Текст книги "Няма нищо по-хубаво от лошото време"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 16 страниц)

– Твоят стриптийз е най-прекрасен от всичките – промърморвам, додето наблюдавам как секретарката ми заменя вечерния си тоалет с нощен.

– На друго освен на стриптийз не се надявай – отвръща тя лаконично. – Просто ми скъса нервите днес следобед.

– Да, но спечелих един приятел. Приятелството е свещено нещо, скъпа Едит. Особено в обстановката на един фрижидер.

Жената не възразява. Това ми дава кураж да стана и да се опитам да подобря помрачените ни отношения посредством братска прегръдка. Едит не се противи прекалено. Това й е хубавото, а също и лошото, защото подир всеки момент на близост с нея изпитвам не чувство на обладание, а на коварно изплъзване.

Едно случайно напиване не винаги е увертюра към това свещено нещо – приятелството. Много често човекът, с когото сте се тупали задушевно по рамото, те среща и отминава на следния ден с някое студено «Добър ден, как сте?» Затова редно е да бъда приятно изненадан, когато Конрад Райман се отбива два дни по-късно в кабинета ми, поднася някакъв комплимент на Едит, ръкува се свойски с мен и ми съобщава, че ни е намерил квартира.

– Току-що ми телефонираха… аз лично не съм я видял, но ме уверяват, че е чудесна. Ако желаете, можем да прескочим надвечер заедно.

– С удоволствие – отвръщам, – обаче при едно-единствено условие: да бъдете тоя път наш гост.

Райман, разбира се, заявява, че това съвсем не е необходимо, че тъкмо ние тук сме все още гости и прочие от тоя род, но накрая се съгласява и си определяме среща.

– Ти си луд – казва ми Едит, когато излизаме да обядваме. – Твоят приятел е само един артист, и то не от първа категория. Той просто е пратен да те прислушва и чудесната му квартира вероятно е пълна с микрофони.

– Вероятно… – съгласявам се. – Но какво значение? Дори и да наемем къща, дето сме сигурни, че няма микрофони, пак ще трябва от предпазливост да се държим тъй, сякаш ги има. В такъв случай какво значение? А да отхвърлим една хубава квартира при положение, че не разполагаме с никаква, това вече буди подозрение.

Квартирата се оказва наистина чудесна – ако не се мисли за възможните слушалки. Това е почти цяла къща – една кокетна, тясна и висока къщица, като тия от приказките, с червени тухли, с бели врати и прозорци, разположена само на две улици от «Зодиак», точно до мостчето на тих канал със зелени заспали води. На долния етаж живее хазайката, възрастна рентиерка от доброто старо време. Горният се състои от спалня, хол, кухня и баня, а още по-горният – от спалня, баня и потънала в цветя тераса. Помещенията са много светли и много чисти, пастелните тапети са умело съчетани с пастелните тонове на мебелировката. Всеки от етажите е съвсем изолиран, ако не се смята общата стълба, така че няма опасност секретарката да досажда прекалено на шефа си – и обратното. Трябва да си пиян, за да откажеш подобна квартира, а аз не мога непрестанно да играя ролята на пиян.

– Е, как ви се струва? – пита скромно Райман, но в тона му се долавят нотките на леко тържество.

– Чудесно е – отвръща Едит. – Впрочем аз нямам думата.

– Чудесно е – потвърждавам. – Скъпи Конрад, ти ни правиш неоценима услуга.

– О, една услуга, която не ми струва нищо – отвръща луничавият все в същия скромно-тържествен тон.

След което тръгваме да отпразнуваме завоеванието.

Дружбата ми с Райман съвсем незабелязано се превръща в обичайно всекидневие. Тая дружба се изчерпва с изпиването на едно кафе към обяд в заведението на ъгъла и с поглъщането на следобедния аперитив в същото заведение, обаче това не е малко в един град, пълен само с непознати. Луничавият е, общо взето, тих и сериозен човек, склонен повече да отговаря на въпросите ти, отколкото сам да ги задава. И все пак туй е последният човек в «Зодиак», на когото бих рискувал да подхвърля някой въпрос. Конрад Райман – това е името, изтръгнато от Моранди. Единствената връзка на Моранди с разузнаването.

