Текст книги "Кутия за енфие"

Автор книги: Павел Вежинов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 10 страниц)

– Това не е най-лошото, Пиер. Най-лошото са миражите, които доставихме на Израел.

Кулон седна на най-отдалечената маса. Сервитьорът, привлечен от внушителния му вид, побърза да пристигне.

– Едно двойно уиски! – поръча той. – С лед и сода…

Уискито не бе нещо особено, но той го изпи с удоволствие. На другия край на салона Капелани поливаше с българско розе наистина вкусното вретено. От целия му вид лъхаше на малка гастрономическа оргия. След малко Кулон си поръча второ уиски. Капелани дълго се колеба и поръча втора бутилка розе. Все пак не я изпи докрай. В тоя момент по-ясно от всичко съзнаваше, че каквото и да стане, не бива да изпуска самолета на „Ер Франс“.

Първа си отиде мадам де Вол, към единайсет и половина часа, придружена от младия дипломат. Малко след нея понесе към изхода тежката си фигура Капелани. Кулон пиеше своето трето уиски. Той погледна небрежно часовника си – наближаваше дванайсет. Ресторантът се бе изпразнил съвсем, на единия му край вече прибираха покривките на масите. Без да бърза, той изпи уискито си докрай и прекъсна леката прозявка на сервитьора.

– Плаща, моля!

Кулон плати и си отиде. Коридорът на хотела бе все тъй пуст и безлюден, все тъй слабо и унило светеха лампите. В администрацията Берберов полагаше последни усилия да не задреме. Оставаше да върне само един от паспортите и след това можеше с чиста съвест да си полегне на походното легло. А, ето го и господин Кулон.

– Как ви се видя кухнята, господин Кулон?

– Не я опитах – отвърна Кулон. – Но уискито бе съвсем порядъчно.

– Защото господин Капелани много я хареса. – Той французин ли е?

– Да, днес имаме истинско наводнение от французи… И господин Периа освен другите.

– Кой Периа? – запита Кулон. – Огюст Периа?

– Да, същият… Познавате ли го?

– Не, само по име – каза Кулон. – Лека нощ, господине…

Той пъхна паспорта в джоба си и потегли към коридора. Точно в тоя момент пристигаше самолет, чувствителните мембрани на хотелските стени бучаха порядъчно. Но тоя бе един от последните, скоро и на летището щеше да настане необичайна тишина – дълбока и плътна, каквато може да бъде само в полето, където свободно се носят прохладните ветрове.

Но въпреки това летището бодърствуваше, не спеше. Беше един часът, но в дежурната стая на митничарите хората си почиваха. Бяха свалили куртките, двама играеха с увлечение белот, другите смучеха кока-кола. Няма по-подходящо питие за един истински митничар от кока-кола – тя по-добре от кафето държи будно съзнанието, без да възбужда нервите. Единствен бе останал с пълната си униформа само младият митничар Ничев.

– Днес беше истинска лудница – каза той, като бършеше с чиста носна кърпа лицето си.

– Остава само чартърният от Лондон – отвърна друг.

– И тогава чак в пет и половина „Ер Франс“… Има време да изтичаш до в къщи…

Всички се засмяха. Ничев бе младоженец, и то съвсем пресен, едва от месец. През първата седмица съвсем колегиално неговите приятели го бяха замествали на нощните дежурства. Но това не можеше да продължи вечно. В крайна сметка и младоженката трябва да разбере, че се е омъжила за митничар, а не за банков служител.

– Върви му на момчето – обади се един от по-старите. – Хубавата французойка право при него кацна.

– Не му завиждам – каза небрежно друг. – Радев от граничните каза, че надникнал в паспорта й. Знаете ли коя година е родена?

Разбира се, никой не знаеше.

– Двайсет и втора! – заяви тържествено митничарят.

– Не може да бъде! – едва ли не в хор изреваха другите.

– Това е фактът!… Жените могат да лъжат, но паспортът никога не лъже.

– Бреей! – учуди се старият митничар. – Ами затова налита на млади. Слушай, момче, ще си имаш май неприятности с булката… Току-виж ти побягнала.

– Но кажи преди това да ти зашие копчето! – каза друг.

– Кое копче?

