха тоя факт. И доста живо го коментираха.
– И все пак Кулон е знаел, че Периа е в хотела… А когато сте го разпитвали, той е премълчал тоя факт.
– Може би просто го е забравил… Както и вие… Във вашето изложение не споменахте нищо по тоя въпрос.
– Аз го научих едва преди няколко дена – отвърна Димов. – Така ли беше, другарю Берберов?
– Точно така.
Берберов ги заведе в стаята, където беше извършено убийството. Но там, разбира се, нямаше вече нищо интересно за гледане.
– Коридорчето е доста тясно – измърмори замислено Дюран. – И изобщо защо Периа е тръгнал към вратата?
– Може би се е опитал да побегне… Или пък просто се е отправил към тоалета.
– И точно тогава вашият митничар му е забил ножа в гърба.
– По-добре е да изоставите тая мисъл – каза Димов. – Какво може да търси един митничар в стаята на някакъв чужденец? И защо Периа ще го пусне?
– Много просто защо? Митничарят му е направил някаква услуга. И е дошъл при Периа да получи хонорара си.
– Каква например?
– Всякаква. Открил е, да кажем, някакви опиати. И е бил така любезен да ги пропусне. Това си заслужава един добър бакшиш, господин Димов. Но митничарят може да е сметнал, че заслужава много повече.
– Добре, господин Дюран. Ще ви покажа и митничаря, пък след това ще говорим.
Те отидоха в стаята, където бе отседнал Кулон. Там вече ги чакаше Ралчев. Всички предмети на нощната масичка бяха наредени точно така, както ги бяха намерили на снимката. Дюран дълго и внимателно изследва чашата, сравни всички отпечатъци.
– Да – измърмори той най-сетне. – Макар и да не съм специалист, отпечатъците са несъмнени.
Той въздъхна и седна на едно от креслата. Димов остана прав.
– Но в същото време нищо не опровергава моето съмнение – каза Дюран. – Чашата би могла да бъде донесена в тая стая и допълнително. Дори сутринта, когато Кулон си е бил вече заминал.
– И защо, според вас?
– Много просто, да подведе следствието.
– Не ми се вижда много логично – отвърна Димов. – Най-напред убиецът подхвърля копчето, за да подведе следствието, че Периа е убит от митничаря… След това пък пренася чашата с отпечатъците на убития, за да го подведе, че е убит от Кулон.
– Още не съм се съгласил, че копчето е подхвърлено – каза строго Дюран. – И все още остава открит въпросът, защо Периа е държал чашата в дясната си ръка.
– Ами защото в момента лявата му ръка е била заета с нещо друго. Пура, да кажем… Или пък с кутията за енфие.
Дюран недоволно поклати глава:
– Всичко това са предположения.
– Да, разбира се… Както и вашите мнения.
– Ами тогава да видим митничаря! – отвърна Дюран с нескрита ирония. – Да видим тоя ваш млад социалистически ангел.
Димов се понамръщи.
– При всички случаи заслужава повече доверие от вашия изискан милионер – каза той сухо.
– Господин Димов, вие грешите – Дюран леко се усмихна. – Аз нямам никаква слабост към милионери. Самият аз като всички държавни служители съм доста беден човек… Но да вървим…
Срещата с младия Ничев стана в стаята на администратора. През целия разговор младежът се държа много спокойно и приветливо, с подкупваща искреност. Умното му открито лице, честните му очи повече от всякакви други факти говореха, че това не може да бъде убиец. Дюран започна разговора с добре пресметната небрежност.
– Господин Ничев, разбирате ли нещо от скъпоценни камъни? – запита той.
– Имам представа – отвърна младежът. – Минали сме курс по тая материя.
– Много добре! – кимна Дюран и извади от джоба си малък скъпоценен камък. – Какво е това, според вас?
– Сапфир – отвърна младежът.
– Изкуствен или естествен. Младежът го разгледа внимателно.
– Изкуствен.
– От какво съдите?
– Главно от това, че го извадихте от малкото си джобче. Надали бихте държали там натурален сапфир.
– Това ли е единственото ви съображение?
– Не камъкът ми се видя прекалено чист и прозрачен. Такива са обикновено камъните, добити по изкуствен начин.
– Прав сте! – кимна Дюран. – Камъкът е наистина изкуствен. А спомняте ли си добре кутията за енфие?
– Много добре си я спомням.
