Текст книги "Людмила — мечти и дела"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 12 страниц)
„Качих се в стаята си, седнах на един стол и зачаках…“ ( тая подробност за стола той я използва тук повторно, убеден, че тя придава по-голяма достоверност на разказа) „Настъпи някаква суетня, но аз не можех да помръдна от стола. После при мен влязоха трима лекари. Помълчаха за миг и ми казаха, че дъщеря ми е мъртва“.4747
Тодор Живков Мемоари, 1997. Стр. 146.
[Закрыть] Да влезе в дома си, да се качи направо в стаята и да се инсталира на един стол. За да чака… какво? Без да запита къде е дъщеря му, в какво състояние се намира, какви мерки се предприемат, каква е прогнозата… без да се споменават часовете, присъствието на други хора, сведения от страна на подчинените му… Такава, с извинение „информация“, в която присъстват само Живков и столът, на който седи в продължение на 5–6 часа, очаквайки вероятно да падне таванът, такава информация, повтарям не подлежи на коментар.
Според други по-обективни източници, Първият е пристигнал в Бояна чак към 23 часа и то не от някакво заседание, ами от Боровец. Научил трагичната новина той бързо заминал за Банкя.
Известно е, че години наред Живков възлагаше големи надежди на дъщеря си. Но той струва ми се, вече бе преживял емоционалната раздяла с нея, преди още тя да напусне този свят. Вярно е, че един разрив с течение на времето може и да се позакърпи, но кърпеното винаги си остава кърпено. Не ми е работата да гадая, какви са били чувствата му в момента, когато е разбрал, че тя вече си е отишла. И не се съмнявам, че искрено е страдал. По своему.
При истинския политик, неотменимо подвластен на съответната професионална деформация, всичко е „по своему“, – различно от общоприетото или дори общочовешкото. Понеже всичко при него се определя в последна сметка от волята за власт.
Някога много отдавна, когато дружбата между Живков и Джагаров бе в своята кулминация, запитах веднъж приятеля си:
– Георги, мислиш ли, че другарят Живков е чел „Князът“ на Макиавели?
– Такива въпроси не се задават, – отвърна сухо Джагаров.
– Защо бе, какво толкова?…
– След като сам си го чел, знаеш какво.
– Мисля, че човек може да бъде макиавелист и без да е чел Макиавели.
– Тогава, какъв смисъл да ме питаш?
Ако споменавам за появата на Живков към края на онзи трагичен ден, то е, защото няма как да я прескоча. Вярно е, че не само неговите свидетелства противоречаха на фактите. Но другите свидетели бяха служебно зависими хора, принудени да отговарят според предварителните нареждания. Излишно е де се питаме, откъде идваха нарежданията.
Живков едва ли би допуснал сянка на порицание да падане върху семейството му. Нещо повече – той съумя да използва дори фамилната скръб като източник на политически дидивенти. Замисълът пролича още веднага подир самата кончина, за да се разгърне в целия си обхват при последвалия национален траур. Това не бе трудно. Обществото ни има вкус към масовите психози, особено траурните. Нали скръбта сближава хората. Помня неутешимата народна скръб при погребението на цар Борис. И още по-неутешимата скръб при погребението на Георги Димитров. И покъртително дълбокия траур подир съобщението за смъртта на безсмъртния вожд на цялото човечество. Людмила не бе държавник от подобен ранг и приказките на блюдолизците за „всенародна покруса“ бяха донейде пресилени. Не ставаше дума да й се съгражда мавзолей, за да има върху какво по-късно гамените да изписват псувните си и да уринират, нито да се отливат серийно бюстове, удобни за мишени на подрастващите хулигани. Ставаше дума за една по-скромна операция: Партията и нейните ръководители да бъдат почетени като вдъхновители и закрилници на покойната, а тя да бъде възвеличена като вярна тяхна дъщеря. Което и стана.
