Текст книги "Няма нищо по-хубаво от лошото време"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 16 страниц)

И понеже едно зло никога не идва само, към тая първа заплаха скоро се прибавя и втора, която прави още по-вероятна първата. Малко преди звънецът в коридора да възвести преминаването от деловата активност към личния бит, Райман подава глава в бюрото ми и предлага да видим какво става в кафенето на ъгъла. Аз лично нямам нищо против подобна инспекция и ние скоро се настаняваме на обичайното си място до витрината, като нареждаме да се декорира масичката с бутилка мартини. Следват общите приказки от рода на «какво ново?» и «нищо особено», додето, посъгрят от питието, луничавият се навежда към мене и съобщава:

– Идущата седмица ще трябва да отскочиш до Полша.

– Редовно или как?… – правя се на наивен.

– Както говорихме. Ще поставим тия дни въпроса на Ван Вермескеркен. Шефът е подготвен и не вярвам да откаже. Останалото остави на мене.

– Само да няма усложнения.

– Няма да има, не бой се

– Еванс ми се вижда сърдит…

– За онова ли? Глупости. Той още на следния ден беше забравил всичко. Той е от тия – миналото настрана; Изключителна личност. Особено в пиенето.

– Добре, Конрад. Вярвам ти. Ако ние с тебе не си вярваме…

Поглеждам го с прям приятелски поглед. Той също ме поглежда, после отмества очи. Има мигове, когато и закоравелият лицемер изпитва неудобство.

Разговорът трае до края на бутилката, но вече без нищо съществено, ако не се смятат някои мъдри обобщения на Райман във връзка с отношенията между мъжа и жената.

Когато се прибирам в къщи, Едит я няма. Странна жена. Едва не плати с живота си за едно преждевременно излизане, а сега пак повтаря номера. Обтягам се на леглото й, без да си давам труд да паля лампата. Трябва да са минали десетина минути, когато чувам крадливи стъпки по стълбата и предпазливо отваряне на външната врата. Малко по-късно се отваря и вратата на стаята и блясва буйната светлина на полилея. Следва сподавено възклицание.

– Защо се уплаши? – питам.

– А ти защо си се свил в тъмното?

– За икономии. Купих днес кола и трябва да мисля как ще я изплащам.

Колата е добре дошла като тема за Едит. Тя плясва с ръце от изненада, което излиза доста несръчно, тъй като секретарката ми не е по ръкомаханията, и почва да ме разпитва за марката, за модела, за цвета и даже предлага още сега да слезем да видим мерцедеса, с две думи, едва не експлодира от ентусиазъм. Аз от своя страна давам вид, че с удоволствие приемам тия потоци на опиянение, че ми е твърде приятно да ме баламосват и изобщо не отварям дума по въпроса къде е ходила. Тъкмо това мое поведение – може би защото малко пресилвам номера – почва да я дразни, вместо да я радва. Такива са някои жени – боят се да не ги запиташ за нещо и ако ги запиташ, непременно ще те излъжат, но не ги ли запиташ, умират от яд и безпокойство.

– Ти дори не полюбопитствува къде съм ходила – подхвърля небрежно тя, като се кани да премести тялото си от роклята в пеньоара.

– Защо трябва да любопитствувам?

– Защото такъв ти е навикът.

– Дружбата с тебе ми помогна да се отърва от маса лоши навици – отвръщам с тръпка на адмирация, понеже лекото отслабване от болестта съвсем не се е отразило зле върху анатомията на секретарката ми.

Жената застива в позата, която е заела, за да облече пеньоара, и понечва да каже нещо, но се сеща за невидимия магнитофон и само ми отправя изпитателен поглед, един от тия проучващи погледи, които на времето й бяха обичайни, а после постепенно бе забравила. Отвръщам от своя страна с чистия поглед на едно голямо наивно дете.

Едит се загръща с пеньоара си и се запътва към бюфета:

– Искаш ли да пиеш нещо?

– Мерси, пих вече.

Тя се завъртя кръгом, понеже сама не е по напитките, сяда в креслото пред кревата, запалва цигара и отново ме поглежда за справка:

– Какво ти е тая вечер? Нещо случило ли се е?

