Текст книги "Няма нищо по-хубаво от лошото време"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 16 страниц)

Тя е увлечена в някакъв разговор с красавеца и макар да дава вид, че не ме забелязва, много добре ме забелязва и наличието на още един поклонник в заведението очевидно не й е неприятно въпреки симулацията на досада.

Получавам мартинито си и го изпивам, сетне вадя от скука кадифената кутийка с пръстена и почвам нехайно да го разглеждам. Той е действително красив и необичаен по размери и сега на дневната светлина изглежда още по-притегателен. Притегателен за дамата на съседната маса, разбира се. От момента на появяването на пръстена Ана е обхваната от все по-нарастващо неспокойство. Изпърво крадешком, а после съвсем открито тя хвърля любопитни погледи към бижуто през рамото на кавалера си. Разговорът между двамата не върви. По-точно, върви в нежелана за аполона насока, доколкото мога да съдя по дочуваните откъслечни думи:

– Днес няма да е възможно – съобщава Ана.

– Но нали ми обеща?

– …Нещо непредвидено…

– …Ти ме разиграваш…

И тъй нататък, докато аполонът хвърля с раздразнение една смачкана банкнота на масата и си тръгва.

– Мога ли да ви предложа нещо? – повтарям въпроса си две минути по-късно, като приближавам до масата и се настанявам на опразнения стол.

– Дайте да го видя – отвръща без предисловия Ана. Подавам й кадифената кутийка, подир което кимам на келнера.

– Какво ще вземете?

– Каквото и вие – отвръща дамата, вперила жаден поглед в камъка с цвят на силен чай.

Отговорът вдъхва надежди за разбирателство. Поръчвам две мартини.

– Прекрасен е – признава дамата.

– На ръката ви ще бъде още по-прекрасен.

Това са тъкмо думите, които жената чака. Тя поставя пръстена на безименния си пръст и отдалечава ръка, за да се полюбува на панорамата.

– Наистина е прекрасен.

– Също като чувствата ми.

– Не вярвам на внезапни чувства – възразява Ана.

Пръстенът е вече на ръката й, така че нищо не пречи да се погрижи малко и за достойнството си. Една жена, дори и «съвсем корумпирана», държи винаги да й се дава по-висока цена от реалната.

– Моите чувства не са внезапни – забелязвам, след като изчаквам келнерът да сервира питиетата.

– Знам – кима Ана. – Те траят вече половин час.

– Те траят близо месец.

– А, това е ново

Тя прави мимика на изненада с пълните си устни. Една вулгарна кабаретна мимика, която разкрива хубави бели зъби.

– Видях ви в «Сирена». За жалост не бяхте сама.

– При такъв брой нахалници рядко мога да остана сама.

«Близо месец обикалям с надежда да ви срещна наново…»

Фразата остава неизречена. Прекаленостите, както вече казах, водят до обратен резултат. Не бива да я четкам без мярка. Иначе не се знае докъде могат да нараснат разноските по операцията. Затуй добавям само:

– А днес наново ви открих…

– Светът е малък – прекъсва ме философски Ана. – Къде смятате да ме заведете?

– Където желаете. В «Гранд хотел» или в «Екзелсиор»…

Дамата посрещна одобрително реномираните имена. После ме поглежда изпитателно:

– Влюбчив ли сте?

Колебанието ми трае не повече от секунда.

– По-скоро – щедър.

Нова усмивка на одобрение от страна на пълните зачервени устни.

– Защото мене ми е дотегнало от влюбчиви глупаци. Доста е да му обърнеш малко внимание и вече става досаден. Като тоя хлапак преди малко.

– Хубаво момче – измърморвам великодушно. – Сигурно е добър любовник.

– Обаче главата му е празна. Както и джобовете.

– Така е. Добрите любовници нямат пари, а тия, дето имат пари, не са добри любовници.

– Хм, вярно – въздъхва Ана.

После ми хвърля нов изпитателен поглед:

– За себе си ли говорите?

– Това вие ще прецените – отвръщам скромно.

Тя се усмихва с безсрамната си усмивка, но казва само:

– Мисля, че можем да тръгваме.