Изтекъл е вече цял месец от пристигането ни в Амстердам. Проверките и разпитите са останали назад, неудобството пред непознатия град – също. Ние сме навлезли в канализирания в буквалното и преносно значение делник, движим се край каналите под разтворените си чадъри, ходим на работа и се връщаме от работа, обикаляме из околностите, имаме дом, прилични заведения и предостатъчно време за скука.

Холандия е богата страна. Особено с влага. Тук всичко излъчва влага – небето, избуялите тъмни ливади, гъсто зелените дървета, безбройните канали, езерата, тръстиката, мокрият вятър и дъждът, който ту подло се преструва, че уж не вали, ту поройно се свлича от облаците. Ако хората тук бързаха или тичаха под дъжда, би трябвало цял живот да тичат. Но това са спокойни хора, които нямат навика да се тровят от дреболии. Децата играят на тротоарите под дъжда, жените, изправени до вратите, сплетничат под дъжда, младежите, спрели на групи, спорят или се смеят под дъжда, без да говорим за влюбените, които и тук, както навсякъде по света, се целуват на открито независимо от прогнозата на метеорологическия бюлетин.

Влагата и облачните небеса правят всичко да изглежда навъсено и сиво. Може би тъкмо затова холандците имат страст към пъстрите и звучно-багрени неща – към лехите и саксиите с цветя, към лъскавите бакърени предмети, към сините делфтски порцелани, към шарените улични латерни, към бляскащите тръби на духовите музики, към картините и цветните джамлъци. Може би затова фасадите на къщите са облицовани с червени и жълти тухли, а дървените части са винаги прясно боядисани в бяло, може би затова навсякъде свети ослепително лъснат пиринч, порцелановите лули на старците са украсени с весели цветни рисунки и дори топчестото холандско сирене е яркочервено като домат.

Изобщо – ако човек има време да се занимава с география – това е една приятна страна, с тихи, добре разтребени селища и заспали зелени води, по които плуват бели перести облаци и бели патици, една обаятелно-старомодна страна, където велосипедите все още са в обращение, а хората сравнително малко страдат от тоя бич на съвременността – психическите разстройства.

Външно погледнато, като чиновник в «Зодиак» аз съм по-навътре в тая мъглява история откогато и да било. Имам лични впечатления и служебни контакти с повечето шефове. Не само съм познат, но и приятел с носителя на името Райман. И все пак реалната полза от тоя напредък за момента е нулева. Защото не мога да седна в кафенето пред луничавия и да го запитам с дружелюбна усмивка:

– Какво ще кажеш, скъпи Конрад, по въпроса за разузнаването И как изобщо е организирана тая работа тук, у вас?

Все едно че съм изправен пред херметически затворена стоманена каса, носеща марката «Зодиак». Знам с пълна сигурност, че касата съдържа някои и други интересни неща, обаче нямам възможност не само да я отключа, а дори да я докосна, ако не желая да разбудя звънчевата инсталация за тревога. Остава ми само да седя и да чакам. Да седя и да чакам неизвестно какво и неизвестно докога.

Тихите сънни канали почват да се покриват със сухи листа. Утрините стават по-хладни и над улиците заран се диплят прозирни бели мъгли. Поройните пристъпи и внезапните секвания на дъжда се сменят с една по-улегнала активност: той вали бавно, едва забележимо, но затуй пък вали с часове. С две думи, навлизаме в златния септември.

Един ден към обяд ме извикват при исполина с трудното име. Масичката в ъгъла е отрупана с празни бутилки «Тюборг», от което личи, че аз не съм първият посетител. Ван Вермескеркен ме приема с обичайната си радушност и ми посочва креслото до бюрото си. Той е потен и червен до точката на пламването.

– Райман вече ви е казал за проектите ни относно «Хронос».