– Нищо. А на тебе?

Едит вдига рамене в знак, че няма намерение да отвръща на заяждания, и продължава да пуши мълчаливо. Задоволявам се да следвам нейния пример. И ние седим в тишината на тая стая, външно спокойни, почти като съпрузи, обаче и двамата усещаме едно невидимо трето лице, разположило се помежду ни и непроявяващо никакво намерение да си върви – нашето общо приятелче Недоверието.

Жената смачква недопушената цигара в пепелника и наново нарушава мълчанието, но тоя път само с поглед, който сякаш говори:

«За кое разузнаване работиш, мили?»

«Надявам се, че за което и ти, скъпа» – отвръщам аз също с поглед.

«Не ми ли вярваш, вече?»

«Защо? Напротив»

И ние продължаваме да седим така, почти като съпрузи, и да си разменяме светлинни сигнали с очи, но понеже диалогът между глухонеми е доста уморителен и никога не можеш да бъдеш сигурен в точното значение на един женски поглед, аз ставам най-сетне, прозявам се със сдържано отегчение и – тоя път гласно – пожелавам на Едит лека нощ и приятни сънища.

Прибирам се в покоите си на долния етаж, лягам и угасям лампата, понеже от опит знам, че на тъмно се мисли по-добре. Тъмното те изолира от всички дреболии, по които може да скача погледът ти и да те разсейва. Тъмното те оставя насаме с тебе самия, доколкото човек изобщо може да бъде насаме сред глутницата на виденията и на страховете.

Срещата с Еванс повдига в главата ми един съществен въпрос. Срещата с Райман даде отговор на въпроса. Имам всички изгледи да разчитам на скорошно и окончателно изхвърляне от «Зодиак». Райман ще ми постави задачата. Аз ще я изпълня, след което Уорнър ще ме уволни за награда. Що се отнася до Еванс, той само отдалеч ще направлява играта. Бих могъл, разбира се, да не приема поръчката на Райман. Но това само ще принуди Еванс да ми даде мат чрез друг ход.

Може би ставам жертва на собствената си мнителност. Може би Еванс наистина е забравил или ако не е забравил, само временно е напушен от инцидента. Може би Райман действува просто по силата на предишната ни уговорка, без да е получавал нареждане от Еванс. Може би… но едва ли.

Вече е съвсем ясно кой ръководи цялата комбинация. Следователно невероятно е Райман да действува без инструкции от Еванс. При това държането на тия двамата – макар да не съм даскал по психология – ми се струва не твърде трудно за разчитане. Човек с моята професия може някога да бъде излъган от една жена, която му казва «обичам те», но винаги ще дешифрира скритата неприязън и лицемерното приятелство у противника. Работата е почти очевидна, пък и да не беше очевидна, щом съществува една вероятна опасност, трябва да я включваш в сметките си, а не да се успокояваш с мисълта, че може и да ти се размине.

Има време за чакане и има време за действие. Важното е да не се объркват времената. Фатална граматическа грешка. След като си чакал повече от година, внезапно настъпва момент, когато само един ден, загубен в чакане, е в състояние да провали всичко. Въпреки че и при действието провалът също не е изключен. Просто цялата вътрешност ми се свива при мисълта, че след толкова дълги подготовки операцията може за две секунди да рухне поради някаква нелепа случайност. Всичко си преценил, огледал, проучил, но възможните случайности са толкова много и тъй разнообразни, та винаги те души страхът да не си пропуснал тъкмо оная, която ще те прати на кино.

Така или иначе, ако отида на кино, спектакълът ще бъде изцяло за мое удоволствие. Днес първата полезна работа, свършена с мерцедеса, беше една разходка за по-добър апетит сред природата. Това ми внуши идеята да оставя едното копие на микрофилмите заедно с миниатюрния ми шифрован доклад по другите въпроси сред закътано местенце, едно съвсем скрито местенце, един тайник, известен само на мен, ако не се смята лицето, което ще прибере материалите и ще ги прати в Центъра.

