Текст книги "Осъдени души"

II

В лошо настроение, уморена и безразлична, Фани седна в таксито, което я чакаше пред входа на хотел „Палас“, за да отиде в съда.

Бе настъпил най-сетне денят, изпълнен с напрегнато очакване, в който щеше да се разгледа делото срещу Джек, заведено от Конфедерацията на работниците. От един месец насам всички левичарски и десничарски вестници водеха най-страстни полемики около инцидента, възникнал в затънтената посада между Деспеняторос и Авила. Най-сетне испанците щяха да видят дали републиката, в лицето на съда, щеше да защити достойно своя гражданин, работника металург Карлос Розарио, или щеше да отстъпи под натиска на чужди сили, като освободи Джек Уинки. Комунистическите и социалистическите вестници, а също и органът на анархистите искаха примерно наказание на виновника, докато десничарските вдигаха оглушителен шум срещу червената диктатура в страната. Впрочем тая диктатура не им пречеше ни най-малко да крещят, колкото могат. Те дори сочеха за пример геройството на американеца, който в законна самоотбрана бил защитил честта на годеницата си. Че Клара Саутдаун сега бе по-скоро годеница на Мюрие – това те не знаеха.

Бе чудесно майско утро и Мадрид тънеше в пролетна зеленина. Трамваите звънтяха весело, птичките чуруликаха, минувачите подхвърляха весели закачки на красивите девойки, а последните се усмихваха сдържано и мълчаливо – така изискваше приличието – на тия шеги, на тия жизнерадостни испански piropos77
  Закачки.


[Закрыть], които, отправени към някоя минаваща жена, не бяха ни Цинични, ни оскърбителни, а просто весели и живописни. Но Фани продължаваше да бъде в лошо настроение. Сега всичко й се струваше отегчително и безразлично. Дори делото на Джек я интересуваше съвсем малко. От много седмици насам тя търсеше монаха, но не можеше да го намери.

Тя бе обикаляла с автомобил напразно в продължение на цял месец планините на Леон, Кастилия и Навара, бе разпитвала за него съдържатели на посади, всички случайно срещнати кюрета, скитници и постове на цивилната гвардия. Но монахът като че бе потънал в земята. Впрочем бе съвсем глупаво да се мисли, че Фани можеше да го намери, без да знае ни името му, ни откъде е. Само веднъж тя попадна на неясна следа от него. Съдържателят на посадата „Вирхен де Ковадонга“, близо до Гредос, си спомни, че в заведението му бе нощувал един отец йезуит, но без муле. Външността му съвпадаше точно с описанието на сеньората – „May jovemcito, psu quapo, у muy santo“#1, бе казал съдържателят. Но той също не бе записал името® му въпреки ясното нареждане на закона. Самият отец настоял да не прави това. Нима може да не се уважи искането на един божи служител? За отплата отецът бе поръсил посадата със светена вода и благословил болния син на съдържателя.

След това Фани се върна в Сан Себастиан, където завари няколко писма: от Джек, от Клара и от Мюрие, а също и от Лесли Блжймър. Писмата на приятелите си от Париж тя не дочете, понеже бяха много дълги и пълни с отегчителни подробности по делото. По-интересно беше писмото на Лесли, когото бе натоварила да научи нещо за монаха.

Когато Лесли трябваше да свърши някаква работа в Испания, употребяваше сигурния метод да действува чрез благородници. Той се бе отнесъл до един набожен мадридски идалго, дон Алехандро Винярон де ла Плаьса, който бе роялист и по тази линия поддържаше връзки с архиепископа на Толедо. Дон Алехандро бе изпитал негово високопреосвещенство как може да се открие името на един монах, пътувал с муле в планината между Десиеняторос и Авида. Архиепископът бе отговорил, че това не е лесно, тъй като всички кюрета и монаси употребявали това животно из планините. Все пак работата се улеснила значително, тъй гато дон Алехаадро се сетил да каже, че въпросния отец е йезуит и вероятно лекар. Тогава архиепископът посъветвал дон Алехандро да се обърне към еупериор# на йезуитите в Толедо отец Родригес и Сандовал. Вероятно Лесли скоро щял да бъде в състояние да слобщи на Фани това, което я интересувало. Самият монах бил много младичък, много хубав и много свят.

Писмото завършваше с предположението на Лесли, че самият монах е агитатор на монархистите.