– Това на ръкава. Знаеш ли нашият началник колко ги обича тия работи…

Ничев с досада погледна ръкава си. Копчето наистина го нямаше.

– Днес се е скъсало! – измърмори той. – За едно копче трябва да ходя чак в магазина…

– Вземи си една дузина за всеки случай… Скоро ще почне да ги скубе жена ти…

Всички отново се засмяха.

– Кротка е моята – отвърна шеговито младежът. – И следва философия, ако не ви е известно… Те не придирват много на дребните човешки слабости…

– Тя ли ти готви?

– Майка ми за сега.

– Тъй ще си остане, докато е жива. А след това ще ядеш пиле по философски… И абстрактно печено.

Всички отново добродушно се засмяха. А през това време в далечината се задаваше, като мигаше със светлините си, чартърният от Лондон.

* * *

Самолетът на „Ер Франс“ пристигна точно по разписание, при първите лъчи на слънцето. Изглеждаше поруменял от изгрева, леко задъхан и така чистичък, сякаш се бе къпал във ведрината на лятното утро. Всички пътници слязоха и изпълниха със сънлив шум чакалнята за транзитните.

Доста хора имаше и в международната чакалня. Край бара господин Капелани, не в най-добро настроение на духа, пиеше сутрешното си двойно кафе. Изглеждаше доста подпухнал, очите му бяха кажи-речи кървави. Няколкото часа път до Париж надали щяха да бъдат достатъчни, за да се възстанови съвсем за взискателния взор на мадам Капелани. След това мълчаливо пътуване със служебната кола на фирмата, още по-мълчалив обед заедно с цялото многолюдно семейство. Малките му неумели шеги щяха да пропаднат всред унили полуусмивки. Едва след това щеше да дойде най-лошото, но да не мисли, да, по-добре да не мисли.

От паспортната контрола се зададе мадам де Вол, все така сияйна и свежа в своето козметично съвършенство. Тя се запъти към бюфета и без да погледне Капелани, си поръча двойно кафе. И точно в тоя момент се обади радиоуредбата.

– Пътниците за Париж да се приготвят. – Барманката я погледна въпросително.

– По-бързо, моля! – отвърна съвсем спокойно мадам де Вол.

През контролата мина Кулон и тръгна спокоен и внушителен към изхода. Прислужницата поднесе кафето, мадам де Вол изпи няколко глътки. Изглежда, че не й хареса, защото го остави недопито, и тръгна след другите. Малкият автобус бръмчеше тихо с мотора си, стюардесата се оглеждаше апатично. И тъкмо щеше да даде знак за потегляне, когато се зададе мадам де Вол. Не бързаше, не изглеждаше притеснена. Стюардесата едва не се зазяпа в нея – толкова неочаквано беше това елегантно видение в сънливото утро. И най-сетне се сети да се обади.

– Готово, Стояне!…

Автобусчето тръгна. Не го чакаше кой знае какъв път – някакви си стотина метра. Постепенно самолетът погълна всички пътници, плацът опустя. И все пак самолетът не тръгна веднага – един пътник липсваше. Потърсиха го в международната чакалня, но той не се обади. Не можеше да чакат повече. И скоро самолетът се издигна плавно във въздуха, като оставяше зад себе си тънката диря на изгорелите газове.

Липсваше само господин Периа.

* * *

От няколко години инспектор Димов изучаваше усилено френски език. Както се следва, учеше го с учителка. Дребничката, едва-едва поувяхнала стара мома го прие в началото доста скептично. Тоя доста неугледен, мълчалив и тромав мъж не й приличаше на ония интелектуалци, които възприемат бързо и лесно. Твърдото му българско произношение я отчая съвсем. Такъв човек бе по-пригоден да цепи дърва, отколкото да говори френски. Впрочем, наистина бе така в началото. И не само в началото. Безкрайно трудно му бе да свива на кравай устенцата, да произнася отворени и затворени гласни, да смекчава съгласните. Но иначе си го биваше, имаше отлична памет, възприемаше бързо. Скоро учителката с учудване си призна, че надали е имала досега по-схватлив ученик.