И отново виждам съвещанието в кабинета на генерала, обаче тоя път без мене, понеже съм загубил вече физическата възможност да присъствувам на всякакви съвещания. Той мълчи, навел глава, и полковникът, и шефът ми също мълчат, всеки потънал в мислите си, и това е също като едноминутно мълчание, макар никой да не е произнесъл израза.

– Дааа – въздъхва най-сетне генералът, което не означава нищо, освен че тъй или иначе работата чака и трябва да се върнем към нея.

– Добър работник беше въпреки някой фантазии – произнася сякаш на себе си шефът ми.

– Отличен практик – уточнява полковникът, за да не каже, че понякога съм недооценявал анализите и разбора. – Отличен практик, също като Ангелов и също като Ангелов…

Той замълчава, но краят на фразата е ясен.

– Случаят с Боев е по-друг – казва малко сухо генералът.

Винаги имам чувството, че генералът е повечето пъти на моя страна, макар да се пази да не го изрази. Той самият, преди да стане генерал, е минал през огън и вода и знае добре, че нещата в живота не изглеждат така ясни и логически свързани, както при съвещанията, и че има маса непредвидени неща, маса идиотски случайности, изникващи в последния момент, и напрежения, и късане на нерви, за които не се говори, но за които всеки сам си знае колко му струват, и че макар добре обмисленият до най-дребната подробност план да е основата на всичко и ключът към всичко, обаче тая основа и тоя ключ пет дари не чинат, ако нямаш куража да ги превърнеш в система от хладнокръвни и точни действия.

– Случаят с Боев е по-друг – повтаря генералът. – Боев падна пред самия финал. Туй щеше да бъде един хубав финал, обаче Боев падна и нещата отново се усложняват, само че сега вече разполагаме с достатъчни данни да продължим без протакане. Това е заслугата на Боев, че преди да поеме риска, се погрижи съвестно за наследството.

Не знам дали генералът ще каже точно така и всичко туй са, разбира се, мои фантазии, но че съм се погрижил за наследството, е факт и този, който може би ще ме смени, няма вече да си блъска главата над маса работи, а само ще трябва да проведе операцията, една друга операция, не като моята, а такава, че да бъде наистина добър финал.

«Хайде, спи – казвам си. – Готов си за пенсия с тия следсмъртни видения. Тъмното те изолира и ти позволява по-добре да мислиш, но в тъмното нещата изглеждат по-мрачни. Хайде спи»

Трябва наистина да съм се унесъл и не знам колко време съм спал, додето чувам в коридора някакви тихи стъпки. Навярно сънувам, решавам аз, тъй като невъзможно е да има човек в коридора, понеже вратата на етажа е заключена и ключът е сложен отвътре, а верижката за безопасност също е поставена. Но тия предохранителни мерки не пречат навън да се чуват стъпки, отпърво смътни и далечни, а после съвсем ясни, тъй ясни, та усещам, че едната стъпка е сигурна, а другата леко провлечена, сякаш човекът с труд движи крака си. Това е Любо, казвам си, Любо така си влачи крака, откакто го бяха ранили с куршум.

Това наистина е Любо и той отваря вратата и застава на прага, сякаш чака да го поканя, но аз само му казвам: слушай, какви са тия номера, дето ми ги играеш, и защо ми се мъкнеш, като знаеш много добре, че си мъртъв, а той отвръща, че между приятели тия подробности нямали значение, и продължава да стои и да ме гледа и аз се питам какво иска да каже с това, че тия подробности нямат значение, и да не би това да е намек, че аз също съм мъртъв, само че още не съм го разбрал. Слушай, Любо… – опитвам се да го вразумя, но Любо вече го няма, макар че на вратата все още е изправен някой, обаче някой друг, и това е Едит, и тоя факт изяснява всичко, значи, съм се припознал в тъмното и тя ми казва Емиле, а аз я срязвам – какъв Емил? Няма никакъв Емил, и трескаво мисля дали някога не съм се изтървал нещо пред нея, но не помня нищо да съм изтървал, макар че тя продължава да ми вика, сякаш ме дразни: Емиле… Емиле… Емиле.

