Текст книги "Осъдени души"

Автор книги: Димитр Димов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 21 страниц)

Лъкатушейки между палатките, Фани пак почна да мисли за всичко това и съзна изведнъж, че лагерът умираше, умираше неумолимо и че скоро от него нямаше да остане нищо освен трупове и отмъщението, което обмисляше, ставаше излишно. Но сега като че самият дявол бе решил да й помага.

В трапезарията брат Гонзало бе запалил вече примуса, чийто шум му попречи да чуе стъпките на Фани. Той стоеше с гръб към входа, обърнат на изток, и много находчиво бе използвал времето, докато водата в чайника заври, да измърмори десетина молитви, за да бъде изправен във всекидневните си задължения към бога. Когато се обърна и видя Фани, той се стресна, а после придаде на лицето си още по-набожен и смирен вид. Той се поклони много учтиво с думите: „Добър вечер, милостива сеньора“, и я попита дали ще му позволи да й предложи един чай. Фани му каза да сипе чая, когато дойде отец Оливарес. Гонзало се поклони още веднъж и благочестиво постави молитвеника си в кожения калъф. От цялата му прикрита, смирена и сладникаво учтива личност лъхаше трагедията на млад повехнал човек, на оковано във вериги нищожество, което на всичко отгоре тази вечер бе някак смутено. Това личеше по забърканите му движения. Той без малко щеше да събори чайника на земята.

– Знаете ли новината, сеньора? – попита той, мъчейки се да запази достойното спокойствие на монах, който е поверил съдбата си в ръцете на бога. – Червените са предприели офанзива между Тордесиляс и Медина дел Кампо.

– Кога? – попита Фани, без да се разтревожи много.

– Тази сутрин.

– Къде са Тордесиляс н Медина дел Кампо?

– На петдесет километра от тука.

– Тогава какво ще правим? Ще бягаме ли? – произнесе тя, обзета от злобното желание да го изплаши още повече.

– Не зная… Каквото реши отец Ередиа.

– Аз предполагам, че ще реши да останем тук. Не можем да изоставим болните. Но ако червените дойдат, ще ни избият като кучета.

– И аз съм уверен в това – произнесе брат Гонзало, като не можа да овладее повече паниката в душата си. – Снощи научихме, че в Лерида са избити тридесет доминиканци, а в Хаен и Палма дел Рио просто изгаряли августинците и кармелитките живи…

– Може би това са само слухове, братко.

– Не, сеньора! … Съобщиха го по радиото от Рим.

– Ужасно! … Тогава те ще вършат същите изстъпления и тука!

Брат Гонзало въздъхна мъченически. После се замисли и след кратка пауза попита бързо:

– Имате ли бензин за линейката, сеньора? . – Имам, братко. Ако стане нужда да бягаме, вие спокойно можете да разчитате на едно място върху платформата независимо от решението на отец Ередиа.

„Ще бъде чудесно Ередиа да те види, когато офейкваш“ – помисли тя злобно.

– Благодаря ви, сеньора!… – каза той с дълбока признателност и внезапно ободрен. – Вие не трябва да се боите от неприятности с милиционерите заради мене, ако попаднем в червена територия… Аз ще бъда в цивилни дрехи.

– В такъв случай желателно е да хвърлите също разпятието и молитвеника си.

– Не мога да ги хвърля, защото е против регула на ордена, но ще ги поставя в едно сандъче.

– А ако заловят сандъчето?

– Ще кажа, че не е мое. Но рискът за това е съвсем малък, сеньора! … – изтъкна той умолително.

– Разбира се. Бъдете спокоен, братко.

– И още едно нещо, сеньора… – произнесе той загрижено. – Боя се дон Бартоломео да не реквизира бензина ви.

– О, той едва ли ще посмее да си натопи пръста в британски бензин.

– Все пак не е зле да скрием един варел някъде.

– Добра идея. Ще кажа утре на Робинзон.

– Може да го заровим в долчинката, където погребваме мъртвите – предложи той, понеже беше обмислил дори тая подробност.

Възбуденото му лице прие внезапно своя обикновен израз на смирено нищожество, тъй като отвън се чуха провлачените стъпки на отец Оливарес.