След две години усилен труд инспектор Димов смени учителката. В министерството имаше висш курс по езикова подготовка на кадрите, той бе служебно задължен да го премине. Сега им предаваше доста възрастна жена, но изискана и благородна като стара френска графиня. Беше много доволна от своите ученици и от тяхното прилежно поведение. Но не беше никак доволна от присъствието им. Постоянно някой от тях изчезваше за дни или даже за седмици. „Служебно зает“ – това беше обяснението, което получаваше от отговорната инстанция. Що се отнасяше до инспектор Димов, той я затрудняваше главно със своето произношение. Иначе не можеше да не признае, че е нейният най-добър ученик.

И в това хубаво лятно утро се занимаваше точно с него. Тоя уверен млад човек с кораво, решително лице, кой знае защо, изглеждаше пред нея винаги малко уплашен – точно като гимназиалните ученици. Той я развеселяваше, беше й симпатичен. Тя го предпочиташе пред другите, улавяше се, че го изпитва много по-често.

– Е, добре, другарю Димов – започна тя. – Вие сте, да кажем, на Триумфалната арка… Как най-лесно ще стигнете пеша до Българското посолство?

Димов се замисли. Тоя солиден човек никога не бързаше с отговорите си, каквито и да са те.

– Ами ще тръгна по „Шан з Елизе“ – започна спокойно Димов. – Ще предпочета, разбира се, левия тротоар…

– Защо левия?

– Защото по него са едни от най-хубавите парижки кафенета – отвърна шеговито Димов. – А пред хубавите кафенета седят хубавите елегантни жени… Най-напред е „Жорж сенк“, след това „Колизеумът“. Човек може да спре за малко пред магазин „Бушера“, ако иска да купи нещо хубаво за жена си. Така ще стигне до малкия площад „Рон Поан“. Там ще трябва да почака доста, докато прекоси „Шан з Елизе“, тъй като няма подлез.

– Извинете, господин Димов, но вие се шегувате с мене! – каза обидено учителката. – Вие сте били в Париж…

– Не, мадам.

– Но знаете поне колкото мене.

– Това е в задълженията на моята професия – все тъй шеговито отвърна Димов.

Точно в тоя момент вратата се отвори, на прага се появи Ралчев, неговият най-добър помощник. Ъгловатото му лице имаше същото полусконфузено, полууплашено изражение на ученик, който е влязъл в класната стая след големичко закъснение. Той поглеждаше ту шефа си, ту учителката, сякаш се чудеше какво да каже.

– Ясно! – измърмори недоволно учителката. – Ето още едно служебно задължение. Няма ли да ви оставят на спокойствие поне за уроците?

– Рискове на професията, мадам! – въздъхна Димов. – Моля ви да ме извините.

Но видът на Ралчев му бе подсказал много повече, отколкото учителката бе доловила. Навярно се беше случило нещо доста сериозно. Като излязоха в коридора, Ралчев веднага каза:

– Доста неприятна история, шефе… И то с чужденец.

– Дано не е американец – измърмори Димов.

– Не, французин… Намерен е убит в хотелската си стая на летището.

– Кой го е намерил?

– Чистачката към десет часа сутринта. Вратата е била заключена, ключът и досега го няма. Но тя е отворила със своя ключ… И здравата се е изплашила, още не може да дойде на себе си.

– Как се казва?

– Огюст Периа, четиридесет и осем годишен, от Париж… Два удара с остро оръжие, и двата в гърба.

Димов се понамръщи:

– Ами така започнаха всичките ни неприятни истории, с удар в гърба. Кога е пристигнал?

– Снощи в десет без десет със самолета от Истанбул. А тая сутрин е трябвало да замине с „Ер Франс“ за Цюрих.

– Никой ли не го е потърсил?

– Потърсили са го. Но само по радиоуредбата на летището. Навярно не са знаели, че е останал да спи тук, в хотела… И след това са заминали.

– Това ли е всичко?

– За сега всичко… Там е Мишев, той ми се обади по телефона. И аз дойдох веднага при тебе.

– Наистина неприятно! – измърмори Димов. – На ти сега на тебе френски език!

Навън ги чакаше служебна кола.

– Летището! – каза Ралчев. – По-бързо.

