Текст книги "Осъдени души"
Автор книги: Димитр Димов
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 21 страниц)
– Момчета!… – тържествено и заповеднически извика той към анархистите, като вдигна голата си сабя във въздуха. – В името на новото правителство аз ви арестувам!
И тогава Фани разбра, че тази нощ в Пеня Ронда избухваше роялистки бунт, но това не я развълнува никак, защото сега мислеше само как можеше да спаси Ередиа. Може би Розабланка разчиташе на своето превъзходство на своя взвод от наварци или очакваше, че анархистите, неусетно заобиколени изцяло, щяха да се предадат, или най-сетне бе до такава степен опиянен от миража да се върне монархията, бе забравил всякаква предпазливост и не съзнаваше какво върши. Реакцията на анархистите последва мигновено. Автоматичните пушки изтрещяха зловещо, а след това се чуха два по-силни гърмежа от старите пушки на наварците. Розабланка изпусна сабята си във въздуха, главата му, покрита с хусарски шлем, клюмна напред, а след това целият се наклони бавно като пресечена топола и рухна на земята. Фани видя че ешарпът на императорска Испания се отъркаля в праха, а брилянтите върху ордена на Изабела светеха студено и жестоко под лунната светлина. Върху няколко места по небесносинята му униформа се появиха кървави петна.
Водачът на анархистите също бе ударен. Двата куршума, изстреляни от изкусни наварски стрелци, го улучиха добре. Той се бе подпрял на ръката си, за да води преговорите по-удобно, тъй като кашляше и храчеше непрестанно и лежането по корем зад автоматичната пушка задушаваше туберкулозните му гърди. И така в момента бе станал много добър прицел на войниците. А паднаха също и неколцина наварски хусари, чиито прадеди в миналия век са умирали също тъй славно за дон Карлос и дон Алфонсо, неукротими претенденти за испанския престол.
– Сержант Ибанес!… – високо извика монахът. – Не стреляйте повече!
Гласът му докара ново мълчание, което бе по-напрегнато и по-страшно от преди, защото сега наоколо се търкаляха трупове. Думите, които произнесе, подсказаха ясно, че влизаше в съзаклятието на роялистите. Той знаеше дори имената на сержантите от разбунтувания наварски полк.
– Сержанте, и ти ли си с кръвопийците? – попита един от анархистите.
– Аз съм за господ и за Испания – отговори сержант Ибанес с гърлен арагонски акцент.
Сержантът не се виждаше, защото бе залегнал някъде между войниците си, но думите му значеха, не бе роялист, а само ревностен католик, и затова казваше, че е само за господ и за Испания, а не за господ, за краля и за Испания!
– Братя!… – прозвуча отново силният глас на йезуита. Сега вече той се обръщаше към анархистите. Отведете ме, където искате, но пощадете живота на тия чужденци. – А после към Ибанес: – Сержанте,! приберете се в казармите и чакайте заповеди от полковник Хил!
Фани и Кармен се вкопчиха още по-здраво в раменете на монаха. Никаква земна сила не можеше да ги откъсне от него, а най-малко бяха в състояние да направят това войниците или анархистите, тъй като вече всички бяха залегнали и никой не смееше да мръдне от позицията си. Само йезуитът правеше отчаяни усилия да се отърве от жените и да не излага повече живота им. Но Кармен имаше мускули на пантера, а и тези на Фани не бяха по-малко здрави. И усилията му отиваха напусто. Мюрие се опита да му помогне. Фани го блъсна и изкрещя диво:
– Махай се, Жак!
Но Мюрие не се махна и не я изостави, а само се засмя горчиво и на Фани пак се стори чудно, че той можеше да се смее в такъв момент. Тогава й дойде на ум, че такъв бе характерът му, че той нито страдаше, нито се радваше, нито се страхуваше, нито можеше да се вълнува от нещо, а бе само отегчен до смърт от всичко, което бе преживял в продължение на няколко месеца, от любовта на доня Инес, от силата на Ередиа, от схоластиката на Оливарес, от вечерите на роялистите, от анархистите, от Розабланка и от лудостта на всички през тая нощ. И затова се смееше така, защото всички смяташе за луди, без да съзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната лудост в света – лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко. Но може би тъкмо затова сега мозъкът му работеше трезво и той виждаше начин за спасяването на Ередиа, който другите не съзираха.