– Спомена ми нещо за източните пазари.

– Именно. Работата с тия пазари ще бъде за вас първият пробив.

– Пратихме вече навсякъде оферти.

– Знам. И това е, разбира се, много добре. Но най-сигурният път за реализиране на една сделка си остава личният контакт.

И като ме поглежда добродушно с влажните си светли очи, исполинът произнася:

– Какво ще кажете например за едно отскачане до България?

– Защо не – отвръщам без забавяне и с най-банален тон. – Боя се само, че не познавам достатъчно обстановката.

Светлите очи продължават да ме гледат тоя път с някаква искра на веселост.

– Излишно е да се боите. С вас ще дойде и Райман. Той познава обстановката.

– Много добре – кимам с готовност. – На кого трябва да дам паспорта за визата?

– На никого – отвръща исполинът със същата искра на веселост. – В България сега има безвизов режим.

И за да бъде порцията съвсем пълна, добавя:

– Тръгвате утре заранта.

«Чудесно» – мисля си, като излизам от кабинета. «Чудесно» – повтарям, додето крача по дългия коридор. Това е вече върхът на проверката. Окончателната и генералната. Тая планина от розова сланина едва не ми се изсмя в лицето. Тръгваме заранта. Пристигаме на обяд. И още на летището, разбира се, ще се намери някой да извика: «Я, Емил Къде потъна бе, мой човек?»

Шеста глава

Пътуването със самолета на Ка-ел-ем минава при безоблачно време и безоблачно настроение, що се отнася до мене. Райман вероятно е леко шокиран от безгрижието ми, макар да не се издава. Той дори няма понятие какви ядове съм брал, за да си извоювам това безгрижие.

Бях установил връзка още седмица по-рано. Дискретна, сигурна, и до тоя момент неизползувана. Но когато по обяд излизах от «Зодиак», придружен от вярната си секретарка, аз си давах ясна сметка, че този следобед ще бъда наблюдаван изкъсо и неотстъпно. И не се излъгах. Конвоят беше деликатен в границите на възможното, но не дотам, че дори Едит да не го забележи.

– Мисля, че ни следят – прошепна ми тя неспокойно, след като излязохме от ресторанта и се отправихме за обичайния половинчасов отдих към дома.

– Да не би да си подпитвала някого и изобщо да си извършила някоя глупост? – промърморих.

– Моля те, престани. Не съм дете.

– Тогава няма какво да се вълнуваш. И най-важното, прави се, че не забелязваш.

Тя тъкмо това и правеше. Изобщо опитът все повече ме убеждаваше, че Едит принадлежи към тоя тип жени, у които неврастенията се проявява в най-тихите си и сравнително поносими форми.

Изпънах се на леглото в просторната бледосиня спалня и вперих поглед в ниското облачно небе зад прозореца, колебаещо се дали да пусне поредната порция дъжд, или да почака още малко. От време на време поглеждах часовника си, но голямата стрелка, изглежда, бе напълно заразена от мързела на малката и додето стане точно два, ми се стори, че са минали не минути, а часове.

Вдигнах слушалката и навъртях номера:

– Моля, повикайте Франк.

– Няма такъв.

– Нали е фризьорският салон?

– Какъв фризьорски салон

И човекът насреща хлопна слушалката.

«Грешка, значи – казах си. – Макар и съзнателна.» И отново набрах. Тоя път се обади наистина салонът и Франк бе повикан, за да се уговорим за едно леко подмладяване и подстригване в пет.

Когато обаче малко по-късно тръгнахме с Едит към «Зодиак», наново бяхме сподирени отдалеч, тоя път от друг човек. И когато към пет без двайсет излязох от бюрото и се упътих към фризьорския салон, зад гърба ми пак имаше някой.

Срещата с връзката трябваше да се състои под навеса на едно кафене, по пътя към бръснарницата. Човекът беше на мястото си, видях го отдалече, и той също ме видя, без да дава вид, че го интересувам. Извадих цигара и я забучих в десния край на устата си, като продължавах да вървя и разсеяно ровех в джоба си за кибрит. Когато намерих най-после проклетия кибрит, кафенето бе останало отдире ми.