„Всички бързат, когато е вече късно“ – помисли шофьорът. Но той наистина добросъвестно бързаше. Скоро спряха пред летището. Там, разбира се, всичко изглеждаше съвсем нормално и делнично, самолети отлитаха и долитаха, хора се суетяха около входовете. На външната врата на хотела имаше пост – това бе всичко. Коридорът бе съвсем пуст и спокоен, не се виждаха никакви хора. Хотелът сякаш все още спеше, без да подозира какво се е случило. В стая двеста и осем ги чакаше Мишев. Лекарят бе привършил своя оглед, само дактилографът все още добросъвестно се трудеше. Трупът лежеше всред стаята проснат по гръб и леко разкрачен. Беше в панталон и горнище на пижама, закопчана само на средното копче. Безизразното лице на убития не подсказваше нищо. Навярно не е било съвсем лесно да се убие толкова едър и силен човек. Вероятно е бил изненадан. В стаята не се забелязваше никакъв безпорядък освен отвореното куфарче за ръчен багаж, доста разбъркано. Едно от крилата на външния прозорец бе отворено, но и над него бе спуснато плътно поизбелялото перде.

Мишев побърза да му докладва малкото, което знаеше.

– Убит е, изглежда, тук, в коридорчето, близо до вратата на банята. С кама или нещо подобно… Много силни, бих казал, професионални удари… И двата са пронизали сърцето, смъртта е последвала моментално. След това е бил примъкнат до средата на стаята и обърнат по гръб. И при всички положения е бил ограбен – не намерихме в него никакви пари, никакви ценности. Както личи, взети са били дори часовникът и пръстените му… Изобщо не намерихме в него нищо освен самолетния билет и етикета, за багажа…

– А паспорта? – запита любопитно Димов.

– Дори паспорта…

– Това е наистина странно… Изобщо някакви следи някакви улики?

– Само едно копче, другарю Димов.

– Копче ли? – запита учудено Димов.

– Да, копче от митническа униформа… Малко, от ръкав.

Мишев извади от джобчето на сакото си нещо увито в книжка и го подаде. Димов го погледна косо, после го пъхна в джоба си.

– Дактилографът! – каза той кратко.

Възрастен, мършав като хрътка служител излезе малко напред.

– Нищо съмнително, другарю Димов. И никакви отпечатъци, навярно е работено с ръкавици.

– И никакви следи по пода?

– Никакви… Може би след това са били избърсани.

– Изобщо работил е като у дома си! – каза Ралчев.

– Вашето мнение, д-р Пеев?

– Убит е навярно между единайсет и един часа… Но ще ви дам точна експертиза след аутопсията.

– Интересно защо е бил примъкнат до средата на стаята? – запита Димов.

– Навярно за удобство – обади се Мишев. – По всичко личи, че е бил старателно обискиран.

– И ограбен, според вас. – Димов погледна към отвореното куфарче. – Да, хубави ризи с извезани инициали.

– Има ги и на пижамата.

– Някакви ключове?

– Никакви… Липсва дори ключът на стаята…

– Да, доста странно убийство! – измърмори Димов. – Някаква хипотеза, Мишев?… Някакво предположение?

Мишев видимо, се поколеба.

– Навярно Периа си е бил легнал! – каза той неохотно. – Тогава някой му е потролал. Или пък го е извикал.

– От какво съдиш?

– Панталонът е обут съвсем небрежно… И зле закопчан.

– Да, виждам – кимна Димов.

– И изобщо имам чувството, другарю Димов, че грабежът е бил извършен, колкото да се подведе следствието… А целта е била друга: може би паспортът, може би ключовете…

Димов не отвърна, продължаваше да оглежда стаята.

– Администраторът тука ли е?

– Той се е сменил в седем часа сутринта… Но го извикахме…

– Добре, да вървим при него… Ралчев, намери митничаря, който е преглеждал багажа на убития.

– И той е сменен от дежурство – обади се Мишев. – Чакаме го всеки момент.

– Ако копчето е негово – каза Димов, – надали ще го дочакаме.

– Не вярвам, другарю Димов… Според мене, то е подхвърлено нарочно… За да ни подведе.

– Ела с мене, Мишев… Да видим тоя администратор. Все пак той знае малко повече от другите. Поне го е видял жив…

В администрацията намериха двамата администратори. И освободиха за кратко време новодошлия. Берберов изглеждаше доста смутен и загрижен. За пръв път, откакто се помнеше, му се случваше убийство в хотел. В българските хотели никой никого не убиваше. В най-лошия случай се открадваше някоя вещ. Двамата криминалисти влязоха, Берберов ги покани да седнат. И веднага усети върху себе си тежкия проницателен поглед на инспектора. Това го смути още повече.

