Текст книги "Людмила — мечти и дела"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 12 страниц)

– Можете да ми честитите, вече съм на заплата, – обяви тя една вечер, когато пристигна у дома с мъжа си.

А на въпроса ми „в кое ведомство?“ поясни:

– В онова, дето ти го наричаш „Мухъла“.

Не много отдавна, додето разказвах за изпитанията си като дипломат, бях споменал и за неприятностите си с кпвкч.

Това пък дълго и тъпо заглавие кой го измисли? – промърмори Ваньо.

– Точното име би трябвало да бъде Комитет на Мухъла, – рекох, – но няма кой да го предложи.

Мила, която тогава изпитваше традиционен респект към държавните институции, полюбопитства защо смятам културните връзки за мухъл. Историята бе дълга. Бе се точила почти седем години, времето на престоя ми в Париж, та се опитах да я вместя в няколко изречения.

Бях убеден, че през тия години Комитетът освен дето не помагате за културните ни връзки на Запад, но ги затрудняваше. Проваляше с апатията и мудността си редица наши начинания, като дейността му се свеждаше до това, да доставя на френските ни приятели броеве от списание „Ла Бюлгари“, а на посолството – снимки от природни кътчета на страната ни, за да уреждаме фотоизложби.

– Че какво лошо има в една фотоизложба? – възрази Людмила.

– Ти като беше в Лондон, на колко фотоизложби отиде? Допускаш ли, че на Запад ще се намери идиот, който в неделния ден ще поведе децата си да гледат фотоизложба? Там гражданите до такава степен са претрупани от пропагандни издания, та даже да им ги изпращаш безплатно, ще ги захвърлят в коша.

– Хората правят каквото е по силите им, – възрази Мила. – Вероятно не им отпускат достатъчно средства.

– Средства може и да им отпускат, но няма кой да им отпусне акъл, – обади се Славков. – Представяш ли си: Отваря французинът пощенската кутия и хлъцва: „Ура! Пак ни пращат «Ла Бюлгари»!“ Радост в къщи!

Гаврехме се с горкия Комитет. А сега се оказваше, че Людмила е назначена за зам.-председател на същия този Комитет. Безполезно бе да се извинявам с късна дата за грубите си оценки. Смънках само, че те се отнасят за неща станали преди десет-петнайсет години и вероятно положението днес е съвсем друго.

Престоят на Мила в КПКВЧ се оказа недълготраен, ала все пак полезен. Успя да разбере от личен опит, че добрите намерения съвсем не са гаранция за успех, особено ако имаш пред себе си една държавно-бюрократична машина, работеща в посока, обратна на намеренията ти. В тази нашенска администрация, в която при всички режими скудоумието и немарата нерядко са взимали връх, добрият почин рискува винаги да бъде отхвърлен като досадна пречка. Причината е в структурата на самия механизъм, обслужващ най-вече интереса на онези, които го обслужват – чиновниците на различни нива. Взаимната зависимост между различните институции; взаимната обвързаност между различните параграфи, единият от които забранява онова, което другият разрешава; ориенталската бавност на действията, сравнима само с уникалната мудност на решенията; пълната незаинтересованост към всичко, което не носи парична изгода на служителя („държавата ни лъже, че ни плаща, ние пък я лъжем, че й работим“) – всичко това трудно би могло да се оцени от разстояние. Необходимо е да влезеш в системата, за да изпиташ върху гърба си безпо-щадната принуда на ангренажа и безизходицата на затворения кръг.

Резултатът от помъдряването всички го знаем: приспособяваш се към системата, при невъзможност да я измениш. Намират се обаче и субекти, които на свой риск и отговорност отказват да се приспособят. Мила прояви склонност именно към такова поведение, след като в началото на 1972 бе назначена отново за зам.-председател, – този път на Комитета за изкуство и култура.

Когато си приказвахме за свойствата на нашенския мухъл, бях я запознал с един мой отдавнашен опит да привлека вниманието на парижани върху изкуството по българските земи. Опитът не бе увенчан от бляскави резултати, затова и разказът ми не звучете като самохвалство.

