Текст книги "Кутия за енфие"

Автор книги: Павел Вежинов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 10 страниц)

И той се мъчеше да свърже всичко в единна теория, но не успяваше. Фактите се трупаха един след друг все по-различни и сякаш всеки за себе си. Не успяваше да улови общото. Сънят му бе станал съвсем лек и неспокоен. Събуждаше се посред нощ, мислеше. Може би трябваше да чете повече. Добре, да чете, но работата беше там, че никой не пишеше по проблемите, които го интересуваха. Никой не искаше да бърка с чисти ръце в мръсна материя… Задният двор!… Боклуци!… Но нима от боклуците не избухваха най-опасните епидемии? Профилактиката – това е достатъчно. Не, не е достатъчно – мислеше той.

Нарочно се бе заключил в стаята си. Нарочно бе изолирал телефона. Чувствуваше се потиснат и неспокоен. Тоя Ничев – имаше ли право да го извади така бързо от тоя сравнително малък кръг? Навярно нямаше! А мутациите? А частиците? Как се гради теория? И все пак човек трябва да вярва в нещо. Иначе какво значение има какви мутации ще се появят? Щом това е закон на природата…

Някой почука на вратата му – Ралчев, разбира се. Само той знаеше как да почука. Димов се поколеба за миг, после отвори. Ралчев го гледаше доста гузно.

– Генералът те вика – каза той.

– Знае ли, че съм тук?

– Аз му казах.

– Умееш да се подмазваш на началството.

– А как, да го излъжа ли? – попита Ралчев учудено.

– Много добре знаеш, че не сме готови – отвърна Димов с досада.

– Той просто иска да го информираме.

– Хубава информация… Каква информация без достатъчно факти?

Ралчев премигна. Може би беше прав шефът му, че не умее да се съпротивява на началството. И сега не му се искаше.

– Мисля, че направихме всичко! – каза той неохотно. – Няма само как да върнем чужденците.

– А експертизата?

– Още не е готова.

Тоя Ничев, тоя Ничев!… Сега трябва да се огъва и да мънка пред генерала заради него.

– Повикай ми доктор Пеев.

Ралчев отиде при телефона и включи контакта. Доктор Пеев работеше в друго здание, връзка понякога се получаваше доста трудно. Все пак той поръча да го потърсят.

– Нещо ново за Ничев?

– Нищо особено, шефе… Произхожда от съвсем бедно семейство.

– Такъв хубавец?… С такава кожа? – запита Димов учудено. – Ралчев, обърна ли внимание каква хубава кожа?

Кой знае защо тая нежна, почти женска кожа най-много го безпокоеше. Ралчев изсумтя недоволно. Може би защото сам не притежаваше никакви подобни достойнства.

– Кожата си е кожа, шефе, а пък фактите са си факти! – измърмори той. – Баща му е бил най-обикновен училищен прислужник. Даже не е имал средства да изучи сина си като хората.

– Какви езици знае?

– Доста добре френски, отчасти английски… Освен задължителните курсове сам се е образовал. Прекалено интелигентно момче за един обикновен митничар… И, казват, с амбиции.

– Зависи какви амбиции – измърмори Димов. – Има и хубави амбиции.

– Има – отвърна Ралчев не съвсем убеден. – Има всякакви.

В това време продължително зазвъня телефонът. Димов отиде и взе слушалката.

– Ти ли си, Пеев? Нещо ново?

– Почти привършвам – отвърна лекарят. – Сега мога да кажа с много голяма сигурност. Убийството е извършено около 12 часа.

– Ударите?

– С много особено тънко оръжие… И доста дълго, почти като щик… Това не е обикновена кама, другарю Димов. Камите обикновено са по-къси. И двата удара са минали през сърцето… Според мене, това може да го извърши само много опитен, бих казал, професионален убиец. Човек с много силна и изключително точна ръка.

– Да, разбирам… Нещо друго?

– Малко храна и остатъци от алкохол в стомаха му. Но в никакъв случай не е бил пиян.

– Добре, Пеев, благодаря. Димов затвори слушалката.

– А сега можем да вървим! – каза той. – С малко по-чиста съвест.

