Текст книги "Няма нищо по-хубаво от лошото време"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 16 страниц)

Разбира се, мрачните облаци на хоризонта не са още повод да вършиш глупости, но туй, което се готвя да извърша, не е твърде рисковано за момента. Точно в мига, когато часовникът в коридора ласкаво зазвънява, аз оставям преписките, вземам шлифера си и без бързане се насочвам към широкия свят. Излязъл на улицата, тръгвам противно на обичая си не към кафенето на ъгъла, а в обратна посока. Преди да завия в първата пресечка, хвърлям лек справочен поглед назад и доволен от правотата си, продължавам все тъй бавно.

Едно момиче с тъмносин шлифер и светли къдрави коси ме задминава с леко кимане.

– А, госпожице Босх Добре, че ви виждам: напомняте ми едно забравено задължение.

Госпожицата спира за миг и аз се изравнявам е нея.

– Не ви разбирам. Какво задължение?

– Знаете, Едит е направила едно чудно откритие и понеже е болна, ме помоли да я заместя пред вас. Става дума за новите записи на Джанго Райнхард, които обещах да купя и да ви подаря от нейно име.

– Много мило от страна на Едит и от ваша страна – усмихва се Дора Босх. – Но не е нужно да си правите труда.

– Напротив, нужно е. Инак тя ще си помисли, че съм забравил. Както всъщност и бе станало.

Дора произнася още нещо в смисъл, че е много трогната, и ние продължаваме пътя си към Калверстрат.

– Трябва да ви кажа, че импровизациите на Джанго са наистина изключителни. Съвсем нови и непознати досега.

– Умирам от любопитство – възклицава съвсем по детски девойката. – Джанго е любимецът ми.

– Аз лично предпочитам Бекет – казвам с известен страх да не съм сбъркал името.

– О, Бекет, да Но Бекет е съвсем друго нещо. А Бени Гудман?

– Фантастичен – избърборвам, поемайки за втори път риска да се изложа.

Магазинът е достатъчно далеч, за да изразходвам и следващите две имена, запомнени от Питър, и достатъчно близо, за да не проличи невежеството ми. Купувам от плочата на Джанго два екземпляра – един за Дора и един за Едит – и на излизане предлагам да пием по едно кафе с торта, защото часът е тъкмо за кафе с торта.

– Не знам дали трябва да се съглася – отвръща колебливо Дора.

– Защо не?

– Знаете, мистър Еванс е твърде ревнив към връзките на личния си персонал.

– Какви връзки – протестирам. – Едно отбиване до сладкарницата няма да навреди никому. И после мистър Еванс днес е на вилата си.

Мисълта за шоколадената торта е твърде изкусителна и аргументите ми са достатъчно солидни, тъй че след малко влизаме в близката сладкарница и сядаме край масичката, закътана в едно от сепаретата.

– Не знаех, че мистър Еванс е тъй ревнив… – подхвърлям небрежно, додето Дора се занимава с огромния резен торта.

– Не става дума за ревност. Освен ако мислите, че ревнува и Ван Алтен – усмихва се момичето.

– Тогава какво?

– Нищо. Просто принцип.

– В един принцип трябва да има някакъв смисъл. Какво лошо например, че сме седнали с вас да изпием по едно кафе?

– Според мене нищо лошо. Но ако той ни види отнякъде, може и да изхвръкна.

– Шегувате се.

– Съвсем не се шегувам. Ева, предишната му секретарка, изхвръкна тъкмо за такава дреболия. Направо изхвръкна, въпреки че му беше и приятелка.

– А, да, чувах: Ева Шмит.

– Ева Ледерер – поправя ме Дора. – В «Зодиак» не е имало Ева Шмит, поне по мое време.

– Може да е търсел просто повод. Омръзнала му е като приятелка и е решил да се отърве.

– Вие все откъм тая страна обяснявате нещата – усмихва се Дора. – Обаче той се отърва и от Ван Вели, а Ван Вели не му беше приятелка…

– Ван Вели? Не съм чувал.

– Е, да, защото сте сравнително нов. Ван Вели беше вторият човек в архивата, но изхвръкна, макар да беше добър работник. Както и Ева беше образцова секретарка.