През ноември 1958 на някакъв коктейл, организиран по случай десетата генерална асамблея на ЮНЕСКО ме запознаха с Едмонд Сиде, директор на френските Национални музеи. Коктейлът бе слабо посетен и може би това бе причината Сиде да ми окаже известно внимание, след като го уведомиха, че съм не само дипломат, но и професор по история на изкуството.

– Предполагам, че вече добре познавате Лувъра, – забеляза той, подир няколко фрази без значение.

– Едва ли. Обречен съм да се движа из залите най-вече като гид.

Така си беше. Всички българи, пристигащи в Париж, държаха да видят непременно поне две неща: Айфеловата кула и Лувъра. За кулата нямаше трудности – там работата можеше да я свърши и шофьора. Но обиколките из Лувъра бяха истинска тягост.

– Но това е чудесно! – възкликна Сиде, след като му разказах за мъките си като развождач. – Бихте могли да изнесете една беседа и пред нашите гидове. Те също са затруднени от задачата да избродят цялата история на изкуството в разстояние на час и половина.

– Боя се, че все още не познавам достатъчно Лувъра, за да изнасям беседи по въпроса.

– Как така? Нали толкова пъти сте го обикаляли.

– Е, сам знаете, че има и недостъпни места.

– Не и за вас. Достатъчно е да ми се обадите предварително.

Обадих му се. Така получих достъп до депата, реставрационните ателиета и – което в случая е по-важно – до жилището на самия Сиде. Той обитаваше един обширен апартамент в музея с разкошна стилна мебел.

Сиде бе влиятелна личност и аз често използвах услугите му при някои наши инициативи в културната област. Веднъж, когато го посетих в дворцовите му покои, заварих там един господин, който разглеждаше няколко пръснати върху масата персийски миниатюри. Стопанинът ме представи на непознатия, който само бегло кимна, наведе се отново над миниатюрите и след минута заключи:

– Нищо интересно. Не вярвам, че ще обогатят особено Лувъра.

– Значи сме на едно мнение, – кимна директорът.

И леко сконфузен от това, че гостът му сякаш изобщо не ме забелязва, поясни:

– Моят млад приятел има горещото желание да покаже в Париж някои образци на българското изкуство.

– Кое по-точно? Древното или социалистическото? – попита онзи, като благоволи все пак да ме погледне.

– Бих желал да почнем още от тракийското… – измърморих, тъй като бях съвсем неподготвен да излагам сериозни проекти.

– А! Тракийското! Това заслужава респект, – произнесе вече по-отзивчиво гостът. – А вероятно и средновековното. Вие имате интересни стари икони.

– Именно затуй, ако е възможно…

– Всичко е възможно, господине, – прекъсна ме непознатият. – В нашия свят това е и хубавото, и лошото, че всичко е възможно.

Хвърли поглед към ръчния си часовник и рече с друг тон:

– Съжалявам, но трябва да тръгвам.

Кимна за раздяла на Сиде, отправи се към вратата, но изглежда отново се сети за съществуването ми, защото преди да излезе, подхвърли:

– Минете някой ден да ме видите. Тракийското изкуство, това е наистина добра идея…

– Познахте ли го? – запита домакинът, след като онзи си отиде.

Как можете да не го позная. Леко навъсеното лице, острият поглед и нервният тик, деформиращ от време на време чертите му – това беше прочутият Андре Малро, участник в толкова събития и обект на такива злословия, та го знаеха даже хората, които никога не бяха си дали труда да разлистят книгите му. В момента той бе по-известен от всякога, като пръв приятел на Де Гол и току-що назначен за министър на културата.

„Минете да ме видите“… Не знам дали Малро бе запомнил тази своя покана или тя му бе напомнена от добрия Сиде, но няколко дни по-късно секретарката в посолството смаяна ми съобщи, че г-н министърът на културата щял да ме приеме на следния ден в 16 часа.

