Текст книги "Няма нищо по-хубаво от лошото време"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 16 страниц)

Ние продължаваме пазарлъка още известно време все в тоя дух, като Бауер фигуративно ми посочва ту джеба, натъпкан с пари, ту комунистическата опасност, додето аз в края на краищата съм принуден да капитулирам, и то не толкова от уплаха пред призрака на комунизма, колкото от страх пред финансовия крах.

– Добре – отстъпвам. – Кажете какво искате от мене.

– Ще ви кажа всичко най-подробно. Но първото, което трябва да сторите, е да продадете «Хронос».

– Как? – извиквам аз, тоя път без сянка на симулация. – Да продам това бижу на техниката?

– Именно – кима спокойно Бауер. – Да продадете бижуто. Окончателно и без колебания.

И ето ние отново сме във влака – аз и секретарката ми. Докато в Мюнхен тя отиваше всеки ден от зле към по-зле, сега долавям внезапни признаци на съвземане. Лицето на жената изглежда спокойно и свежо без помощта на всякакъв грим. Не че от цялото й същество лъха опиянение от живота, тя едва ли е способна на подобно нещо, но признаците на меланхолията и мигрената са просто безследно изчезнали. До такава степен, че Едит скланя да погостува в купето ми и да изпуши една цигара.

Секретарката сяда на леглото до прозореца и кръстосва крака, при което бедрата й се очертават изразително под тясната пола. Погледът ми неволно се насочва към тия полускрити прелести, но жената бърза да ме изстуди:

– Все още не мога да разбера защо бе необходимо да ми кажете едва в последния момент, че ще пътуваме не за Женева, а за Амстердам.

– Защото едва в последния момент възникна причината да тръгнем за Амстердам – импровизирам аз.

Не обичам дребните лъжи, но понякога това е единственият начин да се избягнат дългите и безполезни пререкания.

– Толкова секретна ли е тази причина?

– Ни най-малко. Касае се за преговори с главната дирекция на «Зодиак». Изобщо касае се тъкмо за онова, в което вие тъй дълбоко се съмнявахте.

Тя ме поглежда изпитателно, обаче не казва нищо.

– Вие изтърпяхте едно ужасно главоболие в Мюнхен – забелязвам съчувствено, но без всякаква връзка.

– Нямате представа колко ужасно – потвърждава тя.

– Човек без качествата на вашата физика би отишъл направо в гроба. Да не излезеш една седмица от стаята, не главоболие ще те налегне, а може да стигнеш и до самоубийство.

При тия думи протягам ръка и затварям купето.

– Оставете вашите безсолни шеги и не затваряйте вратата – казва Едит, впрочем без да губи спокойствието си.

– Ужасно течение става. Един главобол може да се върне също тъй лесно, както си е отишъл. И после, трябва да поговорим.

Тя ме поглежда с познатата сянка на напрежение в кафявите очи:

– За какво точно?

– За маса неща. Можем да почнем например с такава подробност: от кого се бояхте в Мюнхен?

– Бояла съм се?

Тя се разсмива с тоя звънък, даже твърде звънък смях, който обзема някои жени, щом им сервираш неудобния въпрос.

– Добре, тогава да почнем от друго: какви са специалните ви интереси към «Зодиак»?

Тя е спряла да се смее и сега ме гледа студено, почти неприязнено:

– Трето има ли?

– Има и трето, и четвърто, и пето. Без да говорим за обясненията, които ми дължите по повод на многобройните си лъжи.

– Кои по-точно имате предвид?

– Всичките. Трябва да ви кажа, че нито една от лъжите ви не е минала. Може да не съм специалист по живописта, но не съм и глупакът, за който ме вземате… сластолюбивият патрон, който избира секретарките си според закръглените им форми…

Тя мълчи и продължава да ме измерва с недружелюбен поглед.

– Аз постъпих коректно с вас: предложих ви място в един момент, в който търсехте работа, осигурих ви заплата, фантастично висока, ако се има предвид служебната ви незаетост, а вие отговаряте на всичко това с лъжи и неискреност.