Стартът бе даден още с медицинското заключение, оформено естествено подир съгласуване с Първия. В мемоарите си той потвърждава: „Приемам заключението на медицинската комисия, подписано от авторитетни лекари. То гласи:
В последно време, в резултат на голямо пренапрежение здравословното състояние на др. Людмила Живкова бе влошено. Предприетите мерки за възстановяване на здравето й доведоха до бързо подобряване. На 20 юли 1981 г. обаче състоянието й рязко се влоши в резултат на внезапно настъпил мозъчен кръвоизлив и последвали тежки, необратими разстройства на дишането и кръвообращението. Смъртта настъпи в 2 часа на 21 юли 1981 г.
И безсилен да сподави увлечението си към демагогската риторика на баналностите, мемоаристът добавя: «Моето заключение е по-кратко: Людмила горя и изгоря в работата си. Всичко друго е само следствие.»“
Мене като странично лице обаче ме интересува именно това „другото“, което струва ми се не е само следствие, но понякога и причина. На първо място това са лъжите, включени в медицинското заключение, с които Живков се солидаризира, а по всяка вероятност и инициира. Например лъжата, че „предприетите мерки“ довели до „бързо подобряване“ или, че смъртта настъпила чак в 2 часа на 21 юли. На второ място – премълчаванията за истинските причини на смъртта, чак до ден днешен. И на трето място – една добавка, свързана очевидно с промените в политическия климат от по-ново време:
„Трудно ми е да го изрека, но не мога да кажа дали кончината й е била естествен резултат от изчерпване на жизнените й сили, или е имало и някакво външно «вмешателство».“
Както казват французите: „Ку дьо театр“ (театрален обрат). Самият вдъхновител на медицинското заключение изразява четвърт век по-късно съмнение в неговата достоверност.
Тия куриози отново ни връщат към въпроса, смятан в миналото за неподлежащ на дискусии, а по-късно многократно дискутиран от най-различни позиции: Каква е действителната причина за смъртта на Людмила Живкова?
Не е нужно да сме криминалисти, за да разбираме че възможните отговори са в основни линии четири:
Заболяване. Такава е версията на медицинското заключение.
Злополука. Главен защитник на тази теза е проф. Иван Попвасилев. Поначало той поддържа, че Живкова е била болна от шизофрения, потвърждавайки стиха на Ботев: „Свестните у нас считат за луди“. Подигравай не веднъж за това си становище, той обяснява по-конкретно злополуката: Людмила се е подхлъзнала във ваната, уловила се за окачената хавлия, та да се задържи, хавлията обаче се изплъзнала от тръбата и жената паднала в пълната с вода вана.4848
Проф. Попвасилев: Людмила Живкова се удави. В. „Труд“, 22 септ. 1997.
[Закрыть]
Убийство. Привържениците на това становище обявяват най-често за инициатор КГБ. Други като Петър Христозов отхвърлят това подозрение, но също не изключват възможността Живкова да е убита, макар и от „наши“ хора.4949
Людмила Живкова е убита. В „Шок“ 28 юни 2001.
[Закрыть]
Самоубийство. Привържениците на тази версия се появиха и намножиха подир промяната от края на 1989. Аргументите се свеждаха или до подозрения, като тези за липсващи хапчета или до субективни впечатления за умората и апатията на Живкова през последните месеци. Най-често като единствени аргументи се използваха твърдения от рода на „струва ми се“, „по мое мнение“, „мисля че“…
Всеки е в правото си да мисли каквото си ще. Аз също бих желал да използвам това си право, без да си въобразявам – както вече казах – че разкривам някаква пареща тайна.
Оставам настрана вариантите за убийство или злополука – те едва ли заслужават внимание. Относно Попвасилев и становището му за някаква шизофрения бих повторил същото, което вече му е казано: Преди да лансира такова становище не би било излишно сам да прескочи до психиатрията, за да се прегледа.