Посланикът също посрещна с изненада новината. С неприятна изненада – ако трябва да бъда точен. Помълча начумерен, после отсече:

– Нека му телефонират, че и аз ще дойда.

Да се натрапваш някъде, където не са те канили, – това от гледна точка на дипломатическата етикеция бе недопустимо. Но Каменов за нищо на света не искаше да изтърве рядката възможност да изпрати в София самохвална информация за срещата си с френския министър, като придаде на събитието почти международно значение.

Малро ни прие на следния ден твърде хладно, недоволен очевидно, че е поканил един, а са довтасали двама. И за да подсети шефа ми, че няма никакво намерение да води с него обстойни междудържавни разговори, той, едва дочакал да седнем в креслата, запита сухо:

– Е, господин посланик, с какво мога да ви бъда полезен?

Вероятно Каменов си бе представял срещата по-скоро като приятна дружеска беседа, защото се оказа неподготвен за такъв пряк делови въпрос, та почна да мънка нещо в смисъл, че на Софийския университет били необходими френски учебници.

– Господин посланик, нека бъдем сериозни, – прекъсна го безцеремонно Малро и лицето му се изкриви от обичайната нервна гримаса. – Ако имате нужда от книги, ще ви пратя при секретарката ми, за да уредите с нея този въпрос. Мислех, че ме търсите за нещо по-важно…

Млъкнал сконфузено, Каменов ме погледна ядовито в смисъл „какво мълчиш?“, сякаш мълчах по свое желание. Наложи се, противно на протокола сам да взема думата и да изложа в няколко изречения проекта за изложба на изкуството по нашите земи, от древността до днес.

Не стана нужда да се аргументирам подробно. Министърът и този път потвърди, че идеята е добра.

– Вашата страна, – каза, – е между тези, които почти отсъстват от културната карта на Европа. Знаете, че върху старите географски карти непознатите територии са били отбелязвани с надписа „тук има лъвове“. Не ми е известно дали в някогашна България е имало лъвове, но вие сте в правото си да покажете, че там е имало автентично изкуство.

Млъкна за малко, колкото да даде воля на поредния си нервен тик, после добави:

– Бих бил доволен, ако това стане именно в Париж. И съм готов да ви предоставя най-реномираното място – залите на Оранжерията. Но трябва да ви предупредя, че Индия също чака тези зали, за да изложи в тях шедьоврите на своята древна скулптура. Това без друго ще стане. Изкуството на Индия е световноизвестно, за разлика от вашето. Но вашето, показано тук, в Париж, ще има стойността на неочакваната находка. Готов съм да дам предимство на вашите пренебрегвани и непознати за света съкровища. От вас зависи как ще ни ги представите. И дали ще се постараете да спазите сроковете.

– Всичко ще бъде извършено навреме, – побърза да обещае посланикът.

– И, надявам се, няма да прибавите към иконите известен брой диаграми за ръста на вашето социалистическо производство. Не мислете, че сме против пропагандата, но за нея можем да ви предоставим други зали, да речем в Педагогическия музей.

Той стана, за да ни даде знак да сторим същото и ни изпрати да уточняваме подробностите със секретарката.

Прибрахме се в посолството помирени и окрилени. Каменов бе дотолкова ентусиазиран, та макар да наричаше доскоро проектите ми „фантазии“, вече бе готов да представи реализацията им като свое дело.

Само, че реализацията не се състоя. Навлязохме в дебрите на безплодни канцеларски преписки, на разправии с музеите, отказващи категорично да ни предоставят експонатите си, на подменяне предвидените значителни произведения с всевъзможни сурогати и на уникатите – с несръчни копия… Не, това наистина не е за разказване.

„Всичко ще бъде извършено навреме“, бе заявил тържествено Каменов. Истината е, че нищо не бе извършено в срок и естествено Индия получи Оранжерията, където разгърна магистрална изложба с международен резонанс. Колкото до нас, то подир продължително глупашко туткане, ние получихме куп сандъци, наблъскани с разни сукмани, престилки, пафти, пирографирани бъклици и посредствени занаятчийски икони. Не помня дали имаше диаграми, но снимковият материал беше в изобилие, както и туристическите дипляни.