Една незапалена цигара при случай може да означава повече от една запалена цигара. Моята за момента заместваше цяла серия думи: «Следят ме. Подир час – мигновена среща на установеното място.»

Додето Франк ме подмладяваше в границите на възможното, наблюдението продължаваше през витрината на сладкарницата, намираща се срещу фризьорския салон. Когато излязох, постът от сладкарницата също ме сподири. Погледнах часовника. Тъкмо време, за да се отправя без бързане към установеното място.

Точно един час подир минаването ми край кафенето и точно на минутата аз влизах в универсалния магазин на Калверстрат, под чиито врати се срещаха двата гъсти потока на влизащите и излизащите, като стисках в дясната си шепа съвсем дребно късче хартия. Промъкнах се през навалицата и се отправих към щанда за тоалетни принадлежности. Когато стигнах щанда, ръката ми бе празна. Мигновената среща беше се състояла. Не ми оставаше, освен да купя туй-онуй за пътуването.

Може подире ти да има не един и не двама, а пет души преследвачи, може те да бъдат съвсем близо до тебе, може да са те оградили от всички страни, това не пречи, ако си ловък да извършиш мигновената среща без пропуск. Защото никой от хората, които вървят подире ти, не знае нито къде ще се проведе тая мигновена среща, нито с кого, нито кога, и в една навалица, където се сблъскваш с маса хора, е невъзможно да се различи дали си се сблъскал с някого нарочно за по-малко от миг, колкото да прехвърлиш нещо от своята ръка в неговата.

За момента прочее не ми остава нищо друго, освен да се излежавам на креслото си, да слушам заглушения равен грохот на самолетните мотори и да долавям с тихо злорадство едва прикритото недоумение на Райман.

Когато машината описва широка елипса и почва да се спуска към летището, луничавият произнася в ухото ми:

– Ти нямаш ръчен багаж, а аз имам освен него и два куфара. Би ли се съгласил да вземеш чантата ми, додето минем през митницата?

– Но, разбира се, Конрад, защо не

И ето ние слизаме на летище Враждебна и аз нося в ръка чантата на Райман, твърде тежка, ако се имат предвид неголемите й размери, и минаваме през хола, дето става митническият контрол, впрочем без всякакви формалности. Додето чакаме да докарат куфарите ни, луничавият ме държи под око, обаче аз съм в предишното си безоблачно настроение и ако понякога се оглеждам насам-натам, то е просто в границите на естественото любопитство, което изпитва всеки човек, попаднал на непознато място. Естественото любопитство ме убеждава, че наоколо има двама мои хора. Но те изобщо не дават вид да ме познават и това е достатъчно указание, че съобщението ми е стигнало до целта си.

Едновременно с появата на куфарите ни се появяват откъм изхода и посрещачите, които се оказват познати на Райман от по-раншните му гостувания и които – съвсем основателно впрочем – посвещават по-голямата част от вниманието си на него, додето с мен се държат като с човек от втори ранг.

– Знаем от две седмици по принцип, че се готвите да идвате – казва главният от тримата посрещачи, – но не ви очаквахме тъй внезапно. Така че ще простите, ако не сме се подготвили, както трябва.

– О, не се безпокойте – отвръща Райман. – Не идваме за приеми и официалности, а за работа.

– Колко време смятате да останете?

– Мисля, че три дни ще бъдат достатъчни, нали? – обръща се луничавият към мене от приличие.

Кимам, също от приличие, защото тия неща той ги решава.

– Чудесно, тогава да тръгваме – обявява главният.

Шофьорите поемат куфарите ни и един се опитва да ми измъкне от ръцете чантата, но аз срещам многозначителния поглед на Райман и я задържам у себе си.

