Текст книги "Осъдени души"

Автор книги: Димитр Димов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 21 страниц)

– Ние сме доста покварена компания за вас! …

– Остави човека на мира! – кипна Фани.

– Не се сърди, мила! – звънливо произнесе Клара. – Ти предложи да го поканим.

За щастие, монахът не чу разправията им. Малко преди това бяха донесли вечерята му и в момента, когато двете се караха, той се изправи до масата и почна да чете молитвата си.

– Положително ще влезе в рая! – ниско каза Джек.

– Фани, защо не пиеш виното си?… Изглежда, че външността на негово преподобие почва да ти действува?

– Защо не? – каза Фани, като изпи чашата си наведнъж. А после внезапно почувствува меланхолия от това, че след половин час лицето на монаха щеше да изчезне и никога нямаше да го види пак.

– Прилича на Франшот Тон – авторитетно установи Клара. – Само че е по-нисък!

– Сега, вярвам, би го изстискала с удоволствие! – забеляза Фани.

Американката се усмихна покровителствено и не счете за нужно да отговори. Тя бе изтръгнала вече Мюрие от ръцете на Фани и тази постъпка я изпълваше със суетна гордост, но заедно с това и с известно съчувствие към приятелката й. Бедната Фани! Когато човек се роди безинтересен, нищо не може да му помогне.

В това време монахът свърши молитвата си и спокойно седна да яде. Вечерята му бе от най-евтините, такава, каквато навярно си заръчваха бедняците и …птиците в долното отделение на хана. Тя се състоеше от малко варен грах, зеле и сланина – всичко, поставено в една чиния. Докато той ядеше, а Фани водеше спор с приятелите си, защото настояваше да останат по-дълго в Авила, от шосето пред хана се чу врява и шум от камионен мотор. Съдържателят неспокойно изтича навън, но никой не обърна внимание на това. Джек, който не бе нито злобен, нито ревнив, а само избухлив и разглезен, отново върна разположението си към монаха и като размени няколко думи с него, въпреки противопоставянето на Фани, реши да му изпрати бутилка вино. Монахът я прие с благодарност, но поиска позволение да я изпие утре. Между четиримата пък се поведе полугласен ироничен разговор, който испанецът не чуваше поради отдалечеността на масата му. Той бе седнал в противоположния ъгъл на стаята.

– Обзалагам се, че няма да я изпие въобще – каза Джек гневно.

– Тогава какво ще я прави?

– Може да я подари някому.

– Или ще я изкърка на лягане – предположи Клара.

– Та що от това? – попита Фани.

– Ти му ставаш адвокат, мила? …

– С какво ни е оскърбил?

– Как с какво? … – попита Джек, който бе вече доста пиян от мансанилята. – Можеш ли да си представиш по-дръзка надменност от неговата?

– Глупости!… Човекът се държи съвсем нормално.

Бяха почти готови да се скарат, когато монахът свърши вечерята си и се облегна с лакът върху масата. Стана явно, че искаше да си иде, но от вежливост бе решил да разговаря няколко минути с тях. Или може би правеше това по силата на навика си да изучава хората. Красивите му очи се втренчиха последователно в четиримата.

– Вие… навярно сте туристи?… – попита той вежливо.

– Такова нещо!… – гаменски отвърна Джек. – Търсим смехории из Испания.

– Това правят повечето чужденци, които не познават страната ни – кротко забеляза монахът.

– Ние сме от тях.

– Може би се гордеете с това? – внезапно попита испанецът.

– Положително! – отвърна Фани вместо Джек. – Защото не сме свикнали да понасяме мансанилята.

Тя произнесе думите на испански за изненада на монаха, който се усмихна и промърмори снизходително:

– Ya lo veo!#1…

Той я погледна с острите си блестящи като черен диамант очи, сякаш искаше да каже: „Благодаря ви, но аз не се засягам от този сеньор!“ Фани почувствува вълнение от мигновената солидарност, която се бе установила помежду им. Присъствието на монаха бе задушило изведнъж раздразнението, което изпитваше от флирта между Клара и Мюрие.