Измъчена от нетърпение, Фани направи още една Обиколка, сега из улиците на Арагон, по всички летища, по които можеше да се минава с автомобил. Близо до Уеска тя попадна действително на едно събрание на монархисти, устроено от монах, но тук агитаторът бе един червендалест белобрад августинец, който с удивителна непредпазливост призоваваше всички земни и небесни сили да съборят републиката. Той бе направил събранието в посадата на „Апостол Сан Диего“, където бе отседнала Фани. След като се наобядва с бифтек, аспержи, печено пиле и две бутилки вино, отецът поприказва с Фани, и разсеяно каза, че не бе виждал никога монаха, за когото говореше сеньората. Que iastima!#1… Служителите на бога и Испания са тъй много, че когато са от различни епархии, почти не се познават помежду си. Но може би сеньората би могла да научи името му, ако попита за него в йезуитската политехника на улица „Алберто Аошьера“ в Мадрид. (1 отецът се оттегли да спи, защото арагонското вино бе почнало да го изпълва с блажена дрямка.

Фани отново се върна в Сан Себастиан, след като в удел прекара тежка инфлуенца. Прислужницата на маестро Фигероа й поднесе пак цял куп писма от Джек и Мюрие, които тя този път дори не разтвори. Вместо писмата прочете една „История за католическата черква“ от която научи много полезни неща за апостолите, светиите, за папите и за монасите, организирани във всевъзможни ордени. Оттук тя узна, че отците йезуити работят повече между народа, а не се уединяват в манастири. Когато стигна до осмата глава на съчинението. от която почваше историята на Лойола и на светата инквизиция, тя получи призовка да се яви по делото на Джек в Мадрид. Веднага след това Мюрие и се обади по телефона. Той настоя Фани да тръгне за Мадрид и да влезе във връзка с адвоката на Джек. Но Фани нито се развълнува нито тръгна веднага. Треската я бе изтощила. Тя отпътува за Мадрид едва на третия ден вечерта и в спалния вагон си спомни горе-долу какво бяха уговорили веднага след инцидента.

Джек се беше изплашил и при това не на шега. Употребата на оловния бокс и нанасянето на тежка телесна повреда го заплашваше най-малко с половин година затвор. Планът бе Клара и Джек да се оплачат веднага в посолството, което от своя страна да направи постъпки пред испанското правителство за „наказание на виновните“. Уговориха също тъй да отричат най-енергично, че Джек бе нанесъл първия удар въпреки показанията на останалите свидетели. Всичко беше добре замислено, но се развали пред следователя. В разказа си Клара измисли разни глупави подробности, които противоречаха с показанията на Фани и Мюрие. Следователят поиска арестуването на Джек. В посолството се раздвижиха бавно, понеже такива истории се случваха често с американски поданици, пък и самият Джек нямаше познати в него. След това Клара и Мюрие заминаха да прекарат страстната седмица в Севиля, а Фани тръгна да търси монаха из планините. Докато Джек ругаеше в затвора неверните си приятели, от Ню Йорк бе пристигнал един опитен адвокат, който организира кампанията в десничарските вестници и влезе във връзка с испанските си колеги.

Без съмнение работата щеше да се уреди, но все пак Фани изпитваше известна загриженост, задето бе закъсняла за делото. Впрочем тя не можеше да твърди друго освен това, което бе казала вече пред следователя.

Когато влезе в съда, Фани разбра с тревога, че делото бе почнало отдавна. В стаята на свидетелите обаче нямаше никого. Един чиновник от съда й обясни набързо, че за да не се отложи делото, Джек се бе отказал от показанията й. След късо колебание тя влезе в залата.

Понеже влезе през оная врата, от която се явяваха свидетелите, тя попадна изведнъж съвсем близо до състава на съда. Магистратите, загърнати в тоги, я изгледаха строго и враждебно. На публиката бе забранено да влиза през тая врата. По-малко формализъм показаха съдебните заседатели. Един от тях, с бяла коса и пълно лице, я подсети да седне, като й посочи усмихнато няколко празни места на първата редица. На същата редица тя забеляза изведнъж Клара и Мюрие. Двамата я гледаха възмутено.