Вечерята на терасата на «Грандхотел» минава в дух на започваща интимност. Жената за моя най-приятна изненада владее френския език значително по-добре, отколкото аз – италианския. Обстановката е напълно подходяща за сантиментална увертюра – кристали и сребро, келнери в бели смокинги, романтични електрически отражения в тъмните води на канала, гондоли и нежни песни, от които на гондолиерите им се повдига, но които помагат за ваденето на хляба.

Ана се оказва по характер по-редовна от очакваното. Думите й често са прями до простодушие, а кокетството – не повече от поносимото и когато заема някоя поза, за да покаже размерите на бюста си, тя го прави единствено за мое развлечение.

– Попитах дали сте влюбчив, защото си имам приятел – довери ми ненадейно Ана към края на вечерята.

Отговарям, че друго не съм и очаквал, обаче не проявявам добавъчен интерес.

– Защото тия момчета може да са забавни, но една жена трябва да мисли и за бъдещето си – продължава Ана мисълта си.

– От страна на мене няма да имате никакви усложнения – казвам аз, понеже очевидно това се иска да кажа.

– Драго ми е да го чуя.

– От моя страна може да очаквате само приятни изненади.

Тя се усмихва мило и изпъчва бюст, за да покаже, че такива няма да липсват и от нейна страна.

– Изобщо всичко ще стане, както вие го желаете. Ще ми бъде достатъчно да ви се любувам от време на време, в час и място, удобни за вас.

– Разбрах отведнаж, че сте истински кавалер – отвръща дамата, като ме поглежда замислено.

Навярно в тоя миг зад буйната фризура на хубавата глава вече назрява идеята за една по-трайна и по-доходна скрита връзка.

Късно вечерта бивам приет в уютното моминско жилище на Мерчериа. Малко подир туй домакинята, полусъблечена, ме обгръща с хубавите си ръце и погалва ухото ми с едно нежно желание:

– Искам да бъдеш много мил с мене. Искам да ми правиш често подаръци…

Подаръци? Защо не. Стига да са в границите на разумното. Една операция винаги е свързана с разноски. Важно е приходът да заслужава разхода. Ана смята, че приходът от моя гледна точка се свежда до едно дамско телосложение, но аз съм на по-друго мнение по въпроса.

Следва да се отбележи като окуражаващ признак, че и двамата проявяваме умереност в апетитите си. Ана, макар да твърди, че е на 25 години, навярно наближава трийсетте и жизненият опит вероятно я е научил да не иска повече от това, което може да й се даде, и да не експлоатира неразумно една връзка с перспективи за дълготрайност. Аз, що се отнася до моето, също имам известен опит. Затова чак подир три дни отдалеч засягам темата.

Тия три дни, вън от подробностите, интересуващи еротоманите, са изпълнени с разходки до Лидо, излежаване по плажовете, обеди в хубави ресторанти, танци под съзвездията на градински илюминации, две отбивания в кинозали и няколко значително по-скъпи отбивания в магазините за дамско бельо и готово облекло. Тъкмо дамското бельо е поводът за приближаване до темата.

Ние сме извършили покупките рано следобед на връщане от ресторанта и понеже жегата е на върха си, сме се прибрали в квартирата на Ана. Ана, съблечена, сред купища разтворени кутии, пробва подаръците пред огледалото; додето аз пуша, излегнат на дивана, като се старая да се придържам с поглед към леко развяната от ветреца бяла завеса и да избягвам сектора около огледалото.

– Ти даже не ми казваш кое бельо най-добре ми отива – забелязва капризно Ана, огорчена от невниманието ми.

– Всичко ти отива. На тебе всичко ти отива. Мисля само, че твоят приятел недостатъчно се грижи за гардероба ти.

– Какво има да мислиш Очевидно е.

– В такъв случай не разбирам как го търпиш. Сигурно толкова си влюбена, че…

Замълчавам, сякаш задавен от внезапен пристъп на ревност.

– Влюбена в него?… – Ана се разсмива с мек полугласен смях.

– Тогава съвсем не разбирам. Може да съм глупав, но не разбирам.