Изпратените шедьоври едва ли заслужаваха друга участ, освен да останат в зимниците на посолството. Но французите все пак проявиха снизхождение. Отстъпиха ни цели три етажа на Педагогическия музей, където през цялото времетраене на изложбата рядко се мяркаше жива душа.

Разказвах на Людмила за проваления си някога проект в момента, когато тя също обмисляше подобни проекти. Скръбната ми повест обаче не се радваше на голямо съчувствие.

„Ти винаги ще намериш начин да обезкуражиш човека“. Не го казваше, но допускам, че го е мислила.

Известно е, че новоиздигнатия ръководител често започва първия си работен ден с амбицията да извърши някоя малка революция. Иначе как ще покаже, че с идването му настава ново летоброене. Рискована амбиция, но обикновено съвсем краткотрайна. Системата тихо те обгръща в прегръдката си, за да те сведе до безвредна съставка в блатото на рутината. Така революцията ти, дори да се състои, деградира до безобидното пренареждане на мебелите или на служителите в канцеларията.

Допусках, че Мила също страда от пристъпи на клаустрофобията, макар и в нейния благороден вариант: Копнежът да се измъкнеш от душните тесни лабиринти на застоя. Беше се впуснала в някаква операция, донейде сходна с моя фалирал проект, само, че в нашенската обстановка. Искаше да сподели с хората нещо различно от обичайните грижи за хляба и сиренето.

Кой не е изпитвал в известни моменти този, идващ неизвестно откъде порив към нещо по-необичайно и по-красиво от суетнята на делника. Един мой стар приятел и добродушен циник, с цел да охлади подобни лекомислени настроения, препоръчваше:

– Напиши статия.

Мила не написа статия. Ограничи се с уреждането на една необичайна изложба – „Тракийското изкуство и култура по българските земи“ – за да припомни на обикновените хора, че по тези размирни области, отредени ни като роден край от съдбата, е съществувал още от дълбока древност култът към красотата, заедно с умението да я създаваш.

За големия интерес към изложбата е писано доста. Някои го обясняваха с това, че сред експонатите фигурират изделия от благородни метали, а не просто някакви си камъни. За трудностите при съставяне на експозицията изобщо не стана дума. Понятие за тях могат да имат само онези, които са се сблъскали с нравите в съответните нашенски институти. Там властва инстинктът на псето, което отдавна е престанало да си глозга кокъла, но не допуска никой да припари до него. Без да съм се интересувал специално от кокали, и аз имам известни впечатления по въпроса.

В началото на 60-те видният френски изкуствовед Кристиан Зервос ме помоли да му набавя десетина снимки от паметници на неолита, намиращи се в софийския Археологически музей. Пишеше голяма монография за изкуството на Цикладите, та му бяха необходими за съпоставка. Отидох в музея с точен списък на експонатите и помолих да ми приготвят снимките. Отговорът беше: „Не може“. Защо „не може“? Ами така – не може! Не се касаеше за неща тайнствени, секретни или непубликувани, а за няколко неолитни находки, достатъчно известни щом даже Зервос в Париж знаеше за тях. И въпреки туй връх взимаше чиновническият инат: „Не може!“ Трябваше да се обадя чак на Иван Башев, тогава шеф на Културата, за да се окаже, че можело.

Не е трудно при това положение да си представим какви митарства, дезинформации, коварни ходове и задкулисни игри е трябвало да се преодоляват, за да бъдат измъкнати от шкафовете, хранилищата и банковите сейфове съкровищата, за които голяма част от зрителите даже не бяха чували. Но и тия пречки са нищо, сравнени с мъчнотиите, които тепърва предстояха.