Той й действуваше като мансанилята или, по-точно – заедно с мансанилята правеше обстановката някак магнетична, възбудителна и приятна… Това матово испанско лице, святкането на зъбите му, нервната и южна красота, аскетично свитите устни и твърдият блясък на очите му, съчетани тъй странно с християнско смирение, бяха всъщност очарователни, проникваха и завладяваха цялото й същество. Мълчанието, което настъпи след глупавата заядливост на Джек, щеше да изгони монаха, ако Фани не бе направила усилие да го задържи още малко.

– Вие към кой орден принадлежите, отче? – запита тя почтително.

– Оле, тя го нарича „отче“! … – изтърва Клара и прихна да се смее високо, защото бе също пияна.

– Аз съм от Дружината на Христа – отговори монахът, без да обръща внимание на смеха й.

– Какво е това дружество? – попита Джек. – Това не е дружество, сър, а религиозен орден, основан от нашия духовен баща Лойола.

– О-хо-о! … Значи, вие сте били йезуит? – тържествено установи Клара, а после погледна цялата компания, сякаш искаше да каже: „Уловихме го най-сетне!“

– Това съществително у нас не звучи много ласкаво заяви Джек.

– Причината са враговете ни – отговори монахът.

– А защо имате врагове?

– Защото дори самият Христос е имал малко приятели.

– Какви са целите на вашия орден?

– Те са прости, но не ми е позволено да ги излагам по кръчмите.

– Ликьори произвеждате ли? – попита Клара.

– Не, благородна мис.

– Вие не сте длъжен да отговаряте на глупави въпроси – произнесе Фани решително.

– Зная – кротко отговори монахът. – Но аз не считам господата за глупави.

– Ние сме само нечестиви – каза Джек.

– И разглезени – допълни Фани.

Клара и Джек избухнаха срещу нея с иронични упреци, но Фани не им обърна внимание. Тя наблюдаваше монаха, който пак я погледна с известна изненада, сякаш се учудваше, че тя реагираше по тоя начин и тъй решително бе готова да се скара със спътниците си заради него. Между погледите на двамата се установи отново мълчаливото съгласие, че Клара и Джек бяха разглезени деца, на чиято дързост не трябваше да се обръща внимание. Но нахалството им бе преминало вече всякаква граница! И все пак в търпението на монаха нямаше безразличие, а само достойнството на човек, който ги превъзхождаше неизмеримо. Може би към това поведение го принуждаваха само правилата на ордена. Може би ако този човек – властните и някак жестоко свити устни, острият поглед, в който горяха непримирими, фанатични пламъчета, финесът на цялата личност издаваха белезите на идалго, навлякъл расото por conviccion55
  По убеждение.


[Закрыть], – може би ако този човек се намираше в някой клуб, на някое игрище, щеше да отговори на Джек с дуел, с юмручен удар в челюстта. Но сега се бе въздържал дори от всяка по-силна дума, бе направил това умело, красиво, със силата на оная вътрешна дисциплина, която изискваше орденът.

Едно внезапно засилване на врявата, която идваше отдолу, накара компанията да отклони вниманието си от монаха. Чуха се високи заплашителни викове на испански и секунда подир това удари върху пътната врата.

– Какво става? – попита Фани на испански келнера.

– Много неприятно, сеньора!… Работници отиват на митинг в Сеговия.

– Та какво от това?

– Искат да влязат вътре.

– Че нека влязат!

– Как? … Тук ли? – смаяно попита келнерът. Мисълта да се смесят господа и хора от народа му се стори скандална.

– Значи, митинг? … Срещу какво? – попита Джек.

– Срещу възстановяването на една стара черква в Сеговия – обясни Мюрие.

В Бургос, докато пиеха кафе, той бе успял да хвърли поглед върху заглавията на вестниците.

– Та нали Испания е прогресивна република?

– Там е работата! Прогресивна, но прекалено набожна и работниците протестират.

– Мълчете да чуем! – каза Фани.

Шумът и виковете продължаваха. Отнякъде дотърчаха две слугини, които уплашено се притискаха една към друга.