– Тя е имала в самия център голям зелен камък… Така ли?
– Точно така.
– Вие твърдите, че е бил изкуствен?
– Видя ми се просто стъклен. Беше доста непрозрачен и мътен.
– Давате ли си сметка, че може би е бил просто патиниран от времето?
– Нямах възможност да го разгледам много добре – отвърна младежът. – Пък и не допусках, че някой може да държи толкова голям изумруд в обикновена пътна чанта. Най-малкото би го носил като вас в джобчето си.
– Да приемем, че имате право – каза Дюран. – Имам още един въпрос: не смятате ли, че кутията би могла да има двойно дъно?
– Не! – отвърна убедено младежът. – Ние имаме набито око за такива работи.
– Добре, добре… Тия копчета, господин Ничев, служебно ли ви ги дават? Или могат да се купят отнякъде?
– Продават ги само в един магазин.
– Свободно? На всеки?
– Ами разбира се! – отвърна непринудено митничарят. – Ако колекционирате копчета, господин Дюран, мога да ви откъсна едно.
– Лесно ли се късат,?
– Ами опитайте.
Дюран се поколеба за миг, но успя да издържи на изкушението.
– Закъснял съм за тоя експеримент! – измърмори той.
– Едно ще ви кажа, господине! – отвърна сериозно Ничев. – Митничарят е половин криминалист. Както разбрах, Периа е бил убит с изненада, откъм гърба. При това положение той не е имал никаква възможност да къса копчета.
Дюран леко трепна, погледна втренчено младежа.
– Да, има логика – отвърна той. – Освен ако схватката не е станала, преди това. И Периа е бил ударен в гърба при опита си да побегне.
– Неубедителна хипотеза – каза спокойно младежът. – Кой нормален човек би се нахвърлил фронтална срещу такъв атлет? Та макар и с оръжие. Когато е толкова по-просто да го дочака да се обърне.
– Да, да, имате право – измърмори Дюран. – Това е, нямам други въпроси.
Не оставаше нищо друго, освен да заведат Дюран в хотела му. Когато се качиха в колата, Димов запита:
– Как ви се видя?
– Положително симпатичен. Но и много интелигентен… А това е винаги опасно.
– Господин Дюран, вие говорите против себе си! – каза шеговито Димов.
– Не ви ли направи впечатление, че неговите отговори по въпроса, как е станало убийството, бяха много добре обмислени?
– Но това е естествено. Върху него лежеше много тежко подозрение. И той е мислил по тия проблеми. И как да докаже своята истинска невинност. Както видяхте, аргументите му са много убедителни. По тях надали би могло много сериозно да се спори.
Оставиха Дюран в хотел „София“. Бяха решили да не го ангажират с повече срещи и внимание. Самолетът му заминаваше на другата сутрин – нека се поразходи сам из града, да прекара, както си иска, своето последно свободно време. В крайна сметка тяхното прекалено внимание можеше да се сметне и като някакъв вид опекунство.
На другата сутрин двамата с Ралчев изпратиха Дюран на летището. Инспекторът от френската криминална полиция беше в много добро настроение, бърбореше и се шегуваше повече от всякога.
– Снощи си поръчах в ресторанта каварма – каза той. – Ама съвсем не беше същата. Може би криминалните инспектори у вас имат някакви привилеги?
– Не, вие имате привилегии… Трябваше само да си кажете името. Купихте ли си нещо, господин Дюран?
– Две кутии пури… И някаква много красива покривка за малка масичка. Жена ми много ще се зарадва.
– Използувам случая да и предам моите почитания.
– Господин Димов, навярно ще ви се случи да дойдете в Париж. И много ще се радвам, ако ми се обадите.
Двамата инспектори любезно си размениха визитните картички. Лицето на Дюран стана сериозно.
– Съжалявам все пак, чене постигнахме никакъв напредък в нашата работа. Връщам се в Париж с празни ръце… И без един категоричен отговор.
– Всички отговори са в Париж, господин Дюран – отвърна Димов. – И напразно ги търсите тук.
– Може би сте прав… И все пак, ако научите нещо, имате и двата ми телефона.
– Моля, пътниците за Париж да заемат местата си! – обяви радиоуредбата.
Те се ръкуваха сърдечно и Дюран с неочаквана пъргавина понесе тежкото си туловище към изхода.
Изминаха още няколко дена.