Софийската изложба бе за Людмила само предпазлива начална фаза на една почти планетарна операция. Думата може да прозвучи прекалено силно, ала не е неуместна. Потеглила скромно от България през 1972, експозицията щеше да продължи триумфално пътя си през следващите няколко години из най-големите градове на Стария и Новия свят. Не съм броил спирките на този маршрут, но казваха, че били близо трийсет. Такава авантюра – съкровищата на страната ни да обикалят планетата, въпреки протестите, вайканията, предупрежденията на отговорните органи – това можеше да постигне само Людмила Живкова, под закрилата на баща си.

Отново тази зависимост. Макар и под формата на закрила.

Веднъж една наша позната ми цитира диалога, на който случайно станала свидетел, додето чакала на опашка в паспортното отделение.

– Защо пак сте дошли? – запитал милиционерът напиращата към гишето девойка. – Нали ви се каза, че молбата ви е отхвърлена.

– По ква причина?

– Много сте млада, за да пътувате сама в чужбина.

– А Люса как пътува?

– Коя Люса?

– Людмила Живкова.

Човекът вероятно е бил от онзи тип милиционери, за чийто коефициент на интелигентност се съчиняваха вицове, та се затруднил в отговора. Накрая отсякъл авторитетно:

– Тя пътува с баща си.

Разказах вечерта случая на Мила, за да я развеселя, обаче тя в момента не бе настроена да гледа на нещата откъм веселата страна.

– На тебе ти с смешно, но мене питаш ли ме. Без причина отказват паспорт на момичето, а злобата отива за моя сметка. Понеже аз свободно пътувам, а другите – не.

Всъщност по онова време тя все още рядко пътуваше. Придружаваше баща си, само за да го изпрати до летището.

На 12 ноември 1973 Живков заминаваше на посещение в Полша. И този път по протокол Мила трябваше да се нареди сред изпращачите. В къщи обаче се позабавила и шофьорът, за да навакса закъснението, поел с пределна скорост. Насред път колата катастрофира. Злополуката е жестока. Людмила е тежко ранена. Толкова тежко, та се говореше, че едва ли ще оцелее. Дни и нощи наред береше душа между живота и смъртта. Повече от месец трябваше да прекара в ужасни страдания. Писано й било обаче още да страда, понеже все пак оживя.

ПРЕДДВЕРИЕТО

„Онова, което хората обикновено наричат нещастие, всъщност е физическо преддверие на подема“.

Един късен мартенски следобед на вратата ми се позвъни. Станах неохотно да отворя, като недоумявах кой ли може да ме търси по никое време. Беше Мила. Съпровождаше я само шофьорът, който след появата ми слезе при колата си.

Избъбрих неловко няколко думи за радостта си, че отново се връща в живота.

– Да, в живота и в прозата му, – допълни тя без ентусиазъм, като се отпусна в старото охлузено кресло, където винаги сядаше.

– Още не съм дошла на себе си, а Матев ми вика: „Идваш тъкмо навреме, та да мога аз да изляза в отпуска“. Трябвало да си дописва стихосбирката.

– Може би това е галантен начин да ти отстъпи министерското място.

– Не вярвам. И не се интересувам, – рече с лека досада. Попитах иска ли да направя кафе. Отвърна, че нищо не иска. Край стената бяха наредени няколко наскоро купени картини. „А, ти имаш нови находки!“ би забелязала при друг случай. Този път даже не ги погледна. Седеше унило, слаба и крехка в огромното старо кресло, вперила невиждащ поглед в пространството. Бледото й лице сега изглеждаше още побледо и с някакво отсъстващо изражение.

Готвех се да кажа нещо, за да наруша мълчанието, когато тя сама го наруши:

– Онази книга, дето навремето ми я даде… Тези дни я прочетох най-после. Навремето все отлагах, но тези дни я прочетох от край до край, почти на един дъх, почти като роман…

– Не знам дали такава книга трябва да се чете като роман.

– Нямах търпение. Виках си „сега ще я прочета цялата, пък после вече ще чета спокойно, параграф по параграф.“

Не възразих. Беше дошла при мене, не за да слуша съветите ми, а за да се изприказва.