– Испанци!… – извика той гневно, сякаш се караше на немирни деца. – Тук е лагер за болни от петнист тиф. Има повече от двеста болни. Отец Ередиа и аз сме единствените лекари, а жените, които виждате, са единствените болнични сестри… Какво искате да направите? Да се разбягат болните ли? Да няма кой да ги събере ли? Да пламне цялата околност от петнист тиф ли?… Разум, испанци!… Позволете на жените и на нас да се оттеглим, а после се бийте помежду си, колкото искате!…
– Добре, чужденецо!… – отвърна един от анархистите, който бе поел ролята на падналия водач. – Скрийте се с попчето и жените. А ние ще се бием, защото това ни харесва. Разбираш ли?
Всички с изключение на Мюрие почувствуваха проникващата ирония на тия думи.
– Вдигнете ранените! – каза монахът. А после се обърна към сержанта. – Ибанес, върнете се в казармата!
– Не мога, отче – отвърна сержантът. – Аз имам заповед от дон Бартоломео да арестувам тия момчета.
– По-скоро, попе! По-скоро! – нетърпеливо произнесе анархистът. – Бягай с чужденците и се грижи за болните!
Монасите и шофьорите почнаха да пренасят ранените в една палатка на другия край на лагера. В палатката Мюрие се зае с умиращия анархист, а Ередиа се наведе над поручик Розабланка. Както анархистът, така и офицерът все още показваха признаци на живот, но агонията им настъпваше, ръцете им изстиваха. Коремът и гърдите на Розабланка бяха надупчени като решето. Той се свести за миг от инжекциите, които му направиха. Отец Оливарес му поднесе разпятието.
Офицерът го целуна. А после, мислейки, че около него се намираха войниците му, произнесе хрипливо:
– Войници!… За господ, за краля и за Испания!… пръстите му се сгърчиха, лицето му замръзна. А в това време Фани видя как умираше и анархистът. Той бе ранен в дробовете и червата и се бе свил като пукнат мях. От устата му течеше кръв, а жълтото му туберкулозно лице бе овлажнено от студена пот. той се свести от инжекциите, но отказа да целуне разпятието на Оливарес. Внезапно клепките му се повдигнаха, върху лицето му се показа усмивка.
В другия край на лагера бяха почнали да пеят. Това бе проточена и тъжна руска песен, която те пееха на испански, и в която се говореше за Волга за свободата и за смъртта и навярно бе бойната им песен, та затова предизвика усмивка върху лицето на умиращия.
– Viva!… Viva la libertad!’1… – прошепна той преди да умре.
Когато умря, върху лицето му имаше израз на човек, който знаеше защо бе живял и умрял, макар това, за което бе живял и умрял, можеше да бъде самата действителност или само мираж.
Умряха и двама от наварците, но те нямаха сили да целунат разпятието, нито да повторят думите, които произнесе началникът им, защото смъртта ги задуши. А третият, който бе тежко ранен, попита Ередиа:
– Отче, с кого е цивилната гвардия?
– Не зная, братко; струва ми се, че ще бъде против нас.
Професорът по схоластика почна да затваря клепачите на убитите и да скръства ръцете им върху гърдите им, за да приемат обичайната поза за всеки мъртвец, но не можа да затвори очите на всички, защото внезапно от другия край на лагера затрещяха пушки и бомби. Всички налягаха по земята, за да се спасят от заблудени куршуми, които почнаха да свистят около палатката. Фани бе до Мюрие и трепереше – чувството страх се бе събудило най-сетне у нея, тъкмо когато се намираха в безопасност. Инстинктивно улови ръката му. Всред трясъка на пушките и бомбите се чуха две по-силни избухвания и неочаквано целият лагер се обля в жълточервена светлина като зарево на пожар.
– Какво е това? – попита тя и почна да трепери по-силно.
– Огнехвъргачка – отговори Мюрие. – Войниците носеха огнехвъргачка… Боя се да не запалят палатката с медикаментите.
