Текст книги "Осъдени души"

Автор книги: Димитр Димов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 21 страниц)

– Какво искате? … – попита тя злобно. – Приличате на тореро, който позира пред репортьори. Може би се оскърбихте от разговора ни за вашия татко Лойола?

Но той не обърна внимание на думите й, а продължаваше да гледа Оливарес със същата смразяваща и втренчена неподвижност. И тогава тя видя как професорът по схоластика внезапно почна да трепери; лицето му се разкриви, краката му се подгъваха. Загубил всякаква способност за съпротива пред магическия поглед, който го сковаваше, Оливарес падна на колене, след това се наведе напред и като улови расото на шефа си, почна да целува полите му, хълцайки задавено:

– Братко… отче Рикардо… сбърках… сбърка грешната овца… прости ми, спаси ме, братко! …

„Ще полудея“ – помисли Фани. Извън себе си от гняв към слабостта на Оливарес, тя улови нещастника за яката и с всичка сила почна да го дърпа нагоре, като се мъчеше да го изправи:

– Станете, дявол да ви вземе! … Станете! … За какво го молите?… Вие наистина сте овца…

Но Оливарес я отблъсна грубо, после обхвана с две ръце краката на шефа си и почна да целува обувките му, като продължаваше да хълца. Това бе противен и жалък плач на същество без воля, което искаше да спаси спокойствието и библиотеката си, и което сега нямаше никакво достойнство и гордост. Не унижаваше ли с този плач още по-жестоко ордена, не оскърбяваше ли още по-дълбоко Ередиа?

Тя загуби всякакво съчувствие към Оливарес и почна да се смее тихо, злобно, отмъстително, ала спря изведнъж, защото демонските очи на Ередиа се бяха устремили към нея. „Този идиот иска да хипнотизира и мене – помисли тя неволно, – но светият татко не ще му помогне.“ Тя издържа на погледа му докрай и попита ухилено:

– Защо не опитате argumenturn bacculinum#1? Може би ще се поправи.

– Излезте, сеньора!… – мрачно заповяда Ередиа.

– Няма да изляза! – заяви Фани дръзко. – Искам да погледам това неповторимо зрелище… И тъй, какво ще го правите? Аз мисля, двадесет тояги биха могли да го върнат отново към светата вяра.

Ередиа отново премести погледа си върху Оливарес, който продължаваше да се гърчи в краката му. Фани забеляза, че сега в тоя поглед имаше не толкова гняв, колкото разочарование и някаква безкрайна самотна тъга. Може би той преживяваше едно от найтежките сътресения в живота си, може би падението на Оливарес за него бе тъй мъчително, както би бил неуспехът на роялисткия бунт в Пеня Ронда. Ако сърцето и разумът на зрелия Оливарес бяха изменили на ордена, какво можеше да се очаква от по-младите войници на Христа? И тъкмо когато на Фани се стори, че върху лицето му преминаваше сянка на колебание и слабост, той отстъпи крачка назад и като протегна ръката си в пространството, извика диво:

Аргументът на тоягата.

– Вън от лагера, Оливарес! … Вън от ордена, подлецо! … Вън от църквата, нещастнико!… Ти си слаб и подъл, и страхлив, защото нямаш бог! …

И гласът му повтори със страшна сила още веднъж:

– Защото нямаш бог!…

– Не кряскайте толкова! – хладно каза Фани. – Ще изплашите болните.

Като че ударен с пръчка, Оливарес се изправи бързо и със странно спокойствие изтърси пръстта, която бе полепнала по расото му.

– Отче…братко… – отчаяно се обърна той още веднъж към Ередиа.

– Върви! … – с бесен глас го сгълча фанатикът.

И дон Херонимо Оливарес, ученият коментатор на Суарес и на свети Тома Аквински, бивш йезуит, бивш войник от Дружината на Христа, бивш професор по схоластика в Гранадския университет, излезе от палатката, като остави тъжна пустота зад себе си. Няколко секунди след него излезе и Ередиа. Безшумна като призрак, Фани го последва. Необятна тишина висеше над умиращия лагер и степта. Дори стоновете на болните бяха замлъкнали. Но труповете на мъртъвците продължаваха да гният и въздухът на топлата лятна нощ бе напоен с вонята на света, който се разлагаше и загиваше.