Не знам как са се подготвили търговците, обаче моите хора очевидно са уредили всичко възможно най-добре. От аерогарата ни отвеждат светкавично право в хотел «Рила», настаняват ни в две стаи на различни етажи и обявяват, че след половин час ще бъде сервиран обед. Едва посрещачите са се оттеглили, и аз слизам при Райман да му предам чантата. Луничавият я прибира в единия от куфарите си, снабден с прекалено солидни и сложни ключалки за обикновен пътнически куфар.

– Какво има вътре, злато на кюлчета ли? Откъсна ми ръката.

– Не е злато, но не е и нещо, дето трябва да се въргаля насам-натам – отвръща шефът на рекламата.

И за да не ме обиди с недоверието си, добавя:

– После ще ти обясня.

Обедът се поднася в малко салонче, оградено с врати и завеси от любопитните погледи. Освен нас двамата около широката маса са се разположили четирима души български търговци. Нито един от тях не ми е познат и по-добре, защото няма нищо по-уморително от това да стоиш пред познати хора и през цялото време да даваш вид, че не ги познаваш.

Двама от българите владеят доста сносно френски и това ме улеснява – при благосклонното съгласие на Райман – да направя някои встъпителни бележки относно предимствата на часовниците «Хронос». Бележките ми предизвикват не прекален, но доста обнадеждаващ интерес. Райман в същото време разговаря с другите двама по евентуалните възможности на «Зодиак» да пласира някои български стоки, нещо, което не му пречи да следи внимателно приказките и действията ми. Но моят разговор с непознатите не съдържа никакви двусмислия.

Подир обеда се предвижда половин час почивка, след което трябва да се състои първото делово съвещание в министерството. Райман се опитва да намекне, че сме малко уморени от пътуването, но съвещанието е вече насрочено. Качваме се в стаите си и макар почивката, както споменах, да е само от половин час, луничавият успява през тоя половин час два пъти да ми позвъни за разни глупости и още два пъти сам да се качи до стаята ми, първия път, за да ми поиска одеколон, а втория – за да сме тръгнели заедно. Това не ми попречва в една от паузите да изляза на балкона да подишам въздух.

Човекът, когото намирам облакътен на съседния балкон и вперил разсеян поглед към градинката на площада, се оказва приятел от службата.

– Твоят много те притиска.

– И не мисли да ме оставя.

– Трябва да намериш начин до тая нощ да напишеш каквото имаш да съобщиш, за да може да се проучи. Другиден вечерта ще те извикат.

– Онзи ме следи непрестанно.

– За това не бери грижа. Довечера, когато си готов, ще ми предадеш доклада пак тук. Нещо друго да кажеш?

– Любо го убиха.

– И ние така помислихме. Да не е този?

– Този е организаторът.

Човекът се заглежда отново към басейна. Знам го какво мисли, защото и аз мисля същото, но не всичко, което го мислиш, влиза в работа. В тоя миг на вратата се почуква и аз се прибирам.

– Можем да идем пеш – предлага подир малко Райман, като слизаме по стълбите. – Министерството е на две крачки.

– Защо не Ще се разтъпчем малко по улиците – отвръщам сговорчиво, като мислено го пращам по дяволите.

Обаче когато излизаме пред хотела, колата вече е на линия:

– Заседанието няма да е в министерството. Решихме да изберем по-уютно място – обяснява търговецът, дошъл да ни вземе.

Все пак привечер между края на заседанието и началото на вечерята остава половин свободен час, защото една програма, съставена без всякакви паузи, би била прекалено подозрителна. Както и очаквам, луничавият използува тутакси възможността да ме поразходи из града, за да разбере имам ли, или нямам познати в тоя град.

За жалост имам ги. Тъкмо в момента, в който минаваме бавно край витрините на кафене «България», отдолу се задава един съсед от квартала, един празен бърборко, с когото не съм дотам близък, та да знае къде работя, но не съм и дотам чужд, та да ме отмине. Знам го много добре това дрънкало и съм сигурен, че още отдалеч ще вдигне радушно ръка и ще ме спре, и няма да пропусне да ме тупне по рамото и да попита: «Къде се губиш бе, Боев?» – и изобщо да провали с невинния си идиотизъм една комбинация, създадена с такова напрежение от толкова умове.