– Madrecifai#1… – захленчи по-младата от тях, чупейки ръце.

– Не се бой. Рамонсита! – утеши я другата. – Господарят изпрати Хоселито да повика цивилната гвардия.

– Какво може да направи цивилната гвардия?… Половината от нея са антихристи! … – продължаваше да хленчи Рамонсита.

Селският свещеник й бе внушил отдавна, че всички, които не признават краля, са антихристи.

Любопитството на компанията се превърна в тревога, когато по стълбите към трапезарията нахлуха хора с тежки стъпки. Чу се гласът на собственика, които убеждаваше умолително:

Майчице.

– Muchachos! … Muchachos!#1… Тези стаи са за господа. Тук има чужденци… англичани…

Един друг глас, подобен на ерихонска тръба, изрева ужасно:

– Дяволе, а ние да не сме кучета? … Днес то има равенство!

Човекът, който така свирепо настояваше за равенство, се показа на вратата. Той бе млад, чернокос, с грамадно телосложение и добродушни кафяви очи, чийто израз никак не отговаряше на сърдитите викове, с които цепеше посадата. Носеше чистичък работнически комбинезон и ако се съдеше по виковете му, бе малко пийнал. Зад него нахлуха другарите му, около десетима души, с вехти дрехи и баски шапчици. Всички имаха вид на работници или бедни интелигенти, въодушевени от идеята да манифестират заедно в Сеговия омразата си срещу средновековна Испания. Веднага щом влязоха, едрият обиколи с поглед трапезарията и когато очите му съзряха монаха, в тях блеснаха пламъчета на фанатична омраза.

– Другари!… – мрачно изръмжа той. – Ето един чернокапец!

И тръгна заплашително към представителя на реакцията. Но останалите бяха далеч по-трезви от другари си. Един от тях схвана веднага опасността, която заплашваше монаха, и като улови широкоплещестия за лакътя, предупреди разумно:

– Карлито!… Без глупости!

Карлито премигна няколко пъти. След това съсредоточи мисълта си с известно усилие и реши, че наистина беше съвсем безсмислено да изхвърли това кюре от посадата. Те бяха с хиляди, тия черни паразити в расо! … Най-добре бе първо да се вземе властта и после да се изпратят с параходи – подарък от Испанската република на Ватикана. И Карлито укроти гнева си. Той даде воля само на идейното си въодушевление, като удари с все сила по масата и изкрещя, колкото му глас държи:

– Viva el anatquismo’A.

#1 Момчета.

#2 Да живее анархизмът!

След това внушително изявление пред кюрето и компанията от капиталисти, която вечеряше с печени пилета, Карлито и другарите му заповядаха на съдържателя да съедини две маси и насядаха около тях. Понеже испанската чест не им позволяваше да консумират, без да плащат, те извадиха кесиите си и провериха по колко пари имат. Половината от съботната надница бе пожертвувана за синдикални цели, част от другата половина бе оставена в семействата на съпругите и децата. За вечеря и дума не можеше да става, но все пак с остатъците от надницата можеше да се направи кооперация за нова бутилка мансаниля. Не стигаха само петдесет сантима. Даде ги един тънък младеж с високо чело и замрежен поглед – най-заможният от групата и същият, който предупреди Карлито да не върши глупости. Той бе основен учител в Аранда и макар да чертаеше пред учениците планове, как да си направят икономична бомба, бе като всички интелектуалци – изплашваше се, когато идваше момент за действие.

Силният вик и ударът по масата, с който Карлито пожела живот на анархизма, бяха разтърсили цялата посада. Фани забеляза, че те предизвикаха идването на една друга пролетарска личност, облечена също в комбинезон. Новодошлият, изглежда, не спадаше към групата на анархистите, но притежаваше известна власт, може би като пазител на реда в утрешния митинг. Върху баската му шапчица лъщеше червена звезда. Той обиколи с поглед трапезарията, при което очите му се спряха подозрително и враждебно върху един дребничък червенокос работник с антипатично лице.

– Какво има, другарю Льоренте? – сухо попита Карлито в настъпилата тишина.