Ередиа влезе в палатката си. Вътре над леглото му под мъждеещата светлина на едно кандило лъщеше сребърно разпятие. Фани видя как монахът коленичи пред разпятието и устните му зашепнаха безкрайни молитви.

„Трябва да си легна най-после – мислеше тя, като се връщаше към палатката си. – Трябва да заспя… Ще взема двойна доза приспивателно.“ Ала веднага й дойде на ум, че преди това трябваше да види как е Мюрие. Навярно Ередиа бе излязъл от палатката му, без да остави някого при него. Възмущението й срещу йезуита се засили, когато забеляза, че от палатката на Мюрие не прозираше никаква светлина. Ередиа просто го бе зарязал в тъмнината. Когато стигна пред входа, тя повдигна платнището и се ослуша: Мюрие спеше спокойно. Въпреки това реши да събуди Кармен и да остави девойката при него. Но веднага се сети, че сърдечната слабост у болните от петнист тиф може да настъпи бързо и неочаквано. Докато Кармен извикаше Ередиа или нея, можеше да стане късно. „Ще остана“ – реши тя тогава – „и в случай на нужда ще му направя инжекцията сама.“ Мисълта, че Мюрие, който бе дошъл тук заради нея, можеше да умре, я изпълни пак с предишната омраза към Ередиа. Тя се върна отново към палатката на Мюрие, като търсеше кибрит в джоба си, за да запали лампата.

– Сеньора!… – прошепна един глас в тъмнината.

Зад съседната палатка, в която спеше Робинзон, изникна високата фигура на брат Доминго. Той придържаше един велосипед, върху багажника на който бе закрепен малък вързоп. След това остави предпазливо велосипеда на земята и отиде при нея.

– И вие ли не спите? – попита тя с досада. – Нали бяхте наказан! … Изглежда, че всички скитаме из лагера като сомнамбули!

– Не! … – каза той загадъчно. – Сега не сме сомнамбули. Сега всички съзнаваме много добре какво вършим.

– Нима вършим нещо? … Откъде идвате?

– Не идвам, а отивам.

– Къде сте били досега?

– Зад платнището на трапезарията. Тя го погледна строго:

– С Ередиа, нали?

– Не! Ередиа беше от другата страна. Аз подслушвах за себе си.

– Изглежда, че държите само на отрицателните традиции в ордена.

– За последен път!… – оправда се той весело. – Но представлението беше много интересно… Възхитен съм от вашата начетеност! Необходимо е само да се запознаете по-основно с класиците на марксизма.

– Много бързо почвате да агитирате!

– Хиляди извинения!… Уважавам честните хегелианци. Но каква сбирщина от хамлетовци представляваме тука! Всеки открива по някаква трагична истина и не знае как да постъпи… Само Ередиа беше винаги наясно?

Фани се разсмя нервно.

– По-тихо! …

– Какво сте решили да правите?

– Отивам да се бия за републиката.

– Ще помогнете ли с това на Испания? Лицето на Доминго стана сериозно.

– Да, сеньора! – каза той твърдо.

– Значи… и вие изменяте на Ередиа!… – произнесе тя неволно, като изпита глупавото усещане, че в тоя момент съчувствува на Ередиа.

– Други ще му останат верни! – саркастично забеляза Доминго.

– Кой?

– Вие, разбира се.

– Та аз го мразя!…

– Въображение на влюбена жена.

– Говорите глупости… Останете заради болните!

– Болните ще измрат от глад въпреки парите, които обещахте… По-добре е да работим за спасението на здравите!

– Слушайте, братко…

– Не ме наричайте братко.

– Тогава слушай, идиот! … Докато с това расо стигнеш до фронта, партизанските отреди на комунистите ще те очистят, преди да им обясниш, че си станал марксист.

– Тъкмо затова идвам при вас… Накарайте Робинзон да ми даде един от костюмите си.

– Добре! … Ще го направя – произнесе тя със странно съжаление, че Доминго си отиваше.

И тръгна да събуди Робинзон.

Когато в здрача на зората монахът яхна колелото и напусна завинаги лагера, Фани дълго гледа след него, докато фигурата му се превърна в точка и най-сетне изчезна в белезникавата лента на шосето. Не искаше ли да го задържи заради Ередиа? Глупости! … Ередиа не съществуваше вече за нея!

