Текст книги "Людмила — мечти и дела"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 12 страниц)

И се питаш: Та коя ли благородна кауза е завършила с триумф и апотеоз? Нали десетки пророци, мъдреци, реформатори, бяха ставали жертва на съдниците в черни раса и на вилнеещите тълпи. Нали най-великата саможертва на Божия син бе увенчана с разпятието. Заревото на победата блясна едва подир агонията на Кръста. Което не пречи днес, 20 века по-късно някой пак да запита:

– Каква „победа“?

Людмила никога не бе си въобразявала, че би могла да заеме място дори в най-последния ред на дългата върволица от Велики страдалци, поели доброволно към кладата, бесилото или кръста. Тя просто бе следвала мисията, на която се бе посветила. Следвала я беше дори в минути на слабост, когато е съзнавала, че се стреми към непостижимото.

И стана така, че в това понякога неловко, понякога мъчително, ала винаги неотстъпно движение към непостижимото тя постигна толкова и такива прекрасни неща, с каквито никой наш политик от втората половина на века не би могъл да се похвали.

Големите строежи, новите училища, музеите и художествените галерии из цялата страна, новите театри и нови читалища, международните изложби, срещи, чествания, научни публикации, симпозиуми, дълготрайни програми – бя-ха според нейния замисъл само стъпала в този процес на духовно извисяване, при който името на България щеше тържествено да прозвучи из културните пространства на планетата. Апотеозът на юбилея следваше да се ознаменува с голямо честване през септември.

И сякаш за да разберем, че всичко това Людмила го е замисляла и създавала не за себе си, а за народа, два месеца по-рано тя тихичко си отиде.

Мерзавци от различни породи се постараха – вкупом или поотделно – да сринат всичко съградено от нея в световния културен обмен и да върнат нещата към времето, когато България бе известна единствено като производител на розово масло и на наемни убийци. Международните връзки с авторитетни институти и видни интелектуалци бяха занемарени или прекъснати. Себичността и простащината доведоха до там, че дарения на художествени произведения, оценявани за много милиони долари, като това на Петер Лудвиг, бяха осуетени.6464
  По груба преценка само платното „Целувка“ от Пабло Пикасо, фигуриращо в колекцията, предлагана ни като дарение от Лудвиг, би се продало за няколко милиона долара. Споменавам това за онези, които имат навика да оценяват изкуството не в естетически категории, а в долари.


[Закрыть] За наши международни изложби и чествания стана смешно да се говори. Заговори се за други неща – за атентат срещу папата в Рим и за български чадър в Лондон.

България – не без участието на мастити българи – бе поставена отново в кюшето, където е мястото на слугите, на вечно виновните и на отхвърлените от цивилизования свят.

Безсилна да променя заобикалящата я среда, Людмила сама постепенно се преобрази от обикновена млада жена в някакво странно същество, залутано в смътните пространства между днешния и утрешния ден. Загрижена за бъдещето на хората, почти нямаше време за личен живот. Заета да убеждава мнимите си следовници, сякаш не забелязваше, че е останала без приятели. Обсебена от мечтата за всемирно братство, живееше в хладния климат на самотата.

Зад напрегнатия си делник, зад вечната си заетост, зад малките празници на постиженията и вечните грижи по предстоящото, тя всъщност криеше своя трагизъм, който години наред бе отказвала да признае. Голямата й мечта се оказа химера, крайната спирка – поражение, и така си отиде, за да остане в нашите сънища.

Понякога все още се случва да я виждам там – в дрезгавината на съня и в часа на кошмарите. Наблюдавам я как възлиза по някаква камениста пътека, а после спира нерешително, стигнала до ръба на пропастта. Оглежда се бегло, но не ме забелязва и отново се накланя над пропастта. Опитвам се да извикам, за да я предупредя да внимава – нали знам, че понякога е твърде припряна – обаче от устата ми излиза само неясен шепот. Искам да й напомня думите на Учителя:

„Ще запитат – как да се премине животът?

Отговаряйте – като по струна над бездната —

Красиво, внимателно и стремително.“

И в този миг се събуждам.

„Това не беше сън, – казвам си, все още изтръпнал от нощното видение. – Това е цитат.“

„Вие не й помогнахте“ – дочувам пак собственото си мърморене. Понеже съм зодия „Близнаци“, оставям понякога двата близнака у мене да се дърлят, за да видя какво ще се получи. Какво ще се получи ли? Оправдания.

Как да й помогнеш, когато бе свикнала да крие тревогите си и да споделя само мечтите. Как да й помогнеш, когато не желаеше да слуша неприятни неща по адрес на този или онзи свой „верен“ помощник и винаги отхвърляше предупрежденията, защото трябвало да бъдем търпеливи – хората се развивали. Някои наистина се развиваха. Главно в обратна посока.

