Текст книги "Осъдени души"

V

Когато наближиха Пеня Ронда, те забелязаха далеч болницата на отец Ередиа, разположена на няколко километра от градчето. Тя бе много по-голяма от новата, която пристигаше, но палатките й, бяха извънредно вехти и окъсани, правеха жалко впечатление. Фани и Мюрие решиха да се разположат направо, без предварителни обяснения, като избраха една малка полянка на около двеста метра от лагера на иезуитите. Червените кръстове върху колите привлякоха веднага любопитството на двама индивиди в расо. Единият бе висок, с червеникава коса и сини очи, докато другият – жълт, слаб и мургав – приличаше на мишка. Те не закъсняха да попитат новодошлите как са и откъде идат. Мюрие отговори сухо, че идват с разрешение от Мадрид. Монасите се оттеглиха, но единият от тях – по-високият – веднага яхна велосипед и отиде в градчето. След половин час пристигна с мотоциклет един сержант от цивилната гвардия, който намусен провери документите на всички. Очевидно, той бе недоволен от разкарването в жегата и след проверката хвърли враждебен поглед към лагера на йезуитите.

– Монасите ли ви повикаха? – попита Фани, като му предложи чаша анис.

– Да, сеньора!… Те се интересуваха дали имате право да останете тук и едва ли не ви обвиняваха, че сте дошли да се занимавате с шпионаж. Впрочем документите ви са напълно редовни.

– Изглежда, че нашето идване не им е приятно.

– Да, изглежда!… – Сержантът се усмихна презрително и това издаде омразата му срещу йезуитите. – отдавна са монополизирали правото да се грижат за ближния.

Той изпи още една чашка анис, благодари и се метна на мотоциклета си. След като се отдалечи, двамата монаси се присламчиха отново към Фани и Мюрие натоварени, очевидно, с разузнавателна цел, защото почнаха да броят леглата и палатките и да разпитват испанците за това-онова. Те бяха съвсем млади, 01 най-низшата йерархия на ордена, което не им пречеше да проявяват нахалство. Мюрие се готвеше да ги изпъди, но Фани, напротив, реши да използува присъствието им, за да влезе във връзка с Ередиа.

Братко – обърна се тя към по-високия от тях, – ние от болницата на отец Ередиа ли сте? Да, сеньора – отговори монахът. Навярно следвате медицина? Да, сеньора, в Гранада. И колегата ви също? Не. Той е фармацевт.

Изглежда, че занапред ще работим заедно или ще бъдем съседи. Как се казвате? – Брат Доминго. А колегата ви? Брат Гонзало.

А вие как се казвате, сеньора? – звънливо и ясно попита брат Гонзало.

Аз съм мисис Хорн. Бихте ли могли да предупредите отец Ередиа, че желаем да му се представим, В момента отец Ередиа не е тук. Ще се върне довечера – отговори брат Доминго. Замества ли го някой? Да, отец Оливарес.

Тогава съобщете на него. Той ме познава. Кажете му, че искам да го видя.

Монасите се отдалечиха с дълбоки, учтиви поклони. След десетина минути те се върнаха и казаха на Фани, че отец Оливарес не може да я приеме, тъй като бил с молитвите си.

Фани гневно заповяда да се ускори разпъването на палатките. Както и очакваше, Ередиа дойде привечер, когато слънцето залязваше. Дойде сам, без никакво предупреждение и влезе направо в палатката, в която Фани и Мюрие се готвеха да вечерят. Той носеше своето вехто расо и груби обувки, с които тя го бе видяла за пръв път в посадата между Деспеняторос и Авиила. За този миг тя бе чакала ден и нощ! Всичките вълнения, всичките изгарящи надежди и плахо очакване, които бе изпитвала досега, като че изведнъж намериха отдушник в пълната отмалялост, която обхвана тялото й, в пълната неспособност да произнесе каквато и да било дума. Един последен лъч от слънцето падаше през входа на палатката върху главата му и придаваше на гладката му, вчесана назад коса синкавочер метален блясък. Загорялото му лице се усмихваше презрително. И Фани пак почувствува, че, в това лице имаше нещо недействително и призрачно красиво, което го караше да прилича на ангел и демон, което отричаше всяка радост в живота – в своя и в този на другите. Острите му и черни като въглени очи погледнаха Фани с насмешка и сякаш искаха да кажат: „Не те ли предупредих да не идваш? Какво търсиш тук? Какво може да съществува между нас? Защо не се запилееш с приятелите си по плажовете, по игралните казина, по дансингите?“ И пак в ушите на Фани прозвучаха безнадеждно думите, които той бе произнесъл в колежа „Ареналес“: „Вие принадлежите на света, а аз – на ордена си.“

Докато Фани все още не можеше да каже нищо, Мюрие студено почна да прави изявленията си:

– Идвам тук с разрешение на правителството. Избрахме Пеня Ронда, защото отговаря на нашата подготовка и възможности. Правилното функциониране на болницата е напълно осигурено.