Сиянието на зората почна да руменее. От северозапад долиташе далечният тънтеж на ураганна артилерийска стрелба. Съвсем равнодушно тя си спомни думите на брат Гонзало за офанзивата на червените между Тордесиляс и Медина дел Кампо. Понеже шосето от Медина дел Кампо минаваше през Пеня Ронда, ако офанзивата успееше, червените много бързо можеха да стигнат тук. Та що от това? … Тогава Фани просто щеше да им покаже своя британски паспорт, пред който те бяха задължени да кимнат учтиво с глава, както кимваха митничарите в Ирун. Същият ефект щеше да има без съмнение и паспортът на Мюрие. Но най-разумното бе да тръгнат още утре сутринта, за да избягнат всякакъв допир с червените. Всичко й беше дотегнало тука, всичко… Ала когато тръгна към лагера, тя се сепна изведнъж и потрепера – Мюрие беше болен. Мюрие не можеше да пътува.

Тя мина отново покрай палатките, натъпкани с мръсни, спарени тела, с умиращи от петнист тиф бедняци, които гниеха в сламата. Почувствува омраза към тях, омраза към това, че воняха много и можеха да я заразят с въшките си. По-преди тя сякаш не усещаше тази воня и в присъствието на Ередиа влизаше между дрипите им. Но сега изпитваше отвращение към тях, не можеше да ги понася. Тя знаеше, че в тази скъсана палатка например, която брат Доминго бе кърпил толкова пъти, имаше една кастилска селянка, която бе влязла в лагера здрава, защото никаква сила не можеше да я откъсне от болния й син. След три седмици се зарази и тя, и синът и умря. После селянката полудя и Фани изпитваше някакъв особен ужас от нея, а заедно с това желание да се грижи най-много именно за нея. Но сега тя избърза покрай палатката, за да не види лудата, която имаше навик да стои нощем будна пред входа.

„А-ха… Бягаш! … – ужили я внезапно един вътрешен глас, който чуваше за първи път. – Но по-рано не правеше това! … Сега Ередиа не те интересува, сега няма пред кого да позираш и гледаш да спасиш само кожата си!… Ти никога не можеш да почувствуваш какво изпитваше тази загрубяла от полска работа жена, когато стискаше трупа на умрелия си син, защото от злоупотреба с любовни удоволствия никога няма да видиш деца, защото си безплодна и студена като камък, защото живееш само за себе си…“ „Ще полудея!… – помисли тя, като лъкатушеше между палатките. – Трябва да взема луминал и да заспя най-сетне… Тази нощ е отвратителна.“

Като стигна палатката на Мюрие, повдигна платнището и надзърна през входа. Вътре бе тъмно, както преди. Очакваше да чуе познатото равномерно дишане, което бе чула при първото си идване, но сега в палатката цареше пълна тишина. Ослуша се и пак не чу никакво дишане. „Трябва да е буден“ – помисли тя, но внезапно подозрение, което я прониза, й попречи да отвори устата си и да каже нещо.

– Жак! … – полугласно извика тя след малко.

Повтори няколко пъти името му, но пак не последва отговор. Тогава, смразена от ужас, запали фенерчето си и го насочи към леглото. Мюрие беше извърнал лицето си към възглавницата и единият му крак висеше неестествено от леглото. Надавайки слаб вик, тя остави фенерчето върху масата, после сграбчи с две ръце рамото на Мюрие, като извърна тялото му към себе си. Лицето на французина беше синкавобледо. Очите му гледаха с безжизнен, стъклен блясък, очи, които нямаха вече израз, а само отразяваха светлината на фенерчето. Върху високото му, прорязано от подути вени чело бяха разпилени кичури от черната му, все още влажна от пот коса. Изведнъж тя почувствува, че краката й се подкосяват, че нещо я стиска за гърлото, че не може да издаде облекчаващите викове на истерията си… Строполи се върху стола и с безмълвно отчаяние почна да хапе и да драще ръцете си, докато върху тях се появиха кървави ивици. Ала от очите и не потекоха сълзи. Болките от раздраната кожа, от изхапаните мускули укротиха припадъка и я накараха да дойде на себе си. Успокои се, но почувствува страшна, ледена пустота, всред която усети повелително желание да запуши. Повече от час не бе пушила.