Димов ясно си даваше сметка, че не са постигнали никакъв напредък. Или почти никакъв. Дюран навярно беше прав за себе си. Изглеждаше съвсем невероятно такива хора – като тримата чужди пътници – да извършат убийство. И то убийство за грабеж. Това трябваше да се изключи. Причината вероятно е била много по-дълбока и много по-драматичиа. Такава тъмна личност като Периа наистина можеше да постави някои хора в положение на жестока самоотбрана. И да ги принуди, за да се спасят, на крайни мерки.
Димов отново внимателно проучи всички материали. Идваха му далечни странни предположения, правеше някои още по-странни съпоставки. Но всичко си оставаше все още размисъл. Нямаше никаква практическа възможност да направи проверки. Или да възпроизведе някой оригинален експеримент. В крайна сметка като че ли най-разумно беше да не си затормозява повече съзнанието с тая отминала афера. И на местна почва го чакаха няколко дребни, но трудни дела.
Няколко дена след това генералът отново го извика. Тоя път изглеждаше в лошо настроение, очите му някак особено святкаха.
– Да, Димов, цялата работа взе съвсем неприятен обрат – каза той. – Днес ме извика министърът… И трябва да ти кажа, никак не скри своето недоволство.
Димов въздъхна. Досега само веднаж му се беше случвало да получи служебен укор.
– Вие виждате, другарю генерал, че ръцете ни са вързани.
– Да, виждам… Но в крайна сметка… Генералът отвори една папка и извади от нея куп вестници.
– Това са френски вестници – поясни той. – От убийството на Периа са направили първокласна сензация.
Не бихме се интересували, ако не се засягаха по най-недостоен начин името и престижът на страната ни. Десните вестници са изпълнени с най-отвратителни намеци. За липсата на сигурност, за бандитизъм, за рисковете, които всеки цивилизован човек носи на дивите Балкани. А ето този доста авторитетен вестник твърди, че никога българските затвори не са били пълни с толкова криминални престъпнци…
– Копчето! – измърмори сърдито Димов. – Те нямат никакви други доказателства.
– Не става въпрос за копчето – прекъсна го генералът. – Дюран е излязъл съвсем коректен. Дори не им е съобщил за него. Пък и вестниците съвсем малко са се интересували от фактите. Ето например „Пари жур“ твърди, че убийството е извършено в луксозния хотел „София“, който се намира точно срещу Министерския съвет, денонощно охраняван от въоръжени патрули.
– От „Пари жур“ всичко може да се очаква – измърмори Димов. – Аз го преглеждам понякога.
– Това е положението – измърмори генералът. – Трябва да ти кажа, че Дюран е съвсем прав. Ние нямаме нито едно сериозно доказателство, че убийството е организирано и извършено от чужденци.
– За съжаление, всички доказателства са в Париж, другарю генерал.
– И какво искаш, да те пратя в Париж? – Защо не, ако толкова се налага… Но сега за сега мога да се задоволя и с Истанбул.
– Имаш ли нещо пред вид?
– Имам няколко неща пред вид. Генералът се позамисли.
– Добре, няма да те разпитвам сега… Скъпо ли ще излезе?
– Ами хубавите неща са винаги малко скъпички – отвърна шеговито Димов. – Ще се наложи да отседнем в „Хилтон“.
– Двама ли искате да отидете?
– Да, с Ралчев… По обем работата е множко, другарю генерал. Мъчно ще я свърши един човек.
– И все пак какво ще търсите там?
– Кутия за енфие.
– Малко скъпа ще ни излезе тая кутия.
– Самата кутия нищо… Не повече от двайсетина долара.
– Добре, вървете! – каза генералът. – Не знам дали ще намерите кутията, но донесете малко пушен паламуд. Там е сигурно на безценица.
Преди да си тръгне, Димов прибра цялата сбирка от вестници. Може би там щеше да открие нещо. Между хилядите лъжи дори в един жълт вестник може да се намери някоя малка полезна истина.
И не се излъга. Портретите на главните действуващи лица доста солидно се закръглиха в очите му. Далечните предположения започнаха да се затвърдяват.