По-сериозни са мотивите за здравословното състояние на Живкова и то не само „в резултат на пренапрежение в последно време“. Истината е, че от седем години насам, подир страшната автомобилна катастрофа, тя живееше втори живот. Жестоките страдания бяха отминали, и раните бяха заздравели, но всичко, което минава, оставя следи. Вместо обичайните грижи за тялото, тя бе възприела такъв аскетичен режим на хранене, който представляваше по-скоро режим на гладуване. Вместо обичайните физически упражнения, практикуваше някакви рисковани експерименти за „разгаряне“ на енергийните центрове. В същото време сякаш забравяше, че човешката енергия – физическа или психическа – има предел. Изразходваше силите си и времето за всевъзможни задачи – от големите общодържавни проекти, до стотиците писма за помощ на анонимни просители. По необходимост бе принудена да участва в множество национални и международни форуми, нерядко вдъхновени от самата нея. А часовете за почивка бяха запълнени с четене и писане.
Напрежението, вместо постепенно да се уталожва, бавно и планомерно нарастваше, за да достигне кулминацията си при подготовката на 1300-годишния юбилей към началото на 1981. И тъкмо тогава върху изтощената физика и претовареното с грижи съзнание на Людмила връхлетяха последните изпитания: Убийствените рейсове до Индия и Мексико, нервните сривове, острите сблъсъци около партийния конгрес, скандалните разкрития за предателства и злоупотреби – от аферата в „Културно наследство“ до обвиненията на Чалъкова и, като венец на всичко, последвалият разрив с бащата.
Нашенските специалисти по всичко авторитетно търсят (и намират) в края на нейния последен земен ден признаците на самоубийство. И даже не им минава през ума, че при тази жена самоубийството – ако трябва да употребяваме тая дума – представлява един дългогодишен процес, по време на който тя постепенно се самораздаваше в името на общото благо. Можем да наричаме това самораздаване лекомислено, неразумно, дори безполезно, но няма как да го отречем.
Да оставим настрана съмнителната стойност на някои факти, уж потвърждаващи тезата за самоубийство. Например историята с прословутите таблетки дормопан. Всеки по желание може да реши дали от кутийката са липсвали само два хапа или тя е била празна – понеже се касае само за приказките на хора, които се самоопровергават. Но човек не приключва живота си по мимолетен каприз: „Върви ми купи сънотворно, че ще се самоубивам“. Съдбоносното действие е резултат на предварително обмисляне и предварителна подготовка.
фактите в случая обаче сочат обратното – и не само при покупката на сънотворното. По повод на последния си разговор с Живкова по телефона, Чакъров пише: „Попита ме разсеяно за някакви библиографски справки“. А за самото навечерие на фаталния ден е казано: „На 19 юли – неделя, телефонирала по обяд на помощника си Кирил Аврамов да й подготви диапозитиви за Владимир Димитров – Майстора. Казала, че ще ги вземе в понеделник“, когато „вместо нея дошла охраната, за да ги получи“.
И при тия факти възниква същото възражение: Не е ли абсурдно ден или два преди да посегне на себе си, Живкова да се грижи за библиографски справки и диапозитиви, свързани вероятно с тема, върху която работи?
А и нали само месец по-рано Людмила настояваше пред мен да не се изоставя започнатото и да заминаваме час по-скоро на лов за картини, като лично принуди Младенов на следния ден да отмени забраната върху операцията. Макар и вече под влияние на депресията, тя нямаше никакво намерение да слага кръст на начинанията, за които бе положила толкова сили и време.
Иначе, ако използваме думата самоубийство в нейния общоприет смисъл, не виждам никаква възможност за себе си да приема семплото заключение на нашенските всезнайковци. Когато – малко повече от месец преди края – се видях с Мила, у нея вече се забелязваха признаците на преумора. А тепърва предстоеше да понесе най-болезнените удари, за да осъзнае напълно, че е била заобиколена не от съчувствие и адмирация, ами от користолюбие и предателство. Няма съмнение, че с нарастващата психическа угнетеност и при все по-дълбоките разочарования, тя е предусещала наближаващия финал. За това говорят и признанията пред близки хора, че всичко е градила върху пясък, и грижите да унищожава част от корес понденцията си, макар вече да е била уверена, че хората, на които за това се плаща, своевременно са я преровили.
