Текст книги "Няма нищо по-хубаво от лошото време"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 16 страниц)

– Именно. Тогава каква сделка ми предлагате? Всяка сделка се прави на базата на взаимна изгода.

– В търговията. Не в нашата професия.

– Аз не съм от вашата професия.

– А какво? Любител?

– Нито любител. Но когато идват и ми тикат, от една страна, пари, а, от друга – заплаха за уволнение, аз по липса на по-добър избор се улавям за парите.

– Точно така. Сега сте именно в подобно положение. С тая разлика, че ролята на заплахата се играе от пистолета.

– Но разберете, за бога, че аз съм вън от играта. Вече съм вън от играта. Отдавна никой никакви задачи не ми възлага. Нещо повече: подозират ме. Особено подир историята с Конти. Те са ме оставили на мира, оставете ме и вие. Вън от играта съм, не разбирате ли

Той разпръсва с ръка дима от цигарата ми, който го задавя, и отново обърсва потта си.

– Вижте, Моранди: в тая игра човек никога не може да остане навън, след като веднаж се е включил. Няма начин да бъдеш еднократно шпионин, а после да се отдръпнеш. Не дават. Също като в покера. Не можеш да участвуваш единствено когато ти дойдат четири аса. Само че при покера има някаква надежда да излезеш с печалба; докато тук това е изключено, защото попадаш в «комбина». И ето сега аз ви предлагам да се откупите и да се отървете от комбината. За вашите шефове не мога да давам гаранции. Там вие се оправяйте. Обаче що се отнася до хората, които са ме пратили, те ще ви оставят на мира. Веднаж завинаги. При едно-единствено условие – да кажете всичко.

– Но кое ми гарантира, че утре няма наново да ме притиснете да ви давам сведения? Или че няма да използувате това, което знаете, в моя вреда? – връща се отново мустакатият на своето.

– Казах ви вече: здравият разум. Сведения никой няма да ви иска, защото вие никога вече няма да разполагате с интересни сведения. А да ви издаваме е безсмислено. Това може да стане само в един-единствен случай: ако проговорите. Мълчите ли вие, и ние ще мълчим. Издадете ли нещо, подписвате си присъдата.

Поглеждам часовника си: един без пет.

– Хайде говорете, че стана късно.

Моранди изпухтява тежко и хвърля мократа кърпа на леглото.

– Странен човек сте вие Другите поне предлагаха пари…

– Ще има и пари – успокоявам го. – По тоя въпрос по-лесно ще се разберем. А сега почвайте сбито, но конкретно.

– Не може ли с въпроси?

– Въпросите – после. Сега разказвайте.

Разказвачът не е твърде богат на събития, но когато Моранди завършва, часът минава два. Няколко съществени момента: името на човека, който е поставял задачите на мустакатия. Характерът на тия задачи, шест на брой, извършени в различни социалистически страни по време на многобройните командировки. Имената на местните хора.

После почват въпросите. Те засягат всички пукнатини, дори и най-дребните, в изложението на Моранди, и вървят свързани по смисъл един за друг, прекъсват се, отново се явяват ненадейно или възникват спонтанно от поредния отговор.

– Отворете прозореца, моля ви – произнася няколко пъти мустакатият с отпаднал глас.

Лицето му лъщи от пот, очите му са подпухнали от безсънието. Той вече не е нито наперен, нито колебаещ се, нито изплашен, а само смъртно уморен.

Когато въпросите свършват, часът е четири и половина. В стаята се люшкат пластове тютюнев дим. Въздухът е отровен от дишането ни и от задухата. Венецианското ми главоболие е в пълен ход. Приближавам до прозореца и широко го разтварям. Моранди се отпуска назад върху облегалото на стола и известно време жадно поема прииждащата хладина, движейки пълните си устни като риба.

– А сега по финансовата част – казвам подир малко, след като прозорецът наново е затворен. – Трябва да ви поясня, че задачата, която току-що приключихме, е съвсем инцидентна в моя живот. Много по-инцидентна, отколкото във вашия. Аз съм мирен гражданин и ако съм се съгласил да направя една услуга някому, то е само защото съм бил притиснат горе-долу по същия начин, както и вие. По професия съм всъщност фабрикант.