– Не мога да разбера за какво точно говорите – казва тя, сякаш току-що се пробужда. – Работила съм толкова, колкото сте ми давали работа. Що се отнася до другото, не съм се спазарявала да ви разкривам душата си, макар да не разбирам кои мои въображаеми лъжи са ви разстроили.

– Вижте, Едит, ние разполагаме с цяла нощ пред нас, но аз нямам никакво намерение да я прекарвам в красноречие. Ако не желаете да отговорите и тоя път на прямотата ми с прямота, нека смятаме разговора за приключен. Ще ви платя утре обезщетението, полагащо се по договора, и можете да се смятате свободна.

Обезщетението за неустойка е доста значително, така че думите ми би трябвало да прозвучат по-скоро като едно хубаво обещание, отколкото като заплаха. Обаче, както и очаквам, Едит съвсем не ги приема откъм тая им страна:

– Но кажете в какво собствено ме обвинявате? Кога съм ви излъгала? Какво не съм ви казала?

– Вече ви зададох два въпроса.

– Добре, ще ви отговоря. Що се отнася до Мюнхен, вие наистина познахте. В тоя град има един човек, когото не желаех да срещна. Нито него, нито близките му. Един човек, който на времето постъпи некрасиво с мен, след това с късна дата се сети да ме гони. Обаче това е съвсем лична работа и не разбирам защо е трябва да я споделям с вас. Що се отнася до «Зодиак», тук направо грешите. Не съм имала към тая фирма никакви специални интереси освен това, че можеше да ми осигури постоянно място и от време пътуване за сметка на фирмата.

Начинът, по който е отговорила на двата въпроса може да бъде приложен, разбира се, и към всички следващи. Затова решавам, че спазването на правилото «пестете ни времето» изисква сам да поема инициативата. Запалвам цигара, притварям за минута очи, колкото да събера мислите си и да дам възможност на жената да се пребори със страховете си, после казвам:

– Вие сте завършили френска литература преди четири години. Тоя факт бе твърде лесен за установяване. От тия четири години една сте прекарали в курсове по машинопис и половин – при «Фишер и Ко». Прочее губят ви се две години и половина, които трудно могат да се обяснят с безделие, като се има предвид енергичната ви натура и особено свидетелството ви, че не сте имали близки хора, готови да ви издържат повече.

Тя се опитва да възрази нещо, но аз я спирам:

– Чакайте, това е още само началото. Минаваме към втори момент: останали сте без работа и напускате Цюрих, понеже не можете да намерите място. Но една също лека справка с периодичния печат и по-специално с колоната за малки обявления установява, че в Цюрих по същото това време всекидневно са се търсели средно по пет-шест машинописки и секретарки. Трето: пристигате в Женева да гоните късмета си и първото, което научавате от една ваша позната, е новината за вакантното място в «Зодиак». Обаче всъщност мястото в «Зодиак» се беше овакантило само два дни преди нашата среща, което също не бе трудно да се установи по колоната на малките обявления. А вие бяхте пристигнали десет дни преди това и бяхте прекарали тия десет дни със скръстени ръце, макар в споменатите колони всекидневно да са се появявали съобщения за вакантни места в други предприятия.

Едит мълчи и гледа пред себе си, сякаш това, което говоря, не се отнася до нея. Аз, напротив, я фиксирам през цялото време, защото знам от опит, че погледът действува, дори когато е отправен във фланг.

– Не искам изобщо да споменавам за лъжата ви относно въображаемата «позната», освен ако наричате така мъжа, с когото се срещахте в Женева.

– И това ли ви дразни?