Дрънкалото в тоя миг е още далеч от нас, но така се тътре по тротоара, та едва ли е възможно да не ме забележи, въпреки че вече се здрачава. Спирам ненадейно до витрината на чуждестранната книжарница и се обръщам гърбом към улицата.

– Нещо интересно ли откри? – пита Райман подозрително.

– Да, но не на витрината. Мисля, че ни следят – отвръщам.

– Почваш да халюцинираш, драги мой – забелязва луничавият, като понечва да продължи.

– Не халюцинирам. Почакай две секунди, и ще се увериш.

«Почакай да отмине дрънкалото» – добавям на ум, защото дрънкалото тъкмо в тоя миг бавно минава зад нас и аз съвсем ясно виждам отражението му в стъклото и благославям обстоятелството, че немските книги са последното нещо, което би го заинтересувало на тоя свят.

Впрочем нас наистина ни следят и това е малка подробност от подготовката на престоя ми с цел поне за известно време Райман да не се чувствува особено свободен в действията си. Човекът, натоварен със задачата, я изпълнява точно според указанията, сиреч доста неловко. Той спира малко зад нас, после, като вижда, че се застояваме, отминава и спира по-нататък пред българската книжарница.

– Прав си – съгласява се Райман. – Оня тип наистина ни следи. Обаче когато забележиш, че те следят, драги Морис, най-умното е да даваш вид, че нищо не си забелязал.

Този мъдър съвет свидетелствува, че луничавият е на път да ме причисли към графата на безобидните глупаци, нещо, което за момента съвсем не ме огорчава. Тръгваме обратно към хотела, все тъй следвани от неизвестния спътник.

– Тоя човек почва да ми действува на нервите – избъбрям, когато прекосяваме полумрака на Градската градина.

Райман ми хвърля снизходителен поглед:

– Смятах те по-хладнокръвен.

– Хладнокръвието се проявява в сделките. А когато една опашка се мъкне подире ти…

– Може би е просто проверка – успокоява ме луничавият. – Утре по-ясно ще се разбере.

Всичко това не пречи вечерята да мине в, общо взето, повишен тон благодарение на изобилните напитки и на многократните конячени порции подир десерта. Райман консумира наравно с всички, но аз вече имам впечатление за издръжливостта му, така че след като се прибираме, не почвам веднага писмената работа. Уместна отсрочка. Директорът на рекламата цъфва в стаята ми десет минути след като сме се разделили, за да ме пита нямам ли случайно един саридон, и след като разбирам, че нямам, решава да замести саридона с продължителен дружески разговор на разни теми. Охотно се включвам в разговора и изобщо не давам никакви признаци на отегчение и предоставям на Райман възможността сам да се изтощи от приказки и да заяви най-после, че е време за лягане, защото утре ни чака работа.

Мене лично работата ме чака още тая вечер. Намирам в чекмеджето на бюрото необходимите пособия за писане и излагам възможно по-късо, но без пропуски всичко, станало от Венеция до Амстердам включително. Подир което излизам на терасата и връчвам автографа си на приятеля от службата, който се е облакътил на перваза, сякаш не е мръднал от балкона през целия ден.

Останалата част от програмата минава в съвсем напрегнат ритъм: две заседания с проучвания и пазарлъци, посветени на часовниците «Хронос», три други съвещания, засягащи експортните интереси на българския партньор, няколко посещения в предприятия и запознаване със съответните машинни асортименти, няколко визити при шефове от средна величина с опипване възможностите за по-нататъшни сделки, без да се броят обедите и вечерите при закрити врати, давани веднаж от туй, друг път от онуй ведомство. Все пак през тия два дни Райман издебва още две пролуки от време, достатъчно дълги, за да бъдат съпътствувани от важни перипетии.