Моранди вдига сънливите си очи и ме поглежда с известно учудване:

– Фабрикант?

– Именно. Часовниците «Хронос». В момента производството ми залежава и въпросът за пазара става съдбоносен за мене. Предложих сделка на «Зодиак», но отговориха съвсем уклончиво. А вие работите в «Зодиак».

– Аз съм съвсем дребна бурмичка в «Зодиак».

– Но имате връзка с големите винтове.

– Съвсем служебни. И трябва да знаете, че «Зодиак» е тежка машина. Докато се раздвижи…

– Бихме могли да предложим на директора лична комисионна.

Моранди се засмива късо:

– Не сте дотам богат. А на мене какво предлагате?

– Предлагам в зависимост от услугата.

Той сбърчва леко чело и ме поглежда замислено, като съобразява нещо. После казва:

– Дайте ми пет хиляди, и аз ще ви осигуря сделката. Не чрез човек от «Зодиак», но със «Зодиак».

– Пет хиляди франка?

– Пет хиляди долара.

– Това е над възможностите ми. Обаче ако приемете три хиляди…

– Вие злоупотребявате с това, че съм в ръцете ви – промърморва уморено Моранди. – Нищо, дайте четири хиляди.

– А каква е гаранцията, че сделката ще стане?

– Странен човек – изпъшква мустакатият. – Вие за живота ми отказвате да дадете гаранции, а от мене искате гаранции за една сделка.

– Добре – отстъпвам и изваждам портфейла си. – Кой е човекът?

– Рудолф Бауер, внос-износ, Мюнхен. Сега ще ви напиша писмо.

– Само не обещавайте вътре, че и на него ще дам четири хиляди.

Моранди отново изпъшква страдалчески, после става, вади от чекмеджето хартия и пликове с бланката на хотела и се заема с писмото, като от време на време издава мъчителни въздишки. Неврастеник.

Четвърта глава

– Последния път вие, мисля, бяхте кестенява…

– Да, а сега съм чернокоса. Това не ви ли харесва?

– Напротив. Така сте по-екзотична… и по-зряла.

Разговорът се води между мене и секретарката ми на гарата, където току-що сме се срещнали. Едит не изглежда в блестящо настроение тая вечер и бележката ми за зрелостта едва ли е от естество да й повиши тонуса.

– Вие също не изглеждате прекомерно зелен – отвръща жената, без да държи сметка, че разговаря с шефа си.

Предполагам, че има право. Подир една безсънна нощ и един цял ден на крака не е лесно да изглеждаш млад, особено ако си на моята възраст. Затова пък самочувствието ми е отлично.

– Да се качваме – предлагам. – Имаме цяла една нощ за приятни разговори.

И за да умилостивя чернокосата екзотика, поемам галантно куфарчето й.

Спалните ни купета са едно до друго. При туй между тях има врата. Това навежда вероятно Едит на известни предположения, но тя не казва нищо по тях. Заставаме край прозореца в коридора, за да дадем възможност на шафнера да оправи леглата. Движението по перона е в разгара си. Влакът тръгва след три минути.

– Била ли сте по-рано в Мюнхен?

– Никога.

– Жалко – отвръщам.

Но тя не запитва защо е «жалко» и разсеяно гледа през прозореца.

– Нещо не сте в настроение.

Едит ми хвърля бегъл поглед:

– Личи ли си?

– Не много, но може да се отгатне.

– Аз рядко съм в настроение. Предполагам, че за да бъде човек в настроение, трябва да има известна причина.

– Така могат да говорят единствено алкохолиците – възразявам. – За жена на вашата възраст е нужна причина само, за да не бъде в настроение.

– Аз мога да бъда в настроение и без извънредна причина. Постоянните ми са достатъчни. Впрочем нека не се отегчаваме с такива разговори.

Тя замълчава, наново ме поглежда бегло и добавя:

– Завиждам на хора като вас.