Ередиа изслуша всичко с мълчаливо кимане на глава. Той предложи само Фани и Мюрие да отидат в Пеня Брава. Там отдавна имало нужда от болница. Но Мюрие отказа надменно и категорично. Монахът пак кимна с глава. След това, без да възрази нито дума, той бавно тръгна към изхода на палатката. Когато стигна до него, той се обърна към Фани и произнесе внезапно с невъзмутим глас:

– Мисис Хорн! … Може би смъртта и страданието, които ще видите тук, ще ви научат да мислите повече за другите, отколкото за себе си. А това ще спаси душата ви. Простете за грубостта ми. Довиждане.

– Бяга от тебе като от дявола! – каза Мюрие след излизането му. – Но това е добър признак! – Защо? – тъжно попита Фани.

– Защото ще разбереш, че трябва да се махнем по-скоро от тук!

През дните, които последваха, Фани съзна колко наивно бе идването й. Отец Ередиа не само че не обръщаше , внимание на нея, но дори опитите, които тя правеше да влезе във връзка с кой да е от хората му, излизаха несполучливи. Оливарес, Доминго и Гонзало я избягваха най-старателно, като че тя бе някаква нечестива сила, която заплашваше да погуби душите им. Фани не се съмняваше, че те вършеха това по заповед на Ередиа и че в дъното на душите си може би наистина се страхуваха от нея.

Тъй като всички болни постъпваха в палатките на йезуитите, за Фани и Мюрие все още нямаше никаква работа и по цели дни двамата прекарваха в най-скучно бездействие. Мюрие усвои навика да ходи в градчето, където завърза приятелство с благородници. Той почна да й носи всеки ден новини във връзка с Ередиа.

– Не си въобразявай, че в лагера на йезуитите е много скучно – каза той веднъж. Защо, Жак?

– Защото в него има монахини от Кармелитския орден.

– Ето занимание и за тебе.

– Да, но Ередиа е запазил периметъра за себе си.

– Не оскърбявай праведния човек. Млади ли са?

– Не особено. Най-младата е на шестдесет години.

– Стига!

– Научих и друга подробност. Ередиа бил роднина на графовете Пухол.

– О! … Това е интересно!

– Да! … От колкото по-висок род е един испанец, толкова по-неизлечима е лудостта му. Мисля, че е по-редно да го знаеш. И още една новина…

– Каква?

– Очакват в най-скоро време революция.

Фани равнодушно поклати глава. Това не беше и най-интересно за нея. Вместо да се развълнува, тя разпечата бутилка с уиски и постави чаша на масата. В ъгъла на палатката, която служеше за трапезария, се бе образувал заплашителен куп от празни стъкла.

– Мислиш ли, че това може да продължи така? – попита Мюрие, преди да се разделят. – Не зная – каза Фани уморено.

Тази вечер тя легна със замаяна от алкохола глава и заспа тежко. Събуди се няколко пъти от кошмарни сънища. Сънуваше ту Сандовал, чиито фосфорни очи пронизваха мрака, който я заобикаляше, ту болни с пръстени лица и блуждаещ поглед. По дрехите им пълзяха огромни въшки. Фани крещеше високо и когато се събуждаше, не знаеше къде се намира.

– Кармен!… – викаше тя на момичето, което спеше при нея. – Заключи вратата!

Тук няма врата, сеньора! – уплашено отговаряше испанката. – Спиме в палатка.

