Текст книги "Людмила — мечти и дела"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 12 страниц)

– Баща ми, – казваше, – не е някакъв лицемерен марксистленинец. Тия неща, дето ги приказва, той действително ги вярва. Не можем де искаме хората от неговата генерация да оценяват нещата точно така, както ги оценяваме ние.

И, при друг случай:

– Ами какво да прави човекът. Чуди се и той как да балансира между тия ваши лагери, за да има мир.

– Вярно е – признавах. – И на мен ми го е казвал: „Аз – вика – съм политик, не мога да бъда нито от вашата група, нито от Методиевата“. Само, че не знам защо, в края на краищата симпатиите му винаги отиват към догматиците.

– Не е точно така, – възразяваше Мила. – Нали с негово разрешение си пуснал онази статия срещу Караславов.

Сега пък беше мой ред да отвърна с „не е точно така“, обаче си замълчавах. Не вървеше да настройвам дъщерята срещу бащата. Макар случаят да беше малко по-друг. И ако го споменавам, то е само като илюстрация за вечната борба между „тия наши лагери“.

Периодът, през който Джагаров бе председател на Писателския съюз, а – аз главен редактор на Литфронт, бележеше, поне в началото си, превес на либералната тенденция. Това бе не толкова илюстрация на принципа, че правдата в последна сметка винаги побеждава, колкото последица от ненадейно и необичайно възникналата гореща дружба между опозиционно настроения Джагаров и всемогъщия блюстител на партийната линия Тодор Живков. Догматиците по онова време ръмжаха, но кротуваха, очаквайки момент, удобен за реванш. Сигнал за настъпването на тоя момент даде в началото на януари 1968 едно интервю на Георги Караславов в „Работническо дело“, озаглавено с бодрата, но и донейде заплашителна фраза „За вдъхновена реалистична литература“2222
  „За вдъхновена реалистична литература“, В. „Работническо дело“, 7 януари 1968.


[Закрыть]. Интервюто бе оценено от повечето писатели като зловеща новогодишна честитка – призив за пореден лов на вещици. Караславов биеше тревога срещу „навеите на песимизъм, черногледство, космополитизъм, алогизъм, нихилизъм, които се прокрадват в произведенията на наши писатели“, говореше за „пълен творчески произвол“, за „изливане вода в чужда воденица“, за „тенденции на империалистическата идеологическа ерозия“, за „идеологическа контрабанда“ и пр. Запитах Джагаров как смята да реагираме на статията.

– Абе статията и на мене не ми харесва, но ти знаеш, че с Караславов е невъзможно да се полемизира, – отвърна председателят.

– Ами тогава да си прибираме бумагите и да си вървим у дома. Не виждаш ли, че нападките са насочени срещу нас и срещу курса за творческо многообразие?

Подир кратък спор Джагаров се съгласи все пак да излезем с отговор на нападките. За да не бъде проекта ни провален, взехме мерки материалът да бъде набран и отпечатан при пълна тайна. Написването, то се знае, бе възложено на мен, само че статията щеше да излезе за по-авторитетно като редакционна.

По някакво съвпадение в навечерието на публикацията шефът на „Дело“ Георги Боков ни покани на чаша кафе, а кафето се оказа придружено и от един приятелски съвет:

– Дочувам, – рече Боков, – че сте се приготвили да атакувате вестника ни. Не знам да вярвам ли: Интелигентни хора сте и знаете, че с партийния орган не се полемизира.

Джагаров почна да обяснява, че няма такова нещо. Никой не си е дори помислял да полемизира с „Дело“. Става дума за дружеска реплика към другаря Караславов, един малък апостроф…

В този момент телефонът иззвъня. Оказа се, че по силата на второ съвпадение от другата страна на жицата е самият Тодор Живков. И по силата на същото съвпадение, Боков сервилно докладва:

– Да, при мен са, другарю Живков… Да, тъкмо за това говорим, другарю Живков, да, ето го другарю Живков!…

Последната фраза бе придружена с нервен жест към Джагаров да поеме слушалката.

Съвпаденията продължаваха: Живков се интересуваше именно от материала, за който ни бе викнал Боков. Джагаров смутено се опита да обясни нещо, но Първият май го прекъсна…

– Да го спрем ли?… – запита гузно Джагаров.