– За какво точно? За «Хронос» или…

– За това, че не губите самочувствието си дори когато работите ви не вървят.

– Работите ми вървят отлично.

– Имате предвид преговорите със «Зодиак»?

Иронията е доловима и без шесто сетиво.

– Да, и тях имам предвид – отвръщам спокойно. Жената ме поглежда недоверчиво, обаче не възразява.

– Скъпа Едит, – казвам добродушно. – Понеже ни предстои да работим заедно, трябва да ви обясня още отсега известни неща: обикновено колкото една сделка е по-доходна за теб, толкова по-малко доходна е за другия. Следователно толкова повече усилия са нужни за сключването й. Аз мога още утре да започна работа със «Зодиак», и то работа за продължително време. Но едно такова избързване ще се отрази чувствително на печалбата ми, и съвсем не в благоприятна посока. Затова предпочетох да загубя няколко седмици време, обаче да спечеля повече пари. Знам, че времето е също пари, но време или пари – това е вече въпрос на вкус.

От перона се чува заглушено изсвирване. Две момичета, застанали под прозореца, вдигат ръце, само че не към нас. Мене специално никой никога не ме е изпращал. Влакът потегля меко и лентата на перона запълзява назад, за да отстъпи място на редица товарни вагони, на семафорите и на неясните сенки на нощта.

– Благодаря за урока – кима Едит. – Още повече че не ми го дължите. Нямах намерение да се бъркам в работите ви.

– Защо не. Това е далеч за предпочитане пред една секретарка, която мисли само за заплатата си. Участието ви е за мен свидетелство, че мога да разчитам на вас.

Тя ме поглежда изпитателно, но казва само:

– В такъв случай наградете ме с една цигара.

Шафнерът е оправил леглата в кабините ни и е отминал нататък. Едит пуши изправена до прозореца и гледа навън, обаче прозорецът е тъмен от нощта и от алпийските масиви, затулили небето. Жената изпушва до половина цигарата и я хвърля в пепелника.

– Ужасно ме боли глава. Позволете да си легна.

– Разбира се. Лека нощ.

Аз също се прибирам. Тъкмо навреме, за да чуя внимателното затваряне на резето от обратната страна на вратата. Такова недоверие, и то от страна на личната ти секретарка…

Добре, че тая вечер имам други грижи.

Свалям костюма си, обличам рубашката на пижамата, запалвам предпоследната за тоя ден цигара и се обтягам на леглото. Въпросите, които ме занимават, са същите, дето съм ги носил в главата си през целия ден, зает с баналната суетня около заминаването. Те са два, и то от съдбоносна важност. Първо: верни ли са свидетелствата на Моранди. Второ: ще мълчи ли Моранди.

Отговорът на втория въпрос е значително по-важен от практическа гледна точка, обаче аз съм направил всичко необходимо той да звучи положително. Да накараш един човек да проговори в даден миг е трудно, но още по-трудно е да го накараш да мълчи продължително време. Работата не е да размахваш под носа на човека пистолет или пачка банкноти, за да изкопчиш някое сведение, а на следния ден да сложат кръст и на тебе, и на цялата операция. Работата е да създадеш около човека такава обстановка, че той да не може да върши друго освен това, което ти желаеш да върши и в момента, и по-късно. Моранди ще мълчи, защото оттук нататък неговата сигурност е в пряка зависимост от моята сигурност. Той е убеден, че моето премахване няма да оправи нищо, а ще бъде прелюдия към собственото му премахване. Защото компрометиращият материал ще остане и ще бъде пуснат в ход от други.

Този компрометиращ материал бе, разбира се, един блъф, но само до известен миг. Аз не разполагах със запис на разговорите между Моранди и Ферари, обаче разполагам със запис на един по-важен разговор – между Моранди и мене. И записът наистина е вече на сигурно място, така че евентуалната ми смърт няма да свали от плещите на Моранди никакво бреме, ако не смятаме за бреме собствената му глава.