Взеха една служебна кола до главната дирекция. Не стана нужда да чакат – генералът ги прие веднага. Беше едър мъж с буйна коса и тежки ръце на бъчвар. Така се и казваше – Бъчваров, – съвсем заслжено си бе получил името. Не изглеждаше никак сърдит за малкото закъснение, само неохотно измърмори:

– Доста неприятен случай!… И то с французи!… Нищо, шефе, разказвай – добави той шеговито.

Димов бавно и точно изложи фактите – беше съвсем сигурен, че не е изпуснал нищо съществено. Но през цялото време се въздържаше от коментарии. Когато най-сетне Димов свърши, генералът го погледна изпитателно с живите си очи. И веднага каза това, което Димов очакваше:

– Добре де, ама ти съвсем ли изключваш от комбинацията младия митничар?

– Да, искрено казано, изключвам го. Макар да няма много сериозно алиби. Никой от неговите колеги не може да гарантира, че през цялото време е бил с тях.

– Ами тогава?

– Другарю генерал, той е секретар на комсомолската организация… Ако почнат и…

– Добре, това разбрах… И никакъв друг довод?

– На мене тоя ми е достатъчен, разбира се, плюс личното впечатление. Но има и нещо друго. Ничев не скри от нас, че чужденецът е носил със себе си пари и ценности. Макар че за това нямаме ни документ, ни свидетел. Ако той беше убиецът, щеше да скрие поне за валутата. Митническото удостоверение, което е останало у Периа, е било откраднато. Няма смисъл, от една страна, да краде удостоверението, а, от друга – да признава какво то е съдържало.

Генералът се замисли.

– Да, прав си – кимна той. – Това е логично. И, според тебе, как е попаднало това копче в стаята на убития?

– Най-вероятно е било подхвърлено… От убиеца или от някой негов съучастник… С цел да ни подведе.

– Все пак неприятно съвпадение…

– Точно съвпадение, другарю генерал… Убиецът случайно го е намерил, като е минавал през митническия контрол. И веднага му е хрумнало да го използува като улика.

– Не ти ли се вижда малко примитивно?

– Да, наистина – съгласи се неохотно Димов. – И все пак естествено за чужденец, който слабо познава страната ни… Някои все още ни смятат за ориент, където всичко може да мине.

– Ясно – усмихна се генералът. – Навярно смяташ, че някой от чужденците е убил Периа?

– Точно така! Или Кулон, или Капелани. Но по-вероятно Кулон… На него повече му подхожда тоя точен и силен удар… Капелани, както ви казах, е бил доста пиян.

– Ако не се е преструвал!

– И това е възможно. На Запад има препарати, които чувствително намаляват влиянието на алкохола.

– Някакви улики?

Навярно Димов отдавна бе чакал тоя въпрос, защото лицето му леко просветля.

– Има една, и то доста хубавка – отвърна той. – стаята на Кулон намерихме чаша с лек разтвор от „Алка Зелтцер“.

– Какво е то?

– Против киселини… И изобщо против напиване.

„Алка Зелтцер“ намерихме и в чашата на Капелани. Но не е в това работата. Върху чашата на Кулон имаше отпечатъци от пръстите на Периа.

– Ха! – възкликна изненадан генералът. – Това е наистина нещо… И все пак друго щеше да бъде, ако ги бяхте намерили в стаята на Периа.

– Очевидно двамата са се познавали. А между хора, които се познават, винаги може да стане нещо.

Тоя път генералът здравата се замисли.

– Но какъв смисъл има да го убие точно в София? И то на летището? Защо не в Париж? Там работата би могла да мине по-незабелязано… И да не се свързва с името му.

– И аз върху тоя проблем си троша главата, другарю генерал… Може би убиецът не е имал друг изход… А може би е смятал, че убийството ще мине за сметка на българите. Дива балканска страна, какво ли не може да се случи в нея… Сигурно така е мислил. И убийството, разбира се, ще бъде някак потушено, за да не се компрометира страната. А и френската полиция очевидно не може да се намеси в нашите работи дори ако се усъмни.