Да, без друго е предчувствала близкия финал, но не бих могъл да допусна, че сама е сложила край на живота си. Още дълги години преди това, когато разговаряхме за самоубийството на Паскин, забелязах, че вече е в течение на проблема според принципите на Учението. Именно на Учението, а не на мислители като Албер Камю, който казваше, че единственият важен въпрос в човешкото съществуване е въпросът за самоубийството.
В онзи ден, когато Людмила бе излязла на Пътя и бе поела по него, тя вече съзнаваше, че той не води към личното щастие. „Който трупа познание, трупа тъга“, бе казал Проповедникът. Така говореше и Учителят: „Пристъпите на тъга, съпътстващи растежа на съзнанието, са неизбежни. Те отразяват несъответствието между Безпределността и земната действителност.“5050
Агни Йога, стр. 337.
[Закрыть] Усилията можеха да доведат до успех, но да предизвикват и отчаяние: „Отчаянието е провалило много прекрасни начинания. То винаги завладява човека, точно когато е на крачка от съвършеното постижение – сякаш някой в този миг е угасил огньовете.“5151
Огнен свят т. I. Стр. 94.
[Закрыть]
Ученикът трябва да надмогва пристъпите на отчаянието. „Самоубийството е крайно невежество, оскверняващо сърцето“.5252
Сърце. Стр. 211.
[Закрыть] Невежество, понеже нещастникът не разбира, че при опита хитро да се измъкне от злощастията на настоящия си живот, той рухва в бездната на една ужасна карма. „Акокармата бъде нарушена, тя ще се обърне срещу вас“5353
Зов. Стр. 53.
[Закрыть] предупреждава Учителят. Не веднъж той говори за „ужасите на неизкупената карма“ и напомня, че „опитите за умишлената и насилствена промяна на кармата са недопустими.“5454
Огнен свят т. I. Стр.47.
[Закрыть]
Самоубийството представлява в последна сметка опит да избягаш от отговорностите си. Целият живот на Мила е свидетелство за това, че тя никога не беше бягала от своите отговорности, дори и тогава, когато нищо не й беше пречило да го стори. Съзнавайки все по-ясно, че краят е близо, тя продължаваше пътя си сред все по-гъстите мрачини на безизходицата. Вече почти нищо не беше останало от решителността на някогашните й стъпки. Вече под бремето на всичко преживяно едва правеше крачка след крачка. Вече се олюляваше, готова да рухне.
И в този миг на крайна изнемога и последно усилие, онези, Незнайните и Невидимите дойдоха на Пътя и си я прибраха.
РАВНОСМЕТКАТА
„Когато духът знае своята мисия и се стреми към нея, въпреки очевидността, крепне великата верига. Светът на стремежите гради бъдещето.“
Траурната церемония беше към края си.
Този тип церемонии – луксозни или бедняшки, многолюдни или с един-двама опечалени – винаги са свързани с известни усилия. Човекът е такова опако същество, та създава големи грижи на околните и с раждането, и със смъртта си. Особено големи са грижите, когато погребението е на държавно ниво. Добре, че нашата родна комунистическа партия, след като повече от три десетилетия бе управлявала, разполагаше с достатъчно опит в широкомащабните пропагандни операции. Защото – няма какво да се лъжем – погребението на видна политическа личност си е винаги една пропагандна операция.
Твърде важно бе в случая да проличи, че покойната е не само любимка на своя народ, но и свидна щерка на комунистическата партия. Един идеен акцент, който уви, не всякога се долавяше в мнението на обикновените хора за Людмила. Сред тези, обикновените, дето по навик именуваме „прости“, се носеха слухове, че в отношенията си с партията Мила отдавна вече не е нито любима, нито любеща. Малко й трябваше на подобна публика, за да си въобрази, че в ненадейната смърт на младата жена има нещо съмнително.