Мустакатият е разбрал и една втора истина: той не може да разчита на досегашните си господари. Той не може да чака нищо добро от тях. Това му е достатъчно ясно не само от убийството на Конти, но и от наблюдението, на което сам е бил подложен известно време. Моранди разбира, че ако са го пощадили, то е не толкова от особено доверие, колкото от желание да го използуват като примамка. Засега ония са убедени, че примамката не е дала резултат, и Моранди е оставен на мира. Обаче достатъчно е някой отново да прояви интерес към него, за да изчезнат и този някой, и самият Моранди с цел брутално, но ефикасно да се пресече дирята.

Дирята, водеща накъде? Тая мисъл ме връща отново към първия въпрос, най-важния за по-нататъшното развитие на операцията – истината ли е казал Моранди, или ми е изплел едно измамно ръкоделие от полуистини и чисти лъжи. Досега не съм имал време да обработя подробно наум информациите, получени от мустакатия. Обаче откъслечните размисли и преди всичко проверките, направени чрез самия разпит, ми дават основание да смятам, че Моранди е казал истината, и то вероятно цялата истина, която е на негово разположение. За жалост това, което е на разположение на мустакатия, представлява съвсем незначителна част от това, което ме интересува. И все пак за пръв път от мига на влизането ми в играта, подир цели два месеца чакане, разтакане и поемане на неизбежни рискове, аз съм се добрал до нещо важно, до един нов елемент, отиващ отвъд Моранди, до едно проникване по-натам в тая непроницаема история.

Това е името на човека, който е предавал инструкции и материали на Моранди. И този човек е на работа в «Зодиак», също както Конти и мустакатият. Името на солидната почтена фирма твърде много се преплита с не тъй почтените сделки на шпионажа и туй идва да потвърди първоначалната ми хипотеза «Зодиак» плюс ЦРУ, макар че съм решил да се пазя от прибързани хипотези.

Така или иначе установяването на делови връзки със «Зодиак» в момента излиза на преден план в намеренията ми. Моранди е вече изигран коз. Трябва да се потърсят други пътища, за да се стигне до следващата писта.

Личността на човека с огледалните очила продължава да бъде едно от неизвестните в задачата. Образът на това продълговато лице, бледо и заплашително в своето безстрастие, упорито ме преследва като идея-фикс. Моранди твърди, че няма представа кой може да бъде тоя тип, макар да му го описах най-подробно. Моранди изобщо знае за аферата Конти само това, което неговият шеф му е доверил с късна дата не с цел за информация, а за сплашване.

«Нашият Конти – каза шефът – беше с непоправимо развален характер от комара. Затова от всичко правеше комар, дори от най-сериозните работи. Той ни съобщи, разбира се, за предложението на фотографа, но само един час преди решителната среща. Очевидно беше се уплашил в последния момент и бе решил да си подсигури тила. Той се опита дори от тази информация да извлече изгода, като изпроси да го възнаградим. Както знаеш, възнаградихме го. Работата се получи малко груба, ние пипаме в други случаи по-чисто, обаче за това вината бе пак у Конти. Беше му дадена инструкция да заведе фотографа у дома си и там да ми предаде сведенията. Тогава двамата щяха да се самоунищожат и да си разделят отговорността за двойното убийство. Но Конти и тук се оказа негодник. Навярно така е подхванал разговора, че онзи веднага се е усъмнил и е казал сбогом. Добре, че в съседство имаше наши хора и навреме тръгнаха подире му. Изобщо понякога се налага да променяме плановете си. Но не и решенията. Защото да променяме решенията, би означавало да променим и принципа. А принципът е веднаж завинаги установен и ти го знаеш: за честната работа плащаме с пари, за нечестната – с куршум.»

Всичко това е вече почти без значение за по-нататъшния ход на операцията. Но мислите на човека не могат да се свият само в обхвата на една операция, колкото и голяма да е тя. Винаги остава и нещо отвън – дреболии без полза, спомени без значение, картини, които би трябвало да изхвърлиш от мозъка си, но които се загнездват там и не искат да си отиват, като картината на сгърченото до парапета тяло с премазаните потръпващи нозе, с разбитата глава и смачканата бяла панама, пропита с кръв.