Първата едночасова пролука отново бива посветена на пробна обиколка из града. Тоя път това става сред бял ден и въпреки че е избрано време на сравнително затишие – паузата на ранния следобед – и че вероятно са взети известни предохранителни мерки, трябва да мобилизирам целия си артистичен талант, за да изиграя ролята на безгрижен чужденец, подскачащ като птичка божия по непознатите улици.

Тоя тип Райман безсрамно ме извежда на най-оживената артерия – граф Игнатиев – като че ли разкарва маймуна, после ме принуждава да свием по Раковска и подир туй – по булевард Руски, към градината. Инквизиторът е готов дори да ме инсталира на някоя маса пред «Берлин», но за щастие не намираме никаква празна маса и трябва да продължим към парка. Вече сме стигнали моста и се готвим да поемем обратния път на мъките, когато насреща ненадейно изскача мой познат, сега обаче от женски пол.

Това е моята бивша. Оная същата, от която можех да имам син на пет години и повече. Ние с нея никога не сме скъсвали напълно отношенията, дипломатическите, искам да кажа, тъй че повече от сигурно е при обикновени обстоятелства да ме спре, просто така, от женска суетност, за да измери температурата на чувствата ми. Но сега обстоятелствата не са обикновени и аз отдалеч я заглеждам тежко и настойчиво, за да й го внуша. Тя ме забелязва, улавя тутакси погледа ми и странно – тая жена, която никога нищо не е разбирала, този път изведнаж разбира и отмества очи встрани. Тя знае отлично професията ми и не е тъй чудно, че е схванала положението, макар че аз може би я надценявам и че тя всъщност нищо не е схванала, а само е взела погледа ми за израз на неприязън и затова навирва нос.

Пролуката на следващия ден – последния в нашия престой – не ни е дадена на тепсия, а бива извоювана с труд от Райман чрез продължителна симулация на неразположение през целия следобед. Луничавият очевидно желае на всяка цена да остане сам и опитите на нашите фирми да пробутат повече стока на «Зодиак» почват да го дразнят. Най-после домакините решават да ни оставят на мира, за да дадат възможност на мнимия болен да се изтегне в леглото си.

Това става едва привечер. Райман изчаква търговеца, който ни придружава, да напусне стаята и ме повиква с пръст:

– Чувай, Морис – прошепва той. – Искам да те помоля за една услуга.

– Стига да е по силите ми.

– Напълно е по силите ти. Това е дребна работа, която и аз сам бих свършил, но ти разбираш, че не е удобно, след като си заел позата на болен, да тръгнеш да се разхождаш из града. Още повече ти си тук съвсем нов и вън от подозрение. Така че…

Той ми излага набързо и все тъй полугласно характера на услугата, която очаква от мен. Да взема чантата и да изляза. Да намеря булевард Толбухин – първата улица вдясно след паметника с конника – този и този номер, този и този етаж. Да позвъня три пъти късо и да питам за господин Едикойси. Да кажа на господин Едикойси: «Извинете, знаете ли френски?», на което онзи трябва да отвърне: «Разбирам го, но ако говорите по-бавно.» След като бъда въведен вътре, да съобщя, че ида от страна на Бернар, а на въпроса: «Кой Бернар, по-младият или по-възрастният?», да отговаря «Бернар, бащата.» После да оставя чантата и да си тръгна.

– Както виждаш, съвсем просто.

– А ако има някой подире ми?

– Ако има някой подире ти, ще направиш малък кръг и ще се върнеш обратно тук с чантата. Вчера нямаше никой след нас. Днес е още по-малко вероятно да те следят. Разбира се, трябва да си отваряш очите, и то, както ти казах, без да даваш вид, че се озърташ.

– А ако ме хванат?

– Говориш глупости. Мислех, че си по-смел.

– Не става дума за смелост и за страх. Но човек трябва да има предвид всички възможности. Също като при обсъждането на една сделка.