Всичко това е минало и забравено. Остава делото. Но наистина ли остава?

Е, НДК засега не са го сринали. Използват го даже още по-пълноценно от някога: В част от помещенията продават сутиени, слипове и маратонки. Не обвинявам никого. Някогашният „Дворец“ днес е стигнал до просешка тояга, оставен на самоиздръжка. Музеят за чуждестранно изкуство е чудесно място за любителя на тишината и самотата. За другите реализации не ми се приказва. Добре пак, че са се задоволили да изкъртят от фасадите само нейното име, вместо да прибегнат до по-радикални преобразования с помощта на тротила. Скулптурата върху гроба пък е обезобразена. А „Камбаните“…

Трябва най-сетне да намина да ги видя тия Камбани. Говори се, че щели да възраждат някогашния неин почин „Знаме на мира“. Запътвам се към един от онези квартали, които на времето се строяха с еднакъв ентусиазъм, по еднакъв тертип, за да бъдат увенчавани и с еднакви имена. Например „Младост“, но с различни номера. В случая „Младост“ 4.

Краен квартал в края на лятото. „И ти също си в края“ – мърмори оня в мене като припомня злокобните думи на поета Джон Дън, произнесени преди четири века:

„Не питай за кого бие камбаната.

Тя бие за тебе.“

„Остави тия реминисценции – обажда се другия близнак. – Сега не става дума за тебе и за мене, ами за по-важни неща.“ Лятото наистина си отива. Вятърът е захладнял и върху ведрата зеленина на дърветата е пролазила ръждата на смъртта.

Стигнал съм до мястото. Някога на същото това място Людмила бе казала: „Тук трябва да бъде и международен парк с цветя, които децата от цял свят ще донесат. Мисля, че след 10–20 години това място иде бъде духовният център на София“. Оглеждам се. Не забелязвам нищо възродено. Запустение, бурени, повяхнал храсталак и отдавна замлъкнали камбани. Вече са се изнизали 20 години и повече, но от духовния център няма следа. Засега, ако мога да вярвам на очите си и на кварталните приказки, тук е само средище на разрухата, на просяците, наркоманите и проститутките от близката магистрала; сметище и руина на несбъднатите мечти.

Какво да се прави. Нали никой не е пророк в родината си. Пък и Мила, макар, че обичаше да говори в бъдеще време, никога не беше напирала за реноме на пророк. Нито за посмъртно признание. Бе мечтала просто да укрепи надеждата у хората за нещо по-добро, а с гибелта си само бе потвърдила логиката на отчаянието. За какво признание да пледира?

И все пак, тя го получи това посмъртно признание, макар да не бе огласено по медиите и придружено с топовни салюти. Жалко само, че съгласно споменатото правило, не го получи в родината си.

„Людмила Живкова е единственият в XX век държавен деец, видял в Живата етика огромните възможности за усъвършенстване и одухотворяване на държавния строй чрез културата и високата философска мисъл“. Каза го Святослав Рьорих, който добре познаваше стойността на думите, за да прави от тях евтини комплименти.

„Нали това вече го спомена?“ обажда се вечно мърморещият близнак. „И какво от туй?“ дразня се. „Разбираш ли поне смисъла на тоя пасаж, дето го цитираш, бе? – упорства онзи. – Нарича я «единственият деец» пък и този единствен деец вече го няма. Значи «Комедия финита!» А ти ми приказваш за някакви Камбани. Какви Камбани? И за кого – сред това човечество, оглушало от взривовете на самоизтреблението? Камбани, да, само че погребални, като ония на Джон Дън.“

Чакам да чуя какво ще каже другия близнак.

Мълчание.

И защо да говорим? Нещата не се свеждат до възстановяване на парковата обстановка на един монумент. Нито до пребоядисване на занемарени фасади. Нито просто до делото.

А до неговия смисъл.

Може пък някой ден и наистина да се върнем към смисъла и да се опитаме да възродим поне част от него. Вярно, че кърпеното винаги си остава кърпено. Но то е признак, че волята за живот надделява над процеса на разложението. По-добре късно възкресение, отколкото окончателна смърт.

Случвало се е в мрачните часове на вътрешни кризи да си казвам унило, че всъщност в преданието за Христос единственият реален факт е разпятието. Възкресението е само една несигурна догадка. Една хипотеза, колкото да ни предпази от отчаянието.

Но дори да е тъй, това само доказва, че озарението на един светъл копнеж оцелява по-лесно през чистилището на времето, отколкото данните за реалния факт. Понеже фактът е само преходна материалност, а светлата хипотеза е рожба на безсмъртния дух.

В края на краищата по-добре би било да си отидеш с надежда, отколкото да заминеш с проклятие. Или, както е казал Учителят:

„Понеже наоколо е тъй тъмно, нека помислим за светлината.“

2003 г.