ВТОРА ЧАСТ
За разлика от Ралчев инспектор Димов намери, че Истанбул е чисто и просто очарователен град. Изглежда, че виждаше това, което другите не виждаха, и отминаваше със снизходителна – усмивка грозното и несъвършеното. Димов вървеше из улиците и се усмихваше, зяпаше с интерес витрините на пищните ориенталски сладкарнички, спираше се пред кафенетата и сякаш не можеше да се отлепи от тях. Влязоха в едно кафене, ядоха лепкаво бяло сладко и локум, пиха по едно чудесно кафе. Макар да беше ранен следобед, сънлив и задушен, кафенето беше претъпкано. По излъсканите столове седяха повечето възрастни и улегнали хора, доста небрежно облечени, по жилетки и с домашни калцуни на краката, с химически моливчета, пъхнат зад ухото. Повечето от тях бяха чисто и просто на разговор – прочутия ориенталски „моабет“, – други сърбаха шумно кафето или зяпаха вкупом през витрината минаващите жени. Имаше пет-шест двойки, – които биеха пуловете на таблата и заливаха всичко с изобилни словесни потоци. Около масите им бяха насядали неизбежните ориенталски „кибици“. Понякога някой от тях волно или неволно се обаждаше и ощетеният вдигаше шум, в който моментална се намесваха всички. Надали по-голям и по-дружен шум са вдигали и гъските, които някога бяха спасили Рим. Димов ги наблюдаваше усмихнат, в най-добро разположение на духа. Навярно бяха дребни търговци и занаятчии от близките магазинчета. Докато чираците и калфите им дремеха в празните дюкяни, техните господари убиваха тук следобедната скука. Понякога някое от момчетата изтичваше до кафенето, ако се появеше, разбира се, по-сериозен клиент. Тогава стопанинът ставаше и бавно, с премерено достойнство се понасяше към своето владение.
И разбира се, скоро се връщаше, за да заеме мястото си, което другите грижливо пазеха.
– Какво ти харесва в тая зверилница? – попита с недоумение Ралчев. – Ще оглушеем…
Димов се усмихна снизходително.
– И аз съм бил кафеджийски чирак – отвърна той. – Точно в такова кафене… Като момче, разбира се, през летните ваканции. Колкото кафета съм разнесъл, толкова косми нямаш ти по главата. И кажи-речи за нищо…
Димов наистина бе намерил в тоя град своите момчешки спомени и сега отново се връщаше в тях. Спираше лекомислено пред уличните продавачи, натрупали направо на земята своята обезценена стока. Те крещяха дрезгаво и дърпаха за пешовете случайните минувачи, както някога в неговата стара София. Сега един от тях, потен и яростен, просто му нахлузи на шията някакъв пуловер. Всичките му опити да се отскубне останаха напразни – в края на краищата се принуди да купи пуловера. Влязоха в една сладкарничка, претрупана с ориенталски сладкиши – тулумбички, малеби, кадън-гюбек, всякакви видове баклави и захаросани ядки. Погледаха, хапнаха и отново потеглиха в жегата. В малки полутъмни дюкянчета под нивото на улицата работеха чевръсто с шила и чукчета обущарите и кърпачите. Шивачи по жилетки разкрояваха пред очите на минувачите. По улиците се мъкнеха хамали с въжета и изподрани самарчета на гърба си, надвикваха се продавачи на шам-фъстък и бадеми, сновяха насам-натам крадци и безделници. Но хора се трупаха може би само пред павилиончетата за газирани напитки – грамадни, мускулести мъже ловко миеха чашите с косматите си лапи, църкаха в тях сиропи и соди. Между тая доста парцалива тълпа се открояваха само снажните фигури на полицаите, облечени в безукорни униформи.
След дълги скитания най-сетне намериха един от рибните пазари. Тук и двамата се отдадоха на завистливо съзерцание, не можеха да откъснат погледите си от сергиите. Морското богатство беше наистина необикновено пищно – като се почне от дребната плоска писия, та се свърши с грамадните средиземноморски лангусти. И всичко беше свежо, току-що поръсено с вода, грижливо подредено. До крехката червеникава барбуна дълги сребристи заргани, морски кефали, кошове стриди. Само това, което Ралчев търсеше, май че го нямаше.
– Имате ли пушен паламуд? – питаше той направо на български.
– Нямаме, господине – отвръщаше неизменно продавачът. – Не е сезон сега. Пушен паламуд през есента.
– Какво имат тогава? – мърмореше обидено Ралчев. – Аз без пушен паламуд няма как да се върна… А бил на безценица на всичко отгоре.