Заревото угасна, но последваха нови глухи избухвания и нови светлини. След малко се установи едно равномерно трептящо сияние на играещи пламъци и
–
1 Да живее!… Да живее свободата!
замириса на изгоряло, а гърмежите станаха по-редки, докато най-после замлъкнаха съвсем. Сражението не бе продължило повече от няколко минути. Ередиа и Мюрие се изправиха първи и като грабнаха лекарските си чанти, се затичаха към полесражението. Останалите ги последваха с носилки. Целият лагер бе обхванат от гъсти облаци черен дим, през които дискът на луната добиваше медночервен цвят. И тогава всички видяха, че в самия лагер бе станало нещо още по-страшно и непредвидено. Болните бяха изскочили от палатките си, тичаха в паника по всички посоки и мнозина се бяха разбягали вече в околността, за да разнасят епидемията. А тия, които имаха висока температура и нервни смущения, тичаха, падаха, бълнуваха, виеха диво с обезумели от ужас лица или зловещ вид. По заповед на Ередиа Оливарес, Гонзало и Доминго заедно с монахините се спуснаха да ги гонят, за да ги приберат, а Фани и шофьорите продължиха с носилките напред. Но прибирането на болните бе трудна работа, особено на тия, които бълнуваха и не разбираха нищо от увещанията. Пък даже и тия, които нямаха душевни смущения, бяха до такава степен обезумели от дима, гърмежите и светлините, щото нищо не можеше да ги вразуми. Почна гоненица, тичане между палатките, при което гонени и преследвачи се блъскаха непрекъснато в носилките и пречеха да се върви напред. Енергичният и съобразителен брат Доминго нанасяше юмручни удари на обезумелите и така ги поваляше на земята, а след това ги носеше по двама и хвърляше в палатките. Разбира се, така някои от болните, които имаха сърдечна слабост, можеха да умрат, но по-добре бе да умрат, отколкото да избягат и да разсеят още повече епидемията.
Брат Гонзало и тук показа оскъдна сила на нерви, защото виенето на болните го ужасяваше и цялата обстановка му напомняше картината на второто пришествие, та не можеше да овладее нервите си и тичаше с тракащи зъби, много по-изплашен от ония, които гонеше.
Отец Ередиа, Мюрие, Фани и шофьорите продължаваха да вървят напред и когато стигнаха до другия край на лагера, видяха много трупове и ранени, които стенеха и се търкаляха в локви кръв. Под лунната светлина тази кръв изглеждаше черна, а широко разтворените очи на убитите издаваха таинствен блясък. Палатката с медикаментите гореше, но без пламъци, и от нея излизаха само гъсти кълба дим. Спънаха се в няколко войнишки трупа, разкъсани от бомбите, и по-нататък, където лежаха анархистите, видяха човешки тела, които бяха облети от петролната смес на огнепръскачката – единственото надеждно оръжие на поручик Розабланка – които горяха. Гореше човешко месо и човешки дрипи. А най-ужасното, най-неописуемото бе, че едно от тия запалени тела се мяташе и гърчеше. Ередиа и Мюрие веднага веднага изтръгнаха от входа на съседната палатка едно платнище, увиха с него тялото на нещастника и така задушиха жестокия огън.
Когато го развиха, ръцете и краката му приличаха на изгорели главни, главата представляваше някаква ужасна лоена топка без образ на човек. На тая топка, – Фани видя с ужас това, – тая топка беше глава на все още жив човек, защото сред адската мъка и запазено съзнание продължаваше да стене. Внезапна слабост подкоси краката на Фани. Зави и се свят. Усети как загубва свят от това що виждаш. Усети как рухва на земята. Сътресението от удара при падането като че я свести за миг и тогава усети, как едната и ръка попада в нещо пихтиесто и лепкаво, в кръвта на един убит войник. Когато дойде на себе си, до нея стоеше Мюрие.
– Е… – прошепна той. – Насити ли се на Испания?