Сега не й минаваше през ума, че Мюрие бе дошъл тук заради нея, не й минаваше през ума това, макар че друг път го съзнаваше, макар че след малко щеше да го съзнае пак. По неизкоренимия навик на егоизма си тя и сега мислеше първо за себе си. Какво щеше да прави без Мюрие? Обзе я усещането на човек, който върви из безкрайна сива равнина и не знае накъде отива. Почувствува слаб лъх на жалост пак първо към себе си, а после и към Мюрие, който бе умрял в палатката си, в тъмнината, съвсем сам, изоставен като куче. Ередиа трябваше да остане до леглото му през Цялата нощ и да следи болното му от миокардит сърце, което петнистият тиф бе довършил още в първите часове на развитието си. Пак я обхвана предишната ярост към Ередиа. Навярно той бе оставил Мюрие, за да отиде и измърмори молитвите, които не бе успял да прочете през деня (но вместо да направи това, бе почнал да подслушва разговора й с Оливарес). „Идиот!“ – с още по-силна омраза прошепна тя. Нищо не я вбесяваше тъй, както молитвите му, както това полугласно шептене пред разпятието.

Докато се гневеше така, несъзнателно запали цигара. Угаси я бързо. Нима това трябваше да бъде първото й действие пред трупа на мъртвеца! Но веднага съзна, че Мюрие не би желал да запалят свещ или да плачат над трупа му. Тя се втренчи в линията на устните му, посинели и насмешливо извити, които сякаш искаха да кажат: „Пуши си!… Не се вълнувай! Нищо от това, че седиш пред мъртвец. На твое място и аз може би щях да направя същото.“ Да, само Мюрие можеше да я разбере и пак й стана много жално за него – заради това, че можеше да я разбере. Тя послуша съвета на мъртвеца и отново запали цигарата, а после й дойде на ум да затвори очите му. Тя знаеше, че при отворени клепачи корнеята им ще изсъхне и ще се сбръчка, а не искаше да вижда тия тъмни очи, които много пъти бе целувала, изсъхнали и сбръчкани. И тя склопи очите му, като стискаше цигарата между зъбите си.

Но докато правеше това, съзна, че в начина, по който ги затваряше, в пустотата и спокойствието й имаше нещо отвратително, нещо нечовешко, което никой от живите в тоя лагер не би могъл да прояви. И тогава пак чу вътрешния глас, който й казваше: „Ти съзнаваш егоизма си, съзнаваш леда, който сковава сърцето ти… Ти не искаш да бъдеш такава, но не можеш и затова си чужда на себе си, затова преди малко изхапа ръцете си, а сега така спокойно затваряш очите му, стискайки цигарата между зъбите си… Да, у тебе има едно страшно раздвоение. Съвестта ти не може да побере егоизма и егоизмът не може да задуши съвестта ти. Затова си тъй нещастна, затова страдаш, затова не можеш да спиш без луминал… Оттук идват истерията ти, неврастенията ти, лудостта ти! А егоизмът ти е насаден от насладите, които убиха волята ти, от безумното устройство на този свят, което дава възможност на тебе и на класата ти да вземете всичко и да не давате нищо… Духът ти е прогнил от сладострастия, нервите ти са изхабени от празните нощи в игралните казина, където прахосваше парите, които изсмукваш от арендаторите на земите си. Ти търсиш безогледно само удоволствия, само наслади… Затова хукна подир Ередиа, затова сега пушиш невъзмутимо пред пресния труп на един мъртвец, на един приятел, който те обичаше. Ти пушиш сега не от липса на предразсъдъци, не от ексцентричност, не за това, че Мюрие не би се оскърбил от постъпката ти, а просто защото в тоя момент ти се пуши, защото нямаш воля да си наложиш да не пушиш и да проявиш почитта, която от незапомнени времена сме свикнали да дължим на мъртвите… Да, ти виждаш всичко това, съзнаваш го, но нямаш сила да се промениш. Ти си като Оливарес – безполезна, никому ненужна дрипа. Затова отиваш към все по-голяма лудост, затова си осъдена на гибел.“ „На гибел ли? – отговори тя презрително на гласа, който я измъчваше отвътре. – Но аз съм суеверна гъска, не съм глупачка да се уплаша от себе си. Ще остана докрай такава, каквато съм.“ „Само че не ще издържиш – мрачно забеляза гласът. – Нервите ти са изхабени. Силни можеха да бъдат твоите прадеди, когато поробваха света и завладяваха океаните, а ти си проядена от богатствата, които те натрупаха. Затова не ще издържиш, затова отиваш към гибел. Ето, не усещаш ли?… Този мъртвец те смущава. Ти знаеш, че това е безсмислено, но все пак те смущава. Ти знаеш, че в света, в живота и в душата има една логика, от която си се отклонила, и тъкмо това те смущава. Само животно пред трупа на друго животно може да стои тъй безчувствено, както ти стоиш пред този мъртвец, който те обичаше и който умря в тази дупка заради тебе. А ти не си животно, ти си човек, но загубен човек. В твоята безчувственост има нещо страшно… Как, не го ли съзнаваш?“ „Съзнавам го – гордо и тъжно отвърна тя, – но не се боя.“ „Тогава постой и ще видим!…“ – насмешливо каза гласът. И тя продължи да пуши и да гледа втренчено трупа, като се питаше иронично колко още глупости могат да й дойдат на ума. Но колкото по-упорито го гледаше и втренчваше очите си в него, толкова по-ясно усещаше как нервите й се изопваха, как един особен, тъп ужас завладяваше неусетно цялото й същество, ужас, който се дължеше на това, че предизвикваше съзнателно нещо, от което всъщност се боеше, а нямаше сила да му противостои.