– Най-странното е, че това нещо е лежало в чекмеджето цели две години, без да се сетя да надникна в него… Цели две години, представяш ли си?

Защо беше нужно да си го представям? Нали същата тази книга пак така безполезно бе брала прахта някога тук, у дома, не две ами двайсет години.

– И на други се е случвало, – промърморих.

– Трябва, изглежда, да си разбиеш главата в някоя катастрофа, за да ти дойде умът… – говореше тя като на себе си.

Замълча. Почти бе мръкнало, та станах да запаля лампата.

– Кой е авторът на книгата? – чух да казва. – Върху корицата няма никакво име.

– Значи ю/.ето [???] е без значение.

– Не може да е без значение.

– Мисълта ми е, че името едва ли ще ти е от полза. Няма да го откриеш в никоя енциклопедия.

Не настоя. Само запита:

– Имаш ли други книги от Учителя?

– Намират се.

– Защо не ми ги дадеш?

Наложи се отново да повторя, че това не са текстове, които могат да се нагъват като романи.

– Тогава давай ми ги една по една. И преди да отговоря:

– Днеска с какво ще почнем?

Донесох й още едно томче. После я изпратих до колата, почти убеден, че с това заниманията приключват. Вече не веднъж бях имал възможност да наблюдавам, как възникналият внезапно ентусиазъм у кандидатите за духовно посвещение, подир туй бързо се изпарява. Защото посвещението – противно на очакванията – не е мигновено преображение. То е дълъг процес. А продължителните неща обикновено лесно деградират до отегчение. И после, нали, средата, с която сме свикнали, непрекъснато и ревниво ни дърпа обратно към себе си с обичайните свои порядки на себичността и безсмислието. Средата си има свой катехизис. А как ще станеш новопокръстен, без да си станал преди туй еретик – еретик от общоприетото, от привичното, от установените норми на тъй наречения здрав разум.

Предполагах, че така ще бъде и с Мила. Но не виждах как бих могъл да попреча. За разлика от църковните ритуали, храмът на истинското преображение е безкрайната самота.

„От дълбините на бездната викам към тебе, Господи! Господи, чуй гласа ми!“

Трябва да минеш през безпределната самота, за да излезеш на Пътя. И едва тогава да усетиш около себе си Незнайните и Невидимите.

Никога не съм имал самочувствието на посветен в окултния смисъл на думата. Макар да съм научил много неща от Учението, никога не съм се смятал за добър ученик. Убеден дълбоко в неговата истинност, далеч не винаги съм имал силата да го прилагам. Убеждението ми, че то е мое верую въпреки цялото ми несъвършенство, се основава на казаното от Елена Рьорих:

„На въпроса, как може да се доближи до Учението този или онзи несъвършен човек? – следва да се отговори също с въпрос: А къде са тия, съвършените?… В нашата задача не влиза създаването на ангели, нека с това се занимава църквата… Нашата задача е далеч по-скромна. Ние просто желаем да помогнем на идващите при нас поне малко да разширят съзнанието си и да получат отговор на много жизнени проблеми, на които църквата не е съумяла да отговори… И така, няма да търсим ангели, ами да се заемем с хората.“

Вече съм писал за пътя, по който съм се приближавал към Учението още преди четири десетилетия и за трудностите, възникващи от конфликта между вътрешните ми убеждения и поведението, което бях принуден да спазвам. При Мила обаче – в случай, че не се касаеше до мимолетно увлечение – тези конфликти можеха да станат далеч по-остри. Самото й място в обществото изключваше всякакво нарушаване на партийната ортодоксия.

Но нали се казва, че времето всичко лекува. И нали нерзумният стремеж към истината и съвършенството се смята от много субекти за болестно състояние. Нищо чудно, след като последиците от злополуката напълно отзвучат, да се разсеят и окултните увлечения на потърпевшата.