Отецът не се бе стърпял да не смръкне от емфието още в палатката си и сега идеше, облекчавайки нервите си със серия от блажени кихавици. Просълзен и зачервен от сладостните спазми в носа си, той кихна още веднъж пред двамата и постави на масата една дебела продълговата тетрадка. Фани си спомни, че това беше касовата книга на болницата. Много пъти тя беше отваряла тази книга, за да вписва в нея преводите от Брентон и Мърей.

– Братко, сипахте ли чай на нашата благодетелка? – попита отецът.

На йезуитски език това значеше: „Сипете чая и се оттеглете веднага.“ Фани бе запозната вече отчасти със сложните отношения в йерархията на ордена. По-низшият можеше да остане в присъствието на по-висшия само ако получеше покана за това. В противен случай трябваше да се оттегли. Брат Гонзало побърза да се съобрази с етикета на ордена и като поднесе чай, със смирен поздрав излезе от палатката. Всичко изглеждаше много естествено, но касовата книга подсказа на Фани веднага, че професорът по схоластика бе решил да използува момента за един по-специален разговор. Отец Оливарес нямаше дипломатически талант и се издаде веднага. „Ще проси“ – помисли Фани. Как чудесно се нареждаше всичко, колко пълно щеше да унижи и смаже Ередиа! Ето че първото число на месеца бе дошло, а тя сякаш бе забравила как се превеждаха суми в чековата сметка на йезуитите. След като отците бяха изчакали няколко дни, Оливарес искаше да й напомни християнския дълг на милосърдието.

– Защо ме наричате благодетелка? – сухо попита Фани.

– Сеньора, как да ви наричам тогава? … – благо произнесе професорът, но нова серия от кихавици му попречи да продължи. Той извади от джоба си грамадна кърпа, подобна на оная, която носеше Ередиа, и преди да скрие в нея лицето си, успя да каже: – Простете! … Извинявам се…

Фани го извини с приятелска усмивка. Неговото, безизкуствено добродушие и вечна разсеяност я предразполагаха винаги. Дойде й на ум, че Гонзало или Ередиа никога не биха смръкнали емфие, преди да влязат в обществото на дами, особено когато се готвят да просят пари. Но отец Оливарес, идвайки от палатката, бе забравил това разбиращо се от само себе си предписание. Вземайки кутията, мигновеният импулс към това единствено физическо удоволствие го бе накарал да смръкне емфие.

– Ужасно! … – каза той. – Това емфие е много силно.

Той се приготви отново да почне цветистото предисловие на речта си, но Фани го прекъсна бързо:

– Говорете направо, отче!

– Благодаря, сеньора!… – каза той признателно. Нещо го подсети, че йезуитското красноречие, което бе усвоил в младостта си чрез дълги упражнения, сега щеше само да обремени задачата му. – Тъй ще бъде най-добре. Исках да ви кажа, че финансовото положение на болницата е катастрофално.

– На коя болница?

– На нашата! … – учудено произнесе йезуитът.

– Та нима вие наричате моргата, в която живеем, болница? – хладно попита Фани. Оливарес я погледна уплашено.

– Точно това ви питам – продължи тя. – Дали нашият лагер е болница, или дружество за погребална благотворителност?

– Не зная, сеньора!… – измъчено отговори йезуитът. – Разумът ме кара да виждам нещата почти тъй, както ги виждате и вие, но…

– Това е голяма добродетел – да слушате покрай гласа на бога и гласа на разума си. Може би оскърбявам вярата ви.

– Не, сеньора! … Нашият преславен ангелски доктор свети Тома Аквински достига вярата по пътя на разума.

– За съжаление, струва ми се, че отец Ередиа е под влиянието на други светии… Извинете! Говоря съвсем почтително… Исках само да кажа, че отец Ередиа е открил тази болница, воден от най-дълбока, християнска ревност, но без да слуша гласа на разума си, който би го посъветвал въобще да не я открива, а да се бори срещу петнистия тиф, бедността и страданието по друг начин.

– По какъв начин? – попита монахът.