– Ох, всички мъже сте еднакви – въздъхва Ана, като разкопчава дантеления сутиен, за да го замени със следващия. – Тази ревност непрекъснато ви разяжда вътрешностите. Когато се запознах с Моранди преди две години, той имаше много пари. А сега вече няма много пари. Толкова ли е сложно?

– Смени професията или?…

– Нищо не е сменил. Но тогава пътуваше в чужбина и му плащаха повече. А сега не пътува и получава по-малко.

Тя замълчава, отегчена от тоя разговор и изцяло се посвещава на бельото си. Отново премествам поглед към бялата завеса. Засега стига толкова.

Два дни по-късно, подир втора разорителна обиколка из Мерчериа, Ана пак е застанала пред огледалото в току-що купената рокля от сива дантела.

– Прилича ли ми? – пита тя, като заема някаква журнална поза.

– Естествено. На тебе само скъпи неща ти приличат.

– Ето това Моранди не го разбира – измърморва жената, като заема нова журнална поза.

– Може би и ти не го разбираш съвсем. Иначе нямаше да държиш толкова на своя Моранди.

– Горкият, прави за мене каквото може – отвръща Ана снизходително.

– В смисъл че те лъже, доколкото може. Тогава получавал, а сега не получава. И ти му вярваш.

Жената се обръща към мене и ме поглежда с досада. Аз продължавам невъзмутимо да пуша, излегнат на дивана.

– Не вярвам, а знам. Тогава получаваше маса пари за командировки, а сега наистина вече няма командировки.

– Добре, добре Това си е твой въпрос – казвам успокоително. – Не забравяй само, че и аз работя в търговията. Никое предприятие не дава за командировки повече от необходимото за пътни разноски. Ако Моранди е имал по-рано пари, вероятно ги има и сега. Но… щедростта намалява с намаляването на чувствата.

– Глупости – тропва с крак Ана. – Моранди е луд по мене. Луд, разбираш ли Понякога даже просто ме вбесява с ревността си. Ако можеше да бъде щедър според чувствата, трябваше да ме позлати. Само че не може.

– Разбрах: няма вече командировки – отвръщам подигравателно, като пускам струя дим към тавана.

– Именно – отвръща жената, ядосана от упорството ми. – Защото неговите командировки не бяха от обикновените. Той пътуваше все зад желязната завеса… Ясно ли ти е?

Ясно ми е, разбира се, обаче продължавам да се правя на ударен и да ядосвам жената, додето я предизвикам да изплюе всичко, което знае.

– Може и тъй да е – заключавам най-сетне с нотка на недоверие. – Но в такъв случай не разбирам какво търсиш повече при тоя човек.

– Нищо не търся. Просто съм му задължена. Когато Моранди преди две години ме намери, работех като манекен в една третостепенна модна къща и заплатата ми стигаше само за чорапи и сандвичи.

– Добре, добре.

– И после той ми осигурява един минимум. Без да говорим за това, че всеки момент могат отново да го пратят да пътува…

– Добре, добре.

– Докато ти си един чужденец. Много си шик, признавам, но днеска си тук, утре ще изчезнеш.

– Казах ти, че сделките ме заставят често да идвам насам.

– Значи, често ще се виждаме Обаче Моранди…

– Добре, добре – повтарям за трети път. – Не мисли, че ще те принуждавам към нещо, което сама не желаеш. Още в самото начало ти обещах…

– Тогава престани с тия сцени на ревност. Стигат ми инквизициите на Моранди.

Подир тези думи настъпва успокоение и Ана ме повиква да й разкопчая роклята.

Всичко това не е лошо, обаче не надхвърля рамките на вече известното. Освен в една точка: Моранди временно или окончателно е изваден от обръщение. Колко и какви задачи е изпълнявал и най-важното – кой му ги е възлагал – тия въпроси все още остават открити. Което знаеше, Ана го каза. Допълнителните, уж случайни и уж невинни подпитвания по време на нашите разговори – за връзките на Моранди, за работата му Женева и прочие – не донасят особен резултат. Няколко оскъдни подробности, съответствуващи изцяло на дадената от Любо характеристика – бонвиван и развей прах, застаряващ любовник, привързан по едни или други причини към една доста похотлива, доста суетна и доста невярна приятелка.