– Другарю Берберов – започна инспекторът, – вие вече знаете за убийството. И навярно сте поразмислили, докато дойдем… Сега разкажете ми всичко, което ви е направило впечатление.

– За убития ли? Аз казах, всичко. – Берберов въздъхна.

– Ами най-странното е, че дойдоха толкова пътници наведнаж… И то все французи.

– Колко души?

– Трима мъже и една жена. Вие разбирате, другарю инспектор, това не е хотел като другите… Е, случва се понякога да остане тук някой транзитен, но много рядко… И туй става, но, да речем, при лошо време, при някаква злополука, при объркване на разписанията, когато не знаем точно кога ще тръгне нов самолет. Понякога са ни изпращали и пътници от града, при криза за стаи. При редовните самолети пътниците обикновено отиват да спят в града… Ако не друго, поне да го видят за една вечер.

– Но „Ер Франс“ тръгва наистина много рано.

– Вярно е – кимна Берберов. – Но досега никой пътник на „Ер Франс“ не е спал в моя хотел. А сега изведнаж четирима. И една дипломатка между тях, мадам де Вол. Просто не е по ранга й.

– Добре, да започнем отначало. Кой дойде пръв?

– Именно господин Периа, със самолета от Истанбул. Носеше само пътна чанта. Помоли ме да му попълня фиша.

– Това винаги ли го правите?

– Почти винаги… И тоя път за всички освен за мадам де Вол, която си го попълни сама.

– Коя стая му дадохте?

– Двеста и осем… Тя е хубава, задна стая. И понеже не вярвах, че ще има други пътници, дадох му я просто от сърце.

– Кога си взе обратно паспорта?

– Още същата вечер… Струва ми се, половин час след това.

– След това?

– После дойде господин Капелани… Според мене, съвсем обикновен, приятен човек…

– Как изглеждаше?

Берберов му го описа доста подробно – по вид и по държане. И възпроизведе едва ли не целия разговор.

– Много ли беше пиян? – запита Димов. – Или просто тъй, пийнал?

– Май че си беше пиян… Залитна по едно време. Затуй му препоръчах да пийне розе. То е много приятно вино, другарю инспектор, но не е силно. След това към десет часа дойде нашият самолет от Бейрут. С него пристигнаха най-напред мадам де Вол, след това последен – господин Кулон. Дадох им последователно на Капелани 212, на де Вол 217 и на Кулон 218.

Берберов подробно му описа и последните двама гости. Особено мадам де Вол и най-вече тоалета й.

– Кога си взеха обратно паспортите?

– След като се върнаха от ресторанта. Помня, че последен дойде господин Кулон, някъде около дванайсет часа… След това съм заспал…

– Винаги ли го правите?

– Няма никакъв смисъл да стоя буден, другарю инспектор… Това не е софийски хотел, при нас няма никакви изненади. След дванайсет нямаше друг пътнически самолет.

– И значи тъй, легнахте да поспите… Затворихте ли поне външната врата?

– Обикновено го правя, особено ако няма никакви пътници… Но тоя път май че забравих.

– Как тъй май?… Забравихте или не забравихте? – запита строго Димов.

– Което е право, забравих, другарю инспектор.

– И сте направили груба грешка! – отвърна сериозно Димов. – Или пък точно обратното.

Берберов примигна.

– Не ви разбирам – отвърна той смутено.

– Много добре ме разбирате… Ако бяхте заключили, щях да кажа, че вие сте убили Периа, за да го ограбите… Зер мислите, че тия французи ще почнат да се избиват помежду си?… И точно на софийското летище?

– Възможно е някой да е влязъл отвън, другарю инспектор.

– А тогава цялата и морална, и служебна вина е ваша… Ако бяхте заключили, сега всички пътници щяха да бъдат живи.

Берберов мълчеше съкрушен. Или поне така изглеждаше.

– Да ви е изправило впечатление нещо друго?

Но трябваше да минат няколко минути, докато Берберов отново събере мислите си. Той преглътна мъчително, после каза:

– Май че нищо.