– О, има много начини, но това е чисто испанска мота, в която не желая да се бъркам… Говоря само за начина на отец Ередиа. Мислите ли, че ваксината му, подпомогната от молитвите и усърдието на всички отци йезуити, даде задоволителни резултати?

– Сеньора! … Аз не съм лекар и не мога да преценявам, но въпреки това мога да си представя как биха умирали тия нещастници, ако липсваше дори нашата мизерна болница.

– Тогава болните щяха да измират по домовете си, како е нормалния процес на всяка епидемия от петнист тиф… Тогава щяха да имат поне въздух и храна. Тогава кюретата не биха ги посъветвали да идват тук, да разсейват епидемията, да умират като кучета за слава на Христовата дружина…

Добродушните очи на професора замигаха от тревожна изненада.

– Сеньора… – произнесе той с привидна горчивина и гласът му стана изведнъж странно неубедителен. – Боя се, че и във вашата душа е проникнала черната легенда срещу Дружината на Христа.

– Аз не обръщам внимание на легендите – хладно каза Фани. – В момента ме интересуват само лични съображения. Поради бъркотията вие престанахте да получавате субсидията от Института по опитна медицина, нали? …

Върху лицето на Оливарес се появи израз на отчаяние.

– Да, сеньора!… – каза той с умолителния глас на бедняк, който очаква подаяние.

– А също и отец Сандовал сега не може да ви изпрати малката, съвсем малка сума, която отпускаше от касата на ордена след моето пристигане тук… Нали?

– Да, сеньора – смутено призна йезуитът.

– Видите ли? … Но тогава и аз не мога да давам повече. Не съм длъжна да давам вместо Дружината на Христа. Аз съм пред прага на разорението… Нямате право да искате повече от мене!

– Ние не искаме… Ние молим… – забъркано почна да мънка отец Оливарес. – Болните няма какво да ядат… умират от глад… Това е страшно… ужасно! … Аз… ние ви молим, сеньора…

– Защо не помолите някого от благородниците в околността? Например маркиза на Досфуентес?

Очите на Оливарес пак замигаха безпомощно и скръбно:

– Ние искахме от него… но той отказа.

– Отказа ли? Колко жалко?

– Впрочем… той пожертвува големи суми за каузата на краля и може би наистина се намира в невъзможност да ни помогне.

– А доня Инес?

– Доня Инес не е много богата жена.

– Но аз също не съм много богата жена… Не мога да ви помагам повече! Разполагам още само с една малка налична сума, която едва ще ми позволи да се прибера прилично в Англия.

Фани тържествуваше: „Ередиа, Ередиа, ще го накарам да се моли и влачи пред мене така!“ – злобно помисли тя.

– Нима мислите да ни оставите? – уплашено попита Оливарес.

– Изпитвам голямо съжаление да ви кажа, че съм решила да направя това.

Върху повехналото лице на Оливарес пробягна израз на паника, на отчаяние. Той погледна Фани, като че вкаменен от решението й, с уплахата на човек, изправен пред пълна безизходност на мислите, както и на действията си. После изведнъж долната му устна затрепера и върху това подпухнало жълтеникаво лице се разля необичайна руменина. Той остави чашата си и произнесе бързо, развълнувано:

– Не, сеньора!… Вие няма да ни оставите Вие не можете да ни оставите сега!…

– Струва ми се, че говорите странни неща.

– Няма странни неща!

Той млъкна изведнъж, като че уплашен от смелостта на думите си, в които можеше да се вложи някаква теологическа ерес. После се загледа тъжно в полите на расото си. Фани доби усещането, че в тоя поглед имаше нещо потиснато и разбито като в поглед на нещастник, осъден на доживотна каторга.

– Какво може да ме задържа тук? – попита тя с леден глас.

Оливарес бавно повдигна тъмните си очи към нея.

– Отец Ередиа – тихо произнесе той.

– Какво общо имам с Ередиа? – нервно извика Фани.

– Вие дойдохте тук заради него. и ще останете заради него.