И все пак успехът с Ана не е дребен. Особено като бъдеща възможност. Стига да не възникне някоя засечка и връзката да продължи нормално.

На седмия ден от началото на нашата любовна епопея, когато вечерта се прибираме в квартирата на Мерчериа, Ана ме предупреждава, че не е изключено Моранди внезапно да се появи на хоризонта.

– Той обикновено се бави в Женева към една седмица – и щом се върне, веднага идва тук.

Това е казано просто за сведение и безразличието на жената към вероятната опасност ми се вижда странно.

– А какво ще стане, ако Моранди ни завари?

– Няма да ни завари. Ще излезеш през черния вход.

– Значи, цяла нощ ще седим нащрек.

– Глупости. Ако не дойде до десет смятай, че изобщо няма да дойде.

Ана ми показва за всеки случай коридорчето към черния вход и стълбището, отдето трябва да се измъкна. Тя би си спестила тоя труд, ако знаеше, че още предните дни съм разучил грижливо тия неща, додето тя е правела покупките за нашите късни закуски.

Жената сваля роклята си, тая същата от сива дантела, и облича пеньоара. После се упътва към банята. Тъкмо в тоя миг на вратата се позвънява трикратно и настойчиво.

– Моранди – казва спокойно Ана. – Тръгвай.

– Не отваряй, преди да чуеш, че съм излязъл.

– Знам – кима тя. – Тръгвай.

Което и правя. Но веднаж излязъл на стълбището, не се спускам надолу, а оставам до вратата, за да извърша една дребна операция върху звънеца. Тоя звънец виси тук навярно маса време неизползуван, защото е развален, и ето че сега е дошъл часът да влезе отново в действие, макар и не като звънец, а като проводник. Звънчевият механизъм е окачен в коридорчето до самата врата на спалнята. Своевременно съм поставил в металната полусфера на механизма едно дребно по размери, но твърде чувствително микрофонче, като съм го скачил за жичката. Остава само да свържа отсамния край с една малка мембрана, за да мога да участвувам поне като слушател в предстоящия разговор. Това е именно и операцията, която извършвам.

– Тук е имало някой… – чувам слабо, но достатъчно ясно гласа на Моранди.

– И сега има някой… – отвръща гласът на Ана.

– Искам да кажа, някой външен. Това не е миризмата на твоите цигари.

– Вярно. Преминах на «Кент».

– За всичко имаш готов отговор – прозвучава отново недоволният глас на мъжа.

– Както и ти за всичко си готов да правиш кавги. Сигурно пак ти се е случило нещо неприятно…

– Неприятности – колкото щеш.

Настъпва известна пауза.

– Разказвай де, какво чакаш – чува се гласът на Ана. – Знам, че докато не разкажеш, няма да ти мине.

– Нищо определено. Просто имам чувството, че нещата се сгъстяват около мене… че ме подозират… че ме следят…

– …Че не си добре с нервите, че виждаш призраци… – довършва жената.

– Не са призраци. Имам опит в тия работи. Не мога да разбера само откъде идва всичко това.

– Няма откъде да идва освен от самия тебе. Ако не си споделял с никого нищо…

– Не съм. Но може ти да си споделяла.

– Глупости – отвръща Ана.

Обаче гласът не звучи съвсем уверено.

– Ти толкова бъбреш по приятелки и по фризьорки, че навярно сама не знаеш какво си приказвала и какво не.

Ана мълчи.

– Кажи де Ако нейде случайно си изтървала нещо, по-добре е да ми кажеш. Имам предвид, че ония не се шегуват.

– Кои «ония»?

Напрягам слух, но Моранди само избъбря с раздразнение:

– Не е важно кои. Важното е, че не се шегуват. За твое сведение Конти не е бил застрелян за пари, а задето е бъбрел.

– Защо не си ми казал по-рано?

– Защото едва в Женева го узнах. И не мисли, че ако това, което се е случило с Конти, се случи и с мене, ще бъдеш пощадена.

