Текст книги "Осъдени души"

VI

Но сън не идваше и Фани остана будна.

В палатката се чуваше само равномерното дишане на Кармен и далечното виене на чакалите в степта. Червеникава луна показва диска си зад една междина на платнищата. От Сиера Дивисория полъхна вятър и листата на близкото маслинено дърво зашумоляха. Няколко изстрела и един далечен отчаян вик – вик на същество, което загиваше – смутиха мълчанието на испанската нощ. И всичко пак утихна, пак потъна в предишната тишина, нарушавана само от появяването на вятъра и шумоленето на маслиновото дърво, което сякаш разказваше за вечното страдание на тази безплодна кастилска земя и за приближаващите епидемии, глад и революция. И тогава в полумрака всред тая тишина и това тъжно шумолене пред Фани пак изпъкна кошмарният призрак на монаха, това неземно красиво лице на светия и езически бог, и пак в тялото й всред самотната нощ се разпали безумна жажда да види аскетичните му устни, сгърчени от спазмата на сладострастието.

Тя чу как Робинзон влезе в палатката на Мюрие: и му донесе изгладения смокинг. А после със задавено бумтене и леко скърцане от градчето пристигна кола и спря на десетина метра от палатките, които се намираха на края на лагера. Чу с изненада непознат женски глас. Любопитството я накара да стане и да надзърне зад платнището. Зад кормилото на спортната кола тя видя една много красива, ала не твърде млада жена с профил на Тицианова мадона. Косата й бе омотана в чер воал.

– Ах… доня Инес! … – забъркано произнесе Мюрие.

– Дойдох чак тука, за да те измъкна от тази ужасна мисис Хорн, докторе! … – бързо каза жената на френски.

– Тихо! … – произнесе Мюрие, като посочи с пръст към палатката на Фани.

– Тук ли спи? – попита доня Инес шепнешком. И после добави: – Каква е тази ужасна воня?

– От палатките на болните, мадам.

– Фу-у-у! … – произнесе аристократката с отвращение. – И мисис Хорн понася това заради моя побъркан братовчед йезуит? Що за личност е тази жена?

– Една влюбена Клеопатра – разсеяно обясни Мюрие.

Той седна до испанката и колата ги отнесе. Фани легна отново с тих вътрешен смях. Доня Инес го доведе с колата си късно след полунощ. Сега разговорът. между двамата се водеше на испански и бе твърде интимен. Фани не си направи труд да ги наблюдава, но, чу целувките им. Чу как Мюрие се прибра в палатката си, а след това, полупиян и отегчен до смърт от света, почна да пее някакъв безсмислен френски куплет. Горчивият му глас повтори няколко пъти куплета, сякаш искаше да намери утеха в глупостта му. После, млъкна и заспа.

А Фани продължаваше да лежи будна и да слуша как чакалите виеха в степта и тъжните пориви на вятъра от Сиера Дивисория караха да шумолят листата#1 на маслиновото дърво. Когато призракът на Ередиа сладък и мъчителен, бе уморил нервите й до такава степен, че почти заспиваше изнемощяла, от градчето почна да се приближава нов шум на моторна кола. Стори й се, че колата спря близо, но от другата страна на лагера, където се намираха палатките на йезуитите. Фани не обърна някакво внимание на това. Камиони докарваха болни и през нощта. Изведнъж обаче се чу тропот от стъпки и шум от възбудени гласове. Разнесе се женски писък. Стори й се, че това бе гласът на орес или на една от кармелитките. След малко чу стъпки на човек, който се приближаваше тичешком. Стъпките спряха пред палатката на Мюрие.

– Сеньор!… – произнесе човекът тревожно. – Сеньор, аз съм брат Гонзало.

Фани позна веднага гласа на брат Гонзало. Мюрие продължаваше да спи.

– Сеньор!… – за трети път извика брат Гонзало. В гласа му Фани долови ужас.

– Кой е?… Какво има? – сънливо попита Мюрие.