«Хайде стига, да спим» – промърморвам, като искам с тая трезва заповед косвено да намекна на картината да върви в забравата и да не ме отвлича от реалното. Обаче така става с мене, че когато съм уморен, най-трудно заспивам и колкото съм по-уморен, толкова по-бодро работи главата ми, само че на празни обороти, забулена от мъглявините на минали неща, на неприятни видения и смътни предчувствия.

«Денят наистина бе напрегнат, но резултатен» – казвам си. За разлика от сегашните ти фантазии. Освен тичането по визите и подготовката на асортимента от мостри, ценоразписи и пр., наложи ми се да се погрижа малко за гардероба си, за да добия по-индустриален вид. След това трябваше да драсна някои картички до близки хора в родината и да навестя отново господин Георг Рос, макар тоя род визити да са забранени по принцип освен в изключителни случаи.

Случаят наистина бе изключителен. Миниатюрният магнетофон, който своевременно бях купил, бе доказал, че си струва многото пари. По принцип не обичам тоя род техника, която те заставя да мъкнеш микрофон под формата на игла за вратовръзка, да прекарваш проводник под ризата си, да пробиваш джоба, си, за да скачиш проводника, и да бъркаш уж за щяло и не щяло в тоя джоб, за да включваш и изключваш апарата. Но понякога тия фокуси са неизбежни. Малката ролка, поставена в плик и предназначена за скъпия Мерсие, бе в състояние да направи евентуалната ми ранна кончина не тъй фатална за делото, а може би и да отложи тая кончина до една по-подходяща възраст.

– Извинявам се, че пак ви безпокоя – казах на господин Рос. – Знам, че това не е твърде в правилата.

– О, не се притеснявайте – усмихна се домакинът. – Аз съм стар човек. Няма от какво толкова да се боя.

«Ти също – казвам си. – Така че замирай и заспивай. Изобщо взимай пример от секретарката си.» Каква порода. Просто странно как видението на тия разкошни форми до тоя момент не ме е обсебило и не ме е накарало да разбия крехката преграда, разделяща така противоестествено жената от мъжа.

* * *

Напрегнатият размисъл, както и видението на разкошните форми неусетно са преминали в съновидения и аз чувам съвсем смътно и отдалеч тропането по вратата и гласа на шафнера:

– Господине, пристигаме

Четвърт час по-късно, гладко избръснат и ухаещ на «палмолив», излизам в коридора. Едит е изправена до прозореца с безупречно подредена коса – тая здрачна коса с цвят на гарваново крило – и разсеяно наблюдава прелитащите навън скучни сиви сгради, складове за железария и празни места, предвещаващи скорошното влизане в Мюнхен.

– Добре ли спахте? – питам в стила на добрия тон.

– Много добре, мерси – отвръща тя.

Но лицето въпреки пресния грим говори друго. То е бледо и уморено.

– Вие сте възприели и тайните на козметиката – забелязвам. – Досега, ако се не лъжа, не се гримирахте.

– Не ми ли позволявате?

– Защо не. Само ако ми разрешите един съвет, не злоупотребявайте със зеленото и синьото под очите. Художниците смятат, че това са бои повече за пейзаж, отколкото за портрет.

– Вие разбирате и от изкуство?

– Да – казвам. – Чел съм книгата «Ван Гог – художник на слънцето и на лудостта». Четох я веднаж, когато пак пътувах – някой я беше забравил в купето. За жалост пътуването свърши едва когато бях на пета страница. Тия книги са поучителни, но малко тежко се четат.

Жената слуша глупостите ми с половин ухо и продължава да гледа през прозореца. Влакът е намалил ход и вече навлиза сред върволици вагони, подсказващи, че пристигаме.

– А сега? – обръща се към мене Едит, когато влакът съвсем намалява ход. – Какви са плановете ви за днес?

– Ще ви кажа. Най-първо да намерим хотел.

– Бих се радвала много, ако отседнем нейде близо до гарата. Наистина не се чувствувам добре.

Хотелът, който намираме, е близо до гарата, при това модерен и приветлив.