– Невъзможно! – обадих се аз. – Кажи, че броят вече се печата.

По-късно научих, че Живков рекъл: „Ами щом вече се печата, нека върви…“

Истината е, че в момента нямаше как да се печата, понеже още не беше качен на машината, ала Живков не знаеше това и едва ли щеше да прави проверки. В ония дни той напълно се доверяваше на Джагаров.

И тъй статията излезе в Литфронт на 18 януари 1968 под заглавие „Бдителност и черногледство“. Първата и последна статия срещу Караславов, неоспоримият и недосегаем стожер на партийната правда през всички ония години. Не ми беше удобно да уточнявам пред Людмила, че материалът е видял бял свят не благодарение на баща й, а в резултат на една лъжа.

Това не означава, че винаги съм й спестявал неприятните забележки относно случаите, когато Живков се бе държал в сферата на културната политика като слон в стъкларски магазин. Веднъж, когато тя ми показваше някакъв акварел с почти абстрактни петна, подарен й от Дечко Узунов, подхвърлих:

– Гледай само да не го види баща ти, че ще си имаш неприятности.

– Защо? Знаеш, че баща ми има добро отношение към бай Дечко.

– Знам по-скоро обратното, но било каквото било.

– Кажи де, кажи! Остави тия подмятания.

Разказах накъсо за острокритичната статия в „Работническо дело“ срещу юбилейната изложба на Дечко Узунов през май 1969.2323
  „Безкомпормисно и последователно да се прилага класово-партийният критерий“, Работническо дело, 21 май 1969.


[Закрыть] Статията всъщност беше насочена срещу мене, задето бях излязъл по този случай с хвалебствено слово в Литфронт. Но аз бях свикнал с подобни удари откъм гърба, докато Дечко понесе твърде тежко атаката. На всичко отгоре тя се базираше върху някаква реч на Живков срещу сивотата и „идейната мътилка“.

– И смяташ, че баща ми сам е написал статията? – запита Мила.

– Е, той сам не ги пише статиите. За всяко нещо си има хора.

– Кой е авторът?

– Димитър Иванов.

– Какъв е този Иванов?

– Няма такъв. Истинските автори са Димитър Методиев и Атанас Божков. Но това са подробности.

Тя явно беше ядосана, обаче замълча. Не разбирах само на кого всъщност беше ядосана – на баща си или на мене. Предполагам, че и на двамата.

Шумът от изпотрошена стъклария при елегантните пируети на слона сред културните щандове междувременно бе позатихнал, но не съвсем. Понякога все още се случваха дребни инциденти, колкото да не е без хич. За да не съм съвсем голословен ще спомена само един.

Още подир учредяването на Държавния съвет някои съветници на Живков и особено такива, дето бяха включени в състава на новия висш държавен орган, започнаха да отделят от ценното си време за обсъждането на една също ценна идея. Дочувах отделни подробности за нея от Джагаров. Идеята бе от първостепенна важност, понеже се отнасяше до построяването на внушителен дворец, макар и с републиканско съдържание, който да приюти новата институция. Проектът засягаше главно въпросите „къде?“ и „как?“, без да се занимава с „кога?“, – нали се намирахме в славния период на „речено – сторено“. А стана така, че работата зацикли тъкмо заради това проклето „кога?“. Първият шеф на партията, а следователно и на Съвета, дали поради закваската на бедняшкия си произход или поради манталитета на скръндза относно пилеенето на народна пара, се бе отнесъл доста хладно към идеята тепърва да се вдигат палати с чисто представителна цел. Напразно Джагаров с поетично увлечение обясняваше смисъла на начинанието. Напразно описваше респекта, а защо не и възхищението на новоназначените чужди посланици, когато ще се явяват да връчват акредитивните си писма. Понеже Съветът ще се издига величествено върху най-високото място на столицата, дето в момента дреме никому ненужната Семинария. А към величествената постройка ще води едно дълго и също величествено стълбище от витошки сиенит, по което посланиците ще възлизат с почит и душевен трепет, съзнавайки, че в този момент изживяват един от връхните мигове в кариерата си.

– Абе тая няма да я бъде, – отвръщал кисело Първият. – Ще видим. Това не влиза в нашите приоритети. (Той имаше вкус към тия чуждици).