– Сеньор! … Анархисти отвличат отец Ередиа! Фани скочи като ужилена. Облече веднага пеньоара, върху него сложи мушамата си. Навлече пантофите и тръгна веднага към палатката на Мюрие, Луната все продължаваше да грее. Фани видя брат Гонзало, разтреперан от ужас. Мюрие бързо навличаше дрехите върху пижамата си.

По-скоро, Жак!… По-скоро – извика Фани от входа.

Без да съзнава ясно какво върши, тя изтича в своята палатка и взе от куфара малък броунинг. Мушна го в джоба на мушамата си. Когато излезе, Мюрие се бе облекъл. Тримата се спуснаха тичешком към другия край на лагера, където светеха фаровете на кола.

– Робинзон! – викаше Фани, докато тичаха – Робинзон!

– Ида, мисис! – обади се гласът на шофьора.

От палатките надзъртаха болни с пръстени лица и хлътнали очи. Под лунната светлина те приличаха на мъртъвци, излезли от гробовете си.

– Всички вътре! – гневно извика Мюрие. – Всички вътре!

Към групата се присъединиха Робинзон и двамата папски шофьори. Брат Гонзало разправяше на всеки отделно с тракащи зъби, че отвличат отеца, и така идваше паниката. Тичаха към светлината на автомобилните фарове, през която се мяркаха фигури, въоръжени с къси пушки. Когато стигнаха запъхтени до мястото, Фани видя класическата сцена на всяка испанска революция: няколко ожесточени дрипльовци влачеха йезуита. Те го държеха за ръцете и го теглеха към колата, докато други двама го блъскаха немилостиво с прикладите на пушките си по гърба. До тях вървеше отец Оливарес, който се хвърляше и увисваше по ръцете им с надежда да спре ударите.

– Muchachos! … – повтаряше професорът по схоластика умолително. – Muchachos! …

Най-отзад вървяха Долорес и двете престарели кармелитки. Всички пищяха отчаяно и призоваваха Богородицата на помощ. Макар да бе ужасена като тях, на Фани се стори, че това, което ставаше, бе някак естествено, че то всъщност вече трябваше да стане, както бе ставало досега много пъти в испанската история. Дойде й на ум, че и йезуитите бяха традиционни властници в тази страна, че и те владееха безброй имоти и заповядваха над много души, работеха за събарянето на републиката и кога с гневни заклинания, кога с благи думи увещаваха народа да пролее още веднъж кръвта си и да върне на престола безценния претендент на безценната Бурбонска династия дон Луис де Ковадонга. И затова навярно дрипльовците, които пазеха републиката, бяха така разгневени.

– Оливарес! … – извика Мюрие на английски. – Търсете по телефона полковник Хил. Искайте помощ от казармата!

– Говорих с Хил – отвърна йезуитът. – Изпраща веднага кавалеристи.

– Спокойствие тогава, ще го отървем!

Фани забеляза с ужас, че лицето на Ередиа бе окървавено, и кръвта заедно с всичко останало й напомни двете апокалиптични картини на Гойя в Прадо. Въпреки ударите, които му нанасяха, монахът се дърпаше силно и с движенията на ръцете си повличаше мъжете, които се държеха отстрани. Той едва бе успял да облече расото си. Върху разголените му гърди се мяташе едно просто желязно разпятие. Фани не забеляза никакъв страх върху лицето му, а само упорство и гняв.

– Спри, братко! … – обърна се той към единия от двамата, който му нанасяше особено силни удари. А после към другите: – Muchachos! … Няма да се подчиня на вас. Само законната власт може да ме отведе.

– Ние сме законната власт! – иронично каза човекът, който го блъскаше отзад.

– Какво искате от него? – извика Мюрие, като се нахвърли върху упорития републиканец и го изтласка настрани.

– Назад, чужденецо! … Не се бъркай в работите ни.

– Испанци! – патетично кресна Мюрие. – Защо мъчите един беззащитен монах?