Фани занемя. После усети, че почва да трепери от смущение и гняв. Бе странно и някак глупаво, че в тоя момент тя трепереше повече заради тайната на Ередиа и след това за собственото си честолюбие. Никой, никой не трябваше да подозира защо бе дошла тук! …

– Шегувате се… – произнесе тя с дрезгав глас.

– Не се шегувам – каза Оливарес сериозно, ала в гласа му не прозвуча уплахата на човек, който се готвеше да изнудва. Той бе уморен, скръбен глас. – Още когато вие дойдохте в резиденцията и почнахте да ме разпитвате за Ередиа, аз разбрах отношението ви към него. Моето предположение беше логично и вярно…

– Логичното не значи още вярно.

– За нас… за мене е вярно.

– Искате да кажете действително!

– Да! – каза йезуитът.

– Внимавайте! – засмя се Фани. – Значи, логиката е действителност!… Но така учи Хегел! … Улових ви най-сетне!

От гърдите на Оливарес се изтръгна също един особен, задушен смях, в който прозвучаха трагични нотки. Той сякаш бе забравил изведнъж важността на разговора за болницата.

– Не ви липсва способност да си играете с думи!… – произнесе той сухо, като изведнъж стана сериозен. – Хегел не е само това. Нашата схоластика поддържа същата теза.

– Извинете! … Глътнала съм и аз малко университетски знания. Схоластиката поддържа тази теза по съвсем друг начин… Но да оставим играта настрана! О, мълчете! … Позволете ми да говоря! … – Тя пое дъха си. – Това, което казахте, е вярно… За мене е страшно… трагично вярно! Аз дойдох тук заради Ередиа, но нямах сила да си отида, защото… защото го обичах! А сега го мразя… ужасно, неописуемо го мразя! И това е вярно, виждате, разбирате, че е вярно. Затова няма да пожертвувам нито сантим повече за Ередиа, за болницата, за проклетия ви орден…

– Но болните гладуват… умират! Ередиа и орденът не са виновни за това?

– Не са ли? … Свалете маската си, лицемерни въжеиграчо на мисълта! Не се преструвайте повече на глупак! Вие знаете къде е истината! … Тя е само в мисълта, само в логиката, само в абсолютната идея и развитието на тази идея, която е всичко, която е единствената действителност… А може би истината е само в материята, както твърдят комунистите… Но вие нямате личен бог и в двата случая вие знаете, че не може да съществува такъв бог! …

– Сеньора!…

– Мълчете!… Вие знаете, че светът е в непрекъснато движение и се развива, че онова, което е било през времето на Лойола, не може да съществува днес… Който не вижда това, е или слепец, или лицемер… Вие се отвращавате от догмите, от мечтите, от жалкото милосърдие и безцелното себеотрицание на Ередиа. Вие знаете какви са несметните богатства на католическата църква и варварската бедност на нещастниците, които лекуваме. Всичко около нас е срамна и жестока безсмислица, която оскърбява човешкия разум. Кой поддържа тази безсмислица, кой успокоява съвестта на палачите, кой дава морална сила на диктаторите, на претендента, на аристократите, на всички, които сега искат да съборят републиката, да върнат колелото назад? … Вие знаете кой!… Само духовенството, само религиозните ордени, само безумци като Ередиа!… Признайте истината, отец Херонимо Оливарес! Бъдете веднъж честен! Кажете дали съм права! Кажете „да“! Фани не крещеше, не викаше. Тя говореше полугласно или, по-точно, съскаше с някаква дива и бясна злоба срещу черквата, срещу духовенството и Ередиа. Но всъщност не мразеше ли само Ередиа? Тя все още не съзнаваше, че е попаднала в този лагер, бесът и омразата и срещу Ередиа съвпадаха с развитието на самата действителност, която отстраняваше от само себе си противоречията и абсурдите си. Очите на Оливарес гледаха лицето и с трагична втренченост. Долната му устна затрепера пак. Върху жълтеникавото му лице пробягнаха конвулсивни спазми. Нощните дежурства и безполезното суетене из лагера през деня го бяха изтощили до крайност. Може би щеше да защити осъденото си от живота съсловие, да възрази или поне да запази мълчаливо трагичната тайна на мисълта си, ако нервите му не бяха изопнати до скъсване, ако постоянната гледка на смърт и страдание не беше превърнала угризенията му в болка. Но сега тия нерви се скъсаха изведнъж, тая болка разложи личността му напълно. Разкривените черти на лицето му изразяваха ужаса на човек в морална безпътица. Години наред той бе потискал и прикривал вътрешната драма на духа си, която сега, изтерзан и уморен, в тоя късен час, искаше да разкрие, да облекчи. И чудото, което Фани желаеше само от мъст, но не очакваше, стана. Той проговори. Той каза „да“.