«Не си добре, брат ми – казвам си, като отварям очи и щраквам нощната лампа. – Почваш съвсем да откачаш.» «Защо да откачам?» – отвръщам и се надигам да взема цигарите. Това само са глупави сънища, каквито всеки сънува. Нямам никакво намерение да откачвам.

Запалвам една «Кент» и при познатия тютюнев аромат в меката светлина на лампата всичко добива обичайния си вид. Няколко бодри никотинови вдишвания с пълни гърди по рецептата на йогите ме убеждават, че съм съвсем добре. Може би само нервите да се поразтегнали от продължително чакане и затова сега дрънчат малко фалшиво на дебюта, но те ще се стегнат добре в самата игра, няма къде да вървят, та да не се стегнат, защото всичко е вече решено и не виждам какво особено рискувам.

Какво рискувам? Нищо и половина. Близо четиридесет години я тъпча тая земя по всички географски посоки, а имаше някои, които не стигнаха и до двайсет. Нямам син на пет месеца, нито жена, нито друга закачка по тая линия. Жената – последната по дата – спи горе, точно над мене и това е наистина едно скъпо и много близко същество, ако се има предвид, че съвсем отблизо и доста отдавна ме брои. Друго какво? Друго нищо. Мястото ми е осигурено и отдавна запазено. В братската могила на незнайните, искам да кажа. В компания винаги по-приятно се прекарва. Хайде, приятели, посместете се малко, дръпнете се да седна ей там, до оня с окървавената панама.

Девета глава

Едно зло никога не идва само`. Но ако и второто е дошло, това още не означава, че няма да има и трето. Когато следния ден по обяд излизаме с Едит от «Зодиак», едва не се сблъсквам долу в хола за посетители с мъката на сърцето ми – Ана Ферари. Тя е нагиздена по последна мода в рокля, която би приличала на нощница, ако не беше тъй къса, разхожда се из хола с израз на изтънчена скука, полюшва тазовите си части и върти поглед на всички страни, за да прецени впечатлението. Тоя поглед, дума да няма, тутакси ме улавя в блендата си, гъсто начервените устни застиват в кръг на изненада, обаче присъствието на секретарката ми спира навреме едва неизхвръкналото възклицание:

«О, Албер»

Миг след туй по стълбата се спуска с дребните си важни стъпки Моранди, задминава ни и се отправя към Ана, но успява все пак да улови пътем предупредителния ми поглед: «Отваряй си очите, защото…» Двамата излизат току пред нас и свиват вдясно, додето ние се отправяме в обратна посока към ресторанта.

– Откъде познаваш тая жена? – пита небрежно Едит.

– Коя точно?

– Тая, дето искаше да ти каже нещо, но го глътна.

– Не те разбирам добре. Не можеш ли малко по-точно…

– О, няма значение – отвръща Едит. – Щом не отговори направо, значи, се готвиш да излъжеш. А мене лъжи не ми се слушат.

– Ти, изглежда, още не си се оправила съвсем от болестта – забелязвам кротко.

– За мене сериозната болест това си ти: многозначителни мълчания, изпитателни погледи, подозрения…

Готвя се да отвърна нещо, обаче тя ме изпреварва с изблика си на подкупваща женска прямота:

– Кажи, Морис, защо всичко между нас изведнаж така се отрови? Беше тъй хубаво, а после изведнаж се отрови…

– «После»? Кога «после»?

– Искам да кажа, след пътуването ти до Мюнхен.

– След пътуването ми до Мюнхен прекарах три денонощия край леглото ти.

– Знам и съм ти дълбоко признателна. Но това не променя положението. Имам чувството, че си се отдръпнал от мене, че не ми вярваш.

– Фантазии.

– Ти снощи дори не запита къде съм ходила – сеща се Едит.

– Защо да питам, като знам.

Жената ми хвърля бегъл поглед.

– Какво знаеш?

– Знам, че си ходила на фризьор. Не съм сляп.

Отговорът би трябвало да звучи успокояващо, обаче не съм сигурен дали звучи тъкмо тъй за Едит. Прекосяваме моста на канала в мълчание и тръгваме по насрещния кей. Още няколко крачки, и ще стигнем до оживените улици, когато непроизнесеният снощи въпрос ненадейно прозвучава с нежна интимност в ушите ми:

– Кажи, Морис, за кое разузнаване работиш?