– Ние не го мъчим, сеньор! Ние искаме само да го арестуваме.

– Защо ви е?

– За да го изправим пред народния съд. Конспирира срещу републиката.

– Не е вярно, момчета! Той се занимава само с лекуване на болни!

Всичко, което Фани видя – действията и думите, – се разви само в продължение на няколко секунди след идването им. Тя все още стоеше като напълно парализирана и не знаеше какво да предприеме. Докато правеше усилия да измисли нещо разумно, отнякъде дотича буйният брат Доминго и внезапно усложни положението. С решителност, която напомняше тая на Джек Уинки, но бе много по-благородна от неговата, защото никакво посолство не стоеше зад гърба му, той се хвърли напред и с пет-шест сполучливи удара събори двама от нападателите.

– Стреляйте!… – извика един от анархистите. – Стреляйте!

Настъпи суматоха. Брат Доминго с не твърде християнски удари повали на земята още един от защитниците на републиката, но падна на свой ред от удар на приклад в главата. Жените нададоха сърцераздирателни писъци. По монашески рефлекс от незапомнени времена старите кармелитки паднаха на колене и отново почнаха да призовават Богородицата. Те не бяха успели да вземат бонетата си и подстриганите им бели коси се развяваха зловещо в нощта. Храбрата и мълчалива Кармен – само тя и Фани не пищяха – удари шумна плесница на един от нападателите.

– Момиче!… – възхитено извика удареният. – Ти си родено за барикади! – А после разумно посъветва другарите си: – Внимание, camaradas, да не пострадат невинни!

– Отвлечете попа настрана! – извика друг.

Двама от анархистите – бяха всичко седем – се отделиха от групата и почнаха да щракат затворите на пушките си. Един от зашеметените на земята се изправи внезапно и блъсна Ередиа към тия, които тракаха с пушките. Но и монахът не бе по-малко пъргав. С ловко и бързо движение, което показваше удивителното му самообладание, той се хвърли върху тях, за да отклони дулата на пушките им. В продължение на десетина секунди той успя да задържи това положение, без да нанася удари върху нападателите – навярно това му забраняваха правилата на ордена, с които брат Доминго изглеждаше винаги скаран, – докато най-сетне анархистите отново успяха да го отдалечат от себе си и да се приготвят да стрелят без опасност за другите. Единият, а после и другият опряха прикладите на оръжията върху гърдите си. Смъртоносните дула се насочиха към монаха. Още две секунди, и Ередиа щеше да бъде мъртъв. На Фани се стори, че в тоя напрегнат момент той съзна безполезността на пасивната си защита и като прекрати всякаква съпротива, застана гордо и неподвижно. Върху лицето му се разля израз на върховно спокойствие. Никога Фани не бе виждала по-мъжествено и по-красиво лице, по-безстрашно и същевременно театрално посрещане на смъртта, която за него бе преминаване към друг живот. Ръката му инстинктивно улови желязното разпятие, което висеше на гърдите му.

И тогава – до тоя момент тя наблюдаваше схватката с мълчалив ужас, не знаейки какво да предприеме, – тогава тя нададе вик и се хвърли напред. Изтърва револвера, но успя да се вкопчи в раменете на монаха и да го прикрие с тялото си.

– Долу пушките, другари!… – извика един от анархистите. – Пазете жените!… Испанка ли сте, сеньора? – обърна се той към Фани.

Той бе облечен в скъсана блуза и панталони, зацапани с машинно масло. Лицето му бе фино и болезнено – лице на интелигентен човек, който бе гнил по затворите, и в черните му като въглени очи гореше мрачният пламък на революцията.

– Англичанка съм!… – изкрещя Фани диво. – Стреляйте, но утре ще увиснете на бесилката!…

– Ние не се боим от бесилки, сеньора! – подигравателно забеляза анархистът. – Отвлечете попа, момчета.