– Помислете, помислете!… Макар да е съвсем дребно на пръв поглед.

– Това си мислех… Периа и Кулон не поискаха да ги събудим за самолета. Обикновено това рядко се случва. Дори да има човек будилник със себе си, все друго е, като зазвъни телефонът. Няма да спре, докато не те събуди.

– Вие ли звъните?

– Не, телефонистката, разбира се. Но взема от мене номерата.

Димов продължително се замисли.

– Мишев, вземете четирите фиша! – обърна се той към помощника си. – А вие елате с мене.

– Къде? – трепна уплашено Берберов.

– При трупа.

– Не може ли без това, другарю инспектор? – запита той умолително.

– Само без това не може… Трупът трябва да се идентифицира. Хайде, тръгвайте, иначе ще помисля, че ви е гузна съвестта.

Берберов уплашено скочи от мястото си. След малко влязоха в двеста и осма – всичко си беше така, както го бяха оставили.

– Вижте добре! – каза Димов строго. – Това ли е Периа?

Берберов имаше вид на човек, който се готви да се смъкне на пода. Или поне да се опре на стената.

– Това е! – отвърна той с мъка. – Аз много не зяпам в пътниците… Мога ли да му видя сакото?

Показаха му сакото, което извадиха от гардероба.

– Да, това е, сигурен съм! – тоя път съвсем уверено отвърна Берберов. – Тоя туид… веднага ми направи впечатление…

– Сега вървете да спите! – каза сухо Димов. – И заключете всички стаи и всички врати… Може би за в бъдеще това ще стане едничкото ви развлечение.

Берберов се понесе като на сън по пустия коридор. Малко след това в стаята влезе Ралчев.

– Митничарят е горе – каза той кратко.

– Знае ли за убийството?

– Знае.

– Мишев прекалено се е раздрънкал – каза недоволно Димов. – Няма как, да вървим!

След малко отново бяха в администрацията. Младият човек седеше на един от столовете и когато двамата влязоха, малко неловко се изправи на крака.

– Вие служил ли сте войник? – веднага запита Ди мов.

– Да, разбира се.

– Тогава седнете, тук не е казарма.

Младежът облекчено се отпусна на стола си. Лицето му се поразведри, нещо като усмивка се появи на устните му.

– Вие ли преглеждахте багажа на Периа? – запита Димов.

– Да, аз…

– Спомняте ли си какво носеше като ръчен багаж?

– Спомням си много добре! – отвърна младежът. – Само една пътна чанта куфарче… Със секретна ключалка. Помолих, разбира се, да я отвори.

– Да я отвори?… Или да я отключи?

– Да, тя наистина беше заключена. Извади доста голяма връзка с ключове и я отключи пред очите ми. Вътре имаше Обикновени неща – ризи, пижама, тоалетни прибори. И една кутия за енфие!

– За енфие? Как разбрахте, че е за енфие?

– Той ми каза.

– А какво представляваше?

– Стара кутия от много тъмно дърво. Може би беше лакирана, сега не съм сигурен. И с богата сребърна инкрустация. По средата имаше голям зеленикав камък, очевидно неблагороден.

– По какво съдите?

– Разбирам малко нещо от камъни – каза младият митничар. – И освен това за какво ще взима със себе си скъпа вещ? За да си има неприятности с митничарите? Много по-удобно ще бъде, ако я остави в транзитния багаж.

– Той не влиза ли в митницата?

– Не, само в магазията и оттам директно се товари на „Ер Франс“.

– И все пак не е постъпил глупаво! – каза Димов. Пътнически багаж може да се загуби…, но не и ръчната чанта.

Младежът се позамисли.

– Да, и това е съображение – отвърна той. – Но кутията не ми се видя нещо особено. Периа каза, че я купил за двайсет долара.

– Това ли беше всичко?

– Не, имаше и митническа декларация с валута. Три хиляди долара в травел-чекове и 500 долара в наличност.

– След това да сте се виждали с някой от пътниците? В ресторанта или в хотела?

– Моля ви! – каза младежът. – Това е строго забранено.

– Случайно, искам да кажа.

– Не, тая нощ бяхме ужасно претрупани.

– Липсва ви едно копче на униформата! – каза внезапно Димов. – Ей това, на ръкава.