Тогава изведнъж чу трясък и палатката потъна в мрак. Нададе вик и хукна към изхода, усещайки в бедрото си тъп удар от нещо меко, сякаш мъртвецът я бе ритнал с крака си. Като излезе вън, веднага дойде на себе си и почна да се смее. Стига глупости!… Влезе отново в палатката и гневно драсна клечка кибрит. „Нервите ми са разстроени“ – каза тя почти гласно. Гасейки цигарата си, бе съборила с лакът електрическото фенерче от масата и като тичаше навън, бе закачила с бедрото си крака на умрелия. Най-добре беше да излезе от палатката. Колко идиотски упорствуваше да стои при Мюрие тъкмо когато последният нямаше нужда от нея. „Ще се прибера – реши тя твърдо, – ще легна най-после“ – но всъщност съзнаваше, че трудно ще заспи, че изобщо нямаше да заспи, а само искаше да избяга от мъртвеца.

И тя избяга.

Като влезе в палатката си, почувствува облекчение. От спокойния сън и здравото дишане на Кармен се излъчваше някаква особена жизненост, която проникна и у нея. Докато Фани се събличаше, девойката отвори очи, почна да мига, заслепена от силната светлина на фенерчето.

– Ставате ли, сеньора? – попита тя, като дръпна бързо завивката си и се изправи.

– Не! Лягам си… Няма нужда да ставаш.

– Как е дон Сантияго?

– Дон Сантияго умря.

– Santisirna! – прошепна с ужас испанката.

Тя скочи от леглото и почна да се облича бързо.

– Защо ставаш? – нервно попита Фани.

– Искам да видя дон Сантияго – кротко произнесе девойката. – Ще отида в параклиса да прочета няколко молитви за душата му.

– Няма нужда да отиваш още… Трупът му не е облечен. Ще се уплашиш.

– Аз не се боя от мъртвите, сеньора.

„Зная – помисли Фани. – Вие, испанците, веднага щом се родите, почвате да мислите за мъртвите и за оня свят.“

– Да, но в палатката е тъмно и неприятно. Никой още не знае, че дон Сантияго е умрял. Аз случайно влязох в палатката му и видях, че е умрял.

– Как?… – произнесе Кармен забъркана. – И нима сега мъртвецът е сам?

– Та що от това?

– Господи!… А навярно не сте запалили и свещ!… Ние никога не оставяме мъртвите така, защото после душите им не намират покой.

„И трябва да бягаме от тях“ – горчиво помисли Фани.

– Права си… Но къде можем да намерим свещ?

– Аз имам в сандъчето си – отговори девойката.