– Да, разбирам – кимна генералът. – Убийство на ничия земя, наистина оригинално. Сега нито ние можем да проведем сериозно следствие, нито французите. А копчето е било добре дошло…

Ралчев, който до тоя момент слушаше мълчаливо, внезапно се намеси:

– Другарю генерал, може ли да кажа нещо?

– Моля…

– Ако убийството е извършил някой от двамата чужденци, то той го е направил предумишлено.

– Това е по-вероятно – кимна Димов.

– А, според мене, това е сигурно – продължи Ралчев. – Защо убиецът ще вземе копчето, което случайно е иопаднало пред очите му? Очевидно той е знаел за какво може да му послужи.

– Разбира се, че си прав – отвърна Димов оживено. – Това се налага от само себе си.

Генералът мълчеше.

– Може и тъй да е – каза той най-сетне. – А може и да не е. Представете си например, че някой е проникнал в хотела отвън. Убил е, ограбил е и е изчезнал.

– Да си кажа правичката, другарю генерал, мъчно мога да си го представя – обади се Димов. – Откъде един външен човек може да знае, че в стая двеста и осем е отседнал богат чужденец?

– От администратора например…

– Почти невероятно! – каза Димов. – Никой разумен, човек не спи в един чужд хотел в непозната страна, без да се заключи. Нима Периа ще отвори посред нощ на непознат човек? И ще го пусне в стаята си?

– Защо непознат? Ами ако е бил администраторът? Идва, почуква: моля, господин Периа, вземете си паспорта.

Сега пък другите двама мълчаха.

– Помислете още, поработете! – продължи генералът. – Разбирам много добре, че не ви се иска убиецът да е българин… И ще бъде крайно неприятно, ако е българин… Но представете си, че е тъй… Нима ще оставим един вулгарен убиец да шета из страната ни? Убийството утре може да се повтори.

– А французите?

– Кои французи?

– Посолството например… Те веднага ще поискат някакво обяснение.

– На тях ще им дадем това, с което сега разполагаме. Искам да кажа, официалните документи: протокол, експертизи, снимки… Може пък и те да ни подскажат нещо.

След малко двамата си отидоха. Докато се возеха със служебната кола, Димов не проговори нито дума. Но лицето му не бе толкова замислено, колкото потиснато и недоволно. Едва когато слязоха той неохотно измърмори:

– Не може да бъде администраторът… Убиецът е бил в стаята. Периа е тръгнал към вратата и тогава е получил двата удара отзад. Мъчно мога да си представя, че Периа е допуснал в стаята си някакъв непознат администратор просто тъй, на моабет… Освен ако са се познавали преди това.

– Не е изключено! – каза Ралчев. – Берберов е стар хотелски плъх. Тия хора имат всякакви връзки, особено с чужденци.

– Добре, утре ще поговорим… А сега ми се иска да отида някъде за половин ден. Ей тъй, на въздух.

– Ами да отидем при Паргов.

– Не ти ли казах, че са изтровили раците в реката? – отвърна Димов ядосано. – Просто до шушка. Ако пък това не са престъпници…

Никога Ралчев не го бе чувал да произнася думата „престъпници“ с такава ярост и омерзение. Решиха да отидат до Боровец – да спят там в някоя от вилите на министерството и да се върнат. Това беше един от малките навици на инспектора – да се отлъчва от София, когато е затруднен. Но реката с раците – неговото любимо място за почивка и размисъл – беше отишла по дяволите. Вече никога нямаше да има раци в тая стара като древността река. А някой ден навярно щяха да изчезнат от всички реки. За да останат като жестоки отмъстители само в жалките тела на тия, които ги бяха изтребили.

Никак не се излъгаха, че отидоха в Боровец. Вилата беше спокойна и уединена и най-главното – съвсем безлюдна. След градския шум сега ушите просто го боляха от тишината. Лежаха дълго в рядката сянка, мълчаха до премаляване. И все им се струваше, че някъде шуми река, че някъде пърхат птици. Всъщност нямаше нищо – гората беше глуха и малко тъжна, като всяка стара борова гора. Единствено няколко катерички се премятаха безшумно из клоните или се катереха към върховете на боровете, огрени от слънцето.

Привечер се разходиха из гората, набраха гъби. Бяха хубави, едри гъби с кафеникави шапчици, овлажнели от росата. Понеже нямаха кошница, просто ги пъхаха в джобовете си или ги носеха в ръце.