– Една стая ли желаете? – пита човекът на гишето.

– Две – избързва да каже Едит.

– Две стаи – потвърждавам. – Дамата е моя секретарка.

– Вие не пропускате случай да подчертаете шефството си – казва ми тя малко по-късно в асансьора.

– Само в случаите, когато трябва да ви внуша да не се изказвате преди мене.

Стаите ни са една до друга и след като изчаквам от учтивост половин час, потропвам на вратата на Едит:

– Елате, ако сте си починали. Имаме малко работа.

Работата е да позвъним на Рудолф Бауер, внос-износ. Едит набира номера, свързва се церемониално от името на своя шеф със секретарката на отсрещната страна, секретарката на отсрещната страна се свързва на свой ред с шефа си и в резултат на целия този ритуал най-после съм в пряка връзка с търсеното лице.

– Добро утро, обаждам се от името на един ваш близък. Имам да ви предам нещо от негова страна.

– Много ми е приятно – отвръща енергичен младежки глас. – Кога ви е удобно да минете?

– Когато ще бъде удобно на вас.

– Дванайсет, добре ли е?

– Отлично е.

Секретарката ми следи с известна изненада оперативността и ефикасността на разговора ми. За да дам добавъчна храна на адмирацията й, аз изваждам грижливо опакованите мостри и търговските си книжа, поставям всичко в елегантната кожена чанта, поглеждам часовника на ръката си – един автентичен «Хронос» – и предлагам:

– Имаме време да се разходим из града.

– Ако не смятате тая разходка за служебно задължение, бих ви помолила да ми я спестите.

– Както обичате – отвръщам безучастно, вземам чантата в ръка и излизам.

Мюнхен е може би чудесен град, но не в часовете на лятната жега. Затова подир късо колебание решавам да се запозная вместо с него с бирата, носеща същото име. Тя е отлична. И то тъкмо при жега.

В дванадесет без една минута заставам пред секретарката на Бауер, а минута по-късно и пред самия Бауер. Нека се разбере, че немската точност може да бъде постигната и от някои други нации, като швейцарската.

Бауер, противно на гласа си, не е съвсем млад, във всеки случай не по-млад от петдесетте. Но в лицето му и в стойката на тялото му има нещо енергично и стегнато, извикващо идеята за парадни униформи, студентски дуели и казармени плацове. Той прочита за по-малко от минута писмото на Моранди и веднага минава на въпроса:

– Каква е офертата ви?

Френският му език е твърд и отсечен, не по-малко от държането.

Повтарям в общи линии сбитото си изложение, направено неотдавна пред директора на «Зодиак». Изваждам за по-голяма нагледност и мострите заедно с подробните ценоразписи.

Бауер ме изслушва внимателно, после хвърля бегъл поглед на мострите и кима:

– Мисля, че ще мога да направя нещо за вас. Какво точно и как, това ще бъда в състояние да ви кажа не по-рано от два дни. За колко време сте тук?

– За колкото е нужно.

– Отлично. В такъв случай да се уговорим…

Той прелиства бележника на масата си и определя деня и часа. След което ми подава твърдата си като дърво ръка и ме отпраща.

Доброто на песимиста е не само че предвижда най-лошите неща, но и че когато тия лоши неща не дойдат, той вкусва насладата на приятния сюрприз. Песимистът е единственият човек, който се радва, когато очакванията му бъдат излъгани.

Втората среща с Бауер ми доставя именно подобна изненада. Не изведнаж, разбира се, и след доста напрегнати обрати.

– Часовниците ви са качествени – казва вместо встъпление представителят на местния внос-износ. – Но те имат един дефект: трудно продаваеми.

Очаквам, че ще ми сервира бележките, вече известни от срещата в «Зодиак», затова бързам да възразя. Бауер търпеливо ме изслушва, после забелязва:

– Не се разбрахме. Непродаваеми са не поради не доверието на купувачите, а поради опозицията на продавачите. На вашата стока е организиран бойкот и вие би трябвало да знаете това.