Не стана така. Няколко дни по-късно тя отново пристигна у дома. Бе време за вечеря, но по липса на вечеря, задоволихме се с по чаша чай. Оплака се, че в Комитета я занимавали с какво ли не, обаче това не й попречило да прочете и втората книга, та искала да й дам третата. В скоби казано не ми донесе обратно предишните книги, както не ми върна и следващите, които й дадох по-късно. Обясни, че ги задържа не от разсеяност, а понеже постоянно препрочитала едни или други пасажи. Уверих я, че на драго сърце й ги подарявам, стига при нужда и аз да мога да правя справки с някои томчета. Тя бързо намери решение на въпроса, като започна да поръчва и да ми предава ксерокопия от всички книги.

Тая практика бе колкото удобна, толкова и обезпокоителна. В онези години към всеки ксерокс у нас директно се причисляваше и някое зорко око на службите. Напомних на Мила за това обстоятелство. Отговори ми да не се тревожа. Работата била поверена на човек, в когото имала пълно доверие. Думата „човек“ бе употребена в единствено число, но качеството на продукцията подсказваше друго. Томчетата бяха акуратно ксерокопирани на хубава хартия, броширани, подрязани и стегнати в корици. Това не би могло да бъде дело на един единствен труженик. Така участниците в операцията, заедно с Людмила, ставаха поне трима. Та сетих се за думите на онзи древен египетски владетел, според когото, там, където трима души са събрани в името на някакъв заговор, единият от тях е предател.

Една от особеностите на Учението, в което все повече се увличаше Людмила е, че то никога не е било обобщавано в прегледната форма на някакъв наръчник. Поредицата книги останали от баща ми, бяха ценни затуй, че предаваха точно думите на Учителя. Това обаче не беше някакъв курс от лекции. Бяха отделни съждения и разяснения по различни, въпроси. Което означава, че възприемането им изискваше в повечето случаи някаква предварителна подготовка.

Именно по тази причина възникваше необходимостта да бъда не само доставчик на окултна литература, но и справочник за окултна терминология. С това главно се ограничаваше и ролята ми на помощник при нашите събеседвания. Приказките, които години наред се носеха из града, че съм играл ролята на учител или „сив кардинал“ не бяха нищо повече от обикновено злословие.

За характера на самото Учение едва ли е необходимо да разказвам. Опитах се да го изложа възможно по-сбито и по-пулярно още преди четвърт век. Получи се обемист ръкопис, публикуван по-късно в отделна книга.55
  Богомил Райнов. „Тайното учение“, предговор. С. 1991.


[Закрыть]

Междувременно различни хора са изказвали, и нерядко публикували свои мнения за възгледите на Живкова, а косвено и за същността на учението. Затуй съм принуден – без да влизам в полемика с когото и да било, – да кажа няколко думи по въпроса.

Една от смайващите черти на някои нашенски всезнайковци е тяхната непреодолима интелектуална леност. Те рядко си дават труда да проучат поне в общи линии въпросите, по които авторитетно и категорично се изказват. Това с пълна сила важи и за настоящия случай.

По повод възгледите на Живкова се разпространяваха още през 70-те години различни фантасмагории. Тогава това беше донейде обяснимо, понеже информациите се излъчваха според системата от уста на ухо и отразяваха не само и не толкова фактите, колкото настроенията на разпространителите. А отношението към Людмила на част от интелектуалците ни (доколко те бяха наистина интелектуалци е отделен въпрос) беше доста резервирано, да не кажа неприязнено.

– Прочетох стиховете на Рьорих, – осведоми ме Венко Марковски в кулоарите на някакъв партиен форум в зала Универсиада.

Приличието изискваше да запитам, дали ги е харесал, макар че отговорът съвсем не ме интересуваше.

– Абе Богомиле, това си е чиста мистика, бе!

Откъде да знам. Не ги разбирам тия работи.

– Как „откъде да знаеш“? Нали ти си ги превел.

– Превеждал съм поезия, не мистика.

– И то, с благословията на Людмила Живкова.

– Това пък откъде го измисли?

– Хайде, хайде! Другояче кой щеше да ти издаде преводите.