– Нищо – отговори Льоренте, като се намръщи. – Вдигате много шум.

– Че да не отиваме на литургия? – забеляза червенокосият и произношението му издаде веднага, че бе чужденец. – Когато плутократите влизат в кръчма, вдигат повече шум!

– Ти какъв си? – внезапно попита Льоренте, като отиде при него.

– Безвластник! – гордо отговори червенокосият.

– Покажи картата на братството!

– Омръзна ми да я показвам на полицаи.

– Ще я покажеш ли? – повтори Льоренте и в гласа му прозвуча заплашителна нотка.

– Гилермо, покажи я! – каза учителят от Аранд, – Другарят е от комитета на Конфедерацията.

Червенокосият недоволно измъкна някаква карта и я хвърли върху масата. Без да се дразни, другарят Льоренте прегледа внимателно картата и по същия немного вежлив начин я върна на притежателя й.

– Лека нощ, другари! – произнесе той, като поздрави с вдигнат юмрук и тръгна към вратата. Почти никой не отвърна на поздрава му.

– Докога ще търпим своеволията на тия комунисти? – попита червенокосият след излизането на Льоренте. – Къде остана свободата на действията ни, другари безвластници? …

Въпросът бе зададен патетично и удари безвластниците тъкмо в най-чувствителното място на сърцата им, но донасянето на мансанилята им попречи да порицаят Льоренте. Учителят от Аранда, най-кръвожадният от всички атентатори в света, раздели братски виното, като на себе си сипа най-малко. От единствената бутилка десетте чаши се напълниха едва до половината което изпъкна в неприятен контраст с изобилните разнообразни вина и остатъците от богатата вечеря върху масата на плутократите. Тоя именно факт бе отбелязан неволно с горчива размяна на погледи от работниците.

– Мирише ми на тупаница – произнесе Джек.

– Няма да стане нищо – раздразнено каза Фани.

Тя бе много разстроена от неприятното усещане на виновност, което обстановката създаваше у нея, виновност за това, че по-миналата вечер бе загубила с пълно равнодушие в казиното на Сан Себастиан три хиляди пезети, докато на света имаше хора, които събираха сантими, за да си поръчат бутилка мансаниля. А тия хора цяла седмица бяха работили в задушната атмосфера на леярниците в Билбао, докато тя не вършеше нищо. Стори й се, че всичко това бе подло, много подло, за да бъде прието като естествено.

– Мюрие, умееш ли да се боксираш? – попита Джек.

– Не – презрително отвърна французинът.

– Тогава, ако стане нужда, докато аз действувам, ти ще изведеш жените, нали?

– Какво мислиш да правиш? – с досада попита Мюрие.

– Възнамерявам да ги изгоня оттук.

– Глупости! … – гневно каза Фани. – Да не си въобразяваш, че това са негри?

– Негрите са по-дресирани. Знаят си мястото.

Джек бе напълно сигурен, че тия испанци не си знаеха мястото, макар да се намираха в собствената си страна. Говорът и смехът им го дразнеха, възбуждаха у него почти физическо отвращение към тях, към работническата класа изобщо, която не знаеше никаква мярка в претенциите си. Накъсо, той не можеше да понася присъствието им. Към възбудата и съсловната ненавист срещу работниците се прибавяше и лошото му настроение от сутринта. Клара и Мюрие продължаваха да флиртуват и да го мислят за глупак, който не забелязва нищо. Фани се бе захласнала по монаха и Джек почна да се чувствува на масата като пето колело. Каква дивотия!…

Той си наля чаша вино и я изпи наведнъж, но това се изтълкува твърде зле от пролетариите.

– Видиш ли, Карлито! … Това се казва пиене! – горчиво забеляза червенокосият.

Думите му, пълни с правдивост, накараха металурзите да погледнат празните си чаши не толкова със съжаление, колкото с чувство на унизеност. Погледите им се отправиха враждебно към масата на плутократите.

– Докато ние се потим, думбазите живеят ли, живеят! … – продължи червенокосият, насърчен от ефекта на забележката си.