– Всъщност какви са тия гъби? – досети се най-сетне Димов.

– Масловки – отвърна малко неуверено Ралчев.

– Имат ли отровни двойници?

– Струва ми се, че нямат.

– Как така струва ти се! Изобщо брал ли си друг път?

– Аз да съм брал? – погледна учудено Ралчев. – Просто съм виждал.

След дълги размишления най-сетне хвърлиха гъбите. Нямаше смисъл да поощряват престъпността в България. И нощта беше много тиха и хладна, спаха така дълбоко, че сутринта се събудиха зашеметени.

– Като че ли съм пиян! – оплака се Димов. – Мозъкът ми просто се е сплескал от толкова кислород.

Но като се върнаха в града, изведнаж се почувствуваха много ободрени. Сега вече можеха да седнат и да помислят. Но колкото и да мислеха, не стигаха до нищо съществено. Въпросителните не само че не се намаляваха, но и непрекъснато се увеличаваха. Ако убиецът е някой от чужденците, защо убийството е извършено именно в София? Защо не в Истанбул например, откъдето убитият е дошъл? Как е било пренесено през митницата оръжието, с което е било извършено убийството? Защо тримата чужденци не са попълнили сами фишовете си? Защо двама от тях не са поискали да ги събудят? Съвсем случайно ли са се събрали четиримата чужденци? Или пък е имало уговорка между някои от тях? Защо Перца не е отишъл като другите в ресторанта? Защо от убития са ограбени не само ценностите, но и всички други документи, включително и паспорта? Какво може да е търсил Периа в стаята на Кулон и действително ли е бил там? Дали и това не е фалшива следа като подхвърленото копче? Защо Капелани не е реагирал, когато сутринта Периа е бил потърсен в самолета? Изобщо знаел ли е, че са били спътници в един самолет и че са спали в един хотел? В крайна сметка какви може да бъдат мотивите на престъплението – просто грабеж ли, което им се струваше повече от съмнително. Или пък някаква тъмна мафиотска афера?

– Тая кутия за енфне ми се вижда много съмнителна! – каза Ралчев. – Да не би в нея да се крие загадката?

Димов вдигна рамене.

– Не вярвам да е представлявала някаква особена ценност… В това отношение вярвам на младия Ничев.

– А ако ни е подвел?

– За какво му е нужно да ни подвежда! – намръщи се Димов. – Когато можеше изобщо да скрие от нас, че в багажа му е имало кутия.

– А ако кутията е била просто контейнер?

– Всичко е възможно!… Но няма как да разберем. Птичката е долетяла и е отлетяла.

Все пак решиха да изпълнят добросъвестно указанията на генерала. И започнаха от Берберов. Пътечки имаше много, но не водеха до нищо съмнително. Наистина куп малки човешки слабости, но всички изглеждаха доста невинни. Посещаваше само скъпи заведения, но много рядко. Играеше карти, но само с приятели, и то на нищожни сумички. Не странеше от женски компании, но според възможностите на възрастта си. Не пилееше пари, нямаше съмнителни връзки.

Дори пиенето му беше съвсем френско – доста умерено, с вкус. По всичко личеше, че е добре обезпечен материално, защото редовно отказваше всякаква спомагателна преводаческа работа. Всички референции за него бяха много добри, включително и политическите.

– Повикай го на още един разговор! – каза най-сетне Димов. – Но много внимателно и любезно.

Берберов пристигна незабавно – гладко избръснат, с колосана яка. Държеше се съвсем свободно.

– Другарю Берберов, мина доста време от тоя трагичен случай… И все пак ще си припомните ли към колко часа Периа си взе обратно паспорта?

– Сега не мога да си спомня точно часа – призна си администраторът. – Но скоро, след като ми го остави.

– А Кулон?

– Нали ви казах… Около полунощ.

– Искам да ви запитам откровено… Какво си мислите вие? Кой може да е извършил това убийство?

Берберов го гледаше с известно подчинение.

– Какво да ви кажа?… Много ми е неприятно да си мисля за тая работа… Но, изглежда, че някой от тия почтени господа, французите… Да ви кажа, тоя Кулон приличаше повече на атлет. – Помълча малко, после добави неохотно: – Имам чувството, че аз му изядох главата.