– Оставете диверсиите. Това не ме дразни в смисъла, който вие имате предвид, обаче ме навежда на определени изводи. Но нека първо да се върнем на въпроса за «Зодиак». Вие имате нещастието да изпуснете това жадувано място, но и щастието в същия момент да ви бъде предложено друго, и то равностойно. Вместо да се зарадвате на тоя шанс, вие проявявате необясними колебания, отлагате отговора си за другия ден…

– Животът не ме е възпитал да вярвам на всеки срещнат…

– Минутка И въпреки уговорката да ми се обадите заранта, се обаждате едва следобед…

– Казах, че ви бях търсила заранта…

– Но излъгахте. Защото заранта бях отсъствувал от хотела само по време на срещата си в «Зодиак», а вие бяхте чули за тая среща предния ден и глупаво би било да ме търсите тъкмо тогава, когато знаете, че няма да ме намерите.

Тя мълчи. Протягам ръка през рамото й. Не, разбира се, за да я прегърна, а за да хвърля угарката през прозореца.

– И ето, след повече от ден на необяснима нерешителност вие най-сетне се обаждате, за да манифестирате също тъй необясним ентусиазъм, да изразите удоволствие…

– Може и аз да съм направила своите проверки, както вие сте ги правили.

– Разбира се. Но проверките вие сте ги правили не само за да разберете дали съм собственик на «Хронос» и що за предприятие е «Хронос», а и за да установите какви са връзките ми със «Зодиак». Въпросите, които ми задавате от време на време, също бият в тази цел. Изобщо, с две думи казано, вашето място при мене има известен интерес, доколкото самият аз съм някаква възможност за достъп до «Зодиак».

Запалвам цигара, за да дам възможност на жената да отговори, обаче тя предпочита да мълчи и да гледа пред себе си. Може би не трябва да бързам. Може би тъкмо в тоя момент Едит обмисля поредната си лъжа и щом я намисли, услужливо ще я предложи на вниманието ми.

– В обвиненията ви освен голяма доза мнителност има и някои верни неща – признава най-после тя. – Ключът на всичките ми постъпки е интересът към «Зодиак», вие сам сте разбрали това. Всъщност не толкова към «Зодиак» като фирма, колкото към един определен човек от тая фирма. Но това е една съвсем лична история.

– Слушайте, Едит: вие сте страшно затънала в тия лични истории. Една в Мюнхен, втора в «Зодиак»… Само че аз нямам никакво намерение да затъвам повече в лъжите ви. Тъкмо вашите постъпки свидетелствуват, че в случая няма никаква лична история. Вие действувате по чужда диктовка и за да пристъпите към действие, изчаквате чужди инструкции. Вашето колебание пред мястото, което ви предложих, ви беше необходимо, за да спечелите време да докладвате и да получите допълнително нареждане. Вашите срещи с приятелката в мъжки образ бяха извикани от същата необходимост. Не искам да ви насилвам да казвате нищо повече от това, което смятате, че може да ми доверите, но и не желая да ми досаждате с глупави лъжи. Казах ви: утре ще си уредим сметките и ще се сбогуваме.

– Но аз не искам да се разделяме, вие сте ми нужен… – извиква полугласно Едит, като спонтанно се обръща към мене.

– Вие също сте ми нужна, обаче се въздържам… – промърморвам аз.

Защото при спонтанното обръщане лицето на жената се е озовало на педя от мене. Едит диша развълнувано, макар че гърдите й нямат нужда от дълбоко дишане, за да се видят размерите им.

– Бих искала да ви кажа всичко, но не мога… – прошепва секретарката, като ме хваща за ръката.

– Защо? Вие доста добре се изразявате.

– Защото именно не се касае до лична история… както сам сте го разбрали… защото тайната не е само моя тайна… изобщо не е моя тайна…

– Добре, не ви насилвам. Обаче съгласете се, че не е възможно да бъда свързан с човек, който има тайни намерения в една област, от която аз си вадя хляба.

Едит стисва в някакъв несъзнателен порив ръката ми и казва умолително:

– Обещайте ми поне да бъдете дискретен… Обещайте ми, че ще мълчите.

– За това няма защо да се боите. Стига, разбира се, интересите ви да не са против моите собствени.

– Морис… – казва жената с развълнуван глас, като съвсем ненадейно ме назовава по име. – Аз съм шпионка…

– А, шпионка… – промърморвам. – Само това ми липсваше.