„Ето че пак няма да мога да легна“ – помисли Фани, но досадата й се задуши от инстинктивното желание да последва девойката. Докато Кармен търсеше в сандъчето си свещта, Фани се облече отново. След това и двете отидоха в палатката на Мюрие. Най-напред те облякоха мъртвеца, после го поставиха на гръб, изпънаха краката му и кръстосаха ръцете му върху гърдите. Кармен запали свещта и почна да шепне молитви. А Фани пак почувствува, че у девойката имаше първобитна и жизнена сила, която я правеше твърда като скала. „Виждаш ли! – прошепна й гласът, който чуваше преди малко. – Тя е суеверна, тя вярва в задгробния живот и връщането на душите, но не се бои от себе си, защото върви с потока на милиони същества, които са свързани и солидарни помежду си, защото не е дошла тук да търси наслади, а да спести малко пари за семейството си… О, съвсем не е религията, която я успокоява! Нейният бог и нейните молитви са само израз на нравствения мир в душата й, от който тя черпи своето спокойствие и своята жизнена сила. Ти си образована и умна, не вярваш в безсмъртието на душата, но все пак се боиш… Боиш се от липсата на този нравствен мир, боиш се от себе си, от егоизма си, който се противопоставя на логиката на живота, който те откъсва от могъщия поток на солидарността на всички човешки същества. Може би така си се родила, може би егоизмът ти се дължи на тая откъснатост, но важното е, че няма нравствена връзка между тебе и света… Затова си самотна, затова се боиш.“ „Не се боя“ – каза Фани с болезнена упоритост, докато гледаше завистливо спокойното лице на Кармен и младите й устни, които шепнеха молитви. „Не, боиш се! – повтори гласът. – боиш се страшно от себе си, от самотата и смъртта. Спомни си, че миналата година в Довил опасно злоупотребяваше с морфин и оттогава се страхуваш постоянно да не се отдадеш на този порок. Спомни си, че преди малко избяга от палатката на Мюрие, защото се боеше от трупа му, от смъртта… Да, ти се боиш от всичко, защото съзнаваш, че личността ти се е откъснала от смисъла на живота и на човешката общност, превърнала се е в безсмислица, която не е нищо друго освен дрипа, освен зло…“

Кармен свърши молитвите и седна почтително до краката на мъртвеца. Пламъкът на свещта огряваше с подвижни блясъци мургавия овал на лицето й. И като всички испански лица то излъчваше някаква примирена и сериозна загриженост, някакво поразително спокойствие пред смъртта.

– Ще останеш ли тук до сутринта? – попита Фани.

– Да, сеньора.

– Тогава аз ще отида да си легна… Аз не съм спала цяла нощ – натърти тя, като искаше да оправдае постъпката си.

– Да, вие трябва да си легнете – каза испанката.

И тя хвърли малко изненадан поглед към господарката си, която можеше да спи през нощта, в която дон Сантияго бе умрял. „Глупачка – раздразнено помисли Фани. – Ти можеш да останеш, защото си спала досега. А аз не мога… Аз съм капнала и още малко ще пукна.“ Но веднага почувствува, че всъшност пак искаше да избяга, защото трупът продължаваше да я разстройва, да я измъчва и плаши.

Тя се прибра в палатката си и легна, но не можа да заспи. Тогава взе няколко хапчета приспивателно и след половин час потъна в тежък наркотичен сън.

Събуди се, обляна в пот. Стори й се странно, че в палатката бе все още тъмно и отвън не се чуваше никакъв шум. Нима още не бе съмнало? Запали фенерчето и погледна часовника си. Стрелката показваше пет часа. Навярно часовникът й бе спрял. Но часовникът й работеше и тогава изведнъж я осени потискащата мисъл, че бе спала непрекъснато цял ден и сега бе следващата нощ. Каква дивотия наистина! … Спомни си, че бе взела тройна доза приспивателно.

– Кармен!… – извика тя високо.

Не последва отговор. Насочи светлината към леглото на девойката и видя, че то бе празно. Стана и се облече. Трябваше да види какво е положението в лагера. Навярно бяха погребали вече Мюрие и сега се чудеха къде ли е брат Доминго. Изведнъж тя чу продължителен тътнеж от артилерийска стрелба, но сега вече съвсем близко, тъй близко, щото металическите дреболии по масата почнаха да резонират.