– На кого?

– Случайно се изпуснах пред Кулон, че и Периа е в хотела.

Това наистина беше нещо. Берберов точно възпроизведе разговора. Димов се замисли.

– Да, благодаря ви. Ничев идва ли понякога при вас?

– Кой Ничев?

– Този… Младият митничар…

– Не, аз не съм комсомолец – усмихна се непринудено администраторът.

С това разговорът приключи. Сега знаеха почти сигурно, че срещата между Кулон и Периа е станала след полунощ, т.е. около времето на самото убийство. Що се отнася до Ничев, отзивите за него бяха толкова добри, че те скоро прекратиха анкетата. Оставаше да съберат някои сведения за чужденците. Оказа се, че Кулон никога не е идвал в България. Но Капелани бе идвал два пъти по търговски сделки като представител на една голяма френска фирма за пишещи и сметачни машини. И двата пъти бе отсядал в хотел „България“. Три пъти бе идвала мадам де Вол, винаги с дипломатически паспорт. И винаги бе отсядала в най-луксозния столичен хотел – „София“.

Това бе всичко. И фактически то бе нищо. Димов продължаваше да посещава своите уроци по френски език. И сега беше по-усърден и по-ревностен от всеки друг път. Просто бе сигурен в себе си, че делото на Периа не е приключено. Може би за пръв път френският език щеше да му потрябва за делова работа. Никога не се бе излагал, не биваше да се излага и сега, та макар и с носовките и отворените и затворените гласни. Бяха предали документите във Френското посолство официално, чрез министерството. Димов беше сигурен в себе си, че френската страна ще поиска и някои допълнителни обяснения.

Веднаж учителката го запита с доста откровено женско любопитство:

– Кажете ми, господин Димов, чели ли сте нещо от Жорж Сименон?

– Почти всичко, госпожо…

– Интересно ми е помага ли ви с нещо Мегре във вашата трудна професия?

– Откровено казано, по-скоро ме забавлява. В моята професия ми помага главно господин Стендал – отвърна Димов шеговито.

– Вие се шегувате, разбира се.

– Съвсем не! – тоя път сериозно отвърна Димов. – За всеки криминалист е крайно трудно да работи, ако не познава дълбоко човешките страсти.

На другия ден генералът го повика спешно. Изглеждаше в добро настроение, на устните му бе кацнала шеговита усмивка.

– Готви се да приемеш гости! – каза той. – Утре в София пристига някой си господин Дюран, инспектор от френската криминална полиция. И то във връзка с делото „Периа“.

– Кога точно?

– В десет, със самолет на „Балкан“. Държа да го посрещнеш лично на летището.

– Добре, другарю генерал.

– И държа гостът да остане доволен от нашето посрещане. Това е първото посещение на френски криминалист в България, тъй като ние, както ти е известно, не членуваме в Интерпола. Помисли от сега къде ще го заведете. Особено на обед и на вечеря. Заведението трябва да бъде представително… И освен това да готвят вкусно. Димов мълчеше, не отговаряше.

– Разбра ли какво ти казах?

– Много добре ви разбрах, другарю генерал… Но няма такова заведение, хем да е представително, хем пък да готвят вкусно.

– Добре де, ако решиш да ме поканиш на имен ден, къде ще ме заведеш? – каза любопитно генералът.

– В „Шумако“, разбира се… Има отлична шкембе-чорба. И чудесни шарденчета.

– Не, не върви за французин… Добре, обядвайте в „Панорама“. Но, разбира се, ще предупредиш бай Иван да ви приготви някой хубав специалитет… Тия дяволи могат, когато искат… А вечеряйте в „Щастливеца“, да речем. Те нямат планина край Париж, това ще му направи впечатление.

На другия ден четвърт час преди пристигането на самолета двамата с Ралчев чакаха на летището. Приличаха повече на сватбари, отколкото на посрещачи – нови тъмни костюми, елегантни вратовръзки. Липсваше им само сватбеното венче на бутониерата. Няма как – заповедта си е заповед, трябва да се изпълни. А тя беше съвсем ясна – представително и официално. Самолетът леко се приземи, автобусчето замина да го посрещне, като бляскаше на слънцето с никелираните си части. След малко пътниците започнала да се измъкват от търбуха му, явно доволни, че и тоя път са отървали кожите. Радиоуредбата предупреди господин Дюран, че го чакат.