Фани тръгна към тях, но в същия миг почувствува внезапно зашеметяване. Дъхът й пресекна, сърцето й заби. Върху малкия подиум пред масата на съдиите стоеше монахът. Тя видя същата фигура, същото лице, същите очи, за които бе мислила тъй страстно, докато скиташе да го търси из планините; същата пламенна красота и аскетично свити устни, които бе пожелавала толкова пъти; същия маслинов оттенък на кожата, който придаваше на лицето му нещо недостъпно и призрачно. Но ако през онази дъждовна вечер, когато го видя за първи път, дрехите го правеха да изглежда някак скромен и свит, сега външността му бе ефектна и тържествена. Колосаната яка и ръкавели, новото расо, мантията от хубав черен плат; която бе преметнал през рамото си, разкошният кръст, окачен на шията – всичко това придаваше на личността му осанката на висш черковен йерарх и разпространяваше около нея обаянието на някаква мрачна, внушителна и непоколебима духовна сила – силата на черквата, която векове наред бе движила колелото на испанската история. Може би той бе дошъл така хладен и великолепен в строгата тържественост на празничното си одеяние (en su гора dominquera) заради политическия оттенък на процеса, заради това, че искаше да подчертае все още тежката дума на ордена си, за да оправдае или хвърли упрек върху републиканското правосъдие. Ако искаше да постигне този ефект, той го бе постигнал вече.

В залата царуваше пълна тишина. Погледите на всички бяха устремени в монаха. Дори работниците – комунисти и анархисти – признаха колебливо, че в този отец имаше нещо фанатично и реакционерско, което, разбира се, не можеха да одобрят, но което същевременно бе лишено от нищожеството и лисичата хитрост на повечето монаси и кюрета – сбирщина от алчни секретар-бирници на папата.

Като видя Фани, монахът кимна с глава. Той направи това безстрастно и вежливо, а после опря ръцете си на парапета и зачака въпросите на съда. Очевидно, той бе повикан в качеството на свидетел – от чия страна, Фани не знаеше. Може би това бе казано в писмата на Клара и Мюрие, които Фани не си даде труд да прочете. И така, те го бяха открили – приятелите на Карлос Розарио или на Джек Уинки, все едно, – докато Фани го търсеше из планините! Ако тя знаеше това, не би загубила тъй безполезно цял месец… А колко много неща би могла да осъществи през това време!

Идването на Фани предизвика оживление само между свидетелите на подсъдимия, които бяха разпитани вече, и отчасти в английската колония. Клара почна да прави някакви глупави знаци с глава, от които Фани не разбра нищо. Джек я погледна сърдито и не мръдна. Мюрие стана и отиде да каже нещо на адвоката, вероятно за нейното идване. Адвокатът, дон Хулиан Мартинес и Карвахал, поклати скептично глава. Не, по-добре бе да не се прибягва до показанията на сеньора Хорн, тъй като не е в течение на делото и може да навреди. Като каза това, дон Хулиан мрачно оправи тогата си.

Появата на монаха бе изненада за дон Хулиан. Той се явяваше като свидетел на Карлос Розарио. Беше много неприятно, че подсъдимият и приятелите му, а също и самият дон Хулиан не можаха да открият този монах навреме. Без съмнение показанията му щяха да бъдат най-меродавни за съда и особено за съдебните заседатели поради монашеското му звание, поради това глупаво заблуждение, че служителите на бога са неспособни да лъжат. Че специално този монах щеше да каже истината, дон Хулиан не се и съмняваше, но че заедно с това делото пропадаше и йезуитският орден щеше да се заобиколи с ореола на почтеност – това Хулиан не можеше да понесе. Впрочем този процес бе последното му дело в Испания. Дон Хулиан се готвеше да емигрира в Аржентина. Като либерал той мразеше йезуитите, като парламентарист се бе скарал с монархистите, като потомък на знатно семейство се дразнеше от властта на плебеите и най-сетне като вярно чедо на Испания поддържаше фанатично убежденията си, които, за нещастие, не се съгласуваха напълно дори с програмата на собствената му партия. Поради тази непримиримост дон Хулиан бе скаран с всички режими, с всички правителства и всички власти в Испания, включително и със съдебната. Въпреки блестящите си ораторски дарби – а може би тъкмо поради тях – кариерата му западаше бързо, нещо, което не бе известно на нюйоркския адвокат. И така, деSOTO пропадаше. Но като съзна това – и сякаш за да осигури по-пълно пропадането му, – страстният дон Хулиан се приготви поне да заклейми публично католицизма и левицата – двете омразни сили, които бяха се ровили в живота му.

С глас, който наподобяваше скърцане на вятърна мелница, председателят зададе обичайните въпроси. Монахът каза името си: Рикардо – Леон Родригес де Ередиа и Санта Крус.

– Възраст?