Фани още по-здраво се впи в тялото на Ередиа. Кармен го прикри от другата страна, а престарелите насърчени от примера им, увиснаха с костеливите си ръце върху полите на расото му. За да го откъснат от жените, нападателите трябваше да ги бият и блъскат, а те – испанските анархисти – не искаха да бият и ритат жени. За миг настъпи мълчание. Боричкането стихна. Нападателите не знаеха какво да предприемат. И тогава, в това мълчание, всички чуха тропот на конски копита. Войниците на полковник Хил се спускаха към лагера.

– Идете си, момчета! – предупреди Оливарес. Дойде войската. Не проливайте кръв!

Но микой не го чу. Готови за бой! – изкомандува анархистът с черните очи.

Другарите му веднага се пръснаха в кръг и налягаха по земята. Фани забеляза, че късите им пушки бяха автоматични. Ередиа и всички, които искаха да го спасят, останаха в средата на този кръг. Един от анархистите извади от колата бомби, раздаде ги на другарите си и залегна с оръжие, насочено към заобикалящите ги. Заповяда им да не мърдат. Фани разбра, че заплахата му бе отправена повече към Оливарес и Доминго, който се беше вече свестил. Всички стояха неподвижни. Тя продължаваше да държи в ръцете си Ередиа и да стиска конвулсивно раменете му, както старите кармелитки и Кармен стискаха расото му. Той се стараеше да се отърве от тях, сякаш тая защита от верни жени го унижаваше. Но Фани не обръщаше внимание на това, защото искаше да го запази с тялото си от куршумите, ако човекът зад тях решеше да стреля, и защото в жертвата си всред анархистите и бомбите, в опасността на тая зловеща испанска нощ имаше нещо, което я пронизваше сладостно.

Когато кавалеристите на полковник Хил наближиха групата, те слязоха от конете си и тръгнаха към нея, пръснати във верига. Пред веригата с гола сабя и пистолет в ръка вървеше висок офицер.

– Кой е срещу нас? – тихо попита водачът на патриотите.

– Поручик Розаблаика Братовчед на маркиза. – отговори запитаният.

Фани помисли, че ако при дадените обстоятелства драмата се развиваше в друга страна, всичко щеше да свърши веднага с бърза и няма жестокост. Анархистите можеха да се отърват незабавно с няколко ефикасни залпа от войниците на полковник Хил, но не направиха това. Не искаха да стрелят, защото знаеха, че и войниците ще отговорят и тогава куршумите можеха да убият жени.

– Внимание, сеньор! – извика водачът на анархистите към офицера. – Тук има жени!

– Тогава пуснете жените настрана! – спокойно отвърна офицерът, като че се касаеше за уговорка на обикновен дуел.

– Всички настрана! – обърна се анархистът към заобиколените. – С изключение на отец Ередиа.

Фани видя как се проявиха силните и слабите характери. Оливарес, Мюрие, Робинзон, Кармен и Фани не мръднаха от местата. Брат Доминго и кармелитките също не мръднаха. Малодушният брат Гонзало направи няколко крачки, за да спаси тялото си, като погуби душата си, но веднага се върна и разкаяно се прекръсти. Долорес и испанските шофьори се изнизаха от групата един след друг.

– Всички настрана! – повторно заповяда анархистът.

Настъпи неясно затишие пред буря. Анархистите продължаваха да чакат търпеливо, при все че това чакане никак не бе в тяхна полза, тъй като войниците на Розабланка използуваха времето да заобиколят групата и да вземат удобни позиции. И още веднъж Фани видя как в тия окъсани работници от Билбао, които горяха от мъст към кралската и императорска Испания, се прояви рицарството на презирания от аристократите гол и беден испански народ.

Внезапно Фани чу гласа на Ередиа:

– Оливарес!… Изведи монахините и стой при тях!

– Не мога да те оставя, отче! – тихо каза Оливарес.

– Заповядвам! – високо повтори йезуитът. – В името на ордена.