Мнозина от ортодоксалните марксисти сред писателите и научните работници бяха твърдо убедени, че Живкова изповядва някакви антипартийни мистически възгледи. Не разбираха само две неща: какви точно са тия възгледи и как баща й допуска подобно своеволие. Други отдаваха странностите й на маниакален стремеж да се прави на интересна. Трети смятаха, че всичко е последица от преживяната катастрофа, като само от предпазливост избягваха епитета „луда“.

Подир тържественото оповестяване на новата демократична ера, естествено бе нещата да се именуват вече открито и по възможност по-точно. Случи се обратното. Откъслечните опити да се каже истината бяха заглушени от всевъзможни свидетелства по телевизията и в печата, противоречиви, но сходни в своята недостоверност.

Не става дума за характера на едни или други лични оценки. Всеки има право на свое отношение, по което е излишно да спорим. Става дума за подмяна на самите факти. Тъкмо автори, които дават вид да са добре запознати с материята, причисляват и днес Живкова било към Теософското общество, било към масонството или към Антропософията на Рудолф Щайнер. По каква причина? Единствената вероятна причина е, че тези всезнайковци изобщо нямат представа за какво говорят, осланяйки се на убеждението, че и читателите им са невежи като самите тях.

Други капацитети обявяват по-предпазливо, че Живкова се била приобщила към йогизма. Удобството при използване на подобно определение е в това, че то не определя нищо. На Изток съществува такъв брой школи, подходи и практики, именувани „йога“, та за характеризирането им са съставени дели справочници.66
  На български е прецедена „Йога енциклопедия“ на Георг Фойерщайн.


[Закрыть]

Със същото намерение да се говори авторитетно, без да се казва нищо, отново се пуска в ход твърдението за мистиката. Един професор, фигуриращ навремето сред помощниците на Людмила, обясняваше по телевизията именно с този термин както нейните възгледи, така и своята въздържаност да наднича в тях. Терминът идвал от понятието „тайна“, а професорът не желаел да надзърта в тайната на Людмила.

Етимологията на думата мистика се знае. Ала не е излишно да се знае и обстоятелството, че възгледите, към които се придържаше Живкова нямат нищо общо с мистиката. Един от авторите, които Мила дълбоко уважаваше – Николай Рьорих – бе казал по този въпрос: „В различни страни пишат за моя мистицизъм… Много пъти ми се е случвало да казвам, че аз изобщо се боя от това неопределено слово «мистицизъм». То прекалено ми напомня за английското «мист» – сиреч мъгла. Мъглявото и неясното не отговаря на моята природа. Обичам яснотата и светлината.“

И в наши дни, както и в миналото, своеобразието на изповядваните от Живкова възгледи се оценяваше най-радикално с мнението, че те са просто резултат на едно болестно състояние. Руският съдебен медик Т.Шишманов например твърди, че мозъчните травми от катастрофата били причина за епилептични припадъци, на които се дължала и „склонността към мистиката и източните култури“. Българският колега на Шишманов – проф. Иван Попвасилев, също съдебен медик и дългогодишен член на ЦК на БКП, твърди същото без подобни увъртания: „Людмила Живкова беше болна от шизофрения“.77
  Вестник „Труд“, 22 септ. 1997 и в. „Труд“, 30 март 2002.


[Закрыть]

Духовното движение, към което Мила се бе приобщила, се нарича Жива етика или Агни Йога. Това име още преди повече от четвърт век бе познато на доста хора и не представляваше особена тайна. Освен дето бе раздала на няколко души ксерокопията, за които вече споменах, но тя проектираше част от трудовете на Учителя да бъдат размножени и популяризирани у нас при съответна подготовка и в подходящ момент. Обстоятелството, че тя самата непредпазливо беше разкривала и документирала своите тъй наречени тайни, доказва най-добре цялата несъстоятелност, а често и злонамереност на всевъзможните лъжесвидетелства по въпроса.

Назад к карточке книги "Людмила — мечти и дела"