Изнемощяла от ужас, Фани остана да лежи в палатката си, а Ередиа и Мюрие отидоха да оперират и превързват ранените. Всички анархисти бяха избити. Изгорелият умря призори, но и Наварският взвод даде жертви, които не оправдаха подвига му. Тя почна да разсъждава. Очите и още бяха изпълнени с ужаса на хекатомбата, която видя преди малко. Мъчеше се да открие някакъв смисъл в станалото, нещо, което би могло поне да донесе след революцията да донесе подобрение на тая нещастна и вечно размирна страна. Всички изводи, до които стигаше, бяха абсурдни. Роялистите и фалангистите искаха да съборят републиката. Защо? Кой можеше да отстрани нещастието от Испания? Кралят, аристократите, фалангистите, иезуитите? Но всъщност те искаха да върнат мракобесието и фанатизмът. Те щяха да предизвикат нова още по-страшна революция! … Колко забъркано, колко неразбираемо бе всичко! Ала тя продължаваше да мисли, да разсъждава упорито, защото всичко, което бе преживяла през тази нощ, бе неописуемо и страшно, защото само диваците и животните приемаха ужаса и страданието, без да мислят, без да се питат откъде иде. И докато изток руменееше, докато зората на кървавия ден изгряваше и от Пеня Ронда долиташе ехото на гърмежите на започващата гражданска война – навярно и там се биеха, – Фани разбра най-после причината за всичко, разбра истината, която бе съвсем проста и която нито ученият археолог на Мериме, нито Дюма, нито Гутие, нито Мокле, нито всички дипломати и други зяпльовци и блудкави певци на романтика, и писатели с добър стил, които обикаляха Испания като панаир, не виждаха или виждаха, но криеха съзнателно. А тая истина беше, че в основата на всички кървави испански революции лежаха конфликтът на самия живот, безумието, с което егоизмът и човешката алчност разделяха хората на сити и гладни, на малцинство, което имаше в излишък всичко, и на мнозинство, което нямаше нищо. Че в Испания ситите бяха по-сити, а гладните по-гладни от другаде и че най-сетне в революциите гладните налитаха толкова по-яростно, колкото бяха по-гладни, а ситите ги подтискаха толкова по-жестоко, колкото по-ясно виждаха, че щяха да загубят богатствата си под напора на народа им. Да, това бе истината! … А всичко останало, което Фани видя тази нощ, върху което умираха романтиците, запльовците и писателите и което наричаха загадката на испанския характер – начинът по който загинаха анархистите, наварците и поручик Розабланка през тази нощ, се дължеше на отчаяната решителност от двете страни, на горещата кръв и слънцето, но не бе първопричината на изстъпленията. Първопричината бе гладът, защото ситите не обичаха да развалят спокойствието си освен, когато са заплашени или искат да си върнат привилегиите. Но къде бе мястото на Ередиа в това започващо клане? Не стоеше ли на страната на ситите със своята луда мечта за католическа империя, с фанатизма и подмолните действия на ордена си? Не съзнаваше ли заблудата си? Или бе лицемер? Но и в двата случая Фани почувствува, че нещо се бе отчупило от любовта и, нещо бе изчезнало от мистичния образ на Ередиа, нещо хвърляше сянка върху личността му. Не бе ли един мрачен призрак на миналото, който щеше да изгори в пламъците на гражданската война? И тя почувствува изведнъж, че във всичко, което стана тази нощ, имаше някакъв смисъл, че животът се развиваше по неумолими закони, че от разрухата и смъртта на старото, болката и страданието се раждаше един нов свят.
На другия ден тя се събуди късно, защото призори бе взела едно от сънотворните хапчета на брат Гонзало. Главата й тежеше, клепачите й бяха подпухнали! Влезе Кармен и донесе закуската. Фани изпи кафето без да се докосне до сухарите, след това накара девойката да вдигне платнището пред входа. Пред очите й блесна пак неизменно синьото испанско небе с огнено слънце, което грееше безмилостно.
– Беше ужасна нощ, сеньора… – произнесе Кармен.
– Да, ужасна! … – потвърди Фани машинално Луминалът все още я държеше замаяна. – Не те ли е страх да стоиш повече тук?
– Не, не ме е страх, сеньора – отговори девойката В гласа й прозвуча нещо от гласовете, които се чуваха през нощта – една особена и мрачна решителност, която отсега нататък Фани щеше да чува от всички испански гласове.
– Кармен! … – произнесе Фани след малко. Това е за тебе!
Тя й подаде няколко едри банкноти – сума, достатъчна за една модестиля1212
Момиче от народа.