Тя стиска ръката ми и ме гледа с разтревожени очи, сякаш сама е ужасена от признанието, което е направила.

– И на кое разузнаване служиш?

– На никое… На «Фишер и Ко»…

– Че какъв е тогава твоят шпионаж?

– Търговски.

– И такъв ли има?

– «Зодиак» твърде много засяга интересите на «Фишер и Ко» в някои области. Освен това в «Зодиак» се разработват някакви проекти с по-далечна дата за поглъщане на известни предприятия и създаване нещо като монопол. От «Фишер и Ко» искат да знаят подробности за проектите и изобщо да имат информация за всичко, което става в «Зодиак».

Тя излага тия сведения с автоматичен глас и с израз на самоубиец.

– Но аз не трябваше да казвам на никого тези неща, на никого, разбираш ли?

«Все едно че си ги казала на никого. Една стара приятелка така ме наричаше – «господин Никой»» – помислям аз, обаче произнасям само:

– Ясно. И успокой се. Не съм от приказливите. И твоята секретна мисия не ме засяга. При едно-единствено условие: да не вършиш глупости, в резултат на които да объркаш и моята работа.

Ние неусетно сме минали на ти, и другояче не би могло да бъде при един интимен разговор, изпълнен с шпионски признания.

– Няма да правя нищо без твое знание – обещава Едит. – За всичко ще искам съгласието ти. Така добре ли е?

Добре е. Но за да бъде още по-добре, трябва да доведа докрай едва започналия процес на успокояването. Това ме принуждава да се преместя малко вдясно и да прегърна през кръста Едит. Тая разкошна жена има изумително тънък кръст.

– О, Морис, да знаеш само как те мразех преди малко.

Въздържам се да отвърна на признанието с признание, понеже едрият й бюст е притиснал гърдите ми и ми взема дъха. И после, приказките са излишни. Едит е в ръцете ми – в прекия и преносен смисъл на думата.

Пета глава

Длъжностите в «Зодиак», изглежда, се раздават в зависимост от килограмите живо тегло. Директорът в Женева беше просто дебел. Главният търговски директор в Амстердам е направо огромен. Това е един исполин с оскъдна рижа коса, добродушно червено лице и обемист бирен корем. Името му, което бях научил още от Бауер, е доста трудно за изплюване – Ван Вермескеркен.

Великанът се е отпуснал лениво в креслото си зад двуметровото дъбово бюро. Червенината на лицето и косите му е такава, че директорът изглежда като нажежен и аз очаквам всеки момент някъде от темето му да лумне пламък.

– Много интересно – избоботва с добродушен бас Ван Вермескеркен, когато приключвам изложението си. – Много, много интересно.

Той поглежда доволното ми лице и все тъй добродушно добавя:

– Обаче вашият вариант е съвсем неприемлив за нас.

Исполинът натиска звънеца върху бюрото и поръчва на появилата се тутакси секретарка:

– Донесете ни нещо за пиене, ако обичате.

«Щом ще има нещо за пиене, работата още не е загубена» – решавам аз и вадя от джеба си цигарите.

– Моля – сеща се в тоя момент Вал Вермескеркен и с леко пъшкане ми подава внушителна кутия пури.

Взимам една пура и докато я освободя от амбалажа и прережа края с клещите, секретарката вече е поставила върху масичката в ъгъла разхладителното. Както и следва да се очаква, то се оказва бира. Исполинът ме поканва с ленив жест, ние се отправяме към масичката и се настаняваме в тежките удобни кресла. Ван Вермескеркен с обигран жест отпушва две бутилки «Тюборг» и напълва регалите. После все тъй обиграно надига своя, изпразва го до дъно, примлясква и с въздишка се отпуска в креслото си.

– Интересно, но неприемливо – резюмира той вече изразеното си становище. – Ще попитате: защо? Защото, драги господине, за да приемем вашата оферта, ние трябва да скъсаме връзките си с някои солидни швейцарски фирми, с които работим от дълго време. Не знам как сте предизвикали това, обаче вашето предприятие е подложено на пълен бойкот.