– Щом са били образцови, значи, не са останали без работа.

– Не, разбира се. Всъщност на Ван Вели не му остана време да търси работа, защото два дни по-късно се удави.

– Самоубийство?

– Така казват, но може и да е нещастен случай. А Ева още на другата седмица я взеха в «Прайскаф». Само че да си в Арнем не е същото, както да си в Амстердам.

– Вярно. Обаче важното е не само къде живееш, а и колко получаваш. Защото и в Париж да си, ако живееш като някой Ван Алтен…

– На Ван Алтен никой не му е виновен освен собственото му скъперничество – възразява Дора. – Когато трупаш пари за оня свят, на тоя, естествено, няма да ти е весело.

Ние побъбряме още малко за незначителни неща и ставаме.

– Моля ви, не ме изпращайте – казва момичето на излизане. – Може някой да ни види и ще почнат клюките. Изобщо, много ви моля, не ме спирайте друг път.

– Добре, няма, бъдете спокойна. Не искам да ви създавам неприятности.

Тя благодари още веднаж за плочата и аз от своя страна благодаря за информацията, макар и мислено, подир което всеки тръгва по пътя си.

Заварвам Едит в леглото си, но тя твърди, че се усеща малко по-добре, а плочата на Джанго съвсем я ободрява.

– Не допусках, че ще се сетиш – забелязва секретарката ми, като поставя плочата на грамофона.

– Подсети ме твоята Дора – признавам. – Срещнах я случайно към магазина и това ми даде идеята да подаря един Джанго на нея от твое име и един на тебе от мое.

Едит ме поглежда с подозрителния си поглед, обаче нищо не казва, защото в тоя момент се разнасят звуците на легендарната китара. Фантастично.

Осма глава

Следната заран Едит пак има температура и не може да дойде на работа. Това е неприятно, обаче опростява задачата ми. Два часа преди края на работния ден използувам правото си на шеф за излизане по всяко време, отивам на гарата и вземам влака за Арнем.

Когато слизам на малката модерна гара, работният ден още не е минал. Арнем е бил разрушен през войната от хитлеристите, затова всичко тук е ново и модерно, ако не се броят няколко реставрирани старини. Запитвам за адреса на «Прайскаф» и скоро се озовавам сред цял комплекс от просторни светли магазини. Това е то «Прайскаф», обаче не е ясно къде точно сред тая необятност може да се крие Ева Ледерер. Понеже по моему мястото на една образцова секретарка е в главната дирекция, решавам да почна оттам.

– Почакайте я долу – отговаря на въпроса ми портиерът. – Чиновниците вече тъкмо излизат.

– С удоволствие, но не знам как изглежда. Ида по поръчка на нейни близки.

Две минути по-късно портиерът ми показва млада жена с деликатна фигура и фино анемично лице, слизаща забързано по стълбите.

– Госпожица Ледерер?

Тя спира за миг и кима с въпросително вдигнати вежди.

– Бих искал да ми отделите няколко минути за един сериозен разговор.

– Но аз дори не ви познавам.

– Казвам се Хофман. Разговорът е от взаимен интерес и наистина няма да ни отнеме повече от няколко минути.

– Ако е така…

Тръгваме редом. До първото кафене.

– Бихте ли имали нещо против да седнем тук?

– Просто не знам – казва жената стеснено. – Аз наистина бързам.

– Аз също. Докато изпием по едно кафе, разговорът ще бъде приключен.

Тя отстъпва от деликатност. Добре, че на тоя свят има и деликатни хора.

– Идвам по повод на вашия бивш шеф Еванс – заявявам без встъпления, след като давам поръчката.

– Не ми говорете за тоя човек – казва Ева и едва не става от стола си. – Той ми обърка живота.

– И моя също – казвам. – Тъкмо затова искам да поговорим.

Жената наново се отпуска в плетеното кресло.

– Какво ви е направил на вас?

– Отне ми приятелката. Покани ме във вилата си уж да се черпим, а ми отне приятелката. Без да говорим за процентите, които отмъкна от сделката ни.