Няколко пъти през нощта Фани си казваше уверено, че на другия ден ще отпътува за Мадрид, но щом решаваше да направи това, пред нея изпъкваше образът на Ередиа и тогава тя веднага съзнаваше, че не можеше да живее без него. Събуди се късно. Виеше, й се свят. Потърси Мюрие, но той пак беше отишъл в градчето. Съзна, че трябваше да предприеме нещо. Изведнъж й хрумна смелата мисъл да отиде при Ередиа, да направи последен и отчаян опит да слеят болницата и да работят заедно. Само това можеше да я изтръгне от състоянието, в което се намираше. Запъти се към лагера на йезуитите, изминавайки с мъка късото разстояние до него. Въпреки ранния час горещината бе непоносима. Изгорялата от слънцето трева и кактусите шибаха полите на роклята й. Под обувките й прибягваха гущери. Пустинната степ тънеше в сънлива, меланхолична тишина. Камбаната на селището биеше за мъртвец. А над всичко висеше безнадеждно синьото испанско небе.

Като стигна лагера, тя видя една възрастна монахиня и я попита къде е палатката на Ередиа. Монахинята я измери с очи подозрително, след това я поведе мълчаливо към най-вехтата от всички палатки. На Фани се стори, че през главата на старицата минаха куп лоши мисли, които впрочем (Фани съзна това злобно) не бяха неоснователни. Монахинята се мушна в палатката. След малко излезе и направи знак на Фани, че отецът е вътре. Със затаен дъх Фани повдигна платнището, което закриваше входа. Ередиа нещо на масата, отрупана с много книжа. О!… Мисис Хорн. – поздрави той равнодушно, и стана от масата. – Още ли сте тук?

Очаквахте да се махна ли? – попита тя тихо, Очаквах да отидете в Пеня Брава.

– Знаете, че ако съм дошла тук, то е, за да работя в Пеня Ронда.

– Зная – каза той враждебно. – Може би разчитате на някаква промяна в отношенията ни? Не разчитам на нищо.

– Тогава защо сте още тук?

– Нима не знаете?

Фани бавно повдигна глава. Фанатичните му очи горяха мрачно. Цялото му лице се бе обляло с гъста руменина.

– Всичко това е твърде просто за вас – произнесе той с отпаднал, внезапно тих глас, – докато аз трябва да мисля другояче… Вие никога не бихте могли да ни разберете. Вие само ще ме упреквате и ще страдате… което не ми е безразлично. Говоря като християнин. А има и други обстоятелства, които също ми пречат да приема сътрудничеството ви…

– Други? Какви? Той се поколеба.

– Да ги наречем лични… Много съжалявам, ако това, което чуете, ви наскърби. Аз не можех да не известя за идването ви моя супериор, отец Сандовал. Прочее… в деня на пристигането ви аз му писах. Отговорът се получи днес – той се намръщи и посочи една хартия върху масата. – Отец Сандовал допуска да работим заедно… Той, изглежда, не може да си спомни името ви и не подозира мотивите, които са ви накарали да дойдете тук… Искам да кажа, отец Сандовал позволява да работим заедно само ако се съгласите да съединим двете болници в една, която да функционира от името на ордена. Освен това той иска да поемете и съответната част на разходите по подръжката на персонала и болните. Фани слушаше поразена.

– Къде е личното ви съображение? – попита тя.

– О!… Къде! – Лицето на отец Ередиа се изчерви още по-силно, но гласът му остана хладен и тих – Вие ще рискувате живота си и ще поемете разноски, без да получите нищо! Нищо! – повтори той със съчувствена ирония.

Устните на Фани се свиха горчиво.

– Тогава защо настоявате да си замина? – произнесе тя бързо. – Защо действувате против интересите на ордена?

– Казах ви, че отец Сандовал не знае защо сте дошли тук, а аз зная… Мислех за честолюбието ви.

Наистина ли щадеше честолюбието и, наистина ли я уважаваше толкова!… Но защо тогава бе побързал да пише веднага на Сандовал? Та нима последният бе тъй оглупял да не се сети коя е Фани и защо бе дошла в Пеня Ронда? Нещо убоде дълбоко гордостта й. За пръв път тя съзна, че светата Дружина на Христа, Сандовал, Ередиа можеха да шарлатанствуват! Но ако Ередиа шарлатанствуваше, той правеше това заради ордена. Орденът, орденът над всичко! …

– Приемам условията – каза Фани.

– Мир на душата ви, мисис Хорн! – произнесе йезуитът.

Мир!… Можеше ли да има мир у една болна прокълната душа? Тази троха, тази дребна милост която Фани откупи от ордена така унизително, я привърза с още по-голяма сила към Ередиа! Сега имаше възможност да го вижда всеки ден. Сега вървеше по петите му, следеше движенията му, поглъщаше всяка негова дума, всеки поглед, всеки жест… Сутрин първата й мисъл бе за него, вечер заспиваше, унесена в дребните случки, които засилваха доверието му и кой знае може би удивлението му към нея. Едва ли някога Фани бе предполагала че можеше да бъде тъй безшумна, тъй сдържана, тъй скромна и работлива сред страстта, която кипеше в душата й и която подобно на вода в язовир се издигаше все по-високо, за да разкъса бента изведнъж.