– Тридесет и две години.

– Професия?

[# Монах от Дружината на Христа.]

– Местожителство?

– Толедо, Резиденцията на отците йезуити, улица „Тринидад“ 48.

Отговорите се врязваха дълбоко в паметта на Фани.

– Моля, почитаемите съдии да направят отвод на този свидетел!… – внезапно прогърмя гласът на дон Хулиан.

Съдиите го погледнаха с хладна враждебност на хора, чието търпение и друг път е било изтезавано по същия начин. Прокурорът се изкашля сухо и стисна зъби. Американската колония любопитно наостри уши. Делото обещаваше да бъде почти тъй интересно, както боксов мач. Джек, който не разбираше испански, но схвана веднага, че защитникът му правеше сполучлив ход, се усмихна доволно. Ето какво значи добър адвокат! …

Дон Хулиан Мартинес и Карвахал се загърна величествено в тогата си. Той почна бавно, спокойно, отмерено, но това бе само пепел, която прикриваше въглените на злъчта му. Умело той премина към по-силни реторични ефекти, бръкна по-дълбоко в язвата, която разяждаше обществения живот в Испания. И така, синдикатът на металурзите посочваше за свидетел монаха Рикардо Ередиа! Наситеният лъв питаше лисицата дали е извършил престъпление! Тиранията, стиснала за гушата вековната хитрост, й предлагаше да каже истината! Excelencias! Граждани на Испания! Кой здрав разум, коя справедливост биха дръзнали да признаят че при сегашното положение йезуитът Рикардо Ередиа ще каже истината? Та няма ли той да помисли първо за кожата си, за мрачната отговорност, която, виси над него и над ордена му поради историческите престъпления на католицизма в миналото? Справедливост excelencias!… Йезуитът Рикардо Ередиа не бива да бъде допуснат като свидетел по делото!

В залата премина вълна от глухо негодувание. Комунисти, анархисти и набожни граждани от разни други партии роптаеха еднакво. Чак дотам работите не стигаха! Този адвокат прекаляваше. Впрочем кой не познаваше Карвахал от речите, които произнасяше в парламента! Това, що каза, приличаше на експлозия от обиди, която засегна всички. Последва късо и мрачно съвещание на съдиите. Не, съдът не уважава искането на защитата да се направи отвод на свидетеля Рикардо Ередиа. Същевременно председателят направи строга бележка на Мартинес и Карвахал за некоректен език към властите на републиката. Републиката осигурява напълно свободната съвест на гражданите си без оглед на убежденията им. Да се твърди противното е провокация.

Ръкопляскането на публиката заглуши протеста на Карвахал.

Инцидентът възбуди любопитството в залата още по-силно. Делото приближаваше до най-интересния си момент. В центъра на процеса изпъкваше едно положение, което никой не можеше да изясни, а именно: дали Джек пръв е почнал нападението, или работникът. Показанията на очевидците си противоречаха. Адвокатите на двете страни обвиняваха противниковите свидетели в лъжа. Собственикът на посадата, келнерът и двете камериерки в момента на сбиването не се намираха в трапезарията. Оставаше само едно лице, чиито показания можеха да се считат безпристрастни и решителни. Това лице бе монахът.

Сега цялото внимание на публиката бе съсредоточено върху него. След като го освободиха от клетва поради званието му, той описа инцидента с равен металически глас, със суха точност, сякаш обвиняваше някакво невидимо зло. Думите му отекнаха в тишината с неумолима строгост, с почти зловещо безстрастие. На Фани й се стори, че навярно по същия начин би говорил и самият Торкемада. И в последния момент точно, ясно, без да повиши или понижи гласа си, той заяви, че Джек Уинки бе нанесъл първия удар.

За няколко секунди в залата настъпи пълно мълчание. Фани чу само сухата редовна кашлица на прокурора и биенето на сърцето си. В оная част на залата, която бе заета от членовете на американската колония, се разнесе глух шепот, а после изведнъж множеството, представено от испански работници, почна да ръкопляска. Джек бе станал бледен като парафин, Клара гледаше уплашено, без да може да разбере нещо, а Мюрие подпираше глава ту на едната, ту на другата си ръка. Тъмните очи на Мартинес и Карвахал светеха мрачно под намръщеното му цицероновско чело. Вратът му се бе зачервил от вълнение. Цялото му същество кипеше от страстен гняв срещу йезуитите и републиката. Делото пропадаше, но в този последен процес той щеше да заклейми завинаги падението на обществения живот в Испания. Сега той обузда гнева си, за да го прояви в пледоариите с онова страхотно красноречие, което в Кортесите докарваше в ужас всичките му противници от крайната левица до клерикалите и монархистите. Но все пак, за да облекчи поне малко възмущението си, той извика драматично:

– Предлагам на свидетеля клетва!