За човек като Ева Ледерер, която добре познава Еванс, тия думи би трябвало да звучат убедително.

– О, това е напълно в неговия стил – свива тя рамене. – Не виждам само с какво бих могла да ви помогна.

Почаквам келнера да остави кафетата и подноса със сладкишите.

– Вижте: сигурен съм, че това, което Еванс направи с мен, той го е правил и с други хора.

– Ако имате предвид женските му истории, не сте далеч от истината. Макар че действията му са винаги дискретни.

– Имам предвид процентите.

– Тук също не се лъжете. Но той се интересува само от големите сделки за милиони долари.

– По ваше време сигурно е имало доста такива сделки?

– Естествено. Бях три години при него. А за три години…

– И вие сигурно си спомняте някои от тия сделки.

– Как няма да ги помня, когато аз пишех действителните договори, а канцеларията – фиктивните. Помня договорите и с «Филипс», и със «Сименс», и с «АЕГ»…

Тя изрежда още няколко имена.

– И как действуваше Еванс?

– Точно както е действувал с вас.

Отговорът не е твърде задоволителен, обаче не мога да й го кажа.

– С мене уговори покупки за петстотин хиляди и аз подписах официално, че съм получил петстотин хиляди, но всъщност взех само четиристотин и деветдесет – казвам наслуки.

Тя кима:

– Тъкмо така.

– А отделно, за мое оправдание пред хазната, подписахме договор за реалната сума.

– Това е. Само че вие сте изключение.

– В какъв смисъл?

– Първо, защото Еванс никога не взима по-малко от пет процента, и, второ, защото рядко се занимава с такива дребни сделки. Дреболиите по правило отиват за Ван Вермескеркен.

Жената отказва предложената й цигара и с една глътка допива кафето си. Изглежда, наистина бърза.

– Не разбирам все пак какво целите с проучването на тия неща.

– Как какво? Да го изоблича.

Тя ме поглежда със снизходително съчувствие:

– Съветвам ви да не се опитвате. Ще навредите на себе си. Еванс е силен човек.

– Но това са незаконни гешефти, и то за милиони.

– Е, да, обаче, сам знаете, че сума хора ги правят. И после вие не можете да представите никакви доказателства.

– Но тия документи все пак трябва да фигурират в някаква архива.

– Вярно. Само че вие никога няма да имате достъп до нея, защото това е частната архива на Еванс.

Тя взима чантата си и се приготвя да стане, обаче преди това ме поглежда наново с меките си кафяви очи и произнася тихо:

– Сериозно ви казвам: откажете се от тая идея да изобличавате Еванс. И много ви моля, не замесвайте никъде името ми.

– За това можете да бъдете спокойна. Все едно, че не сме се виждали. Колкото до другото, оставете на мен тия неща.

Ева ме поглежда, сякаш измерва психическото ми състояние:

– Знаете, на времето при Еванс работеше един тип на име Ван Вели…

– А, да, оня, дето се самоуби.

Тя кима:

– Вие очевидно сте доста в течение на работите около Еванс. Мисълта ми беше, че трябва да внимавате, за да не би и вие да се «самоубиете».

Тя става, награждава ме с една бледа усмивка и си тръгва.

* * *

– Ние все още не сме използували напълно възможностите на африканския пазар – казвам аз, като поемам предложената ми пура. – Смятам, че в това отношение една лична среща с Бауер е просто наложителна.

– Но, разбира се, Ролан, разбира се – избоботва сговорчиво червенокосият великан зад бюрото. – Прескочете до Мюнхен още тия дни.

«Още тия дни» може да се разбира и като «още утре». За мене такова тълкование е напълно удобно, защото времето на чакането е вече минало и сега е дошло времето на действието.

– Толкова ли е бързо? – пита недоволно Едит, като научава, че тръгвам още следния ден.

– Какъв смисъл да отлагам? Ти все едно няма да дойдеш с мене. Мюнхен не ти понася.

Тя не отговори, защото нямаше какво да отговори. Когато преди няколко месеца за последен път бях ходил в Мюнхен, секретарката ми категорично бе отказала да ме придружи. Това не й пречи да ме гледа малко накриво цялата вечер. Отдавам го на състоянието й – Едит все още качва температура и лекарят е предписал да пази стаята.