Скоро придворният блюдолизец и биограф, напрягайки сервилния си мозък до краен предел, щеше да представи кончината като природно бедствие, при което развилнелите се стихии изпотрошили дърветата и изпокъсали далекопроводите на страната, а траурната процесия на осиротелия народ щяла да потече „бавно и страшно като поток от нажежена лава“.
За момента такива вулканични явления не се забелязваха, но времето бе доста топло. Нали бяхме в края на юли. Така или иначе, траурната процесия беше към края си.
Всичко се осъществяваше точно според плана, одобрен от шефовете на партийния протокол. Не е важно дали хората бяха доведени тук по партийна и профсъюзна линия, или пък бяха дошли по свое желание. Важното бе, че внушителното шествие изглеждаше наистина като всенародно. Ескортът на гвардейците около лафета подсилваше тази внушителност. Траурната музика, венците – всичко бе както си му е редът.
Тътрех се сред навалицата, потиснат от жегата и от клаустрофобията си. Не се чувствах нито опечален като част от околните, нито предразположен към полугласни прозаични приказки, като част от другите. Бях почти загубил усета за реалност и почти „изключил“, както казваше Мила, до мига когато едва не се блъснах в предната редица. Шествието бе спряло. Стигнали бяхме до отреденото за гроба място.
Един грубоват грачещ глас ме изтръгна от вцепенението. Там, напред, зърнах приготвената вече червена пирамидка, а зад нея – едрата фигура на оратора: Самият председател на министерския съвет, най-видният с мозъчната си недостатъчност член на Политбюро, всеизвестния Гриша Филипов. Не разбирах дали са възложили траурното слово на него заради тия му качества или защото бе от хората, които покойната най-много презираше. Какво значение. Словото, което грачеше в момента на прословутия си българо-руски жаргон, бе написано от други и можеше да бъде прочетено от кой да е, макар и не с този неподражаем тон.
Един трагичен и зловещ фарс, такъв беше ритуалът, с който погребваха жената, която приживе бе погребала тях. Без пирамидка. Без траурно слово. И с едничкото определение:
„Погребална процесия от хора, които се влачат след катафалката на едно мъртво политическо учение.“
Множеството вече се пръскаше. Едни бързаха да се измъкнат, за да си гледат работата, други пристъпяха бавно, решени докрай да спазят приличието. Аз също бях сред последните, нямах бърза работа. Подир късо колебание, дали да тръгна след навалицата, напираща към трамвая или да поема пеша по напечената от слънце улица, избрах улицата. Навремето я наричаха „Гробарска“. Така я бях и запомнил, – с допотопните катафалки, следвани от опечалени роднини или с връхлитащите върху нас конни полицаи на легендар-ния Салабашев, когато се включвахме в траурно шествие при смъртта на някой опозиционен лидер. Отдавна минали работи.
„Всичко минава и всичко се лесно забравя…“ както бе казал поетът. Вероятно подир седмица или месец същото щеше да важи и за днешната церемония.
Не стана така. Случи се тъкмо обратното. Всички траурно-хвалебствени материали, напечатани или излъчени до този момент, се оказаха само прелюдия към широката пропагандна операция, предприета оттук нататък. За целта не бе нужно да се вземат решения на Политбюро или Министерския съвет. Нещата се проектираха секретно в кабинета на първия от самия Живков и неговия най-доверен помощник Милко Балев. Задачите бяха главно две – те се взаимно осмисляха и допълваха. Едната бе да се обрекат на пълна забрава слуховете или реалните факти за каквито и да било странности, идейни отклонения или мистични увлечения на покойната. Всякакви подобни явления просто не бяха съществували. Другата задача бе непрестанно да се подчертават и обогатяват действителните или мними думи и дела на Людмила, свидетелстващи за нейната беззаветна вярност към партията. Така на днешните, а и на бъдещите поколения щеше да бъде завещан образа на една пречистена и дезинфекцирана от всякаква идейна зараза героиня, заслужила наистина да носи прозвището Незабравимата.