– Кармен! – извика тя по-високо и сама забеляза, че в гласа й прозвучаха нотки на истерична уплаха.

„Викам като луда – помисли тя, после отново чу канонадата. – Червените трябва да са наблизо, но паспортът е в джоба ми.“

– Ида, сеньора! … – обади се неочаквано гласът на испанката.

Фани чу стъпките й и след малко девойката се показа зад платнището на входа.

– Къде си?

– В палатката на дон Сантияго.

– Погребаха ли го?

– Не още, сеньора… Отец Рикардо настояваше да го погребем вчера, но аз го помолих да отложим за днес, тъй като помислих, че и вие ще искате да присъствувате на погребението. Бедният дон Сантияго!… Разтревожихме се много и за вас. Брат Гонзало забеляза по стъклото, че сте взели, преди да легнете, приспивателно. Уплашихме се да не сте сбъркали дозата, но отец Рикардо позна, че въпреки дълбокия сън сърцето ви бие нормално, и това ни успокои. А случиха се и други страшни неща, сеньора…

– Влез вътре!

– Ей сега! … Ще помоля брат Гонзало да постои при мъртвеца.

– Влез вътре! … – истерично кресна Фани. – Никой няма да открадне мъртвеца…

Девойката се подчини и влезе в палатката, като гледаше Фани с широко разтворени от уплаха очи.

– Не ме гледай така! – меко каза Фани, като я погали по бузата. – Кряскам, защото съм нервна… Какво се е случило?

– Сеньора… – почна девойката, но гласът й се загуби. След това преглътна и продължи пак: – Сеньора. Отец Херонимо се обеси…

– Отец Херонимо ли?… – произнесе тя с леден шепот, като извърна лицето си към Кармен. След това помисли без вълнение: „Да, това е много дори за испански нерви.“ – Кога го намериха обесен? – попита тя и почна да оправя косата си.

Очите на испанката пак се втренчиха във Фани с предишния ужас.

– Не ме гледай така! – повторно заповяда Фани. – Какво искаш? Да се обеся и аз ли?

– Не, сеньора!… – механично отговори испанката.

– Ела на себе си тогава!… Защо те е страх от мене?

– О, не ме е страх от вас!

– Защо треперещ?

– О, аз не треперя, сеньора!

– Какво друго се е случило?

– Друго?… Не зная друго… Вчера сутринта извадихме от палатките осемнадесет трупа… Отец Рикардо каза, че болните умирали, защото нямало храна и лекарства… Готвачът си отиде, но дойдоха петима монаси от ордена на свети Бруно. Сега те копаят гробовете и заравянето на болните върви по-бързо… Да!

– О-хо! … Утешително!

– Какво казвате, сеньора? …

– Казвам, че свети Бруно ще ни помогне… Къде е отец Рикардо?

– В параклиса.

„Значи пак се моли!“ – бясно помисли Фани. След това кресна, изливайки гнева си върху девойката:

– Ела най-после на себе си, циганко! … Не ме гледай така! Аз не ям хора! Какво мислиш да правиш сега?

– Каквото заповядате, сеньора…

– Тогава прибирай куфарите!… Утре заминаваме. През това време аз ще събера книжата на до н Сантияго.

– По-добре е да не влизате в палатката му – каза Кармен.

– Защо?

– Защото трупът е почнал да се разлага.

– Мирише ли?

– Да. Вчера през деня езикът му се поду и изскочи от устата.

– Това е тъкмо за нервите ми. Но все пак трябва да вляза. Покрий първо лицето му с нещо! …

Кармен излезе да изпълни заповедта.

Фани изяде едно парче шоколад и два сухара. В нощната тишина долетя тътнежът на канонадата. „Трябва да се махам по-скоро оттук – реши тя още веднъж. – Но защо бе всичко това?“ Като виновно и разглезено дете тя прекара през паметта си всички събития, които, я доведоха тук, и пак дойде до заключението, че в личността й имаше нещо гнило и проядено, което не можеше да се възстанови вече. „Сега съм по-зле отпреди – помисли тя. – Нервите ми са разстроени напълно.“