Отново настъпва пауза. После се чува гласът на Ана, тихи съвсем изменен:

– Карло, страх ме е…

– От какво те е страх? Какво си направила?

– Нищо не съм направила. Но тия дни около мен е увърташе един тип… Аз, разбира се, го отрязах, но той се увърташе…

– Какъв тип?

– Някакъв белгиец… представяше се за търговец… увърташе се и подпитваше за тебе… Аз, разбира се…

– Как се казва тоя търговец? Къде живее? – прекъсва я грубо Моранди.

Не дочаквам отговора. Крайно време е да видя накъде извежда това черно стълбище.

* * *

Ако песимистът е човек, който очаква винаги най-лошото, аз съм с два крака в категорията. Въпреки идиличното развитие на връзката с Ана още предния ден бях уредил сметката в хотела и бях предал багажа си в депо на гарата. Тъй че едничкото, което ми остава да свърша сега, е сам да се отправя за гарата и да се натоваря на първия влак, потеглящ в западна посока.

Един час по-късно вече дремя в едно празно купе, полюшван в ритъма на колелата и унасян от равния тропот по траверсите. Дремя и се събуждам, и пак задрямвам, като ту се опитвам да събера мислите си, ту се мъча да ги разсея, защото в момента нищо вече не може да се поправи и нищо повече не може да се извърши. Унищожаването на една важна писта е винаги неприятно. Но когато тази писта е единствена, неприятността се нарича катастрофа.

В главата ми се събират и пръскат мъгляви мисли. Ще трябва да обсъдя всичко отначало. Не сега. Утре или по-късно, но ще трябва да обсъдя всичко. Да намеря изход. Да си сменя местожителството. Да си сменя самоличността. Или може би да си сменя главата.

Трета глава

Генералът седи в черното кожено кресло точно срещу мене. От двете му страни са се разположили полковникът и моят шеф. Погледите на тримата са съсредоточени в лицето ми. И тия погледи заедно с продължаващото мълчание все повече ме гнетят.

– Добре – казва най-сетне генералът, сякаш прекъсва някаква своя мисъл. – Каква оценка правиш ти сам на работата си?

– Оценката е ясна – отвръщам. – Оценката е съвсем отрицателна. Но аз влязох в действие в един момент, когато операцията беше компрометирана и нямах възможност да извърша нищо друго освен това, което извърших.

– Искаш да кажеш, че ако трябваше да почнеш отначало, би почнал пак по същия план? – пита генералът.

Замълчавам. Генералът поглежда към шефа ми. Онзи се размърдва неудобно на стола си и забелязва:

– Ти си постъпил по същия начин, както и Ангелов. Ти си повторил грешката му.

– А как трябваше да постъпя?

– Да чакаш. Още да чакаш.

«Да чакам? Докога? До второ пришествие?» – мисля ядосано, но не казвам нищо.

Генералът поглежда към полковника, който, навел глава, барабани безшумно по червеното сукно на масичката с тютюневите си пръсти.

– При създалата се след провала ситуация аз лично одобрявам опита на Боев да създаде връзка с Ана Ферари – заговорва полковникът.

Встъплението вдъхва надежди. Но само за човек, който не познава полковника. Тъкмо в тоя момент той вдига жълтия си показалец и го насочва към гърдите ми:

– Защо ти трябваха тия разпити по адрес на Моранди?

– Как «защо»? – не се сдържам аз.

– Точно така: защо? За да научиш нещо, което и без това знаеш? Или за да провалиш връзката?

Мълча.

– Друго. Защо тия самодейни упражнения със звънчевата инсталация?

– И с най-съвършена апаратура не бих чул нещо повече от това, което чух през звънеца – измърморвам.

– Вярно. Ама за един път.

Той замълчава, сякаш да ми даде възможност да се сетя накъде бие, после продължава:

– Ти трябваше да създадеш тая връзка спокойно, без прибързани стъпки, без никакви действия, които биха могли да породят подозрение. Да я създадеш с намерение да трае. Да се окопаеш добре. Да си осигуриш безопасно и ефикасно средство за подслушване на стаята. На пазара такива механизми – колкото щеш. И – да чакаш

Всички това ми говорят; «Да чакаш» Като че ли не го знам по-добре от тях. Изглежда все пак, че не го знам достатъчно.