„Да не е станала някаква грешка?“ – помислиха си едновременно и двамата посрещачи. Към тях приближаваше с неуверени стъпки някакъв особен чичо. Преди всичко приличаше съвсем, ама съвсем на българин. И то на бюфетчик от някоя провинциална гара. Изглеждаше тромав, мъхнат, червендалест и коремест. Носеше неогладен спортен костюм и под него – едро изплетен червен пуловер. За маскировка може би, щом като е минал в комунистическа страна. Единственото нещо, което напомняше за лято, беше леката му панамена шапка, малко тясна, но може би наистина панамена. Едва когато наближи съвсем те видяха простодушно и малко озадачено лице.

– Господин Дюран? – попита предпазливо Димов.

– Да, същият…

– Господин Дюран, позволете ми да ви приветствувам с „добре дошли“. И от името на нашия директор да ви пожелая приятно прекарване.

Дюран го зяпаше не по-малко учудено.

– Вие полицаи ли сте?

– Не съвсем – отвърна вежливо Димов. – При нас се нарича „милиция“.

– Все едно е, дяволите да ви вземат… Аз пък помислих, че е, станала някаква грешка.

Не беше много удобно да му признаят, че и те бяха помислили същото. След малко и тримата се разположиха удобно в новия луксозен мерцедес на генерала – Ралчев отпред, двамата с Дюран отзад. Дюран продължаваше да ги гледа соткровено любопитство.

– И двамата приличате на гасконци – каза той най-сетне. Дано не е чак пък толкова вярно.

Докато пътуваха, Дюран нито веднаж не погледна навън – все едно, че се мотаеше някъде из парижките квартали. Това дребно незачитане на града малко обиди Димов. И му вдъхна, разбира се, леко, но справедливо чувство на съмнение. В края на краищата един истински полицай трябва добре да се огледа дори да е на полюса. Дали пък не е някой от тия полицейски тъпаци, които често се срещат в книгите на Сименон?

– Бързате ли, господин Дюран? – попита Димов все така вежливо.

– Къде да бързам? – погледна го учудено французинът.

– Изобщо бързате ли? С престоя си в София, искам да кажа.

– Аз никога не бързам – отвърна едва ли не обидено Дюран. – Къде да бързам? За гроба ли?

Беше предвидено гостът да отседне в „София“. Тоя път изглежда, че хотелът наистина му направи впечатление. Той го огледа внимателно, след това направо запита:

– Вярвате ли, че това е за джоба ми?

– Бъдете спокоен, господин Дюран, вие сте наш гост. На министерството, искам да кажа.

Докато го записваха в рецепцията, Ралчев се обади на генерала, че гостът им е пристигнал.

– Как изглежда? – запита генералът.

– Нищо, порядъчен – отвърна предпазливо Ралчев. – Но навярно предпочита виното пред водата. Носът му отива към теменужено.

– Това е добре – отвърна шеговито генералът. – С такъв човек по-лесно ще се разберете.

Но за тяхно учудване Дюран не прояви особен интерес към алкохола. Наистина много хареса малката мастичка, която му бяха поръчали. И все пак се задоволи само с две чаши вино. Но затова пък отлично приготвената каварма явно го впечатли. И той започна подробно да разпитва за рецептата. Доста смътните обяснения на Ралчев, изглежда, не го задоволиха, защото измърмори:

– И все пак има някакъв секрет в тая работа. Наистина имаше, и то не само един. Извикаха главния готвач и той с удоволствие ги сподели, щом разбра, че има работа с французин. Дюран добросъвестно записа всичко в малко, доста износено тефтерче.

– Това е вече друга работа – каза Дюран доволно. – Какво бихте пийнали от мене, господине?

Вечерта, както генералът бе поръчал, заведоха Дюран в „Щастливеца“. За пръв път, откакто бе дошъл в София, изненадан и очарован, той се зазяпа в нещо, и то в един нощен пейзаж. Но гледката наистина беше хубава – безкраен мрак и безкрайно море от светлини.