Скитаха цял следобед, но много рядко им се мяркаше някой антикварен магазин. Едва вечерта се върнаха в „Хилтон“ с натежали крака, оглушали от шума и крясъците. Седнаха за малко пред барчето, но Димов непрекъснато се оглеждаше.
– Всичко видяхме в тоя кошмарен град – мърмореше злорадо Ралчев. – Даже проститутки, по-стари от баба ми… Но нито кутии за енфие ще намерим, нито пушен паламуд.
– На мене ми трябват не кутии за енфие. На мене ми трябва продавачът на кутията.
Димов все тъй се оглеждаше. „Какво може да търси в тоя непознат хотел?“ – мислеше Ралчев.
– Просто не знам как ще се ориентираме в тоя хаос.
– Ще се ориентираме! – отвърна спокойно Димов.
Най-сетне съзря това, което му трябваше – възрастен прислужник с лице на персийски поет, облечен в малко износена униформа. Той му даде едва забележим знак, прислужникът с достойнство се приближи.
– Спомняте ли си за господин Периа? – запита Димов на френски.
Прислужникът се замисли.
– Господин Периа?
– Той беше преди около един месец в хотела… Висок, хубав французин, много представителен.
– А, да… Господин Периа – припомни си изведнъж прислужникът. – Да, много възпитан господин, много щедър.
Димов се усмихна едва забележимо и му пъхна в ръката пет долара. Прислужникът сякаш изведнаж се преобрази, – Вие ли препоръчахте на господин Периа един много интересен магазин за антикварни предмети?
– Не, господине, не ме е питал! – отвърна прислужникът с искрено огорчение.
След първия успех – първата несполука.
– Впрочем, той какво пиеше? Тук, на бюфета, искам да, кажа?
Доста странен въпрос, но прислужникът бе свикнал и на по-странни. Тия чужденци май всички до един са чудаци:
– Бира – отвърна той след кратко колебание.
– Вие каква бихте ми препоръчали?
– „Туборг“… Господин Периа пиеше само „Туборг“ – припомни си прислужникът. – Много хубава датска бира, господине. В Истанбул се сервира само в нашия хотел.
– И все пак къде се намират вашите антикварни магазини? Не са ли събрани на едно място?
– Не, пръснати са из целия град. На едно място са събрани само в Капалъ пазар.
– Но там сигурно се продават само боклуци.
– Не, господине, продават всичко, каквото човек може да си помисли.
– А тук наоколо някъде?
– Наблизо няма… Но има няколко хубави магазина по преките на „Истиклял булвар“.
– Да, благодаря ви – кимна Димов.
– В хотела имаме хубав европейски ресторант, господине. И много елегантен нощен бар.
– Да, да, видяхме го – отвърна предпазливо Димов. – Но не сме дошли тук, за да се храним в европейски ресторанти.
Прислужникът се поклони леко и отмина. Разбира се, двамата нямаха никакво намерение да вечерят в скъпия и прескъп хотелски ресторант. Преди това се бяха отбили предвидливо в една доста луксозна шкембеджийница на самия „Истиклял булвар“. Чорбата наистина беше хубава, но Димов много добре си припомни, че в стара София някога беше много по-хубава – с едри парчета дамар. Сега те си поръчаха по една бутилка „Туборг“ и малко кайсерн пастърма. Бяха толкова жадни, че едва я дочакаха.
– Предполагам, че Периа не е ходил на Капалъ пазар – каза Димов. – Там е цял лабиринт… Чужденец като него би се объркал. – Димов отпи от бирата. – Ама наистина е чудесна!
– Шефе, говориш тъй, като че ли си прекарал на тоя Капалъ пазар младините си.
– Ами човек трябва да бъде винаги информиран – отвърна шеговито Димов. – Да поръчаме ли още по една?
– Можехме да поръчаме още по две – каза Ралчев, – ако не беше профукал пет долара за бакшиш… Той щеше да ти издрънка тия работи и за един долар. Нали виждаш, тук всички се пазарят.
– Това, което ми каза, струва сто долара.
– Не намирам… Та какво всъщност научихме?
– После ще разбереш – отвърна Димов уклончиво.
Бяха така уморени, че веднага след втората бира се прибраха в стаите си. Чакаше ги тежък работен ден. На сутринта се събудиха отпочинали и бодри, готови за нови пътешествия. Закусиха добре в ресторанта, направиха дневното разписание.