На което отвръщам с готовия вече отговор:

– Надявам се, че за което и ти, мила.

– Ти знаеш, че всичко съм ти казала.

– За жалост, не мога да ти върна жеста: при мене няма нищо за казване.

– Това е. Ти просто не ми вярваш. Иначе би ме използувал поне като помощник.

– Ти си за мене наистина много ценен помощник.

– Остави – отвръща тя с досада. – Съжалявам, че изобщо почнах тоя разговор. Никак не желая да ти се натрапвам.

Не намирам за нужно да възразя, защото влизаме в оживената улица, дето е ресторантът. Ясно е, че Едит е ходила на среща със сивокосия, като се е прикрила с малко отбиване до фризьора. Към това навярно се е прибавил и някой бегъл разговор с Дора Босх. Тая моя комбинация с Дора Босх не блестеше с особен финес и можеше да се очаква, че Едит ще надуши нещо, но в момента нито имах определени подозрения към Едит, нито разполагах с време за по-фини действия. Сега също не разполагам с време и не мисля да се оправдавам и да подхранвам у секретарката си илюзията, че ме влачи на буксир. Едит е също една от близките опасности, обаче додето тая опасност влезе в действие, задачата трябва да бъде решена, а ако не бъде решена, подробности от рода на Едит няма да имат за мене вече никакво значение.

Влизаме в ресторанта, поемам галантно шлифера на жената и го окачвам заедно с моя на закачалката. Но когато тръгваме към витрината, забелязваме, че там, край масата, седи друга двойка.

– Нашите места са заети – забелязва Едит.

– Много рано… – отвръщам.

Тя ме поглежда, обаче не казва нищо и ние се упътваме към друга маса.

След обяда решавам, че ако Едит е ходила до фризьора, аз също мога да ида до моя бръснар. Тия фризьори и тия бръснари… Един час по-късно сядам да изпия едно кафе в заведението по пътя и понеже сезонът за киснене навън отдавна е минал и острият вятър, примесен с воден прах, е такъв, че заедно с шапката ти може да отнесе и самия тебе, влизам в добре отопленото помещение, оставям шлифера си на закачалката и се отпускам в едно меко кожено кресло.

Кафето е хубаво и с оглед климатичните условия навън аз го извиквам на бис, а подир това се отправям за фризьора, но по пътя следва мислено да призная, че се е случила една дребна авария, тъй като шлиферът на гърба ми не е моят. На пръв поглед той е също като моя, затова съм се и припознал, обаче за разлика от собствената ми дреха тая съдържа в джоба си една малка бележчица. Нещо съвсем лично. Нещо като дребна справка по повод на едно близко същество.

* * *

Да кажа, че вали, би значило прекалено да се повтарям. Но тая вечер вали като из ведро и дъждочистките едва смогват да се справят криво-ляво с потоците вода, обливащи предното стъкло, а ослепителните снопове на фаровете само на два метра пред носа на колата се разтапят в някакво непрогледно млечно сияние. Добре, че пътят ми е познат – минавал съм го неведнаж пеша, но работата е там, че когато се движиш пеша, нещата имат един изглед, а когато си в колата – съвсем друг.

Карам едва-едва, за да не изхвръкна от шосето при някой завой и да не пропусна отклонението. Най-после различавам смътно тесния изоставен път с тъмната маса на високите дървета. Влизам на заден ход, за да съм готов за излизане, гарирам встрани от пътя, угасвам фаровете и тръгвам пеша.

Шлепът – вторият отдясно – се намира на не повече от двеста метра и все пак додето стигна до него, ставам вир-вода. Прескачам на палубата, извършвам една бегла предпазна операция, после се спускам безшумно по трите стъпала до вратичката и без да чукам, натискам бравата.