Това бе също трагична истина, която работниците знаеха отдавна, но тя не предизвика въздействието, което очакваше червенокосият. Повечето от другарите му не обърнаха внимание на забележката, а останалите изпитаха чувство на досада. Понякога Гилермо говореше банални неща. Та нали за това се борят!… По-важно бе да каже нещо за тактиката на борбата или да вземе сам участие в решителната акция. Умните очи на другаря от Аранда погледнаха Гилермо с недоволство. Гилермо, който бе от немски произход, предизвикваше винаги инциденти и несъгласия. Дори у комунистите съществуваше подозрението, че той е провокатор. В общото нареждане на Конфедерацията бе казано да не се излага борбата на работниците с произволни насилия над единични лица. Сега думите на Глермо можеха да възбудят другарите и да предизвикат нежелателно насилие над чужденците.

Вниманието на работниците бе погълнато от компанията на плутократите и така те забравиха напълно монаха, който спокойно продължаваше да седи на масата си. Сега всички гледаха чужденците, сякаш едните бяха артистична трупа, която се готвеше да играе в кабаре. За да избави дамите и господата от това плебейско любопитство, съдържателят почна да върти копчето на радиото и намери някаква станция, която предаваше шлагери. Той мислеше, че танцовата музика ще отвлече вниманието на работниците. Но тази музика ги възбуди в друго направление.

Пет бутилки херес от мене! – високо поръча червенокосия, като хвърли надменен поглед към аристократите.

– Гилермо! … – уплашено попита учителят от лоанда: – Имаш ли пари да ги платиш?

Червенокосият важно потупа джоба на синята си блуза.

Жестът му бе тъй неочакван и другарски, щото възхити всички. Впрочем Гилермо бе ерген, получаваше висока надница като специалист по производството на стомана и можеше да си позволи разточителство. Другарите му изразиха възторга си с шумно тупане по гърбовете си. Те бяха испанци, буйни пламенни мъже с южна кръв, които обичаха живота, борбата и виното. Мисъеха, че след тежката работа в леярниците щяха да пият и това ги омая напълно. Така те забравиха да се попитат откъде Гилермо имаше пари, за да бъде тъй щедър. Сумите, които пръскаше за черпни, надминаваха много пъти седмичните сборове от надниците му. Само през главата на учителя от Аранда мина смътно подозрение.

Между това келнерът донесе бутилките и виното оказа въздействието си. Гилермо се трогна пак и поръча още пет бутилки от силното вино, от истинския херес, който можеха да пият само плутократи… Дори учителят от Аранда, който отначало бе раздразнен от постъпката на Гилермо, забрави недоволството си и пламенно почна да обяснява на двама другари необходимостта да се отстъпи временно по известни точки от доктрината, за да се запази съюзът с комунистите. Борбата на работниците трябва да бъде единна!… Нека другарите безвластници разберат това.

И така, в тази трапезария за caballeros66
  Господа.


[Закрыть] бе чисто и приятно: камината пламтеше, радиото свиреше, хересът се лееше! Колко хубав бе животът, колко приятно беше, след като си работил цяла седмица в леярните, да седнеш тъй, в чиста посада пред чаша херес, и да разговаряш с другари! … Как преливаха от щастие тия прости и чисти испански души, тия страшни анархисти от Билбао, чието име докарваше в ужас кюретата, аристократите, банкерите, индустриалците!… Сега те не мразеха плутократите от съседната маса, които вечеряха с омари и печени пилета. Равенството, хармонията и безвластието като че бяха настъпили най-сетне между хората! …

След като се увери, че другарят от Аранда задълбочаваше все по-страстно разискванията върху единния фронт с комунистите (към групата се бяха присъединили и други работници), червенокосият стана от мястото си и седна до Карлито.

Сега вече можеше да се каже, че Карлито бе наистина пиян, което впрочем му се случваше рядко, защото нямаше възможност да се разпуща, макар да бе ерген. Той поддържаше майка, две сестри, а също и семейството на брат си, убит на един митинг през зимата на Примо де Ривера. Сега Карлито бе в прекрасно настроение, което изразяваше с постоянно тупане на другарите си по рамото и с въодушевено повтаряне възгласа: „Viva el anarquismo!“

– Гилермо! … Viva el anarquismo! …

– Viva! … – отговори червенокосият, като се огъна под удара на тежката лапа, която се стовари върху рамото му.