– Тия бойкоти траят три дни – отвръщам, пренебрежително. – Достатъчно е една крупна фирма като «Зодиак» да сключи сделка с нас и бойкотът отива по дяволите.

– Вашето мнение за «Зодиак» ме ласкае – избоботва директорът. – Боя се само, че вие малко ни надценявате. И заедно с това подценявате противника си. – Исполинът изговаря френските думи с английски акцент, което за един холандец не е чак толкова лошо. Той замълчава, поглежда към още неотворените бутилки, но се въздържа. «И по-малко течности» – му е казал навярно домашният лекар при последната си визита. Ван Вермескеркен обаче в тоя момент е тъй застрашително червен, че аз бих му препоръчал повече течности, ако не иска от главата му внезапно да лумне пламък.

– Ако дадох един, общо взето, положителен отговор на нашия Бауер, аз имах предвид друг вариант – подхваща отново директорът. – Ние можем да бъдем купувачи. Но не на отделни партиди, а на цялото предприятие.

– Вие ми предлагате да продам «Хронос»? – запитвам, като едва не скачам от креслото си.

– Именно – кима спокойно рижият великан. – И смятаме, че нашето предложение много ще ви зарадва

– Да ме зарадва? Вие ми предлагате самоубийство и отгоре на това искате да се радвам?

– Спокойно, спокойно – вдига ръка директорът. – В нашето предложение няма нищо тъй ужасно, както на вас ви се струва…

Вдигнатата ръка увисва за миг във въздуха, после се спуска и уж несъзнателно улавя една от пълните бутилки. Малко по-късно капачката с мек шум отхвръква на килима. Ако човек за всичко започне да слуша лекарите…

– Ние ви предлагаме не самоубийство, а спасение – обяснява исполинът, след като и вторият регал е изпит на един дъх. – Самоубийството вие сам сте си го осигурили. Имаме сведения, че бойкотът ще продължи точно до момента на вашия фалит…

И той започва да ми излага всички ония аргументи, които са ми напълно известни, понеже немного отдавна самият аз притисках с тях нещастния основател на «Хронос». При това очевидно хората на «Зодиак» вече са направили проверките си, защото директорът разполага с пълни данни за предприятието ми.

– Вие имате един-единствен изход: да продадете. И един голям шанс: да продадете не на някой изнудвач, а на почтени, бих казал дори, щедри купувачи като нас.

През цялото време аз се държа в рамките на естественото за подобни случаи съкрушено състояние на духа, като дори забравям да изконсумирам налятата ми от исполина втора бира, макар че, между нас казано, жаждата не е патент само на Ван Вермескеркен. После, след като директорът привършва аргументите на шантажа си, вземам думата, за да обясня с почти покъртителна задушевност, че за мене «Хронос» не е просто източник на печалби, че това е моята първа и вероятно последна любов, че часовниците са ми в кръвта по наследство и тъй нататък, като в своята задъхана изповед вмъквам доста кражби от съответните тиради на същата тема, произнесени на времето от Клод Ришар.

– Чудесно – заключава директорът, когато млъквам. – Това прави сделката още по-изгодна за двете страни. Защото, ако тая сделка се реализира, ние ще открием цял отдел за производство и търговия на часовници и ще имаме нужда от шеф на отдела.

– А моят директор? А секретарката ми? Всички тия хора, които са грижливо подбирани, за да се създаде един качествен трудоспособен организъм?…

– Но слушайте – избоботва Ван Вермескеркен. – Ние нямаме никакъв интерес да разнебитваме тоя организъм. Напротив, тепърва ще го разширим, за да създадем могъщо конкурентоспособно предприятие. Вашите хора няма дори да усетят промяната. Също както и вие… освен дето от плещите ви ще се смъкнат маса грижи.

При тия думи ръката му за по-голяма убедителност прави решителен жест и сграбчва последната пълна бутилка.

Продължавам още малко да се мятам в бурята на дълбоките душевни колебания, без да прехвърлям мярката. После само за информация попитвам за цената. Тоя въпрос предизвиква насрещния въпрос на исполина:

– Колко заплатихте вие сам на предишния собственик?