Когато заранта се отбивам да се сбогувам, заварвам жената вече облечена.

– Да не си решила да излизаш?

– Не мога до безкрайност да кисна в тая стая.

– Едит, без глупости Ще слушаш лекаря.

Тя не казва нито «да», нито «не». Настроението й все още е облачно.

Затова пък в Мюнхен, напук на есента, грее слънце. Над Карлсплац се носи тежък мирис на изгорял бензин, колите пълзят в гъсти редици, въздухът трепти от грохот на мотори и човек изведнаж почва да оценява прелестта на тихите амстердамски кътчета със сенчестите кейове и заспалите канали.

Бауер ме посреща в неизменното си добро настроение, уверен в себе си и в бъдещето на свободна Европа, и за да вдъхне и на мене част от куража си, ми връчва твърдата си като дърво десница.

– Какво ново?

– Новото предстои.

Разказвам му от последните събития това, което смятам, че трябва да му кажа, после излагам плана си.

– Твърде интересно – произнася със сухия си офицерски глас Бауер. – Но тук има риск.

– А къде няма риск? – питам. – Ако на всяка цена бягаме от риска, аз може би ще стигна до пенсия, но не зная вие докъде ще стигнете.

– Нима се грижите повече за нашите интереси, отколкото за вашите?

– Не съм дотам лицемер, за да твърдя подобно нещо. Смятам обаче, че интересите ни отлично съвпадат. Аз се задушавам на това чиновническо място, Бауер. Аз не съм от хората, които могат да ограничават амбициите си с една заплата. Искам да го направя тоя удар, да получа наградата си в наличност и да почна отново на свободни начала.

– Вие сте човек на риска, Ролан. Още от първата ни среща го забелязах.

– На пресметнатия риск – уточнявам.

– Добре, сега няма да спорим. Как сте пресметнали риска, това други ще оценят. Обадете се утре към обед.

На следния ден Бауер ме посреща в същото настроение и със същото безстрастно лице. Можеш да се взираш, колкото си щеш, в едно такова лице, това няма да обогати познанията ти по психология. Вместо да ми каже направо каква е оценката на пресметнатия ми риск, той започва въпрос по въпрос да оценява солидността на операцията, която засега съществува само в моята глава.

– В плана ви има логика – забелязва най-сетне някак против желанието си Бауер. – Но има и риск.

Не казвам нищо. Каквото съм имал да кажа по тоя въпрос, е вече казано. Мъжът зад бюрото втренчва в мене неподвижния си поглед, усмихва се сухо и произнася очакваната дума:

– Действувайте

Готвя се да запитам нещо, но Бауер ме спира с ръка:

– Имайте предвид обаче това, което и по-рано съм ви казвал: Рискът е изцяло за ваша сметка. Там, в «Зодиак», вие представлявате само себе си и постъпките ви засягат само вас и не мислете, че ако хлътнете, някой ще се затича да ви спасява. За нищо на никого не разчитайте.

– Дори на Ван Вермескеркен?

Въпросът е изтърван сякаш случайно, обаче Бауер за по-малко от миг обработва съдържанието му:

– Най-малко на Ван Вермескеркен

Той ме фиксира в упор и безучастният обикновено поглед този път е пълен с маса красноречиви неща.

– Ясно – кимам. – Посочете ми тогава човек за техническа помощ.

– Ще се обърнете към «Фурман и син». Но пак от свое име. Само от свое име.

Бауер замълчава, като че за да даде време на внушението да навлезе по-дълбоко в мозъка ми. После добавя:

– За всеки случай ще ви дам известни сведения за това лице, колкото да го подпрете по-солидно и да не се поддаде на изкушения. А ето ви и другото.

Той изважда от чекмеджето си нов черносин маузер и ми го подава:

– С пожелание да не ви потрябва.