Той произнесе едно тихо, отчаяно „да“. И после добави:

– Аз го виждах… съзнавах отдавна, но нямах сили да го кажа.

– Защо, отче?

– Защото бе късно, защото бях станал подлец. Аз не съм луд, не съм заслепен от мистицизъм като Ередиа… Аз съзнах истината още преди да държа встъпителната си лекция в Гранада. Но бе късно. Трябваше да изляза от ордена, да стана дребен чиновник или да умра от глад. Нямах сили да се боря и да страдам като тези, които сега умират за републиката… Струва ми се, че съм ужасно разстроен. Не зная защо ви говоря тия неща. Страх ме е, че някой ни подслушва. Ние всички се подслушваме. Това е правило, установено от Лойола в тайните регули на ордена, за да се контролираме взаимно… Не чухте ли един особен шум преди малко? Сякаш някой пристъпяше на пръсти! … ! е? … О, тоя страх!…

– От кого се боите?

– От Ередиа.

– Какво би могъл да ви направи Ередиа?

– Той спада към висшата йерархия на ордена и регулите му дават право да ме отлъчи от църквата.

– Та що от това?

– Това значи да бъда изхвърлен от ордена като парцал… А аз не съм годен за никаква творческа работа. Аз мога само да чета лекции по история на схоластиката и по християнска метафизика, да пълня главите на студентите със заблуди и лъжи… Като всеки лъжец, аз съм слаб, подъл и страхлив.

– Вие сте само нещастен… Подлеците не признават грешките си.

Той се сепна изведнъж, сякаш уверението на Фани, че не е подлец, му напомни някакъв нравствен дълг:

– Сеньора, споменах ви името на Ередиа, когато ми казахте, че сте решили да напуснете лагера, защото исках да говоря направо… защото всяко извъртане щеше да ви накара да ме презирате повече и да отхвърлите молбата ми по-сигурно. Сега я повтарям заради болните, които умират от глад… Може би затова ви признавам и всичко… Дайте парите, които ви искам!… Никое човешко съображение не може да ни позволи да изоставим болните, след като сме ги събрали веднъж. Не ви говоря за милосърдие! Не! … Апелирам само към по-достойния дълг на справедливостта! …

– Ще ги дам – каза Фани. – Утре ще имате и чека.