– Ще ви кажа, макар че това е тайна, която засяга единствено мене и Ришар.

И посочвам точната цифра.

Хората на «Зодиак» без друго вече сами са се добрали до тая цифра, нещо, което тутакси проличава от доволния поглед на исполина.

– Чудесно – кима той. – Следователно такава би трябвало да бъде и нашата цена, за да не се почувствувате ощетен.

– Но вие… – извиквам пламнал от възмущение.

Директорът отново вдига пълната си ръка:

– Чакайте Казах, че така би трябвало да бъде, а не, че така ще бъде. Вие сте успели да купите наистина твърде евтино «Хронос» и ние ще проявим към вас по-голяма отстъпчивост от тая, която сам сте проявили към предишния собственик. Ще получите пет на сто повече върху общата сума на сделката.

– Кажете десет на сто – отвръщам, – за да ми дадете сериозен подтик за размисъл.

Ван Вермескеркен се засмива полугласно със смях, напомнящ звука на гаргата.

– Не се отдавайте на мечти, господин Ролан. Вие сте делови човек. Пет на сто, това е нашето окончателно условие. И, позволете да забележа, то е твърде приемливо, като се има предвид размерът на сумата.

Аз, разбира се, настоявам на своите десет на сто, след това слизам на осем, но акулата с добродушна муцуна не мисли да отстъпва.

– Пет на сто – повтаря той чак додето идва моментът на раздялата. – И не бавете много отговора си. Ние рядко се решаваме на подобни сделки, обаче решим ли се, не обичаме да протакаме.

Навън вали. В тоя град често вали и най-вече тогава, когато си излязъл без чадър. Главната дирекция на «Зодиак» се намира на тиха улица, недалече от центъра. Улицата е всъщност кей – край нея минава тих дълбок канал, чиято тъмна повърхност в момента е раздвижена от капките на дъжда. Изобщо върви ми на вода. По-рано Венеция, после – Женева, сега – Амстердам.

Загръщам се в шлифера си и тръгвам по кея зает с мислите си. Пет или осем на сто – туй е последният въпрос, който ме занимава. Печалбата не е лошо нещо, но аз не съм кадър на Външна търговия и задачата ми не е да реализирам печалби. Безпокои ме това, което тъкмо трябва да ме радва: операцията се развива прекалено лесно, сделката може да се сключи тутакси, щом само пожелая. Разбира се, за «Зодиак» е изгодно да си присвои предприятие като «Хронос». Но готовността на директора да приеме и мене като зестра ме изпълва с недоумение. Тази готовност би била естествена за една редовна фирма, която мисли само за търговските си интереси, обаче е трудно обяснимо в случай, че фирмата е зашифрована шпионска централа. Излиза, че хипотезата ми «Зодиак» плюс ЦРУ е доста прибързана. Може би в «Зодиак» само работи някой от ЦРУ. Така или иначе, длъжен съм при всички случаи да почна оттам, отдето почвам. Друг път няма.

Намирам Едит в кафенето на Рембранд плейн, дето съм я оставил. На масата до празната кафена чаша има няколко киносписания, навярно също изконсумирани, ако се съди по скучаещото лице на жената. Тя ме поглежда изпитателно, за да разбере резултата, но понеже нищо не разбира, запитва нетърпеливо:

– Всичко добре ли мина?

– Зависи от коя страна ще го преценяваш – отвръщам уклончиво. – За мене не беше особено добре, обаче за тебе вероятно ще е отлично.

Изразът на нетърпение става по-отчетлив.

– Сведенията на шефовете ти се оправдават – казвам, като паля цигара. – «Зодиак» наистина е на път да погълне някои предприятия. И първото по списък навярно ще бъде «Хронос».

* * *

Два дни по-късно – срок нито много дълъг, нито прекалено къс – отново бивам въведен при червения исполин, за да му известя, че приемам условията.