За общо негодувание на испанската публика монахът бе принуден да се закълне. Той направи това спокойно, с безупречно достойнство и с тона, който издаваше скръбно съжаление за нарушената традиция. В залата се разнесе вълна от симпатия към йезуита.

– Граждани на Испания! … – – внезапно извика Мартинес и Карвахал и в гласа му прозвуча люта, убийствена ирония. – Слушайте! Един йезуит се кълне в истината!

Той беше извърнал лицето си към публиката и с якобински жест, разперил тогата си, сочеше монаха. Ь това беше най-страшното у Мартинес и Карвахал, това бе, което причиняваше бъркотии навсякъде. Той можеше да умъртви човека с езика си. Един йезуит се кълне в истината! Това бе все едно дяволът да чете евангелието. Без да искат, работниците почнаха да се смеят. Ех, че език пък имаше този Мартинес и Карвахал! И публиката продължи да се смее леко, безобидно по испански, докато звънецът на председателя я умири. Фани, забеляза, че твърдото лице на монаха се бе свило болезнено от този смях.

– Аз казах истината!… – произнесе той неочаквано с равния си металически глас. – И познавам лице, което може да потвърди думите ми!

– Кое е това лице? – бързо попита адвокатът на Карлос Розарио.

– Сеньора Хорн! – каза монахът. – Тя е в залата. На Фани се стори, че чува името си като насън или че се намира в театрален салон и тъкмо когато бе най-много погълната от представлението, я викат да излезе навън.

Сега се разнесе възбуден шепот от столовете на британската колония.

– Сеньора Хорн! – повтори безстрастно гласът на съдията.

Фани се изправи инстинктивно. След кратко съвещание съдът реши да бъде разпитана. Мартинес и Карвахал отправи някакви възражения, които не се уважиха. А после настъпи напрегната тишина, всред която се чуваха само автомобилните клаксони и звънтенето на трамваите от „Пуерта дел Сол“. Адвокатът на Карлос Розарио, зад когото стоеше Работническата конфедерация, един мъничък рус испанец със сини очи, направи няколко крачки от банката и застана пред Фани.

– Говорите ли испански? – попита той тихо.

– Да! – смело каза Фани.

Испанецът раздипли тогата си и сочейки монаха, произнесе високо и тържествено:

– Сеньора Хорн!… Потвърждавате или отричате, думите на отец Рикардо?

В тоя момент Фани изпита усещането, че я питаше не адвокатът, а самият отец Ередиа, и това усещане се превърна за нея в пълна сигурност, когато инстинктивно обърна очите си към монаха и погледите им се срещнаха. Главата й почна да се върти. Сърцето и Заби лудо… Тя се намираше в състояние, подобно на онова, което изпитват престъпниците, решени предварително да извършат деянието си, но колебаещи се в избора на момента за действието. Съзнаваше много остро, че нямаше време да разсъждава, и все пак разсъждаваше, мъчеше се да определи дали сега трябва да почне. Лоялността към Джек я задържаше, страстта я караше да действува. В едното блюдо на везните стояха Джек, Клара, Мюрие, другарската солидарност и веселието, в оргиите на удоволствията. Сега в това блюдо се намираха подлостта и лъжата. В другото блюдо бе монахът Ередиа и почтената истина. Но какво ставаше в тоя момент у нея? Извършваше се някаква драматична борба между доброто и злото? Фани съзна изведнъж, че това бе само борба между две подлости. За миг тя се поколеба. Желанието да каже истината не бе нищо друго освен подлост, освен сметката на страстта й, която искаше да предразположи монаха към себе си. И Фани почувствува с леко смущение на съвестта, че преодоляваше тази сметка, тази подлост, която публиката, включително и отец Ередиа, щяха да помислят, че бе някаква правдивост, някаква особена честност на характера й. Не, Фани не обичаше да блести пред хората с фалшиви качества, както не можеше да търпи и фалшиви скъпоценности. Но тя съзна изведнъж, че сега монахът вярваше твърдо в тая несъществуваща добродетел, че в тоя момент нищо не би го отвратило повече от личността й, нищо не би попречило повече на бъдещите й планове, ако потвърдеше лъжата на Джек, на Клара, на Мюрие…

– Говорете, сеньора! … – трещеше в ушите й адвокатът на Работническата конфедерация с все по-силен и по-драматичен глас. – Лъже ли монахът Ередиа? Лъже ли оня, който всеки ден ходи в кварталите на мизерията и лекува болни?