Помещението е осветено от жълтата светлина на слаба крушка. Ван Алтен седи до масичката, също както го бях видял последния път, само че сега не яде, а разглежда някакъв каталог. Каталог за стандартни вили, доколкото мога да съдя по снимките, зърнати отдалеч. Човекът затваря рязко каталога и става тъй отривисто, че очаквам тутакси да нададе вик за помощ.

– Май че ви стреснах – казвам на английски. – Изглежда, пак съм забравил да почукам…

– Какво искате? – пита неприязнено Ван Алтен и едната му ръка се протяга към телефона на масичката.

– Търпение, ще ви кажа. Само най-първо искам да ви предупредя за две неща: никакви вопли за помощ и никакъв опит за връзка с външния свят. Телефонът е прекъснат, а пистолетът, както виждате, е снабден със заглушител.

При тия думи аз му показвам отдалеч оръжието, разчитайки, че има известни познания по балистичните пособия. После приближавам към прозорчето и за по-голяма интимност спускам пердето. Но да се създаде интимност в тоя плуващ хамбар е загубена работа. Помещението е мрачно, обзаведено с мизерна мебел, в рамките на най-необходимото. Просто странно, че човек, който според злите езици получава крезовска заплата, може да живее в такава обстановка.

– Какво искате от мен? – пита все тъй неприязнено Ван Алтен, вече с по-сдържан тон.

– Искам да ви направя едно предложение. Можете да го приемете или не, обаче трябва да го изслушате.

Той не отговаря и продължава да стои все тъй напрегнат, почти опрял глава в тавана.

– Да седнем, а? – предлагам.

Ван Алтен сяда на предишното си място и машинално отмества каталога встрани. Аз се настанявам на стола от другата страна на масата, като продължавам да държа пистолета достатъчно добре насочен, за да е готов да заработи при първа необходимост, и достатъчно далеч от събеседника ми, за да бъде вън от обсега на сухите му костеливи ръце.

– Навярно се сещате, че става дума за архивата. Имам нужда от известни справки.

– Коя архива? – пита с мъртъв глас Ван Алтен.

– Тая, дето ви е поверена. И по-специално втората – ултрасекретната.

– Не знам нищо за такава архива.

– Тъй ли? В такъв случай какво правите по десет часа на ден в помещението над кабинета на Еванс?

– Питайте Еванс.

– Това ще стане по-късно. Сега вие сте на линия.

Човекът не благоволява да отговори. Той седи неподвижно, стиснал ъгловатата си упорита челюст и само погледът му подозрително шари от дулото на пистолета до лицето ми и обратно.

– Вижте, Ван Алтен: нека не прахосваме времето в лъжи и извъртания. Вие сте достатъчно умен, за да разбирате, че когато някой идва при вас с пистолет, трудно можете да го отпратите с някоя безсолна измислица. Ще разрешите ли?

Разрешението се отнася за цигарата, която се готвя да запаля, без да използувам деницата си, отредена за пистолета. Ван Алтен и тоя път се въздържа от отговор, тъй че решавам да запаля на своя глава. Дръпвам два пъти дълбоко и запитвам, като фиксирам човека в очите и дори малко между очите, точно в корена на носа:

– Как е? Парите за вилата вече налице ли са?

Човекът мълчи, но погледът му става още по-неприязнен, доколкото това е възможно.

– А средствата за самото имение? За мястото, обзавеждането и всичко останало?

Вдишвам още една порция дим, като продължавам да държа холандеца под погледа си.

– Вие се мислите на върха на житейската мъдрост, Ван Алтен. Но ако питате мене, вие сте наивен като дете.

– Не питам вас.

Човекът почва да се дразни. Това е по-добре от нищо.

– Вие сте се оставили да бъдете въвлечен в една игра, в която още от самото начало ви е отредено мястото на губещия. Вие сте избягали през войната в Америка, а по-късно, понеже едва сте се държали на повърхността, сте оставили да бъдете примамен чрез обещания за добра заплата и осигурено бъдеще. Но вашето бъдеще е тук, Ван Алтен. И като казвам тук, имам предвид не шлепа, а дъното на канала.

Холандецът продължава да мълчи, обаче погледът му вече не играе насам-натам, а е забит в масата. Човекът слуша.