– Благодаря!… – изхриптя йезуитът. – Сега трябва да ви кажа всичко докрай… Простете!… Изпитвам непреодолима нужда да говоря… Единственото добро нещо в нашата система е изповедта, но и тя се използува почти винаги за най-долни цели… Да, изповедта, която облекчава тайнствено всяка съвест… Ще почна най-напред от себе си… Аз произхождам от семейство на дребни благородници, на дребни кралски чиновници. Векове наред прадедите ми са яли трохите от дворцовата трапеза и са били принудени да мълчат, да одобряват и да се покланят, когато кралят е благоволявал да направи някоя глупост или някоя подлост. Но преди всичко те са мълчали… да, мълчали са от леност, от подлост, от страх да не загубят мястото си. Аз съм като тях… Аз съм получил тая печална духовна наследственост от тях. Аз също мълча и си затварям очите пред лъжата на нашата метафизика, на нашия морал, на нашата лъжеблаготворителна дейност от страх да не загубя хубавата си стая в резиденцията и книгите си, и доброто си ядене, и отлежалото вино. Аз обичам да си поспивам следобед и когато се събудя, да изпия чаша силно кафе и да чета Шекспир или Софокъл в оригинал… Та кой не обича това? Да, това е прекрасно, но подло и отвратително, когато съзнаваш, че други работят вместо тебе, че единственото ти задължение е да прочетеш няколко лекции в седмицата пред бъдещи кюрета и монаси, които от своя страна ще убеждават хиляди верующи в безсмъртието на духа и глупостите на задгробния живот, за да бръкнат по-дълбоко в кесиите им. Двадесет и две години, откакто съм влязъл в ордена, аз съзнавах, че това е подло, че това е безсмислица, че животът… обществото биха могли да се наредят с много повече честност и с много повече радост, но мълчах, защото мълчанието пред подлостта е моята наследственост и моето възпитание… защото нямах сили да отхвърля лъжата и да го заявя така, както го казвам сега пред вас… Впрочем и сега аз говоря от лудост, не от морална сила. Нервите ми са разстроени. Усещам как ужасът на този лагер, на тази болница ме побърква напълно, как самата действителност отхвърля като антитеза безсмислицата на моето съществуване, на нашия орден, на цялата католическа система и дори… о, не зная, може би… може би на целия днешен строй! Днес всичко тъне в кръв, страдание и бъркотия, но от този хаос, от тия пепелища утре може би ще се роди един нов свят. Аз съзирам вече този свят, сеньора, съзирам го в мисълта си, при все че не мога да му принадлежа, защото съм жалък и ненужен отломък от старото, защото тези двадесет и две години, прекарани в ордена, убиха волята ми, научиха ме на леност, на спокойствие, на добро ядене и подлост… Аз оставам в разрухата на старото, но има жизнени характери, има хора, излезли от народа, които… Наблюдавате ли понякога Доминго Алварес?… Той е селянче, което открих в Ла Манча и с голям труд го настаних в една от нашите семинарии, казах ли ви, че Ередиа го наказа?… Да!… Струва ми се, че Доминго ферментира. У него става нещо. Той ще разкъса веригите, с които нашият орден сковава всяко живо същество, всеки човешки дух… Видите ли? Има сили, които не могат да се задушат, които искат да живеят. Доминго произхожда от безимотни селяни, ратаи, от човешкия добитък в латифундиите на херцог Алба… Но той е сто пъти по-достоен за живот от нас, аристократите, сто пъти по-разумен от Ередиа, защото не вижда миражи, сто пъти по-честен от мене, защото не може да търпи подлостта, когато я съзнава…

Монахът млъкна и с наведени очи се загледа в пространството пред себе си, сякаш очакваше с меланхолично смирение да бъде обсипан с хули. Но Фани не наруши паузата, а го остави да приказва докрай.