Отношенията между Ередиа и Мюрие се поправиха бързо, при все че последният не можа да се отърси напълно от злобата си към монаха. В новите палатки постъпиха около десетина болни, които французинът се съгласи да лекува по методата, прилагана от Ередиа. Освен това след дълги молби от Фани Мюрие почна да помага, макар и съвсем неохотно, в масовите опити с новата ваксина на йезуита.

Опитите с тази ваксина са цяло престъпление – ругаеше той. – Присадените я понасят с висока температура и сърдечна слабост… Ние просто превръщаме хората в носители на вирус!

Рано е да се предрича – дълбокомислено забелязваше Фани. – Ще трябва да изчакаме проверката по закона за вариационната статистика.

Глупости!… След тази проверка Ередиа трябва да бъде екзекутиран публично.

Но аз се възхищавам от неговата вяра в успеха.

Вяра!… Та там е най-лошото, че се осланя само на вярата си! Не мога да не се смея, когато гледам усърдието, с което лекува заболелите, а след това ги опява в гробищата. Впрочем за него душата е безсмъртна!

Дали не е наистина така? – Не зная!… Питай Оливарес!

Наистина, отец Оливарес се бе заел усърдно с духовното превъзпитание на Фани. Почти всяка седмица той й подаряваше по една книга и развиваше пред нея блестящите си дисертации върху метафизиката на свети Тома Аквински. За нещастие, Фани бе основно покварена от материалистически идеи, които отричаха безсмъртието на душата. Освен това тя бе наклонна Да приеме най-много само съществуването на безличния бог. Мюрие пък не искаше да чуе дори за него. Всички спорове се развиваха след вечеря под лунна светлина, когато Фани караше Робинзон да изнесе походни столчета пред палатката й и канеше отците на чаша ликьор. Споровете бяха забавни, защото Мюрие ги коронясваше с необикновени заключения, които Оливарес не винаги успяваше да разясни.

Да продължим, отче!… – обърна се Мюрие веднъж към професора по схоластика. – Има ли действително теологични доказателства за съществуването на бог?

Разбира се, сеньор!… Вие познавате биологията по-добре от мене. Хармонията в природата е най-убедителното доказателство за съществуването на бога. Нима ме съзирате във всеки цвят, във всяко насекомо, във всяка жива твар устрем към цел, към всеобща хармония, която не е нищо друго освен необятната мисъл на бога, сътворил света?

– Така. А в петнистия тиф какво виждате?

Оливарес се усмихна. Всички хора на природните науки, когато възразяваха, тръгваха в тая посока, че възражението бе абсурдно, но то бе от тия, които можеха да се отстранят лесно. А да го отстрани, е както дълг, така и развлечение за Оливарес. Но едва ли някой подозираше, че зад този дълг и това развлечение стоеше собственото му безверие в личноста бог.

– Виждам страдание, сеньор! – каза йезуитът.

– Значи, страданието има цел?

– Положително.

– Каква е тази цел?

– Изкуплението!… След всяка понесена болка вие ставате една степен морално по-съвършен.

– Тогава защо бог, вместо да създаде хората добри, ги е направил лоши и ги поправя с наказание? О, и на това схоластиката можеше да даде отговор!… Отец Оливарес се приготви да поведе слушателите си из лабиринта на християнската метафизика но веднага съзна, че това щеше да ги отегчи.

– Вие какво мислите, мисис Хорн? – внезапно попита Ередиа.

– Мисля, че е така – каза Фани тихо. – Мисля че идеята за изкуплението е достатъчно оправдание за християнството.

Тя не бе уверена в това, що казваше, но да се съгласи с Ередиа, да изпълни с абсурдна точност всяка работа, която й възлагаше, да заслужи мълчаливият му и признателен поглед бе върховно удоволствие за нея. Мисълта, че той виждаше и знаеше защо върши това, я изпълваше с опиянение. Тя изпитваше някаква болезнена наслада да излага живота си пред очите му. Влизаше да работи в най-опасната палатка, там дето двете стари монахини от Кармелитския орден npef; обличаха болните. Ередиа няколко пъти й забрани да работи там.