След половин час излизам на осветената от обедното слънце улица. Миг по-късно от насрещния вход се измъква мършав човек с късо подстригана прошарена коса и поема по съседния тротоар. Вероятно просто съвпадение, защото човекът не ми обръща никакво внимание и завива в съседната улица. Съвпадение, само че – двойно. Този път ми е познат, но в момента не мога да си спомня откъде и откога точно и трябва да измина няколкостотин метра в жегата и навалицата, за да изровя първообраза от килера на паметта си: това е «приятелката» на Едит, мъжът, с когото тя се бе срещнала пред кафенето в Женева.

* * *

Предприятието за частни детективски проучвания «Фурман и син» – както и приляга на подобно тайнствено учреждение – е дълбоко скрито в дъното на някакъв лабиринт от стари сгради, пристройки и вътрешни дворове, между запустели зеленясали канали. Учреждението се състои от две помещения. Първото служи за приемна, канцелария и архива и в него са инсталирани няколко шкафа с потънали в прах папки, едно бюро и една безцветна секретарка в разцвета на критичната възраст. Втората зала, където бивам въведен след къса справка, е изцяло на разположение на Фурман и син.

Човекът с набръчкано жълто лице и клюнест нос, който ме посреща, вероятно отдавна е отвикнал от посетители, защото живите му неспокойни очи издават явно недоумение.

– Вие сте бащата? – питам любезно, като подавам ръка.

– Не, аз съм синът. Баща ми почина.

– Моите съболезнования…

– Той почина преди двадесет години – уточнява Фурман младият.

– Жалко – казвам. – Но това е една неприятност, която очаква всички ни.

– Именно.

– А додето сме живи, налага се да се справяме с други по-дребни неприятности. И аз си позволих да ви обезпокоя именно по повод на нещо от тоя род.

Убедил се, че не съм хлътнал тук по погрешка, шефът на предприятието най-сетне ми посочва с жълтата си сбърчена ръка едно изтърбушено кресло и сам се настанява в другото, още по-изтърбушено.

– Като представител на нечии търговски интереси имам нужда от дискретни сведения за известна серия сделки… – почвам аз и в същото време се питам дали наистина не съм хлътнал по погрешка в това царство на прахоляка и запустението.

Фурман ме изслушва внимателно и без сянка на учудване, додето живите му остри погледи през цялото време скачат като бълхи по лицето ми. Едва когато свършвам, очите му се успокояват и добиват замислен пресметлив израз.

– Проверката е възможна – казва най-после той. – Но извънредно трудна…

– Тъкмо затова се обръщам към вас.

– …А трудните неща струват скъпо – добавя Фурман-син, без да дава ухо на комплимента ми.

– «Скъпо» е общо казано – възразявам.

Шефът на фирмата отново потъва в задълбочен размисъл, после произнася една цифра, която наистина се нуждае от поправки. Корекцията бива нанесена едва след оживен пазарлък, впрочем съвсем излишен, понеже щом уточнявам, че справката ми е нужна до няколко дни, Фурман тутакси се измята:

– Вие искате от мене невъзможното. За невъзможното винаги се плаща малко по-скъпо. Ще трябва да се отскочи по спешност тук-там, да се връчи възнаграждение на различни лица и в края на краищата какво ще остане на фирмата освен умората?

– Добре – отстъпвам. – Но само при две условия: никакво протакане и пълна дискретност.

– Когато преговаряте с «Фурман и син», тия уточнения са излишни.

– Отлично. Вие ще ми направите една добра услуга. Затова и аз искам да ви се отплатя с услуга, и то напълно безплатна: не се изкушавайте, драги Фурман, да търсите два хонорара от една операция…

– Вие ме обиждате…

– Напротив, отгатвам житейската ви мъдрост. Обаче в случая има опасност тая мъдрост да ви подведе. Казах ви, че застъпвам не свои лични интереси. А хората, чиито интереси застъпвам, са във владение на някои документи относно активната ви работа с Гестапо…

– На тия неща отдавна не се гледа тъй строго – забелязва небрежно шефът на фирмата.

– Вярно, обаче в Бон, а не в Холандия, особено когато се касае до неща от рода на вашите. Ако тия неща излязат наяве, дейността ви е приключена в тая страна, Фурман.

– О, моята дейност и без това върви към приключване. И после, защо да безпокоим миналото?

– Дали ще го безпокоим, или не, това зависи изцяло от вас.