Годините минаваха, но съветниците, подтиквани от творческото си дръзновение не мирясваха. Така, някъде към средата на 70-те години започна да назрява нов по-рационален проект. Надделяло бе мнението, че Съветът като централна институция би трябвало да се намира в центъра на София и по-точно на мястото на двореца. По този начин щели да бъдат улучени с един куршум два заека: Хем заедно с партийния дом и мавзолея ще се оформи един цялостен ансамбъл, хем ще бъде изтрит от лицето на земята този вреден символ на монархо-фашисткото минало – дворецът.

Не знаех нито колко време е бил обсъждан антимонархическият проект от съветниците, нито по какъв начин е бил предлаган на Живков. Разбрах за решението твърде късно, едва след като то бе навлязло в етапа „реализация“. Един ден получих официално писмо от Комитета за култура, уведомяващо ме, че съм включен в журито, натоварено да оценява различните архитектурни проекти за сграда на Държавния съвет, която трябвало да се издигне върху обширния терен от площад Девети септември, та чак до Руската църква. Уточнена бе и датата на първото заседание, с обичайното пояснение, че присъствието ми е задължително.

Не отидох нито на въпросното заседание, нито на някое от следващите. Поради което получих месеци по-късно второ писмо, този път в заплашителен тон. Искаха ми обяснение, за дето нито веднъж не съм стъпил в журито, уведомяваха ме, че нося отговорност за неуважението си към възложения ми ангажимент и настояваха да присъствам на следната сбирка, която щяла да бъде и заключителна.

Същата вече у дома дойде Людмила. След като поговорихме за различни възвишени неща, слязохме и до жалкото всекидневие, където в последна сметка са решаваха всичките ни проблеми. Показах писмото, получено заранта.

– Не е зле да го покажеш и ти на служителите си, – рекох. – Нека обяснят защо са възприели точно такъв заплашителен тон за водене на кореспонденцията си.

– Ти пък защо не ходиш на заседанията?

– Защото не желая да бъда съучастник в едно престъпление.

– Къде го виждаш престъплението?

– Ами това, да сринат единствения дворец в този толкова беден като архитектура град, малко престъпление ли е? Къде по света е възможна такава вандалщина? Руснаците смениха името на Петербург, но не дръзнаха да посегнат на дворците му. На теб ли да го разправям, дето познаваш тия дворци по-добре от мен?

Добавих още няколко силни израза, при което Мила забеляза:

– Понеже стана дума за добрия тон, твоят тон също не е много изряден. Съветвам те да не го използваш на други места, защото въпросът вече е решен окончателно и то, на най-високо равнище.

– Значи прав съм бил да не ходя.

– Измиваш си ръцете като Пилат Понтийски…

– Дребосъци като мене, от които нищо не зависи, не могат да влизат в ролята на Пилат. Това е роля за по-отговорни хора.

Тя се навъси и замълча. Неволно бях я засегнал. Не бях свикнал, пък и до край не свикнах да държа сметка, че разговарям не с някогашната скромна Людмила, а с член на Министерския съвет и на Политбюро. Очаквах да избухне, но тя се овладя, преглътна огорчението си, заедно с глътка от вечния зелен чай, обогатен с три капки мляко и произнесе спокойно, както винаги в подобни случаи:

– Хайде да не се дразним. Постъпи, както знаеш. Но ако питаш мене, смятам, че най-добре е да отидеш на това заключително заседание, без да създаваш усложнения.

– Там ще се взема решение и ще се подписва протокол.

– Твое право е да останеш на особено мнение, под предлог, че никой от проектите не те задоволява. А, че нещата няма как да бъдат изменени на твое или на мое ниво, това мога да ти го гарантирам.

На другия ден – противно на опасенията ми – до протокол не се стигна. Почти нямаше и разисквания. Хората вероятно вече се бяха изприказвали. Тръгнахме за последен преглед край масите, върху които бяха поставени гипсовите макети. Предвождаше ни Георги Стоилов, тогавашен министър на архитектурата. Той минаваше без много коментари край всеки проект, като бегло посочваше недостатъците. Един единствен спечели благоволението му. Макар конкурсът да бе анонимен, всички знаеха, че това е именно проектът на колектива, ръководен от самият Стоилов. Явно не се стесняваше от пристрастието си. Министерският ранг му го позволяваше. Останалите членове на журито приеха мълчаливо оценката му, понеже не бяха министри. После се разотидохме като оставихме на техническия секретар грижата да дооформи решението, където вероятно щеше да се премълчи належащото срутване на един исторически паметник, а щяха да се изтъкнат качествата на новия архитектурен бисер, призван да украсява бедната ни столица.