[Закрыть] и за един работник да образуват семейно огнище в предградията на Билбао. Девойката я погледна забъркано.
– Вземи! … Тия пари ще ти потрябват, когато се омъжиш.
– Аз няма да се омъжвам, сеньора – внезапно заключи испанката.
– Как така?
– Сега е много трудно да се реши и да се омъжи едно момиче, сеньора.
– Защо?
– Защото времената станаха лоши.
– Не стигат парите ли?
– Не. Когато има работа, надниците на мъжете са достатъчни.
– Тогава какво?… Не те ли е искал някой? Кармен се усмихна горчиво:
– Имаше един младеж от Чамартии, които ме искаше … Работеше в тъкачните фабрики. Всички мислеха, че ще се съберем. И аз го обичах, но отказах…
– Защо?
– Защото беше анархист.
– Та що от това?
– О, сеньора… аз не можах, да се реша, Веднъж той каза…
Кармен замълча, сякаш това, което искаше да каже внезапно я изпълни с тъга, срам и негодувание.
– Какво ти каза?
– Разказваше ми често за идеите си…
Съвсем чудни. понякога страшни… Веднъж ми каза – гласът и бе сподавен и дъзмутен – че ако се оженим и аз та тръгна подир друг мъж… и дори да имам деца от този мъж, той нямало да ме убие… защото… такива били разбиранията им.
– О, той е казал твърде много за тебе – съчувствено произнесе Фани. – Очевидно, той се е шегувал!… Какво стана после?
– Оттогава не сме се виждали, сеньора.
– Сега не знаеш ли къде е?
– Мисля, че работи в тъкачниците на Бехар… или Бьлбао. Не зная.
– Как се казва?
– Хиасинто.
Добре. Вземи тия пари. Ще ти потрябват, когато се омъжиш за Хиасинто.
Но вместо радост при споменаването на това име от очите на девойката почнаха да се търкалят сълзи.
– Сеньора… може би и той е убит тази нощ като куче… и преди да умре, не е искал да целуне разпятието …
„О! … – помисли Фани. – Ти го жалиш повече за това, че не е целунал разпятието.“ И тя щеше да се разсмее, но изведнъж си спомни как загинаха анархистите през тази страшна нощ и как пееха за свободата, преди да изгорят живи. А може би и Хиасинто лежеше сега върху паважа на някоя улица в Билбао или захвърлен в трап.
Фани мушна насила парите в ръцете на девойката, Кармен не умееше да прави излияния, да обсипва с благодарности. Тя бе мълчалива и сдържана. Тя само наведе очи признателно и постави парите в пазвата си, в една кесия от платно, която носеше окачена на връв и в която слагаше всеки месец заплатата на своя честен мравешки труд.
Тя излезе от палатката и тръгна да търси Мюрие. Като минаваше през лагера, забеляза, че в някои от палатките, които снощи бяха пълни с болни, сега нямаше никого. Само агонизиращите, у които липсваше сила да се движат, и ония, които брат Доминго бе изловил и нахвърлял вътре, лежаха по леглата си и продължаваха да бълнуват.
Тя намери Мюрие при Оливарес и Ередиа. Тримата обсъждаха какво да направят, за да върнат избягалите болни. Докато очите на монасите пламтяха от треската пред новите събития, Мюрие изглеждаше кисел и заядлив. Фани тръгна към тях. Ередиа стисна ръката й:
– Благодаря ви, мисис Хорн!… Вие спасихте живота ми. Вие сте храбра жена.
Той каза само това. Нима можеше да почувствува и добави нещо друго? … Сега той бе опиянен от успеха на съзаклятието, от победата на роялистите. Сега гой мислеше за дон Луис де Ковадонга, за възстановяването на монархията, за могъществото на ордена си и католическата империя, за господ… Да, господ, господ над всичко! … Но Фани знаеше вече, че в краката на тоя ненаситен и жесток католически господ тази сутрин по цяла Испания се търкаляха хиляди трупове и безводната земя попиваше жадно потопи от гореща човешка кръв.