– Е, а сега? – поглежда ме в упор генералът.

– Трябва ми нова самоличност. Легенда три.

– Ти знаеш, Боев, колко усилия струва създаването на една легенда – казва меко генералът.

И в тая реплика е събрано всичко: оценката за досегашната ми работа, огорчението от провала, предупреждението за по-нататъшните ми действия.

Той замълчава за малко, сякаш размисля по нещо странично, после става:

– Добре. Легенда три.

Отхвърлям с рязко движение завивката и скачам на пода После правя няколко движения, за да се разкърша. Пет секунди гимнастика. После изтичвам в банята и се подлагам на душа. А после тая отегчителна работа – бръсненето.

Сцената в кабинета на генерала е съшита изцяло по мои стари спомени и представи. Но не се съмнявам че ако беше се състояла в действителност, тя щеше да бъде за мене още по-тягостна. С още повече и по-неудобни въпроси. С още по-резки характеристики. Какво, заслужавам си го.

Бях подценил Ана. Не що се отнася до интелекта, а що се отнася до нейната привързаност към Моранди и до нейния инстинкт за самозапазване. Не бях очаквал, че Моранди ще й сервира един шок на страха. Най-малкото, не бях очаквал, че ще й го сервира тъй бързо. Това бе глупаво и непредпазливо от негова страна – да я посвещава в убийството на Конти. Но тая глупост се оказа в полза на Моранди. Поне засега.

Поръчвам по телефона закуска и почвам да се обличам. От полуотворената балконска врата полъхва хладен утринен вятър. Небето е пролетно синьо, макар че е краят на юни. И долу, отвъд зелените кълба на подстриганите дървета, също е синьо. Но това не е небето, а Женевското езеро.

Пристигнал съм рано заранта, едва преди два часа, и не съм успял дори да мигна. Затова солидно наваксвам безсънието със закуската. После заключвам и слизам долу, като минавам с делови крачки през хола, обаче човекът на гишето ме забелязва:

– Ако обичате, да оставите паспорта си…

– Отивам да тегля пари – казвам. – Щом се върна, ще ви го оставя.

Човекът кима отстъпчиво. Тегленето на пари е работа, която винаги вдъхва уважение.

Купувам от първото магазинче за цигари план на града, преглеждам го набързо и се отправям през най-близкия мост към отвъдния бряг. Гранд рю въпреки наименованието си се оказва тясна и тъмна уличка, възлизаща в стръмен наклон към стария град. Входът на къщата, която ме интересува, също е тесен и тъмен. Изкачвам се по изтритите каменни стъпала до втория етаж, разчитам в полумрака името Георг Рос и позвънявам два пъти. Отваря ми нисък възрастен човечец по халат, с голяма глава върху тънка птича шия.

– Какво обичате?

– Господин Георг Рос?

Човечето кима.

– Бих искал да знам тук ли е детската болница?

Ако господин Георг Рос е с всичкия си, той би трябвало да ме прати по дяволите за такъв идиотски въпрос. Но човечето кима повторно и пояснява, без да мигне:

– Да. От три месеца. Влезте де.

Прекосяваме някакъв мрачен вестибюл и се озоваваме в старинна гостна – мебели от не знам какъв стил с олющена позлата и огромно огледало над камината, потъмняло и зеленясало като застояла вода.

– Имате късмет. Току-що съм сварил кафето – обявява добродушно домакинът, като ми посочва едно кресло.

– Не си правете труд, моля ви.

Но господин Рос вече се отправя към вратата, за да се появи отново подир няколко минути с поднос в ръце.

– Прислужницата ми идва чак в десет, така че ще позволите аз да ви сервирам.

Позволявам. Но за да напомня, че не съм дошъл да пием кафе и да говорим за времето, добавям:

– Сигурно се сещате, че ида от страна на Мерсие. Праща ме за диагнозата.