Не, до подписване на протокол наистина не се стигна. Няколко дни по-късно Мила ми довери:

– Такъв скандал вдигнах на баща си, не мога да ти го опиша. Важното е, че дворецът остава.

Някой ще види може би в горния случай тъкмо потвърждение на приказките за дълбокия конфликт между баща и дъщеря. Това е само донейде така. Защото случаят илюстрира по-скоро и отношението на обич и доверие между двамата, независимо от принципните различия в идейните им разбирания.

И този път, както и при други обстоятелства Мила се опитваше да извини баща си с това, че съветниците му често го подвеждали. Така си беше, но то не можеше да служи за оправдание. Големият ръководител никога не пропуска да изтъкне, че успехите, които постига, не са лично негови, а за погрешните решения отговорност носи единствено той. Живков добре познаваше това правило, но много мразеше да го съблюдава.

Освен, че не приемаше мнения, различни от своето, но не обичаше и да ги изслушва. Ала ето, че сега заради дъщеря си бе склонил да се откаже от оповестената вече позиция и по тоя начин да се самобламира пред най-близките си сътрудници. Такива отстъпки той правеше заради нея и в други случаи. С такива отстъпки той тихомълком й бе разрешил да поеме фактическото ръководство в сферата на културата. Което предизвикваше и част от дребните неприятности в ежедневието му, за които бе споменато.

Тези дребни неприятности във вътрешнополитически план произтичаха от охлаждане на отношенията му с голяма част от догматиците, третиращи действията на Живковата щерка като национално бедствие. Опитите да възразят срещу някои подобни действия бяха посрещани от Първия така враждебно, че бързо секнаха. Налагаше се да секнат обаче и проявите на самите блюстители на партийната правда, самообявили се като членове на „здравото партийно ядро“, поне в своите най-груби прояви на цензори и доносници. Практиката да се уволняват или преместват по политически причини хора от театрите или редакциите, да се снемат пиеси или запрещават изложби, да се упражнява политически надзор над книгоиздателските планове – всички тези майчински грижи от страна на любимата партия бяха категорично отменени.

Може да звучи невероятно, обаче Людмила взимаше под своя закрила даже хора, които си бяха позволявали да злословят по неин адрес. Веднъж още към десет часа заранта (за мене това означаваше ранна заран) у дома разтревожен пристигна Любомир Тенев. Бяхме братовчеди с него, а също и приятели, но да ми се изтърсва тогава, когато едва съм си легнал, не бе обичайно. Оказа се, че го бяха наклепали пред Людмила, задето се бил подигравал с някои нейни оценки и току що научил, че има негласно решение да бъде изхвърлен в най-скоро време от ВИТИЗ.

– Ами като дрънкаш каквото ти дойде на езика, за да се правиш на интересен… – рекох след като го изслушах.

– И да съм казал нещо неприятно, уверявам те, че не съм го мислил. Нали знаеш: език мой, враг мой. Та затова… много те моля… И не отлагай, защото изритат ли ме, после ще бъде късно.

Беше надрънкал наистина доста глупости в кафенето. Но такъв авторитетен театрал като него, професор и шеф на катедра… Не ми се вярваше, че ще го изхвърлят заради няколко непремерени подигравки по адрес на Живкова. И все пак, знае ли човек.

– За това ли си искал да се видим? – попита тя, когато пристигна у дома в късния следобед и изслуша молбата ми. – Ти поне знаеш, че хич не ме е грижа кой какво приказва. Кажи му на братовчед си да не се безпокои. Даже статия да напише против мен, нищо лошо няма да му се случи.

Няколко месеца по късно получих писмо от друг театрал (на този няма да му спомена името, понеже за разлика от Любо още е жив). Молеше ме за същото: Били го нарочили за уволнение от редакцията, задето одумвал Живкова, та молеше да се намеся в негова защита. Намесих се.

– Защо ми ги разправяш тия работи? – възрази Мила. – Нали знаеш, че не обичам да се занимавам с клюки и клевети.