VII
Драмата в Пеня Ронда завърши с масови разстрели на републиканци – най-вече анархисти и комунисти, – които макар и пред дулата на пушките, отказваха да признаят новата власт и наричаха дон Бартоломео Хил кучи син и кръвопиец. Но бяха убити също и много аристократи – в сраженията или просто изклани в именията си от безимотни селяни, които въпреки щедростта на дон Луис де Ковадонга си оставаха заклети републиканци, защото новата власт бе почнала да им раздава земя. Други аристократи се бяха самоубили също в именията си било от малодушие, било от гордост, за да не бъдат блъскани от мръсните ръце на простолюдието. На Фани й дойде на ум, че навярно бе пострадала и страстната доня Инес, която имаше профил на Тицианова мадона, или че може би плебеите я бяха наказали много жестоко, принуждавайки я да търпи вонята им. Бяха избити също и много бедни селски свещеници – ужасният гняв на гладните се разливаше сляпо и безогледно, – свещеници, които служеха литургия на латински, без да я разбират твърде или даже никак, подобно на паството си, което слушаше литургията им, също без да разбира нищо. Тия свещеници – Фани ги виждаше да идват в болницата от далечни планински села и да се прекръстват, когато споменаваха името на краля – бяха мършави, с нечисти, мазни раса и се хранеха само два пъти на ден с кора хляб и миризливо козе сирене, тъй като заплатата им бе мизерна, а черковните доходи се изливаха от незапомнени времена в бездънните каси на архиепископи и кардинали. Бяха избити и монаси от древни ордени на изкуплението, които имаха за цел да умъртвят телата си с труд, бедност и лишения и така да възвисят духа. Монаси, които бяха истински служители на Христа, които се поддържаха само с хляб, варен нахут и вода, които ходеха гологлави и боси, облечени с раса от козя вълна, прожулващи телата им, монаси, които спяха в манастирите си на голите гранитни плочи без постеля, молеха се от полунощ до изгрев слънце, а след това нарамваха лопатите и отиваха да работят в полето или нивата на някой бедняк или да се грижат за болни в миризливи селски хижи, където никога не влизаше лекарски крак. Това бяха беззащитни фанатични души, които посрещаха куршумите на народния гняв учудено и кротко. Загинаха монаси августинци, които не принасяха никаква полза а само вреда, като възбуждаха завист и озлобяваха на рода с удобния си живот. Тия монаси живееха предимно в благословената от бога Андалузия в мраморни манастири всред палми, портокалови дървета и олеандри, носеха широки чисти бели раса, които не измъчваха тялото, и дървени сандали, които в горещия климат приятно разхладяваха краката им. Те бяха истински аристократи на мисълта и спокойствието, раз полагаха с грамадни библиотеки, говореха помежду си на латински, четяха и пишеха философски съчинения на латински, наслаждаваха се на битието от върховете на схоластиката и съзерцаваха бога сред удобства, добро ядене и тишина, така както американските туристи съзерцаваха катедралата в Толедо след пищен обяд в добър ресторант. Загинаха и йезуити от Дружината на Христа, не тъй древна като другите католически ордени, защото имаше зад гърба си само пет века история, през която се бе прочула с енергията, с упоритостта си, с кладите за езичници и еретици, със светата инквизиция, а най-вече с това, че се бъркаше във всички земни работи, свързани със сваляне и възкачване на крале. А загина най-сетне и епископът на Пеня Ронда, който малко прибързано бе решил да отслужи молебен за монархията, преди още наварците на дон Бартоломео да изчистят всички съмнителни елементи. Една млада испанка стреля с револвер върху епископа така че куршумът го удари в широкия и тлъст гръб покрит с брокат и дантели. След това почна отново да избива и дон Бартоломео. Аристократът дон Бартоломео Хил де Сарате избиваше плебеите така усърдно и така непоколебимо все в името на господ и на краля, че дори фалангистите – най-нова мода испански националисти – се уплашиха от него и поискаха от човека, който ръководеше бунта срещу републиката, да бъде сменен. Но този човек не ги чу, защото дон Бартоломео беше незаменим, фанатичен главорез, дори по-страшен от Писаро.