И тогава Фани разбра, че Ередиа, спадаше към една по-горна степен в йерархията на йезуитите, така че професорът по схоластика трябваше да му се подчини, и видя как тази йерархия, вечната и неумолима дисциплина на ордена, смаза вярното другарство и готовността за саможертва. Оливарес, улови монахините и без да обръща внимание на пищенето им, ги изведе настрани. И не се върна, защото тъй заповяда началникът му и защото навярно е необходим на Христовата дружина за друга цел.

– Доминго и Гонзало!… – звучеше гласът на Ередиа.

– И! – Мисис Хорн! Братята изпълниха заповедта,

Мюрие, Кармен, Робинзон!… – извика Фани.

– И ти ли започна да заповядваш, попита Мюрие със смях, а на Фани се стори страшно, че той можеше да се смее в такъв момент.

Робинзон!… Кармен! – повтори тя остро. След късо двоумение Робинзон се отдалечи. Девойката от Чамбери не мръдна. – Отстранете се, сеньора! – каза поручик Розабланка.

– Няма да се отстраня! – заяви Фани смело. – Аз съм англичанка, а господинът е французин. Никой няма право да ни пипне. Пак настъпи неопределено мълчание, в което Фани схвана какво значеше да бъдеш британски поданик. Думите и като че направиха дълбоко впечатление както на анархистите, така и на офицера. Не бе лесно да я изтласка с удари – как можеха да го постигнат по друг начин – една чужда поданица, а още по-малко да я изложиш на куршуми, макар и предназначени за другиго.

Никой ли? – насмешливо произнесе водачът на анархистите. – Сеньора, струва ми се, че злоупотребявате с испанското търпение.

Гои бе напълно прав. На Фани пак се стори, че преговорите върху предупреждението, което внушаваше британското поданство, можеха да се протакат така само в Испания. И наистина, виждаше ясно, че анархистите, както и Розабланка сега не бяха наклонни да държат особено много сметка за британското влияние. Всички като че бяха обладани от някаква мрачна решителност и само кавалерството, което проявяваха към жените, ги възпираше да действуват.

Ставаше нещо необикновено тази нощ, нещо драматично и жестоко, но тържествено, което звучеше, еднакво в думите на анархиста, на йезуита и на поручик Розабланка. Дори видът на последния – Фани забеляза това едва сега – изглеждаше необикновен и тържествен в този късен час и при тия обстоятелства. Той бе облечен в небесносиня униформа, с висок позлатен хусарски шлем, на който се развяваше грива. През рамото му бе превързан жълт копринен ешарп, достигаш до коленете – цвета на императорска династия, която бе владяла Южна Америка, Куба и Филипините, – а върху гърдите му блестеше орденът на Изабела, обсипан с брилянти. Той имаше вид на човек, който иде от бал или от тържествена вечеря, а може би от същата вечеря, от която се бяха върнали страстната доня Инес и Мюрие. Но нима не бе променил униформата си още? Или пък идеше от поредния си бридж или покер след вечерята, която бе продължила до зори? Но в същия миг й дойде на ум, че така се обличаха аристократите от незапомнени времена, когато отиваха на война или на дуел, че тая традиция, може би продължаваше още в полка, в които служеше Розабланка, и че коприненият ешарп и орденът на Изабела сега значеха тържественост – в Испания всичко бе мрачно и тържествено – обявяване на война, на революция или на дявол знае какво. В тоя миг Фани стоеше между два настръхнали лагера, присъстваше на вечната драма в тая земя. От едната страна се намираха гладните работници от фабриките на Билбао, въоръжени с модерни автоматични пушки, а от другата – наварски взвод от заклети роялисти, водени от аристократа Розабланка и въоръжени с изхабено оръжие от Кубинската война. И Фани стоеше между тия, хора, които чакаха само да се оттегли, за да се хвърлят в борба помежду си. Да, тя наистина злоупотребяваше с испанското търпение. Стори й се, че това търпение се изчерпа най-напред у аристократа Розабланка.