– Важното е да вдъхнеш доверие на продавача – говореше Димов. – Да знае той, че имаш пари… Тогава ще ти покаже всичко.
– Ами ще се опитам, шефе. Димов го погледна критично.
– Не знам дали ще успееш. С тая сламена шапка ми приличаш най-много на сухиндолски счетоводител… Сложи поне това.
Той бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам доста солидни очила със златни рамки.
– Шефе, ти си се разорил!
– Не бой се, фалшиви са. Мислех да украся себе си с тях, но май че на тебе ще ти бъдат по-нужни… Да, добре ти стоят… Но на обед ти ще платиш бирата, ясно ли ти е?
– Ясно!
– Хайде сега върви! И не се скъпи за бакшишите. Ако има нужда, разбира се.
Ралчев замина. Димов остана да плати сметката. Когато най-сетне излезе навън, към него с доста оживено лице се приближи прислужникът.
– Господине, вие имахте право – каза той. – Намерих шофьора, който е возил господин Периа през последните дни… Наистина са отишли в един антикварен магазин.
– Чудесно! – отвърна спокойно Димов. – А къде е сега тоя шофьор?
– Трябва малко да го почакате, всеки момент ще дойде… От нашия контингент е.
Още пет долара. А беше готов да даде двайсет. Но не искаше прислужникът да разбере, че се интересува много от тая работа.
– Почакайте, ще ви извикам, като дойде. Прислужникът пъхна ловко банкнотата в джоба си и излезе вън да чака. След десет минути Димов вече пътуваше с огромния червен кадилак към центъра на града. Пъпчивият шофьор маневрираше ловко из гъстото автомобилно движение, подсвирваше с нещо като полицейска сирена на по-простите си колеги, изобщо проправяше си енергично път към целта. На „Истиклял булвар“ той най-сетне сви по една от преките, колата се залюля по износения калдъръм и скоро спря.
– Тук е, господине.
– Почакайте ме! – отвърна кратко Димов. Шофьорът веднага награби своето порнографско списание. Димов слезе и се огледа. Доста бедната витрина като че ли не предвещаваше никакви хубави изненади. Димов влезе в магазинчето и съзря с крайчеца на окото си изискания продавач зад стъклото на преградката. Като видя солидния чужденец, той стана от мястото си, но не се обади. Само почтителният му вид говореше, че е напълно на разположение на клиента си.
Но Димов даже не го погледна. Той вървеше бавно край стъклените витрини, внимателно оглеждаше предметите. И изведнаж трепна. На една от лавиците бе сложена кутия за енфие, която поразително приличаше на тази, която митничарят им бе описал. Димов се обърна спокойно към продавача и запита:
– Мога ли да видя това, господин…
– Айвазян – поклони се леко продавачът.
Айвазян отвори витринката и му подаде кутията. Димов, я въртя в ръцете си по-дълго време, отколкото му бе нужно.
– Колко струва?
– Петдесет долара.
Димов поклати скептично глава.
– Петдесет долара? – измърмори той. – Множко са… Кутията не представлява нищо особено.
– Не сте прав, господине… Обработката е великолепна. Освен това кутията е принадлежала на султан Абдул Хамид Първи.
– По нищо не личи.
– На вътрешния капак е гравиран султанският знак – каза вежливо Айвазян. – Тая кутия му е била подарена лично от австрийския император. Димов се усмихна снизходително.
– Готов съм да ви дам добра цена – каза той, – но ако ми предложите истинската кутия.
Едва сега Айвазян погледна с по-голямо внимание Димов.
– Ами защо смятате, че тая не е истинска?
– Не мога да си представя, че австрийският император ще подари на султана кутия с фалшив изумруд.
На устните на арменеца се появи слаба усмивка.
– Господинът е познавач! – каза той с уважение. – Но, за съжаление, не мога да ви предложа оригинала. Преди известно време го продадох на един чужденец.
Лицето на Димов бе така разочаровано, че продавачът добави.
– Вземете тая кутия! Имитацията е великолепна.
– Аз съм колекционер – каза Димов. – Имитациите не ме интересуват. Бихте ли ми казали името на купувача? Може би ще се съгласи да ми я препродаде.
– Няма да бъде коректно, господине… В такива продажби винаги се пази известна тайна.