– Знам, знам – кима човечето. – Пийте кафето си, че ще изстине.

Това е лошото на любезността, че ви отнема маса време. Поемам покорно кафето, а малко по-късно и чашката коняк с аромат и вкус на истинско съзвездие. Едва тогава домакинът наново изчезва оттатък и след продължително бавене ми донася очаквания плик.

Разтварям плика. Чекова книжка, няколко други документа, пари, пръстен с монограм и паспорт на името на Морис Ролан, по народност швейцарец, по професия търговец, а по външен вид напълно подобен на мен. Легенда три.

– С какво още мога да ви бъда полезен? – пита услужливо човечето, като ме гледа с малките си светлосини очи.

– Един друг плик, ако обичате.

Поставям в донесения ми плик паспорта на Албер Каре заедно с останалите книжа на същото име, запечатвам пакета с услужливо поднесения ми восък и натискам отгоре пръстена с монограма.

– Това е за Мерсие – казвам, като подавам плика.

Домакинът кима, отнася плика и отново продължително се бави оттатък. Скривалището му трябва да е доста старомодно. Като него самия.

– Какво още бих могъл да направя за вас? – пита той, след като пак се настанява в креслото си.

– Вие, мисля, сте нотариус?

– Бях – поправя ме господин Рос. – Сега съм само рентиер.

– Искам да ви помоля за едно упътване. Това, разбира се, не влиза в задълженията ви…

– Нищо. Кажете.

Казвам. Домакинът ме изслушва внимателно.

– Чудесно – възкликва той, когато свършвам. – Имам нещо тъкмо за вас. Нещо, което не пада всеки ден. Ще ви пратя при моя приятел Клод Ришар. Забележителен човек, но без късмет. Ще ви дам писмо до него и ще поема всички формалности…

– В никакъв случай – прекъсвам го. – Дайте ми само някои сведения.

Господин Рос е малко разочарован от това, че няма да може, макар и за няколко дни, да се върне към професията си, обаче не настоява и търпеливо ми излага случая. После все тъй любезно ме изпровожда.

– Кажете – спира ме той във вестибюла. – Ще има ли война?

Понеже се занимавам със секретна работа, домакинът си въобразява, че световните тайни са в джоба ми.

– Война има – усмихвам се.

– Искам да кажа, в горещия вариант.

Господин Рос ме гледа тъй доверчиво с бледите си сини очи, че ми се иска да му кажа нещо утешително. За жалост не разполагам с нищо утешително, затова промърморвам:

– За горещия вариант не знам. Аз, както се сещате, съм по студения.

И за да се измъкна някак, добавям:

– Вие сте в една страна, доста чужда на тия проблеми.

– Аз бях в една страна, където загина цялото ми семейство – отвръща старецът. И ми отваря вратата.

* * *

Предприятието «Хронос» е по-близо до Лозана, отколкото до Женева, и понеже собственикът на предприятието ми е определил среща едва привечер, използувам паузата, за да хвърля един поглед на родните места. Защото Морис Ролан, сиреч аз, е родом от Лозана.

Градът е шумен и отегчителен в ранния следобед със стръмните си напечени от слънцето улици, гъстото автомобилно движение и навалицата, но аз не съм дошъл тук за удоволствие, нито за спомените от детството. Когато си навлякъл една чужда самоличност, не е излишно да имаш и зрителни впечатления за обстановката, в която се е движила тая самоличност, защото не знаеш утре кой какъв въпрос може да ти зададе. Така че аз извършвам търпеливо и добросъвестно своя оглед, като в същото време опреснявам в паметта си многобройните подробности на легендата.

В пет часа взимам влака в обратна посока, слизам на втората спирка и без особен труд намирам предприятието. Модерна фабрична сграда с широки прозорци, две по-малки здания в алпийски стил, един гараж – всичко това чисто като почивна станция и закътано сред борова гора. Човекът, при когото ме въвеждат, е малко по-възрастен от мене, сух и някак си нервно подвижен. Той прекъсва разходката си, която кой знае от колко време прави между прозореца и вратата, поема ръката ми, като я стиска по-силно от необходимото, предлага ми кресло и сам сяда, но явно с труд се задържа в това положение на относителен покой.