– Отлично – кима доволно директорът. – Така и предполагах. Вие още от самото начало ми направихте впечатление на разумен и делови човек. Ще изпълним формалностите без протакане. Междувременно не е зле да се представите на нашия председател, господин Еванс. Аз вече съм му говорил за вас.

Секретарката на Ван Вермескеркен ме повежда из дълъг тих коридор с множество врати, додето се озоваваме в малка приемна и там ме предава в ръцете на втора секретарка, пазеща входа на светилището, обитавано от самия председател. Тя ме поканва да седна и услужливо ми предлага сутрешните вестници. Успял съм вече доста подробно да разгледам пресата, както и жената, хубавичка и с приветливо лице, когато телефонът най-сетне иззвънява и секретарката след няколко едносложни думи в слушалката ми посочва входа на светилището.

Първият бегъл поглед в кабинета, дето се озовавам, ме изпълва с подозрението, че додето съм чакал навън, председателят също е чел вестници. Те са пръснати в безредна купчина върху бюрото му. Господин Еванс все пак счита за нужно да стане от стола си и да ме посрещне, подавайки ми снизходително и отпуснато дългата си ръка.

Председателите на големите фирми са като английските крале – царуват, обаче не управляват. Затова бях очаквал да видя някоя музейна развалина, една от ония издънки на знатни фамилии, които вместо богатство са наследили само името, годно да им осигури парадна длъжност с добра заплата. Но човекът, който ме посреща, макар и надхвърлил петдесетте, изглежда в разцвета на силите си. Еванс е слаб и много висок, с оная леко приведена стойка, характерна за високите хора, които сякаш се движат в постоянен страх да не си чукнат някъде главата.

– Говоря твърде зле френски – отвръща той на приветствената ми фраза. – Макар че го разбирам.

– Аз съм почти на същото положение с английския – признавам.

Така че разговорът минава на два езика. Това не се оказва трудно, тъй като разговор всъщност не се завързва. С изключение на няколко къси реплики времето е посветено на два монолога. Моят – за възможностите, разкриващи се пред проектирания нов отдел, като се имат предвид безценните качества на часовниците «Хронос». И неговият – за характера на «Зодиак», за малките колелца на отделните сектори, които образуват заедно една голяма машина, за предимствата на тая машина, която слабо се влияе от епизодичните кризи в отделен сектор, и тъй нататък, и тъй нататък. Имам впечатление, че повтаря нещо, научено наизуст за подобни случаи, но не се засягам, защото моят собствен монолог едва ли звучи по-оригинално.

Еванс говори без оживление и без да проявява особен интерес към реакциите ми, сякаш дава да се разбере, че изпълнява скучен и неизбежен ритуал. Красивото му мъжествено лице с израз на волево упорство напомня физиономията на един прочут холивудски киноартист, който тъкмо с тая физиономия бе натрупал милионите си. Само че артистът имаше сърдечен поглед, който в сюблимните моменти можеше да става дори и нежен. А сивите студени очи на Еванс са с тежък неподвижен израз, израз на отсъствие, сякаш додето ви гледа, човекът мисли за друго или по-скоро сякаш зад тия човешки очи няма човек.

Наблюдавам събеседника си без видимо любопитство и също без видимо любопитство разглеждам обстановката. Огромният кабинет напомня по-скоро морски музей, отколкото делова кантора. Модели на старинни кораби, поставени под стъклени похлупаци, мореплавателни карти, колело на параходно кормило, компаси и барометри, без да се смятат раковините от всички видове и големини. В дъното се намират две врати. Едната е леко открехната, колкото да се види, че зад нея няма нищо повече от умивалник. Прозорците на кабинета, светещи от чистота, гледат към високите дървеса над кея.

– Да имате някакви специални желания? – запитва Еванс, след като привършва монолога си и помълчава.

Това означава «не мислиш ли да си ходиш?» но аз решавам да се възползувам от случая:

– Бих желал да запазя досегашната си секретарка.

– Толкова ли е хубава? – вдига вежди Еванс.

И това е едничката проява на интерес и единствената шега, ако тази изтъркана фраза може да мине за шега.