Между това от планините на Леон и Навара почнаха да се стичат доброволци с икони, кръстове и парченца от мощи на светии, нехранимайковци от всякакъв вид и дълбоко верующи голтаци, които кюретата ръсеха със светена вода. Между тях имаше престарели ветерани от Карлистката война, привърженици на дон Карлос или дон Алфонс от миналия век, старци, които едвам се крепяха на краката си, но бяха запасали патрондаши и стари пистолети и бяха дошли ей така, за слава, за да преживеят още веднъж възбудата на младините си и да насърчат синовете си да се бият по-добре за краля. А множеството ги акламираше, носеше на ръце и ревеше диво: „Да живее дон Луис де Ковадонга, да живее кралят!“ Фалангистите пък се усмихваха подигравателно, защото бяха решили твърдо да не допускат подобна напаст до испанския престол.
От планините слизаха и буйни арагонци, облечени в шалвари, пъстро извезани салтамарки и бели шаячни наметала. И те бяха препасани с патронташи, ками, стари пушки и стари пистолети от Кубинската война. Най-подир носеха мехове и бъклици с искрящо бяло вино, а бяха взели и китарите си, така че образуваха цели оркестри, под звуците на които красиви девойки танцуваха лота, болеро и фанданго. Това бяха богати арагонски скотовъдци, собственици на хиляди стада от планините, хора, независими и сприхави, ни благородници, ни плебеи, черен елемент и вечна грижа на централната власт от времето на Фердинанд и Изабела. По стар арагонски обичай те водеха със себе си ратаите, овчарите, слугите си, също въоръжени до зъби. Тия буйни, загадъчни мъже слизаха от планините си, без точно да знаят защо, просто тъй, защото кръвта им кипеше, а благородниците от равнината знаеха как да използуват това, и защото предусещаха, че долу почваше разправа която не можеше без тях. Всички тези безредни тллпи минаваха по шосето край лагера на път за Пеня Ронда, където кюретата им държаха огнени слова, а офицерите ги разпределяха на полкове и дружини и им даваха по-модерни пушки. Понякога Фани виждаше и неща, които ясно подсказваха какво щеше да се случи по-нататък. Все по-често от тия ликуващи тълпи се отделяха внезапно хора с висока температура, които почваха да бълнуват или припадаха от сърдечна слабост. а по корема им се явяваше изрив от червени петна. Бе петнистият тиф на испанската гражданска война, който скоро щеше да се разрасне като средновековна чума. А докато ставаше всичко това, правителственото радио повтаряше, че опитът на бунтовниците да вземат властта в Мадрид, Толедо и Барцелона пропаднал, че всички съзаклятници са избити, че Билбао и Барцелона се организираха работнически полкове и че не цялата флота и не цялата армия стояха, зад човека, който ръководеше бунта и настъпваше с мароканци в Андалузия.
С всеки изминат ден обаче сведенията ставаха все по-изобилни и все по-ясно се виждаше, че бунтът успява. Аристократите, черковниците, собствениците на ферми и малки богатства и всички набожни бедняци сияеха от щастие. Маркизът на Досфуентес даваше в имението си гала вечеря и даже устрои едно пиршество за народа, в което селяните по старинен обичай изпекоха един вол и пиха, колкото си искаха, вино от бъчвите на господаря. Отец Оливарес доказа на Фани и Мюрие с неопровержима логика, че сега комунистическата опасност в света ще бъде ликвидирана завинаги, Брат Гонзало прекарваше по цели нощи в параклиса, отправяйки към бога горещи молитви да подкрепи бунтовниците.