– Протестирам против това преднамерено разпитване на свидетелите! – извика опитният Мартинес и Карвахал.

Той бе забелязал вече тревожните симптоми на колебанието у Фани.

– Зададеният въпрос не внушава нищо във вреда на обвиняемия – монотонно отвърна съдията.

Фани повдигна глава. Това, което видя в последния миг, бяха прекрасните андалузки очи на монаха. И произнесе твърдо:

– Отец Ередиа каза истината! … Джек Уинки, Клара Саутдаун, Жак Мюрие и аз дадохме пред следователя лъжливи показания.

– Обвинявам свидетелите на подсъдимия в лъжесвидетелство – произнесе прокурорът. – Моля съда да нареди да бъдат арестувани.

В залата настъпи гробно мълчание. Публиката, съдиите и адвокатите стояха като поразени. За миг на Фани се стори, че беше извършила най-голямата глупост в живота си, но после съзна изведнъж, че не я заплашваше никаква опасност от затвор, че постъпката й, напротив, бе развълнувала до невероятна степен всички испанци. Дори върху безстрастните лица на съдиите се бе появил израз на вълнение. Тя се самообвиняваше, но показваше нравствено величие като в драмите на Лопе де Вега. Та испанците ли нямаше да оценят това? … Френетичните викове и бесни ръкопляскания заглушиха залата като на бой с бикове. Ето Англия! Ето англичаните, най-честните хора в света! Viva el-glaterra!…

Насърчена морално от виковете, Фани има достатъчно дързост да погледне най-напред Джек. Американецът бе втренчил очите си в нея, а след това върху лицето му се появи презрителна усмивка, сякаш искаше да каже: „Кучка!… Аз знаех, че ти си способна да изиграеш такъв номер. Всичко това е, за да се харесаш на попчето, нали?“… Тя има също и дързостта да погледне нещастния Мартинес и Карвахал, който стоеше поразен, смазан и отчаян от постъпките на хората. Погледна и Клара, оглупяла напълно всред смайването си, погледна и Мюрие, съвършено забъркан от всичко, що ставаше. Погледна най-сетне и отец Ередиа, чието матово лице се бе обляло за миг с руменина, а после бе възстановило отново предишната си аристократическа бледност. Всред общото вълнение в залата само златистите отражения в очите му бяха останали по-живи и на Фани пак се стори, че между двамата се бе установила отново познатата мълчалива солидарност в посадата. А изразът на тази солидарност бе достатъчен за нея, бе всичко, което тя желаеше и очакваше в този момент.

Процесът завърши същия ден. Джек Уинки беше осъден на шест месеца затвор и плащане на парично обезщетение, а Клара и Мюрие – по на един месец за лъжесвидетелство. За Фани съдът призна смекчаващи вината обстоятелства и я освободи от отговорност. Докато всички излизаха, Фани продължаваше да седи на мястото си. Някой се приближи до нея и я докосна по рамото. Бе Лесли Блеймър.

– Фани! … – произнесе той с укор. – На себе си ли беше?

– Напълно, Лесли.

– Защо направи това?

– Харесваше ми монахът.

– И пожертвува приятелите си!…

– Та що от това?

Лесли с мъка задуши възхищението си. У нея винаги имаше нещо великолепно и безскрупулно, нещо чисто британско, което можеше да бъде оценено само oт британец. Между двамата съществуваше приятелство от детинство – едно от тия приятелства без никаква сантименталност, които англичаните често поддържат през цял живот.

– Ти си непоносима! … – каза той, давайки си възмутен вид, докато всъщност я гледаше очарован. – Ставай! Искаш ли да вечеряме заедно?

Когато излязоха навън, те видяха пред съда грамадна тълпа от работници с мургави лица. Почти целият площад на „Пуерта дел Сол“ бе задръстен от тях. С вдигнати юмруци работниците поздравяваха Фани.

– Видиш ли? – тържествено произнесе Фани.

Но в същия миг съзна колко малко заслужаваше овациите. Бедна и дрипава Испания!… За да поздравят правдата, тези бедняци бяха извървели километри от предградията си.