– Имам чувството, че съм в Акапулко – обади се най-сетне Дюран.

– Ходили ли сте в Акапулко? – запита Димов.

– Не съм, разбира се… Но какво пречи да имам такова чувство?

Дебелакът наистина не беше много далеч от френския хумор.

Тоя път пийнаха повечко. Дюран много хареса и виното, и коняка. Само кафето като че ли го поразочарова. И донякъде сиренето, но в тоя случай не беше никак прав. И отново се опита да запише една рецепта – на качамака. Но тоя път рецепта нямаше.

– Всичко зависи от вкуса на царевичното брашно – каза готвачът. – И от търпеливото приготовление.

На края на вечерята Дюран прояви съвсем неочаквана любознателност.

– Какво значи „Щастливеца“? – запита той. Димов му обясни, че това е псевдонимът на известен български писател. И какви са били неговите вкусове.

– Наистина е бил щастливец! – съгласи се охотно Дюран. – Ако живеех в София, щях да идвам тук поне през вечер.

Като истински французин през време на вечерята Дюран нито веднаж не спомена за мисията, с която бе дошъл. И се държеше така, като че ли изобщо бе дошъл тук на малка почивка. След като го изпратиха до хотела, Ралчев побърза да каже:

– Имам чувството, ча ще си замине, без да ни каже нито дума.

– Не се надявай! – усмихна се Димов. – Това е полицай, а не турист.

На другата сутрин точно в девет часа Ралчев въведе Дюран в кабинета на Димов. Настаниха го удобно пред една малка масичка, Дюран извади от чантата си тънко синьо досие.

– Ралчев, три кафета! – каза тихо Димов. – Но гледай да не се изложим.

– Бъди спокоен, шефе, ще го приготвя сам.

– Точно от това се страхувам – измърмори Димов. – Какво кафе предпочитате, господин Дюран? Турско? Еспресо?

– Голямо! – отвърна Дюран.

– Една кана кафе! – каза шеговито Димов. Ралчев веднага излезе, макар да не му се искаше. Много добре разбираше, че разговорът ще почне без него. Димов поднесе на госта си кутия превъзходни хавански пури и Дюран с уважение взе една. В неговото собствено бюро никога никой не бе поднасял пури.

– Господин Димов, искам най-напред да ви запозная с главните действуващи лица – каза той.

– Да, прав сте – кимна Димов. – За мене те са просто като имена в театрална програма.

– Да почнем от Периа – продължи Дюран. – Доста загадъчна личност, от подземния свят, както казваме ние. Преди десет години бе осъден за съучастничество в голяма кражба на диаманти. Той получи три години затвор, но диамантите не се откриха. Това се случва доста често, господин Димов, при всички видове престъпления. Особено при най-големите. Виновниците лежат известно време, според присъдите, но дяловете им грижливо се пазят. Навярно нещо подобно е станало и с Периа. Той си излежа цялата присъда и излезе от затвора. Оттогава водеше напълно порядъчен живот, от правна гледна точка, искам да кажа. Живееше в луксозен апартамент, без да пести, но и без да работи… Не можахме да го уличим в нищо, макар да ни бе ясно, че не може да живее за сметка на някой анонимен благодетел…

– Беше ли под наблюдение?

– Да, разбира се… Но не много стриктно, доколкото ни позволяват нашите скромни възможности. Вие можете да си представите, господин Димов, каква армия от полицаи ще ни е нужна, ако трябва да наблюдаваме непрекъснато целия подземен свят… Всъщност ние само ги контролираме.

– Разбирам ви много добре – кимна Димов. – А пътуваше ли често в чужбина?

– Много рядко… Като всеки истински парижанин изобщо не излизаше от Париж. Неговият истински въздух бе на нощните заведения… Но последния път той не е заминал директно за Истанбул. До Щвейцария е отишъл с лека кола. В Цюрих никъде не е регистриран, навярно е отишъл направо на летището… Преди няколко дена намерихме на паркинга колата му.

– Как си обяснявате това?