Да се представи Живкова за верен следовник на комунистическите принципи не бе особено трудно. В своите публични изказвания, приветствени речи, доклади и статии тя бе принудена да използва лицемерния, но неизбежен ритуал от фрази за благородните задачи на партията, за лениновите завети, за светлото социалистическо бъдеще. Към такава протоколна идейна фразеология прибягваха повечето от нас. Някои са престараваха, други бяха по-въздържани, но всички се чувстваха задължени да се съобразяват с установените партийни традиции.
Публиката бе достатъчно обръгнала на комунистическите щампи в изказванията на Живкова, за да им обръща внимание. Тя слухтеше за другото, нестандартното, което ораторката съумяваше да подскаже между щампите. И го намираше. По-късно редакторите, заели се да подготвят за печат произведенията на покойната, трябваше просто да изхвърлят намирисващите на волнодумство пасажи и да запазят (а защо не и да подсилят) марксистката фразеология, та да се постигне необходимата правоверност на текстовете. Немалко хора отлично разбираха, че става дума за груба фалшификация. Но смееха ли да се обадят.
Истината по въпроса лесно би могла да се установи от някои ръкописи на Людмила. Само, че те пък – какво съвпадение – изчезнаха тутакси подир смъртта на авторката. Добре, че ние – свидетелите – все още не сме изчезнали.
Няма да преразказвам част от мненията, които Мила е споделяла с мене по повод културните нрави у нас, пораженията на партийния диктат, опасностите, застрашаващи бъдещето на света. Някои от тия мнения са толкова радикални в критицизма си срещу линията на партията, та нищо чудно ако бъда обвинен, че ги съчинявам с късна дата. За да не съм съвсем голословен ще си позволя да цитирам само още едно от изказванията й, съдържащи се в цитираната вече книга на К. Чакъров:
„Поехме дълбоко погрешен исторически път да се съюзим с най-нецивилизованата страна в света – беше ми казала веднъж Живкова. Тя бе дълбоко убедена, че «Хитлер е рожба на Сталин и на неговата система.» Дълго водихме спор по това. Тогава аз още един път се убедих, че тя мрази насилието във всички негови форми. И тъкмо поради това не хранеше симпатии към Съветския съюз, където според нея, «насилието винаги е тържествувало».“ (стр. 160)
За късмет на манипулаторите и съобразно с обективните обстоятелства, действителните възгледи на Людмила бяха останали непубликувани, а подир нейната смърт материалните следи – ръкописните бележки или звукозаписи, както вече бе споменато – прибрани и вероятно унищожени. Все пак за по-сигурно, работата по идеализация на Незабравимата според комунистическите принципи продължаваше. Така, наред с добре рендосаните вече „Съчинения“ на покойната, и точно една година подир кончината, бе публикувана и „Книга за Людмила Живкова – Мислете за мене като за огън“.5555
Излязла от печат на 22 юли 1982.
[Закрыть]
Книгата съдържа материали от различни автори и не е моя работа да й давам оценка, след като също участвам с малък спомен. Няма как да подмина обаче основната част от сборника – цитирания вече и единствен засега биографичен очерк за Живкова от Любомир Левчев. Върху чисто биографичните данни в очерка е безполезно да се спирам – авторът е използвал доставената му фактология – една суха и скучна канава, върху която е разгърнал пищната бродерия на въображението си.
Казах „въображението“, но всъщност имах предвид подлизурството. Какво подлизурство? – би възразил някой. – Нали става въпрос за покойница? Вярно. Дъщерята е покойница, затуй пък бащата е още жив, този, същият, по чийто адрес Левчев не се посвени да напише: „Живков двайсет години ми е пазил главата“. Без да се сети, че подир такава декларация неизбежно ще последва въпрос: „Че защо му е било толкова необходимо на Живков да ти пази главата?“ На такова питане би могъл да отговори не само Първия, а и всеки от нас. Но понеже в момента темата не е бащата, ами дъщерята и по-точно пищната бродерия на подлизурство, сътворена върху нейната биография, ще кажа само, че ако имаше начин Людмила да се обади от астрала, тя би реагирала с такова омерзение, та моите лични бележки по въпроса биха се оказали бледи и немощни.