Ставам и понечвам да отърся шлифера си от прахоляка, но от деликатност се въздържам.

– И още нещо: смъртта, както вече казах, е една неизбежна неприятност, обаче не е нужно излишно да я ускоряваме, Еванс…

– Ш-ш-шт – слага предупредително пръст на жълтите си устни Фурман. – За такива неща не се говори. Авансирайте ме по-добре и освободете главата си от всякакви излишни страхове. Всичко ще бъде изпълнено тъй, че дори не се безпокоя за надбавката.

– За да има надбавка – отвръщам – необходима е да се справите с още една малка задача.

– Тая дума «малка» я изхвърлете от речника си – промърморва Фурман. – Вие съвсем не сте по малките неща.

– Прав сте. Ако имате предвид сумата, която ви плащам. Нужни ми са сведения по следния въпрос…

* * *

Пристигнал съм от Мюнхен същата заран и първата ми работа е била да открия «Фурман и син», затуй едва сега успявам да прескоча до къщи. Намирам Едит на легло и с висока температура. Жената дори не усеща влизането ми, погълната от горещите вълни на треската. Един чифт поокаляни обувки в антрето ми разкрива причината на внезапното влошаване.

– Има опасност от бронхопневмония – казва лекарят, додето пише рецепта за антибиотиците си.

Изпълнявам нарежданията му, доколкото са по силите ми, после отивам за малко в «Зодиак», после пак се посвещавам на лекарства и чайове, а после се сещам да позвъня на фризьора, обаче унесен в грижите си, набирам грешен номер.

Към пет часа излизам да подишам въздух и сядам под навеса на едно кафене. Времето е захладяло, духа остър вятър и край масите пред кафенето има малко хора.

Келнерът ми донася кафето и се отдалечава. Вадя цигарите, но не намирам кибрита.

– Бихте ли ми услужили със запалката си? – питам човека, седнал до съседната маса и потънал в четене на вестници.

Мъжът с готовност щраква запалката под носа ми, а аз според пушаческата куртоазия му поднасям кутията «Кент».

– Но вие имате само една цигара…

– Не се безпокойте, имам цял пакет.

Той взема цигарата, обаче не я запалва, макар че би могъл и да я запали – моето късо послание е сдиплено във филтъра.

Изпивам кафето, оставям една монета и понеже вятърът наистина е доста хладен, тръгвам по пътя си.

Прибирам се привечер. Състоянието на Едит съвсем се е влошило. Тя диша тежко в огъня на треската и понякога произнася несвързани думи. Несвързани, неразбираеми и за разлика от подобните филмови ситуации неразкриващи никаква ужасна тайна. Обаждам се на лекаря по телефона и след малко той пристига, придружен от сестрата с инжекциите.

Но въпреки инжекциите Едит цялата нощ е в безсъзнание и страните й пламтят в сухия огън на треската. Оставам да дежуря в креслото до кревата, като си мисля по своите работи и между другото по това, дали секретарката ми не е на път да сложи край на всичките ми подозрения по най-радикалния начин – като изчезне завинаги.

Жалко. Макар че може би това е единственият безболезнен изход от нашето абсурдно приятелство, безболезнен за нея, понеже няма да го усети, а също и за мене, защото няма да бъда аз причината. И без туй от два дни живея с чувството, че съм загубил вече тая жена, така че другата, физическата загуба ще бъде само една формалност.

Вече съм я загубил и ако съм я загубил, значи никога не съм я имал. А всъщност такава като нея бих искал да имам – и не само за секретарка. Такава, дето е пряма, без да стига до грубост, понякога нежна, без прекалености, спретната и привлекателна без дразнеща суетност, вярна без отегчителна привързаност, изобщо сдържана и необременителна – една жена, която трудно би ти омръзнала, защото не се натрапва и не злоупотребява с обичта ти. Някои неща у Едит ми напомнят за моята предишна приятелка Франсоаз без нейната студенина и с по-малка доза цинизъм. Странно, но тя наистина ми напомня доста на Франсоаз и тая прилика сега добива определен смисъл, ако се вземе под внимание, че Франсоаз работеше в разузнаването.