– Знам! – отвърна младежът, без да погледне. – Днес ще мина в магазина да купя няколко.

– Ако е само за едно, мога да ви услужа.

Той извади копчето, намерено в стаята на убития, и му го подаде. Младият човек малко учудено и стеснено го взе.

– Откъде го имате?

– Намерихме го в стаята на убития! – отвърна спокойно Димов.

В първия миг Ничев сякаш не обърна внимание на думите му. Но изведнаж трепна, явно смущение се изписа по лицето му.

– Много ви моля! – възкликна той стреснато. – Ако искате да кажете…

– Още нищо не съм казал.

– Но аз изобщо не съм излизал от митницата… През цялото време бях с моите колеги… Те веднага ще го докажат.

– Достатъчно за сега! – каза Димов. – Можете да си вървите.

Все още смутен и объркан, младежът стана от мястото си и се отправи към вратата. Но в последния момент сякаш не издържа и отново се обърна. Лицето му бе лекичко пребледняло.

– Моля ви да проверите… Държа на това. Както държа и на името си.

– И аз държа! – отвърна Димов. – И все пак по мислете си… Къде сте загубили копчето? И кога? А ако ми донесете загубеното, ще ви бъда много признателен.

Младежът все още втренчено гледаше към него. Сериозно ли говореше? Шегуваше ли се? Или му поставяше някаква глупава клопка?

– Добре! – каза той най сетне. – Имам нещо наум. И се запъти по коридора. Известно време Димов мълча замислено, Ралчев не се решаваше да го смути. И все пак накрая не можа да се стърпи.

– Това момче не се ли отърва много лесно? – запита той.

– Защо? – погледна го Димов. – Какви доказателства имаме?

– Ами в края на краищата това копче няма крила… Някой го е оставил там… Някой го е пренесъл.

– Копчета по света, колкото искаш – отвърна уклончиво шефът му.

– Да, но това е митничарско копче… И при това съвсем новичко. Също като копчетата на тоя младеж.

– Ново копче се намира по-лесно от старо копче.

Димов се усмихна – малко хитро и малко предизвикателно. Ралчев тоя път беше съвсем безпомощен да разбере какво всъщност означава тая усмивка.

– Единствен той е знаел, че Периа има в себе си някакви ценности. Освен това на мене всички копчета са по местата си, а неговите не са.

– И твоите не са. Я си погледни ръкава. Ралчев погледна сърдито ръкава си.

– Да, но моето съм загубил другаде… А не в стаята на убития…

– Никой не може да каже къде тоя младеж си е загубил копчето – отвърна Димов тоя път със съвсем сериозен глас. – Това копче може да бъде само някаква далечна улика. А ти смяташ, че е доказателство?

– Е, не може да се каже, че е обективно доказателство.

– Аз не обичам да деля доказателствата на обективни и субективни – каза с досада Димов. – Поне за себе си. Субективно ли е, че тоя младеж просто лъха на честност и искреност?

– Е да, но…

– Какво „но“?

– Трябва да проверим поне неговото алиби.

– С това ще се заемеш ти… И нареди на Мишев да изследва подробно стаите и на другите чужденци. А пък аз ще се отбия за малко в ресторанта.

– Да обядваш?…

– И това не е толкова лоша идея! – усмихна се Димов. – Макар че сигурно още не са готови с обеда.

След малко той влезе в ресторанта. Управителят току-що се бе върнал от града и за негово щастие сервитьорите бяха същите, които снощи бяха обслужвали чужденците. Той ги разпита подробно кой къде е седял, кой какво е поръчал, кой кога си е отишъл. Но особено внимание обърна кой колко е пил.

– Да почнем от Периа! – каза Димов. – Чужденеца, който си е останал в стаята… Кой го обслужи?

Беше най-възрастният от сервитьорите.

– Занесох му бутилка „Радебергер“ – каза той. – И черен хайвер. След това повече не се обади.

– А какво правеше в стаята?

– Нищо, лежеше си… Дори не стана да ми отвори.

– И с какво плати?

Старият сервитьор изведнаж помръкна. Той се поколеба мъчително, после каза:

– С долари.

– Колко долара?

– Десет долара. Черният хайвер беше двоен, другарю инспектор.