– Вие навярно знаете не по-зле от мен как свърши вашият колега Ван Вели. Вашият край с нищо няма да се различава от края на Ван Вели освен може би по мястото на удавянето. Вие живеете като истински монах, пестите и последната стотинка, за да осъществите една скъпа мечта. Но тая мечта вие никога няма да я осъществите, защото работата ви заставя да знаете прекалено много, за да ви разрешат да се оттеглите. Хората, които знаят прекалено много, рядко отглеждат стари кости, Ван Алтен.

Човекът вдига бавно поглед от масата:

– Всичко това засяга мен, а не вас.

– Вярно. Но това интересува и мен, доколкото ми дава възможност да направя пазарлъка. Не съм паднал с последния дъжд и знам отлично, че услуга се прави срещу услуга. Вие чухте вече какво ми е нужно на мен. Аз от своя страна разбирам какво е нужно на вас, за да отървете кожата и да реализирате мечтата си. Остава само да направим замяната.

– Вие разговаряте със себе си – казва презрително Ван Алтен. – И си играете на пазарлъци между себе си и себе си. Аз нито съм ви предлагал нещо, нито съм искал нещо.

– Въпрос на време, Ван Алтен. Достатъчно е да помислите, и ще разберете сам, че сделката е от взаимен интерес.

– Добре. Дайте ми време. Оставете ме да помисля.

– Разбира се. Ако е за няколко минути, няма да се караме.

– Човек не взима съдбоносни решения за няколко минути. Особено под дулото на пистолета.

– Съжалявам. Но ако вие сте тръгнали към самоубийство, аз нямам никакво намерение да ви правя компания. Не си въобразявайте, че ще се прибера в къщи и ще чакам, додето вие ще тичате да докладвате на Еванс. Решението, каквото и да е то, трябва да го вземете тук, още тая вечер. Ще ви помогна с още едно разяснение: за сумата няма да се пазарим. Ще ви бъде платена на две части – при сключване на спогодбата и след изпълнение на задачата.

– Вие давате вид, че ме спасявате от евентуална гибел, като ме обричате на друга – абсолютно неизбежна я незабавна – забелязва с неприязън холандецът.

Тая фраза звучи вече по-конкретно. Парализата на упорството се е раздвижила в хаос от мисли и сред тях почва да се оформя някакво дирене на изход.

– Напротив, соча ви единственото възможно спасение – възразявам. – Светът е широк и пълен с тихи кътчета. Като прибавим към обещаната сума и една нова самоличност, вие ще разполагате с всички условия за спокойни старини.

– А ако откажа?

– Вие няма да направите това – отвръщам кротко. – Вие обичате живота, макар и да го живеете като аскет.

– Вас ви праща Еванс – подхвърля ненадейно холандецът.

Това не звучи твърде умно. Освен ако е казано нарочно.

– Не, Ван Алтен. Вие знаете, че не ме праща Еванс. Ако Еванс се съмнява във вас, той има по-тънки начини да ви провери. Макар че по моему едва ли ще си губи времето да ви проверява.

Човекът наново е забил поглед в масата. Минават няколко минути в общо мълчание. Нека се повърти вентилаторът в главата му. Нека стигне до заключението, убеден, че сам го е открил, без да му е било внушено.

Най-сетне човекът вдига очи, хвърля ми остър поглед и казва:

– Сто хиляди

– Гулдена?

– Сто хиляди долара.

Скъпо. Далеч по-скъпо от сделката с Моранди. Но краят винаги излиза по-скъп от началото. И после, като се има предвид, че тая сума е мечтата на цял един живот, сто хиляди не са чак толкова много. Всъщност ако в случая нещо ме кара да се замисля, то не е размерът на сумата, а бързината на взетото решение. Това преминаване от решителния отказ през колебанията до окончателното съгласие се извършва прекалено динамично за моя вкус.

– Прието. Обещах вече да не се пазарим. Но вие дори не сте запитали какво ще искам насреща?

– Вече, мисля, го казахте.

– Само в най-общи линии.

– Тогава изяснете се.