Само отец Ередиа оставаше мълчалив и сериозен, сякаш в събитията имаше нещо, което не се развиваше, според предвижданията му. Може би той си въобразяваше подобно на много други, че всичко щеше да свърши скоро, като пронунциаменто в някоя южноамериканска република, с бягството на председателя на републиката и арестуването на няколко генерали. Може би той мислеше, че войската и флотата, командуван от благородници и взели веднъж властта, щяха да поставят на престола веднага граф Ковадонга. Ала Фан знаеше, че монахът не бе нито толкова глупав, нито: толкова неосведомен, за да мисли така. Може би той виждаше, че борбата щеше да бъде упорита, жестока и продължителна, че щяха да се дадат хиляди жертви и от двете страни. едва ли предполагаше, че перспективите за тая борба и тия жертви щяха да се очертаят още веднага в такива чудовищни размери. Всеки път, когато Мюрие отиваше в Пеня Ронда, в имението на маркиз Досфуентес или при доня Инес, той се връщаше с известия, които показваха, сериозността на положението. Руски, френски, италиански и немски кораби пускаха котва в пристанищата на Испания и разтоварваха хиляди тонове убийствени модерни оръжия. Ако световната съвест искаше да спаси републиката, мракобесието желаеше да я повали. Авторитарните държави изпращаха под формата на доброволци собствени офицери и собствени войници, за да опитат в испанско месо новите си оръжия. Това, което се подготвяше, не бе Карлистка война, в която няколко банкери, романтични безделници и бедняци искаха да смъкнат от престола дон Алфонсо, за да поставят вместо него дон Карлос; това бе прелюдия и копнеж за ураган от убийства, който скоро щеше да помете цяла Европа, целия свят.
Фани мислеше за всичко това едно неделно утро след литургията, която отец Ередиа бе отслужил в черквата на Пеня Ронда. Тя се бе върнала от градчето преди него и почиваше на един стол зад палатката си, гледайки безплодната степ. След малко пристигна si монахът. Той слезе от една обикновена селска каруца и тръгна бавно из степта. Той правеше тази самотна разходка винаги след литургия, сякаш там – всред нажежения пясък и пожълтелите тръни – довършваше разговора си с бога. На връщане той забеляза Фани и свърна от пътя си към нея. Стори й се, че във високата му фигура, в бавните му крачки, в поставените му отзад ръце, които стискаха молитвеника, имаше нещо още по-самотно, по-замислено и по-трагично, отколкото в предишните дни. Той поздрави с мълчаливо кимване на глава и седна на стола, който Фани му изнесе от палатката. Финото му, гладко избръснато лице бе уморено и хлътнало. Тя съзна изведнъж, че монахът е разстроен от новините, които сигурно бе научил в града, че търсеше несъзнателно да разсее с нещо мисллта си. Може би той се намираше в ония редки минути на своя аскетичен живот, когато присъствието на Фани, на една светска жена, му ставаше приятно, минути, в които усещаше смътно нуждата от онова, което той фанатично и жестоко бе отхвърлил от себе си. Сега Ередиа изглеждаше слаб и уязвим. След като поговориха за безразлични неща, Фани го попита дали не би желал чаша уиски.
Не – каза той. – Аз не обичам уиски.
Той каза „не обичам уиски“, което в тоя момент означаваше, че би се съгласил да пие нещо друго. Фани поръча на Робинзон да донесе коняк. Ередиа изпи четири чаши – невъздържаност, която Фани виждаше за първи път у него. След това запали цигара и тъмните му очи се устремиха мрачно в нея. Тя бе в тънка бяла престилка с къси ръкави. Няколко минути, докато пушеше цигарата, погледът му се взираше в голите и ръце, в еластичната и трепкаща заобленост на гърдите й, които издуваха престилката. После изведнъж той отклони очите си от нея и се загледа в степта. Между веждите му се появи горчива, замислена бръчка. Не съзнаваше ли колко недопустима бе тази физическа съблазън за него, колко дълбока бе пропастта, която, го отделяше от света на тленните неща, от удоволствията, от Фани? Дали правилата на ордена му позволяваха изобщо да седи със светска жена пред бутилка коняк? Но под влиянието на физическото и нравствено напрежение, което преживяваше напоследък, той бе се отдал на тази слабост, на тази мигновенна жажда на девственото си тяло към жената, която го обичаше. Ала колко горчиво трябваше да бъде за него дори това невинно удоволствие – да я гледа при съзнанието, че то противоречеше на регулите на ордена, никога нямаше да я притежава, че друг вкусваше от удоволствието да я вижда така всеки ден! И може би като съзнаваше това, сърцето му по закона на всяко сърце се свиваше от ревност. Да, в тоя момент – Фани бе сигурна в това, – в тоя момент той я желаеше ревнуваше, една мигновена, чисто физическа любов. чисто физическа ревност, един порив на плътта му който той бе допуснал у себе си против оброка си, против волята и разума си. Фани почувствува дълбока отмъстителна радост.