Призори треската като че спада, бълнуването утихва, по челото на жената избиват дребни капчици пот. Към обяд тя отваря очи и изпива един чай, придружен с неизбежните таблетки. Надвечер отново се пробужда за малко, а след това пак заспива и аз прекарвам една втора нощ в креслото в неспокойна дрямка и невесели мисли около предстоящото.

Засега всичко е все още свързано с няколко десетки «ако» и аз сякаш чувам по всяко отделно «ако» съответния въпрос и тоя въпрос ми звучи с гласа на полковника и ми се струва да виждам как тютюневият пръст пробива пространството, додето генералът и моят шеф ме гледат изпитателно. Но тия въпроси всичките са ми вече известни и аз имам отговор на всеки един от тях и ако продължавам да си блъскам главата, то не е защото искам на всяка цена да получа мозъчна треска, а защото ме е страх да не съм пропуснал случайно някое нещастно «ако», чието възникване би могло да прати всичко по дяволите.

На следния ден Едит е вече по-добре, по-рядко се унася в сън и повече лежи, заслушана в своите джазови мелодии, додето аз се занимавам с таблетките и капките и се мъча почти насила да й наливам бульона в устата, понеже всичко я отвращава. Понякога тя ми хвърля бегли погледи, които аз се правя, че не забелязвам, зает с домакинската работа или с четене на някакво, взето напосоки от масичката списание.

– Ти проявяваш към мене наистина необясними грижи, Морис.

– Защо необясними?

– Защото хората от твоя тип не се грижат за нищо друго освен за интересите си.

– В такъв случай, значи, и ти влизаш в областта на интересите ми.

– По коя причина?

– Ще ти обясня, като оздравееш. Спи сега

Тя притваря очи, обаче тутакси пак ги отваря:

– Да не би в твоя ум между многото рафтове, пълни с полезни неща, да има и някой малък рафт за сантименталности?

– Ще ти обясня всичко най-подробно. Спи сега

Намалявам грамофона, оставям да свети само синята настолна лампа в дъното и се разполагам в креслото.

– Ти си много добър – чувам тихия глас на Едит – или много добре се преструваш. Ах, как бих искала да си наистина много добър…

Тия думи би следвало аз да й ги кажа на нея, но болните трябва да се щадят, поне додето кризата мине окончателно. Така че лека нощ, скъпа, и спи спокойно. Нищо няма да ти се размине.

* * *

Професията на Фурман може да е много поверителна, обаче тоя човек зле крие настроенията си. Още като влизам при него, разбирам по необичайно изправената му вдървена стойка, че е опиянен от победата. И за да не остане никакво съмнение по тоя пункт, шефът на фирмата произнася с едва сдържано сладострастие:

– Надявам се, че носите сумата в брой…

– За сумата не се безпокойте. Дайте да видя само за какво я изразходвам.

– За една колекция от скъпоценности.

Той изважда от джеба си две малки пластмасови кутийки, но не ми ги подава, а само ги вдига, за да им се порадвам отдалеч:

– Ето ги микрофилмите, в две копия, както се бяхме уговорили. Снимки на всички документи в двата им варианта. Обща стойност на аферата над десет милиона.

Цифрата не ми прави никакво впечатление и аз не пропускам да го кажа на Фурман-младия.

– Вие не разбирате – усмихва се той. – Разликата е десет милиона, процентите, сумата, която вашият Еванс си е сервирал за труда.

– А, това е друго – оживявам се. – Дайте да ги видя тия ролки.

– Значи, парите са у вас? – любопитствува Фурман, като продължава да стиска ролките в жълтата си суха ръка.

– Добре – изпъшквам и вадя предварително приготвеното снопче банкноти. – Дайте филмите и си прибирайте парите.

Старецът ми подава кутийките, взема снопчето и с удивително чевръсти за възрастта си пръсти почва да брои банкнотите.

– Намерете ми лупа де

Фурман вдига предупредително ръка, в смисъл да не го прекъсвам, и след като приключва броенето, измъква от чекмеджето някаква допотопна лупа в зеленясала бронзова рамка.