– Въпрос на вкус. Тя е обаче отличен работник, свикнал съм с нея и…

– Добре, добре – кима Еванс. – Обадете се от мое име на Уорнър да уреди назначението й. Изобщо трябва да наминете към Уорнър и за своето назначение.

И той става, за да ме накара най-после да разбера, че при един председател не може да се седи до безкрайност.

Тия хора ме прехвърлят един на друг като футболна топка – Ван Вермескеркен на Еванс, Еванс на Уорнър. «Наминете към Уорнър» – това звучи невинно като: «Запалете една цигара.» Обаче случаят се оказва по-друг.

Директорът на персонала Адам Уорнър е човек на моята възраст и вероятно не по-доверчив от мене. Равностойният противник винаги бързо се усеща, защото тутакси забелязваш някои общи черти на мисъл и действие между себе си и другия. Уорнър е в безупречен, небиещ на очи сив костюм. Лицето му също е сиво, неизразително, лишено от отличителни белези. Това би могло да се каже и за очите, тоя прозорец на душата, ако не е тяхната крайна подвижност и дълбоко спотаена подозрителност.

Той ме поканва да седна до бюрото и изважда от чекмеджето някакви формуляри, които впрочем дори не поглежда. Стаята му е малка, бих казал, мизерна в сравнение с импозантните кабинети на директора и на председателя.

– Говоря доста зле френски – предупреждава ме Уорнър.

– В такъв случай, ако сте готов да слушате лош английски…

– Това няма да обиди националното ми чувство – отвръща шефът на персонала. – Аз съм американец.

Американците, пътем казано, си въобразяват, че като са развалили английския, са направили от него съвсем нов език.

– Вие сте от Лозана, нали?

Кимам утвърдително.

– Швейцарец по националност?

Кимам повторно.

– Впрочем… – Тук той дава вид, че поглежда към документите пред себе си. – Вашата майка, мисля, е била българка.

– Арменка – поправям го.

– Но от България?

– Да. От Пловдив. Всъщност тя е напуснала тая страна още на младини.

– Разбирам. И повече не се е връщала?

– Само веднъж, доколкото знам.

– А вие кога сте ходили в България?

– Не съм ходил специално. Минал съм също само веднъж, на път за Турция.

– Кога по-точно?

И въртележката се завъртява. Въртележката от въпроси и отговори и въпроси към въпросите, и отклонения вляво и вдясно, и случайни запитвания, просто за да се намираме на приказка, и внезапни обрати, също тъй, както аз бих водил разпита, ако седях на мястото на Уорнър, а той заемаше моето. Защото това си е формен разпит, енергичен и изчерпателен, и човекът зад бюрото не проявява особено старание да му придаде по-куртоазен вид. Това е разпит и проверка, съдбоносна за мене, проверка на легендата, по всички кръпки и шевове, по най-дребните подробности, проверка, която заедно с напрежението ми носи и известна доза скрито доволство, защото нашите хора са пипали добре и всеки от въпросите, с които Уорнър разчита да ме притисне, е предвиден предварително и когато слушам тия въпроси, все едно чувам гласа на полковника там далеч, на хиляди километри оттук, в генералския кабинет, и в тоя миг ми е твърде приятно, че има такива сухи педанти като полковника, които не мирясват, додето не подложат на изпитание и най-микроскопичния детайл.

Сходството между мене и Адам Уорнър, което ми се струва да съм доловил още в началото, облекчава донейде положението ми, в смисъл, че тактиката му не е в състояние да ме изненада и че дори най-неочакваните му запитвания идват тъкмо когато съм уверен, че ще дойдат. Но това не изменя критичността на положението ми. Обиграността и проницателността на човека зад бюрото е гаранция, че няма да ми се размине нито един от възможните опасни въпроси. В тоя миг благославям готовността си да заговоря на английски. Недостатъчно доброто владеене един език винаги дава маса оправдания да се бавиш, да замълчаваш и да прекъсваш фразите, сякаш напразно търсиш необходимата дума.