– Откъде искате да почнем?

– Може и от края – казвам. – Имам вече доста сведения за вашето предприятие. Единственото, което не знам, е цената.

– Цената, цената – размърдва се Ришар в креслото си. – Цената е последната работа Това тук наоколо, скъпи господине, е цял един свят, със свой живот, със своя логика… един свят, създаден от мене в резултат на много идеи и много находки, да не говорим за жертвите.

– Не се съмнявам.

Той става, прави две крачки към вратата и после рязко се обръща към мене:

– Цената Цената е функция на една реалност, паричен еквивалент на една даденост…

– Добре – казвам. – Покажете ми тая даденост. Имам достатъчно време.

– Колко време? Половин час или един?

– Колкото вие желаете – отвръщам успокоително.

Обаче господин Ришар не се успокоява. Напротив, тъкмо в тоя миг се отприщва целият му динамизъм. Той изтичва до огнеупорния шкаф и изважда някакви книжа, сетне позвънява на секретарката да му намери други, разтваря пред мене планове и сметки, описва широки елипси с костеливата си ръка и кръжи около креслото ми, като лее водопади от думи. После ме хваща подръка, извежда ме навън и като накарва да запалят лампите в опустялата вече фабрика, почва да ми показва помещение след помещение и механизъм след механизъм с такива подробности, които възраждат в пълна сила венецианския ми главобол. А накрая, след като целият цикъл на производството е изложен до последния детайл, отново се връщаме в кабинета и отново пред очите ми захвърчават планове и счетоводни документи.

Словесните потоци, с които Клод Ришар ме залива, не са лишени от интерес и здрав смисъл. Лошото е, че когато един човек смята себе си за гений, а събеседника си за идиот, той става отегчително обстоен. А с две думи казано, цялата история на «Хронос» се свежда до следното:

Изходната позиция на господин Ришар почива на наблюдението, че хубавите часовници са много скъпи, а евтините са лоши. В резултат на дълги и, трябва да призная, умели изчисления, той стига до извода, че с една ултрамодерна техника и съвсем нова организация на процесите може да се създаде производство на часовници, които по качество да конкурират най-реномираните марки, а по цена да бъдат малко по-скъпи от евтината масова продукция.

Всичко това не е голяма философия. По-забележително е, че Ришар действително бе успял да реализира плана си и да започне производството. В склада на предприятието вече бе грижливо опакован в приготвен за експедиция значителен запас от няколко елегантни и прецизни модела хронометри. Само че експедицията още не се бе състояла и може би за дълго нямаше да се състои.

Както често се случва с гениите, господин Ришар бе предвидил всички подробности освен една: конкуренцията на големите фирми. Отличен специалист в областта на техниката, той се бе оказал пълен дилетант в търговията. Акулите от производството бяха се съюзили с акулите от разпространението и бяха спуснали бариерата пред часовниците «Хронос», без да се интересуват от качествата им. Клод Ришар бе изправен пред фалит.

И в момента, в който Клод Ришар бе стигнал до фалит, акулите ненадейно бяха поели ролята на златни рибки: на новака бе предложено да продаде предприятието си по костуеми цени. Да спаси кожата. Но тук пък новакът се бе заинатил. Господин Ришар бе от хората, у които ожесточението, стигнало до известна степен на загряване, е в състояние да заглуши здравия смисъл. Той бе готов да продаде, защото това бе единственият изход, обаче не искаше да продаде на убийците си. Той чакаше други клиенти. Но други клиенти липсваха, защото всеки, заел мястото на Клод Ришар, би споделил и участта му. И тъкмо в тоя момент бе се явил един глупак и невежа, който питаше за цената.

– Цената? – възклицава най-сетне стопанинът някъде към девет часа вечерта. – Вие вече сам може да имате известна представа за цената. По най-грубо изчисление цената не може да бъде по-долу от…

И той назова една съвсем нескромна от мае гледище сума.

– Документите ви не дават основание за подобна цифра – възразявам кротко. – Всички разходи, включително изплатените досега надници…