– Благодаря. Обаче позволете ми най-първо един съвет: не възприемайте тактиката, която би възприел един прост човек във вашата ситуация: «Сега ще обещая на този тип луната, за да отърва кожата и да пипна петдесет хиляди, а утре ще разкажа всичко на Еванс и вероятно ще получа нещо и от него.» Единственото, което ще получите от Еванс, ще бъде куршумът, от който си мислите, че се спасявате.

– Не ме плашете. Тия работи са ми известни.

– Толкова по-добре. Трябва да ви е известно и още нещо: когато човек се занимава със задачи като моите, вие знаете, че тоя човек не е сам. Един опит за отстраняването ми само ще ви постави под ударите на цялата организация.

– И това ми е известно – отвръща с леко отегчение холандецът. – Вие сте човек на Гелен.

– Защо мислите тъй?

– Защото си спомних какви подозрения имаше към вас в началото. Ставаше дума за някакви ваши сделки с една немска фирма. Вие сте човек на Гелен.

– Гелен или друг, това е без значение – отвръщам уклончиво. – А сега по въпроса за услугата. Тя е съвсем проста: дайте ми ключовете от касата.

– Вие сте луд – възклицава с истинско смайване Ван Алтен.

– Възможно е. Обаче вие от това нищо не губите. Парите, които ще получите, не са печатани в лудницата.

– Но ключовете не са у мене.

– А къде са?

– Ключовете остават на определено място в кабинета на Еванс.

– Тогава ще ги изнесете.

– Но слушайте, нима вие наистина си въобразявате, че тия ключове аз мога да ги изнасям и внасям, когато ми скимне?

– Нищо не си въобразявам. Дори мисля, че имам известни сведения по въпроса. Само че в момента питам вас.

– Аз оставам до късно в архивата в случаите, когато Еванс ми възлага извънредна работа…

– А именно?

Холандецът мълчи, като навярно съчинява отговора си, но аз извиквам:

– Ван Алтен, да няма паузи Каква «извънредна работа?» Дешифриране?

Онзи кима.

– Тогава защо «извънредна работа»? Вие трябва да имате маса такава работа, и то всеки ден.

– Съвсем не – възразява човекът. – Аз се занимавам само с някои спешни шифрограми, интересуващи специално Еванс. Другите се препращат, без да се дешифрират.

– Препращат се къде?

– За това питайте шефа. Аз не съм в течение.

– А ключовете?

– Ключовете ги оставям в секретния сейф в кабинета на Еванс, скрит зад една от рамките със старинни карти. Сейфът е леко отворен. Щом поставя ключовете вътре и го затворя, той автоматически се заключва, като, за ваше сведение, специален механизъм отбелязва с точност до минута времето на заключването.

– Обаче все пак за дадено време тия ключове са у вас.

– Но престанете с тия ключове – отвръща с раздразнение холандецът. – Толкова ли не можете да разберете, че сигурността на една секретна архива, щом наистина е секретна, не се основава на един-единствен елемент. Ключовете са в случая само един от многото елементи.

– Знам това – казвам. – Не ме учете. Кой дежури долу на входа?

– Във всеки случаи не портиерът.

– А кой?

– Някои от хората на Еванс.

– А горе в архивата?

– В архивата няма никой.

– Там винаги свети.

– Свети, но няма никой. Свети за такива като вас… които биха си помислили, че са набарали едно оставено на произвола помещение…

– Каква е сигналната инсталация на етажа?

– Общата за цялото здание.

– Тая, дето се контролира от бюрото на Дора Босх?

Холандецът кима.

– А каква е комбинацията?

– Коя комбинация?

– Ван Алтен – изревавам в лицето му.

Той се сепва, отчасти от ненадейния ми вик, отчасти от насоченото дуло, и изтърсва машинално:

– Мотор.

– Лъжеш – изревавам наново. – Всичко, което ти знаеш, и аз го знам. И ако те питам, то е само за да те проверя. Комбинацията е с шест букви и дванайсет интервала.

– Сега пък вие не ме учете – отвръща ядосано Ван Алтен. – Комбинацията аз я знам по-добре от вас, защото по четири пъти на ден я навивам. Мотор е в множествено число и ЕС накрая.