– Много просто, искал е да се изплъзне от нашето наблюдение. Ако беше взел самолета от Париж, ние щяхме да знаем. И, естествено, щяхме да уведомим Интерпола. А той, изглежда, не е имал интерес от това. От справката узнахме, че е прекарал в Истанбул два дена, като е отседнал в хотел „Хилтон“… Какво е правил там, не знаем… Тая пура е наистина чудесна, господин Димов.

– Между прочем, Периа пушил ли е?

– Разбира се. Може ли такъв човек да не пуши? Но да продължим… Втората личност е господин Пиер Кулон. Много богат човек, много изискан притежател на три големи антикварни магазина в Париж. Движи се в най-доброто общество, няма никакви слабости, освен към скъпи картини и старинни вещи… Третият е господин Антоан Капелани… G две думи, обикновен чревоугодник и бонвиван в най-буржоазния смисъл на тая дума.

– Какво значи за вас „буржоазен“? – попита той. – Не прозвуча като комплимент.

– Защо? Исках да кажа просто обикновен, неинтересен, средно богат човек. Неспособен за изненади. Ако има да крие нещо, то е своята слабост към малки момичета. С мъка е потушил един неприятен скандал в това отношение. Но иначе почтен баща, уважаван гражданин, търговски директор на известна фирма за пишещи и сметачни машини.

В това време влезе Ралчев. Младо момиче в много къс минижуп изискано сервира кафето. Когато си излезе, Дюран се обади усмихнато:

– Виждам, че вашата революция е отишла доста напред. В моята служба не позволявам рокли над коленете.

И Димов се засмя.

– Момичето е професионална сервитьорка – каза той. – Моят помощник малко се е престарал в желанието си да ви направи добро впечатление.

– С кафето положително е успял… Така… Стигнахме до мадам де Вол… Висш служител на Ке д’Орсе. Много красива жена с безукорно поведение. Понастоящем пръв съветник в нашето посолство в Бейрут. Участвувала е активно във френската съпротива, ако това ви интересува.

– От чия страна?

– От движението на де Гол. На четиридесет и две години стана носителка на Почетния легион… Това е всичко… Имате ли някакви допълнителни въпроси?

– Бяхте доста изчерпателен – отвърна шеговито Димов. – Но в същото време почувствувах и подтекста на вашите обяснения.

– А именно?

– Всеки един от тия хора може да бъде всичко, но не и убиец… Прав ли съм, господин Дюран?

– Еее… Тогава ще задам така въпроса: изключвате ли възможността Периа да е убит от местен човек?

– Да, изключвам тая възможност – отвърна твърдо Димов.

– Доказателства?

– В документа, който ви изпратихме, лично аз съм изложил три страници мотиви.

– Да, това наистина са мотиви – кимна любезно Дюран. – А ако има някакви доказателства, те не са във ваша полза. Това копче например?

– Господин Дюран, ние не търсим ползата, а истината… Ако търсехме ползата, изобщо нямаше да ви съобщим за това копче. Нима не разбирате, че става дума за много плоска диверсия?

– Значи, вие изобщо изключвате от играта младия митничар?

– Напълно! Той не може да бъде убиецът.

– Защо?

– Преди всичко той е секретар на комсомолската организация.

Дюран просто зяпна своя колега – полуучудено, с по-лунедоумение.

– Господин Димов, най-меко казано, това обяснение е неудовлетворително. Какво като е секретар?

– Ако беше свещеник, бихте ли казали: какво като е свещеник?

– Е! – Дюран, леко затруднен, вдигна рамене. – Все пак това е малко по-друга работа.

– Ама никак. И даже напротив. Но няма как да го разберете. Вие не познавате тая категория хора. А пък аз добре ги познавам.

– Добре, господин Димов, не съм дошъл да споря с вас! – каза любезно Дюран. – А да изясним истината. Вие бяхте откровен с нас, не скрихте нищо. Това ме предразполага да ви отвърна със същото… Ето един странен факт: След като получихме вашето изложение, ние, естествено, посетихме господин Кулон. Под най-благовиден предлог, разбира се. Попитахме го дали познава Периа. И изобщо дали го е виждал някога някъде по някакъв повод. Включително и на летището… Той категорично отказа.