– О, бойкот – махам пренебрежително с ръка. – Това са интриги на някои швейцарски фирми. Никой не е дотам властен да установи бойкот на целия световен пазар.

– Не бъдете чак толкова сигурен – поклаща глава Бауер.

После, сякаш между другото, запитва:

– Вие, мисля, съвсем отскоро сте собственик на «Хронос»?

– Съвършено вярно.

– А преди това с какво се занимавахте?

– Със същото. Само че не като производител, а като търговец.

– Имахте магазин?

– Да.

– Къде?

– В Лозана.

– Търговията трябва да е вървяла добре, щом сте натрупали пари, за да купите цяло предприятие.

– Парите са натрупани от баща ми, не от моите сделки. Баща ми беше старомоден човек и се боеше от рискованите операции. По-голямата част от средствата си държеше в суха наличност, а търгуваше само с незначителни суми, за да си осигурява всекидневното.

– Вие, значи, сте нарушили това златно правило?

– Ако едно правило не носи злато, то не е златно правило. Човек трябва да играе по-наедро играта, иначе тя не си струва труда.

– Не мислите ли, че поемате твърде голям риск? – запитва Бауер и ме поглежда внимателно.

Издържам погледа му спокойно, но без нахалство.

– Рискът е пресметнат – отвръщам. – В най-лошия случай ще продам всичко и пак ще изляза с печалба.

– Ако има кой да купи… – възразява Бауер. – И ако конкуренцията не мине към по-драстични мерки. Има и драстични мерки, господин Ролан

– Никакви мерки не ме плашат – отвръщам. – Пресметнатият риск също е риск, разбира се, но днес къде няма риск?

Бауер отново ме поглежда внимателно. После запитва:

– А кое ви накара да се насочите именно към «Зодиак»? «Зодиак» не е специализирана фирма по часовниците.

– «Зодиак» по нищо не е специализирана. Обаче това е солидна фирма. За да парирам бойкота, ми трябва тъкмо една солидна фирма.

– Солидни фирми има много.

– Тия като «Зодиак» обаче се броят на пръсти. «Зодиак» сключва маса сделки със страните зад «желязната завеса». А това е тъкмо пазарът, където никакви бойкоти не могат да бъдат в сила.

– Вие сам не можете ли да имате връзки отвъд «желязната завеса»?

Въпросът е подхвърлен съвсем небрежно.

– По кой начин?

– Не знам. Питам просто…

Той продължава да пита все тъй просто в течение на още близо два часа. Трябва да му се признае, че води разпита умело, макар и твърде директно, и че прави всичко необходимо, за да не ми пресъхнат устата: секретарката внася бутилка скоч и на два пъти подновява запасите от лед и сода.

– Надявам се, че не съм ви уморил прекалено – казва най-сетне Бауер, като поглежда часовника си.

– Не, но ме озадачихте – отвръщам с добродушна усмивка.

Домакинът също се усмихва, макар и не тъй добродушно:

– Сам разбирате, че когато работим с някого, трябва да знаем с кого работим. А моята фирма, господин Ролан, въпреки неблагоприятната ситуация има намерение да поработи с вас.

Ето най-после и часа на приятната изненада.

– За нас, разбира се, е трудно да разбием блокадата, създадена около вашата продукция. Но ние имаме известни пазари в Африка и сме наклонни да почнем с една първоначална сделка за десет хиляди часовника, колкото да изпробваме пазара.

Погледнато от страна на грубата корист, съобщението звучи приятно, обаче моята гледна точка в случая е различна. Затова едва се сдържам да не запитам: «А «Зодиак»?»

– Що се отнася до «Зодиак», там работата е по-сложна. Както ви е казал и Моранди, аз имам известни връзки с ръководството на фирмата, но съвсем не съм всемогъщ. Прочее налага се да почакате още няколко дни, за да видим резултата от направените сондажи. Надявам се, че имате възможност да почакате.

«Да чакам? Че аз съм професионалист по чакането» – би следвало да отговоря, обаче казвам:

– Разбира се. Мога да ви оставя телефона си.

– Именно. При следната среща ще оформим и сделката.