Грешка няма. Документите са грижливо заснети и поставени един с друг – фиктивните и реалните – и разликата в полза на Еванс е такава, че наистина си струва трудът да бъде документирана.

– Чиста работа – признавам, като прибирам филмите в джоба си. – А другият въпрос?

На което Фурман отвръща:

– А надбавката?

– Надбавката зависи от резултата.

– Резултатът е в границите на възможното. Повече от това не само Фурман-син, но дори и Фурман-баща не би могъл да ви даде. А имайте предвид, че старият бе един от първите асове на частните проучвания.

– Не се съмнявам – казвам, за да предотвратя семейните спомени. – Но да минем към фактите.

– Ето ги моите факти – отвръща шефът на фирмата, като бръква отново в джоба си и вади някаква кутия, този път картонена. – А вашите къде са?

Потупвам вместо отговор дясната си гръд, леко издута от портфейла.

– Млади човече – казва Фурман, – аз съм наистина проницателен, обаче не дотам, че да виждам през сакото ви. Благоволете да извадите самите книжа.

– Това, дето е в кутията, решава ли задачата? – питам.

– Не напълно – признава Фурман.

И като вижда разочарованието ми, добавя:

– Има само една липса, но повече от туй и сам Фурман-старият не би могъл да постигне. Достатъчно е да ви кажа, че за това нещо мога да прекарам в затвора маса години.

Той не би могъл да прекара в затвора маса година по чисто технически причини, но аз съм достатъчно възпитан, за да му го кажа. Ето че едно от първите «ако» внезапно се осуетява. Въпросът е – в каква степен. Бръквам в джоба си и изваждам портфейла.

– Добре. Колко?

* * *

След «Фурман и син» правя посещение на второ предприятие от съвсем друго естество. Трябва да пожъна плодовете на една сделка, подготвена още вчера. Сделката е между мене и фирмата «Мерцедес» и се свежда до простата размяна на един чек срещу една кола, така че цялата търговска операция не ми отнема повече от половин час и ми струва значително по-евтино от жалките микрофилми, свити в джоба на панталона ми.

Мерцедесът, в който се настанявам е черен, банален на вид, като хилядите си събратя, лавиращи наоколо. Но моята амбиция винаги е била по-скоро да се сливам с множеството, отколкото да стърча над него, и затуй съвсем не държа колата ми да има размерите на спален вагон и да бъде кървавочервена или отровнозелена.

Прекарвам следобеда в «Зодиак». Додето Едит е боледувала, масата ми се е затрупала с кореспонденция. Разчиствам по-бързите неща и докладвам накъсо на Ван Вермескеркен за две-три вероятни сделки. На излизане от кабинета му срещам председателя. Поздравявам го с необходимата учтивост, но той ми отвръща с едва забележимо студено кимване. Тоя човек никога не е много топъл и все пак от сегашното му държане личи, че едва ли е забравил станалото. Едно «ако», на което разчитах, се осуети и едно «ако», от което се боях, се потвърди. Две уточнения, изменящи цялата ситуация.

Ван Вермескеркен е човек на Бауер, но туй с нищо не облекчава положението ми. Че Ван Вермескеркен е човек на Бауер – това ми беше ясно почти от самото начало. Иначе би било изключено да бъда допуснат в предприятие като «Зодиак», дори по линията на официалната му дейност. Вярно е, че исполинът едва ли не с радост ме изпрати на проверка в България. Обаче това бе направено по внушение на Уорнър и то бе добре дошло за самия Бауер, който също имаше нужда от подобна проверка. Ван Вермескеркен е човек на бонското разузнаване, но от тия, дълбоко замразените, които трябва да се пазят от дребни рискове. Неговият сан не му позволява да ходи и да слухти. Той е изолиран в кабинета си, зает с големите сделки, а слухтенето е поверено на по-дребната риба Морис Ролан.

Червенокосият великан е човек на Бауер и все пак, ако някому хрумне да ме изхвърли от «Зодиак», Ван Вермескеркен дори пръста си няма да мръдне именно защото е човек на Бауер и му е наредено да стои в дълбока конспирация. Прочее заплахата Еванс остава да тежи с пълна сила.