– Добре! – каза Димов. – Ще дойда при Вас утре сутринта… Ако ми кажете името на купувача, ще получите безвъзмездно двеста долара… Помислете си…
И без да дочака отговор, излезе от магазина. Сега беше напълно свободен, нямаше какво повече да търси в града. И той се върна с кадилака обратно в хотела. Някаква мисъл му се въртеше в главата – повече весела, отколкото сериозна. И все пак достатъчно сериозна, защото дълбоко в себе си вярваше, че е стъпил на здрава почва. Щом пристигна в хотела, веднага поръча разговор с Париж. Не стана нужда да чака дълго време – скоро го извикаха в телефонната кабина.
– Ало, господин Дюран? – обади се той шеговито. – Инспектор Димов на телефона.
– Ааа, вие ли сте? – обади се зарадван Дюран. – Чудех се код може да ме търси от Истанбул.
– Господин Дюран, готов ли сте да похарчите 200 долара за едно интересно сведение?
– Двеста долара?… Ами добре, ще рискувам… Но как ще го получа след това?
– Ще ви го донеса лично – отвърна Димов. – Не се безпокойте, ще пътувам на свои разноски.
– Чакам ви, драги колега.
– А вие имате ли някакъв напредък по случая, който ни интересува?
– Никакъв… Тъпчем на едно място.
– Надявам се да се придвижим. Но имам една молба: запазете апартамента на Периа в същия вид, в който го е оставил… Няма да съжалявате.
– Да, успяхте да възбудите любопитството ми – измърмори заинтригуван Дюран. – Добре, ще ви чакам. Но обадете се да ви посрещна.
– Довиждане, господин Дюран.
Димов остави доволен слушалката. След всичко бе икономисал на държавата двеста долара – в крайна сметка съвсем справедливо, защото работата обещаваше да излезе чисто френска. Той отиде на верандата, избра си едно хубаво сенчесто място, поръча си бира. Беше съвсем сигурен, че арменецът ще му каже това, което всъщност очакваше и да чуе.
Ралчев пристигна едва към обед, лицето му беше доста оживено и възбудено.
– Намерих! – възкликна от няколко крачки, като триеше доволно ръцете си.
– Кутията? – трепна Димов.
– Не, пушения паламуд. Цяло газено тенеке, заварено, разбира се. Какво, не се ли радваш?
– Разбира се, че се радвам – усмихна се Димов.
– Ама знаеш ли как хубаво ме оскубаха! На безценица било. Хубава безценица!… Можех да купя с тия пари два чифта обувки.
Ралчев седна край масата и погледна завистливо леко запотената бутилка „Туборг“.
– Сега вече спокойно можем да си вървим… Никаква кутия няма да намерим в това огромно ориенталско море.
– Аз вече я намерих – усмихна се Димов.
– Сериозно?… Не може да бъде! – възкликна Ралчев смаяно.
Димов му разказа какво се бе случило. А заключението си направи сам Ралчев.
– А ти излезе съвсем прав… Имало смисъл в бакшишите.
Следобед направиха една последна разходка из Истанбул. И вечеряха на борда на един от българските туристически кораби, хвърлил котва съвсем близо до „Златния рог“. Всъщност това бяха най-приятните им часове в Истанбул. И едва тук, от високата палуба, те можаха да оценят истински необикновената живописна красота на града. Като местоположение това си беше наистина един от световните бисери. Зяпаха дълго, най-сетне слязоха в ресторанта, където свиреше тихичко джаз и някакви шведки протягаха съвсем по мъжки грамадните си крака.
– Ама града наистина си го бива! – обади се Ралчев. – Заслужаваше си парите.
На другата сутрин Димов отиде при арменеца сам. Антикварят го посрещна много любезно, покани го тоя път да седне.
– Вие спечелихте – каза той и очите му едва забележимо се усмихваха. – Кутията купи един много симпатичен и представителен французин. Парижанин, както разбрах… Името му е господин Периа.
– Периа? – измърмори Димов разочаровано. – За съжаление, не го познавам… А как господин Периа се увери, че сте му продали оригинала?
– Изглежда, че е добър специалист… Извади една лупа, погледна камъка, провери след това султанския знак… Това бе всичко.
– Да, благодаря… За колко я продадохте? Арменецът му се закани леко с пръст, сякаш искаше да каже: „Прекалено много разпитвате за вашите двеста долара.“ После добави сериозно:
– Господинът беше много щедър… И изобщо не се пазари… Плати ми за нея седем хиляди долара.