Спомням си по този повод как реагира Мила, когато младият по онова време Радко Радков й бе посветил свое възторжено стихотворение. Възторгът му – за разлика от Левчевия – бе съвсем искрен. Възмущението на Мила обаче също бе съвсем искрено:
– Това момче как не разбира, че с тая своя лирика ме прави за смях! – избухна тя, след като прочете стиховете.
– Защо да те прави за смях, – опитах се да възразя. – Човекът наистина ти е признателен. И по липса на пари, вместо букет цветя ти праща стихотворение.
Радко бе доста време в немилост поради религиозните интонации в поезията си. Жалко, че не се сети подир промяната да се обяви за репресиран, ами с целия си акъл взе та написа сума ти хапливи стихове, посветени на новите демократи. Възкресението си в миналото дължеше до голяма степен на Живкова. И при неговия случай, както при случаите с редица други творци, недолюбвани от идеологическите цербери, тя се намеси и помогна да се вдигне ембаргото. На поетичната възхвала обаче реагира остро. Затуй мога лесно да си представя как би реагирала на Левчевата апология.
Няма да се спирам на редицата суперлативи и метафорични излияния, изпъстрящи текста на тая биография. Те са толкова много, та цитирането им би ни довело до отегчителна тавтология. Ще се огранича само с бегъл преглед на отделни детайли в този импозантен портрет.
Тук на първо място изпъква коленопреклонното отношение на народонаселението към Людмила. Но понеже от апарата на ЦК не са му доставили конкретни факти, авторът е принуден да си ги измисля. „Хората я запомниха като «Бялата птица», лъже той, във връзка с навика на Мила да се облича в светли дрехи. Но понеже дрехата е все пак нещо външно, добавя малко по-късно: «Наричаха я Софийската мечтателка».“ Нова лъжа. И за да подсили хрумването си с нещо по-идейно, добавя: „Някога наричаха Ленин «кремълския мечтател».“
С волен полет на творческото въображение е описано и пристигането на Живкова на Самуиловата крепост: „Людмила Живкова стоеше като бял пламък на върха… Мъже и жени хвърлиха мотиките и се затичаха нагоре (за да я видят отблизо)… Не всеки може да говори с народа от върха на Самуиловата крепост. Людмила Живкова можеше.“ (Също като повелята на Първия: „Повече между хората, по-често сред народа“, само че казано този път поетично).
Тия популистки акценти са само встъпления към далеч по-елитарни епизоди: „Тя преоткриваше тъй наречените тайни книги като книгата на богомилите“, продължава да съчинителства Левчев, без оглед на факта, че Тайната книга на богомилите – в случай, че съществува – все още не е открита до към днешна дата. Затуй пък с прелетяването на Мила в самолет над Хималаите „най-силно се проявяваше нейната изследователска и откривателска смелост“.
Подир което съвсем естествено идва обобщението, че „Людмила Живкова още веднъж като чудотворец съумя да превърне най-дръзките си идеи в реалност“. И за да не би да сме подценили смисъла на току-що казаното, то е изразено на друго място още по-натъртено: „За съвсем кратко историческо мигновение (понеже мигновенията могат да бъдат кратки, но и дълги, б.м.) тя изкачи неимоверни висоти. Това не беше духовно израстване. Това беше духовен скок.“
Колкото до ефекта от скока, той идва съвсем логично: „Видни мислители на нашето време я слушаха с възхищение“. И още: „За писателите от цял свят нейното име стана необикновен символ и те искрено я заобичаха като войнствен ангел на красотата“. Усетил обаче, че става прекалено космополитен и спомнил си кой му дава хляба и сиренето, авторът подир известен брой страници добавя: „Ветераните на партията… й бяха най-близките хора. И те я обичаха нежно – нея, дъщерята на революцията.“ Сюблимна бележка, при която си представяме, как трогнатата до сълзи Людмила върви, хваната ръка за ръка с Цола Драгойчева и Тодор Павлов.