– Разправям ти ги, понеже човекът ми прати писмо. Готвят се да го уволнят.

– Кажи му, че няма да го уволнят. И ако се явят други такива просители, умолявам те да повтаряш същото. Господи, в каква страна живеем!

Имаше обаче случаи, когато нещата не приключваха така безболезнено. Понеже и обстоятелствата, и действащите лица бяха различни. За един такъв случай научих някои подробности и то не от Людмила, а от самия потърпевш, десетина години подир нейната смърт.

Потърпевшият бе полковникът Найден Петров. Работата му в продължение на години бе свързана с творческите среди, макар че не пишеше стихове. Срещнах го една вечер, скоро след 10 ноември 1989 и си позволих да запитам:

– Понеже вече доста вода изтече, кажи каква беше онази история с фол, заради която ти опра пешкира?

Разправи ми, че веднъж Димитър Стоянов, шефът на МВР го запитал по телефона с какъв материал за фол разполагатв отдела. Петров отвърнал, че не са правили никаква разработка. Имали само някакви първични материали. Последвало нареждането да се обобщи наличната информация и да се изпрати на министъра. Така и станало. В резултат на което Стоянов отново се обадил на полковник Петров, за да го уведоми, че е уволнен.

Полюбопитствах какви са били сведенията за Фол.

– Неща без значение. Нито сме ги проверявали, нито си струваше да ги проверяваме – някакви клевети за произхода му и за десните убеждения на баща му.

– Тогава за какво сте ги държали?

– Защо питаш мен? Има си ред. Не съм го аз въвеждал. Изглеждаше невероятно, че човекът е бил уволнен само защото си е вършел работата, за която му плащат. На мен обаче не ми звучеше невероятно. Убеден бях, че Мила е била възмутена, след като е разбрала, че в МВР съхраняват документи срещу нейният най-близък сътрудник (тогава фол бе пръв зам.-председател на КК). Дотам е била възмутена, та е настояла за уволнението на отговорния служител, без да навлиза в „излишни“ подробности.

Ненавиждаше утвърдилата се практика на органите да се месят и в обществения и в личния живот на хората, под предлог че бранят отечеството от попълзновенията на врага. Убеден съм, че тази глуха ненавист нарасна добавъчно, след като установи, че и тя самата е била обект на наблюдение. И напълно споделям мнението на нейния сътрудник Костадин Чакъров по въпроса:

„През годините на нейно ръководство Живкова не допусна Държавна сигурност да се бърка в работите на художествено-творческата интелигенция. Служителите от това ведомство се сърдеха и плетяха интриги по неин адрес, но бяха безпомощни. Българската интелигенция пътуваше неограничено, участваше в крупни културни форуми на Запад, отвориха се високо вратите на информацията.

Людмила Живкова знаеше за много от политическите интриги, които плетяха за нея догматици и някои служители на Държавна сигурност – кариеристите. Пазеше се много да не допусне в обкръжението си хора, свързани или заподозрени във връзка със специални служби или съветска агентура. Дори подозираше, че я подслушват и предават, но не се боеше и заявяваше:

– Мечът се калява в боя, а духът – в борбата.“2424
  К. Чакъров. „Втория етаж“ стр. 158–159.


[Закрыть]

Несъмнено нашите и съветските секретни служби са проявявали особен интерес към честите контакти на Живкова с чужденци, било при многобройните си пътувания зад граница, било при международните културни форуми у нас.

Хлевоустите клеветници в днешно време, обявяващи, че България до 1990 се намирала в състояние на ужасна международна изолация, вероятно поради амнезия премълчават факта, че малцина родни политици са осъществили толкова познанства с държавни дейци на Запада и Изтока, каквито успя да осъществи Людмила по време на кратката си политическа кариера. Едва ли е нужно да припомням тук многобройните нейни делови посещения не само до столиците на повечето европейски страни, но и до отдалечени държави като Япония, Индия, Шри Ланка, Непал, Виетнам, Монголия, Мексико, САЩ. И при всички случаи това бяха не куртоазни, а съдържателни посещения, и почти навсякъде тя бе приемана не от чиновници по протокола, а от държавни глави.