– Е, ако те хванат, което няма да стане, първото е да пуснеш една измислица: някакъв стар клиент, като е чул, че идваш в България, ти е връчил чантата с молба да я предадеш еди-къде си. Ти дори не знаеш какво съдържа…

– Последното е самата истина – забелязвам наивно.

– Именно. Ще се държиш на тая версия и нищо повече. Аз ще те освободя, това ти го гарантирам. Обаче за да мога да те освободя, условието е да не ме натапяш. Иначе как ще те освободя. Изобщо не забравяй, че «Зодиак» е сила и нямаш никакви основания да трепереш.

Осъществявам нареждането точно по разписанието и в рекордния срок от половин час. Оказва се, че няма нищо по-лесно от това да изпълняваш шпионска задача в собствената си страна при условие, че съответните органи са предварително в течение.

Връщам се тутакси в хотела и влизам в стаята на луничавия, като в бързината пропускам да почукам. Райман, застанал до прозореца, трепва от изненада и се обръща:

– А, ти си. Най-после

– Защо «най-после»? Всичко стана просто светкавично.

– Да, но на мене ми се стори, че минаха векове. Не мисли, че те подценявам, Морис, обаче все пак ти нямаш голям опит в тия работи. Достатъчно ми бе да си представя как се озърташ по ъглите, за да ме облее студена пот.

– Може да нямам опит, но не съм се озъртал накъде, което не ми попречи да констатирам, че не съм под наблюдение.

– Чудесно. Ти ми направи голяма услуга.

– О, една услуга, която не ми струва нищо – отвръщам скромно.

И не съм твърде далеч от истината.

Последната част на мисията ми тук минава твърде леко и заслугата за това е на Райман, без той дори да го подозира. Неразположението му предизвиква един лекарски преглед, една констатация за лека простуда и няколко таблетки, които укрепват значително ако не организма, то поне съня. Малко след прегледа луничавият заспива като камък и аз съвсем редовно същата вечер излизам от хотела и се отправям за съответното учреждение.

И ето я отново картината, която толкова пъти съм виждал, само че сега не въображаема, а напълно реална: генералът, полковникът и моят шеф сред осветения от тежкия полилей кабинет, обърнали лица към мене и преценяващи внимателно всяка моя стъпка и всеки сантиметър на всяка стъпка. Всъщност те са вече в течение на по-главното и се интересуват само от някои дребни детайли, някои такива детайли, които ме карат от време на време да вадя кърпата и да бърша челото си.

Полковникът, то се знае, не може да се въздържи от известни критични бележки, макар и тъкмо по подробностите. Една от тия миниатюрни подробности е моята снажна секретарка. Не в сегашната си роля, а в началната. Полковникът нарича назначаването й «скок в тъмното».

– А това не беше ли скок в тъмното – да вървя по софийските улици с риск всеки момент някой познат да ми каже «здрасти»? – връщам си го аз, понеже знам, че цялата операция е минала през ръцете на полковника.

– Излишно си се тровил – забелязва онзи спокойно. – Всичко беше тъй подредено, че никой не би имал време да ти каже «здрасти».

«Можеше да ми го съобщиш по-рано» – помислям аз, но не произнасям фразата, защото в тоя момент прозвучава гласът на генерала:

– Нека не се отклоняваме…

Бележката е отправена към полковника, макар че отклонението е предизвикано от мене и аз съумявам да оценя любезността. Също както и следващите думи:

– Смятам, че дотук Боев се е справил не зле.

Което, преведено на училищен език, гласи: «Много добър – пет.»

– А сега да минем нататък. Имаш думата, Боев.

Имам я, само че не знам какво да я правя. Защото точният, грижливо обмислен план за действие, който навярно се очаква от мене, не съществува. Аз съм на позицията на пълната неподвижност, в положението на човек, изправен пред херметически затворената каса, за която само се знае, че съдържа интересни неща, но която не е в състояние нито да се отвори, нито дори да се опипа. Не ми остава прочее нищо повече, освен да набележа перспективата с всичките й трудности и да изложа хипотезите за възможни действия, ако, ако, ако…