Давам вид, че отлагането на сделката не ми е прекалено приятно, но замълчавам, както приличието го изисква. И ние се разделяме с къси озъбени усмивки, след като Бауер ми връчва за миг парчето дърво, което му служи за ръка.

Едит приема с явно огорчение вестта, че се налага да останем още няколко дни в Мюнхен. През цялото време досега тя не е напуснала стаята – освен за да слезе да се нахрани в ресторанта на хотела – под предлог, че е настинала, боли я глава, уморена е и пр. Засега тя съвсем не ми е нужна и аз я оставям да се занимава с лошото си настроение, като посвещавам своето внимание на мюнхенските забележителности и главно на онази от тях, която има второто агрегатно състояние, а именно течното, придружено с обилна пяна.

Изминала е цяла седмица, когато най-сетне една заран секретарката на Бауер позвънява, за да ме покани на очакваната среща.

– Съжалявам, че ви отнехме толкова време – казва вместо предговор Бауер, – но се надявам, че това не е било напразно. Имам сведения, че сделката със «Зодиак» ще може да се осъществи, и то без протакане. Нашият малък договор също е готов.

Той ми предава екземплярите на договора и аз, както се полага на трезво-недоверчивия аферист, внимателно го прочитам. Всичко е в ред.

Бауер взема от мене екземплярите, обаче вместо да премине към ритуала на подписите, слага дървената си длан отгоре им и отправя неподвижен поглед в лицето ми:

– Има една последна подробност…

«Дано да не е от тия, дето всичко развалят» – помислям.

– Договорът, както и сделката със «Зодиак» могат да бъдат осъществени и да ви донесат крупна печалба, а могат да останат и само една хубава илюзия. Всичко зависи от вас.

– А именно?

– Вие вероятно разбирате, че и двете сделки носят изгода главно на вас, а не на моята фирма. Това е един вид услуга, която ви правим. Следователно като разумен човек вие трябва да знаете, че услуга се прави срещу услуга.

– А именно?

– Специално на моята фирма вие не можете да бъдете особено полезен. Обаче по известни стечения на обстоятелствата освен фирмата си аз представлявам и един друг институт. И тъкмо на този институт бихте могли да услужите. Вероятно се сещате, че става дума за разузнаването.

Той млъква и ме поглежда внимателно.

Учудването, което изигравам, не е нито много силно, нито много слабо. То е точно колкото следва да бъде учудването на един несведущ, но лишен от прекалени скрупули човек.

– Струва ми се, че разбирам – отвръщам, като издържам без стеснение погледа на Бауер. – Само че, както знаете, моята специалност е съвсем друга и не ми е ясно в какво бих могъл да бъда полезен на вашия… институт.

– Това ще ви стане ясно, след като се договорим по главното. Колкото до специализацията, за това не се тревожете. Хората на разузнаването не са някаква особена раса. Това могат да бъдат и търговци като вас, лекари, адвокати, учени, изобщо всякакъв вид най-обикновени граждани.

– Чувайте, господин Бауер – казвам, като се размърдвам неудобно в креслото си. – Не може ли услугата, за която става дума, да има малко по-банална форма: известна комисиона или процент за вас, изобщо, нали разбирате, не искам да се забърквам в неща, които не са моя работа, и то в един момент, когато собствените ми работи съвсем не са тръгнали блестящо.

– Вашите работи могат да тръгнат блестящо само ако се заловите и с другите. При това трябва да ви предупредя, че никакви особени подвизи няма да се искат от вас и че изобщо не рискувате нищо друго, освен да понатъпчете джоба си…

– Благодаря – казвам, – но аз не съм дете и знам, че никой не е готов да ти тъпче джоба с пари за дреболии.

– Не става дума за дреболии, а за неща, които с нищо няма да накърнят спокойствието и сигурността ви – уточнява Бауер. – Сделките и печалбите, всичко това е много приятничко, обаче не забравяйте, че ако комунизмът надделее, нищо няма да остане не само от печалбите ни, но и от самите нас. Хората на свободна Европа имат граждански дълг, господин Ролан