– Отклоних се… Простете! Сега искам да ви кажа няколко думи за Ередиа и за моите отношения с него – продължи той. – Това ви засяга. Ако човек е способен, амбициозен и енергичен, нашият орден го превръща във фанатичен демон. Ередиа е един от тези демони. Кръвта и духът му са излъчване на самия Лойола. Той е един ужасен, модерен, кошмарно неумолим Лойола, по-страшен от истинския, който поне, преди да му се яви Богородицата, е живял доста разгулно, та познава човещината… Мисля, че е определен за заместник на Сандовал, а може би някога ще стане и генерал на ордена. В личността му има нещо магнетично и пленително. Впрочем вие сте почувствували това достатъчно. Сандовал го пази като очите си и едва след дълги колебания му разреши най-сетне да опита ваксината си в Пеня Ронда. Това съвпадаше с вашето идване в резиденцията, което изплаши супериора. Простете, сеньора!… Не зная дали го съзнавахте, но в държането ви тогава имаше нещо особено, което събуждаше подозрение… Сандовал го анализира подробно, понеже на младини е бил кавалерийски офицер и познава жените. Той бе забелязал неспокойното святкане на очите ви, възбудата в гласа ви, нервните движения. Същите неща направиха впечатление и на мене. Сандовал се боеше най-вече да не отклоните Ередиа от ордена, да не станете една втора Пепита Хименес. Раболепието ме накара да споделя опасенията му. Казвам раболепието, защото ми липсваше доблест да понеса едно мъмрене. Ако си спомняте, когато дойдохте в резиденцията, аз се разприказвах пред вас за достойнствата и заниманията на Ередиа. Направих го просто тъй… за да има с какво да ви забавлявам или може би от някаква несъзнателна симпатия към вас и към интереса ви за Ередиа. Но, за нещастие, супериорът бе подслушал разговора ни и веднага след вашето излизане ме смъмра строго. Оправдах се, като излъгах, че просто съм искал да видя до какви граници ще стигне интересът ви към Ередиа. Това беше подло без съмнение, но нима можеше да се очаква друго от мене? Ще кажа само за свое оправдание, че тъкмо по това време бях издал една книга върху нашия средновековен философ Суарес. Тази книга даваше съвсем ново тълкуване на ьдеите му и чрез нея се нареждах в лагера на по-свободната католическа мисъл. Но дори тази жалка свобода в мисленето… разбирате ли, дори тя ми струваше едно обвинение в ерес от архиепископа на Толедо. Аз се намирах, тъй да се каже, в немилост и търсех раболепно защитата и доверието на Сандовал. Обясненията ми го задоволиха. Дори нещо повече, спечелих малко от личното му благоволение. Казах ви, че този старец трепереше над Ередиа като над най-безценното нещо в ордена. Вашето посещение в „Ареналес“, което стана известно още същия ден в Толедо, само ускори тръгването на болницата за Пеня Ронда. Надявахме се че там никога не бихте намерили Ередиа. Въпреки това Сандовал ми заповяда да го придружа и следя, докато работи там. Може би се учудвате на тия странни отношения в нашия орден. За нас те са напълно естествени дори в своята най-унизителна крайност. Наблюдението, следенето, шпионирането, дори ако искате, вулгарното подслушване на разговора са изпитани средства за запазване на дисциплината и чистотата на идеите в нашия орден… Пристигането ви в Пеня Ронда ме постави веднага нащрек. Около две седмици наблюдавах отношенията ви с Ередиа най-внимателно и като не открих нищо необикновено в тях, писах на Сандовал, че подозренията му са неоснователни, поне що се отнасяше до държането на Ередиа към вас. Изброих-благодеянията ви най-подробно и същевременно като верен син на Христовата дружина, който се грижи за интересите й, осмелих се да изкажа идеята, че благодарение на щедростта ви и вашето идване тук можеше да намали значително разноските на ордена по издръжката на болницата. Да, спомням си, че писах точно това… Но странно, и Ередиа бе писал същото на Сандовал. Какво стана след това – знаете. Вие поехте почти напълно издръжката на цялата болница. Сега виждате разликата между него и мене. Моите действия биха подли, нищожни, раболепни… Аз мислех само за спокойствието и библиотеката си, за материалното благополучие на ордена, което ми осигуряваше нови книги, обилно ядене и арагонско вино. А Ередиа мислеше за други неща… Та нали орденът има нужда от пари, за да работи за монархията, която ще му се отплати с нови привилегии! Нали трябваше да открива още духовни училища, нали трябваше да обучава още монаси и кюрета, да разширява още католическата империя, да смъкне насила тъжния Христос на земята!… Не се смейте, сеньора! … Това е Ередиа. Нима бихте могли да се смеете на Дон Кихот, когато се сражава с овци и вятърни мелници? Съжалявайте само моя здрав разум, моята подлост! … Аз не вярвах в личния бог, в догмите на християнството. За мене съществуваше само абсолютната идея, само нейното развитие, но и тя ме оставяше безстрастен, аморално безразличен зрител на злото в света… Аз живеех като епикуреец. В Толедо имах и любовница. Това беше една суеверна маркиза, една вдовица, на която най-сериозно доказвах, че само прелюбодеянието с духовно лице не се счита за грях след смъртта на мъжа й. Сутрин аз четях лекции по монашеска етика, доказвах патетично пред бъдещите кюрета смисъла на въздържанието, а следобед посещавах любовницата си, като лъжех супериора, че отивам да раздавам дребните си спестявания из бедните квартали на Толедо… Да, сеньора, ние всички сме безумци като Ередиа или подлеци… подлеци като тоя, що виждате сега пред себе си…

Оливарес млъкна и очите му с отчаян и разбит поглед се наведоха надолу.