– Казах ли ви да не влизате тук? – кипна той веднъж.

– Не е ли все едно кой работи тук? Не е! – извика той и в очите му светнаха искри. – Това е, предполагам, вашата монашеска кробница – произнесе тя весело.

Това е моя заповед! – викна той още по-гневно. Властен и груб, той я изпроводи с поглед до изхода на палатката.

На другия ден бе неделя. Ередиа разпределяше часовете на дежурствата така, че всеки от светския персонал на болницата да бъде свободен за литургия. Фани бе усвоила навика да ходи на тези неделни литургии, които понякога отслужваше и самият Ередиа в черквата на селището. Отиде и тази сутрин, понеже вечерта бе научила от Доминго, че ще служи монахът. Сините гранитни стени, полумракът, мрачните звуци на органа и монотонната служба на латински, от която долавяше само Pater Noster и Dominus, я настроиха мистично. Но после, когато той извърна лицето си към богомолците, когато размаха кадилницата и тя го видя пак тъй прекрасен и недостъпен, у нея отново се разпали пламъкът на любовта й, дивият и сладостен копнеж да го притежава. Използува една пауза в службата и се премести напред, до първия ред коленичили жени, загърнати в черни воали. Те следваха движенията на йезуита със същия копнеж, може би го пожелаваха, несъзнателно по същия плътски начин, както Фани, но грешният им порив бе удавен в религиозен екстаз. Когато литургията свърши, всички се изправиха да му целуват ръка. Фани никога не бе правила това, но сега изведнъж я обзе желанието да сложи устните си върху ръката му. Бе последната от всички жени. Наведе се бързо, целомъдрено, като всяка от тях, но в последния момент ръката му изведнъж се втвърди и я отблъсна леко. Фани повдигна глава и го погледна с упрек. Видя само две тъмни очи. които я пронизваха мрачно.

Инцидентите в палатката на въшливите и в черквата бяха забравени скоро и отец Ередиа и Фани се ограничиха отново до всекидневната размяна на къси, служебни разговори. През тия разговори имаше един, който Фани очакваше страстно, и това бе мигът, когато погледите им се срещаха. Каква странна смес от удивление и безсърдечна хладина се появяваше в очите му, когато той виждаше, че всичко което бе заповядано на Фани, се изпълняваше от нея с точността на автомат, със себеотрицанието на безсънни нощни часове, които тя прекарваше в лабораторията и в палатките на болните! Не съзнаваше ли, че това себеотрицание, това усърдие и готовност да се самопожертва, които Фани проявяваше сред опасността от заразата, не се дължеше на християнско смирение и любов към ближния

Можеше ли да я осъди или оправдае? И с каква радост, която я опияняваше по-силно от всички удоволствия, изпълвани от нея до сега, тя виждаше все по-ясно разгадаването на вътрешната борба в душата му. Но тази борба, тези признаци на разколебание у него, уви, тъй редки! Те се подтискаха веднага от желязната воля на личността му, от лудостта на фанатизма му, който го обземаше още по-пълно. Една неделя – бе някакъв католически празник и по нареждане на Ередиа монасите отидоха в градчето да вземат участие в религиозната процесия – Фани седна да чете зад палатката си. Слънцето клонеше към запад. Наоколо свиреха скакалци, камбаната на селището пак биеше за мъртвец, а над тъжната равнина от червеникави глини и пясъци, осеяни с тръни и кактуси, висеше неизменно бездънно синьо небе. Тя четеше „Подражение на Христа“ – едно испанско издание, което и бе подарил Оливарес – и разсъждаваше меланхолично и снисходително върху величавата простота на тази книга. Загледана над книгата, тя забеляза изведнъж приближаването на Ередия. С бавни и замислени крачки той идваше към палатката и. Против навика си сега идеше сам.

Фани скочи бързо и влезе в палатката, за да хвърли пеньоара и навлече една глупава черна рокля, с която се явяваше винаги пред него. Когато излезе, той бе вече в лагера и разговаряше с Робинзон. Щом я видя, той поздрави вежливо, като свали черната си плъстена шапка с широка периферия, докато с другата ръка стискаше молитвеника, който винаги носеше със себе си. Фани го покани да влезе в палатката. Тя помисли, че монахът ще откаже поради отсъствието на Оливарес и Мюрие, но за нейна изненада той прие. Стори и се, че лицето му бе изтощено и замислено.