Изведнъж я обзе въпросът, какво щеше да прави до сутринта. Книжата на Мюрие можеше да прибере за няколко минути. Кармен щеше да стегне куфарите за не повече от час. А след това? След това трябваше да стои като бухал до сутринта и да се бори с неврастенията си. Дойде й на ум, че самото заминаване съвсем не бе тъй просто, колкото си го мислеше. Трябваше да се снабди първо с открит лист за пътуване, подписан от дон Бартоломео, да разпита през къде бе най-безопасно да минат и кои гранични пунктове се държеха от франкистите, нещо, което дори самият дон Бартоломео едва ли знаеше още с положителност. За, да разузнае поне приблизително всичко това, трябваше да чака най-малко един ден. Значи, можеше да замине най-рано в други ден сутринта. Бе съвсем глупаво Кармен да прибира куфарите още сега. Мисълта за чакането и за постъпките, които трябваше да прави, я изпълниха с убийствена досада. „Ще тръгна без открит лист“ – гневно реши тя, но веднага съобрази, че по политически причини франкистите не бяха наклонни да зачитат много британските паспорти. Сви устни от безсилна злоба. Кармен се върна и каза, че е покрила трупа със завивките.

– Ще вземем ли дрехите на дон Сантняго? – попита тя кротко.

– Глупачка!… Няма да вземем дори собствените си дрехи! Или искаш да отнесем някоя заразена въшка? После обузда гнева си и процеди през зъби:

– Ще вземем само най-необходимото! Няма да прибираш още куфарите! О, престани да плачеш!… Значи, и ти си решила да ме подлудиш!

„Непоносима съм“ – съзна тя, но като не искаше да се унижи, обръщайки се с меки думи към девойката, излезе бързо навън. Облъхна я свеж вятър от Сиера Дивисория. Зората се показваше, но върху виолетовото небе още блещукаха звезди. Канонадата продължаваше да ехти. Между глухите бумтения на оръдията тракаха задавено и продължително картечници. Някъде съвсем далеч се издигнаха над хоризонта едва видими ракети. „Червените! – пак помисли тя. – Просто трябва да бягам веднага оттук.“ Върна се уплашено в палатката и кресна още веднъж:

– Кармен! …

Щеше да каже: „Прибирай веднага куфарите“, но се сети, че преди малко бе заповядала тъкмо обратното.

– Нищо! … – каза тя на момичето. – Лягай веднага да спиш!

„Луда съм!… Луда съм!“ – почна да повтаря тя на себе си и почувствува отново бесния припадък на истерията, която я караше да пищи, да хапе ръцете си и къса дрехите си.

Овладя се пак с огромно усилие и влезе в палатката на Мюрие. Кармен бе увила трупа в завивките тъй добре, че почти нищо не се виждаше от него. Но миризмата я задушаваше. С бързи движения тя почна да рови из куфарите, без да открие нещо, което заслужаваше да се прибере. Попадна само на един пакет от десетина писма, които му бе писала някога и които той сантиментално пазеше досега. Защо ги бе донесъл тук? Изобщо не ги ли носеше винаги със себе си? Тя отвори едно От тях. Писмото носеше дата от 1935 година и почваше с думите: „Ако още веднъж ме заведеш на Вагнер, ще почна да флиртувам с келнерите националсоциалисти.“ Отвори и другите писма. Те бяха писани от нея все в един и същ период от време – времето на тяхната любов в Германия. На едно място тя се оплакваше: „започваш да ставаш силна личност… Снощи не остана в стаята ми“, а на друго възклицаваше: „Значи, да се оженим! … Изглежда, че тия лилипутски баварски планини те настройват сантиментално!“ Писмата бяха просмукани от цинизъм и снизходителна нежност, но Мюрие ги пазеше като реликви. В паметта й нахлу рой от спомени. В съзнанието й изпъкна Мюрие такъв, какъвто го видя за първи път преди две години – по-млад, по-свеж и по-жизнерадостен. Спомни си за нощите и сладострастията, които бе прекарвала с него, за екскурзиите, за дребни смешни случки. И същият този човек, същото това тяло, същите ръце, в чиито прегръдки бе замирала, сега лежеше до нея като разложен и вмирисан труп… Колко странно бе всичко това! … И колко страшно! Тя отново почувствува пристъпа на ужаса, който изпитваше през нощта, пристъп, който я караше да пищи и вика.