В онези години някои наши дипломати оправдаваха бездействието си с факта, че България като сателит (тогава се казваше „съюзник“) на СССР няма възможност за своя самостоятелна външна политика. В едри линии това беше наистина тъй, но то съвсем не означаваше, че на международните форуми представителите ни трябва да стърчат като глухонеми. Както бе споменато на 25 септември и на 15 октомври 1979 Живкова произнесе от трибуната на Общото събрание на ООН две речи, които – противно на установената традиция – предизвикаха аплодисменти и оживление в залата. Причината бе очебийна. За пръв пат от толкова години един представител на социалистическия лагер си позволяваше да наруши ритуалът на комунистическото демагогско празнословие и да заговори ясно и откровено за човещината и човешките отношения в международните дела. Но освен одобрение имаше и порицания. Те идваха от съветските братя. За отбелязване е, че макар Людмила да узна за недоволството на руснаците още след първата си реч, това не я разколеба да произнесе в същия неправоверен дух и своето второ слово.

Това недоволство от страна на братята бе също една от неприятностите, които Първият дължеше на дъщеря си, доста по-сериозна от роптанията на нашенските догматици. Говореше се, че лично Брежнев проявил подозрителен интерес към възгледите на Живкова и към нейните връзки с „Бялото братство“ на дъновистите. На тази тема бе възникнало дребно недоразумение, оказало се изцяло в полза на Людмила. Поради невежеството на доносниците „Бялото братство“, за което говореше тя, бе сметнато за название на сектата, основана от Петър Дънов. А всъщност Дънов бе използвал термина, с който се именуваше движението на Великите Учители от Хималаите. Затова на Брежнев било обяснено, че става дума за местна религиозна групичка, без каквото и да било обществено значение.

Не съм се интересувал доколко Мила е понасяла упреци заради своеволията в международните си изяви. Но обстоятелството, че Живков ги търпеше, е достатъчно красноречиво. Своенравната щерка и този път бе победила бащиния консерватизъм. Обяснението едва ли е само в силата на родителските чувства. Чувствата в политиката, както личи още от времето на Иван Грозни, далеч не всякога са решаващи. Колкото и да бе свързан с азбуката на комунизма – както твърдеше Людмила – у Живков се спотайваше винаги и пресметливостта на прагматика. Което означаваше, че едното му око често поглежда носталгично на Запад, към техническия прогрес и парите. Известно е, че това спонтанно влечение на нашия Първи към икономическия просперитет на гнилия капитализъм щеше по-късно не на шега да дразни завистника Горбачов. Струва ми се обаче, че то е съществувало, макар в зародиш, още през 70-те години. И тъкмо по тази линия се е развил някакъв афинитет между аспирациите на дъщерята и тия на бащата, макар нейните да бяха в сферата на духа, а неговите – на паричното обръщение. И смея да кажа – независимо кой как ще го прецени и без оглед на лъжите, че Живков мечтаел да види България като съветска република: Той беше и докрай си остана патриот, който мечтаеше не за съветска, а за велика България, оглавявана по възможност от самия него. Спомням си, че на няколко пъти, когато неколцината поканени от него в някое помещение на „Рила“ и увлечени в приказки, се вдигахме чак към полунощ, от коридора неизменно нахълтваше групичка чалгаджии и под бойкия грохот на тъпана засвирваше:

„Край Босфора шум се вдига…“

– Добре, добре… – даваше си вид, че ги укротява Първия и сваляше очилата, за да си изтрие очите.

Но помня и как веднъж, след като Джагаров за кой ли път бе развил идеята си за историческото възмездие и за възвръщането на заграбеното, Живков промърмори:

– Всичко това отдавна сме го чували. Само ти упорстваш и не искаш да чуеш: Изтървали сме влака, разбери!

– Ще чакаме следващия, – опита се да възрази Георги, но шефът не го чу и вдигна чашата с газирана вода:

– Ха наздраве!

Беше реалист. И добре преценяваше, кое е възможно и кое – не. Въпреки, че това едва ли е пречело да вижда любимата си мечта поне на сън. Допускам, че я е виждал даже когато накрая – натикан в затворническата килия от верните си другари – е лежал на одъра и се е опитвал да смири хъркащите си старчески гърди и хлопащото сърце, за да заспи. А заспи ли, – да види отново мечтата си, толкова невъзможна и тъй красива, че за нея не бива дори да се споменава:

От Черно море до Охрид и от Дунав до Бяло море.