– Така!… А ти се отчете на касата с левове, а доларите сложи в джоба си.

Сервитьорът мълчеше съкрушен.

– Понеже си призна веднага, все едно, че не съм чул! – каза Димов намръщено.

– Чужденците много се дразнят, като им искаме левове, другарю инспектор – отвърна сервитьорът. – А на касата не приемат валута.

– Това ли беше всичко?

– Това… Повече не поръча.

Мадам де Вол и нейният придружвач бяха пили само бутилка „Карлово“. Кулон – само три уискита. Никой не е бил пиян, с изключение на Капелани може би… Наистина бутилка и половина розе не са кой знае какво, особено за един французин. Но той навярно е бил добре пийнал и преди това.

– Достатъчно за сега! – каза Димов. – А мога ли да получа една топла пача?

– Веднага, другарю Димов! – ухили се управителят и смигна на стария сервитьор.

Той като ястреб се спусна към кухнята.

С малко топла храна в стомаха умът винаги работи по-ясно. Сега Димов се разхождаше из кабинета си със спокойна, умерена стъпка. И се улавяше сам, че колкото минаваха годините, толкова мислите му ставаха по-предпазливи. И в същото време все по-дръзки. Предпазливи и дръзки – това, което философите наричаха единство на противоречията. А точно такава беше и самата истина. Той нахлуваше смело, с професионална опитност в най-непознатите територии, но работеше там предпазливо, оглеждаше всяка своя крачка, не се доверяваше ни на очите си, ни на опита си. Изненадите го бяха научили колко сложна и многостранна може да бъде всяка истина. Все по-рядко отиваше на риск, както между прочем бе случаят с младия Ничев.

Престъплението с убития на летището чужденец явно го озадачаваше. Нещо му подсказваше, че цялата работа е изпипана много интелигентно, с дълбоко професионално умение. И все пак бяха допуснати елементарни грешки. С това копче например. И не само с копчето. Не означаваха ли тия пропуски липса на сериозна професия? Може би. А може би истината беше някъде по средата. Интелигентност без професия. Или професия без интелигентност. Да, истините винаги бяха по-сложни, отколкото изглеждаха на пръв поглед.

Усещаше, че с течение на годините става все но-тъжен. Причина за това бяха именно истините – сложните и противоречиви истини. През първите години престъпленията го интересуваха чисто служебно. Дълг, който трябва да се изпълни. Или пък като ловец – дивеч, който трябва да се удари. Тичаше като як копой с невероятна издръжливост и по най-незабележимата следа. После тичането започна лекичко да го уморява. Вече не тичаше с такава енергия. Просто избираше една теоретична точка и чакаше там. Както се казва на ловен език, чакаше на пусия. Глиганът или заекът – все едно! – обикновено се появяваха някъде там, около теоретичната точка. Тогава е много по-лесно да се прицелиш в дивеча, който смята, че си някъде далеч зад гърба му.

Но след това се случи тая история със Стефан Радев. И с неговото самопризнание. В неговия собствен съзнателен мир категориите започнаха бавно да се изменят. Сега вече престъпленията не го интересуваха само като факт, но и като социално явление. А тая почва се бе оказала най-хлъзгавата от всички, на които досега бе стъпвал. Случиха се още няколко много сериозни и жестоки престъпления. И убийците бяха все млади хора. Не просто деца на улицата и на нейните вечни миазми. А хора образовани, добре гледани и възпитани. И без никакви видими пороци, без никаква обременена наследственост. Дори на вид съвсем безукорни – като, тоя Ничев например… И все пак…

Не разбираше на каква почва виреят тия отровни цветя. И от какво семе израстват. Нямаше такива семена или поне у нас ги нямаше. Може би това, което учените наричат мутации?… Изведнаж цветето пониква не бяло, а червено или жълто. Не шест, а осем листенца на венчето. Или съвсем внезапно вместо лечебна – отровна настойка. Това бяха факти, върху които непрекъснато размишляваше. Може би не точно мутации, може би неочаквани съединения. Пък и тоя напрегнат свят – като някакъв огромен синхрофазотрон. Частиците летят с невероятна скорост, удрят се една в друга и се разпадат на нови частици. Учените просто им дават нови наименования – алфа, бета. След това ги проучват, мъчат се да свържат всичко в единна теория.