– Харесва ли ти тук?

– Ох! … Разбира се!

– Виното не е лошо, а?

– Ох! … Чудесно е!

– А как ти се струват дамите отсреща?

Макар да бе пиян, Карлито се засрами от въпроса, който му зададоха. Виж, от жени той не разбираше… Той можеше да крещи на митинг, да се бие с фалангисти, да стреля от барикади и даже да държи реч, но жените винаги го смущаваха. Пък и пари трябваха за тях, а надницата му едва стигаше да изхранва братовите си деца. Той беше само танцувал с няколко работнички на забави в клуба на комунистите и това бе всичко!

– Бива си ги, а? – каза червенокосият, като цъкна с език.

Карлито хвърли нерешителен поглед към дамите, но веднага срамежливо наведе глава. Наистина, Гилермо имаше право. Такива жени човек виждаше рядко. Те бяха фини, бели, руси, ослепително красиви. Но нима тия жени са да бъдат гледани от работници? Те са за богатите. Впрочем Карлито си харесваше повече испанките. Какви другарки бе виждал той по митингите на „Пуерта дел Сол“ в Мадрид! … Имаше особено две от Бадахос! Но пак липсата на пари и смущението, което го обземаше, му пречеха да завърже приятелство. Не разбираше той от жени и това си е. Виж, когато трябваше да се барикадира срещу полицията, да изложи на опасност живота си заради идеята, Карлито не се смущаваше, това знаеха всички.

– Я гледай!… Пълничката ти се усмихва!… – каза Гилермо.

Карлито се засрами още веднъж. Ами, усмихва се!… Все пак той провери, като хвърли нов, бегъл поглед към чужденката. Да, тя наистина се усмихваше. Ако добрият Карлито знаеше колко неверни могат да бъдат усмивките на благородните сеньори, може би нямаше да се развълнува до такава степен. В тоя момент Клара весело коментираше с Мюрие смешните и целомъдрени рефлекси у работника. Впрочем тя имаше и навика да се усмихва винаги когато забелязваше, че я гледат мъже.

– Ти танцувал ли си с благородни сеньори? – внезапно попита червенокосият.

– Не, разбира се! – обидно отвърна Карлито.

Въпросът на Гилермо му се стори глупав и оскърбителен. Все едно да го питаха: „Ти поддържаш ли връзки с плутократи?“

– Защо не я поканиш за танц? – безразлично попита Гилермо, сякаш ако Карлито направеше това, щеше да бъде съвсем обикновено нещо.

– Hombre! … За танци ли сме тръгнали? – правдиво забеляза Карлито.

– Че защо? Само ще въртим чуковете ли?

– Остави!… Аз не съм по тая част.

– Глупчо!… Погледни как ти се хили! Само чака да я поканиш!

Карлито пак зърна сеньората и пак видя, че тя гледаше към него и му се усмихваше, но сега някак подигравателно… Така си е! Жените винаги ще му се смеят, задето се стеснява. И Карлито се почувствува оскърбен. Какво, да не е някой чирак?

– Хайде, ставай! – насърчи го Гилермо.

Карлито се поколеба. Как, само ще му се смеят ли? Нека другарите видят, че не се бои от жените и че даже се решава да покани за танц една благородна сеньора. Но все пак Карлито не се решаваше. Нещо му подсказваше смътно, че моментът и обстановката не подхождаха да показва смелостта си.

– Изглежда, че се боиш от плутократите? – презрително забеляза червенокосият.

Да се бои от плутократите ли? … Карлито на свой ред погледна подигравателно другаря си. Ей сега ще види! Осени го суетното доволство как след танца другарите му щяха да кажат: „Браво, Карлито!… Не се смути да поканиш една благородна сеньора!“ Разбира се, той нямаше никакви непочтени намерения спрямо сеньората, например да я притисне или отегчава с блудкави любезности. Той искаше само да докаже пред нея и пред другарите си, че не е свенлив като чирак, като селско кюре и не се смущава от плутократите.