– Свършихте ли?… Това ли е всичко? – попита Фани.

Тя изпитваше странно усещане на духовна яснота и бодрост, сякаш се събуждаше от дълбок, укрепителен сън.

– Какво казахте, сеньора? – стреснато попита йезуитът.

– Питам ви дали свършихте.

– Не зная – тъпо отговори той. – Високо ли говорех?

– Не! … Съвсем тихо… Едва ли би могъл да чуе някой. Но не мислете повече за това.

– Трябва да си вървя… – бързо каза той, като се изправи внезапно. – Не се чувствувам добре… Ще полегна за малко в палатката си, Гонзало ще ме замести. Лека нощ, сеньора!

– Лека нощ! …

С наведена глава и ситни стъпки той тръгна към изхода на палатката. Но щом стигна до него и повдигна платнището, което го закриваше, той се спря като вкаменен и от гърдите му се изтръгна слаб вик. Това бе вик на изненада и ужас, едва доловим, почти задушен вик на същество, което политаше в бездна и от уплаха нямаше време да повиши гласа си. Фани изтича към него. Монахът бе пуснал платнището и стоеше като закован. Само очите му, разширени от ужас, гледаха втренчено в пространството.

– Какво има? … – гневно попита Фани. – Дяволът ли е застанал пред входа?

Но тя се сети веднага кой можеше да стои там и без да повдига платнището, произнесе дръзко:

– Влезте, отец Ередиа!…

Не последва отговор, никой не влезе.

Изведнъж тя почувствува уплаха, съвсем смешна уплаха от това, че щеше да го види именно сега, в тоя късен час, след като бе чул целия й разговор с Оливарес. Каква слабост! … Та имаше ли по-желана случайност за нея от това? Дори ако бе ругала цяла нощ Ередиа, ефектът на думите й не би бил нито една стотна от болката и яростта, която можеше да му причини горчивата изповед на Оливарес! Не, тя не се боеше от него, не се колебаеше да му нанесе още един удар. Та нима нямаше да го изобличи и задето бе подслушвал чужд разговор? С бързо движение дръпна платнището и смело погледна напред.

Ередиа стоеше точно пред входа, неподвижен, със скръстени ръце (и една от тия ръце стискаше пак ужасния, подвързан в черна кожа молитвеник. Повече отвсякога той приличаше на полихромната статуя на Лойола, която тя бе видяла в резиденцията на йезуитите в Толедо. Дори изпита усещането, че това трябва да бе самият Лойола, избягал от дъното на ада. Под слабата светлина на лампата хлътналото му лице изглеждаше още по-задгробно и призрачно. Той не мръдна. Той дори не мигна, когато тя дръпна платнището. Очите му продължаваха да гледат нещастния Оливарес, излъчвайки с черния си блясък някаква демонска сила, която го парализираше. Сега Фани почувствува тая сила и върху себе си. Обзе я мигновена слабост, почти пълно безсилие да реагира срещу тази подчиняваща неподвижност. И заедно с това тя усети, че никога лицето му не й се бе струвало по-старинно и по-проникващо – това маслинено лице на испански благородник, в което античният овал на иберите се смесваше с остри семитски линии и даваше неповторимия израз на нещо отдавна изчезнало, сякаш човек виждаше в него едновременно или последователно лицето на египетски жрец, на центурион на римска кохорта, на кастилски рицар и светия. Стори й се, че разбира най-после кое беше неотразимото, магичното у него и защо го бе последвала в тази преизподня на зараза и смърт. От личността му лъхаше героичната сила на народ, който някога бе владял света, романтиката на минали времена и храбростта на мъж, който вървеше към целта си без страх, без колебание и компромиси, мъж, волята на когото никога нямаше да отслабне и отстъпи. Но колко абсурдна й се струваше сега тази цел, колко анахронични и смешни средствата, с които искаше да я постигне! Нима тя още продължаваше да обича този побъркан идалго, този черковен Дон Кихот, тази средновековна кукла в расо!…