Повече цитати едва ли са нужни – до края е все същото. И за какво са ни те, след като самата Живкова ни е оставила като обобщение своя завет: „Мислете за мене като за огън“.
Тук обаче се сепвам, понеже се сещам за кратък пасаж от едно интервю с приятелката на Мила – Таня Русева, споменаваща за „тая фраза, която аз съм убедена, че е измислена от Левчев: «Мислете за мене като за огън». Да не е идиот Милка да каже такова нещо? Това е абсурд – просто не го вярвам.“5656
Интервю на Таня Русева, в. „24 часа“, 9, окт. 1997.
[Закрыть] Подобни възражения, съпроводени дори с подигравки, прозвучаха и от други места, та биографът бе принуден да излъже повторно – този път в обратна посока: Не била казала точно това, но той си позволил да го преиначи по не знам какви си съображения. В скоби казано, Левчев лъже 4 пъти по различен начин за същия случай, като сам се демаскира с противоречията си. Най-разгърнат е вариантът в лъжемемоара му „Ти си следващия“, а най-абсурден – последният, с твърдението, че Мила наистина била произнесла заветната фраза.5757
В. „Труд“, 31.1.2003.
[Закрыть]
Несъгласията с левчевите хиперболизации и чисти измишльотини може би не са съвсем справедливи. Не бива да се забравя, че що се отнася поне до биографията, тя бе написана и публикувана през Живковия период. И не е трудно да се досетим, че зад приписвания на Мила призив „Мисли за мен като за огън“ е закодиран всъщност призивът на самия Левчев: „Мисли за мене, другарю Живков!“
И онзи мислеше. Дори по времето, когато някои от приятелите на покойната изпаднаха в немилост или направо бяха шамаросани от партийния лидер, биографът продължаваше да се ползва от благоволението му. И не само се ползваше, ами и прекаляваше, та се случваше и да поразсърди господаря си. В сборника „Русенски комитет“ е публикувана стенограма от заседание на политбюро през март 1988, в което Живков е дал воля на недоволството си от глезотиите на своя слуга. По повод поведението на някои отговорни лица в творческите съюзи, Първия репликира:
„Ако се мине през чистилището при художниците, при писателите, те ще ги ометат всичките. Те не си дават сметка за обстановката в страната. И при художниците има здрави сили, и при писателите. Я вземете Левчев – колко долари само изразходва той, за да се печатат негови произведения на Запад? Ще го разкатаят, ако знаят, няма да остане нищо от него, трябва да го спасяваме след това. Партията и народът са голяма сила.“5858
Стенограма от заседанието на политбюро на ЦК на БКП проведено на 27 март 1988 г. – „За някои актуални проблеми на състоянието на духовната сфера“. Публикувано в сборника „Русенският комитет“ (стр. 208–325), С. 2002.
[Закрыть]
И го спасяваха. За нито едно от безобразията му през дългия период на неговото куртизанство никой не му потърси сметка. Но да не се отклоняваме.
Вече споменах за наличието на два коренно различни образа на Людмила – като вярна наследница на бащиното си комунистическо верую и като негова убедена противничка. Куриозното е, че при изграждането и на двата образа ръководна творческа роля играеше един и същи човек – нейният биограф.
Понеже по навик все още чета вестници и гледам телевизия, очаквал съм при непрестанното му гастролиране из медиите да потвърди с ласкава дума поне някоя от възхвалите, с които бе обсипал предишната си благодетелка. Няма и помен от подобно нещо. Той същият, който публично заявява, че никога не би се отказал и от една своя дума, очевидно е забравил не само множество думи, но и цели свои произведения като споменатия шедьовър, посветен на Людмила.