И Карлито се изправи самоуверено. С твърди стъпки той се отправи към масата на чужденците и застана пред сеньората. Поклонът му бе изискан като на кино. Би ли желала сеньората да танцува с него този фокстрот? Той беше напълно сигурен в съгласието й. Но сеньората не мръдна. Сините й кукленски очи го гледаха студено. Предишната усмивка бе изчезнала от лицето й. Нима ще откаже? Карлито се изчерви от срам и смущение. Той остана така няколко секунди съвсем забъркан и после безпомощно погледна другата сеньора със зелените очи. Карамба!… Той беше сгрешил! Трябваше да покани тази сеньора, а не синеоката. Отблизо Карлито видя, че тя бе много по-красива от оная, към която го насочи Гилермо, не изглеждаше никак надменна и в тоя момент му се усмихваше весело. Но не можеше да се обърне към нея, след като бе поканил вече първата. И Карлито продължаваше да стои все тъй забъркан пред масата на чужденците.

– Попитай господата!… – подсказа му на испански сеньората със зелените очи.

Вярно, хей! … Карлито беше забравил да поиска позволение от господата. Ама че е дебелак!… Та това му е първото условие, което спазваха и другарите му, когато канеха непознати девойки по работническите вечеринки. Кани ли се току-тъй! … И Карлито смотолевено изпълни салонния протокол.

– Какво иска този идиот? – попита Джек. – Иска позволението да танцува с Клара – весело преведе Фани.

– Ще го получи непременно! – каза американецът. Той се изправи бързо, като постави едната си ръка в джоба, а с другата блъсна грубо работника.

– Джек! – извика Фани. Но бе късно.

Карлито политна назад и без малко щеше да падне. Усилието, което направи да се задържи, го накара да изтрезнее и му подсказа в колко жалко положение бе изпаднал. Я гледай!… Този плутократ си позволяваше да го блъска! Че как така? Карлито не беше извършил нищо нахално. Той питаше само дали може да потанцува с дамата. В цяла Испания е прието така. Ако знатният кабалеро не позволяваше това, можеше да му откаже човешки, а не да го блъска. И в гърдите на Карлито кипна изведнъж всичкият гняв, който се таеше в сърцето му срещу плутократите. Обзе го желание да пипне този аристократ за ръцете, да го опре на стената и да му каже: „Слушай! … Ти си мръсник, защото не считаш работника за нищо!“ Да, Карлито щеше да направи това, но плутократът го изпревари.

С бързината на мълния Джек стовари изневиделица върху носа му един свиреп юмручен удар. Карлито политна втори път назад, като разпери ръцете си инстинктивно. Ловък като тигър, Джек се хвърли върху него и му нанесе още един по-страшен удар в окото, който събори работника на земята.

По лицето на Карлито рукна кръв. Фани разбра изведнъж, че Джек удряше с оловния бокс, който винаги носеше в джоба си. Съвършено озверен, американецът щеше да смаже напълно противника си, ако Фани и Мюрие не бяха увиснали върху ръката му.

– Ти си кръвопиец! … – изохка Карлито.

Той се опита да стане, но отново рухна на земята. Носът, очите, мозъкът го боляха непоносимо. Не виждаше нищо. Кръвта от носа му, който бе съвършено смазан, струеше изобилно и се събираше в кървава локва по дъските. Гледката беше отвратителна и жестока. Всичко се бе развило само за няколко секунди. Като видяха какво става, другарите на Карлито наскачаха яростно. Джек отново се приготви за бой.

– Никой да не мърда! – високо извика учителят от Аранда. След това се обърна към най-близкия до себе си: – Хуанито, повикай веднага другаря Льоренте!

Хуанито излезе да повика Льоренте. Работниците послушаха учителя и останаха по местата си. Монахът и двама от тях се наведоха над ранения, докато останалите гледаха Джек с очи, в които пламтеше омраза.

– Удря с бокс! … – възмутено произнесе някой.

– Кучи син! … Можеше и да стреля.

Джек си наля вино и изпи чашата наведнъж. Клара го погледна с тъпо възхищение. Фани и Мюрие се бяха успокоили малко, но сега пред всички изпъкна въпросът за последиците. Инцидентът нямаше да мине лесно, ако работникът бе пострадал сериозно. Размениха полугласно няколко мнения какво да правят.

– Най-добре е да офейкаме с колата – предложи Клара.

Въпреки подлостта си това предложение изглеждаше донякъде разумно. Джек бързо подаде на съдържателя банкноти.

Бяха готови да тръгнат, когато в трапезарията влязоха един сержант и трима войници от цивилната гвардия с черни лакирани шапки и загърнати в пелерини. Зад тях вървеше другарят Льоренте.

– Какво има? – строго попита Льоренте.

– Нищо, другарю… – смутено почна да обяснява един от анархистите. – Ние влязохме… седяхме тук… и… Карлито покани за танц една от дамите…

– Глупци!… Каналии!… – кипна Льоренте, – Вие за танци ли сте тръгнали, или на митинг? Кой поръча виното?

– Гилермо!

– Къде е Гилермо?

– Ето го!

– Арестувайте го! – каза Льоренте, като посочи на жандармите червенокосия. – Това е провокатор! Нашите другари го следяха отдавна.

След това се обърна към чужденците:

– Паспортите ви, сеньорес!…

– Как? … С какво право? – възпротиви се Джек.

– Тогава ще ви арестувам! – хладнокръвно предупреди Льоренте.

След късо обяснение всички бяха принудени да му дадат паспортите си срещу разписка.

– Свободни сте! – каза комунистът.

Джек и Клара тръгнаха към стаите си. Фани ги последва, но Мюрие й направи знак да остане в трапезарията.

– Нека видим дали раната не е опасна! – каза той. – Изглежда, че Джек го е халосал здравата.

Едва сега те си спомниха отново за монаха. Видяха го коленичил пред ранения с памук и марля в ръка, с които избърсваше кръвта от лицето му. Сцената напомни на Фани една старинна гравюра, изобразяваща монаси, които лекуват болни от чума. На един стол до ранения бе поставен малък кожен несесер с хирургически инструменти. Донесоха супник с преварена вода, в която монахът изля някаква течност, и после постави в него инструментите. Когато почна да работи, в стаята настъпи пълна тишина.

– Той пипа като лекар! – учудено забеляза Фани.

– Няма никакво съмнение, че е лекар – потвърди Мюрие, наблюдавайки бързия и ловък начин, по който монахът работеше.

Мюрие почувствува угризение. Той не се бе притекъл веднага на помощ на падналия, както монахът. Искаше да бъде до Фани, ако разярените работници се бяха нахвърлили върху тях. Да, пак Фани! Макар че всъщност трябваше да мисли вече за Клара, жената с доларите, която щеше да го спаси от колониите, от безпаричието, от униженията.

Раненият пъшкаше глухо. Костта над едното му око бе съвсем разрушена и монахът трябваше да изважда с пинцети късчетата и едно след друго от кървавата маса на смазаните мускули. От време на време той прибягваше към местна анестезия, манипулирайки изкусно със спринцовката. След това дойде ред и на смазаните хрущяли на носа. Когато изчисти и превърза всичко, само устата и едното око на нещастника бяха свободни от бинта. Монахът постави ръката си пред това око и попита кротко, с глас, който накара Фани да потрепере:

– Братко! … Виждаш ли ръката ми?

– Не! … Не!… – простена раненият.

– Карамба!… Наистина ли? – попита Льоренте, като се наведе.

– Да, сеньор!… – потвърди монахът. – Той е ослепял с двете очи… От раната и сътресението!

Фани и Мюрие се измъкнаха от трапезарията, а испанските работници се наведоха мрачно над ранения си другар. Бе арестуван един провокатор, бе взет паспортът на един американски лентяй, но Карлито, буйният и жизнерадостен Карлито, оставаше в мрак за цял живот…